Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Господари на лъка

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-928-1

История

  1. — Добавяне

13.

Двете каруци продължиха да трополят по каменните улици, докато не стигнаха пред двойна желязна порта, която се отвори веднага щом приближиха. Няколко мига по-късно те се намираха вътре, а портата беше затворена зад тях. Темуге погледна назад и прехапа устна, когато видя, че над решетките спускат дървени капаци, които не позволяваха на минувачите да видят какво става от другата страна.

След целия шум и човешка гмеж сега той щеше да изпита облекчение, ако не го преследваше усещането, че е затворник. Градът го беше замаял с многообразието и пъстротата си. И макар да го развълнува, той натовари прекалено много сетивата му и Темуге закопня за пустите степи — искаше му се просто да си поеме дъх там, преди отново да се върне на това място. Тръсна глава — умът му трябваше да е бистър за онова, което предстоеше, каквото и да беше то.

Каруците заскърцаха и се раздрусаха, когато мъжете наскачаха от тях, и Чен Юй започна да раздава заповеди. Темуге слезе и застана до Хазар; нервността му се завърна с пълна сила. Чен Юй сякаш не забелязваше пътниците, докато безброй хора сновяха по двойки между каруците и близката постройка, понесли по един топ коприна на рамене. Не след дълго безценният товар изчезна в къщата и Темуге отново се запита с каква ли паяжина от връзки разполага Чен Юй в града.

Домът около павирания двор несъмнено принадлежеше на богат човек. Нямаше нищо общо с вехтите постройки, покрай които бяха минали, макар че наоколо сигурно имаше и други като него, скрити също така добре от любопитни очи. Единственият етаж с покрит с червени керемиди покрив го обкръжаваше от всички страни, а частта срещу портата се издигаше на заострени върхове до втори етаж. Темуге примигна, поразен от труда, хвърлен за полагането на всички тези стотици, ако не и хиляди керемиди. Нямаше как да не сравни тази постройка с герите от плъст и плетена ракита, които познаваше, откакто се помни. Жегна го завист. Какъв лукс познаваха сънародниците му в степите?

От всички страни покривът продължаваше пред стените и се поддържаше от боядисани в червено дървени колони, които образуваха дълга покрита галерия. В ъглите стояха въоръжени мъже й Темуге започна да осъзнава, че е пленник на Чен Юй. Нямаше начин да се измъкне от това място.

Каруците бяха опразнени, водачите ги откараха нанякъде и Темуге остана до Хо Са и Хазар, усещайки се страшно уязвим под погледите на непознатите. Забеляза, че Хазар е пъхнал ръката си във вързопа с лъка.

— Не можем да се измъкнем с бой — изсъска Темуге и брат му подскочи, когато чу собствените си мисли, изказани на глас.

— Не виждам някой да отваря портата, за да ни пусне да си вървим — прошепна в отговор той.

Чен Юй беше изчезнал в къщата и тримата изпитаха облекчение, щом го видяха да се връща. Беше облякъл черна роба с дълги ръкави, а краката му бяха обути в кожени сандали. Темуге забеляза, че дребният мъж носи на кръста си извит меч и явно беше свикнал да усеща тежестта му.

— Това е моят джия, домът ми — каза той за изненада на Темуге. — Приветствам ви с добре дошли. Ще споделите ли трапезата ми?

— Имаме работа в града — рече Хо Са и посочи към портата.

Чен Юй се намръщи. В поведението му нямаше и следа от непринудения речен капитан. Сякаш напълно се бе освободил от онази роля и стоеше пред тях с непреклонна физиономия и ръце зад гърба.

— Настоявам. Имаме много неща за обсъждане.

Без да изчака отговора им, той закрачи обратно към къщата и тримата го последваха. Темуге се озърна през рамо към вратата, докато вървеше в сянката на галерията. Потисна трепета си при мисълта за огромната тежест на керемидите над главата си. Хо Са не изглеждаше особено разтревожен, но Темуге си представяше как масивните греди се чупят и смазват всички отдолу. Тихичко повтори едно от припяванията на Кокчу, търсейки успокоение, което така и не дойде.

