Кон Игълдън
Господари на лъка (28)

27.

Убиецът се вслуша в дишането, когато влезе в другия гер. Мракът бе пълен, но той затвори очи и се съсредоточи върху звуците. В малкото пространство, без да подозират нищо, спяха петима души. Четирима дишаха плитко и той се намръщи. Деца. Петият вероятно беше майка им, макар че не можеше да е сигурен без светлина. Една-единствена искра от кремък и огниво щеше да е достатъчна, но това беше рисковано. Събудеха ли се, нямаше да може да избие всички, преди да извикат. Взе решението си бързо.

Резкият удар предизвика искра, която разкри петте спящи тела. Никое не беше достатъчно едро, за да принадлежи на възрастен мъж. Къде се намираше ханът?

Убиецът се обърна да излезе, даде си сметка, че времето изтича. Скоро щяха да открият мъртвите стражи. А това щеше да означава край на мирната нощ.

Едно от децата изсумтя в съня си и ритъмът на дишането му се промени. Убиецът замръзна. Изчака сякаш цяла вечност, докато детето задиша дълбоко, и пристъпи леко към вратата. Беше смазал пантите и тя се отвори напълно безшумно.

Изправи се, докато затваряше вратата зад себе си и бавно завъртя глава, за да избере следващия гер. Всички изглеждаха абсолютно еднакви, ако не броеше наглата черна шатра, гледаща към града.

Убиецът чу звук зад себе си и очите му се разшириха, щом осъзна, че някой се кани да нададе вик. Беше в движение, когато звукът започна, и се скри по-надалеч в тъмните сенки. Не можеше да разбере отекналите в нощта думи, но реакцията на тях беше незабавна. От всеки гер наизскачаха воини с лъкове и мечове.

Джучи беше надал вика, неговият сън бе нарушен от мълчаливото присъствие на мъжа в дома му. Тримата му братя се събудиха стреснати и моментално заразпитваха какво става в мрака.

— Какво има? — попита на висок глас Бьорте, отмятайки завивките.

Джучи вече стоеше прав в мрака.

— Тук имаше някой — рече той. — Стража!

— Ще събудиш целия лагер! — рязко каза Бьорте. — Сънувал си кошмар.

Не можеше да види лицето му, докато той й отговаряше:

— Не. Видях го.

Чагатай се изправи и застана до брат си. В далечината се разнесоха сигнали за тревога и Бьорте изруга под нос.

— Дано да си прав, Джучи, или баща ти ще ти съдере кожата от гърба.

Джучи отвори вратата и излезе, без да си направи труда да отговори. Воините обикаляха между герите и търсеха неканения гост, преди още да знаят със сигурност, че има такъв. Преглътна болезнено, надявайки се черната фигура да не му се е присънила.

Чагатай излезе с него, гол до кръста, само по гамаши. От звездите идваше слаба светлина, но навсякъде цареше объркване и на два пъти ги сграбчваха, но бързо ги разпознаваха и отпускаха свирепата си хватка.

Джучи видя баща си да крачи между герите. Беше извадил меча, но го държеше отпуснато в ръка.

— Какво става? — попита той.

Погледът му се спря върху Джучи, щом забеляза нервността му. Момчето трепна, внезапно убедено, че е вдигнало тревога за нищо. Въпреки това прояви дързост, отказвайки да се посрами пред баща си.

— В гера имаше някой. Събудих се и го видях, когато отваряше вратата да излезе.

Чингис изсумтя, но преди да успее да отговори, в нощта се разнесоха викове.

— Тук има мъртъвци!

Ханът веднага изгуби интерес към синовете си и изръмжа при мисълта, че в лагера има враг.

— Намерете го! — изрева той. Видя Хаджиун да пристига тичешком с меч в ръка. Хазар се появи миг по-късно и тримата братя застанаха заедно, опитвайки се да намерят смисъл в хаоса.

— Какво става? — попита Хаджиун. Лицето му все още беше подпухнало от съня.

Чингис сви рамене. Беше напрегнат като тетива на лък.

— Джучи видял човек в гера, намериха и мъртви стражи. Някой се е промъкнал между нас и искам да го намерим.

— Чингис!

Чу Бьорте да го вика и се обърна към нея. С периферното си зрение забеляза как една тъмна сянка се раздвижва при произнасянето на името му.

