Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (12)

Глава дванайсета
Декември

Пълнени чушки с орехов сос

/Чилес ен ногада/

 

Продукти:

25 чушки поблано

8 нара

100 броя бразилски орехи^[1]

100 г отлежало сирене

1 кг смляно говеждо месо

100 г стафиди

1/4 кг бадеми

1/4 кг орехи

1/2 кг домати

2 средно големи глави лук

2 парчета захаросан кактус

1 праскова

1 ябълка

кимион

бял пипер

сол, захар

Начин на приготвяне:

Чистенето на бразилските орехи трябва да започне няколко дни по-рано, тъй като изисква много труд и отнема доста часове. След като се счупят и отстранят черупките, обелва се и кожичката на ядките, и то внимателно, за да не остане полепнало и най-малко парченце от нея, тъй като после, след смилането им и смесването със сметана, ореховият сос ще нагарча и цялата предварителна работа отива на вятъра.

Тита и Ченча приключваха с беленето на орехите, седнали около кухненската маса. Ядките щяха да се използват за приготвяне на пълнени чушки с орехов сос — основното ястие, което щяха да сервират за сватбата на следващия ден. Останалите членове на семейството ги бяха изоставили да работят сами, измъквайки се под един или друг предлог. Само тези две славни жени продължаваха да стопяват черупчестата планина. В интерес на истината, Тита не укоряваше другите. Бяха й помогнали достатъчно тази седмица и тя много добре разбираше, че не е лесно да се почистят хиляда ореха и да не ти дойде до гуша. Единственият човек, когото познаваше и които можеше да го стори без никакъв признак на умора беше Мама Елена. Тя не само бе в състояние за кратко време да начупи чувалче след чувалче орехи, но й доставяше и удоволствие да го прави. Да прилага сила да троши на парчета, да дере — ето някои от любимите й занимания. Часовете просто летяха, когато тя сядаше на двора с чувалче орехи в скута и не ставаше, докато не го изпразни.

За нея щеше да е детска игра да счупи тези хиляда черупкови плодове, които струваха толкова усилен труд на всички останали. Количеството беше огромно, защото за всеки двайсет и пет чушки те трябваше да обелят сто броя орехи, така че за двеста и петдесет чушки имаше нужда от хиляда. На сватбата бяха поканили осемдесет души роднини и най-близки приятели. Всеки, при желание, щеше да изяде по три чушки, една доста прилична порция. Това трябваше да бъде шумна сватба, ала Тита искаше да даде обед с двайсет блюда — от онези, каквито вече не се даваха — и, естествено, на него не можеха да липсват превъзходните чилес ен ногада, както го изискваше паметното празненство, въпреки че се хвърляше толкова труд. Тита не се безпокоеше, че от белене на орехи пръстите й бяха почернели. Тази сватба си струваше жертвата, защото имаше особено значение за нея. И за Джон също. Беше щастлив, че стана един от най-вдъхновените помагачи в приготвянето на галаобеда. Всъщност той последен се оттегли да почива. И наистина си заслужаваше почивката.

У дома си в банята Джон изми ръцете си, уморен до смърт. Ноктите го боляха от беленето на толкова много ядки. Приготвяше се да си легне, обхванат от силно вълнение. След броени часове щеше да бъде по-близо до Тита и това му доставяше огромно задоволство. Сватбата бе обявена за дванайсет часа по обед. Огледа критично смокинга си, положен върху креслото. Всичко, което щеше да облече, бе подредено педантично в очакване на тържествения момент. Обувките бяха лъснати до блясък, папийонката, поясът и ризата бяха безупречни. Удовлетворен, че всичко е в порядък, той си пое дълбоко дъх, легна и щом докосна възглавницата, заспа дълбоко.

Педро обаче не беше в състояние да заспи. Ужасна ревност разяждаше душата му. Не можеше да се примири с мисълта, че трябва да присъства на сватбата и да гледа Тита заедно с Джон.

