Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (10)

Глава десета
Октомври

Сиропирани сладки със сметана

/Торехас де натас/

 

Продукти:

1 чаена чаша сметана

6 яйца, канела, сироп

Начин на приготвяне:

Яйцата се счупват и се отделят белтъците. Шестте жълтъка се разбиват със сметаната, докато сместа стане пухкава. После се изсипва в предварително намазана с масло глинена тава с такъв размер, че приготвената смес да не бъде по-висока от един пръст. Поставя се на много слаб огън и се оставя да се сгъсти.

Тита приготвяше торехас де натас по специална молба на Хертрудис, тъй като това беше любимият й десерт. Бе изтекла много вода, откакто бе яла такива сметанени сладки за последен път, и искаше пак да ги опита, преди да напусне на следващия ден ранчото. Остана у дома само седмица, но и това време беше далеч по-дълго, отколкото бе предвидила. Докато Хертрудис нанасяше маслото върху тавата, в която Тита щеше да изсипе разбития крем, тя не преставаше да говори. Имаше да й разказва толкова много неща, че можеше да говори, без да спира, денонощно, в продължение на месеци. Тита я слушаше с голям интерес. Нещо повече, страхуваше се да не я прекъсне, защото тогава щеше да дойде нейният ред. Знаеше, че днес е последният ден, в който можеше да сподели с Хертрудис затрудненията си, и въпреки че изгаряше от желание да свали товара от плещите си, като се изповяда пред сестра си, тя се безпокоеше как Хертрудис ще приеме нещата и как ще се отнесе към нея.

Нагърбването с допълнителна работа около пребиваването на Хертрудис и бойците й в ранчото по-скоро носеше на Тита истинско спокойствие. При толкова много хора из къщата и дворовете беше невъзможно да разговаря с Педро, камо ли да се среща с него в тъмната стая. Това облекчаваше Тита, защото още не се чувстваше готова — искаше внимателно да анализира възможните изходи от проблема с нейната бременност и да стигне до някакво решение. От едната страна бяха тя и Педро, от другата, в напълно неизгодна позиция — сестра й. Росаура нямаше силен характер, за нея беше важно как я възприемат в обществото, освен това не успя да се справи ни най-малко със своя тежък проблем и беше все така дебела и с неприятен дъх въпреки лекарството, което Тита й даде. Какво щеше да стане, ако Педро я изостави заради Тита? Нима можеше да нарани нещо повече Росаура? Ами с Есперанса какво щеше да се случи?

— Додявам ти с бъбренето си, нали?

— Разбира се, че не, Хертрудис. Защо говориш така?

— Защото се бе отнесла надалеч. Кажи ми, какво ти има? Заради Педро е, нали?

— Да.

— Ако продължаваш да го обичаш, как ще се жениш за Джон?

— Няма да се женя за него, не мога.

Тита прегърна Хертрудис и тихо заплака на рамото й.

Хертрудис я милваше нежно по косата, но същевременно не изпускаше от очи сладкиша върху огъня. Щеше да е жалко да не го опита. Когато бе на ръба да загори, тя се отскубна от Тита и каза мило:

— Само позволи да махна това от печката и ей сегичка ще продължиш да си плачеш. Става ли?

Това разсмя Тита. Хертрудис, изглежда, повече се безпокоеше за съдбата на десерта си, отколкото за нейната. Беше разбираемо, защото тя нямаше представа колко сериозно е състоянието на сестра й, а и в момента просто й премаляваше за торехас. Като изтри сълзите си, Тита сама дръпна тавата от огъня, защото Хертрудис си опари ръката, щом опита да го направи.

След като сгъстеният яйчен крем изстине, нарязва се на малки квадратчета с размер, който не го прави много ронлив. Отделно се разбиват белтъците, в белтъчния крем се топват кубчетата яйчен крем и се изпържват в олио. Накрая се заливат със сироп и се поръсват със смляна канела.

Докато парченцата яйчен крем се охлаждаха, за да са готови да бъдат потопени в белтъците, Тита сподели грижите си с Хертрудис. Първо каза колко напрегнат усеща корема си, та не може да закопчава роклите и полите си. Описа й как при събуждане сутрин й се вие свят и й се повръща. Как гърдите я болят така, че не позволяват да се пипнат. И накрая спомена с неохота, че може би, кой знае, навярно, изглежда, всичко това е така, защото тя е малко нещо бременна. Хертрудис я изслуша спокойно, без да се впечатли нито за миг. По време на революцията тя се бе нагледала и наслушала на далеч по-страшни неща.