Завъртя се и в последния момент видя убиеца да скача към него. Замахна с меч, мъжът се извъртя настрани и направи кълбо с ножове в ръце. Чингис усети, че ще ги хвърли преди да успее да нанесе нов удар, и скочи към тъмната фигура, стоварвайки я на земята. Усети рязка болка в гърлото си. В следващия миг братята му вече ръгаха убиеца, забивайки мечовете си с такава сила, че те потъваха в земята под него. Човекът не издаде нито звук.

Чингис се опита да се изправи, но светът се люшна мързеливо и някак странно се размаза пред очите му.

— Ранен съм… — замаяно каза той и падна на колене. Чу как краката на убиеца изритаха земята, когато братята му натиснаха с колене гръдния му кош и счупиха ребрата му. Вдигна ръка към шията си и примигна към окървавените си пръсти. Ръката му изведнъж натежа ужасно и той се отпусна назад върху сухата земя, все така объркан.

Видя лицето на Джелме да се надвесва над него. Движеше се съвсем бавно. Чингис се взираше нагоре към него, без да го чува какво казва. Видя как Джелме протяга ръка и дърпа дрехата му, за да оголи раната. Когато заговори отново, гласът му сякаш прогърмя в ушите на Чингис. Джелме вдигна ножа на убиеца и изруга, когато видя тъмната ивица по острието.

— Намазано е с отрова — каза той и страхът му се отрази в очите на Хаджиун и Хазар, застанали слисани над брат си. Военачалникът не каза нищо повече, допря устни до раната и изсмука кръвта. Беше гореща и горчива, той се задави и я изплю настрани. Не спря, въпреки че обезсилените ръце на Чингис слабо удряха лицето му всеки път, когато се отдръпваше.

Джелме чу, че по-малките синове на хана заплакаха, когато видяха баща си да лежи на крачка от смъртта. Единствено Джучи и Чагатай останаха мълчаливи и гледаха как Джелме плюе кръв, докато целият му дел не почерня отпред.

Кокчу си проби път през тълпата и спря шокиран, когато видя хана си на земята. Коленичи до Джелме и опря длан в гърдите на Чингис, за да провери сърцето му. То биеше с невероятна скорост и Кокчу не можеше да различи отделните удари. По цялото тяло на ранения бе избила пот, кожата му бе зачервена и гореща на пипане.

Джелме смучеше и плюеше течащата кръв. Той усети, че собствените му устни стават безчувствени и се запита дали отровата не е поразила и него. Нямаше значение. Мислеше си това, сякаш наблюдаваше друг човек. Кръвта капеше от устните му и той тежко си поемаше въздух между всеки опит.

— Не бива да изсмукваш прекалено много — предупреди го Кокчу. Кокалестите му длани все още бяха върху гърдите на хана. — Иначе може да отслабне прекалено много, за да се съпротивлява на останалата отрова.

Джелме го изгледа с изцъклен поглед, кимна и отново допря устни до изгарящата кожа. Бузите му бяха пламнали от допира и той продължаваше, защото да спре означаваше да гледа как ханът му умира.

Кокчу усети как бясно биещото сърце прескочи и се уплаши, че може да спре под дланите му. Нуждаеше се от човека, който му беше осигурил такова уважение пред племената, особено след като Темуге го бе изоставил. Започна да се моли на глас и да призовава духовете с древните им имена. Призова предците на самия Чингис в пороя от звуци. Повика Есугей и дори Бехтер — брата, когото Чингис бе убил. Всички му трябваха, за да задържи хана на този свят. Докато припяваше имената им, Кокчу усети как те се събират наоколо, как приближават и как ушите му се изпълват с шепот.

Сърцето прескочи отново и Чингис изпъшка силно. Отворените му очи се взираха сляпо. Кокчу усети, че пулсът се успокои и внезапно се забави, сякаш някъде в него се затвори врата. Потръпна от студа. За няколко мига бе държал бъдещето на племената в ръцете си.

— Достатъчно, сега сърцето му е по-силно — дрезгаво каза той. Джелме се отдръпна. Както би сторил и с порязан кон, военачалникът направи паста от прах, плю на нея и я притисна към раната. Кокчу се наведе да наблюдава и с облекчение видя, че кръвотечението намалява. Нямаше прерязани важни вени и той заликува при мисълта, че Чингис може да оживее.