Изобщо не разбираше поведението на Джон, във вените му сякаш не течеше кръв, а атоле! Много добре знаеше какво има между него и Тита, а се държеше така, сякаш нямаше нищо! Този следобед Тита опитваше да запали фурната, но не намираше никъде кибрит. И ето че Джон, както винаги галантен, веднага й предложи помощта си. Но това не бе всичко! След като запали огъня, той подари на Тита кутийката кибрит, като взе ръцете й в своите. Работа ли му беше да прави на Тита такъв смешен подарък, или това бе само повод да погали ръцете й пред него? Джон сигурно се имаше за много цивилизован, но той щеше да му покаже какво прави мъжът, когато истински обича една жена. Сграбчвайки сакото си, Педро се приготви да отиде да търси Джон, за да му размаже мутрата.

Спря на вратата. Щяха да тръгнат злонамерени приказки за това как зетят на Тита се е сбил с Джон в деня на сватбата.

Тита нямаше да му го прости. Захвърли сакото върху леглото и затърси хапче срещу главоболието си. Шумът, който Тита вдигаше в кухнята, отекваше хилядократно по-силно заради болката му.

А Тита мислеше за сестра си, докато белеше последните орехи. Росаура толкова щеше да се радва на сватбата. Клетата — вече имаше година, откакто се помина. За да почетат паметта й, изчакаха цялото това време до религиозната церемония. Смъртта й бе изключително странна. Беше вечеряла както обикновено и веднага след това се бе прибрала в стаята. Есперанса и Тита бяха останали да побъбрят в трапезарията. Педро се бе качил да пожелае „лека нощ“ на Росаура, преди да си легне и той. Тита и Есперанса не чуха нищо поради отдалечеността на трапезарията от спалните. Отначало Педро не се изненадвал, като чувал, дори през затворената врата, как Росаура пуска газове. Но обърнал внимание на неприятните звуци, когато един от тях се проточил толкова дълго, че изглеждал да няма край. Педро се опитал да се съсредоточи върху книгата, която четял, с мисълта, че този твърде продължителен звук не би могъл да бъде продукт на храносмилателните проблеми на съпругата му. Подът треперел, светлината мигала. За момент Педро помислил, че оглушителни оръдейни изстрели известяват възобновяването на революцията, но отхвърлил това предположение — в страната, сега-засега, царяло затишие. Хрумнало му, че е гърмеж от автомобилния двигател на някой съсед. Но разсъдил, че двигателите на колите не изпускат такава отвратителна миризма. Странно, че я усещал, тъй като бил взел предпазни мерки и обиколил цялата спалня с лъжица с горящ въглен и щипка захар — едно от най-ефикасните средства срещу лоши миризми.

Спомнил си, че като бил дете, тъй постъпвали, когато някой страдащ от стомашно разстройство напълнел гащите, и винаги успявали да обезмирисят помещението. Но този път изобщо не помогнало. Разтревожен, Педро приближил до междинната врата, свързваща двете спални, похлопал и попитал Росаура добре ли се чувства. Като не получил отговор, той отворил вратата и видял Росаура с посинели устни, с тяло, изпускащо газове, с изскочили очи и блуждаещ поглед — тя издавала последния си зловонен дъх. Диагнозата на Джон бе остър стомашен кръвоизлив.

На погребението й дойдоха съвсем малко хора, защото неприятната миризма от тялото на Росаура след смъртта й се засили още повече. Поради това малцина се престрашиха да присъстват. Онези, които обаче не пропуснаха да го посетят, бяха мишеловите — цяло ято кръжа над погребалната церемония до заравянето на тялото. Като разбраха, че няма да има пир, птиците се разлетяха разочаровани и оставиха Росаура да почива в мир.

Но часът за отдих на Тита още не беше дошъл. Тялото й можеше и да плаче за сън, ала тя първо трябваше да се погрижи за ореховия сос. Ето защо, вместо да се рее в миналото, щеше да е по-добре да побърза с кухненските приготовления, та после заслужено да си поеме дъх.

След като всички ядки се обелят, те се смилат в метатето, като се прибавят сиренето и сметаната. Накрая се подправят със сол и бял пипер на вкус. Пълнените чушки се заливат с ореховия сос и се украсяват с нара.

 

 

Пълнеж за чушките:

Лукът се запържва в малко олио. Когато започне да става прозрачен, се прибавят смляното месо, кимионът и малко захар. Щом месото придобие златисто кафяв цвят, се добавят, нарязани на ситно, ябълката, прасковата, орехите, стафидите, бадемите и доматите. След като се задушат, се подправят със сол на вкус и водата се оставя да се изпари, преди да се отдръпнат от огъня.

