Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (1)

Глава първа
Януари

Коледни хлебчета

/Тортас де навидад/

 

Продукти:

1 консерва сардини

1/2 наденица

1 глава лук

риган

1 консерва чушки серано^[1]

10 хлебчета

Начин на приготвяне:

Лукът трябва да се нареже на ситно. Препоръчвам ви да сложите резенче лук на темето си, с цел да избегнете досадното ронене на сълзи, което той причинява при кълцане. Бедата с плача не е толкова в самия плач, колкото в това, че почнеш ли веднъж, режеш, ревеш, режеш, ревеш — няма спиране. Не знам дали ви се е случвало, но на мен, честно казано, безброй пъти. Според мама — защото и аз като Тита, сестра на моята баба, съм особено чувствителна към лука. А нейната чувствителност е пословична. Още когато прабаба ми режела лук, Тита, далеч, преди да се роди, плачела ли, плачела в утробата й. Ревът й бил толкова пронизителен, че дори полуглухата ни готвачка Нача го чувала, без да се напряга. Един ден достигнал такава сила, че предизвикал преждевременно раждане. И преди баба ми да успее да гъкне, Тита дошла на този свят — изтърсила се направо върху кухненската маса, сред уханията на вряща супа с фиде, на мащерка, дафинов лист и кориандър, на кипнало мляко, на чесън и, разбира се, на лук. Както можете да си представите, нямало нужда от обичайното плясване на бебето, за да изплаче. Тита плачела още преди да се роди, навярно защото знаела, че е орисана да не мине под венчило в този живот. Нача разказва, че Тита буквално била изтласкана на бял свят от буен поток сълзи, който се разлял върху масата и пода и наводнил всичко наоколо. Този следобед, когато уплахата преминала и слънчевите лъчи изсушили кухнята, Нача измела утайката от сълзите върху червените плочи, покриващи пода. Солта, която тя насипала и едва побрала в петкилограмово чувалче, дълго време използвали за готвене. Благодарение на необичайното си раждане Тита изпитвала безмерна любов към кухнята и там прекарала по-голямата част от живота си — практически от деня на появяването си, още повече, че била само на два дни, когато баща й, моят прадядо, починал от инфаркт. От преживяното вълнение на Мама Елена й секнало млякото. Тъй като по онова време не съществувало мляко на прах или нещо подобно, а и никъде не могли да намерят кърмачка, видели се в чудо как да задоволят глада на детето. Нача, веща във всичко, ама съвсем всичко, отнасящо се до кухня — както и в много други неща, за които ще стане дума по-нататък, — предложила тя да се заеме с храненето на Тита. Смятала се за най-подходящата да „посвети стомаха на невинното създание“, въпреки че никога не се била омъжвала и не родила деца. Не знаела да чете, нито да пише, но станело ли въпрос за нещо, свързано с кухнята, нямало равна на нея. Мама Елена приела предложението й с благодарност, тъй като и бездруго й се струпало много с траура и с огромните отговорности да управлява изрядно ранчото, защото от него изкарвала за прехраната и образованието на децата си, та само това й липсвало — да се тревожи за правилното захранване на новороденото.

От този ден Тита се настани в кухнята и поглъщайки атоле^[2] и чайове, започнала расте здрава и оперена.

Оттогава датира обяснението как у нея се разви шесто чувство за всичко, което се отнася до храната. И в това отношение навиците й например се обуславяха от кухненския делник: когато сутрин Тита подушеше, че бобът къкри, или когато по обед усетеше, че водата за скубане на кокошките е готова, или когато следобед хлябът за вечеря се печеше — тя знаеше, че е дошъл часът да си поиска ядене.

Понякога плачеше без повод, например щом Нача кълцаше лук, но тъй като и двете бяха наясно с причината за сълзите, не го взимаха на сериозно. Нещо повече превръщаха го в предлог за забавление. Стигна се дотам, че в детството си Тита трудно правеше разлика между сълзи от смях и сълзи от плач. За нея смехът беше другото лице на плача.

