Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Como agua para chocolate, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Илинда Маркова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лаура Ескивел. Като гореща вода за шоколад
ИК „Колибри“, София, 2011 г.
ISBN: 978-954-529-897-4
История
- — Добавяне
Глава четвърта
Април
Пуйка с шоколаден сос, бадеми и сусам
/Моле де гуахолоте кон алмендра и ахонхоли/
Продукти:
1/4 чушка мулато
3 чушки пасиля
3 чушки анчо
1 шепа бадеми
1 шепа сусам
пуешки бульон
1 сухар
Фъстъци
1/2 глава лук
вино
2 блокчета шоколад
анасон
мас
карамфил
канела
чер пипер
захар
семе от чушките
5 скилидки чесън
Начин на приготвяне:
Два дни след като се заколи, пуйката се изчиства и сварява в подсолена вода. Пуешкото месо е по-вкусно, дори превъзходно, ако птицата е грижливо угоявана. А това може да стане, като пуйките се държат на чисто и им се осигурява изобилно зърно и вода.
Петнайсет дни, преди да се заколят, те се захранват с дребни орехи. Като се започне през първия ден с един, през втория в клюна на птицата се пъхат два ореха и така последователно дажбата се увеличава до навечерието преди заколването, независимо от погълнатото без принуда в този период царевично зърно.
Тита се стараеше да угои правилно пуйките, тъй като искаше да се представи добре на един толкова важен празник, който предстоеше да чества в ранчото — кръщенето на нейния племенник, първородния син на Педро и Росаура. А подобно събитие заслужаваше трапеза с основно блюдо от пуйка със сос моле. За случая тя поръча специален керамичен сервиз с изписано името Роберто — така се казваше миловидното бебе, което всички роднини и приятели отрупваха с внимание и подаръци. Особено Тита, която противно на очакванията изпитваше огромна обич към детето, забравяйки напълно, че то е плод от женитбата на сестра й с Педро, любовта на нейния живот.
С истинско вдъхновение тя започна да приготвя молето един ден преди кръщавката. Педро я чуваше откъм гостната с непознато усещане. Потракването на тенджери, ароматът на препичащи се бадеми, мелодичният глас на Тита, която си пееше, докато готвеше, бяха събудили сексуалното му желание. И също както любовниците отгатват от близостта и уханието на любимия човек или от разменените милувки като прелюдия към любовните игри, че е настъпил моментът за интимност, така и Педро предвкусваше по тези звуци и ухания, особено от печащия се сусам, че приближава истинско кулинарно удоволствие.
Бадемите и сусамът се пекат на подница. Чушките анчо, почистени от семето и жилките, също минават през огън, но леко, така че да не добият горчив привкус; това трябва да бъде направено в тиган, понеже им се слага и малко мас. После се смилат в метате[1] както бадемите и сусамът.
Коленичила и наведена над метатето, с плавни и ритмични движения Тита мелеше бадемите и сусама.
Под блузата гърдите й свободно се поклащаха, тъй като тя никога не носеше сутиен. От шията й се стичаха капчици пот и се плъзваха надолу по улея между твърдите й заоблени гърди.
Педро не можа да устои на разнасящите се ухания и се отправи към кухнята. Но спря на прага като ударен от гръм пред еротичната поза, в която бе застанала Тита.
Без да спира да мели, вдигна очи и срещна очите на Педро. В миг техните изгарящи погледи се сляха така, че ако някой можеше да ги види, щеше да забележи само един-единствен поглед, само едно-единствено ритмично и еротично движение, едно-единствено напиращо от вълнение дишане, едно-единствено желание.
Те останаха унесени в любовен екстаз, докато Педро не сведе очи и не впи поглед в гърдите на Тита. Тя спря да мели, изправи се и гордо изпъчи пазва, така че Педро да може да я огледа по-добре, и това промени завинаги връзката помежду им. След този изучаващ поглед, който можеше да прониква през дрехите й, вече нищо нямаше да бъде същото. Тита узна чрез собственото си тяло защо огънят променя елементите, защо късчето тесто се превръща в хлебче, защо гръдта, незатоплена от огъня на любовта, е безжизнена като ненужна тестена буца, която за нищо не става. За няколко мига само Педро бе превърнал гърдите на Тита от целомъдрени в сластолюбиви, без дори да бе нужно да я докосне.
