Рик Риърдън
Знакът на Атина (34)

XXXIV. Анабет

Докато Анабет висеше във въздуха и слизаше полека по люлеещата се стълба, тя благодари наум на Хирон за всичките години тренировки по катерене в лагера на нечистокръвните. Бе се оплаквала често и шумно, че катеренето по въже няма как да й помогне да се справи с чудовище. В отговор Хирон само се усмихваше, все едно знаеше, че този ден ще настъпи.

Най-накрая Анабет стигна дъното. Изпусна брега на канала и цопна във водата, но се оказа, че тя е с дълбочина от едва няколко сантиметра. За сметка на това пък бе студена и се просмука в обувките й.

Тя вдигна светещия кинжал. Плиткият канал течеше в средата на тухлен канал. На всеки няколко метра от стените излизаха керамични тръби. Тя предположи, че те са за отводняване — част от древната римска канализация. За нея бе невероятно, че тунел като този е оцелял в подземията през всичките тези векове.

Внезапно я прониза неприятна мисъл. Преди няколко години с Пърси се бяха озовали в Лабиринта на Дедал — тайна мрежа от тунели и стаи, гъмжащи от капани и проклятия. Тя опасваше цяла Америка.

Когато Дедал бе загинал, целият Лабиринт се бе срутил. Поне така вярваше Анабет. Ако обаче срутването бе засегнало само Америка и древната версия на Лабиринта бе оцеляла? Дедал й бе казал, че Лабиринтът има свой собствен живот, че постоянно расте и се променя. Вероятно можеше да се регенерира подобно на чудовищата. Той бе, както би казал Хирон, архетипна сила — нещо, което никога не можеше да умре.

Ако това подземие бе част от Лабиринта…

Анабет реши да не мисли за това, но и да не приема по дефиниция, че върви в правилната посока. В Лабиринта разстоянията губеха своето значение. Ако не внимаваше, можеше да измине двайсет метра в погрешната посока и да се озове в Полша.

За да е спокойна, закачи едно кълбо прежда на края на въжената стълба. Можеше да го развива, докато изследва помещението. Това бе стар, но хубав трик. Чудеше се в каква посока да продължи. Тунелът изглеждаше еднакъв и в двете посоки.

Точно тогава на около петнайсет метра от нея върху стената блесна Знакът на Атина. Анабет можеше да се закълне, че Знакът я гледа с големите си огнени очи, сякаш искаше да й каже: „Какъв ти е проблемът? Побързай!“.

Вече започваше да мрази тази сова.

Когато стигна мястото на Знака, образът вече бе избледнял, а тя бе изхабила преждата си. Закачи още едно кълбо и огледа тунела. В тухлената стена имаше дупка, вероятно пробита от чук. Тя приближи, за да я погледне. Пъхнала кинжала си, за да я освети, Анабет видя долното помещение — дълга и тясна стая, чийто под бе покрит с мозайка. От двете й страни имаше пейки. Бе оформена като вагон на метро.

Тя провря глава в дупката с надежда, че нищо няма да я отхапе. В близкия край на стаята имаше праг, а в далечния — нещо като каменна маса или олтар.

Хмм… Водният тунел продължаваше, но Анабет бе сигурна, че това е правилният път. Спомни си думите на Тиберин: „Намери олтара на чуждия бог“.

Стаята с олтара изглеждаше без изход, но спускането през дупката до пейката бе малко. Щеше да може да излезе от нея без проблем.

Без да изпуска конеца си, тя слезе долу.

Снабден с тухлени арки, таванът на помещението наподобяваше формата на бъчва. Анабет обаче не хареса вида на подпорите. Най-близката арка до прага, която бе точно над главата й, бе пукната на две. Целият таван бе осеян с цепнатини. Вероятно мястото бе издържало две хиляди години, но тя реши да не губи прекалено много време там. С нейния късмет щеше да се срути в следващите две минути.

Подът представляваше дълга тясна мозайка, която изобразяваше седем картини, подредени сякаш в хронологичен ред. В краката на Анабет имаше гарван. Следваше лъв. Имаше няколко с римски легионери с различни оръжия. Останалите бяха прекалено повредени или напрашени и Анабет не различаваше образите по тях.

Пейките от двете страни бяха покрити с натрошени глинени съдове. По стените имаше изображения на банкет. Мъж в роба и шапка, подобна на фуния за сладолед, седеше до по-едър човек, около когото сияеха слънчеви лъчи. Наоколо им имаше слуги с факли, а също и различни животни — най-вече гарвани и лъвове. Анабет не бе сигурна какво изобразява картината, но не й приличаше на позната гръцка легенда.

