Кон Игълдън
Господари на лъка (9)

8.

Всеки способен да върти камък и железарски чук мъж се хвана за работа, но въпреки това им бяха нужни шест дни, за да превърнат каналите около Инчуан в руини. Отначало Чингис гледаше на разрухата с жестокосърдечно удоволствие и се надяваше, че придошлите планински реки ще наводнят града.

С тревога видя колко бързо се покачва нивото на водата в равнината — воините му газеха до глезените в нея, преди да разрушат последния канал. Знойните дни бяха разтопили огромни количества сняг от планинските върхове, а той не се беше замислял сериозно къде ще се събере цялата тази вода, ако не се насочва от каналите към града и нивите.

По обед на третия ден дори слабо наклонените терени се превърнаха в кални пързалки, нивите вече бяха наводнени, а водата продължаваше да се покачва. Чингис видя развеселените погледи на военачалниците си, когато те осъзнаха грешката си. Отначало ловът беше идеален, защото спасяващите се от наводнението дребни животинки лесно се забелязваха отдалеч как пляскат във водата. Стотици зайци бяха убити и отнесени в лагера на тънки вързопчета мокра козина, но скоро и герите се оказаха изложени на опасност. Чингис бе принуден да премести лагера доста на север, преди водата да наводни цялата долина.

Привечер стигнаха едно място над разрушената система от канали, където земята беше все още здрава. Град Инчуан се виждаше като тъмно петно в далечината, а помежду им от нищото се бе появило ново езеро. Беше дълбоко не повече от една стъпка, но улавяше лъчите на залязващото слънце и блестеше в златно мили наред.

Чингис седеше на стъпалата пред гера си, когато приближи брат му Хазар. Физиономията му беше грижливо неутрална. Никой не беше посмял да каже нищо, но вечерта в лагера се виждаха доста изопнати лица. Племената харесаха шегата, стана им смешно, че сами се наводниха и трябваше да се махнат от ниското.

— Е, получихме ценен урок — промърмори Хазар. — Да заповядам ли на стражата да се оглежда за промъкващи се към нас вражески плувци?

Чингис погледна кисело брат си. И двамата виждаха как децата си играеха покрай водата, целите почернели от вонящата кал, с която се замеряха. Както обикновено, Джучи и Чагатай бяха в центъра на групата, изпаднали във възторг от новите забавления в долината.

— Водата ще попие в земята — намръщено отвърна Чингис.

Хазар сви рамене.

— Да, ако я отведем някъде. Мисля обаче, че доста време след това земята ще бъде прекалено мека за конниците. Разрушаването на каналите май не беше най-добрият план.

Чингис се обърна да погледне брат си, който го наблюдаваше с ирония, изсмя се и се изправи.

— Учим се, братко. Толкова много неща се съвсем нови за нас. Следващия път няма да разрушаваме канали. Доволен ли си?

— Доволен съм — жизнерадостно отвърна Хазар. — Бях започнал да подозирам, че брат ми не може да греши. Денят определено беше весел.

— Радвам се за теб — отвърна Чингис.

Момчетата край водата отново започнаха да се борят. Чагатай се хвърли върху брат си и двамата се затъркаляха на кълбо в калните плитчини.

— Не могат да ни нападнат откъм пустинята, а никоя войска не ще стигне до нас, докато го има това езеро. Нека отпразнуваме победата тази вечер.

Хазар кимна и се ухили.

— Ето това вече е чудесна идея, братко.

 

 

Рай Чианг се вкопчи в дръжките на позлатения си стол, докато гледаше наводнената равнина. В града имаше складове с осолено месо и зърно, но реколтата навън гниеше и попълнения на запасите нямаше да има. Той отчаяно премисляше отново и отново проблема. Макар все още да не го осъзнаваха, мнозина от жителите бяха обречени на гладна смърт. С идването на зимата останалите му гвардейци щяха да бъдат пометени от гладната тълпа и Инчуан щеше да бъде съсипан отвътре.

Водите се простираха, докъдето стигаше погледът му, почти до самите планини. На юг имаше ниви и градчета, все още недостигнати от наводнението и нашественика, но те нямаше да успеят да изхранят цяла Си Ся. Помисли си за опълчението по онези места. Ако свикаше всеки мъж от тези селища, би могъл да събере още една армия, но пък провинциите щяха да станат жертва на разбойничество веднага щом се появяха първите признаци на глада. Вбеси се, но не можа да намери решение на несгодите си.

