Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (11)

През нощта Йонас спа зле. Надяваше се, че Сирка ще размисли, но тя така и не се обади. Той вече нямаше какво да прави във Викърби.

Йонас събуди дъщеря си, която беше прекарала нощта в неговата стая в хотела.

— Ставай, принцесо, трябва да тръгваме.

— Добро утро, татко. — Детето се прозя и се протегна. — Нима искаш да си тръгнеш, без да видиш Сирка за последно?

Лили изглеждаше тъжна. Без съмнение все още беше под влиянието на случилото се снощи.

— Обичам Сирка, макар че е много различна от мама — каза тя тихо.

Йонас не знаеше какво да каже. Предчувстваше, че дъщеря му ще започне да му задава въпроси, на които не би могъл да отговори. На всичкото отгоре трябваше да преодолее снощната случка.

— Наистина ли си влюбен в Сирка? — попита внезапно детето.

— Това притеснява ли те? — поинтересува се Йонас.

— Ни най-малко. — Лили поклати глава и за първи път на лицето й се появи бегла усмивка. — Може би все пак ще се съберете и тогава можем да останем да живеем тук.

Йонас седна на леглото до дъщеря си.

— Миличко, нещата не са толкова прости. Със Сирка няма да се видим скоро.

— Жалко — въздъхна Лили. — Понякога не ви разбирам вас, възрастните. Вършите прекалено много глупости.

Детето може би беше право донякъде, но животът беше сложен.

Лили скочи от леглото и отиде в банята, за да си измие зъбите.

— Във всеки случай искам да посетя дядо още веднъж — извика тя през отворената врата. — Вчера се държа толкова странно. Никога не го бях виждала такъв.

На Йонас му идваше да каже, че той беше виждал Хокан само такъв, но се усети навреме. Той нямаше да забрани на Лили да се вижда с дядо си, нито пък щеше да говори лошо за тъста си. Дори след случилото се…

 

 

Хокан пусна работниците да си ходят. И без това стояха без работа, защото доставките на суровини бяха прекратени. Не можеше да им изплати и заплатите. Възрастният мъж съзнаваше, че отдавна трябваше да отиде в полицията. Още предишния ден трябваше да подаде сигнал срещу Берит, но не виждаше смисъл. Дори да заловяха помощничката му, той нямаше да си получи парите веднага. Щеше да има разследване, съдебен процес, нещата щяха да се проточат, а предприятието не можеше да чака. Ето защо Хокан избра последната възможност, която му оставаше — поне той виждаше така ситуацията.

Беше най-обикновен работен ден, а цареше такава тишина. Само стъпките на Хокан отекваха по бетонния под на халето. В дъното на помещението стояха тубите с избухливи, леснозапалими вещества. Една малка искра щеше да бъде напълно достатъчна…

 

 

Морето беше сиво, небето над него — също. Вълните подмятаха малката лодка като коркова тапа. Олоф управляваше лодката, а Берит седеше в задната й част. С една ръка се държеше за парапета, а с другата стискаше чантата си. Сама не можеше да повярва колко далеч беше стигнала. Вчера открадна парите, а днес вече бягаше. Беше убедена, че полицаите ще дойдат да я търсят в стопанството на Олоф. Защо Хокан още не беше подал сигнал?

— Дали постъпвам правилно? — каза тя повече на себе си, отколкото на брат си. — Обичах работата си, а предприятието значеше много за мен. Все едно беше моя собственост.

За миг Олоф извърна глава към сестра си.

— Именно затова не разбирам защо искаш да заминеш.

— Скоро вече няма да има „Петершон Глас“ — промълви тя.

Олоф отново се обърна. Гледаше втренчено Берит, без да изпуска кормилото.

— Какво каза?

Берит пусна парапета и стисна чантата си с две ръце. По лицето й се стичаха сълзи.

— Исках да нараня Хокан така, както той нарани мен.

Олоф изключи мотора на лодката и приклекна до сестра си.

— Какво си направила, Берит? Кажи ми веднага какво си направила!

Без да каже дума, Берит притисна до себе си чантата, която беше така претъпкана, че се издуваше от двете страни.

Олоф разбра, че нещо не е наред. Той рязко дръпна чантата от ръката на сестра си, отвори я и с недоумение впери поглед в банкнотите. После погледна Берит.

— Боже мой, Берит, полудя ли? Веднага трябва да върнеш парите.

Берит изхълца шумно и разпери ръце, после рязко ги отпусна, а раменете й увиснаха. До този момент не се беше замисляла за последиците от действията си, но сега й стана ясно, че не би могла да живее с мисълта за престъплението. Всъщност изобщо не искаше да заминава — в противен случай щеше да се махне още вчера, веднага след като извърши кражбата. Тя искаше да докара до фалит фирмата на Хокан, за да го съсипе, но отмъщението вече не й носеше онова чувство на удовлетвореност, за което бе мечтала. В началото изпита задоволство, но после осъзна, че е навредила не само на Хокан. Беше отнела работните места на колегите си, които ценеше, и по този начин поставяше семействата им в затруднено положение. Толкова хора във Викърби зависеха от „Петершон Глас“.