В далечния край на стаята, върху олтара, имаше друго изображение. Мъжът със сладоледената фуния на главата бе опрял нож до гърлото на бик.

На олтара имаше каменна фигура на мъж, потънал до колене в скала. В протегнатите си ръце държеше кинжал и факла.

Анабет нямаше представа какво трябва да изобразява това.

Тя направи крачка към олтара и нещо под крака й изхрущя. Погледна надолу и разбра, че е стъпила върху човешко ребро.

Анабет сподави писъка си. Откъде беше дошло това нещо? Погледнала бе надолу преди миг и не бе видяла никакви кости. Сега обаче подът бе осеян с тях. Ребрата изглеждаха много стари и се разпаднаха на прах, когато тя освободи крака си. Наблизо лежеше ръждясал бронзов кинжал, не много различен от нейния.

Този човек или бе носил оръжието, или бе убит с него.

Тя вдигна острието си, за да освети пътя напред. Малко по-надолу по пътя с мозайката лежеше цял скелет с червен жакет като на мъж от Ренесанса. Жабото и черепът му бяха обгорени, сякаш бе измил главата си с огън.

Прекрасно — помисли си Анабет. Тя премести поглед към статуята на олтара, която държеше факла и кинжал.

Това бе някакъв тест, реши Анабет. Двамата, оставили скелетите си тук, очевидно се бяха провалили.

Само дето не бяха двама. Още и още скелети и парцали осейваха пътя до олтара. Не можеше да прецени точно колко са, но бе готова да се обзаложи, че това са героите от миналото — децата на Атина, отправили се на същото приключение като нея.

— Няма да се присъединя към скелетите по пода — каза тя на статуята. Надяваше се да бе прозвучала смело.

— Момиче — обади се непознат глас, който отекна в стаята. — Тук не пускаме момичета.

— Жена, която се прави на герой — допълни втори глас. — Непростимо.

Стаята се разтърси. Прах се посипа от напукания таван. Анабет се стрелна назад към дупката, от която бе дошла, но тя бе изчезнала. Конецът й бе срязан.

Тя се покатери на пейката и заудря по тухлите, където се бе намирала дупката. Надяваше се да са илюзия, но изглеждаха истински.

Попаднала бе в капан.

По пейките се появиха дузина призраци. Това бяха мъже в пурпурни римски тоги, подобни на ларите от лагер „Юпитер“. Те я погледнаха така, сякаш бе прекратила съвещанието им.

Тя направи единственото възможно нещо. Слезе от пейката и се облегна на зазиданата стена. Опита се да изглежда уверена в себе си, макар от сърдитите духове и скелетите по пода да й идеше да се завие през глава с ризата си и да запищи.

— Аз съм дете на Атина — каза тя с цялата смелост, на която бе способна.

— Гъркиня — каза отвратено един от духовете. — Това е дори по-лошо, отколкото очаквахме.

В другия край на стаята се издигна странен призрак. Той се движеше с мъка, все едно имаше артрит, и застана до олтара, без да изпуска Анабет от поглед. Първата й мисъл бе, че този човек прилича на папа. Имаше бляскава роба, заострена шапка и овчарска гега.

— Това е храмът на Митра — каза старият призрак. — Ти оскверни свещените ни ритуали. Не можеш да бъдеш свидетел на мистериите ни и да оцелееш.

— Не искам да ставам свидетел на мистериите ви — опита се да го успокои Анабет. — Аз следвам Знака на Атина. Покажете ми изхода и ще ви оставя на мира. — Гласът й бе звучал спокойно, което я изненада. Нямаше представа как може да се измъкне от това място, в което бяха загинали толкова много нейни братя и сестри. А дори да оцелееше, пътят щеше да я отведе до още по-дълбоки катакомби.

„Провалът на твоите предшественици ще те ръководи. А по-нататък… не знам.“

Духовете си зашушукаха нещо на латински. Анабет долови невъзпитани подмятания по адрес на жените, дръзнали да станат героини, а също и обиди към майка й.

Най-накрая духът с папската шапка удари с гегата си по земята. Останалите лари замлъкнаха.

— Твоята гръцка богиня няма власт тук — каза папата. — Митра е покровител на римските воини, бог на легиона, символ на Империята!

— Но той дори не е римски бог — възрази Анабет, — не идваше ли от Персия или там някъде?

— Светотатство! — изкрещя старецът и удари отново с жезъла по пода. — Митра ни защитава! Аз съм патер на нашето братство…

— Баща — преведе си на глас Анабет.

— Не ме прекъсвай! Като патер аз съм длъжен да пазя нашите мистерии.

— Какви мистерии? — попита Анабет. — Дузина мъртъвци в тоги са се събрали в пещера. Това ли са ви мистериите?