Въздъхна и първият му министър вдигна очи.

— Баща ми винаги ми е казвал да държа селяните сити — каза на глас Рай Чианг. — Тогава не разбирах колко е важно това. Какво значение има, ако неколцина умират от глад всяка зима? Нима това не показва неодобрението на боговете?

Първият министър кимна сериозно.

— Без пример за страдание хората няма да работят, твое величество. А когато видят резултата от мързела, са готови да се трепят под слънцето, за да изхранят себе си и семействата си. Така боговете са устроили света и не можем да сторим нищо против волята им.

— Но сега всички ще гладуват — рязко отвърна Рай Чианг, уморен от монотонния глас на министъра. — Вместо просто да получат пример, морален урок, половината от хората ни ще викат за храна и ще се бият по улиците.

— Може би, твое величество — отвърна първият министър, без да показва особена загриженост. — Мнозина ще умрат, но кралството ще остане. Зърното ще порасне отново и догодина коремите на селяните пак ще са пълни. Преживелите зимата ще натрупат мазнини и ще благославят името ти.

Рай Чианг не можа да намери подходящи думи, за да му възрази. Взираше се от кулата на двореца си в тълпите по улиците. И най-окаяните просяци бяха чули вестта, че реколтата гние в наводнената земя. Все още не бяха гладни, но вече мислеха за студените месеци и безредиците бяха започнали. Гвардейците действаха безжалостно и избиваха стотици при най-малкия знак за безпокойство. Народът се боеше от краля си, но страхът от стражниците му беше по-голям.

— Може ли да се спаси нещо? — попита най-сетне той. Може би си въобразяваше, но сякаш надушваше тежката миризма на гниеща растителност във въздуха.

Първият министър се замисли, прехвърляйки списъка със събития в града, сякаш би могъл да намери вдъхновение в него.

— Ако нашествениците се махнат днес, твое величество, несъмнено бихме могли да спасим част от зърното. Бихме могли да засеем ориз в наводнените ниви и да приберем една реколта. Каналите могат да се възстановят или да отбием водата така, че да заобикаля низината. Може би ще успеем да спасим или възстановим една десета от реколтата.

— Но нашествениците няма да се махнат — продължи Рай Чианг и удари юмрук в дръжката на стола си. — Победиха ни. Въшливите вонящи диваци поразиха Си Ся в сърцето, а аз трябва да седя тук сред вонята на гниеща пшеница.

Първият министър сведе глава при тази тирада, без да смее да проговори. Двама от колегите му бяха екзекутирани тази сутрин, а настроението на владетеля се вкисваше все повече и повече. Той нямаше намерение да бъде третият.

Кралят стана и сключи ръце на гърба си.

— Нямам избор. Дори да извадя опълчението от всеки град на юг, пак няма да събера толкова, колкото паднаха убити. А без кралските войници колко време ще е нужно, докато градчетата станат свърталища на бандити? Ще изгубя и юга, а след това градът ще падне.

Изруга тихо и министърът пребледня.

— Няма да стоя и да чакам селяните да се разбунтуват или тази противна миризма да се пропие във всяка стая на града. Прати посланици до водача на онези диваци. Да предадат, че ще му дам аудиенция и съм готов да обсъдим неговите искания.

— Твое величество, те не са много по-различни от подивели кучета — запелтечи министърът. — Не може да се преговаря с тях.

Рай Чианг изгледа вбесено слугата си.

— Пращай хората. Аз не успях да унищожа войската от подивели кучета. Останал ми е само този град. Може пък да успея да подкупя вожда им и да го накарам да се махне.

Министърът пламна от срам, но се поклони до земята и опря чело в прохладното дърво.

 

 

Вечерта племената пееха пияни. Разказвачите съчиняваха приказки за битката и как Чингис накара врага да мине през железния си пръстен. Смешните стихове караха децата да избухват в кикот, а преди да се стъмни, се проведоха много състезания по борба и стрелба с лък. Победителите носеха венци от трева на главите си и се напиваха до безсъзнание.