— Росаура знае ли?

— Не и нямам представа какво би направила, ако научи истината.

— Истината! Истината! Виж, Тита, най-истинската истина е, че истината не съществува тя се определи от гледната точка на човека. Например в твоя случай истината може да бъде, че Росаура се омъжи за Педро, без да й пука, че вие се обичате истински. Да лъжа нещо?

— Да, но сега тя му е съпругата, не аз.

— Какво значение има? Женитбата промени ли нещо между вас с Педро? Промени ли вашите истински чувства?

— Не.

— Наистина не, нали? И ясно защо! Защото вашата любов е една от най-истинските истини, които съм виждала през живота си. Но и Педро, и ти сте направили грешка, като сте се опитвали да пазите тази истина в тайна, макар че имате още време. Виж, мама вече е покойница и Божия истина е, че тя не би изслушала никакви обяснения, но Росаура е различна, тя чудесно знае истината и трябва да я разбере, нещо повече — мисля, че дълбоко в себе си тя винаги я е разбирала. Тъй че вие нямате избор, освен да застанете зад тази истина, и точка.

— Съветваш ме да говоря с нея?

— Виж какво, докато ти обяснявам какво бих сторила на твое място, защо не приготвиш сиропа за моите торехас? За да вървим напред, защото истина е, че вече закъсняваме.

Тита се вслуша в подканата и започна да приготвя сиропа, без да изпуска и дума от това, което сестра й говореше. Хертрудис седеше с лице към вратата, която водеше към задния двор. Тита беше от другата страна на масата, с гръб към тази врата, така че й бе невъзможно да види как Педро, понесъл чувал с боб за храна на войниците, приближава към кухнята. Тогава Хертрудис, благодарение на опита си, натрупан по бойните полета, направи стратегически ход изчисли времето, необходимо на Педро да стигне до прага, и в точния момент изстреля следните думи:

— … И мисля, че е добре Педро да знае, че очакваш дете от него.

Съвършено нападение — между очите! Поразен, Педро изпусна чувала. Той умираше от любов по Тита. Изненадана, тя се обърна и видя Педро, кой го я гледаше, развълнуван до сълзи.

— Педро, какво съвпадение! Сестра ми тъкмо има нещо да ви каже. Защо не отидете да си поприказвате в градината, докато аз приключа със сиропа?

Тита не знаеше дали да нахока Хертрудис, или да й благодари за това вмешателство. По-късно щеше да се обясни с нея, но точно сега нямаше друг избор, освен да говори с Педро. Мълчаливо тя връчи на Хертрудис гърнето, което държеше и в което бе започнала да приготвя сиропа, измъкна от чекмеджето на масата смачкан лист с рецептата и го остави на Хертрудис, в случай че й е необходим. После излезе от кухнята, последвана от Педро.

Хертрудис се нуждаеше от рецептата, без нея беше загубена! Тя я изчете внимателно, като се опитваше да се придържа към писаното:

„Разбива се един белтък в половин куартильо вода за всеки две либри захар (кристална или парче нерафинирана) или буца захар, или два белтъка в един куартильо вода за пет либри захар, като се спазва същата пропорция за по-големи или по-малки количества. Сместа се слага да заври, докато се надигне три пъти. Кипенето се успокоява с малко студена вода, която се сипва всеки път, когато сиропът започне да се надига. Сетне се сваля от печката, оставя се да почива и се обира пяната. След това пак се постави да заври, като се добавя малко вода, както и парченце портокалова кора, анасон и карамфил на вкус. Отново се обира пяната и когато сиропът достигне такава гъстота, че да образува топчица, се прецежда през сито или опънато върху кръжило парче лен.“ Хертрудис прочете рецептата, сякаш четеше йероглифи. Тя не знаеше за какво става въпрос, когато се каже пет либри захар, един куартильо вода или пък „да образува топчица“. Чувстваше, че още малко, и мозъкът й ще стане на топчица! Отправи се към двора да търси Ченча да помага.

Ченча тъкмо сервираше боб на сборището мъже на петата маса. Беше последната маса, но веднага щом приключеше с нея, трябваше да е готова за следващата, тъй като революционерите, които получаваха за закуска своите нищожни порции на първата маса, се връщаха да обядват, и така нататък, и така нататък до десет часа вечерта, когато тя сервираше вечерята на последната маса. По този начин беше напълно обяснимо защо е ужасно гневна и раздразнителна с всеки, доближил се да я помоли да свърши някаква допълнителна работа. Не направи изключение и за Хертрудис, въпреки че беше Генералка, и безцеремонно я отряза. Нямаше нищо общо с нейната войска и не бе наложително да й се подчинява безпрекословно както мъжете, които командваше.