Духовете започнаха да мърморят и да се оплакват, докато патерът не ги накара да замлъкнат с едно изсвирване, сякаш викаше такси. За толкова стар човек имаше здрави дробове.

— Очевидно ти си една неверница. Трябва да умреш като останалите.

Останалите. Анабет си наложи да не гледа към скелетите. Мозъкът й работеше на бесни обороти, мъчейки се да си спомни всичко, което знаеше за Митра.

Той бе имал таен култ сред войниците. Бе популярен в легиона. Бе един от боговете, заменили Атина като покровител на войната. Афродита го бе споменала, докато пиеха чай в Чарлстън.

Но Анабет не знаеше почти нищо друго за него. Митра не бе от боговете, които обсъждаха в лагера на нечистокръвните. А и се съмняваше, че духовете ще я изчакат да потърси повече информация в компютъра на Дедал.

Разгледа мозайката по пода. Тя изобразяваше седем картини. Погледна към призраците и видя, че те всички имат нещо като значка на тогата си — гарван, факла или лък.

— Имате седем нива на посвещение — каза внезапно тя. — Като всяко следващо е по-високо. Най-висшето е това на патер.

Духовете простенаха в хор, след което се развикаха.

— Откъде знае това? — попита един.

— Момичето е разгадало тайните ни! — обади се втори.

— Ами ако знае за изпитанията? — проплака трети.

— Знам за изпитанията — рискува Анабет.

Духовете отново простенаха.

— Глупости! — извика папата. — Момичето лъже. Дъще на Атина, избери своята смърт. Ако не избереш, богът ще избере вместо теб.

— Кинжал или пламък — предположи Анабет.

Дори патерът изглеждаше смаян. Очевидно не забелязваше, че в стаята има и други жертви на наказанията му, осеяли пода с костите си.

— Но как… откъде…? — Той преглътна. — Коя си ти.

— Дъщеря на Атина — повтори Анабет, — но не коя да е дъщеря. Аз съм… ами, аз съм матер, на нашето сестринство. Магна матер, ако трябва да бъдем точни. За мен няма тайни. Митра не може да скрие нищо от погледа ми.

— Магна матер! — извика отчаяно един от духовете. — Великата майка!

— Убийте я! — изръмжа един от духовете и се хвърли към нея. Ръцете му обаче минаха през шията й.

— Ти си мъртъв — напомни му Анабет, — седни си.

Духът изглеждаше засрамен и седна на мястото си.

— Няма нужда да те убиваме лично — изръмжа патерът. — Митра ще го стори вместо нас.

Статуята на олтара заблестя. Анабет опря ръце в зазидания праг зад гърба си. Това трябваше да е изходът. Мазилката се разпадаше под ръцете й, но въпреки това не можеше да мине през него с груба сила.

Огледа отчаяно стаята — от напукания таван до мозайката по пода, рисунките на стената и издялания олтар. Започна да разсъждава на глас.

— Няма значение — каза тя. — Аз знам всичко. Вие изпитвате братята си с огън, понеже факлата е символ на Митра. Другият му символ е кинжалът, поради което изпитвате хората и с оръжие. Искате да ме убиете по начина, по който Митра… ъ-ъ… по който Митра е убил свещения бик. — Налучкваше, но олтарът показваше как Митра убива бик и Анабет реши, че това трябва да е важно.

Духовете завиха и притиснаха длани до ушите си. Някои се зашлевиха, като че ли сънуваха кошмар, от който искаха да се събудят.

— Великата майка знае всичко! — каза един от тях. — Това е невъзможно!

Освен ако не огледаш стаята — помисли си Анабет с нарастваща увереност. Тя погледна към духа, който бе проговорил. На тогата му имаше гарван — същият символ, който бе и в краката й.

— Ти си гарван — скара му се тя, — най-низшият ранг. Мълчи и ме остави да говоря с твоя патер.

— Милост! Милост! — сви се духът.

В края на стаята патерът потрепера. Анабет не бе сигурна дали от страх, или гняв. Папската му шапка се наклони настрани като стрелка, показваща, че бензинът в автомобила привършва.

— Наистина знаете много, велика майко. Мъдростта ви е впечатляваща, но именно заради нея не можем да ви позволим да напуснете. Тъкачката ни предупреди, че ще дойдете.

— Тъкачката — с ужас и погнуса Анабет разбра за какво говори патерът. За нещото в мрака от кошмара на Пърси, за пазителката на статуята.

Това бе единственият път, в който й се искаше да не знае отговора на въпроса си, но въпреки това се опита да запази спокойствие.

— Тъкачката се бои от мен. Тя не иска да последвам Знака на Атина. Вие обаче ще ме пуснете да продължа.