По същия начин объркваше радостта от съществуването с радостта от яденето. Не беше лесно за човек, който познава живота чрез кухнята, да разбере външния свят — онзи гигантски свят, започващ от прага на кухнята и водещ към вътрешността на къщата. Другият свят, който се простираше отвъд задната кухненска врата и включваше двора, овощната и зеленчуковата градина, напълно й принадлежеше — тя царстваше в него. Точно обратно на сестрите си, които се ужасяваха от дебнещите непознати опасности в кухнята. Смятаха за несмислени и рисковани игрите там, въпреки че веднъж Тита ги предума да погледат заедно с нея един изненадващ спектакъл — танца на водните капки върху нажежената подница.

Но докато Тита припяваше и ритмично пръскаше мокрите си ръце, така че водните капки политаха, пръскаха се върху подницата и „танцуваха“, Росаура се спотаяваше в ъгъла, изумена от гледката. В замяна Хертрудис бе силно привлечена от играта — както от всичко, в което са замесени: ритъм, движение или музика — и се включи с ентусиазъм. Така че на Росаура не й остана нищо друго, освен да се опита да стори същото, но понеже едва бе намокрила ръцете си, а и ги изтръска боязливо, желаният ефект не се получи. Тогава Тита поиска да й помогне, като доближи ръцете й до подницата. Росаура се дърпаше и боричкането им продължи до мига, в който Тита, много ядосана, пусна ръцете й и те по инерция политнаха върху нажежената глина. Освен че си изкара ужасна тупаница, на Тита й забраниха да играе със сестрите си в своя свят. И ето как Нача се превърна в другарка за забавленията. Двете заедно измисляха всякакви игри и занимания, свързани с кухнята. Така например, щом видяха на площада в селото някакъв господин да надува балони във формата на животни, на тях им хрумна да направят същото, когато приготвят наденици. Издокараха не само познати животни, но и измисляха същества с шия на лебед, лапи на куче, опашка на кон и още, и още…

Възникнаха обаче усложнения, когато, за да изпържат наденици, се налагаше да развалят животните. Тита повечето пъти отказваше да го стори, защото много ги обичаше. Единствено в случай, че надениците отиваха за приготовление на коледни хлебчета, тя доброволно приемаше да ги нареже. Тогава не само позволяваше да опропастят някое животно, но и наблюдаваше с удоволствие как то цвърчи в мазнината.

Трябва да се внимава наденицата за хлебчетата да се пържи на съвсем слаб огън, така че хем да остане сурова, хем да придобие умерено златист цвят. Щом е готова, отстранява се от огъня и към нея се прибавят сардините, на които предварително се отделя скелетът, а също така задължително се изстъргват с нож черните петънца от кожата им. След сардините се изсипват лукът, нарязаните чушки и стритият риган. Сместа се оставя да отлежи, преди да се напълнят хлебчетата.

Тита обичаше да се наслаждава на този момент от приготвянето, докато пълнежът отлежава — беше й изключително приятно да вдъхва уханието му, тъй като миризмите притежават свойството да възпроизвеждат отминали времена ведно със звуците и ароматите, неповторими в настоящето. Харесваше й да поема дълбоко въздух и да пътешества с пушека и характерния мирис, които я пренасяха през лабиринта на паметта.

Напразно се опитваше да си спомни кога за първи път бе подушила такова хлебче. Не можеше, защото се бе случило, преди да се роди. Кой знае дали именно странното съчетание от сардини и наденица не бе привлякло вниманието й дотам, че да се реши да зареже покоя на небесния ефир и да избере утробата на Мама Елена, за да й бъде майка и чрез нея да заживее в семейство Де ла Гарса, което се хранеше така божествено и майстореше такъв специалитет.

В ранчото на Мама Елена приготвянето на наденицата си беше цял ритуал. Един ден предварително започваха да белят чесън, да чистят чушки и да мелят подправки. Всички жени от семейството трябваше да взимат участие: Мама Елена, дъщерите й Хертрудис, Росаура и Тита, готвачката Нача и прислужничката Ченча. Те седяха в следобедите около масата в трапезарията и между бъбрене и шеги времето отлиташе, докато започнеше да се свечерява. Тогава Мама Елена произнасяше:

— За днес стига.