Тогава Хертрудис изпита изкушение да се обърне към сестра си, но разумът й надделя. Не можеше по никакъв начин да безпокои Тита и Педро в този може би най-решителен момент в живота им.

Тита вървеше бавно между овошките в градината и уханието на портокалов цвят се смесваше с аромата на жасмин, който винаги се излъчваше от тялото й. Педро държеше с безмерна нежност ръката й.

— Защо не сте ми казали?

— Първо исках да реша какво да правя.

— Решихте ли?

— Не.

— Мисля, че е по-добре да знаете, преди да вземете решение, че да имам дете от вас за мен е най-голямото щастие, което може да ми се случи. А за да му се насладим истински, ще се радвам да заминем някъде, далеч оттук.

— Не можем да мислим за себе си, на този свят съществуват също и Росаура, и Есперанса. Какво ще стане с тях?

Педро нямаше готов отговор. Досега не беше помислял за тях, а, честно казано, не искаше да ги наранява, нито да се лиши от дъщеричката си. Сигурно съществуваше удобно за всички решение. Трябваше да го измисли. Поне в едно нещо беше сигурен: Тита нямаше да напусне ранчото с Джон Браун.

Шумът зад тях ги накара да подскочат — някой тичаше отзад. Педро пусна ръката на Тита и се обърна да види кой е. Беше Пулке, комуто бяха омръзнали виковете на Хертрудис в кухнята и търсеше по-добро място да подремне. Все пак решиха да отложат разговора за по-късно. Къщата гъмжеше от хора и беше рисковано да обсъждат личните си неща.

В кухнята Хертрудис не отбелязваше никакъв успех, независимо какви заповеди даваше на сержант Тревиньо да направи сиропа така, както тя искаше. Вече съжаляваше, че изобщо е поверила на Тревиньо подобна отговорна мисия, но когато преди това тя попита група бунтовници кой от тях знае какво ще рече една либра, именно Тревиньо изстреля отговора, че една либра е 460 грама, а един куартильо е равен на четвърт литър. Тогава тя отсъди, че той има големи познания за готварското изкуство, но се оказа, че не е така.

Наистина му беше за първи път да се проваля и нещо, което тя му поверяваше. Хертрудис си спомни случая, когато той трябваше да разкрие внедрен и частта й шпионин.

Една жена боец, любовница на шпионина, бе научила за неговата дейност, но преди да успее да го издаде, той я бе застрелял, без да му мигне окото. Хертрудис се завръщаше от реката, бе се къпала и я намери да агонизира. Жената успя да простене как да го разпознаят. Предателят имал червена бенка във формата на паяк от вътрешната страна на бедрото.

Хертрудис не можеше да огледа всички мъже в армията си не само защото това щеше да бъде изтълкувано по особен начин, но и защото предателят щеше да заподозре и да забегне, преди да се доберат до него. Така че тя повери мисията на Тревиньо. Но и за него задачата не беше лесна. Това, което щяха да си помислят за него, беше още по-лошо от онова, което щяха да си помислят за нея, ако започнеше да наднича между чатала на всички мъже. И тогава Тревиньо търпеливо изчака да се добере до Салтильо.

Още щом влязоха в града, на мига се посвети на задачата да обиколи един по един бардаците там и да покори сърцето на всяка една проститутка, като използваше бог знае какви свои дарби. Най-съществената измежду тях все пак беше, че Тревиньо се отнасяше с проститутките като с дами и ги караше да се чувстват кралици. Беше галантен и възпитан и докато правеше любов, им рецитираше куплети и цели стихотворения. До една паднаха, оплетени в мрежите му, и дори бяха готови да работят за каузата на революцията.

И така, в разстояние само на три дни той успя да разкрие предателя с помощта на своите приятелки курвите и да му заложи капан. В един публичен дом предателят влезе в стаята на изрусена блондинка е прякор „Фуклата“, а Тревиньо го очакваше зад вратата.

Тревиньо затвори е ритник вратата и тогава в безпрецедентна проява на жестокост ликвидира предателя, като го би до смърт. А щом в него не остана и капчица живот, отряза тестикулите му с нож.

