Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (6)

Сирка с право смяташе, че Йонас ще скучае без Лили. Той седеше на терасата с вестник в ръка, пиеше третото си кафе и жадуваше да се махне оттук. Защо резервира стая за цяла седмица? Мислеше си за плановете, които си бяха правили с Лили, преди да получат писмото на Сирка. Нямаше да могат да ги осъществят, защото Йонас не искаше да откъсва детето от семейството на майка му, но в същото време не биваше да стъпва в дома на роднините си, за да избегне срещата с тъста си. Ама че заплетена ситуация!

Йонас се зарадва, когато телефонът му звънна. От другата страна Лили се похвали, че се обажда от предприятието на дядо си.

— Как си? — попита Йонас, надявайки се тайно дъщеря му да изяви желание да се прибере в Стокхолм.

— Добре — отвърна Лили. — Във фабриката е много интересно, а и дядо ми обясни много неща.

Йонас не искаше да чуе точно това, но все пак каза вяло:

— Хубаво.

Лили го изненада с новината, че вече не иска да става цигуларка, а стъкларка.

— Боже мой! — промълви Йонас.

Явно посещението при дядо й беше впечатлило Лили. Тя запази мълчание на другия край на линията.

Йонас се засмя насила.

— Не е нужно да решаваш още отсега, нали?

— Татко — започна внезапно момичето с половин уста, — може ли да остана и тази вечер при дядо? Приготвили са ми стаята на мама. Много е хубава.

Лили замълча, после добави тихо:

— Мисля, че дядо страда много повече, отколкото изглежда отстрани.

Изведнъж Йонас се засрами от себе си. Макар в момента да скучаеше и да му беше мъчно за дъщеря му, скоро отново щяха да бъдат заедно. Щяха да се върнат в Стокхолм и да подредят живота си.

След три седмици Сирка щеше да замине за Венеция, а Хокан щеше да остане във Викърби — един самотен възрастен мъж, огорчен от живота.

Въпреки всичко преживяно Йонас внезапно изпита съчувствие към тъста си.

— Остани колкото искаш — каза той. — В неделя обаче трябва да се приберем в Стокхолм.

— Да, знам — отвърна Лили. — Трябва да затварям. Ингер казва, че дядо ме чака в колата.

Лили изпрати на баща си въздушна целувка и обеща да се обади пак.

— Приятно изкарване. — С тези думи Йонас приключи разговора.

Известно време той се взираше замислено пред себе си. Не можеше да прекара времето до неделя в пиене на кафе и четене на вестници в градината на хотела. Все щеше да измисли нещо по-интересно.

Сгъна решително вестника и се върна в хотела. Щом не можеше да е с Лили, щеше да се разходи сам из околностите, но не с колата — хотелът даваше велосипеди под наем на гостите.

Йонас се унесе в спомени. За щастие опасенията, че във Викърби ще се отворят стари рани, се оказаха напразни. Това място той свързваше с щастливото време, прекарано с Лаура. По онова време двамата бяха много влюбени и убедени, че обичта им ще трае цял живот.

Болката и гневът дойдоха много по-късно.

Йонас караше по тесния път край водата. Въздухът беше мек и мъжът усети солта на Балтийско море по устните си. От двете страни на пътя се редяха брези. Светлозелените листа шумоляха, полюшвани от лекия вятър. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през короните, рисуваха изящни, постоянно менящи се плетеници от светлина и сянка върху пътя.

От време на време Йонас минаваше покрай някой навес с лодки край водата.

Всичко му беше толкова познато, сякаш си беше тръгнал вчера, и все пак пейзажът го връщаше в отминали времена. Йонас виждаше себе си — как се разхожда по брега ръка за ръка с Лаура. Двамата разговаряха, спореха, а после се целуваха.

Той веднага позна навеса на семейство Петершон, макар че постройката беше пребоядисана и украсена със сандъчета с цъфтящо мушкато.

Малката сграда беше толкова близо до морето, че верандата сякаш плуваше по водата.

Йонас остави колелото си и се изкачи по стълбите към входа. Натисна бравата. Бараката беше заключена.