Ако не беше Ченча, която влезе — бе ходила на пазара за чушки анчо, — кой знае как щяха да се развият нещата между Педро и Тита. Може би Педро щеше да започне да мачка неутолимо гърдите на Тита, които тя му предлагаше, но, уви, това не стана. Педро се престори, че е влязъл за чаша градински чай с лимон. Бързо я получи и напусна кухнята.
С разтреперани ръце Тита опита да продължи приготвянето на молето, сякаш нищо не се бе случило.
Добре смлени, бадемите и сусамът се смесват с пуешкия бульон и се добавя сол на вкус. В хаванче се счукват карамфилът, канелата, анасонът и черният пипер, като накрая се прибавя и сухарът, предварително запържен в мас заедно с нарязания лук и чесъна.
После се добавя виното и сместа се разбърква добре.
Докато счукваше подправките, Ченча напразно се опитваше да привлече вниманието на Тита. Колкото и да преувеличаваше събитията, на които бе станала свидетелка на площада, и да й описваше с изобилие от подробности ожесточените битки, които се водеха в селото, успя да спечели за не повече от миг интереса на Тита.
Днес тя вече нямаше мисъл за друго, освен за чувствата, които току-що бе изпитала. Пък и знаеше чудесно защо Ченча й разказва подобни истории. Тъй като тя не беше момиченце, което можеше да изпадне в ужас от приказките за вещицата, дето пиела кръвта на малките деца, за таласъма и за всевъзможни страшилища, Ченча се опитваше да я изплаши с приказки за обесвания, разстрели, посичания, обезглавявания и дори истински жертвоприношения с изтръгване на сърца — и то в разгара на битката! При друг случай тя с удоволствие щеше да се поддаде на магията в майсторските й лъжи, дори на оная, според която на Панчо Виля поднасяли кървящите сърца на враговете му, за да ги изяжда, но не и днес.
Погледът на Педро бе съживил вярата й в любовта му към нея. Месеци наред се бе измъчвала, раздвоявана от мисълта дали Педро не излъга в деня на сватбата си, казвайки й, че я обича, само за да не страда тя, или с времето той бе заобичал Росаура.
Тези съмнения се породиха, когато Педро неочаквано и необяснимо престана да хвали ястията й. Сломена, Тита полагаше неуморни усилия да готви с всеки изминал ден все по-добре. Нощем, отчаяна, след като, разбира се, бе изплела на една кука достатъчно голямо парче от кувертюрата си, тя измисляше нови рецепти с надеждата да възстанови съпричастието, което свързваше нея и Педро чрез храната. Най-добрите й рецепти датираха от този период на страдание.
Както поетът си играе с думите, така Тита жонглираше по собствено хрумване с продуктите и техните количества, постигайки удивителни резултати. Ала напразно, всичките й усилия отиваха на вятъра. Не успя да изкопчи и дума на одобрение от устата на Педро. Тя не знаеше, че Мама Елена бе „помолила“ Педро да се въздържа да хвали храната, която Тита поднася. Росаура страдала от чувство за несигурност, тъй като от бременността надебеляла и се обезформила, та само това й липсвало — да търпи как той прави комплименти на Тита, уж превъзнасяйки превъзходните й ястия.
Колко самотна се чувстваше Тита през тези дни! Как само й липсваше Нача! Мразеше ги всичките, включително и Педро. Беше убедена, че няма да обикне повече никого до края на живота си. Разбира се, всичко това отмина, сякаш никога не е било, когато пое в ръцете си сина на Росаура.
Беше студена мартенска сутрин. Тя отиде в курника да събере снесените яйца, необходими й за закуската. Някои от яйцата бяха още топли, така че ги сложи под блузата, в близост до кожата си, за да облекчи хроничния студ, от който страдаше и който напоследък се изостряше. Както винаги беше на крак преди всички останали.
Но днес се бе вдигнала от леглото час по-рано, за да приготви куфар с дрехи на Хертрудис. Николас щеше да тръгва да купува добитък и бе намислила да го помоли да занесе куфара на сестра й. Ясно, че всичко това трябваше да остане скрито от майка й. Тита искаше да изпрати дрехите, защото не можеше да пропъди от главата си мисълта, че Хертрудис продължава да ходи гола. Разбира се, отказваше да си признае, че тази натрапчивост е свързана с представата за работата на сестра й в публичния дом, и по-скоро предпочиташе да си спомня, че Хертрудис не си бе взела никакви дрехи.
Тита припряно повери на Николас куфара и писмо с адреса на бардака, където можеше да открие Хертрудис, и после продължи да се труди.
