Рик Риърдън
Знакът на Атина (22)

XXII. Лио

Озоваха се в двора на стара сграда, подобна на манастир. Червените тухлени стени бяха обрасли с лозя. Големи магнолии бяха напукали паважа. Слънцето грееше ярко, а влажността на въздуха сигурно бе към двеста процента — повече дори отколкото в Хюстън. Лио надуши, че някъде наблизо се пече риба. Над тях облаците бяха ниски и сиви, нашарили небето като ивици върху тигрова кожа.

Дворът бе с размерите на баскетболно игрище. В единия ъгъл, в основата на статуя на Света Богородица, имаше спукана футболна топка. Прозорците на сградата бяха отворени. Лио можеше да види как нещо в тях се движи, но бе странно тихо. Нямаше и следа от климатик, което означаваше, че вероятно температурата в сградата е поне четирийсет градуса.

— Къде сме? — попита той.

— В старото ми училище — отвърна Хейзъл. — Академия за цветнокожи и индианци „Света Агнес“.

— Що за име…?

Той се обърна към Хейзъл и извика. Тя изглеждаше като призрак — неясен силует в горещия въздух. Лио погледна надолу към себе си и видя, че той също се е превърнал в мъгла.

Всичко около него изглеждаше плътно и истинско, но той бе дух. Чувството бе неприятно — особено предвид факта, че допреди няколко дни бе обсебен от ейдолон.

Преди да успее да попита нещо друго, отвън проехтя звънец. Звукът не беше електронен както днес — просто чукче се удряше в метал.

— Това е само спомен — каза Хейзъл. — Никой няма да ни види. Погледни, ето ни там.

— Нас?

От всички врати изскочиха десетки деца, които излязоха на двора. Те викаха и се закачаха едно с друго. Повечето бяха афроамериканчета, но имаше и някои с латиноамерикански произход. Възрастта им варираше — някои изглеждаха като току-що излезли от детската градина, други приличаха на гимназисти. Лио позна, че това се е случило в миналото, тъй като момичетата носеха рокли и кожени обувки със закопчалки. Момчетата бяха облечени с бели ризи и панталони с тиранти. Мнозина бяха нахлупили шапки като тези на жокеите. Някои от децата си носеха обяд, но повечето нямаха. Дрехите им бяха чисти, но износени. Някои имаха дупки по панталоните си или разпадащи се обувки.

Няколко от момичетата започнаха да скачат на едно старо въже за пране. По-големите момчета си подаваха мърлява топка за бейзбол. Децата с обяди седнаха заедно и се разприказваха.

Никой не обърна внимание на духовете на Лио и Хейзъл.

След това Хейзъл — Хейзъл от миналото — излезе на двора. Лио я разпозна без проблем, макар да изглеждаше с около две години по-малка от сега. Косата й бе стегната на кок. Златните й очи се стрелкаха по двора. Изглеждаше притеснена. Облечена бе с тъмна рокля, за разлика от другите момичета, които бяха в бели вълнени дрехи или с рокли на цветя. Изглеждаше като оплаквачка на погребение.

Тя стисна ленената торба с обяда си и приближи стената, мъчейки се да остане незабелязана.

Не се получи. Едно момче извика: „Вещице!“.

Той тръгна бавно към нея и я притисна в ъгъла. Не можеше да се определи дали е на четиринайсет, или деветнайсет. Беше високо и едро момче, най-голямото в двора. Лио разбра, че е побойник. Носеше мръсна риза с цвета на парцал и износени вълнени панталони (които едва ли бяха удобни в тази жега). Беше бос. Може би учителите се страхуваха от него и затова допускаха да върви без обувки. А може би просто нямаше такива.

— Това е Руфъс — каза призрачната Хейзъл с неприязън.

— Сериозно ли се казва Руфъс? — попита Лио.

— Хайде — каза призрачната Хейзъл и приближи сцената на спора. Лио я последва. Не бе свикнал да се носи по въздуха, но веднъж се бе возил на тротинетка. Усещането бе много подобно. Просто се наклони в посоката, в която искаше да отиде, и се плъзна по въздуха натам.

Руфъс имаше толкова плоско лице, че изглеждаше, сякаш някой го е блъскал в тротоара. Косата му бе така равно подстригана, че можеше да се ползва като летище за миниатюрни самолети.

Руфъс протегна ръка.

— Обяда.

Малката Хейзъл не възрази. Тя подаде ленената си торба, все едно случващото се бе нещо нормално. Няколко момичета се приближиха, за да видят какво става. Една от тях се изкикоти към Руфъс.

— Не ти трябва да ядеш това — предупреди го тя, — сигурно е отровно.

— Права си — каза Руфъс. — Майка ти ли приготви това, Левеск? Вещицата?

— Тя не е вещица — промърмори Хейзъл.