Изведнъж Берит осъзна, че няма да може да доведе делото си докрай. Дълбоко в себе си го беше осъзнала още вчера, затова и не беше побързала да избяга.

В душата й зееше празнина, но Берит беше готова да поеме отговорност за действията си. Когато брат й още веднъж настойчиво я подкани да върне парите, тя кимна.

 

 

Едва стигнаха до вилата и Лили скочи от колата.

— Ще изтичам да кажа „довиждане“ на дядо — извика тя и влезе в къщата.

В този момент Сирка излезе отвътре.

Йонас слезе от колата и тръгна срещу нея. Сирка се сепна и се опита да се пребори с чувствата си към него, които бяха все така силни.

— Добре, че още си тук.

— Тръгвам всеки момент — отвърна тя хладно.

Сърцето й биеше лудо, пулсът й беше учестен и Сирка се ядосваше сама на себе си, защото копнееше да се сгуши в обятията му и да забрави за случилото се предишния ден.

— Непременно трябва да ти кажа нещо, преди да заминеш — каза Йонас умолително.

Отговорът на Сирка прозвуча иронично.

— Така ли? Може би ще ми кажеш коя е жената на снимката?

— Това е Хана, моя състудентка, съпругата на най-добрия ми приятел.

Снимките отново изплуваха в съзнанието на Сирка. Йонас и непознатата се прегръщаха и дори се целуваха по бузата — също както правеха Сирка и Олоф, когато се срещнеха случайно.

„Много ми се иска да ти вярвам“, помисли си младата жена.

— Не става дума за снимките — каза Йонас сериозно, въздъхна тежко и седна на стълбите. — Става дума за Лаура. Не аз разруших този брак, а тя. Тя се срещаше с някакъв мъж от няколко години и все обещаваше да сложи край. Вечерта, когато стана катастрофата, тя ми каза, че обича този човек. Беше си приготвила куфара и беше твърдо решена да се пренесе при него. Тя беше тази, която искаше да напусне Лили и мен.

Сирка беше потресена. Тя седна на стълбите до Йонас.

— Защо не си казал това на баща ми?

— Лаура много се оплакваше на родителите си от мен може би за да има с какво да се оправдае, когато ме напусне. Отиваше при онзи мъж, когато стана катастрофата. — Йонас скри лице в ръцете си. — Никога няма да забравя лицата на родителите ти, когато им съобщих, че Лаура е мъртва. Не можех да им кажа, че е загинала на път за любовника си. И, разбира се, в никакъв случай не исках Лили да научава. Тя обичаше майка си и ако беше разбрала, че Лаура се канеше да я изостави, това щеше да я съсипе.

— Разбирам — промълви Сирка.

Йонас я погледна честно и открито и в този момент младата жена разбра, че той говори истината и че тя може да му се довери.

— Никога не бих повдигнал този въпрос — каза той, — но не искам да те загубя.

Сирка го хвана за ръката и склони глава на рамото му. В този миг Лили изхвръкна от къщата.

— Татко, Сирка, дядо го няма, а на бюрото му намерих това.

Йонас взе от ръцете на Лили документите, които се оказаха застрахователни полици срещу пожар. Някой беше оградил е молив сумата, за която беше застрахована сградата на предприятието.

Йонас и Сирка скочиха и се затичаха към колата. Лили се метна на задната седалка и категорично отказа да слезе. На лицето й бе изписано колко се страхува за дядо си. Сирка споделяше опасенията й.

 

 

Хокан беше отворил тубите и ръсеше леснозапалимата течност из цялото хале. Миризмата беше толкова силна, че му стана лошо.

След като изпразни две туби, напълни два кашона с опаковъчна хартия, която беше взел от склада, и сложи една свещ между кашоните. После извади запалка от джоба си и се поколеба за миг. Все още можеше да се откаже.

И какво щеше да стане тогава? Нищо нямаше да е както преди. Щеше да изгуби всичко — фирмата, къщата… Беше твърде стар и уморен, за да започне живота си отначало.

Хокан решително щракна запалката и задържа пламъка до фитила на свещта. Парафинът щеше да изгори бързо и щом пламъкът стигнеше до хартията, огънят щеше да се разгори за миг благодарение на течността и да взриви все още пълните туби.

Хокан беше изпълнил замисъла си. Направи крачка назад, но се спъна в една дървена палета. Размаха ръце, опитвайки се да се хване някъде, но залитна и си удари главата. Пред очите му притъмня…

 

 

Когато пристигнаха във фирмата, Лили, разбира се, искаше да придружи баща си и леля си, ала този път Йонас беше неумолим.

