Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (11)

Глава единайсета
Ноември

Боб с люта чушка по тескукански

/Фрихолес гордос кон чиле ала тескукана/

 

Продукти:

боб

свинско

пръжки от сланина

чушка анчо

лук

настъргано сирене

маруля

агвиат^[1]

репички

чушки торначиле

маслини

Начин на приготвяне:

Първо бобът трябва да поври със сода за хляб и след като бъде измит, се слага повторно да ври в нова вода заедно с парченцата свинско и пръжките от сланина.

Тита стана в пет часа сутринта и първото нещо, което направи, бе да сложи боба на огъня.

Днес на обед бяха поканени гости — Джон и леля му Мери, която пристигна от Пенсилвания, само и само да присъства на сватбата на Тита и Джон. Леля Мери бе нетърпелива да се запознае с годеницата на любимия си племенник, но предвид здравословното състояние на Педро, досега такава възможност не се бе отворила. Бяха изчакали седмица, за да се възстанови, преди да направят официалното посещение. Тита се притесняваше, че не съумя да отклони представянето си тъкмо днес пред лелята на Джон, осемдесетгодишна и пристигнала от толкова далеч единствено за да се срещне с нея. Да приготви добър обед за леля Мери, беше най-малкото, което Тита можеше да направи за старата сладурана и за Джон, но тя лично нямаше какво друго да им предложи, освен съобщението, че не може да се омъжи за Джон. Чувстваше се напълно изчерпана, като голямо блюдо, в което са останали само трохи от превъзходен сладкиш. Потърси хранителни продукти в килера, но веднага се хвърляше на очи, че е опоскан, наистина не бе останало нищо. Посещението на Хертрудис в ранчото се оказа опустошително за всички запаси. Само в хамбара, освен царевица за няколко вкусни тортили намери малко ориз и боб. Но с въображение и желание можеше да се приготви и свястна храна. Меню от ориз с пържени банани и боб ала тескукана не беше чак толкова лошо нещо.

Тъй като бобът не беше съвсем пресен, този път щеше да му е необходимо повече от обичайното време, за да уври. Затова го сложи на печката отрано. Докато се вареше, тя захвана да чисти чушките от семето и жилките.

След като чушките се изчистят, те се заливат с гореща вода и се оставят да омекнат, сетне се смачкват на пюре.

Докато чушките киснеха във водата, Тита приготви закуската на Педро и му я занесе в стаята.

Той се възстановяваше задоволително от обгарянията. Тита нито за миг не бе изоставяла налагането с кора от тепескоуите и така предотврати по кожата му да останат белези. Джон изцяло одобри лечението. Любопитно беше, че още неговата баба Утринна светлина започнала някога опити с тази кора и от известно време той ги бе възобновил. Педро нетърпеливо чакаше Тита. За бързото му възстановявано помагаха както превъзходните ястия, които тя му носеше всекидневно, така и разговорите му с нея, след като похапнеше. Тази сутрин обаче Тита не разполагаше с време, което да му посвети, защото искаше да стъкми възможно най-добре обеда и за Джон, и Педро с нарастваща ревност поде:

— Това, което трябва да направиш, вместо да го каниш на обед, е да му кажеш веднъж завинаги, че няма да се омъжиш за него, тъй като очакваш дете от мен.

— Не мога да му кажа такова нещо, Педро.

— Защо? Страх те е да не засегнеш докторчето?

— Не че ме е страх, но ще бъде много нечестно да се отнеса така с Джон, аз му дължа уважение и трябва да изчакам най-подходящия момент за този разговор.

— Ако не го направиш, аз самият ще се заема с това.

— Не, ти няма да му споменаваш нищо, първо, защото не ти разрешавам, и, второ, защото не съм бременна.

— Какво? Какво казваш?

— Това, което помислих за бременност, се оказа просто една нередовност, сега се оправих.

— Аха! Ето какво било. И отказваш да говориш с Джон, защото навярно се чудиш дали да останеш до леглото ми, или да се омъжиш за него, нали така? Вече нищо не те свързва с нещастния болник.