Скоро тя чу Педро да извежда кабриолета. Стори й се странно да го прави в такъв час. Но видя по слънцето, че денят напредва. Тогава осъзна, че опаковането на багажа с дрехите и част от миналото на Хертрудис й е отнело повече време, отколкото бе предположила. Не беше лесно да напъха в куфара и деня, в който трите взеха първо причастие. Свещта, молитвеникът и снимката пред църквата — всичко се побра чудесно, но не беше така с вкуса на тамалес[2] и атоле, приготвени от Нача, с които се почерпиха след церемонията в компания на приятели и роднини. Успя да сложи оцветените кайсиеви костилки, но не и смеха, когато си играеха с тях в двора на училището, нито учителката Ховита, нито люлката, нито уханието от спалнята на Хертрудис или пък от прясно разбит горещ шоколад. За щастие и гълченето, и шамарите на Мама Елена също не се бяха побрали. Тита тресна куфара, преди те да успеят да се намъкнат в него.
Тя излезе на двора в момента, когато Педро бе започнал отчаяно да я търси. Не бе успял да я открие никъде, а трябваше да отиде до Игъл Пас за доктор Браун, семейния лекар. Росаура бе получила родилни болки.
Педро помоли Тита да се погрижи за нея, докато той се върне.
Беше единствената, която можеше да го направи. Никой друг не бе останал в къщата. Мама Елена и Ченча бяха на покупки, за да набавят някои неща, тъй като раждането предстоеше да започне всеки миг, а те не искаха да липсва нищо от необходимото за такива случаи. Не успяха по-рано, защото беше прекалено опасно — федералните войски бяха окупирали селото. Когато тръгнаха, едва ли предполагаха, че бебето ще поиска да се появи толкова скоро, ала още щом се отдалечиха, Росаура започна да ражда.
За Тита не остана друга възможност, освен да отиде до леглото на сестра си, за да не е сама, като се надяваше, че няма да е за дълго.
Не изпитваше никакво любопитство да види момченцето или момиченцето — все едно какво.
Най-малко обаче бе очаквала, че Педро ще бъде пленен от федералистите, което щеше да му попречи да стигне до лекаря, или че Мама Елена и Ченча нямаше да могат да се завърнат вкъщи поради стрелбата, която започнала в селото и ги принудила да потърсят убежище у Лобови, и че по тези причини тя единствена ще присъства на раждането на своя племенник! Тя! Точно тя!
През часовете, прекарани до леглото на сестра си, научи повече, отколкото през всичките години в селското училище. Възропта както никога срещу учителите и срещу майка си затова, че по никакъв повод не й бяха казвали какво се прави при раждане. За какво й беше сега да знае имената на планетите и наръчника на Кареньо от първата до последната страница, след като сестра й си отиваше и тя не можеше да й помогне? Росаура бе наддала трийсет килограма по време на бременността и за първескиня това правеше раждането още по-трудно. Вън от прекомерната дебелина на сестра си Тита забеляза, че тялото на Росаура е твърде подпухнало. Краката й бяха отекли, лицето, ръцете — също. Попиваше потта от челото й и се опитваше да я съживи, но Росаура сякаш не я чуваше.
Тита бе виждала животни да раждат, но подобен опит не можеше да послужи в този случай. Тогава беше само наблюдател. Животните знаеха много добре какво трябва да направят, докато тя изобщо не беше наясно с нищо. Приготви чаршафи, гореща вода и стерилизирани ножици. Бе чула, че трябва да се пререже пъпната връв, ала нямаше представа нито кога, нито на каква дължина. Досещаше се, че следва да извърши редица неща за малкото веднага щом то се появи на бял свят, но не й бе известно кои са те.
Единственото, което знаеше, беше, че то първо трябва да се роди, и при това всеки момент! Тита многократно надничаше между бедрата на сестра си. Нищо. Само един тъмен, дълбок, изпълнен с тишина тунел. Като коленичи пред Росаура, тя отправи отчаяна молба към Нача да я посвети и в този час.
Щом Нача можеше да й диктува готварски рецепти, би трябвало да е в състояние да й помогне и сега, и този критичен момент! Някой там горе трябваше да се погрижи за Росаура, защото тук долу нямаше кой.
Изгуби представа колко дълго е стояла на колене и се е молила, но когато най-сетне отвори клепачи. Тъмният допреди малко тунел отведнъж започна да се превръща в червена река, в изригващ вулкан, в съдиране на месо, все едно бе хартия. Плътта на сестра й се отваряше, за да даде път на живота. Тита никога нямаше да забрави този звук, както и гледката с появяващата се глава на своя племенник, надделял в борбата си да оцелее. Не беше красива глава, по-скоро имаше формата на пипон — поради това, че черепът бе притискан в продължение на толкова много часове. Но за Тита това бе най-прекрасната от всички човешки глави, които някога бе виждала.