Отделно чушките се пекат и се обелват. Отрязват се откъм дръжките и се изчистват от семето и жилките.

Тита и Ченча приключиха с гарнирането на двайсет и петте подноса чушки и ги поставиха на хладно. На следващата сутрин работниците ги взеха оттам в превъзходно състояние и ги отнесоха на тържествения обед.

Работниците от ранчото притичваха от една страна на друга, като обслужваха оживената тълпа от гости. Пристигането на Хертрудис на празненството привлече всеобщото внимание. Тя караше форд купе Т — от първите модели, произведени със скорости. Като слизаше от колата, бутна и едва не събори огромната си широкопола шапка, украсена с щраусови пера. Роклята й, с подплънки на раменете, беше много предизвикателна, последен вик на модата. А и Хуан си го биваше. Той носеше елегантен костюм, прилепнал по тялото му, сомбреро и гети. Най-голямото им дете се бе превърнало в строен мулат. Лицето му беше с деликатни черти, ясносините му очи се открояваха на смуглото лице. Бе наследил тъмната кожа от своя дядо, а очите — от Мама Елена. Очите му наистина бяха същите като на баба му. По петите на семейството вървеше сержант Тревиньо, който след революцията бе нает от Хертрудис за личен телохранител.

На входа на ранчото Николас и Росалио, облечени в красиви празнични носии чаро^[2], събираха поканите на гостите, които продължаваха да пристигат. Поканите бяха изключително красиви. Алекс и Есперанса ги бяха изработили сами. Хартията за поканите, черното мастило, с което бяха надписани, златистата боя за кантиране на пликовете и червеният восък, с който се запечатваха — всичко беше тяхно дело и гордост, подготвено по традиционен начин, като се използваха рецептите на семейство Де ла Гарса. Е, не се наложи да правят ново черно мастило, защото бе останало още от сватбата на Педро и Росаура. Уж изсъхнало, пък като го разредиха с вода, стана сякаш току-що приготвено.

Това мастило се получава, като се смесят осем унции арабска гума, пет и половина унции шикалки, четири унции железен сулфат, две и половина унции кампеш и половин унция меден сулфат. За да се направи позлатата за ръбовете на пликовете, се взима една унция жълт арсенов сулфид и една унция фино смлян скален кристал. Тези прахове се разбъркват с пет или шест добре разбити белтъка, докато сместа стане като вода. И накрая восъкът за печат се получава, като се разтопят и размесят една либра гуми — лак, половин — смирна, половин — колофон, и една — цинобър.

Когато сместа се втечни, изсипва се върху плота на масата, намазан с бадемово масло, и преди да изстине, се оформя на пръчки или топчета.

Есперанса и Алекс се трудиха много дни, като се придържаха стриктно към тези рецепти, така че да направят уникални поканите, и успяха. Всяка беше произведение на изкуството. Вдъхновена и майсторска работа, която за съжаление излизаше от мода, също като дългите рокли, любовните писма и валсът. Но за Тита и Педро валсът „Очите на младостта“, който оркестърът свиреше по молба на Педро, никога нямаше да излезе от мода. Те се плъзгаха заедно по пода на дансинга. Тита изглеждаше великолепно. Двайсет и две години бяха изминали, откакто Педро се ожени за Росаура, но те сякаш не се бяха докоснали до нея. На трийсет и девет тя все още беше свежа, като току-що откъсната краставичка.

Докато танцуваха, Джон ги проследяваше с поглед, изпълнен с обич и бегъл спомен за поражение. Педро нежно допираше бузата си до лицето на Тита, а тя чувстваше ръката му върху кръста си, по-гореща от всякога.

— Помниш ли кога чухме за първи път това парче?

— Никога няма да забравя.

— Не можех да заспя онази нощ и мислех веднага да ти поискам ръката. Не допусках, че ще минат двайсет и две години, преди да те помоля да ми станеш жена.

— Сериозно ли ми предлагаш?

— Разбира се! Не искам да умра, преди да съм те направил своя съпруга. Винаги съм мечтал да вляза с теб в църква, пълна с бели цветя, и ти — най-красивото сред всички тях.

— Облечена в бяло?