Казват, че умният от малко разбира. След тези думи всички знаеха какво да правят. Първо разтребваха масата, после си разпределяха останалата работа: една отиваше да прибере кокошките, друга — да извади вода от кладенеца и да я остави в кухнята, за да се приготви с нея сутрешната закуска, а трета се заемаше с дървата за печката. В този ден нямаше гладене, бродиране или шиене. Накрая всички се разотиваха по стаите, за да четат, да прошепнат молитвата си и да спят. В един от тези следобеди тъкмо Мама Елена каза, че вече могат да раздигат масата, когато Тита, тогава на петнайсет години, с треперещ глас й съобщи, че Педро Мускис желае да я посети и да разговаря с нея.

— И за какво му е на този господин да ме посещава и да разговаря с мен? — запита Мама Елена след безкрайно мълчание, през което Тита се почувства по-ниска и от тревата.

А отговорът й едва се чу.

— Не знам.

Мама Елена й хвърли поглед, побрал според Тита всичките години на угнетение, които бяха легнали над семейството, и рече:

— Не е зле да му съобщиш, че ако ще иска ръката ти, няма смисъл да го прави. Ще изгуби времето и на двама ни. Знаеш много добре, че като най-малка измежду дъщерите ми на теб се пада да се грижиш за мен до деня на смъртта ми.

Щом изрече това, Мама Елена се изправи бавно на крака, сложи очилата в престилката си и повтори, сякаш издаваше последна заповед:

— За днес стига!

Тита знаеше, че нормите на общуване в къщата не предвиждаха диалог, и все пак за първи път в живота си тя се осмели да оспори заповед на майка си.

— Но по мое мнение…

— Ти нямаш мнение и с това приключва всичко! От поколения никой в семейството не е възроптавал срещу тази традиция, нито сега някоя от дъщерите ми ще го направи.

Тита сведе глава и със същия напор, с който сълзите й падаха на масата, я връхлетя тежката й орис. От този момент и тя, и масата знаеха, че не могат да отклонят ни най-малко посоката на непознатите сили, които задължаваха Тита да отстъпи пред нелепото решение на майка си, а масата да сподели нейната участ, като продължи да приема горчивите и сълзи, пролети за първи път в момента на раждането й.

Все още Тита не се бе подчинила. Многобройни съмнения и безпокойства се рояха в главата й. Например искаше й се да знае кой е поставил началото на подобна семейна традиция. Щеше да бъде добре да й даде да разбере на тази гениална личност, че в съвършения й план да се подсигурят старините на жените има малък пропуск. Ако Тита не може да се омъжи и да създаде деца, кой тогава ще поеме грижите за нея самата, щом достигне преклонна възраст?

Какво решение беше прието за подобен случай? Или не се очакваше от дъщерите, които оставаха да се грижат за майките си, да живея дълго след смъртта им? А какво се предвиждаше за жените, които се задомяваха, ала бяха бездетни кой ги поемаше тогава? Искаше да знае въз основа на какви проучвания е било установено, че най-малката дъщеря, а не най-голямата, е подходяща да се грижи за майката? Взимало ли се е някога предвид мнението на засегнатите дъщери? Беше ли й позволено, щом не можеше да се омъжи, то поне да познае любовта? Или и това й се отказваше?

Тита знаеше много добре, че всички тези въпроси ще бъдат неизбежно погребани в архива на тези, които остават без отговор. В семейство Де ла Гарса човек се подчиняваше, и толкоз. Мама Елена мина покрай нея като покрай стена и излезе от кухнята наежена. В продължение на седмица не й отправи нито дума.

Оскъдното им общуване бе възобновено, когато, преглеждайки дрехите, които всяка от жените шиеше, Мама Елена откри, че роклята, ушита от Тита, е съвършена, но не бе тропосвана преди това.

— Поздравявам те, бодовете са ти безупречни, но не си я тропосвала, нали?

— Не — отговори Тита, изненадана, че забраната да говори е вдигната.