Плачът на бебето изпълни до последното кътче пустотата в сърцето на Тита. Тогава осъзна, че отново обича живота, това дете, Педро, дори сестра си, която дълго бе ненавиждала. Тя взе детето на ръце, поднесе го на Росаура и като го прегърнаха, двете поплакаха заедно. После, следвайки наставленията, които й прошепна Нача, съумя безупречно да извърши всичко необходимо: да отреже пъпната връв на точното място и в точния момент, да обтрие телцето с бадемово масло, да върже пъпчето и да облече новороденото. Без да се затруднява, съумя да му сложи камизолката и ризката, сетне превръзката около коремчето, пелената, бродирана като небе, и другата с око на птица, после фланелката — да му покрие горе крачетата, жакетчето, чорапките и обущетата и накрая плюшения повой — да му пази ръцете, скръстени пред гърдите, за да не си одраска с нокти лицето. Когато през нощта най-накрая Мама Елена и Ченча пристигнаха, придружени от Лобови, те се възхитиха на изрядната работа, извършена от Тита. Увито като пашкул, бебето спеше спокойно.
Едва на следващия ден, съпроводен от доктор Браун, си дойде и Педро — бяха го освободили. Завръщането му донесе облекчение на всички.
Бяха се страхували за живота му. Сега вече се безпокояха само за здравето на Росаура, тъй като тя все още беше твърде обезсилена и отекла. Доктор Браун я прегледа основно. И тогава научиха колко опасно е било раждането. Според доктора Росаура бе получила пристъп на еклампсия[3], който можел да я убие. Изрази удивлението си, че Тита е съумяла да акушира раждането така спокойно и уверено при толкова неблагоприятни обстоятелства. Е, кой знае какво всъщност предизвика неговото възхищение — дали единствено начинът, по който Тита бе помогнала на родилката съвсем сама и без никакъв опит, или това, че зъбатото малко момиче, което помнеше, се бе превърнало неочаквано, без той да забележи, в истинска красавица.
Никоя жена не бе привличала неговото внимание след смъртта на съпругата му преди пет години. Болката от тази загуба, понесена практически още като младоженец, го направи безчувствен към любовта през всичките тези години. Какво странно усещане изпитваше, наблюдавайки Тита! Мравки полазиха по тялото му, събуждайки заспалите му сетива. Гледаше я така, сякаш я виждаше за първи път. Колко красиви бяха сега зъбите й; приели истинската си форми, те се вграждаха в съвършената хармония на изящното й нежно лице.
Гласът на Мама Елена прекъсна мислите му.
— Докторе, ще ви бъде ли в тежест да идвате два пъти на ден, докато дъщеря ми прескочи опасността?
— Разбира се, че не! Първо, това е мое задължение и, второ, ще ми е приятно да посещавам вашия хубав дом.
За щастие Мама Елена, прекалено загрижена за здравето на Росаура, не забеляза как очите на Джон Браун светеха от възхищение, когато гледаше Тита; в противен случай тя едва ли щеше така доверчиво да му отваря вратите на къщата си.
Засега докторът не представляваше проблем за Мама Елена, единствената й грижа беше, че Росаура няма кърма.
Намериха дойка в селото и я наеха да храни бебето. Тя беше роднина на Нача, току-що бе родила осмото си дете и с благодарност прие честта да кърми внучето на Мама Елена. Цял месец чудесно се справяше със задължението си, ала една сутрин, на път за селото, като отиваше да се види със семейството си, тя бе улучена и смъртно ранена от заблуден куршум, отклонил се при престрелка между революционери и федерални части. Неин роднина дойде да им го съобщи точно когато Тита и Ченча смесваха в голямо глинено гърне продуктите за молето.
Това е завършекът, последният етап в приготвянето му. Всички продукти са обработени според рецептата. Смесват се в глинено гърне, добавят се нарязаната на порции пуйка, блокчетата шоколад и захар на вкус. Веднага щом сместа се сгъсти, се отстранява от огъня.
