Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (2)

Пътуването беше дълго и уморително. На летище „Арланда“ хванаха такси. Лили седеше на задната седалка с отпусната назад глава, без да обелва дума. Тясното й лице беше бледо, тя беше уморена, но всеки път, когато Йонас се обърнеше към нея, му се усмихваше.

Когато пристигнаха в Стокхолм, Йонас усети как умората изчезва. Беше си у дома. Най-после!

През цялото време беше изпитвал носталгия. Едва сега обаче осъзна колко много му е липсвала родината.

Таксито се движеше по Кларабергсвиадуктен. Щом шофьорът зави надясно, сърцето на Йонас заби учестено. Бяха съвсем близо до дома им, който се намираше в Йостермалм, недалеч от Страндвеген^[1].

На Лаура й се искаше да живее на самия Страндвеген, в най-изисканата част на Стокхолм, сред знаменитостите, които обитаваха този район, и сред многобройните луксозни магазини. Надълго и нашироко Йонас й беше обяснил, че като банков чиновник не може да си позволи такова скъпо жилище.

Накрая си купиха апартамент в квартал, който според Йонас не отстъпваше на бляскавия булевард и беше разположен на брега на залива Нибровикен. Жилището нямаше изглед към залива, но беше светло и приветливо, а старата сграда, в която се намираше, бе изцяло реставрирана. Старинната фасада беше запазена, но апартаментите вътре бяха модерни и снабдени е всички удобства.

За Лаура тази покупка беше компромис, който тя прие със стиснати зъби. За разлика от Йонас и Лили тя никога не се почувства като у дома си на това място.

Таксито мина под една арка, обрасла със зеленина, и спря на тясната, тиха уличка, край която се редяха красиви стари сгради. Шофьорът помогна на Йонас да разтовари безбройните чанти и куфари, за което той го възнагради с щедър бакшиш.

Шофьорът благодари сърдечно и потегли. Йонас и дванайсетгодишната му дъщеря останаха сами на улицата сред море от багаж.

Лили вдигна поглед към фасадите на къщите.

— Всъщност се радвам, че отново сме тук.

— Аз също се радвам — кимна Йонас.

Той обаче премълча пред дъщеря си, че изпитва и лека тревога. Заминаването им преди три години се беше превърнало в бягство. Йонас искаше да избяга от Стокхолм, от всички мъчителни спомени и най-вече от всички несправедливи обвинения. А нещата можеха да се оправят само с едно просто обяснение — обяснение, което Йонас не даде, за да предпази хората, които обичаше и които въпреки всичко значеха много за него.

Заминаването му се бе отразило добре, а още по-добре бе повлияло на Лили.

Въпреки че се радваше да се завърне у дома, момичето призна:

— Приятелите ми от Чикаго много ще ми липсват.

— Тук бързо ще си намериш нови приятели — увери я Йонас. — А и старите все още са тук.

— Мислиш ли, че ще ме познаят? — усъмни се Лили. — Откакто заминахме, съм пораснала ей толкова. — Тя разпери двете си ръце на метър една от друга.

— Наистина ли? — ухили се баща й. — Не бях забелязал.

Двамата се засмяха от сърце.

— Може ли аз да отключа? — попита Лили.

Усмивката на лицето на Йонас стана още по-широка.

— Знаеш ли изобщо коя врата трябва да отвориш? Та ти беше ей такава, когато заминахме за Чикаго — каза шеговито той и посочи с ръка на височината на бедрото си.

Лили завъртя очи театрално и настоятелно протегна ръка.

Йонас сложи ключовете в дланта й. Без да се поколебае нито за миг, Лили отключи правилната врата и влезе в жилището. Йонас внесе багажа във входа на сградата и последва дъщеря си. Погледът му попадна на табелката на звънеца. Там все още пишеше „Лаура, Йонас и Лили Нивел“. Още утре щеше да смени надписа. Нямаше вече Лаура, Йонас и Лили.