— Разбира се! Нищо не може да ти попречи. И знаеш ли какво? Искам да имаме дете веднага щом се оженим. Все още времето е пред нас, не мислиш ли? Сега, когато Есперанса ни оставя, ще се нуждаем от компания.

Тита не можеше да отговори на Педро. Буца заседна на гърлото й. Сълзите се стичаха бавно по лицето й. Нейните първи сълзи на радост.

— И искам да знаеш, че няма да ме разубедиш. Не ме интересува какво ще помисли дъщеря ми или някой друг. Изгубихме прекалено много години в тревоги за това какво ще кажат хората, но от тази нощ нататък никой не ще може да ме раздели от теб.

Наистина и Тита вече пет пари не даваше за това какво ще кажат хората, ако тяхната любовна връзка стане публично достояние.

В продължение на двайсет години тя бе съблюдавала договора, който те двамата бяха сключили с Росаура, сега вече й бе дошло до гуша. Споразумението се състоеше в това: да се съобразяват с факта, че за Росаура е от жизнено значение хората да смятат, че бракът й върви чудесно, а най-важното за нея беше дъщеря й да израсне вътре в семейството — тази свята институция, единствената, способна според нея да възпита добре и изгради здрава морална устойчивост. Педро и Тита се бяха заклели да бъдат напълно дискретни за своите срещи и да държат в тайна любовта си. В очите на другите щяха да представляват съвършено нормално семейство. Затова Тита трябваше да се откаже от идеята да роди извънбрачно дете. За компенсация Росаура бе готова да поделя Есперанса с нея както следва: Тита щеше да се заеме с храненето на детето, а Росаура с неговото образование.

От своя страна и Росаура се задължаваше да живее с тях на приятелска основа, без прояви на ревност и оплаквания.

Бяха съблюдавали, в по-голямата му част, това споразумение, с изключение на уговорката относно образованието на Есперанса. Тита имаше различно виждане за нейното обучение. И се възползваше от времето, което Есперанса прекарваше с нея, за да даде на детето по-други познания от тези, на които я учеше майка й.

Това време обхващаше почти целия ден, защото кухнята се оказа любимото място на Есперанса, а Тита беше най-добрата й приятелка и душеприказчица.

През един от следобедите, които прекарваха заедно в кухнята, Тита първа научи, че Алекс, синът на Джон Браун, ухажва Есперанса. Бяха се срещнали отново, подир много години, на едно празненство в колежа на момичето. Алекс завършваше медицина. Нещо ги привлякло един към друг на мига, в който се видели. Когато Есперанса каза на Тита, че щом усетила погледа на Алекс върху тялото си, се почувствала като тесто за понички, хвърлено във врящо олио, Тита разбра, че няма сила, която да попречи на Алекс и Есперанса да се съберат и останат завинаги заедно.

Росаура се опита с всякакви средства да попречи това да се случи. Отначало се противопостави непоколебимо и откровено. Педро и Тита защитаваха Есперанса, породи се борба на живот и смърт между двете страни. Росаура настояваше гръмко за правата си: Педро и Тита били нарушили договора, не било честно.

Не им беше за първи път да се препират за Есперанса. Кавга избухна и когато Росаура упорстваше дъщеря й да не посещава училище, тъй като било губене на време. Ако мисията на Есперанса в този живот се заключавала единствено в това да се грижи за майка си навеки, тя нямала нужда от сложни познания, достатъчно било да учи пиано, пеене и танци.

Щяло да й бъде от изключителна полза да усвои тези умения. Първо, защото благодарение на тях Есперанса щяла да дарява Росаура с великолепни вечери на забава и развлечение, и, второ, защото с превъзходното си изпълнителско майсторство щяла да се изяви на светските празненства, да пленява слушателите си и винаги да бъде добре приета във висшите кръгове. С голямо усилие и след дълги разговори успяха да убедят Росаура, че освен пеене, танцуване и свирене на пиано на Есперанса ще е нужно да умее да разговаря на интересни теми, когато е около майка си, и затова трябва да посещава училище. С неохота Росаура се съгласи да изпрати дъщеря си в колеж, но единствено защото се убеди, че там тя не само ще се научи как да води приятни и забавни разговори, а и ще общува пряко с каймака на обществото на Пиедрас Неграс. И така, Есперанса постъпи в най-добрия колеж, с цел да шлифова интелектуалните си умения. Тита от своя страна я учеше на нещо също толкова ценно: тайните на живота и любовта, изразени чрез готварското изкуство.