 

 

В централната част на дома се влизаше през дървена врата, обкована с полиран бронз, покрит с богата украса. Темуге видя очертанията на прилепи върху метала и се запита какво ли е тяхното значение. Преди да успее да отвори уста, се озова в най-пищно украсеното помещение, в което някога беше попадал. Хазар беше надянал студената маска, за да скрие изненадата си, но челюстта на Темуге увисна от разкоша в дома на Чен Юй. За родените в прости гери монголи гледката бе поразителна. Във въздуха се носеше миризмата на някакво странно благовоние, но той изглеждаше леко застоял за хора, израснали сред ветрове и планини. Темуге час по час поглеждаше нагоре, като нито за миг не забравяше за огромната тежест над главата си. Хазар също не се чувстваше удобно тук и пукаше с кокалчета в тишината.

Кушетки и столове бяха наредени покрай мрежести врати от абанос и боядисана коприна, през която влизаше светлина от съседните стаи. На пръв поглед всичко сякаш бе изработено от скъпо дърво с подхождащи си, приятни за окото цветове. Полирани дървени колони по дължината на помещението подпираха напречните греди на тавана. Подът също бе покрит с хиляди полирани до блясък парчета дърво. След мръсотията на градските улици стаята беше чиста и приветлива, топла от златистите отблясъци на дървото. Темуге забеляза, че Чен Юй е сменил сандалите си с чисти. Изчерви се и се върна при вратата да стори същото. Щом се събу, веднага се появи слуга, коленичи и му помогна да обуе чисти чехли от бял филц.

Бели струйки дим се издигаха от месинговите съдове върху украсената с резба маса край отсрещната стена. Темуге не разбираше каква е ползата от тази проява на набожност, но Чен Юй сведе глава пред малкия олтар и промърмори благодарствена молитва за благополучното си завръщане.

— Живееш сред голяма красота — изрече внимателно Темуге, като се мъчеше да подбере правилните звуци.

Чен Юй наклони глава по познатия начин; явно някои от навиците му бяха преживели промяната.

— Много мило от твоя страна — отвърна той. — Понякога си мисля, че бях по-щастлив на младини, когато превозвах стоки по Жълтата река. Тогава нямах нищо, но път животът ми беше по-прост.

— А сега какъв си, щом притежаваш такова богатство? — попита Хо Са.

Чен Юй му кимна, но не отговори.

— Сигурно искате да се изкъпете преди ядене — каза той. — Миризмата на реката е полепнала по нас.

Направи им знак да го последват и те се спогледаха, докато ги водеше през втори двор зад първия. Когато излязоха на слънце и тежките греди останаха зад тях, Темуге и Хазар се поизправиха малко. Чуха ромон на вода и Хазар отиде до едно езерце, в сенките на което мудно помръдваха риби. Отначало Чен Юй не го видя, че спира, но се обърна и се разсмя, когато видя, че е започнал да се съблича.

— Ще избиеш рибите ми! — каза той. — Ела, за теб има баня.

Хазар сви раздразнено рамене и наметна дрехата обратно на раменете си. Тръгна след Темуге и Хо Са, без да обръща внимание на развеселения войник.

В отсрещния край на втория двор видяха отворени врати, от които в топлия въздух се вдигаше пара. Чен Юй им направи знак да влязат.

— Правете като мен — каза той. — Ще ви хареса.

Съблече се бързо, разкривайки покритата с белези, жилава дребна фигура, която познаваха така добре от лодката. Темуге видя в пода два басейна с вода; от единия лениво се надигаше пара. Той беше готов да тръгне към него, но Чен Юй поклати глава. Появиха се двама роби и Чен Юй вдига ръце. За изумление на Темуге те изляха кофи вода върху господаря си и с увити около ръцете им кърпи го натъркаха с нещо пенливо, от което той стана хлъзгав и бял. Последваха още кофи и едва след това Чен Юй влезе в басейна и изсумтя от удоволствие.