Вглеждайки се в себе си, Йонас установи, че завръщането у дома съвсем не беше толкова потискащо, колкото си бе представял. Не го връхлетяха мъчителни спомени. Просто се бяха прибрали вкъщи. Жилището все още изглеждаше стерилно, защото бащата и дъщерята бяха отнесли със себе си много дреболии, които сега тепърва трябваше да разопаковат. Апартаментът обаче беше чист — Йонас бе платил на чистачката да се грижи за жилището, докато тях ги няма. Жената беше махнала белите покривки, с които бяха увили мебелите, преди да заминат.

Йонас мислено благодари на госпожа Олсон за проявената съобразителност. Така двамата с Лили можеха още с влизането да се почувстват у дома си. Той много добре си спомняше как се беше почувствал при вида на същите тези бели покривала. Приличаха му на огромни погребални савани, под които лежеше животът му.

Въздухът беше малко застоял. Йонас отвори всички прозорци, след което качи багажа в апартамента. Наложи му се много пъти да слиза до долу, докато пренесе всички чанти и куфари. През това време Лили се настани в своята стая. Йонас видя, че детето веднага постави снимката на Лаура на нощното си шкафче.

— Преди тук беше по-уютно, но с времето нещата ще си дойдат на мястото — отбеляза той.

— Разбира се — отвърна Лили.

Думите й прозвучаха искрено. Тя надникна във всеки ъгъл, отвори всяко чекмедже и само след няколко минути вече се чувстваше като у дома си. Детската стая, както и цялото жилище, бяха обзаведени от Лаура. Навсякъде преобладаваше белият цвят, но стаята на Лили имаше подчертано младежки вид благодарение на пъстрите завеси и покривката на леглото в пастелни цветове.

Йонас влезе с калъфа с цигулката на Лили в ръка.

— Много ли ти липсваше Стокхолм? — попита той.

Лили се замисли за миг, после сви рамене.

— Не знам, но много се радвам, че съм тук.

Йонас се усмихна и й подаде цигулката.

— Старата ти учителка по музика ще се смае от напредъка ти.

Лили остави калъфа до бялото бюро, после се обърна, като се усмихна смутено.

— Мама също би се радвала. Спомням си как идваше да ме вземе от урок по цигулка.

Момичето се хвърли на леглото. Йонас клекна до нея и я хвана за ръката.

— Винаги ще мислим за мама и ще си спомняме прекрасните мигове, които сме имали заедно, и всичко, което сме правили тримата. Ще си спомняме и колко хубаво ни е било тогава — каза той нежно.

В началото Лили много тъгуваше за майка си. Толкова страдаше, че Йонас беше започнал сериозно да се притеснява. Той много пъти се бе чувствал безпомощен пред мъката на дъщеря си, още повече, че той самият таеше своя болка, която го изгаряше.

Ето защо, щом банката му предложи да поеме ръководството на един от чуждестранните филиали, за Йонас това беше единственият възможен изход.

Изборът се оказа правилен. Новите впечатления разсеяха не само него, също и детето. Наистина Лили продължаваше да тъжи за Лаура и говореше много за нея, но тази тъга беше различна. Тя вече не властваше така силно над момичето. Лили започна отново да се смее и да се радва на живота.

А Йонас? Той не искаше да мисли за собственото си състояние. Навремето бе изпитвал не само скръб, но и много други чувства — чувства, от които понякога се страхуваше.

Всичко това беше минало. Той не искаше повече да се връща назад и побърза да отпъди неприятните мисли.

Лили стисна ръката на баща си и го погледна.

— Мама сигурно ни вижда и се радва, че отново всичко е наред.

— Тя се радва преди всичко на това, че ти отново се смееш — отвърна Йонас колкото може по-убедително.

Независимо от всичко Лили трябваше да продължи да вярва, че е била най-важният човек в живота на майка си.

Йонас не искаше да говори повече за Лаура. Той отлично знаеше как да смени темата.

— Какво ще кажеш на обяд да те поканя на пица?

— Пица, супер! — Лили скочи от леглото. — Тук пиците са много по-вкусни, отколкото в Чикаго.

Йонас се усмихна.

— Добре, че банката ми предложи място в Стокхолм, където пиците са много по-вкусни. Да отидем за колата.