Чингис и командирите му бяха начело на празненството. Ханът благослови дузина нови сватби и раздаде на отличилите се воини оръжия и понита от собственото си стадо. Герите бяха пълни с пленени в градчетата жени и не всички съпруги погледнаха добре на новодошлите. Доста женски побои завършиха с кръвопролития, като всеки път жилавите монголки побеждаваха пленничките на съпрузите си. Преди падането на нощта Хаджиун беше викан на три пъти за убийства поради подсиления от изпития айраг гняв, пламнал във вените на убийците. Беше заповядал двама мъже и една жена да бъдат завързани на стълб и бити. Не го беше грижа за убитите, но не искаше племената да се отдават на кръвожадни оргии. Може би благодарение на желязната му ръка настроението на хората си остана чудесно, докато звездите започнаха да блещукат в небето.

И макар някои да тъгуваха по родните степи, всички гледаха с гордост водачите си.

 

 

До гера, в който Чингис посрещаше командирите, се намираше семейният му дом, не по-голям или украсен от който и да било друг. Докато той викаше на състезанията по борба и огромният лагер се озаряваше от пламъка на факлите, жена му Бьорте се хранеше с четиримата си синове и им припяваше. С приближаването на нощта беше все по-трудно да открият Джучи и Чагатай — те предпочитаха шума и забавленията на пиршеството пред досадния сън. Бьорте се принуди да изпрати трима бойци да претърсят герите и да ги доведат, все още съпротивляващи се в ръцете им. Момчетата се гледаха кръвнишки в малкия гер, докато Бьорте пееше приспивни песни на Угедай и Толуй. Денят беше изтощителен за тях и не след дълго двете по-малки момчета вече сънуваха под завивките.

Бьорте се обърна към Джучи и се намръщи, като видя гневната му физиономия.

— Не си ял, млади момко — каза му тя.

Той само изсумтя в отговор и Бьорте се наведе по-близо към него.

— Нима надушвам айраг? — със съмнение попита тя. Поведението на Джучи моментално се промени и той вдигна колене като преграда.

— Може и това да е — обади се Чагатай, доволен да види как брат му се свива като червей. — Дадоха му да пие, а после повръщаше в тревата.

— Затваряй си устата! — извика Джучи и скочи на крака.

Силната Бьорте сграбчи ръката му и с лекота го удържа. Чагатай се ухили доволно.

— Яд го е, защото счупи любимия си лък сутринта — рязко каза Джучи и се помъчи да се отскубне от хватката на майка си. — Пусни ме!

В отговор Бьорте го зашлеви през лицето и той падна върху завивките. Ударът не беше силен, но той шокирано вдигна ръка към бузата си.

— Цял ден ви слушам да се дърляте помежду си — гневно рече тя. — Кога най-сетне ще разберете, че не бива да се биете като кутрета, а племената да ви гледат? Никога. Да не мислите, че на баща ви това му харесва? Ако му кажа, ще…

— Не му казвай — бързо рече Джучи и на лицето му се изписа ужас.

Бьорте моментално омекна.

— Няма, ако се държите добре и работите. Няма да наследите нищо от него само защото сте негови синове. Нима Арслан е негова кръв? Или Джелме? Ако ставате за водачи, той ще ви избере, но не очаквайте да предпочете вас пред някой по-добър.

Двете момчета слушаха напрегнато и тя осъзна, че никога досега не е говорила така с тях. С изненада забеляза как попиват всяка дума и се замисли какво друго да каже, преди да са се разсеяли.

— Яжте, докато слушате.

За нейно удоволствие двете момчета взеха чиниите с месо и се нахвърлиха върху храната, макар да беше изстинала отдавна. Погледите им не се откъсваха от майка им, чакаха я да продължи.

— Мислех, че баща ви вече ви е обяснил — промърмори тя. — Ако беше хан на някое малко племе, може би най-големият от вас щеше да наследи меча, коня и дружинниците му. Навремето той очакваше същото от дядо ви Есугей, макар че брат му Бехтер беше по-голям.

— Какво се е случило с Бехтер? — попита Джучи.

— Баща ни и Хаджиун го убили — със задоволство рече Чагатай. Бьорте трепна, а очите на Джучи се разшириха от изненада.

— Наистина ли?

Майка му въздъхна.

— Друг път ще ти разкажа тази история. Не знам къде я е научил Чагатай, но е по-добре да не слуша приказките около огньовете.

Чагатай кимна енергично на Джучи зад гърба й и се ухили, щом видя неудобството на брат си. Бьорте му хвърли раздразнен поглед и той замръзна на място.

— Баща ви не е някакъв незначителен хан от хълмовете — рече тя. — Той има повече племена, отколкото можете да преброите на пръстите си. Да не очаквате да ги предаде на някои слабак? — Обърна се към Чагатай. — Или на глупак? — Поклати глава. — Няма да го направи. Той има по-малки братя, които също имат синове. Следващият хан може да е някой от тях, ако баща ви не е доволен от това какви мъже сте станали.