Тита не можеше да си обясни поведението на Педро, той приличаше на малко, раздразнително дете. Говореше така, сякаш щеше да остане прикован на легло цял живот, а всъщност това нямаше да трае дълго — съвсем скоро щеше да се излекува напълно. Без съмнение нещастният случай бе нанесъл поражение на ума му. Може би главата му бе изпълнена с дима, който се носеше от тялото му, докато гореше, и точно както прегорелият хляб променя неприятно миризмата на целия дом, така опушеният му мозък раждаше тези черни мисли, превръщайки обикновено неговите любезни думи в непоносими. Не беше възможно да се съмнява в нея, нито съзнателно да се държи по начин, обратен на онова, което винаги бе направлявало отношението му към другите — неговата почтеност.

Тита напусна стаята объркана и преди още да е затворила вратата, Педро извика след нея, че нямало нужда да се връща да му носи обеда, а да изпратела Ченча, та да разполагала с колкото си иска време, за да се види с Джон.

Ядосана, Тита влезе в кухнята и седна да закуси, не го бе направила по-рано, защото първата й мисъл беше да се погрижи за Педро, а едва след това да се заеме с всекидневната работа — и за какво? За да може Педро да я обижда с всичко, което говори и прави, без изобщо да се съобразява с чувствата й.

Той решително се бе превърнал в чудовище на егоизма и ревността.

Приготви си малко чилакилес и седна на кухненската маса да яде. Не обичаше да се храни сама, но напоследък й се налагаше, тъй като Педро не можеше да става от леглото, Росаура пък не напускаше своето, стоеше затворена в спалнята си и, изглежда, живееше от въздуха, защото не приемаше никаква храна, а Ченча роди първото си дете и взе няколко дни почивка.

Ето защо чилакилес не бяха толкова вкусни както обикновено — поради липса на компания. Тя чу нечии стъпки. Вратата на кухнята се отвори и на прага застана Росаура.

Тита се изуми от вида й: бе станала толкова тънка, каквато беше в моминските си години. Само след седмица глад! Изглеждаше невъзможно да е загубила трийсет килограма едва за седем дни, но така беше. Същото й се беше случило, когато отидоха да живеят в Сан Антонио: отслабна много бързо, но бе достатъчно да се завърне в ранчото и отново надебеля!

Росаура, надменна, влезе и седна пред Тита. Беше дошло време да се изправи срещу сестра си, но нямаше да е Тита тази, която да започне разправията. Тя отмести чинията си, отпи от кафето и започна внимателно да отчупва краищата на тортилите, с които бе сготвила чилакилес.

Имаха навика да режат краищата на тортилите, които ядяха, за да ги хвърлят на кокошките. Натрошаваха и средата на белия хляб по същата причина. Росаура и Тита се втренчиха една в друга и очите им все още бяха впити едни в други, когато Росаура започна.

— Мисля, че ти и аз си дължим един разговор, не си ли съгласна?

— Да, разбира се, че съм съгласна. Дължим си го, и то от момента, когато ти се омъжи за моя годеник.

— Е, щом искаш, да започнем оттам. На теб не ти беше позволено да имаш годеник. Нямаше това право.

— Според кого? Според мама или според теб?

— Според семейната традиция, която ти наруши.

— И ще продължавам да я нарушавам колкото и пъти да се наложи, докато тази проклета традиция не се съобрази с мен. Аз имах същото право да се омъжа като теб, а ти беше тази, която имаше право да застане между двама души, дълбоко влюбени един в друг.

— Е, не чак толкова дълбоко. Видя, че Педро при най-малката възможност те замени с мен. Аз се омъжих за него, защото той го поиска, и ако ти имаше поне малко гордост, щеше завинаги да го забравиш.

— За твое сведение той се ожени за теб единствено за да бъде близо до мен. Той не те обича и ти го знаеш много добре.

— Виж какво, я по-добре да не ровим в миналото, пет пари не давам какви са били причините, за да се ожени Педро за мен. Факт е, че го е направил. И няма да позволя вие двамата да ме правите на глупачка, добре ли чу? Няма да позволя!

— Никой не възнамерява да те прави на глупачка, Росаура, нищо не разбираш.