Темуге преглътна нервно и пусна дрехата си на пода. Тя беше мръсна като самия него, но той изобщо не се зарадва на перспективата да бъде търкан от непознати. Затвори очи, когато изляха водата на главата му, и продължи да ги стиска здраво, докато грубите ръце забъхтиха тялото му и го бутаха наляво-надясно. Последната кофа беше с ледена вода и той ахна.

Нагази предпазливо в топлата вода. Усети как мускулите на гърба му се отпускат, когато намери каменна седалка под повърхността. И той изсумтя от удоволствие. Усещането беше невероятно. Ето как трябваше да живее човек! Зад него Хазар плесна ръцете на прислужниците, когато се опитаха да го изтъркат с кесиите си. Те замръзнаха за момент, после единият направи втори опит. Без предупреждение Хазар заби юмрук в слепоочието на човека и той рухна върху твърдите плочки.

Чен Юй избухна в смях. Даде заповед и робите отстъпиха назад. Падналият се изправи предпазливо и сведе глава, а Хазар взе кесията и затърка тялото си, докато парчето плат не почерня. Темуге извърна поглед, щом брат му вдигна единия си крак на каменния ръб покрай стената, за да изтърка гениталиите си. Завърши процеса, като сам изсипа кофа върху главата си, и през цялото време гледаше кръвнишки роба, когото беше ударил.

Върна кофата и измърмори нещо, от което робът се изправи на нокти. Хо Са изтърпя процедурата по-спокойно и двамата влязоха заедно във водата. Хазар псуваше и на двата езика, докато се потапяше.

Известно време четиримата поседяха мълчаливо, после Чен Юй стана и се премести в другия басейн. Останалите го последваха обезсърчено, уморени от мотаенето и бавенето. Хазар изсъска от допира на студената вода, потопи се целият и изскочи с рев, обхванат от свеж прилив на енергия. Монголите не познаваха топлата вода, а студената не отстъпваше на тази от родните им реки. Темуге погледна с копнеж към димящия басейн, но не се върна в него.

Междувременно Чен Юй беше излязъл и робите го подсушаваха. Хазар и Темуге побързаха да го последват. Хазар пуфтеше като изхвърлена на сушата риба. Този път двамата роби не посмяха да го приближат и му подадоха една голяма груба кърпа да се суши сам. Той се затърка енергично и кожата му порозовя. Беше махнал връвта, с която връзваше косата си, и сега тя се мяташе във всички посоки на дълги черни кичури.

Темуге погледна жалката мръсна купчина на пода и посегна към нея, но Чен Юй плесна с ръце и слугите донесоха нови дрехи. Истинско удоволствие беше да се освободиш от вонята на лодката, помисли си Темуге, докато гладеше с ръка меката материя. Докато отиваха да ядат можеше само да гадае какво е намислил за тях Чен Юй.

 

 

Храната беше изобилна, но Хазар и Темуге напразно оглеждаха ястията за овнешко.

— Какво е това? — попита Хазар и вдигна парче бяло месо.

— Змия с джинджифил — отвърна Чен Юй и посочи друга купа. — Сигурен съм, че ще познаете кучешкото.

Хазар кимна.

— Ядем ги, когато времената са трудни — каза той и потопи пръсти в супата в търсене на поредната хапка. Без никакъв признак на отвращение Чен Юй взе две дървени клечки и показа на монголите как да хващат с тяхна помощ парченца храна. Само Хо Са се справяше без проблеми и Чен Юй леко се изчерви, когато Хазар и Темуге изпуснаха парчета месо върху покривката. Показа им отново, но този път постави парчетата в чиниите пред гостите си, за да могат да ги вземат с пръсти.

Хазар се владееше с мъка. Беше изтъркан, чист и имаше дрехи, от които го сърбеше. Беше заобиколен от странни неща, които не разбираше, и вътре в него се надигаше гняв. Когато се отказа от странните пръчици и ги заби изправени в купата с ориз, Чен Юй се засмя леко и ги махна с рязко движение.

— Да се оставят в това положение е обида, но ти няма как да знаеш — каза той. Хазар откри, че му е по-лесно да се справи с подноса щурци на шиш и с явно удоволствие се зае да нагъва пържените насекоми.