Докато Йонас беше в чужбина, автомобилът му бе на съхранение в един сервиз. Йонас беше стар познат със собственика на сервиза и знаеше, че човекът добре се е грижил за колата.

Лили бе вече на вратата, а баща й още не се беше надигнал. Той тъкмо се изправяше, когато погледът му попадна върху снимката на Лаура. Красивото й лице беше обрамчено от немного дълга руса коса.

Лицето на Йонас помръкна. В стомаха си усети онази топка, която се появяваше винаги щом мислеше за Лаура. От онзи ден, от онзи миг, когато тя…

— Идваш ли, татко? — викаше Лили от стълбищната площадка.

Йонас извърна поглед и преглътна огорчението си. Лаура принадлежеше на миналото, а той трябваше да събере всичките си сили за бъдещето, за себе си и за Лили.

 

 

В обедната почивка Хокан седеше в офиса си и преглеждаше пощата.

— Само напомняния за плащане — измърмори той.

Доброто му настроение от предобед се беше изпарило. Когато Ингер влезе в офиса му и го попита дали иска кафе, той прие с удоволствие, след което отново сведе глава и се съсредоточи върху числата пред себе си. Нещо трябваше да се случи, и то възможно най-скоро.

Бизнесът просто не вървеше така добре, както преди няколко години. Тогава Хокан дори успя да си позволи цялостно саниране на сградата на предприятието.

Постройката с полукръглите прозорци и дебелите стени, покрити с бели керамични плочки, беше тук още от основаването на „Петершон Глас“. Когато Хокан пое старото семейно предприятие от баща си, плочките все още бяха червени, а офисите бяха разделени помежду си със стени.

След санирането бяха останали само носещите вътрешни стени и колони, а всички други стени бяха заменени със стъклени панели. Офисите бяха разположени около голяма приемна, в която бяха подредени няколко изключително красиви изделия, изработени в собствената стъкларница.

Сега Хокан си блъскаше главата върху въпроса как да спаси фирмата от крах до следващата поръчка. Той знаеше, че причината не е у него. „Петершон Глас“ беше поредното предприятие, отстъпващо пред глобалната икономика. Въпреки това той се чувстваше виновен, а отговорността за работниците му тежеше и понякога на Хокан му се струваше, че не може повече да носи този товар. Той зарови лице в ръцете си и въздъхна. Забеляза присъствието на асистентката си Берит едва когато тя заговори.

— Проблем ли има, Хокан?

Мъжът вдигна поглед. На лицето му се изписа бегла усмивка.

— Добре съм — отговори той, макар да беше сигурен, че Берит няма да му повярва.

Берит Хансон беше неговата дясна ръка и единственият човек в „Петершон Глас“ освен самия него, който бе наясно с положението, в което се намира фирмата. Няколко години по-млада от Хокан, Берит беше много красива жена — имаше къси тъмни коси и се обличаше в елегантни костюми.

Асистентката погледна Хокан изпитателно.

— Кажи ми, ако мога да направя нещо за теб.

— Благодаря ти, много си мила — отвърна той сдържано. — Всичко е наред, наистина.

Берит бавно се приближи до него. Мъжът чу дрезгавият й, но приятен глас:

— Винаги съм на твое разположение, Хокан, при това не само по делови въпроси. Винаги можеш да ми се обадиш.

За миг Хокан сбърчи вежди, но секунди след това отново се усмихна сдържано.

— Аз не съм сам — отклони той предложението. — Сирка е до мен, а също и икономката. Двете наистина много ми помагат, откакто Биргита ни напусна.

— Само искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен. — Берит не сваляше очи от него.

— Знам — отвърна Хокан.

Берит остана така, загледана в началника си, сякаш очакваше разговорът им да продължи.

— Знаеш къде да ме намериш — каза тя накрая и си тръгна.

Тъкмо беше стигнала до вратата, когато Хокан я повика по име. Берит се обърна и отправи към него поглед, изпълнен с очакване.

— Сирка не бива да научава за нашите малки финансови затруднения — каза Хокан умолително. — Искам да замине за Италия, без да се тревожи.

— Разбира се — кимна Берит. — От мен няма да узнае нищо.