Отново започна да се моли на глас, принуждавайки духовете на мъртвите да се погрижат за мъжа, обединил всички в един народ. Докато водеше останалите напред, мъртвите нямаше да го искат при себе си. Знаеше това със сигурност, която го плашеше. Хората го гледаха благоговейно как прокарва длани над проснатата фигура и събира невидими нишки, сякаш пръстите му обвиваха хана в мрежа от духове и вяра.

Кокчу вдигна поглед към Бьорте, която стоеше със зачервени очи и се олюляваше. Хулун също бе тук, страшно пребледняла при спомена за смъртта на един друг хан преди много години. Той им направи знак да приближат.

— Духовете го държат тук засега — каза им той с блеснали очи. — Есугей е тук с баща си Бартан. Бехтер също е тук да подкрепя хана, собствения си брат. — Отново потръпна от студа и очите му се изцъклиха за момент. — Джелме изсмука голяма част от отровата, но сърцето му прескача; понякога бие силно, понякога — слабо. Нуждае се от почивка. Ако започне да яде, давайте му кръв и мляко за сила.

Кокчу вече не чувстваше дълбокия студ на скупчените около него духове, но те си бяха свършили работата. Чингис беше все още жив. Повика братята му да го отнесат в гера. Хаджиун излезе от транса си и заповяда да претърсят целия лагер за други врагове. Двамата с Хазар вдигнаха отпуснатото тяло на брат си и го отнесоха в гера на Бьорте.

Джелме все още лежеше и клатеше измъчено глава. Баща му Арслан стигна до него точно когато младият военачалник повърна върху окървавената земя.

— Помогнете ми — нареди Арслан, вдигайки сина си на крака.

Лицето на Джелме беше отпуснато и цялата му тежест падна върху баща му, докато двама воини не приближиха и не го поеха от двете страни.

— Какво му е? — обърна се Арслан към Кокчу. Шаманът откъсна поглед от гера на Чингис. Отвори с пръсти очите на Джелме си се вгледа в тях. Зениците бяха разширени и тъмни и Кокчу изруга тихо.

— Може да е погълнал от кръвта. Част от отровата е проникнала в него. — Бръкна под мократа риза на Джелме, за да опипа гърдите му. — Не може да е много, а и той е силен. Дръжте го буден, ако можете. Карайте го да върви. Ще му дам да пие въглен.

Арслан кимна. Направи знак на един от воините, които поддържаха Джелме, застана на мястото му и преметна ръката на сина си през рамото си като в прегръдка. Заедно с другия мъж започна да разхожда Джелме между герите, като му говореше.

Растящата тълпа воини, жени и деца не помръдваше. Нямаше да заспят отново, докато не се уверят, че ханът им ще оживее. Кокчу им обърна гръб — трябваше да направи пастата от въглен, за да изсмуче отровата, която бе поел Джелме. Нямаше да бъде от полза за Чингис, но въпреки това щеше да донесе и втора купа за него. Когато приближи кръга от взиращи се лица, те му сториха път и тогава видя Темуге да си пробива път напред. В очите на Кокчу проблесна зло пламъче.

— Твърде много закъсня, за да помогнеш на хана — тихо каза, когато Темуге се приближи. — Братята му убиха убиеца, а двамата с Джелме спасихме живота му.

— Убиец? — възкликна Темуге, взирайки се в мъката и страха, изписани по лицата на насъбралите се. После погледът му се премести върху облечената в черно фигура, лежаща на земята. Преглътна, обхванат от ужас.

— Някои неща трябва да се правят по стария начин — каза Кокчу. — Те не могат да се преброят или запишат в някой от твоите списъци.

Темуге реагира на презрителната насмешка, сякаш го беше ударил.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

Кокчу сви рамене и се отдалечи. Не беше успял да се въздържи, макар да знаеше, че ще съжалява. Тази нощ смъртта беше влязла в лагера и Кокчу беше в стихията си.

Тълпата стана по-гъста, когато закъснелите започнаха да се бутат напред, за да научат какво е станало. Тялото на убиеца лежеше смачкано и изпотрошено на земята и хората се взираха ужасени в него, без да смеят да го доближат.