— Така е по-добре — каза той, докато дъвчеше.

Темуге беше готов да подражава на Чен Юй и потопи топчетата пържено тесто в солена вода, преди да ги пъхне в уста. Когато щурците свършиха, Хазар посегна към купчината портокали и си взе два. Отхапа част от кората, изплю я, обели първия и видимо се отпусна, когато извади меката сърцевина и я изяде. Двамата с брат му зачакаха Чен Юй да заговори. Нетърпението им бе очевидно и растеше все повече.

Щом приключиха, Чен Юй погледна следите от борбата на Хазар с портокала, остави клечките на масата, но не каза нищо, докато робите не разчистиха напълно масата. Когато отново останаха сами, домакинът им се облегна в кушетката си. Погледът му отново стана остър и буден като на речния капитан, когото познаваха.

— Защо сте дошли в Баотоу? — попита той Темуге.

— За търговия — незабавно отвърна Темуге. — Търговци сме.

Чен Юй поклати глава.

— Търговците не носят монголски лъкове, нито пък могат да стрелят като брат ти. Вие сте от онзи народ. Какво търсите в земите на императора?

Темуге преглътна мъчително и се опита да мисли. Чен Юй явно ги беше разкрил отдавна и не ги беше издал, но въпреки това не можеше да му се довери — особено след всички странни и объркващи случки, които бе преживял.

— Да, ние сме от племената на великия хан — отвърна той. — Но дойдохме да започнем търговия между двата народа.

— Аз съм търговец. Отправете предложенията си към мен — отвърна Чен Юй. Лицето му не издаваше нищо, но Темуге усети огромното му любопитство.

— Хо Са попита кой си, че имаш такова богатство — бавно рече той, като внимателно подбираше думите. — Имаш цялата тази къща и роби, а се държиш като контрабандист по реката, подкупваш стражи и създаваш суматоха при градските порти, за да отклониш вниманието от себе си. Кой си ти и защо да ти се доверим? Чен Юй ги изгледа със студен поглед.

— Аз съм този, който се чувства неудобно при мисълта, че правите гафове из града. Колко време ще мине, преди да ви пипнат имперските войници? И колко скоро ще им разкажете всичко, което сте видели?

Изчака, докато Темуге превежда на брат си.

— Кажи му, че ако бъдем убити или пленени, Баотоу ще бъде сринат до основи — рече Хазар, разкъса втория портокал на две и засмука едната половина. — Догодина Чингис ще дойде за нас. Знае къде се намираме и този дребосък ще види скъпоценната си къща в пламъци. Кажи му го.

— По-добре да си мълчиш, братко, ако искаме да се измъкнем живи оттук.

— Остави го да говори — обади се Чен Юй. — Защо градът ми ще бъде сринат, ако ви убият?

За най-голям ужас на Темуге домакинът им говореше езика на племената. Акцентът му беше груб, но и двамата успяха да го разберат. Замръзна при мисълта за всички разговори, които беше подслушал по пътя насам.

— Откъде знаеш езика ни? — настоятелно попита той, забравяйки за момент страха.

Чен Юй се разсмя пискливо, с което ни най-малко не успокои мъжете около масата.

— Да не мислите, че сте първите, пътували из земите на Дзин? Уйгурите познават Пътя на коприната. Някои остават тук. — Плесна с ръце и в стаята влезе някакъв мъж. Беше чист като тях, облечен в проста дзинска роба, но лицето му бе монголско, а широките рамене показваха, че е отгледан с лък в ръката. Хазар стана да го поздрави, плесна дланта му и го потупа по гърба с юмрук. Непознатият грейна.

— Радвам се да видя истинско лице в този град — рече Хазар.

Мъжът едва не изгуби ума и дума, когато чу тези думи.

— И аз — каза той, хвърляйки поглед към Чен Юй. — Как са степите? От много години не съм си бил у дома.

— Все са си същите — отвърна Хазар. Изведнъж се сети нещо и ръката му се стрелна към мястото, където обикновено се намираше дръжката на меча. — Този човек роб ли е?

