Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (9)

Щом Хокан пристигна във фирмата, целият персонал се беше събрал в склада. Възрастният мъж свъси чело недоволно.

— Какво става тук?

— Добре, че дойдохте — каза Ян с облекчение. — Шофьорът на доставчиците си тръгна с пясъка. Беше му неудобно, но имаше нареждане да не доставя нищо, ако не платим веднага в брой.

Хокан поклати глава неразбиращо.

— Какво им е щукнало изведнъж? Ние никога не сме плащали в брой.

— Човекът каза, че е получил нареждане.

— Да — отвърна Хокан нервно. — Веднага ще говоря с доставчиците.

Тъкмо понечи да тръгне, когато Ян го спря.

— Има още нещо, господин Петершон — започна той с видимо неудобство.

После сплете пръсти и продължи, без да смее да погледне началника си в очите:

— Днес трябваше да ни бъдат преведени заплатите, но никой от нас не е получил пари.

Хокан се почувства така, сякаш някой го е ударил в корема. Берит беше изтеглила не само резервите, но и парите за заплати. Сутринта, когато Бьорн Палм му показа извлеченията, парите не бяха в сметката.

— Не се тревожете, Ян — успокои го Хокан. — Веднага ще се погрижа за всичко.

Началникът напусна склада. Чу как служителите шушукат зад гърба му. Не ги обвиняваше. Берит трябваше да се опомни и да се върне с парите, иначе нищо не можеше да се направи. Хокан не можеше да изплати дължимото нито на работниците, нито на доставчиците.

Възрастният мъж таеше една последна надежда. Може би някой все пак знаеше къде е Берит.

Без да умува много, той се качи в колата и запраши към стопанството на Олоф. Пристигна тъкмо навреме. Олоф се канеше да посети един свой клиент. Хокан го завари да изнася щайги с плодове от склада и да ги реди на дъното на камиона си.

Хокан спря толкова рязко до ремаркето, че наоколо се вдигна прах и се разлетяха камъчета. Възрастният мъж свали стъклото на колата.

Олоф пристъпи към него и каза усмихнато:

— Радвам се да те видя, Хокан.

Хокан не отвърна на усмивката му.

— Здравей, Олоф — поздрави той сухо. — Да знаеш къде е Берит? Спешно трябва да говоря с нея.

Олоф поклати глава объркано.

— Не е ли на работа?

— Не — отвърна Хокан. — Никой не я е виждал. Много се страхувам да не направи някоя глупост.

Олоф се разтревожи, но все пак каза:

— Берит никога не би направила нещо необмислено.

„Само ако знаеше“, помисли си Хокан. За миг се зачуди дали да не разкаже на Олоф какво е направила сестра му. Отвори уста, но после размисли. Засега само той и Бьорн Палм знаеха за случилото се. Хокан все още се надяваше, че всичко ще се оправи, че ще открие Берит навреме или че тя самата ще се опомни и ще преведе парите по фирмената сметка, преди да е станало прекалено късно.

Тогава никой нямаше да разбере какво е сторила. Разбира се, Хокан никога повече нямаше да може да й се довери и тя повече нямаше да работи за него. Това беше ясно, но в момента имаше по-важни неща.

— Моля те, когато я видиш, кажи й на всяка цена да ми се обади — примоли се Хокан.

Олоф обеща. Когато обърна колата и пое обратно към фирмата, Хокан видя в огледалото Олоф, който стоеше насред пътя и гледаше замислено след автомобила.

 

 

От няколко часа Берит се криеше сред храстите и дърветата край стопанството. Междувременно беше решила твърдо да напусне страната. Имаше достатъчно пари, за да започне нов живот, където пожелае.

Отначало възнамеряваше просто да замине, но накрая се разколеба. Искаше да прекара още няколко часа с брат си. Може би нямаше да го види никога повече. Утре той щеше да намери прощалното й писмо, щеше да разбере какво е направила, постъпката й щеше да го отврати и той може би нямаше да иска да има нищо общо с нея.

Берит беше пуснала писмото в пощенската кутия, за да е сигурна, че Олоф ще го получи едва на другия ден.

Жената добре познаваше Хокан и беше уверена, че той няма да бърза да се обади в полицията. Щеше да го направи едва когато се убеди, че не може да си върне парите по друг начин…

В този момент обаче тя си даде сметка, че веднъж вече се беше излъгала в началника си. Може би той отдавна бе вдигнал полицията на крак и силите на реда вече я издирваха.

Като че ли беше по-добре да се откаже от прощалната среща с брат си. Берит тъкмо реши да си тръгне, когато чу шума от мотора на тежка лимузина. Едва успя да се скрие зад храстите. Наведе се, но продължи да наднича измежду клонките. Чу целия разговор между началника си и Олоф и се увери, че поне този път не се беше излъгала в Хокан. Възрастният мъж не каза на брат й защо я търси; значи не се беше обадил и в полицията.

Хокан изглеждаше зле, лицето му беше сиво, под очите му имаше тъмни сенки.

„Така му се пада“, помисли си Берит и потисна прилива на съчувствие, който заплашваше да я обземе. Хокан просто не заслужаваше да му се случи подобно нещо.

 

 

Когато началникът й най-сетне си тръгна, Берит излезе иззад храстите, като притискаше до себе си тежката чанта с парите.

В първия момент Олоф не я забеляза. Щом сестра му се приближи достатъчно обаче, той я видя и я погледна изненадано.