Руфъс пусна торбата на земята и я стъпка, смачквайки съдържанието й.

— Дръж си го. Искам обаче диамант. Казват, че майка ти може да вади скъпоценни камъни от нищото. Дай ми диамант.

— Нямам диаманти — каза Хейзъл. — Махни се.

Руфъс стисна юмруци. Лио бе минал през достатъчно лоши училища, за да надуши, че играта загрубява. Искаше да пристъпи напред и да помогне на Хейзъл, но бе само един призрак. Освен това сцената, която се разиграваше пред него, се бе случила преди десетилетия.

И тогава едно хлапе изскочи напред. Лио затаи дъх. Момчето изглеждаше досущ като него.

— Виждаш ли? — каза призрачната Хейзъл.

Фалшивият Лио бе висок колкото истинския, което означаваше, че бе нисък. Имаше и неговата хиперактивност — непрекъснато опипваше панталоните си, приглаждаше бялата си риза, наместваше жокейската шапка на къдравата си тъмна коса. (Лио реши, че ниските хора не бива да носят такива шапки, освен ако наистина не са жокеи.) Фалшивият Лио имаше същата дяволита усмивка, която истинският виждаше всеки ден в огледалото — изражение на лицето, което караше учителите да кажат: „Не си го и помисляй!“ и да го сложат на първия чин.

Фалшивият Лио изглеждаше така, сякаш също бе смъмрен от учител. Държеше в ръката си картонена шапка, на която пишеше ГЛУПАК. Лио смяташе, че такива неща съществуват само в анимационните филми.

Разбираше защо фалшивият Лио не си я е сложил. Да изглеждаш като жокей, бе достатъчно нелепо, но с този конус на главата си щеше да прилича на гном.

Няколко от децата отстъпиха назад, когато видяха, че фалшивият Лио излиза напред. Други приближиха, сякаш очакваха да стане шоу.

В същото време Руфъс Плоското лице все още искаше диамант от Хейзъл. Дори не бе забелязал появата на фалшивия Лио.

— Хайде, малката — надвисна Руфъс над Хейзъл, стиснал юмруци, — дай го!

Хейзъл се притисна до стената. Внезапно земята под нея пукна като клон. Един съвършен диамант с размерите на шам фъстък се появи в краката й.

— Ха! — излая Руфъс, щом го видя, и понечи да се наведе към него.

Хейзъл обаче извика:

— Недей, моля те! — сякаш наистина се притесняваше за едрия побойник.

Точно в този момент фалшивият Лио приближи.

Почва се — помисли си истинският. — Двойникът ми ще направи някоя хватка като тренер Хедж и ще спаси момичето.

Вместо това фалшивият Лио приближи върха на конусовидната шапка до устата си като мегафон и извика:

— СТОП! — произнесе го с такъв авторитет, че повечето деца моментално замръзнаха. Дори Руфъс се изпъна и отстъпи назад объркан.

Едно от малките момчета промърмори под носа си:

— Сами Смешкото.

Сами — потръпна Лио. Кое всъщност бе това хлапе?

Фалшивият Лио или, ако предпочитате, Сами, приближи Руфъс, като държеше идиотската шапка в ръка. Изглеждаше ядосан.

— Не, не и не! — обяви той и размаха свободната си ръка към другите деца, които се събираха, за да видят какво става. Сами се обърна към Хейзъл. — Госпожице Ламар, вашата реплика е… — Сами се огледа наоколо възмутен. — Каква е репликата на Хейди Ламар^[1] по сценарий?

— Недей, злодей такъв! — обади се едно от момчетата.

— Благодаря! — каза Сами. — Госпожице Ламар, очаква се да кажете: „Недей, злодей такъв!“. А вие, Кларк Гейбъл^[2]…

Целият двор избухна в смях. Лио знаеше, че Кларк Гейбъл е актьор от едно време, но нищо повече. Очевидно идеята, че плосколикия Руфъс може да е Кларк Гейбъл, силно развеселяваше децата.

— Господин Гейбъл…

— Не! — извика едно от момичетата. — Направи го Гари Купър^[3]!

Избухна още смях. Руфъс се огледа, все едно се чудеше как да излее яда си. Стисна юмруци, сякаш искаше да удари някого, но не можеше да нападне цялото училище. Очевидно мразеше да му се смеят, но малкият му мозък не схващаше каква е целта на Сами.

Лио кимна възхитен. Сами наистина приличаше на него. Лио бе постъпвал така с хулигани години наред.

— Правилно! — извика заповедно Сами. — Господин Купър, кажете: „Но този диамант е мой, коварна моя!“, а след това вземете диаманта така!

— Сами, недей! — възрази Хейзъл, но Сами отмъкна камъка и го пъхна в джоба си с едно движение, след което се обърна към Руфъс.