Седна на стълбите и се загледа във водата. В мислите си той се върна назад в годините…

 

 

Сирка се мъчеше с проекта от няколко часа. Творението изглеждаше добре, но само толкова. Липсваше искрата, решаващият детайл.

Нямаше смисъл. Може би срещата с Йонас и Лили я разсейваше и тя не можеше да събере мислите си.

Половин час по-късно се предаде. Трябваше да освободи съзнанието си, а за това най-добре щеше да й помогне чистият въздух. Тя излезе от сградата, прекоси двора и тръгна към брега по тясната пътека, която се извиваше между високите смърчове. Още преди да е достигнала последния завой и да е зърнала водата, Сирка чу плясъка на вълните.

Младата жена спря за малко, пое дълбоко дъх, издиша и усети как я обзема дълбоко вътрешно спокойствие. После тръгна надясно по брега. Недалеч се намираше навесът с лодките, който тя беше превърнала в свое ателие. Често ходеше там, когато не успяваше да се съсредоточи в предприятието. Може би и този път щеше да намери нужното спокойствие.

Още отдалеч Сирка видя Йонас, който седеше на стълбите пред сградата. Тя спря и в продължение на няколко секунди го наблюдаваше, без той да я забележи, после тръгна бавно и отново спря недалеч от стълбите.

— Здравей, Йонас.

Унесен в мислите си, Йонас я забеляза едва сега. Той вдигна поглед, усмихна се и каза шеговито:

— Здравей. Няма отърване от теб.

— Какво правиш тук? — попита Сирка.

Йонас се изправи.

— В това хубаво време не ми се седеше в хотелската стая. Колкото и да е хубава, терасата на хотела в един момент ми доскуча, затова наех колело и дойдох тук.

— При моята колибка — усмихна се Сирка. — Какво съвпадение. Бил ли си тук с Лаура?

— Да. — Йонас се усмихна широко. — Бяхме при вашите. Лаура се скара жестоко с баща ти и му каза, че повече няма да стъпи в дома му.

Сирка въздъхна.

— Сигурно пак са се карали за глупости.

Йонас кимна.

— Пренощувахме тук и на следващия ден се върнахме в Стокхолм. Лаура побесняваше, когато нещата не ставаха така, както на нея й се искаше.

Да, Лаура си беше такава от дете и в крайна сметка винаги получаваше това, което желаеше. Въпреки това Сирка я обичаше и дори й се възхищаваше, задето постигаше целите си.

На Хокан не му беше харесало, че Лаура възнамерява да заживее в Стокхолм с Йонас. Той се надяваше, че първородната му дъщеря ще поеме семейния бизнес. И тогава, и сега Сирка се радваше, че не й се бе налагало да става свидетел на разприте им.

— По онова време бях в интернат — каза тя.

После отиде до вратата, изправи се на пръсти, опипа горния праг и като намери ключа, отключи вратата и я отвори широко.

— Заповядай в моята светая светих — покани тя Йонас.

Той се качи по стълбите и се огледа изненадан. Хокан беше подарил постройката на дъщеря си, защото вече не я ползваше, а тя много я харесваше. Младата жена беше боядисала вътрешността й в бяло и я беше обзавела с малко, но удобни мебели. Бюрото бе под прозореца, от който се откриваше фантастична гледка към морето, а върху него бяха разхвърляни скици.

Сирка отвори вратата към терасата, за да проветри стаята, след което влезе в малката кухничка, за да направи кафе.

— Често ли идваш да работиш тук? — попита Йонас.

— Когато в офиса ми секне вдъхновението — провикна се Сирка от кухнята. — Тук мога да работя на спокойствие. Чувам само шума на вълните, чуруликането на птичките и от време на време — рева на някой влюбен лос.

Сирка подаде глава през вратата.

— Всичко това сигурно ти се струва доста провинциално.

Йонас свъси замислено вежди и вдигна рамене.