Когато Хертрудис попита защо го бе убил с такава ярост, вместо да му тегли куршума, той отговори, че било акт на отмъщение. Преди години мъж с червена бенка във формата на паяк на бедрото изнасилил майка му и сестра му, която му се изповядала, преди да умре. По този начин Тревиньо бе възстановил честта на семейството си. Това бе единствената жестокост, проявена от него някога, инак бе човек изтънчен и елегантен дори когато убиваше. Той винаги го правеше със съвършено достойнство. След залавянето на шпионина на Тревиньо му излезе славата на голям женкар. Което и не беше далеч от истината, въпреки че Хертрудис си оставаше любовта на неговия живот. С години се трепеше да покори сърцето й — без успех, но и без да губи надежда, докато тя не срещна отново Хуан. Тогава Тревиньо разбра, че я е загубил завинаги. Сега й служеше само като куче пазач, охранявайки тила й, без да я изпуска за секунда от очи.

На бойното поле той беше един от най-добрите й войници, но в кухнята не ставаше за нищо. Въпреки това на Хертрудис й бе мъчно да го изхвърли оттам, тъй като Тревиньо беше много чувствителен и когато тя го порицаваше за нещо, той винаги се напиваше до козирката. Така че трябваше да се примири с грешката си, като избра него за помощник, и да опита да се справи колкото може по-добре. Двамата прочетоха отново най-внимателно и дума по дума споменатата рецепта, напъвайки се да схванат смисъла „Ако сиропът трябва да се избистри, както се налага за подслаждане на ликьори, след като горните процедури бъдат изпълнени, тенджерата или гърнето със сиропа се накланя и се оставя известно време да постои, после се прецежда или което е същото, се отделя от утайката с възможно най-малко разклащане.“

В рецептата не се обясняваше какво означава „да образува топчица“, така че Хертрудис заповяда на сержанта да търси отговор в дебелата готварска книга, оставена върху шкафа.

Тревиньо полагаше големи усилия да намерят нужната информация, но тъй като почти не знаеше да чете, прокарваше бавно пръст по думите, докато Хертрудис го стрелкаше нетърпеливо с поглед.

— Различават се редица състояния при приготвянето на сиропа: да се тегли на мека нишка, на твърда нишка, в състояние на мека перла, на твърда перла, на стъклен конец, на игла, на втвърдяване и карамелизиране, на мека топчица…

— Най-после! Ето го състоянието на топчица, Генералке!

— Дай да видя, донеси тук!

Вече бях отчаяна. Хертрудис прочете на своя сержант указанията — гладко и на висок глас.

— За да проверите дали сиропът е в състояние на мека топчица, намокрете пръстите си в чаша или кана със студена вода и извадете малко сироп, като веднага ги потопите обратно във водата. Ако след охлаждането сиропът образува топчица, която да се мачка като тесто, значи е сварен до състояние на мека топчица. Разбрано?

— Тъй вярно, поне така мисля, Генералке!

— Ще е по-добре за теб, в противен случай се заклевам, че ще те изправя на разстрел!

Най-сетне Хертрудис успя да събере цялата необходима й информация, сега оставаше само едно нещо, и то беше сержантът да се справи със сиропа — така в края на краищата тя щеше да яде бленуваните торехас.

Тревиньо оценяваше сериозността на надвисналата над главата му заплаха, ако изпорти нещо, докато вари сиропа на своя началник, така че изпълни поръчението въпреки своята неопитност.

Всички отбелязаха събитието, Тревиньо беше най-щастлив. Той сам занесе на Тита в стаята й торехас, които Хертрудис й пращаше да опита и да получи нейното одобрение. Тита не бе слизала за храна и прекарваше следобеда на легло. Тревиньо влезе при нея и остави сладкишите върху масичката, която тя ползваше, когато се хранеше там вместо в трапезарията. Тя благодари за вниманието и го поздрави, тъй като торехас бяха наистина превъзходни. Тревиньо изрази съжаление, че Тита е неразположена, иначе с радост щеше да я покани да изиграят едно парче на танците, които се организираха на двора за изпроводяк на Генералката Хертрудис. Тита му отговори, че ще й бъде приятно да танцува с него, стига да реши да слезе на забавата. Тревиньо начаса се оттегли и отиде да се похвали пред целия отряд какво му бе казала Тита.

Веднага щом сержантът излезе, тя си легна отново. Нямаше желание да мърда от стаята, а заради напрежението в корема не можеше да остане дълго време седнала.