Когато се върна с двете купи гъста черна течност, Кокчу си каза, че те му приличат на стадо якове в ден за колене — нещастни, облещили тъмни очи, неспособни да разберат какво става. Арслан задържа челюстта на сина си и наклони главата му, а Кокчу изсипа горчивата течност в гърлото му. Джелме се задави и закашля, пръскайки черни капки по лицето на баща си. Беше дошъл на себе си и Кокчу не се задържа около него. Пъхна полупразната купа в свободната ръка на Арслан и продължи нататък с другата. Чингис не биваше да умре, особено в сянката на Йенкин. Шаманът се изпълни със студен ужас при мисълта за такова бъдеще. Потисна страха си и влезе в гера, като наведе глава, за да мине през ниската врата. Увереността беше част от занаята му и той нямаше да позволи да го видят разтърсен.

 

 

Призори Хазар и Хаджиун излязоха навън, без да забелязват хилядите очи, вперени в тях. Хазар измъкна меча си, който още стоеше забит в гърдите на убиеца, и изрита главата му, преди да прибере оръжието в ножницата.

— Ханът жив ли е? — обади се някой.

Хазар изгледа уморено тълпата, без да познае кой беше проговорил.

— Жив е — рече той. Думите му тръгнаха шепнешком из множеството.

Хаджиун взе своя меч от земята и вдигна глава. С нищо не можеше да помогне на брат си в гера и може би затова кипна при вида на хората.

— Враговете ни ще спят ли, докато сме се събрали тук? — рязко рече той. — Не. Прибирайте се в герите си и чакайте вести.

Под свирепия му поглед воините се обърнаха първи и започнаха да си проправят път през жените и децата. Те също започнаха да се разотиват, като час по час се озъртаха през рамо.

Хаджиун и Хазар застанаха на стража пред гера, в който лежеше Чингис. Беше дошла и втората жена на хана Чакахай. Лицето й се бе превърнало в бледа маска на страха. Всички следяха каква ще бъде реакцията на Бьорте, но тя само кимна на принцесата, приемайки присъствието й. В тишината Хаджиун чуваше припяването на Кокчу вътре. Не му се искаше да се върне в зловонния гер, претъпкан от хора, които обичаха брат му. Собствената му мъка изглеждаше някак подронена от присъствието на другите. Пое дълбоко студен въздух, за да прочисти главата си.

— Нищо повече не можем да сторим — каза той. — Утрото наближава, а има неща, които трябва да обсъдим. Хазар, се поразходим.

Хазар го последва за да намерят място, където не можеха да ги чуят. Мина доста време, преди да се отдалечат достатъчно от лагера. Замръзналата трева хрущеше под краката им.

— Какво има? Какво искаш? — най-сетне попита Хазар и спря брат си с ръка на рамото му.

Хаджиун се обърна към него. Лицето му бе изкривено от мрачна ярост.

— Провалихме се. Не успяхме да опазим лагера. Трябваше да се сетя, че императорът ще прати убийци. Трябваше да поставя повече стражи да наблюдават стените.

Хазар беше твърде уморен, за да спори.

— Не можеш да върнеш времето — каза той. — Доколкото те познавам, подобно нещо няма да се повтори.

— И веднъж може да е достатъчно — рязко отвърна Хаджиун. — Ако Чингис умре, какво ще стане?

Хазар поклати глава. Не му се мислеше за това. Докато се колебаеше, Хаджиун го сграбчи за раменете и почти го разтърси.

— Не знам! — отвърна Хазар. — Ако умре, ще се върнем в Хенти и ще го оставим на ястребите и лешоядите. Той е хан, какво очакваш да кажа?

Ръцете на Хаджиун се отпуснаха.

— Направим ли това, императорът ще обяви голяма победа над нас.

Говореше сякаш на себе си и Хазар не го прекъсна. Изобщо не си представяше бъдещето без Чингис.

— Императорът ще ни види да отстъпваме — мрачно продължи Хаджиун. — След година всички градове ще научат, че сме поели обратно.

Хазар продължаваше да мълчи.

— Не разбираш ли, братко? Можем да изгубим всичко.

— Бихме могли да се върнем — с прозявка отвърна Хазар, беше ли мигнал изобщо? Не знаеше.