— Дрън-дрън! Много добре разбрах каква роля сте ми отредили, когато цялото ранчо те видя как плачеш за Педро и му държиш влюбено ръката. И знаеш ли каква е тази роля? На посмешище! И нека Господ никога не ти прости! Що се отнася до мен, пет пари не давам, че ти и Педро ще горите в пъкъла, загдето се завирате по кьошетата да се целувате. Отсега нататък можете да го правите колкото ви скимне. Изобщо не ме засяга, стига никой да не се досеща. Педро ще трябва да намери някоя, с която да го прави, тъй като няма да му позволя и с пръст да ме докосне. Аз имам гордост! Оставям го да си търси такива като теб за свинщините си, но в тази, къща ще продължавам да бъда съпругата. Както и в очите на другите. Защото в деня, в който някой ви хване и аз отново стана за смях на хората, кълна се, че ще съжаляваш.

Крясъците на Росаура бяха съпроводени от непрекъснатия плач на Есперанса. Детето плачеше от доста време и хлиповете му ставаха все по-пронизителни и нетърпими. Сигурно беше гладно. Росаура се надигна бавно, казвайки:

— Отивам да храня дъщеря си. Отсега нататък не желая ти да я храниш, ще я омърсиш. От теб ще получи само лош пример и лош съвет.

— В това можеш да не се съмняваш. Няма да позволя да тровиш дъщеря си с ненормалните идеи на болната си глава. Няма да оставя да й разрушиш живота, като й натрапиш глупава традиция!

— Така ли? И как ще попречиш? Може би си мислиш, че ще те оставя да се навърташ все така около нея, но запомни, малката, това няма да стане. Да си виждала някога на уличници да е позволено да общуват с момичета от почтени семейства?

— Само не ми казвай, че сериозно възприемаш нашето семейство като почтено!

— Моето малко семейство е почтено. И за да продължи да бъде, аз ти забранявам да се доближаваш до дъщеря ми. Или ще сметна за необходимо да те изгоня от къщата, която мама остави на мен. Разбра ли?

Росаура напусна кухнята, за да отиде да нахрани Есперанса, като взе кашичката, която Тита й бе приготвила. Не можеше да стори нищо по-лошо на Тита. Знаеше как да я нарани дълбоко.

Есперанса беше едно от нещата, които Тита най-много обичаше на този свят. Каква мъка изпита! Като отчупи последното парченце тортиля, останало в ръката й, тя пожела с цялото си сърце сестра й да се провали вдън земя. Най-малкото това заслужаваше.

Докато траеше разправията с Росаура, тя бе продължила да чупи парчетата тортиля и неусетно ги натроши съвсем на дребно. Тита ядосано ги сложи в чиния и излезе да ги хвърли на кокошките, като мислеше след това да продължи с приготвянето на боба. Всички въжета за простиране на двора бяха накачени с блестящите от чистота пелени на Есперанса. Те бяха най-красивите бебешки пелени. По цели дни бяха седели да извезват краищата им. Вятърът ги люлееше като вълни от пяна. Тита насила откъсна очи от тях. Ако искаше да приключи с приготвянето на обеда, трябваше да забрави, че за първи път детето се хранеше без нея. Тя се върна в кухнята и продължи да се занимава с боба.

Нарязаният лук се пържи в мас. Щом стане златистокафяв, се сипва добре смляна чушката анчо, прибавя се и сол на вкус.

След като се подправи запръжката, идва ред на боба, свинското и пръжките. Забъркват се заедно.