Джучи сведе замислено глава.

— Аз съм по-добър с лъка от всеки друг — промърмори той. — А понито ми е бавно само защото е много малко. Когато получа истински кон, ще бъда много по-бърз.

Чагатай изсумтя.

— Нямам предвид военните ви умения — каза раздразнено Бьорте. — И двамата ще станете чудесни воини. Виждам го. Продължи, преди да се надуят от неочаквания комплимент: — Баща ви ще иска да знае дали можете да водите хората и да мислите бързо. Видяхте ли как направи Субодай стотник? Момчето е абсолютно неизвестно, няма важен произход, но баща ви уважава ума и уменията му. Ще бъде подложен на изпитания и може да стане военачалник, преди да е възмъжал напълно. Да командва хиляда, дори десет хиляди воини. Вие можете ли да сторите същото?

— Защо не? — моментално отвърна Чагатай.

Бьорте се обърна към него.

— Когато си играеш с приятелите, към теб ли се обръщат? Те ли следват твоите идеи, или ти техните? Мисли усилено, защото мнозина те ласкаят заради баща ти. Помисли за онези, които ти уважаваш. Те слушат ли те?

Чагатай прехапа замислено устна. След малко сви рамене.

— Някои. Но те са деца.

— Защо да те следват, щом по цял ден се биеш с брат си? — притисна го тя.

Момчето сви обидено рамене, докато се мъчеше да се пребори с прекалено сложните за него идеи. Вирна непокорно брадичка.

— Няма да последват Джучи. Той си мисли, че ще го сторят, но това никога няма да стане.

При тези думи Бьорте усети как студът докосва гърдите й.

— Наистина ли, синко? — меко попита тя. — Защо няма да последват по-големия ти брат?

Чагатай извърна глава. Бьорте се пресегна и го стисна болезнено за ръката. Той не извика, макар че в очите му се появиха сълзи.

— Има ли тайни помежду ни, Чагатай? — с дрезгав глас попита Бьорте. — Защо няма да последват Джучи?

— Защото е татарско копеле! — изкрещя Чагатай.

Този път плесницата не беше лека. Главата на сина й рязко се отметна и той се просна замаян на леглото. От носа му потече кръв и момчето започна да вие.

Джучи заговори тихо зад нея:

— Непрекъснато повтаря това — рече той. Гласът му беше изпълнен с ярост и отчаяние и Бьорте усети сълзи в очите си от болката, която е понасял. Плачът на Чагатай бе събудил двете по-малки момчета и те също захлипаха, макар да не разбираха нищо.

Бьорте протегна ръце към Джучи и го прегърна.

— Не можеш да върнеш думите в глупавата уста на брат си — промърмори тя в косата му. Отдръпна се назад и погледна в очите му, като очакваше да я разбере. — Някои думи могат да бъдат жесток товар, освен ако не се научиш да не им обръщаш внимание. Ще трябва да бъдеш по-добър от всички останали, за да спечелиш одобрението на баща си. Вече го знаеш.

— Значи е истина? — прошепна той и извърна поглед. Усети как тя се стяга, докато мислеше какво да отговори, и също захлипа.

— С баща ти те заченахме през зимата в степта, на стотици мили от татарите. Вярно е, че за известно време ме изгуби и той… уби похитителите ми, но ти си негов и мой син. Ти си неговият първороден.

— Обаче очите ми са различни — каза той.

Бьорте изсумтя.

— И очите на Бехтер бяха различни навремето. Той беше син на Есугей, но очите му бяха тъмни като твоите. Никой не се е осмелявал да се съмнява в произхода му. Не мисли за това, Джучи. Ти си внук на Есугей и син на Чингис. Един ден ще бъдеш хан.

Докато Чагатай сумтеше и бършеше кръвта си с ръка, Джучи намръщено се вгледа в майка си. Личеше си как събира целия си кураж. Пое дълбоко дъх. Гласът му трепереше и го унижаваше пред братята му.

— Той е убил брат си, а съм виждал как гледа мен — рече той. — Обича ли ме изобщо?

Бьорте притисна момчето към гърдите си. Сърцето й се късаше за него.

— Разбира се, че те обича. Ще го накараш да те види като свой наследник, синко. Ще го накараш да се гордее.