— Искам емоция! Искам дамите в публиката да ахкат! Дами, накара ли ви господин Купър да ахнете?

— Не — отговориха някои от тях.

— Виждаш ли? — извика Сами. — Хайде, отначало! — и той извика в конусовидната шапка: — Екшън!

Руфъс започваше да се окопитва. Той пристъпи към Сами и каза:

— Валдес, ще те…

Звънецът удари. Децата хукнаха към вратата. Сами хвана Хейзъл за ръка и я дръпна от пътя на малките деца, които сякаш работеха за Сами и подкараха Руфъс с тях. Грубиянът бе отнесен от вълната малки деца. Скоро Сами и Хейзъл останаха сами, ако не се брояха призрачните им наблюдатели.

Сами взе смачкания обяд на Хейзъл, отупа показно ленената торба и я поднесе към момичето с дълбок поклон, все едно му даваше корона.

— Госпожице Ламар.

Малката Хейзъл взе смачкания си обяд. Изглеждаше, все едно иска да заплаче, но Лио не знаеше дали това е от облекчение, тъга или възхищение.

— Сами… Руфъс ще те убие.

— Той знае, че не бива да се закача с мен — каза Сами и постави конусовидната шапка над жокейската, след което се изпъчи и потупа кльощавите си гърди.

Конусовидната шапка падна.

— Непоправим си — засмя се Хейзъл.

— Благодаря ви, коварна моя.

Усмивката на Сами угасна. Въздухът сякаш натежа. Хейзъл погледна към земята.

— Не трябваше да пипаш този диамант. Опасно е.

— О, хайде, стига — каза Сами. — Не и за мен!

Хейзъл го погледна предпазливо, сякаш се чудеше дали да му повярва.

— С тези скъпоценности се случват лоши неща. Не бива…

— Няма да го продам — каза Сами. — Обещавам! Ще го задържа като символ на твоята благост.

— Мисля, че имаш предвид моята благодарност — насили се да се усмихне Хейзъл.

— Точно! Но трябва да тръгваме. Време е за следващата ни сцена: „Хейди Ламар едва не загива от скука в час по английски език“.

Сами й предложи ръка като джентълмен, но Хейзъл го избута закачливо.

— Благодаря, че ми помогна, Сами.

— Госпожице Ламар, аз винаги ще бъда до вас — каза той храбро.

Двамата се затичаха към училището.

Лио отново се почувства като призрак — сякаш е бил ейдолон през целия си живот, тъй като това момче му бе показало какъв трябва да бъде истинският Лио. Беше по-умен, по-готин, по-забавен. Флиртуваше с Хейзъл така умело, че бе откраднал сърцето й. Неслучайно Хейзъл бе погледнала Лио толкова особено, когато се бяха видели за първи път. Неслучайно бе произнесла името Сами с толкова чувство. Лио обаче бе Сами, колкото Руфъс бе Кларк Гейбъл.

— Хейзъл — каза той, — аз… не мисля, че…

Училищният двор се разпадна и те се пренесоха на различно място. Хейзъл и Лио все още бяха духове, но сега стояха пред занемарена къща. Тя бе построена до една канавка, обрасла с бурени. На двора се издигаха бананови палми. На стълбите бе поставено радио, от което свиреше коюнто^[4], а на сенчестата веранда мършав старец се люлееше, загледан в хоризонта.

— Къде сме? — попита Хейзъл. Тя все още бе призрак, но в гласа й се долавяше тревога. — Това не е мой спомен!

Лио усети, че призрачният му образ става по-реален. Това място му изглеждаше странно познато.

— Това е Хюстън — осъзна той. — Тази гледка ми е позната. Канавката… Това е кварталът, в който израснах. Летището „Хоби“ е нататък.

— Това е твой спомен? — попита Хейзъл. — Не разбирам! Как може…

— Питаш мен? — попита Лио.

И тогава старецът промърмори:

— Ах, Хейзъл…

Лио почувства, че го полазват тръпки. Старецът продължаваше да гледа към хоризонта. Откъде знаеше, че са там?

— Предполагам, че нямахме достатъчно време — продължи да говори замечтано старецът, — е…

Той не довърши мисълта си.

Хейзъл и Лио останаха неподвижни. Старецът не даде знак, че ги е видял или чул. Лио осъзна, че човекът говори на себе си. Защо обаче бе произнесъл името на Хейзъл?

Имаше суха кожа, къдрава бяла коса и сбръчкани ръце, все едно бе прекарал целия си живот в работилница. Носеше чиста бледожълта риза със сиви панталони и излъскани черни обувки.

Въпреки възрастта си човекът имаше будни очи и стоеше някак достойно на стола си. Изглеждаше умиротворен и дори развеселен, все едно мислеше: „Доживял съм до такава възраст? Страхотно!“.