Беше безполезно да се опитва да забрави детето. Като изсипваше боба в тенджерата, Тита си спомни колко много Есперанса обичаше бобена чорба. Слагаше я на скута си, завързваше огромна салфетка на вратлето й и й даваше от чорбата със сребърна лъжичка. Каква радост изпита в деня, когато чу как лъжицата чукна в първото зъбче на Есперанса. Сега й излизаха още две зъбчета. Тита много внимаваше да не ги закачи, докато я храни. Надяваше се, че и Росаура ще внимава. Но откъде щеше да знае, след като никога не я бе хранила преди! Нямаше да знае и да й приготви банята, като сложи листа от маруля във водата, за да й осигури здрав сън през нощта, не знаеше как да я облича, как да я целува и да я прегръща, нито пък да й пее люлчина песен, както правеше Тита. Помисли си, че ще е най-добре да напусне ранчото. Беше разочарована от Педро; в нейно отсъствие Росаура можеше да започне нов живот, рано или късно и бебето трябваше да привикне истинската му майка да се грижи за него. А продължаваше ли да се привързва към Есперанса все повече и повече, някой ден Тита щеше да страда както за Роберто. Тя нямаше претенции, това не беше нейното семейство и те можеха да я отпратят всеки момент точно толкова лесно, както при чистене на боба се изхвърля попаднало там камъче. В замяна Джон й предлагаше да създаде с него свое семейство, което не би се удало никому да й го отнеме. Той беше чудесен човек и я обичаше много. С течение на времето нямаше да бъде трудно да се влюби дълбоко в него. Тя не можа да продължи размишленията си, защото кокошките започнаха да вдигат голяма врява на двора. Сякаш полудяваха или развиваха хъс на петли за борба. Те се кълвяха една друга, като се опитваха да отмъкнат последните трохи тортиля, останали на земята. Подскачаха и подхвърчаха в безпорядък на всички посоки, нападайки се свирепо. Между тях имаше една, която бе най-голямата напаст, с човката си тя избождаше очите на всяка кокошка, която докопаше, и пръскаше с кръв белите пелени на Есперанса. Поразена, се опита да ги разтърве, като им хвърли ведро вода. Това обаче ги настърви още повече и борбата достигна връхната си точка. Образуваха кръг, в който се преследваха неистово една друга. Но скоро кокошките неизбежно бяха хванати в капана на силата, която сами произвеждаха в лудата си гонитба, и вече не можеха да се откопчат от хаоса от пера, кръв и прах, завихрил се все по-силно и по-силно, докато не се превърна в мощно торнадо, помитащо всичко по пътя си, започвайки от най-близките цели — в случая пелените на Есперанса, прострени на въжетата в двора. Тита се опита да спаси няколко пелени, но като отиде да ги вземе, самата тя бе пометена от силата на мощния въртоп, която я повдигна на няколко метра височина и я завъртя в три адски орбити всред яростта на клюновете на разярените птици, преди да я запрати в другия край на двора, където тя се строполи като чувал с картофи.

Тита остана просната ничком на земята. Не смееше да помръдне. Ако отново я повлечеше вихрушката, кокошките щяха да й изкълват очите. Постепенно кокошият ураган започна да дълбае дупки на двора и проби кладенец, толкова дълбок, че през него повечето кокошки изчезнаха от лицето на земята, сякаш погълнати от нея. След битката оцеляха само три, оскубани и еднооки. И нито една пелена.

Тита отупа прахта от себе си и огледа двора: от кокошките нямаше и помен. Но тя се тревожеше повече за изчезналите пеленки, които бе бродирала с толкова любов. Трябваше веднага да бъдат заменени с нови. Е, ако си помисли, това не беше нейна грижа; Росаура й каза, че не желае повече да я вижда да се навърта около Есперанса, нали така? Нека тогава тя си гледа своята работа. Тита ще си гледа нейната, която в момента беше да сготви за Джон и леля Мери.

Тя влезе в кухнята и се зае да сготви боба, но каква бе изненадата й, като видя, че не беше сварен, въпреки че дълги часове бе оставен на огъня.

Нещо странно се случваше. Тита си спомни как Нача винаги казваше, че когато хората се карат, докато приготвят тамалес, те остават сурови. Можело да минат много дни и те пак да си останели сурови, защото тамалес били ядосани. В такъв случай трябвало да им се пее, тогава те щели да се утешат и да се опекат. Тита предположи, че същото се е случило с боба, станал свидетел на кавгата й с Росаура. Значи трябваше да подобри настроението си и да изпее на боба песен, пълна с любов, тъй като разполагаше със съвсем малко време, за да досготви храната за гостите си.

За целта най-доброто нещо беше да се помъчи да си спомни някакъв миг, в който бе изпитала огромна радост, и да го изживее отново, пеейки. Затвори очи и подхвана думите на един валс: „Щастлива съм, откакто те намерих, отдадох любовта си на теб и душата си погубих…“ Съзнанието й прекосиха сцени от първата й среща с Педро в тъмната стая, страстта, с която той бе разкъсал дрехите й и караше плътта под кожата й да изгаря при допира на пламенните му ръце. Кръвта завря във вените й. Сърцето й закипя от страст. Много бавно безумието отстъпи и даде път на безкрайната нежност, която успя да успокои развълнуваните им души.