— В такъв случай ще трябва да я разшиеш. Ще я тропосаш и ще я ушиеш наново, после ще дойдеш да я прегледам. Да се научиш, че който го няма в главата, го има в краката.

— Но това се прави, когато някой сгреши, а току-що вие сама казахте, че моята…

— Отново надигаме глава, така ли? Не стига, че си проявила дързостта да нарушиш правилата при шиене!

— Простете ми, мамичко. Повече няма да правя така.

С тези думи Тита успя да успокои гнева на Мама Елена. Вложи голямо старание да произнесе „мамичко“ в най-подходящия момент и с най-подходящия тон. Мама Елена смяташе, че мамо звучи неуважително, та бе задължила дъщерите си от малки, когато се обръщат към нея, да казват мамичко. Единствената, която се опъваше или произнасяше думата с неподходящ тон, беше Тита и това й струваше порядъчно количество пердах. Но как хубаво го изрече сега! Мама Елена намери опора в надеждата, че вече е успяла да пречупи най-малката си дъщеря. Уви, тази нейна надежда просъществува твърде кратко, тъй като на следващия ден в ранчото, съпровождан от баща си, се появи Педро Мускис, за да поиска ръката на Тита. Пристигането им в къщата породи суматоха. Не очакваха посещение. Преди няколко дни Тита бе изпратила по брата на Нача бележка до Педро, в която го молеше да се откаже от намеренията си. Братът се кле, че е предал бележката на дон Педро, но ето че сега те бяха тук. Мама Елена ги прие в гостната, държа се много любезно и им обясни причината, поради която Тита не може да се омъжи.

— Разбира се, ако това, което ви интересува, е невеста за Педро, предлагам на вашето внимание дъщеря си Росаура, само две години по-голяма от Тита, но изцяло на разположение и готова за брак…

Щом чу тези думи, Ченча за малко не обърна върху Мама Елена таблата с кафе и бисквити, която носеше, за да почерпи дон Паскуал и сина му. Като се извини, тя се оттегли на секундата в кухнята при Тита, Росаура и Хертрудис, нетърпеливи да узнаят най-подробно онова, което ставаше в гостната. При влизането и сестрите веднага преустановиха заниманията си, за да не изпуснат и дума.

Бяха се събрали в кухнята, за да приготвят коледни хлебчета. Както показва самото име, такива хлебчета се правят по коледно време, но в този случай ги гласяха за рождения ден на Тита. На трийсети септември тя щеше да навърши шестнайсет години и искаше да отпразнува деня, като похапне едно от любимите си ястия.

— Амче, да! Вашта мама редеше, че била готова за женитба, сякаш е някоя енчилада^[3]. А те изобщо не си мязат една на друга! Не може току-така да се подменя, да речем, тако^[4] за енчилада!

 

 

Ченча продължи в тоя дух с цветисти коментари, докато описваше сцената, на която бе присъствала. Тита знаеше как на Ченча й идваше отръки да послъгва и да преиначава, така че не се остави да я обхване сърдечна мъка. Отказваше да приеме за достоверно това, което чуваше с ушите си. Като се преструваше на спокойна, тя продължи да срязва хлебчетата, за да могат сестрите й и Нача да ги пълнят.

За предпочитане е да се използват домашно приготвени хлебчета. Но ако няма възможност, най-добре да се вземат от хлебарницата, и то малки, защото големите погачи не са подходящи за тази рецепта.

Вече напълнени, те се слагат за десет минути във фурната и се сервират горещи. За да станат още по-вкусни хлебчетата обаче, добре е да се оставят да престоят през нощта, покрити с кърпа, така мазнината от наденичките попива в тях.

Тита тъкмо бе приключила със загръщането на хлебчетата, които щяха да похапнат на следващия ден, когато в кухнята влезе Мама Елена, за да им съобщи, че е дала съгласието си за женитбата на Педро, но с Росаура.