Хаджиун изсумтя.

— След две години те ще ни нападнат. Императорът видя на какво сме способни и няма да повтори грешките си. Имаме една-единствена възможност, Хазар. Не можеш да раниш мечка и да побегнеш. Ще те гони, докато не те настигне.

— Чингис ще оживее — заинати се Хазар. — Твърде силен е, за да не се справи.

— Отвори си очите, братко! Чингис може да умре като всеки друг човек. Ако това стане, кой ще поведе племената? Или ще гледаме как се разделят отново? Колко лесно ще бъде тогава на дзинската армия, щом тръгне по петите ни?

Хазар видя първите розови зари зад Йенкин в далечината. Посрещна ги с благодарност — струваше му се, че тази нощ никога не ще приключи. Хаджиун беше прав. Ако Чингис умреше, новият народ щеше да се разпадне. Старите ханове щяха да предявят правата си над враждуващите племена. Тръсна глава.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — Не съм глупак. Искаш да те призная за хан.

Хаджиун не помръдна. Нямаше друг начин, но ако Хазар не разбираше това, новият ден щеше да започне с кръвопролития. Племената щяха да спорят за това дали да се махнат, или да останат верни. Чингис ги беше обединил. При първата проява на слабост хановете щяха да вкусят свободата и да направят всичко възможно, за да я запазят.

Пое дълбоко дъх.

— Да, братко — със спокоен глас рече Хаджиун. — Ако Чингис умре днес, племената ще се нуждаят от силна ръка на шията си.

— Аз съм по-голям от теб — меко рече Хазар. — И командвам толкова воини, колкото и ти.

— Но не ставаш за водач на цял народ. Много добре го знаеш. — Сърцето на Хаджиун бясно препускаше; много му се искаше да накара Хазар да го разбере. — Ако мислиш, че ставаш, аз ще положа клетва към теб. Военачалниците ще последват примера ми, а след тях и хановете. Няма да заставам срещу теб, Хазар, особено когато залогът е толкова голям.

Умората напусна очите на Хазар, докато обмисляше тези думи. Знаеше колко много струваше на Хаджиун това предложение. Идеята да поведе племената беше опияняваща — нещо, за което не бе мечтал никога досега. Изкушаваше го. Но той не беше човекът, който можеше да запази единен новия народ. Това го тормозеше като забит в петата му трън. Военачалниците щяха да се обръщат към него с очакване да реши проблемите, да намери изход от трудности, с които те самите не можеха да се справят. Щеше да му се наложи да планира битките и тържеството или разгромът щяха да зависят от думата му.

Гордостта на Хазар се сблъскваше със съзнанието, че брат му е по-подходящ за водач. Не се съмняваше, че Хаджиун ще го подкрепи изцяло, ако стане хан. Щеше да управлява хората си и никой нямаше да разбере за разговора, състоял се на това място. Също като Чингис, той щеше да бъде баща на всички.

Щеше да поеме отговорността да ги запази живи срещу древната империя, която искаше да ги унищожи.

Затвори очи и остави бляскавите видения да избледнеят в съзнанието му.

— Ако Чингис умре, ще положа клетва към теб, малки братко. Ти ще бъдеш ханът.

Хаджиун въздъхна изтощено и с облекчение. Бъдещето на народа им зависеше от доверието на Хазар в него.

— Ако той умре, ще унищожа с огън всеки дзински град и ще започна от Йенкин — каза той.

Двамата мъже погледнаха към извисяващите се стени на града, обединени в желанието си за мъст.

 

 

Джи Джонг стоеше на платформата за стрелци високо над равнината и монголския лагер. Духаше студен ветрец и ръцете му бяха измръзнали на дървения парапет. Той стоеше тук от четири часа и наблюдаваше племената, мъчейки се да открие някакъв знак, че убиецът е успял.

Най-после бдението му беше възнаградено. Сред герите се появиха светещи точки и Джи Джонг стисна парапета по-силно, а кокалчетата му побеляха, докато присвиваше очи към лагера. Тъмни сенки се носеха през трептящите кръгове светлина и сърцето на Джи Джонг се изпълни с надежда, представяйки си паниката долу.

— Умри — прошепна той, застанал сам на стражевата кула.