Чен Юй го изгледа невъзмутимо.

— Разбира се. Навремето Кишан беше търговец, но реши да играе хазарт с мен.

Мъжът сви рамене.

— Вярно е. Няма да съм роб завинаги. Още няколко години и ще изплатя дълга си. После смятам да се върна в степите и да си намеря жена.

— Първо намери мен. Ще ти дам възможност да започнеш отново — обеща му Хазар. Чен Юй гледаше как Кишан свежда глава. Хазар прие този жест като нещо напълно привично и погледът на домакина стана твърд.

— Обясни ми отново как ще бъде сринат градът ми — каза той.

Темуге отвори уста, но Чен Юй вдигна ръка.

— Не, на теб ти нямам доверие. Брат ти говореше истината, когато си мислеше, че не го разбирам. Нека той да разкаже.

Хазар хвърли поглед към Темуге, очевидно развеселен от смущението на брат си. Помълча за момент, за да подбере думите си. Може би Чен Юй щеше да ги убие, щом ги чуе. Ръката му се плъзна към малкия нож, скрит в гънките на дрехата му.

— Навремето бяхме от вълците — каза той, — но брат ми обедини племената. Кралството Си Ся стана първият ни васал, а ще има и други.

Хо Са се размърда неудобно при тези думи, но никой не погледна към него. Хазар седеше като изваян от камък и гледаше Чен Юй право в очите.

— Може и да умра тук през нощта, но стане ли това, народът ми ще се вдигне срещу Дзин и ще разруши безценните ви градове един по един, камък по камък.

Лицето на Чен Юй се стегна. Познаваше езика само колкото му бе нужно за търговия и би предпочел да мине на родния си, ако това нямаше да се изтълкува като проява на слабост.

— По реката новините пътуват бързо — каза той, без да реагира на смъртните заплахи на Хазар. — Чух за войната в Си Ся, но не и това, че сте излезли победители. Значи кралят е мъртъв?

— Не беше, когато тръгнах насам — отвърна Хазар. — Плати ни данък и дъщеря. Прекрасно момиче, между другото.

— Досега вместо отговор на въпроса ми чувам само заплахи — напомни му Чен Юй. — Защо сте дошли тук, в моя град?

Хазар забеляза лекото му наблягане върху „моя“. Разбра, че не може да играе изкусно с думите или да изтъче нишка от лъжи, на които Чен Юй би повярвал.

— Трябват ни зидари — рече той. Чу как Темуге пое рязко дъх, но предпочете да го пренебрегне. — Искаме да научим тайните на градовете ви. Самият велик хан ни изпрати тук. Баотоу е просто място на картата без особено значение.

— Това е моят дом — замислено промърмори Чен Юй.

Хазар усети подходящия момент.

— Можеш да го запазиш — рече той. — Баотоу няма да бъде докоснат, ако се върнем с вест за помощта ти.

Изчака Чен Юй да си помисли. По лицето му се стичаше пот. Достатъчен беше един вик и стаята щеше да се напълни с въоръжени мъже, сигурен беше. Вярно, Чингис щеше да унищожи града за отмъщение, но Чен Юй не можеше да бъде уверен в това. Като едното нищо можеха да се фукат или да лъжат.

Мълчанието бе нарушено от Кишан. Той беше пребледнял и гласът му издаваше страхопочитание.

— Значи племената са обединени? — попита той. — И уйгурите ли?

Хазар кимна, без да откъсва поглед от Чен Юй.

— Синята опашка е част от знамето на великия хан. Дзин ни държаха покорни дълго време, но това вече е минало. Тръгнали сме на война, братко.

Чен Юй наблюдаваше внимателно лицето на Кишан и забеляза, че новината събуди у него изумление и надежда.

— Предлагам да се спазарим — ненадейно рече той. — Ще получите всичко, което пожелаете, от моята ръка. Вие пък ще разкажете на хана си, че тук има човек, на когото може да се довери.

— Каква ни е ползата от един контрабандист? — отвърна Хазар. Темуге почти изстена, но брат му продължи. — Как можеш ти да се пазариш за съдбата на цял град?