— Прекарал съм целия си живот в града, но това не е съзнателно решение. Роден съм в Стокхолм, учих там и пак там започнах работа. Просто така се получи. А после се запознах с Лаура, която на всяка цена искаше да напусне провинцията.

Кафемашината се изключи сама. Сирка извади две чаши от шкафа, напълни ги, сложи ги върху поднос, подреди до тях захарница и каничка с мляко и се върна при Йонас.

— Знам — кимна тя. — Лаура винаги е казвала, че се задушава във Викърби. С мен е точно обратното — досега не съм открила друго място, където да дишам така свободно. Мисля, че Лаура се чувстваше потисната заради татко. Тя нито искаше, нито можеше да отговори на очакванията му.

Сирка излезе на верандата, където имаше неголяма маса, а до нея — пейка. Тя остави подноса на масата, а когато Йонас седна, му подаде едната чаша. После седна до него и се загледа замислено във водата. Изведнъж я обзе тъга и младата жена се почувства потисната.

— Всичко тук ще ми липсва — каза тихо тя. — Венеция е прекрасна, а и работата в Мурано сигурно ще ме обогати много, но досега никъде не съм се чувствала толкова добре, както тук.

Йонас я погледна отстрани и се усмихна леко. Дали само така му се струваше, или наистина я гледаше с други очи?

— Завиждам ти — каза той. — Знаеш къде ти е мястото. Не е за вярване, че си сестра на Лаура. Тя беше толкова неспокойна, винаги в търсене на нещо ново.

— Тя намери мястото си при теб и Лили — отвърна Сирка.

При тези думи лицето на Йонас помръкна, той впери поглед във водата и макар да не се помръдна, на Сирка й се стори, че се отдалечи от нея. Това беше само едно усещане, някакво глухо предчувствие, което се породи у нея.

— Вие бяхте щастливи заедно, нали? — попита тя.

Сякаш в търсене на правилните думи, Йонас отвори уста, после пак я затвори и накрая отговори:

— Може би беше разбрала, че животът отново е толкова хубав, както някога.

Сирка не разбра какво иска да каже зет й, а и не се осмели да го пита нищо повече.

Йонас стана, отдалечи се на няколко крачки и вкопчи ръце в оградата на верандата. Изглеждаше безпомощен и безкрайно тъжен, но в същото време цялото му държание излъчваше непреодолима дистанция.

Сирка го остави на мира и малко по-късно той вече не изглеждаше така напрегнат; дори се усмихна, когато се върна при масата. Щом седна на пейката, ръцете им се докоснаха за миг. За Йонас това беше просто случаен допир, но Сирка изпита нещо, което я обърка.

Йонас не я остави да мисли по въпроса. Той започна да й разказва за Чикаго, за това как са живели там и какво са видели. Докато пиеха кафето си, той повече не спомена Лаура.

По-късно двамата заедно измиха чашите в кухнята. Беше им толкова хубаво и уютно, сякаш винаги са живели така.

„Да не повярваш, че вчера се видяхме за първи път от години“, помисли си Сирка. Още по-малко й се вярваше, че някога е смятала този човек за досаден.

 

 

За Хокан денят беше много напрегнат. Сцената с Берит не му даваше мира. Ето защо той се радваше, че внучката му е край него и го разсейва с веселото си бъбрене. Неприятно му беше само, че детето говори толкова много за баща си. Хокан не искаше да слуша за този човек, на чиято съвест тежеше животът на дъщеря му.

Пристигнаха във вилата, където ги посрещна икономката. Хокан я помоли веднага да поднесе вечерята.

Лили погледна дядо си с грейнали очи.

— Може ли да се обадя на татко и да го поканя на вечеря?

Хокан си пое дълбоко дъх, за да запази спокойствие. После каза:

— Мисля, че той няма да иска.

— А според мен ще дойде — възрази Лили безгрижно. — Сигурно иска да ме види.

— Аз обаче не искам да го виждам — отвърна Хокан студено.

Лили го погледна смаяно.

— Но защо? Какво ти е направил?

Хокан сбърчи чело и навъси вежди.

— Щом казвам, че не искам да го виждам, това трябва да ти е достатъчно!