Победата над Росаура беше достатъчна да предотврати друг сериозен спор засега, ала появата на Алекс, а с него и възможността за годеж, както и твърдата поддръжка за Есперанса от страна на Педро и Тита, накараха Росаура да побеснее. Тя се бори с всички средства, бори се като лъвица, за да отстои онова, дето според семейната традиция беше нейно право — дъщеря, която да бди над нея до последния й ден. Тя риташе, крещеше, пищеше, плюеше, повръщаше и отправяше отчаяни заплахи. За пръв път наруши договора и изсипа ругатни по адрес на Педро и Тита, като ги винеше за всичките страдания, които й били причинили.

Къщата се превърна в бойно поле. Да се затръшват врати стана нещо обикновено. За щастие това не продължи дълго — три дни след най-бурната и сърцераздирателна битка между двете страни Росаура, вследствие на ужасните си храносмилателни проблеми, умря от… от каквото умря.

За Тита най-голямата победа бе, че съумя да допринесе за женитбата между Алекс и Есперанса. Колко горда се чувстваше да види Есперанса толкова самоуверена, интелигентна, подготвена, щастлива, способна и в същото време толкова женствена, и то в пълния смисъл на думата. Изглеждаше смайващо красива в сватбената си рокля, докато валсираше с Алекс под звуците на „Очите на младостта“.

Когато музиката свърши, семейство Лобо, Пакита и Хорхе приближиха до Педро и Тита, за да ги поздравят.

— Поздравления. Педро, дъщеря ти не би могла да намери по-добра партия от Алекс със свещ да я търси.

— Да, така е. Алекс Браун е чудесно момче. Единственото тъжно нещо е, че няма да останат с нас. Алекс спечели стипендия за докторат в Харвардския университет и заминават за там още днес, веднага след сватбата.

— Колко ужасно! Тита, ами сега какво ще правиш? — попита Пакита злобно. — Без Есперанса в къщата ти няма да можеш да живееш с Педро. О, преди да се преместиш някъде другаде, дай ми рецептата за чушките с орехов сос. Изглеждат превъзходни! Чушките не само изглеждаха добре, те бяха наистина превъзходни — като никога досега. Тита не беше ги докарвала толкова вкусни. Тези чилес ен ногада блестяха гордо с цветовете на знамето^[3]: зеленото на чушките, бялото на ореховия сос, червеното на нара.

Трикольорните плата не изтраяха дълго — докато човек мигне с око, и чушките изчезнаха… Колко далечен й се струваше часът, в който се бе почувствала като една-единствена чушка в орехов сос, останала в платото от благоприличие, защото никой не иска да го сметнат за лакомник.

Тита се питаше дали фактът, дето не бе останала нито една чушка, е признак, че бяха забравени добрите обноски, или че чушките наистина са били забележителни.

Сътрапезниците й бяха очаровани. Каква разлика между тази сватба и онзи злощастен ден, когато Педро и Росаура се ожениха, а всички гости се натровиха. Сега, докато вкусваха чушките с орехов сос, вместо да изпитват тъга и отчаяние, всички усетиха чувство, подобно на онова на Хертрудис, когато тя яде пъдпъдъци със сос от листенца на розов цвят. И отново Хертрудис беше тази, която усети първите симптоми: намираше се насред двора и танцуваше с Хуан под звуците на „Мой любим капитане“, и докато танцуваше, надмина себе си, припявайки рефрена. Всеки път, когато пееше: „Ай, ай, ай, мой любим капитане“, си припомняше далечните времена, когато Хуан още беше капитан и напълно гола, го срещна насред полето. Тя тутакси разпозна огъня между бедрата си, гъдела в слабините, греховните помисли и реши да се оттегли със съпруга си, преди нещата да стигнат твърде далеч. С нейното тръгване празненството започна да се разпада. Като изтъкваха една или друга причина, всички останали гости поднасяха извинения и също си тръгваха, разменяйки си разгорещени погледи. Младоженците тайничко бяха доволни, тъй като това им развързваше ръцете да си грабнат куфарите. Искаха час по-скоро да се доберат до хотела.