— Оставаш в колата — каза той толкова строго, че Лили не посмя да му противоречи.

Сирка и Йонас се втурнаха в сградата. Наоколо не се виждаше жива душа. На двора, където обикновено кипеше труд, сега нямаше жив човек. В сградата също беше тихо, а по коридорите се носеше специфична миризма.

На Сирка й призля — не само заради силната миризма, а преди всичко заради страха, който изпитваше. Двамата с Йонас стигнаха до производственото хале. Миризмата тук беше нетърпима.

— Татко! — извика силно Сирка, но не получи отговор.

Йонас пръв забеляза Хокан. Възрастният мъж лежеше неподвижно на пода, а под главата му се беше образувала локва кръв.

— По дяволите, Хокан!

Той коленичи до тъста си и потърси сънната артерия, за да измери пулса му. В този момент Хокан изстена, отвори очи и с мъка се опита да се изправи.

Сирка коленичи до него и подложи ръка под главата му. Хокан се опита да каже нещо, ала успя само да размърда устни.

Йонас проследи погледа му и скочи рязко. Едва сега Сирка забеляза горящата свещ. Йонас изгаси пламъка с ръка.

 

 

Берит беше дошла на себе си и беше готова да понесе последиците от своите действия. Олоф помогна на сестра си да слезе от лодката.

— Благодаря, че ми помогна да се осъзная — каза тя.

Олоф я прегърна. И двамата знаеха, че й предстоеше да извърви нелек път. Берит се беше оставила да я водят чувствата й и едно невярно предположение. Само за няколко часа тя бе разрушила онова, което беше градила с години, опитвайки се да съсипе сама себе си. Когато разбра, че чувствата й не са споделени, любовта й се превърна в егоизъм.

Берит се опитваше да разбере какво става с нея, но не можеше. Навярно трябваше първо да понесе последиците от своите действия, за да открие себе си. Единствената й утеха беше, че брат й беше готов да й помогне.

 

 

Йонас и Сирка изнесоха Хокан навън. Чистият въздух му подейства добре и той бързо се свести. Повикаха лекар, който превърза главата на възрастния мъж. За щастие нямаше други наранявания. Хокан седна върху една купчина палети.

Йонас обясни на лекаря, че е имало нещастен случай. Никой не трябваше да разбира какво се е случило в действителност. После Йонас седна в колата при Лили, а Сирка остана да говори с баща си.

Хокан й разказа накратко какво се беше случило през последните няколко дни.

Сирка сложи ръка върху рамото на баща си.

— Защо не сподели с мен, татко? — попита тя кротко.

Хокан наведе глава.

— Трябваше да го направя, но не исках да те тревожа. Ако планът ми беше успял, ти щеше да започнеш нов живот в Италия с парите от застраховката.

Сирка поклати глава.

— Не искам да живея в Италия и Йонас не е единствената причина за това. Отдавна имам усещането, че няма да издържа там, носталгията ще ме побърка.

Хокан погледна към Йонас, който беше прегърнал дъщеря си и я успокояваше.

— Той е добър баща — промълви възрастният мъж колебливо.

— Не беше справедлив към него, татко — каза Сирка сериозно. — Той ми разказа всичко. Йонас е нямало да напусне дъщеря си, нито съпругата си, макар Лаура вече да не го е обичала. За едно нещо обаче ти беше прав. Йонас и Лаура не е трябвало да се женят. И не защото той не е бил за нея, а защото тя не е била за него.

— Ти наистина го обичаш — промълви Хокан.

Сирка се усмихна за първи път през този ден.

— Да, обичам го — отговори.

В този момент в двора влезе такси и двамата вдигнаха поглед. Берит слезе от колата и погледна уплашено първо линейката, която тъкмо излизаше от двора, а след това и Хокан. Жената пристъпи колебливо.

— За бога, какво се е случило?

Хокан я изгледа сериозно. Берит беше последният човек, когото очакваше да види. Как смееше изобщо да идва при него?

— Как можа да направиш подобно нещо, Берит?

Асистентката поклати глава.

— Много съжалявам. Просто не знам какво ми стана. Ще поправя стореното. Ето парите.

Тя подаде чантата на Хокан.

— Разбира се, ще се предам на полицията.

Лицето на Хокан не трепна.

— Не съм подавал сигнал. Достатъчно е да ми изпратиш оставката си — каза той студено.

Берит кимна, качи се в таксито, което я чакаше, и изчезна завинаги от живота на Хокан.

„Трябвало е да е наясно, че татко не би могъл да обикне друга жена след мама“, помисли си Сирка. Баща й обичаше майка й прекалено много. Сирка вече знаеше какво е да обичаш толкова силно. Тя погледна към Йонас и Лили. Тези двама души бяха нейният живот, нейното бъдеще.