Лили отстъпи една крачка назад. Уплашеният й поглед едновременно успокои и засрами Хокан.

— Моля те, иди да си измиеш ръцете — добави той дружелюбно.

— Но…

— Направи ми тази услуга, моля те.

Макар да беше обзет от възмущение, Хокан се усмихна на внучката си. Тя не беше дъщеря само на Йонас, но и на Лаура.

— Съжалявам — извини се Лили. — Не исках да те дразня. Мога да се видя с татко след вечеря в хотела, а ти ще го поканиш, когато вече не си му сърдит.

Хокан не можеше да й отговори, че ще мрази Йонас до края на живота си. Лили обичаше баща си и Хокан беше наясно, че ако се обяви открито против Йонас, ще изгуби и детето. Ето защо той отмина думите на внучката си с мълчание, а тя за негова радост изпълни молбата му и се качи да си измие ръцете.

 

 

Бутайки колелото до себе си, Йонас изпрати Сирка до разклона, от който се стигаше до вилата на семейство Петершон.

— Тук е много хубаво — отбеляза Йонас. — Имам усещането, че виждам всичко това за първи път.

Сирка се усмихна.

— Бил си на толкова много места по света, че сега не можеш да се нарадваш на красотата на родната природа.

На разклона спряха. Йонас погледна Сирка така, както никога преди, и тя отново изпита онова чувство, което я беше обзело и когато седяха на пейката и ръцете им се докоснаха.

— Може би просто е трябвало някой да ми отвори очите — каза Йонас.

Сирка не знаеше какво да отговори. Тя се усмихна несигурно и с безпомощен жест посочи пътя, водещ към вилата.

— Ще ми се да те поканя на вечеря.

Йонас поклати глава.

— Идеята не е добра. Целуни Лили от мен.

Сирка обеща. Двамата продължаваха да стоят и да се гледат в очите. Изведнъж Сирка спонтанно прегърна зет си и каза:

— Хубаво е, че си тук.

После бързо се отдръпна. „Какви ги върша“, помисли си ужасена.

Йонас изглеждаше изненадан. Той се усмихна, наведе се към Сирка и нежно я целуна по бузата. Когато дръпна главата си, изглеждаше толкова объркан, колкото и тя. Въпреки това й каза тихо:

— И аз се радвам.

После й махна, качи се на колелото и тръгна по своя път.

Сирка гледа след Йонас, докато той изчезна от погледа й, и се опита да си обясни станалото. Това, което се случваше с нея, беше едновременно хубаво и плашещо.

Тя тръгна към вилата, но после размисли. Още не искаше да се прибира. Не можеше да вечеря с баща си и с Лили така, сякаш нищо не се е случило.

Но какво се беше случило всъщност? Случайно беше срещнала зет си, бе изпила чаша кафе с него и изведнъж нищо вече не беше същото.

Пътят минаваше покрай стопанството на Олоф. Сирка до такава степен беше потънала в мислите си, че забеляза брата на Берит едва когато застанаха лице в лице. Двамата се поздравиха с приятелска целувка.

— Изглеждаш добре — отбеляза Олоф.

— Благодаря, така се чувствам — отвърна Сирка и осъзна, че това наистина е вярно. Каквото и да беше изпитала при срещата с Йонас, то я караше да се чувства добре.

Двамата вървяха бавно рамо до рамо. Минаха покрай плевнята, пред която бе паркиран някакъв трактор.

— Сигурно нямаш търпение да отидеш в Мурано — предположи Олоф. — Кога заминаваш?

Приповдигнатото настроение на Сирка мигом се изпари. Тя напълно беше забравила за Мурано.

— След три седмици — отвърна младата жена неохотно.

Олоф вдигна вежди въпросително.

— Не звучиш много въодушевено. Не се ли радваш, че заминаваш?

— Радвам се, разбира се — отвърна Сирка и сама забеляза колко неискрено прозвучаха тези думи. Не можеше да се преструва, че е доволна, още по-малко пък сега.

— Но? — не я оставяше на мира Олоф.