Тита приключи с приготвянето на молето сама, тъй като Ченча, чула вестта, начаса тръгна за селото да търси друга дойка. Завърна се едва вечерта, и то без успех. Бебето плачеше изтощително. Опитаха да му дадат краве мляко, но то отказа. Тита понечи да го примами с чай, както Нача я бе хранила, но нямаше полза, детето отказа и чая. Тогава на Тита й хрумна, че ако си наметне шала, който Лупита, кърмачката, бе забравила в къщата, познатата миризма може да залъже бебето, ала с това постигна точно обратен ефект. Момченцето заплака още по-силно, защото миризмата на шала му подсказваше, че ще бъде нахранено, и не разбираше защо е това отлагане. Отчаяно търсеше кърма от гърдите на Тита. Ако имаше нещо, пред което Тита не можеше да устои, то беше гладно същество да моли за храна и тя да не е в състояние да му даде. Ето какво я измъчваше. Усещайки, че вече не издържа, Тита разкопча блузата си и предложи гръдта си на бебето. Знаеше, че в нея няма кърма, но поне можеше да послужи като биберон и да го залъже, докато реши с какво да задоволи глада му.
Бебето впи отчаяно устни в зърното и засука, засука с такава неподозирана сила, че успя да изтръгне кърма. Щом видя как личицето му постепенно се успокои и го чу да преглъща, Тита започна да подозира, че се случва нещо необикновено. Нима беше възможно бебето да се храни от нея? За да провери, тя леко го отмести и от гръдта й бликна тънка струйка мляко. Тита не проумяваше. Беше невероятно неомъжена жена да има мляко — несъмнено намеса на свръхестествени сили, за които по онова време нямаше обяснение. Усетило, че е отделено от храната, момченцето отново се разплака. Тита незабавно го остави да поеме зърното й, докато гладът му бе утолен напълно, и то заспа блажено, като ангелче. Бе толкова погълната да съзерцава детето, че не усети кога Педро влезе в кухнята. В този момент Тита приличаше на самата богиня на плодородието Церера.
Педро не изглеждаше ни най-малко изненадан и не се нуждаеше от обяснение. Очарован и усмихнат, той се приближи, наведе се и целуна Тита по челото. Тита свали детето от гърдата си — беше вече нахранено. Тогава пред очите на Педро се откри гледка, която преди бе долавял само през дрехите й: гърдите на Тита.
Тита се опита да се прикрие с блузата. Педро й помогна мълчаливо и с голяма нежност. Докато го правеше, двамата усетиха как едно след друго ги обхващат противоречиви чувства: любов, желание, нежност, похот, срам… страх да не ги види някой. Шумът от стъпките на Мама Елена по дървения под ги предупреди навреме за опасността. Тита приключи с оправянето на блузата си, а Педро се отдръпна, преди Мама Елена да влезе в кухнята. Когато отвори вратата, тя не видя нищо, което да е извън рамките на благоприличието — нищо, което да я разтревожи. Педро и Тита излъчваха спокойствие.
Все пак нещо се носеше във въздуха, можеше да го подуши и тя изостри сетива, за да открие причината за безпокойството си.
— Тита, какво става с детето? Успя ли да го накараш да яде?
— Да, мамичко, то пое малко чай и заспа.
— Слава Богу! Какво тогава чакаш, Педро, а не отнесеш детето при жена си? Децата трябва винаги да са при майките си.
Педро излезе с детето на ръце, а тя продължи да наблюдава внимателно Тита: в очите й имаше искра, която никак не се харесваше на Мама Елена.
— Готово ли е чампурадото[4] за сестра ти?
— Да, мамичко.
— Дай ми го да й го занеса, тя трябва да го пие ден и нощ, така ще й се върне млякото.
Но колкото и чампурадо да пиеше Росаура, млякото й така и не тръгна. В замяна Тита, от този ден нататък, имаше предостатъчно мляко да кърми не само Роберто, но и още две бебета, ако поиска. Тъй като Росаура продължаваше да се чувства отпаднала, не се изненадаха, че Тита пое храненето на своя племенник; това, което никой не откри, беше как го храни, понеже тя, подпомагана от Педро, полагаше грижи да не бъде разкрита.
И ето как бебето, вместо да ги раздели, ги сближи.
Сякаш майката на детето беше Тита, а не Росаура. Възприемаше го именно така и не го криеше. Колко гордо носеше тя своя племенник в деня на кръщенето и го показваше на всички гости! А Росаура трябваше да се ограничи само с поява в църквата и тъй като се чувстваше твърде зле, Тита зае нейното място на тържеството.