Докато Тита пееше, бобената чорба вреше като щура. Бобените зърна позволиха на течността, в която плуваха, да проникне в тях и набъбваха почти до пръсване. Когато Тита отвори очи и взе едно зърно да го опита, видя, че сега бобът бе сварен идеално. Това щеше да й осигури достатъчно време, за да се приготви и тя за леля Мери. Щастлива от живота, Тита излезе от кухнята и отиде в спалнята си, за да се издокара. Първото нещо, което трябваше да извърши, бе да си измие зъбите, от търкалянето по земята, когато бе повалена от кокошата вихрушка — те бяха пълни с пръст. Тя взе малко прах за зъби и започна да ги търка яростно.

Бяха се научили да правят този прах в училище. Приготвя се, като се смеси половин унция винен камък, половин унция захар и половин унция кост от сепия, прибавят се две щипки флорентински ирис и кръв от драцена — всички съставки се счукват на прах и се смесват. Учителката Ховита имаше грижата да го приготвя. Тя им беше учителка през три последователни години. Беше дребна и незабележима жена. Помнеха я не толкова с това, на което ги учеше, а защото беше личност. Говореше се, че останала вдовица на осемнайсет години с бебе на ръце. Не пожелала да доведе втори баща на детето и изкарала целия си живот, обречена на безбрачие. Е, кой знае дали бе убедена в своето решение и как то й се бе отразило с течение на годините, но горкото същество бе окончателно откачило. Тя се бореше ден и нощ да обуздае лошите си мисли. Обичаше да казва: „Леността е майка на всички пороци.“ Така че не се спираше да почине и за миг през целия ден. Работеше все повече и спеше все по-малко. Междувременно бъхтенето в дома й се оказваше недостатъчно, за да даде покой на духа й, затова тя излизаше на улицата в пет часа сутринта и се залавяше да мете тротоара. Нейният и на съседите. Впоследствие разшири обсега на своята дейност из четири квартала около дома си и така постепенно в кресчендо тя започна да мете цялото Пиедрас Неграс, преди да отиде в училището. Понякога по нея си оставаха полепналите боклуци и учениците й се присмиваха. В огледалото Тита видя, че прилича на учителката си. Може би само поради напъхалите се в косите й пера след въргалянето в прахоляка, но все пак тя се ужаси.

В никакъв случай не искаше да се превръща във втора Ховита. Отстрани перата и започна да четка бясно косите си, после слезе да посрещне Джон и леля Мери, които пристигаха в този момент. Пулке бе оповестил с лай тяхното присъствие.

Тита ги посрещна в гостната. Леля Мери изглеждаше точно както си я беше представила: изискана и приятна възрастна дама. Въпреки годините си бе безукорно наконтена.

Носеше дискретна шапка с цветя в пастелни багри, която подчертаваше белотата на косите й. Ръкавиците бяха в тон с косите й и блестяха с чистотата на снега. Като пристъпваше, тя се подпираше на махагонов бастун със сребърна глава във формата на лебед. Говореше приятно. Лелята остана очарована от Тита и похвали отличния избор на своя племенник, както и перфектния английски на Тита.

Тита извини отсъствието на сестра си, като каза, че е неразположена, и ги покани да минат в трапезарията.

Леля Мери беше очарована от ориза с пържените банани и възхвали до небесата боба.

Преди да се сервира, ястието се посипва с настъргано сирене и се гарнира с крехки листа от маруля, резени агвиат, репички, чушки торначиле и маслини.

Лелята бе привикнала на друг вид храна, но това не й попречи да оцени вкусната гозба на Тита.

— Ммм. Превъзходна е, Тита. Щастливец си ти. Джони, добре ще се храниш отсега нататък, защото, ако говорим истината, Кейти готвеше много лошо. От брака ще наддадеш на тегло.

Джон забеляза, че Тита не е спокойна.

— Има ли ти нещо, Тита?

— Да, но не мога да ти го кажа веднага, леля ти ще се почувства неудобно, ако спрем да говорим на английски.