— Трябва да изберете изпитание! — настоя патерът. — Огън или кинжал! Ако оцелеете, може и да ви пуснем!

Анабет погледна надолу към костите на своите отдавна изгубени братя и сестри. „Провалът на твоите предшественици ще те ръководи“ — отекнаха отново в главата й думите на речния бог.

Всичките й предшественици бяха избрали едното или другото — кинжала или огъня. Може би бяха сметнали, че ще преминат изпитанието. Вместо това обаче бяха загинали.

Анабет имаше нужда от трети избор.

Тя погледна към статуята на олтара, която грееше все по-ярко и по-ярко. Чувстваше жегата, която бе изпълнила стаята. Инстинктите й казваха да се съсредоточи върху кинжала или огъня, но вместо това тя се загледа в основите на статуята. Чудеше се защо е затънала в камък. След това й хрумна, че може би статуята не потъва, а напротив — ражда се от скалата.

— Няма да избера нито кинжала, нито факлата — твърдо каза Анабет. — Има и трети тест, който ще премина.

— Трети тест? — попита патерът.

— Митра е роден от скала — каза Анабет, надявайки се, че не греши. — Той се е появил от камъка с кинжал и факла в ръце.

Виковете и писъците на духовете й подсказаха, че е отгатнала правилно.

— Великата майка знае всичко! — проплака един от духовете. — Това е най-святата ни тайна!

Тогава може би не трябва да я разкривате с олтара си — помисли си Анабет, благодарна, че е попаднала на толкова глупави мъже. Ако бяха допускали жени в ордена си, може би нямаше да правят такива грешки.

Анабет драматично посочи към стената, от която бе дошла.

— И аз като Митра съм родена от камък! Следователно вече съм издържала вашето изпитание!

— Глупости! — излая патерът. — Ти дойде от дупка в стената! Това не е същото!

Добре. Патерът не беше пълен идиот. Анабет обаче остана уверена в себе си. Тя погледна към тавана и измисли друго нещо. Картинката се нареди в главата й като пъзел.

— Аз контролирам самите камъни — вдигна ръце тя. — Ще ви докажа, че силата ми е по-голяма от тази на Митра. С един-единствен удар ще срина тази стая.

Призраците завиха, затрепериха и се загледаха в тавана, но Анабет знаеше, че те не виждат това, което тя вижда. Те бяха духове на воини, а не на инженери. Децата на Атина имаха много умения, а бойните бяха само част от тях. Години наред Анабет бе учила архитектура. Знаеше, че древната стая е на ръба на срутването.

Фиксира с поглед точката на тавана, от която излизаха всички пукнатини — върха на каменната арка точно над нея. Най-горният камък щеше да рухне и когато това станеше… ако го изчислеше правилно…

— Невъзможно! — извика патерът. — Тъкачката ни почита за това, че убиваме децата на Атина, пристъпили в нашия храм. Няма да те пуснем!

— Тогава се бойте от силата ми! — каза Анабет. — Ще докажа, че мога да унищожа свещената ви зала!

Патерът изсумтя. Той оправи притеснено шапката си. Анабет знаеше, че го е поставила в невъзможна ситуация. Не можеше да отстъпи, без да изглежда страхлив.

— Да те видим, дете на Атина — реши той, — никой не може да срине храма на Митра. Още по-малко с един удар. Още по-малко пък момиче!

Анабет вдигна кинжала си. Таванът бе нисък. Можеше да стигне камъка лесно, но трябваше да нанесе много точен и силен удар.

Изходът зад гърба й бе блокиран, но на теория неговите тухли щяха да се отхлабят и сринат с тези на стаята. Трябваше да успее да се измъкне, преди целият таван да паднеше. Стига, разбира се, да имаше нещо зад тухлената стена, а не просто земя. И стига Анабет да бе достатъчно бърза и силна. А й трябваше и късмет.

— Е, момчета — каза тя, — изглежда, сте избрали грешния бог на войната. — Тя удари горния камък. Кинжалът от небесен бронз го строши като захарна бучка.

За момент нищо не се случи.

— Ха! — злорадо каза патерът. — Виждаш ли, че Атина няма никаква власт тук!

Стаята се разтърси. Една огромна пукнатина пропълзя през целия таван. Далечният край на пещерата пропадна заедно с олтара и патера. Появиха се още пукнатини. Тухли западаха от арките. Духовете се развикаха и хукнаха да бягат, но явно не можеха да минат през стените. Дори в смъртта си бяха свързани с тази стая.

Анабет се обърна и удари с все сила по зазидания изход. Тухлите поддадоха. Докато храмът на Митра се разпадаше зад гърба й, тя скочи в мрака и пропадна.