— Какво правиш тук?

— Не мога повече да работя за Хокан Петершон — отвърна тя тихо. — Не мога повече, Олоф. Трябва да се махна оттук.

Олоф не скри объркването си.

— Но къде смяташ да отидеш?

— Утре предобед ще взема влака за Гьотеборг.

„А след това ще изтрия следите си и ще замина за чужбина“, допълни мислено.

— Ще ме закараш ли утре рано до гарата в Халандер?

Олоф й обърна гръб.

— Прави каквото намериш за добре — каза той сурово. — Но не разчитай на разбиране и одобрение от моя страна.

Милият Олоф. Беше му трудно да се раздели със сестра си, но вместо да сподели истинските си чувства, се държеше студено.

„Може би това е верният път“, помисли си Берит. Никога да не показваш чувства. В нейния случай се видя докъде водят емоциите. Тя беше разкрила чувствата си пред Хокан…

Страданието беше толкова голямо, че Берит за малко да изкрещи. Тя притисна чантата до себе си и затвори очи за миг, докато се овладее.

— Моля те, Олоф — каза. — Трябва да ми помогнеш.

Олоф продължи да стои с гръб към нея, без да каже дума.

— Може би от разстояние ще мога да погледна живота си с други очи — промълви тя тихо, макар да знаеше, че няма такова разстояние, което да я накара да промени мнението си.

Олоф се обърна към нея.

— Обещай да не вършиш глупости.

Берит го погледна в очите.

— Обещавам — каза тя тържествено и с чиста съвест.

Обещанието й се отнасяше само до бъдещето и нямаше нищо общо с онова, което вече бе сторила.

 

 

След дълги размишления Хокан като че ли намери изход от ситуацията. Не му оставаше нищо друго, освен да подаде сигнал срещу Берит. Дори и тогава обаче щеше да се наложи да чака, преди асистентката му да бъде заловена и да върне откраднатото. А на Хокан парите му трябваха сега, за да плати на служителите и на доставчиците. Единствено Бьорн Палм можеше да му помогне с малък заем.

Хокан се отправи към банката за втори път през този ден. Директорът Палм го прие веднага, изслуша го търпеливо, а накрая поклати отрицателно глава. Той призна на Хокан, че вече му е изпратил по пощата известие за закриването на сметката.

Това окончателно довърши Хокан.

— След толкова години на успешно сътрудничество ми закривате сметките?

Бьорн Палм вдигна ръце.

— Наистина съжалявам, Хокан. Говорих с юридическия отдел. Трябва да се подсигурим.

— Но нали съм ипотекирал къщата си! — извика Хокан.

Бьорн Палм също повиши глас.

— Това не е достатъчно.

Банковият директор замълча, пое дълбоко дъх и продължи с делови тон:

— Ако все още разполагаше с акционерен капитал, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин. Сега обаче съм с вързани ръце.

— Моля те, Бьорн, дай ми поне няколко дни. Щом открия Берит…

— Берит може отдавна да е заминала някъде — прекъсна го банковият директор.

Това беше знак, че започва да му писва.

— Дори да я откриеш, тя ще трябва да върне парите доброволно. Сам знаеш, че ако се опиташ да си ги вземеш със съдебно решение, това ще отнеме много време. Не можем да чакаме толкова.

— Берит е действала необмислено — каза Хокан отчаяно. — Все още се надявам, че няма да се наложи да стигаме до съд.

Бьорн Палм поклати глава.

— Не мога да ти помогна, Хокан. Съжалявам, но при тези обстоятелства няма да можеш да спасиш фирмата.

Хокан познаваше Бьорн Палм от дълги години и вярваше, че банковият директор наистина съжалява; знаеше също така, че той няма да отстъпи, а може би няма и право да го стори.

Хокан се прибра у дома съкрушен. Беше отчаян, не виждаше изход. Нима това беше искала Берит? Тя го наказваше, задето не отговори на чувствата й, но в същото време оставяше на улицата хората, с които беше работила години наред. Хокан не разбираше как човек може да стигне толкова далеч.

Когато възрастният мъж влезе във вилата, Лили се затича насреща му с разтворени обятия.

Хокан я прегърна, а после я отблъсна.

— Извинявай, Лили, но нямам никакво време.

Той забърза нагоре по стълбите, влезе в кабинета си и тежко се отпусна в креслото си.

Краят беше дошъл безвъзвратно и той го знаеше, но въпреки това не можеше да приеме фактите. Погледът му падна върху папките, подредени на етажерката зад бюрото му. В тези папки имаше лични сметки и документи, а също застрахователни полици за къщата и предприятието.

„Каква глупост, помисли си той цинично. Човек може да се застрахова срещу какво ли не, но не и срещу собствените си служители.“

Хокан не отместваше поглед от папката със застрахователните полици. Хрумна му идея, която той побърза да отхвърли. Хрумването обаче започна да придобива все по-ясни очертания. Накрая Хокан стана, взе папката от етажерката и извади отвътре полицата, която му трябваше.

Не! Хокан отново затвори папката. Той беше изживял живота си като почтен човек и създалата се ситуация нямаше да промени това.

„Е, и?, нашепваше злонамерено един глас вътре в него. Докъде те доведе твоята почтеност? Най-доверената ти служителка избяга с парите на фирмата, а банката, на която винаги си разчитал, ти обърна гръб, когато имаше най-голяма нужда от помощ.“

Накрая злостният глас надделя. Хокан отново отвори папката.