Щом чу потвърждението на новината, Тита усети как сякаш зимата внезапно нахлу в тялото й. Студът беше толкова суров и толкова сух, че обгори страните й и те започнаха да се зачервяват, придобивайки цвета на ябълките в купата отсреща й. Този сковаващ студ щеше да се настани в нея за дълго, без нито да е в състояние да го смекчи, нито дори разказът на Нача за това, което бе чула, докато изпращала по пътната врата дон Паскуал Мускис и сина му. Нача вървяла зад бащата и сина. Дон Паскуал и Педро пристъпвали бавно и говорели с ниски, ядни гласове.

— Защо го направи, Педро? Ставаме за смях, като прие женитбата с Росаура. Къде остана любовта, в които си се клел на Тита? Какво онемя, не си държиш на думата ли?

— Разбира се, че държа, но ако на вас ви откажеха по категоричен начин да ви дадат жената, която обичате, и единственият изход да бъдете близо до нея е да вземете сестра й, нямаше ли и вие да постъпите така?

Нача не успяла да чуе отговора, защото Пулке, кучето на ранчото, изтичало покрай тях, лаейки по заек, който по погрешка взело за котка.

— Тогава се жениш без любов?!

— Не, татко, женя се с безмерна и непресъхваща любов към Тита.

Гласовете им заглъхвали все повече, сподавени от пращенето на сухите листа под краката им. Беше странно Нача, която по онова време вече беше доста глуха, да твърди, че е чула разговора. Тита й благодари, ала не промени отношението си на хладен респект, каквото след случилото се възприе към Педро. Казват, че глухият не чува, но чете по устните. Навярно Нача е чула само думите, които всички премълчаваха. Тази нощ бе немислимо Тита да заспи не можеше да обясни усещането си. Жалко, че по онова време още не бяха открити черните дупки на вселената, защото тогава щеше да й е много лесно да осъзнае, че усеща една черна дупка в средата на гърдите си, през която се процежда и безкрайно приижда студ, студ, студ.

Щом само затвореше очи, в съзнанието й ясно изплуваше картината на коледната нощ преди година, когато Педро и неговото семейство бяха поканени за първи път на вечеря в дома им, и студът в нея се изостряше. Въпреки изминалото време тя чудесно си спомняше звуците, миризмите, прошумяването на новата си рокля по току-що намазания с восък под, погледа на Педро върху раменете си… Този поглед! Тя пристъпваше към масата с поднос с жълтъчени курабийки в ръцете, когато за първи път го усети, пламенен, изгарящ кожата й. Извърна глава и очите им се срещнаха. В този миг осъзна ясно какво изпитва тестото за понички, влязло в досег с врящото олио. Жарката топлина, обхванала цялото й тяло, бе толкова осезаема, че пред страха да не се надуят мехурчета — като на поничка — по лицето й, стомаха, сърцето, гърдите, по цялото й тяло Тита сведе очи, неиздържала на този поглед, и бързо пресече салона към отдалечения му край, където Хертрудис свиреше на пианолата валса „Очите на младостта“. Тя остави подноса на някаква масичка, взе разсеяно чаша с ликьор „Нойо“, която й се изпречи пред погледа, и се озова до Пакита Лобо, съседката по ранчо. Това, че поддържаше разстояние между себе си и Педро, не й помогна: чувстваше как гори кръвта във вените и. Ярка руменина покриваше страните й и каквито и усилия да полагаше, не успяваше да намери място, където да спре погледа си. Пакита забеляза, че нещо странно се случва с Тита, и с подчертана загриженост я попита:

— Бива си го ликьорчето, нали?

— Моля?

— Изглеждаш ми много разсеяна, Тита, добре ли си?

— Да, благодаря.

— Вече си на възраст, когато можеш да пийваш по глътка ликьор при специални случаи, малко дяволче, но кажи ми, имаш ли разрешението на майка си? Защото забелязвам, че си някак приповдигната и трепериш. — И Пакита добави жалостиво: — Я по-добре не пий повече, за да не направиш някой цирк!