Преди Тита и Педро да се усетят, в ранчото, освен тях бяха останали само Джон и Ченча. Всички други, включително и работниците в ранчото, вече се намираха толкова далече, докъдето можаха да се доберат, и правеха луда, страстна любов. Някои под моста, свързващ Пиедрас Неграс и Игъл Пас. По-консервативните в колите си, спрели как да е насред пътя. Останалите — кой където сварил. Всяко място ставаше за целта: реката, стълбището, мивката, камината, фурната, дрешникът, тезгяхът в санитарния магазин, клоните на дърветата. Нуждата е майка на всички изобретения и пози. Този ден доведе до най-голямото възпроизводство в историята на човечеството.

От своя страна Тита и Педро полагаха всевъзможни усилия да потиснат сексуалните си пориви, но те бяха толкова силни, че преодоляха бариерата на кожата и избиха навън под формата на горещина и ухание. Джон забеляза това и усетил, че е излишният трети, се сбогува и си тръгна. На Тита й стана мъчно, като го видя да се отдалечава съвсем сам. Джон трябваше да си намери друга за съпруга още когато тя му отказа, но той не го стори никога.

След като Джон потегли, Ченча поиска разрешение да се прибере в селото — бяха изминали няколко дни, откакто съпругът й се бе завърнал там, за да вдига къща, и изведнъж тя бе почувствала непреодолимо желание да го посети.

Нарочно да го бяха гласели, за да останат сами, като в меден месец, едва ли щяха с такава лекота да го постигнат. За първи път Тита и Педро можеха да се любят на воля. Да! В продължение на години трябваше да вземат предпазни мерки — никой да не ги види, никой да не ги заподозре, Тита да не забременее, да не викат от удоволствие, когато са един в друг. Отсега нататък всичко това оставаше зад гърба им.

Нямаше нужда от думи и те се хванаха за ръка, като тръгнаха към тъмната стая. Преди да влязат, Педро я вдигна в прегръдките си, после бавно отвори вратата и пред очите им се показа тъмната стая, напълно променена. Нямаше и следа от рафтове и кухненски съдини. Само месинговото легло стоеше царствено в средата. Копринените чаршафи и кувертюрата бяха бели, както и килимът от цветя, покрил пода, и двеста и петдесетте свещи, които сега осветяваха стаята, вече неподходяща да бъде наричана „тъмната“. Тита се развълнува от мисълта, че Педро е положил толкова труд, за да я украси по този начин, същото изпита и той, като си каза: „Колко е умно от страна на Тита, че го е направила, и то съвсем тайно.“

Бяха толкова погълнати от щастие, че не забелязаха как в ъгъла на стаята Нача запали последната свещ, вдигна пръст към устните си, сякаш молеше за тишина, и изчезна.

Педро положи Тита върху леглото и бавно започна да сваля дрехите й, една по една. След като се галиха, гледайки се един друг с безкрайна нежност, те дадоха простор на страстта, която бяха сдържали в продължение на толкова години.

Блъскането на таблата на месинговото легло в стената и гърлените звуци, които двамата издаваха, се смесваха с шума от хилядите гълъби, които прелитаха над тях. Шестото чувство, присъщо на животинския свят, бе подсказало на гълъбите, че е време да отлетят от ранчото, отдалечавайки се в безпорядък. С тях напуснаха и всички останали животни и птици — кравите, прасетата, кокошките, пъдпъдъците, шилетата, конете.

Тита бе глуха и сляпа за всичко това. Тя достигна до толкова силен оргазъм, че затворените й очи се озариха и пред нея се появи един ослепителен тунел.

Тогава си спомни думите, които Джон веднъж й бе казал за кибритените клечки: „Ако някакво могъщо чувство ги запали всичките наведнъж, те избухнат в такъв ярък пламък, че хвърлят отблясъци и озаряват много по-надалеч, отколкото нормално можем да достигнем с поглед, и тогава пред очите ни се появява сияен тунел, който ни сочи пътя, забравен в момента на раждане, и ни зове да си възвърнем отново божествения произход, който сме изгубили. Душата жадува да се върне там, откъдето е дошла, и оставя тялото безжизнено…“ Тита сподави страстта си.