Джон й отвърна на испански:

— Не се притеснявай, тя е напълно глуха.

— Тогава как разговаря с нас?

— Чете по устните, но не се безпокой, само английски. Освен това, докато се храни, не забелязва никого, така че моля те, кажи ми какво се е случило. Не сме имали време да говорим, а сватбата е след седмица.

— Джон, мисля, че е по-добре да я отменим.

— Но защо?

— Не настоявай да ти го казвам сега.

Тита се усмихна, защото не искаше леля Мери да разбере, че обсъждат деликатен въпрос. В отговор тя също се усмихна, очевидно щастлива, и продължи спокойно да унищожава бобеното блюдо. Беше ясно, че не й се удава да чете по устните на испански. Тита можеше да говори на Джон без опасения. Той се върна на темата.

— Не ме ли обичаш вече?

— Не зная.

Колко трудно й беше на Тита да продължи да говори, като съзря натъжения израз върху лицето на Джон, който той обаче веднага се опита да овладее.

— Докато те нямаше, имах връзка с един мъж, в когото винаги съм била влюбена, и загубих девствеността си. Затова сега не мога вече да се омъжа за тебе.

След дълго мълчание Джон попита:

— Кого обичаш повече — него или мен?

— Не мога да ти отговоря, аз също не знам. Когато не си тук, мисля, че обичам него, но щом те видя всичко се променя. До теб се чувствам спокойна, сигурна… Ала не знам, не знам… Прости ми, че ти говоря всичко това.

Две сълзи потекоха по лицето на Тита. Леля Мери хвана ръката й, дълбоко развълнувана, и каза на английски:

— Колко е хубаво да видиш влюбена жена, която плаче от вълнение. И аз го правех много често в навечерието на сватбата.

Джон си даде сметка, че от тези думи Тита може да избухне в плач и тогава положението щеше да се окаже извън контрол.

Той протегна ръка и взе Титината. После, като се съобразяваше с присъствието на леля Мери, с усмивка на уста рече:

— Тита, за мен няма никакво значение какво си направила, в живота има постъпки, на които не бива да се обръща толкова внимание, ако те не променят същественото. Това, което ми каза, не променя нищо у мен: пак ти повтарям, ще бъда очарован да съм с теб до края на живота си, но искам да прецениш внимателно аз ли съм мъжът за теб, или не. Ако отговорът ти е положителен, след няколко дни ще празнуваме нашата сватба. Ако не, ще бъда първият, който ще поздрави Педро, и ще го помоля да ти отдаде уважението, което заслужаваш.

Думите на Джон не изненадаха Тита, те отразяваха характера му. Онова, което я свари неподготвена, беше, че той знаеше без съмнение кой е неговият съперник — Педро. Не бе предвидила силната му интуиция. Тита повече не можеше да остане на масата. Като се извини, тя изтича на двора, където се наплака на воля. Върна се навреме, за да сервира десерта. Джон стана да й поднесе стола и прояви към нея същата нежност и уважение както винаги. Наистина беше човек за възхищение. Колко й се издигна в очите! И как нарастваха съмненията в сърцето й! Жасминовият шербет, който сервира за десерт, й донесе голямо облекчение. Като го поглъщаше, тялото й се освежаваше, а умът й се проясняваше. Леля Мери полудя за десерта. Никога не си бе представяла, че цветовете на жасмина могат да се използват за ядене. Заинтригувана, поиска да узнае точно как вкъщи да приготви шербет като този. Много бавно, така че лелята да разчита думите по устните й, Тита даде рецептата.

— Жасминовото клонче се начупва и се слага в три куаргильос вода с половин либра захар, като се разбърква добре. Когато захарта се разтвори напълно, прецедете сместа през опънато парче лен и след това го поставете да се изстуди във формата за приготвяне на шербет.

Останалата част на следобеда премина прекрасно. Когато Джон си тръгваше, целуна ръка на Тита и й каза:

— Не искам да те насилвам, желая да те уверя, че с мен ще бъдеш щастлива.

— Зная.

Разбира се, че знаеше. Разбира се, че щеше да се съобрази с това, когато вземаше решение, съдбоносното решение, което щеше да определи цялото й бъдеще.