Само това й липсваше! Пакита Лобо да я помисли за пияна. Не можеше да допусне да остави каквото и да било съмнение у нея или се излагаше на риска да я наклевети пред майка й. Страхът от майка й принуди Тита за момент да забрави присъствието на Педро и тя се опита с всички средства да убеди Пакита, че се владее, че мисълта й е ясна, а умът — остър като бръснач. Побъбри и поклюкарства с нея. Дори й разкри рецептата за ликьора „Нойо“, който толкова не й даваше мира. Този ликьор се прави, като се накиснат четири унции прасковени ядки и половин либра кайсиени в едно асумбре вода за двайсет и четири часа, за да омекнат обвивките им, след това се белят, счукват се и се попарват с две асумбрета вряла вода, в която се оставят да престоят петнайсет дни. После се преминава към дестилацията, като за целта два и половина либри натрошена захар се разтварят напълно във водата и се добавят четири унции портокалов цвят. Сместа се разбърква и се прецежда. И за да не остави никакво съмнение по отношение на своето физическо и умствено здраве, Тита пътьом припомни на Пакита, че едно асумбре е равно точно на 2,016 литра, ни повече, ни по-малко.

Така че когато Мама Елена се приближи до тях, за да попита Пакита дали е доволна от обслужването, тя отговори въодушевено:

— Чувствам се отлично! Имаш прекрасни дъщери. И умеят очарователно да разговарят!

Мама Елена нареди на Тита да иде до кухнята и да донесе още хапки за гостите. Педро, който в този момент минаваше съвсем неслучайно оттам, предложи да й помогне. Тита се забърза, без да отрони нито дума. Близостта на Педро я изнервяше. Тя влезе в кухнята и се насочи светкавично към подносите с примамливите хапки, които чакаха търпеливо върху кухненската маса.

Никога нямаше да забрави случайния допир на ръцете му, когато и двамата направиха непохватен опит да вземат един и същ поднос.

Тогава Педро й призна любовта си.

— Госпожице Тита, бих искал да се възползвам от възможността, че сме насаме, за да ви кажа, че съм дълбоко влюбен във вас. Зная, че това обяснение е дръзко и прибързано, но е толкова трудно да ви доближа, че реших да го направя още тази вечер. Моля ни за едно: кажете, мога ли да се надявам да спечеля любовта ви?

— Не зная какво да ви отговоря, дайте ми време да размисля.

— Не, не мога, необходим ми е неотложен отговор: любовта не се обмисля, нея или я има, или я нима. Аз съм човек на малкото приказки, но при мен казаната дума е хвърлен камък. Кълна ви се във вечна любов. А вие? Изпитвате ли същото към мен?

— Да!

Да, да, хиляди пъти „да“. От тази нощ тя обикна Педро завинаги. Но сега бе принудена да се откаже от него. Не беше прилично да желае бъдещия съпруг на сестра си. Трябваше да се опита да го прокуди по никакъв начин от ума си, за да може да заспи. Започна да яде коледното хлебче, което Нача й бе оставила върху скрина заедно с чаша мляко. Неведнъж това бе водило до отличен резултат. Нача знаеше от опит, че щом само Тита похапне вълшебно коледно хлебче, за нея няма да съществува повече никаква болка. Но не и в този случай. Не изпита никакво облекчение от празнотата, която усещаше в стомаха си.

Напротив, започна да й се повдига. И тя разбра, че чувството за празнота не беше от глад, по-скоро там се бе загнездило ледено, болезнено усещане. Трябваше да се избави от този будещ безпокойство студ. Като начало се покри с тежко вълнено одеяло над завивката. Студът остана все така впит в нея. Тогава си сложи вълнени терлици и още две одеяла. Нищо.

Накрая взе от масата си за шев кувертюрата, дето бе започнала да плете в деня, когато Педро й заговори за женитба. Кувертюра като тази, плетена на една кука, се завършва приблизително за година. Точно за времето, което Тита и Педро бяха замислили да изтече, преди да се оженят. Тя реши да не оставя преждата да се пропилее и започна ядно да плете, плетеше и плачеше, така че на разсъмване завърши кувертюрата и хвърли и нея върху себе си. Ала и това не помогна. Нито тази нощ, нито през много други. Докато беше жива на този свят, Тита не успя да се пребори със студа.