Тя не искаше да умира. Искаше да изпитва това възпламеняване още много пъти. Беше само началото. Опита да успокои учестеното си дишане и едва тогава чу плясъка от крилата на последните гълъби. Освен този звук тя чуваше сърцата им — нейното и на Педро, да бият лудо. Усещаше как сърцето на Педро тупти върху гръдта й. Изведнъж туптенето спря. Из стаята се разпростря мъртва тишина. В миг осъзна, че Педро е напуснал този свят.

С Педро си бе отишла и възможността някой отново да запали вътрешния й огън, с него си отидоха и всичките й кибритени клечки. Тя знаеше, че естествената топлина, която сега усещаше, малко по малко щеше да изстине, поглъщайки собствената си материя, тъй като й липсваше захранване, което да я поддържа.

Сигурно Педро бе издъхнал в момент на екстаз, когато е влизал в обляния в светлина тунел. Съжаляваше, че не бе сторила същото. Сега никога нямаше да успее да види онази светлина, защото вече не бе в състояние да усеща нищо. И щеше да се скита сред сенките на вечността сама, съвсем сама. Нуждаеше се от начин, макар и изкуствен, да запали огъня, който щеше да освети пътя й назад към нейния произход и към Педро. Но първо трябваше да потуши вледеняващия студ, който постепенно я парализираше. Стана и изтича за огромната кувертюра, която бе плела през нощите на самота и безсъние, и се покри с нея. Покри цялото ранчо с всичките му три хектара. Измъкна от чекмеджето на бюрото си кутийката кибрит, която Джон й подари. Нуждаеше се от много фосфор в тялото си. Започна да яде една по една кибритените клечки. Сдъвкваше всяка от тях със затворени очи и се опитваше да възпроизведе най-вълнуващите си спомени с Педро. Първият му поглед към нея, първият допир на ръцете му, първият букет от рози, първата целувка, първата милувка, първият път, когато се любиха. Успя. Щом фосфорът влезе в допир със сияйните образи, които извикваше в съзнанието си, кибритените клечки се запалиха. Малко по малко зрението й започна да се прояснява, докато тунелът отново се появи пред очите й. И там в началото му бе обляната в светлина фигура на Педро, който я чакаше. Тита не се поколеба. Затича се към него и двамата се сляха в дълга прегръдка, изживявайки отново любовен оргазъм, после тръгнаха заедно към изгубения рай. Никога повече нямаше да се разделят.

И ето че пламтящите тела на Педро и Тита започнаха да хвърлят искрящи отблясъци. Те подпалиха кувертюрата, а тя на свой ред подпали цялото ранчо. Колко навреме бяха избягали животните! Навреме, за да се спасят от пожара. Тъмната стая се превърна в изригващ вулкан, който изхвърляше камъни и пепел във всички посоки. Високо в небето камъните избухваха в многоцветни светлини. На километри разстояние наоколо хората наблюдаваха спектакъла, като мислеха, че това са фойерверки от сватбата на Алекс и Есперанса. Но след като огньовете продължиха цяла седмица, те дойдоха да хвърлят поглед отблизо.

Покривка от пепел с дебелина няколко метра застилаше цялото ранчо. Когато Есперанса, моята майка, се върнала от сватбеното си пътешествие, под развалините на ранчото намерила само тази готварска книга, която наследих при смъртта й и която разказва с всяка от своите рецепти историята на една погребана любов.

Говорят, че под пепелта разцъфнало истинско изобилие от живот, а земята станала най-плодоносната в околността.

През детството си имах щастието да опитвам от превъзходните плодове и зеленчуци, които тя раждаше. След време майка ми пожела да построят на същия терен неголям жилищен блок. В един от апартаментите все още живее баща ми Алекс. Днес той ще дойде у дома, за да празнуваме рождения ми ден. Затова приготвям любимото ми ястие: коледни хлебчета. Мама ми ги поднасяше всяка година. Моята майка!… Колко особени са: нейният начин за подправяне на храната, уханието на кухнята й, разговорите, които води, докато тъкми гозби, коледните й хлебчета! Не знам защо моите никога не стават като нейните, защо проливам толкова сълзи, когато ги приготвям може би съм така чувствителна към лука като Тита, сестрата на баба ми, която ще продължава да живее дотогава, докато има кой да готви по нейните рецепти.