Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (4)

Йонас караше бавно по настлания с каменни павета път. Викърби беше красиво градче със средиземноморска атмосфера. Наред с хранителните стоки и домашните потреби магазините около търговския площад предлагаха и сувенири за туристите, които идваха тук през лятото, в това число и стъклени украшения, произведени от „Петершон Глас“. Времето сякаш беше спряло и Йонас отново се зачуди колко много неща си спомня дъщеря му.

— Виж, това е малкото кафене, където пиехме гъсто какао.

Лили посочи едно уютно заведение.

— А зад него, на следващата пряка, се намира магазинът за вълнени платове, собственост на съученичката на мама.

— А на по-следващата пряка е моят хотел — добави Йонас.

Малко по-късно те стигнаха първата си цел — солидна бяла сграда с разкошни мушката по прозорците.

— Не разбирам защо искаш да спиш в хотел — нацупи се Лили.

— Лили, обясних ти вече. — Йонас започна да губи търпение. — Дядо ти не ме харесва особено, затова в никакъв случай не мога да отседна в неговия дом.

„Не ме харесва особено“ беше твърде меко казано. При последната им среща Хокан не си направи труда да скрие своята омраза към зет си.

— Разбираш ли, Лили? — попита Йонас.

Детето се нацупи.

— Не, смятам, че е глупаво. Та вие и двамата сте толкова мили.

Лили отново успя да накара баща си да се усмихне.

— Значи смяташ, че съм мил?

— Да — кимна детето.

— Първо ще си внеса багажа — каза Йонас.

Той се радваше, че има възможност да протака.

— Добре. — Лили не изглеждаше очарована. — Но след това веднага отиваме у дядо.

Баща й кимна примирено.

 

 

Голямата къща беше толкова внушителна, че приличаше на замък. През портата от ковано желязо, крепяща се на каменни колони, се стигаше до просторна площадка, покрита с чакъл. Върху голяма кръгла леха, покрита с трева, растяха високи чимширени дървета с кълбовидни корони.

До къщата, боядисана в пясъчножълто, се стигаше по широка стълба, от двете страни на която се издигаха крилата на зданието.

Вляво от основната сграда имаше две допълнителни постройки. Едната приличаше на умален модел на голямата къща. Това беше царството на Биргита, която идваше тук, за да свири на цигулка и да изнася концерти със свои приятели музиканти.

Хокан не беше променил нищо тук, но след смъртта на жена му никой, освен него, нямаше право да влиза в тази къща.

„Главната сграда е твърде голяма за двама души“, мислеше си често Сирка, когато се прибираше у дома. Този ден тя се беше забавила малко. Баща й вече седеше край масата в трапезарията. Белотата на стените и мебелите правеше помещението да изглежда още по-голямо, а широко отворените френски прозорци засилваха впечатлението за светлина и простор. Погледът се плъзгаше през добре поддържания парк чак до морския бряг.

Икономката Пиа тъкмо излизаше от трапезарията и двете със Сирка се срещнаха на вратата.

— Ето ме и мен. — Сирка се усмихна приветливо на възрастната жена. — Можете да донесете обяда.

Щом тя седна на масата до баща си, на умореното му лице се изписа усмивка. „Изглежда изтощен“, помисли си младата жена.

— В ателието ли беше? — попита Хокан.

Сирка поклати глава.

— Бях в туристическата агенция, за да си взема билета за Венеция. Ще пътувам след три седмици.

— След три седмици? — Хокан се сепна. — Колко бързо лети времето.

— Мога да отложа пътуването — предложи Сирка.

И без това не й се щеше да оставя баща си сам. Все пак не ставаше дума за кратка екскурзия — младата художничка щеше да остане в Италия цяла година.

Сирка нямаше сили да признае на баща си, че далеч не се радва на тази командировка — не беше толкова въодушевена, колкото той си представяше. Искаше й се да му каже, че предпочита да си остане у дома, но се боеше да не го разочарова. Все пак Хокан беше организирал всичко съвместно със своя италиански приятел, собственика на фабриката, за която Сирка щеше да работи.