Доктор Браун я наблюдаваше очарован, без да може да откъсне очи от нея. Джон бе дошъл на кръщенето с единствената надежда да поговори с Тита насаме. Въпреки че се срещаха всеки ден по време на посещенията му при Росаура, не бе имал възможност да поприказва спокойно с нея, без някой друг да присъства. И щом Тита мина покрай масата, където бе седнал, той стана и се приближи до нея под предлог, че се възхищава от бебето.
— Колко добре изглежда детето с тази красива леля.
— Благодаря ви, докторе.
— Той дори не е ваш син. Мога да си представя колко хубава ще изглеждате с едно свое дете.
Сянка на тъга пробягна по лицето на Тита. Джон я долови и каза:
— Простете ми, изглежда сбърках нещо.
— Не, не е това. Аз не мога да се омъжвам нито да имам деца, защото трябва да се грижа за майка ми до смъртта й.
— Нима е възможно? Това е глупост!
— Но е истина. Сега моля да ме извините. Трябва да отделя внимание на гостите.
И Тита бързо се отдалечи, като остави Джон напълно объркан. Тя също се чувстваше объркана, но се съвзе веднага, усещайки Роберто в прегръдките си. Какво значение имаше личната й орис, след като съществуваше това дете, повече нейно, отколкото на някой друг. Несъмнено тя само заместваше истинската майка, ала Педро и Роберто й принадлежаха и това бе всичко, от което се нуждаеше.
Тита се усещаше толкова щастлива, та не си даваше сметка как майка й — а също и Джон, макар и по друга причина, не я изпускаха от поглед нито за миг. Беше уверена, че нещо скрито свързва Тита и Педро, и като се опитваше да го открие, тя дори не яде и тъй бе улисана да ги следи, та надали забеляза успеха на празненството. Всички бяха единодушни, че голямата заслуга за това се дължеше на Тита: приготвеното от нея моле беше превъзходно. Обсипваха я с поздравления за готварските й способности и настояваха да разберат в какво се състои тайната. За беда, докато отговаряше на въпроса, споделяйки, че нейната тайна се състои в това да приготвя молето с много любов, Педро се случи наблизо и те се спогледаха за част от секундата като съзаклятници, спомняйки си момента, когато Тита мелеше, приведена над метатето. Орловите очи на Мама Елена съзряха от двайсет метра разстояние искрата, която премина между двамата, и това я разтревожи дълбоко.
Впрочем сред присъстващите тя беше единствената, която се чувстваше обезпокоена. Изглеждаше странно, но всички останали бяха изпаднали в еуфорично настроение, след като ядоха от молето. Обхванати от необикновено веселие, те се смееха и буйстваха, както не го бяха правили никога досега, а и надали скоро щеше да им се случи отново. Навсякъде, откъдето минеше, революцията носеше заплахата от глад и смърт. Ала тези кратки часове гостите до един изживяваха с решимостта да забравят куршумите, които свистяха над селото.
Само Мама Елена не изгуби контрол над себе си. Тя беше прекалено заета да търси начин как да излее гнева си. Когато Тита седна достатъчно близо, така че да няма възможност да изпусне нито дума от разтвора, Мама Елена се обърна към отец Игнасио на висок глас.
— Както вървят нещата, отче, тревожа се, че някой мен дъщеря ми Росаура ще има нужда от доктор, а ние няма да можем да намерим, както стана при раждането. Мисля, че ще е най-добре, щом събере сили, тя да отиде да живее при моя братовчед в Сан Антонио, щата Тексас, със съпруга и синчето си. Там ще се ползва от по-добри медицински грижи.
— Не съм на това мнение, доня Елена, всъщност поради политическото положение вие се нуждаете от мъж, който да закриля този дом.
— Никога не съм се нуждаела от мъж за нищо. Справяла съм се с ранчото и дъщерите съвсем сама. Мъжете не са дотам важно нещо в тоя живот, отче — отбеляза тя, — нито пък революцията крие толкова опасности, както я изкарват. По-страшно е да нагъваш люто и да нямаш вода подръка.
— Е, това е съвсем вярно! — отговори отец Игнасио през смях. — Ах, каква сте само, доня Елена! Винаги остроумна. А кажете ми, мислили ли сте къде ще работи Педро в Сан Антонио?
— Може да започне работа като счетоводител в компанията на братовчед ми, няма да срещне трудности, английският му е блестящ.
Тези думи отекнаха като оръдейни изстрели в главата на Тита. Тя не трябваше да позволи това да се случи. Не можеха да й отнемат детето сега. Длъжна бе да попречи. И тъй, Мама Елена успя да й развали празненството. Първото в нейния живот, на което тя толкова се бе радвала.