Лио бе почти сигурен, че не го е виждал. Защо обаче му изглеждаше толкова познат? Тогава осъзна, че човекът тропа с пръсти по стола си. Но не просто така. Използваше морзовата азбука, за да каже: „Обичам те“.

Вратата на къщата се отвори. Оттам излезе млада жена. Тя носеше дънки и тюркоазеносиня блуза. Беше хубава, но не и нежна. Ръцете й бяха мускулести, а дланите — загрубели. И тя като стария човек имаше живи кафяви очи, които блестяха закачливо. В ръцете й имаше бебе, повито в синьо одеяло.

— Виж, mijo — каза тя на бебето, — това е твоят bisabuelo. Bisabuelo, искаш ли да го подържиш?

Лио изхлипа, щом чу гласа й. Това бе майка му — по-млада, отколкото я помнеше, но жива. А това означаваше, че бебето в ръцете й бе…

Старецът се усмихна широко. Имаше блестящи зъби — бели като косата му. Лицето му се набръчка от усмивката.

— Момченце! Mi bebito^[5], Лио!

— Лио? — прошепна Хейзъл тихо. — Това си ти? Какво означава bisabuelo?

Лио не можеше да намери гласа си, за да й отговори. Прадядо, искаше да каже той.

Старецът взе бебето в ръцете си, засмя се и започна да го гъделичка по брадичката. Призрачният Лио най-сетне разбра какво вижда.

Някак си силата на Хейзъл бе намерила събитието, което свързваше животите им — момента, в който времето на Лио и това на Хейзъл се преплитаха.

Този старец…

— О… — Хейзъл разбра кой е той в същия момент. Гласът й притихна, все едно се канеше да заплаче.

— Сами, о, не…

— Мъничкият ми Лио — каза Сами Валдес, който бе на повече от седемдесет, — ще бъдеш мой дубльор, а? Май така се казваше. Кажи й това, което аз не можах. Надявах се да я намеря жива, но уви…

Хейзъл захлипа.

— Гея… тя ми каза, че той е загинал от сърдечен удар преди десетилетия. Но това е невъзможно…

Сами Валдес говореше на бебето, докато майката на Лио, Есперанца, го гледаше с измъчена усмивка. Явно се тревожеше от това, което говореше неговият bisabuelo и бе малко тъжна от това, че то няма смисъл.

— Старата дама, доня Калида, ме предупреди — поклати тъжно глава Сами. — Каза ми, че големите битки на Хейзъл няма да се състоят, докато аз съм жив. Но аз обещах, че ще се погрижа за нея. Ти ще й кажеш, че съжалявам, Лио. Ще й помогнеш, както можеш.

— Bisabuelo — каза Есперанца, — мисля, че си уморен.

Тя протегна ръце, за да вземе бебето, но старецът го залюля още малко. Бебето изглеждаше доволно от този факт.

— Кажи й, че съжалявам за диаманта — каза Сами, — наруших обещанието си. Когато тя изчезна в Аляска преди толкова години, най-накрая го продадох и се преместих в Тексас, както бях мечтал цял живот. Отворих си работилница. Създадох семейство. Имах хубав живот, но Хейзъл беше права. Диамантът наистина бе прокълнат. Никога повече не я видях.

— О, Сами — каза Хейзъл, — не стана така. Исках да се върна, но загинах!

Старецът не я чуваше. Той се усмихна на бебето и го целуна по челото.

— Давам ти благословията си, Лио! Първо правнуче! Имам чувството, че и ти си специален като Хейзъл. Не си обикновено бебенце, а? Ще продължиш оттам, докъдето стигнах аз. Някой ден ще я видиш. И ще й предадеш много поздрави.

— Bisabuelo — каза Есперанца малко по-настоятелно.

— Да, да — изкикоти се Сами. — El viejo loco^[6] говори глупости. Но аз съм стар, Есперанца. Ти си права. Скоро ще си почина. Имах хубав живот. Отгледай го както трябва, nieta^[7].

Сцената избледня.

Лио стоеше на палубата на Арго II, хванал Хейзъл за ръка. Слънцето залязваше, а корабът се осветяваше само от бронзовите фенери. Очите на Хейзъл бяха почервенели от плач. Това, което бяха видели, им бе дошло в повече. Целият океан бе пред тях, а за пръв път Лио почувства, че плават без посока.

— Много поздрави, Хейзъл Левеск — каза тихо той.

Брадичката й потрепера. Тя се обърна и отвори уста да го заговори, но преди да успее, корабът се наклони на една страна.

— Лио! — извика тренер Хедж.

Фестус записука тревожно и избълва струя пламък към нощното небе. Камбаната на кораба удари.

— Тези чудовища, за които спомена! — извика Хедж. — Едно от тях ни намери!