— Дума да не става — възрази баща й категорично. — Всичко е планирано. Освен това ти вече си се настроила да заминеш, а и опитът, който ще събереш в Мурано, ще е полезен за фирмата.

Сирка се усмихна насила.

В този момент на вратата се позвъни и Хокан вдигна глава.

— Кой ли ще е това? Очакваме ли някого?

Сирка сви рамене и отиде да отвори. Тя се досещаше кой е и изведнъж се уплаши при мисълта, че след миг баща й и Йонас щяха да се изправят един срещу друг. Когато написа писмото до Йонас и Лили, Сирка беше убедена, че идеята е добра, и се надяваше, че нещата ще се оправят в мига, в който двамата мъже отново си стиснат ръцете. Сутрешното избухване на Хокан на гробищата обаче подсказваше, че моментът за това не бе дошъл. Мисълта, че двамата може никога да не се сдобрят, натъжаваше Сирка. А ако се помиряха, това щеше да се отрази добре и на баща й. Така той нямаше да е съвсем сам, когато тя замине за Венеция.

Щом отвори вратата, младата жена видя Йонас и Лили да стоят до колата. Предната врата беше широко отворена. Двамата си говореха.

— Ако има нещо, може да ми се обадиш по мобилния — обясняваше Йонас.

— Какво? — Лили стоеше възмутена с ръце на хълбоците. — Не искаш дори да влезеш? Не може така. Трябва поне да поздравиш дядо.

Сирка наблюдаваше бащата и дъщерята мълчаливо, без те да я забележат. Тя разбираше възмущението на племенницата си — Лили явно не знаеше нищо за случилото се между Йонас и Хокан. През изминалите три години тя беше пораснала. Все още си беше дете, но бе на път да се превърне в млада жена. Дългите й руси коси падаха свободно върху тесните й рамене. Носеше къса червена пола и яке.

А Сирка си я спомняше като малко момиченце в дънки, с коси, сплетени на плитки.

Йонас също се беше променил. Изглеждаше съзрял. Около очите му се бяха образували малки бръчици, но все още беше привлекателен — висок, с тъмни, леко прошарени коси.

Сирка се приближи към тях.

— Лили, Йонас, здравейте! Радвам се, че дойдохте.

Йонас я погледна изненадано, после я измери с очи.

Сирка съзнаваше, че и тя се е променила през последните години. Когато с Йонас се видяха за последно, Сирка беше невзрачно девойче, което с времето се беше превърнало в красива млада жена. Учудването на зет й я забавляваше.

— Ама ти… — Йонас млъкна.

— … си пораснала. Това ли искаше да кажеш? — засмя се Сирка. — А ти? — обърна се тя към племенницата си — Помниш ли ме?

— Разбира се. — Лили се хвърли на врата й и дистанцията помежду им мигом се стопи.

Лили се сгуши в младата жена, после вдигна глава и промълви:

— Та ти си единствената ми леля.

Сирка притисна силно детето до себе си. Толкова се радваше, че вижда Лили и Йонас. Освен баща си и тях тя нямаше други роднини.

— Къде е дядо? — попита Лили.

— В трапезарията — отвърна Сирка. — Елате, той ще се радва да ви види.

Сирка сама усети колко неубедително прозвучаха думите й. Йонас я погледна недоверчиво.

— Не знам — колебаеше се той. — По-добре да тръгвам.

— Моля те, татко — настоя Лили.

— Разбира се, че трябва да влезеш — окуражи го Сирка.

Тя силно се надяваше, че в присъствието на внучката си Хокан ще сдържа емоциите си.

— Ти си член на това семейство — добави тя твърдо.

Йонас поклати глава.

— Не съм сигурен, че всички са на това мнение.

Сирка хвана Лили за ръка и тръгна към отворената врата. Лили пък протегна ръка към баща си. Сирка забеляза, че зет й ги последва с нежелание, но не можеше да му се сърди за това.

Щом Сирка и Лили влязоха в трапезарията, Хокан тъкмо седеше пред димяща чиния супа. Йонас изостана от групата.

— Виж кой е дошъл — каза Сирка весело.