Мислеше си колко пъти бе оставяла да кълнят жито, боб, люцерна и други семена и зърна, без изобщо да има представа как се чувстват те, когато израстват и неусетно променят формата си. Сега се възхищаваше на начина, по който разтваряха люспите си и позволяваха на водата да проникне свободно в тях, докато се разпукнат и дадат път на живота. С каква гордост оставяха от сърцевината им да покара първото коренче, с какво смирение приемаха загубата на своята предишна форма, с какво благородство показваха на света листата си. На Тита й се искаше да бъде едно просто семенце и да не трябва да обяснява никому какво се заражда вътре в нея. Да може да показва на света как расте плодоносната й утроба, без да се излага на обществено отритване. Семената нямаха такива грижи и преди всичко нямаха майка, от която да се страхуват, нито пък страх от съдници, които ще ги порицават. Във физическия смисъл Тита вече нямаше майка, но не можеше да се избави от усещането, че всеки миг върху нея от отвъдното ще се стовари някакво чудовищно наказание, издействано от Мама Елена. Това бе познато чувство, приличаше на страха, който изпитваше при готвене, без да спазва дословно рецептите. Винаги беше сигурна, че когато го прави, Мама Елена ще я разкрие и вместо да я поздрави за проявеното творчество, ще я скастри, загдето не спазва правилата. Но тя не можеше да устои на изкушението да престъпи строгите норми, които майка й искаше да наложи в кухнята… и в живота.

Остана да си почива още в леглото, но се надигна, като чу Педро да й прави серенада под прозореца. Тита скочи и го отвори. Как му е хрумнало подобно безразсъдство? Щом го видя, тя разбра отговора. Отдалеч личеше, че е пиян-залян. Застанал до него, Хуан му акомпанираше на китара.

Обзе я паника, надяваше се Росаура вече да е заспала — ако не, щеше да стане скандал.

Вбесена, Мама Елена нахлу в стаята й и викна:

— Видя ли докъде я докара? Ти и Педро сте безсрамници. Ако не искаш в тази къща да се лее кръв, върви там, където не ще можеш да причиниш никому зло, преди да е станало твърде късно.

— Тази, която трябва да си отиде, сте вие. Додея ми да ме мъчите. Оставете ме на спокойствие веднъж и завинаги!

— Не и докато не започнеш да се държиш като добродетелна жена или поне да спазваш приличие!

— Какво разбирате под приличие? Да се държа както вас?

— Да.

— Но аз точно това правя! Да не би вие да нямате незаконна дъщеря?

— Ще бъдеш обречена на вечни мъки затова, че ми държиш тон!

— Не повече от вас!

— Затваряй си устата! Коя си въобразяваш, че си?

— Знам коя съм! Същество, което има пълното право да живее живота си както му харесва. Веднъж завинаги ме оставете на мира, вече не издържам! Мразя ви, винаги съм ви мразела!

Тита бе произнесла магическите думи, които накараха Мама Елена да изчезне завинаги. Властният образ на майка й започна да се смалява и се превърна в светлинка. Докато призракът изчезваше, Тита почувства облекчение в тялото си. Напрежението в корема й и болките в гърдите започнаха да стихват. Мускулите на утробата й се отпуснаха и отвориха път на обилно менструално течение.

Закъсняло с толкова дни, то я освободи от всички грижи. Тя изпусна въздишка на успокоение. Не беше бременна.

Но с това бедите не свършваха. Светлинката, в която се бе превърнал призракът на Мама Елена, трескаво се завъртя.

Проби стъклото на прозореца и се изстреля на двора като подлудял фойерверк. Както си беше пиян, Педро не осъзна опасността. Той стоеше под прозореца на Тита и весело пееше „Звездичка“ от Мануел М. Понсе, заобиколен от неколцина не по-трезви от него революционери. Хертрудис и Хуан също не доловиха приближаващата опасност. Те танцуваха като двойка отскоро влюбени пубертета на светлината на една от многобройните газени лампи, поставени в двора заради забавата. Изведнъж фойерверкът, въртейки се бясно, се насочи към Педро и светкавично взриви най-близката до него лампа, която избухна и се пръсна на хиляди парчета, и мигновено пламъците от нея обхванаха лицето и тялото му.

Тита, която вземаше мерки да посрещне менструацията си, чу трясъка, а сетне и шумотевицата, последвала нещастния случай. Тя изтича до прозореца, отвори го и видя Педро, превърнат в човешка факла, да тича из целия двор.