„Познава ме прекалено добре“, помисли си Сирка. Преди време те вярваха, че ще могат да споделят живота си. Когато осъзнаха, че няма да се получи, двамата страдаха много. След това обаче преодоляха разочарованието и от някогашната любов се роди искрено приятелство.

— Не знам — каза Сирка колебливо. — Сега, когато мама я няма, татко за първи път ще остане сам. А и тук е толкова хубаво, че не искам да ходя никъде другаде.

Сирка премълча, че вече имаше и трета причина да не й се пътува. Искаше й се да опознае Йонас по-добре, да прекара повече време с него. Дори когато си повтаряше наум, че това е лудост, сърцето й биеше като лудо само при мисълта за него.

Не ставаше дума само за предстоящото пътуване. Йонас беше неин зет. А на всичкото отгоре баща й го мразеше.

Олоф прекъсна мислите й.

— Странно — каза той. — Сестра ти нямаше търпение да се махне оттук, а ти искаш да останеш.

— Да — въздъхна Сирка. — Родена съм да живея в провинцията.

Тя приятелски потупа Олоф по рамото.

— Пак ще се видим.

След това сбогуване Сирка продължи сама по пътя си. Трябваше да обмисли толкова много неща.

 

 

Йонас също не се върна веднага в хотела. Той обикаляше безцелно местността с колелото си и се опитваше да си изясни случилото се. Внезапната близост с младата жена, която той до онзи ден беше възприемал като недодялана, нахална хлапачка, го беше развълнувала и той не знаеше как да постъпи.

Тревожеха го същите неща, които не даваха мира и на Сирка. Първо, тя беше сестра на покойната му съпруга, а пък и баща й го мразеше.

Йонас вечеря в една малка гостилничка извън Викърби, след което се върна в хотела. Беше една от онези ясни летни вечери, когато се мръква късно.

Когато наближи хотела, Лили го пресрещна.

— Здрасти. Откъде идваш? — попита Йонас изненадано.

— От дома на дядо, разбира се — отговори Лили и го прегърна. — Пиа ме докара и ме остави тук. Има малко работа, след което ще дойде да ме вземе. Как мина денят ти?

— Направих една обиколка на околностите с велосипед — отвърна Йонас, но премълча случайната среща със Сирка.

Лили наклони глава настрани и попита:

— Липсва ли ти Стокхолм?

— Не — отговори Йонас, без да се замисля. — А на теб липсва ли ти? — попита я той на свой ред.

Лили отвори широко очи и решително поклати глава.

— Тук много ми харесва. Може да дойдем и през следващата ваканция.

На Йонас наистина не му липсваше Стокхолм, а и Викърби го привличаше така, както някога, когато идваше тук да се вижда с Лаура. Въпреки това обаче той не гореше от желание да прекара следващата си отпуска в хотелската стая. Освен това Сирка нямаше да е тук, а Йонас не можеше да си представи Викърби без нея.

Вместо да отговори на дъщеря си, той я попита дали е вечеряла.

На лицето на Лили се разля широка усмивка.

— Специално за мен Пиа направи спагети с доматен сос, а за десерт имаше пудинг.

Момичето протегна ръката си, на която блестеше гривна.

— Виж какво получих от дядо. Баба искала да ми я подари за осемнайсетия рожден ден.

Йонас си помисли, че това би бил доста по-подходящ повод. Гривната беше хубава, но определено не беше подходяща за момиче на възрастта на Лили.

Когато обаче срещна изпълнения с очакване поглед на дъщеря си, той реши да си спести коментара. Лили беше щастлива и явно се радваше на подаръка, а Йонас в никакъв случай не желаеше да помрачава радостта й.

— Гривната е прекрасна — заключи той.

Навярно дъщеря му искаше да чуе точно тези думи. Изведнъж тя потъна в размисъл.

— Непременно трябва да направим нещо, та дядо отново да те хареса.

Йонас прегърна Лили.

— Идеята е добра, но се боя, че е обречена на неуспех.

Детето се сгуши в баща си и промърмори:

— Ще видим.