Хокан вдигна глава. Като позна внучката си, лицето му грейна, той стана и разпери ръце.

— Лили, детето ми! Колко се радвам да те видя!

— Дядо!

Лили изтича към Хокан и му се хвърли на врата.

Сирка ги гледаше развълнувана. Тя отдавна не беше виждала баща си толкова щастлив. Очите му блестяха, той притискаше внучката си до себе си и едва сдържаше сълзите си. Изведнъж обаче радостта му се стопи. Хокан пусна детето и впери поглед в Йонас, който беше застанал до Сирка.

Йонас се усмихна несигурно.

— Здравей, Хокан.

Сирка гледаше тревожно ту баща си, ту зет си. Не можеше да си представи какво изпитват двамата мъже в този момент. Все пак Йонас беше направил първата крачка, макар това очевидно да му струваше усилия. Сега всичко зависеше от Хокан.

Възрастният мъж пусна Лили и направи крачка назад. Лицето му и цялото му поведение излъчваха студенина и огорчение.

— Извинете ме. — С тези думи той излезе през отворената врата на терасата.

Сирка видя безпомощния поглед, който Йонас й хвърли. Самата тя също се чувстваше безпомощна, разочарована и малко ядосана. Дори не можеше да определи на кого е ядосана — на баща си, който все пак реагира според очакванията й, или по-скоро на самата себе си. Сирка постави длан върху ръката на Йонас.

— Дай му малко време.

Тя се чувстваше отговорна за случилото се и се усмихна виновно на зет си и на племенницата си, след което последва баща си.

— Веднага се връщам — каза и излезе на терасата.

 

 

Лили и Йонас останаха сами в трапезарията.

„Знаех си“, помисли си Йонас, като гледаше съчувствено лицето на дъщеря си. Той на драго сърце би й спестил тази сцена, но същевременно се радваше, че нещата бяха спрели дотук. Лили знаеше само, че баща й и дядо й са се спречкали, без да е наясно с причините за скарването. Тя не знаеше за обвиненията, които Хокан отправяше към Йонас, и щеше да е най-добре никога да не разбира. В същото време обаче на Йонас не му беше лесно да й обясни грубото държание на Хокан.

— На дядо ти му дойде в повече — каза той с успокоителен тон и притисна детето до себе си.

Йонас не можеше да си представи как се чувства Лили. Самият той беше много наранен от поведението на тъста си. Не очакваше Хокан да го посрещне с отворени обятия, но реакцията му го потресе. Йонас съжали, че изобщо беше дошъл, и реши да си спести по-нататъшни срещи с бащата на съпругата си.

— Връщам се в хотела.

Този път Лили не се опита да го убеждава да остане. Тя все още изглеждаше потресена.

Йонас хвана дъщеря си за раменете и я погледна в очите.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? — попита той.

Лили кимна. Йонас не възрази. Каквото и да се случваше между него и Хокан, той нямаше да откъсва Лили от семейството на майка й.

Прегърна дъщеря си за довиждане. Тежеше му да я остави тук сама.

— По-късно ще ти се обадя — обеща той.

 

 

Сирка отиде при Хокан, който стоеше на брега, загледан във водата, и дори не се обърна, когато дъщеря му се приближи.

Младата жена застана зад баща си.

— Съжалявам, татко. Исках да направя една приятна изненада.

— Не желая да стъпва в дома ми — извика Хокан разпалено.

— Татко, той е твой зет. — Сирка потисна обзелото я безпокойство и запази самообладание.

— Това съвсем не означава, че трябва да го допускам в къщата си!

Сирка се доближи до баща си. Тя му съчувстваше, но в същото време се ядосваше на неговата непримиримост. Сега обаче, когато Йонас въпреки всичко беше дошъл, младата жена бе решила да не оставя нещата така. Тя започна предпазливо:

— Това е минало. Толкова неща са се случили междувременно.

— Да — отвърна Хокан глухо. — Много неща се случиха. Лаура е мъртва, а ние вече нямаме нищо общо с този човек.

— Напротив, имаме — възрази Сирка разпалено. — Все пак той е бащата на единствената ти внучка. Или и с нея не искаш да имаш нищо общо?