Хертрудис тутакси го настигна, с едно дръпване отпра полата на роклята си и го покри с нея, поваляйки го на земята.

Тита не разбра как слезе по стълбите, но за двайсет секунди се намери до Педро. Хертрудис сваляше тлеещите му дрехи. Педро виеше от болка. Цялото му тяло беше обгоряло. Няколко мъже го повдигнаха внимателно и го отнесоха в стаята му. Тита го бе хванала за ръката — единствената необгорена част от тялото му и не се отделяше от него. Докато се качваха нагоре по стълбите, Росаура отвори вратата на спалнята си.

Тя веднага усети миризмата на изгоряло. Запъти се към стълбите с намерение да слезе долу и да види какво става, и там се натъкна на групата, която носеше Педро, обвит в дим. До него Тита хлипаше неудържимо. На мига Росаура се втурна да помогне на съпруга си. Тита се опита да освободи ръката на Педро, така че Росаура да може да дойде близо до него, но той, обръщайки се за първи път към нея на „ти“, между стенанията си извика:

— Тита, не си отивай, не ме оставяй!

— Няма, Педро, няма.

И Тита отново хвана ръката му. За секунда Росаура и Тита се изгледаха една друга като съпернички. Тогава Росаура разбра, че за нея няма място при тях, върна се в стаята си и заключи след себе си вратата. Не излезе оттам цяла седмица.

Тъй като Тита нито можеше, нито искаше да изостави Педро, тя нареди на Ченча да й донесе огромно количество разбити с олио белтъци, както и добре смлени сурови картофи — най-ефикасните средства срещу изгаряне. Белтъците се нанасят много внимателно с перо върху засегнатите места, повтаря се веднага щом предишният пласт започне да засъхва. След това трябва да се наложат пластири от смлените сурови картофи, за да отнемат температурата и да облекчат болките.

Цяла нощ Тита прилага тези домашни церове.

Когато поставяше пластир с картофи, тя се вгледа в любимото Педрово лице. Нямаше и следа от гъстите му вежди и дългите мигли. Квадратната му брада сега бе станала овална от подуването. За Тита нямаше значение дали щяха да останат следи от изгарянията, но за Педро може би имаше. Как да предотврати белезите? Нача й даде отговора точно както Утринна светлина го бе дала някога на нея: в случай като този най-доброто лекарство би било на Педро да се наложи кора от дървото тепескоуите. Тита излезе тичешком на двора и въпреки че беше дълбока нощ, събуди Николас и му каза да й намери такава кора от най-добрия знахар в областта. Едва на зазоряване успя да поуспокои болките на Педро, така че той заспа. А тя се възползва от възможността да излезе и да се сбогува с Хертрудис — навън дочуваше раздвижване и гласове. Хората оседлаваха конете си, готови да потеглят.

Хертрудис надълго приказва с Тита, тя съжаляваше, че не може да остане и да й помогне в нещастието, получила заповед да атакуват Сакатекас. Благодари на сестра си за щастливите моменти, прекарани с нея, и я посъветва да не се отказва от битката за Педро, а преди да замине й даде рецептата, която жените бойци използвали против забременяване: след всеки интимен акт се прави промивка с преварена вода, в която са разтворени няколко капки оцет. Хуан се приближи и прекъсна разговора им, за да подсети Хертрудис, че е време да тръгват.

Хуан прегърна силно Тита и й каза да предаде на Педро най-добри пожелания за бързо оздравяване. Тита и Хертрудис също се прегърнаха развълнувани. Хертрудис се метна на коня и потегли. Не яздеше сама — със себе си в дисагите отнасяше своето детство, затворено в буркан с торехас де натас.

Тита ги наблюдаваше през сълзи как се отдалечават. Ченча също плачеше, но от радост. Най-после щеше да си отдъхне!

Когато Тита се запъти към къщата, тя чу вика на Ченча:

— Не може да бъде! Те пак идат!

Всъщност наистина изглеждаше сякаш някой от отряда се връщаше в ранчото, но беше трудно да се различи ясно поради праха от копитата на конете.

Като напрегнаха очи, с радост разпознаха кабриолета на Джон. Вече си пристигаше. И Тита се по чувства напълно объркана. Не знаеше какво да направи, нито какво да му каже. От една страна, се преизпълваше от доволство, че го вижда, ала същевременно се чувстваше ужасно, защото трябваше да развали годежа. Джон пристъпи към нея с огромен букет цветя. После я прегърна затрогнат, но когато и целуна, разбра, че нещо в Тита се е променило.