После добави по-спокойно:

— Така и не можах да проумея защо обвиняваш Йонас.

Най-сетне Хокан се обърна към дъщеря си. Очите му горяха.

— Не говори глупости — сряза той дъщеря си, а после отново заговори тихо. — Разбира се, че нямам нищо против Лили, напротив. Много ми беше мъчно, когато баща й я взе със себе си в Америка. Тя е чудесно момиче…

Хокан се усмихна тъжно.

— Тя е единственото, което ни остана от Лаура.

С тежки стъпки възрастният мъж се отправи към къщата.

Сирка се загледа след него. Тя искрено му съчувстваше и не можеше да му се сърди дълго. Беше изгубила сестра си, а след това и майка си. Смъртта на Лаура я потресе, а когато и майка й си отиде, Сирка сякаш загуби почва под краката си. Като че ли времето беше спряло и раната, която носеше дълбоко в себе си, никога нямаше да зарасне. Времето обаче тече, а животът продължава. Ето че Сирка започва отново да крои планове и да се радва на света около себе си. Баща й обаче, поне така й се струваше, все повече се затваряше в спомените си. Сякаш за него бъдещето не съществуваше.

Сирка бавно последва Хокан — тя искаше да предотврати всякакви по-нататъшни скандали между него и зет си.

Когато се върнаха в къщата, Йонас си беше тръгнал. Сирка съжаляваше — тя с удоволствие би си поговорила по-дълго на спокойствие с него. В същото време обаче, имайки предвид бурната реакция на баща си, изпита облекчение. Лили все още стоеше в трапезарията. Тя погледна дядо си смутено; изглеждаше несигурна и доста объркана.

Хокан го усети. Като че ли дори изпитваше угризения на съвестта. Каквото и да се беше случило между него и зет му, Лили нямаше никаква вина. Хокан отвори уста, но не знаеше какво да каже. Без да обели дума, той излезе от стаята и след малко се върна с някаква продълговата кутия в ръце. Отвори кутията, извади отвътре една прекрасна гривна и я сложи на китката на Лили. Тя все още беше широка за тънката ръка на детето, но Лили я хареса.

— Великолепна е.

— Баба ти възнамеряваше да ти я подари за осемнайсетия рожден ден — обясни Хокан. — Беше я наследила от своята баба.

Лили преглътна.

— Да можех да я зърна още веднъж — прошепна тя.

Хокан прегърна внучката си.

— Тя често говореше за теб. Много те обичаше.

— Аз също много я обичах.

Лили вдигна очи и се вгледа изпитателно в лицето на дядо си.

— А ти как си? — попита го тя сериозно.

Сирка наблюдаваше сцената отстрани. Личеше, че баща й се радва много от срещата с Лили. Двамата се разбираха отлично, виждаше се, че са близки.

— Добре съм — отвърна Хокан спокойно. — Животът си върви.

Той обгърна раменете на внучката си с ръка и я поведе към масата с изстиналия вече обяд. Попита Лили дали да нареди да стоплят обяда, за да хапнат тримата заедно, но Лили поклати глава — тя не беше гладна и помоли само за чаша портокалов сок.

Хокан и Сирка също нямаха апетит. Срещата ги беше развълнувала. Хокан сложи внучката си да седне начело на масата и се настани от лявата й страна. Пиа разчисти масата и донесе кафе за възрастните и чаша сок за детето.

Хокан започна да се интересува как са изминали за Лили последните няколко години.

— С татко си прекарахме добре в Чикаго. — Момичето не можеше да сдържи ентусиазма си.

Сирка погледна баща си. Пред детето той се владееше. Не направи нито една пренебрежителна забележка и дори не се намръщи.

— Татко нае една дървена къща на брега на езерото — продължи Лили. — Толкова приличаше на къщите тук, че веднага се почувствахме като у дома си.

Сирка тихо излезе от стаята. Баща й и племенницата й имаха да си разказват много неща, а тя трябваше да се върне в стъкларницата. Преди това обаче искаше още веднъж да се види с Йонас. Измъчваха я угризения, задето го беше накарала да се срещне с тъста си.