— Ако се провалите или ако лъжете, няма да изгубя нищо. Ако казвате истината, ще ви трябват съюзници, нали така? — каза Чен Юй. — Тук съм доста влиятелен.

— Значи ще предадеш имперския двор? И собствения си император? — рече Хазар. Зададе въпроса, за да изпита домакина, и за негово изумление Чен Юй се изплю на полирания под.

— Този град е мой. Всичко, което става тук, стига до ушите ми. Не обичам благородниците, които си мислят, че могат да газят хората с колите си като животни. Войниците им избиха семейството ми и приятелите ми, видях как бесят най-близките ми, когато отказаха да ме предадат. Защо да ме е грижа за тях?

Беше станал и Хазар също се изправи.

— Думата ми е желязо — рече той. — Кажа ли, че ще имаш този град, той ще бъде твой, когато дойдем.

— Нима можеш да говориш от името на хана? — изненада се Чен Юй.

— Той е мой брат. Мога да говоря от негово име — отвърна Хазар. Темуге и Хо Са мълчаливо гледаха как двамата мъже се взират един в друг.

— На лодката разбрах, че си воин — рече Чен Юй. — Никак не те бива за шпионин.

— Аз пък разбрах, че си крадец, при това добър — каза Хазар. Чен Юй се засмя и двамата си стиснаха здраво ръцете.

— Имам много свои хора. Ще ви дам каквото ви трябва и ще се погрижа да се върнете безопасно при народа си — рече Чен Юй. Седна и извика да донесат вино. Темуге не можеше да разбере защо дребният мъж реши да се довери на Хазар, но това нямаше значение. Вече разполагаха със съюзник в Баотоу.

Привечер Хазар, Хо Са и Темуге приеха предложението да поспят няколко часа преди дългата нощ и се оттеглиха в стаите си. Чен Юй се нуждаеше само от няколко часа почивка още от времето, когато бе бягал от войниците из уличките на Баотоу — толкова отдавна, сякаш е било в някакъв друг живот. Седна с Кишан и двама от стражите си и разговаряха тихо, докато местеха плочките от слонова кост по дъската за маджонг. Кишан дълго време мълчаливо потракваше с плочките в ръката си. Познаваше Чен Юй от почти десет години и бе свидетел как разцъфтява безскрупулната му жажда за власт. Дребният мъж беше смазал трима други водачи на престъпни банди в града и не преувеличаваше, когато каза на Хазар, че в Баотоу не се случва нищо, което да не достигне до ушите му.

Кишан постави една плочка и се загледа как ръката на Чен Юй се колебае върху нея. Човекът, когото вече наричаше приятел, явно беше разсеян и мислите му бяха някъде другаде. Запита се дали да не вдигне залога и да изчисти още малко от дълга си. Реши да не го прави — спомни си други игри, в които Чен Юй го беше подлъгал точно по същия начин, а после бе победил.

Чен Юй взе друга плочка и играта продължи по реда си. Единият от стражите обяви „пун“ и Кишан изруга под нос.

Когато стражът показа трите еднакви плочки, Чен Юй остави своите.

— За днес стига. Ставаш все по-добър, хан, но те зове дългът при портата.

Двамата стражи станаха и се поклониха. Измъкнати от най-лошите коптори на града, те бяха верни на човека, който управляваше гилдията. Кишан остана — усещаше, че Чен Юй иска да поговори с него.

— Мислиш за чужденците — каза той, докато събираше плочките на масата.

Чен Юй кимна, загледан в мрака навън.

— Странни хора са, Кишан. Казах ти го й преди. Взех ги да пазят коприната, когато трима от хората ми се разболяха. Може би прадедите са ме напътствали. — Въздъхна и уморено разтърка очи. — Видя ли как Хазар си отбелязваше разположението на стражите? Очите му не спираха нито за миг. На лодката си помислих, че никога не съм го виждал да се отпуска, но пък и ти си същият. Може би целият ви народ е такъв.

Кишан сви рамене.

— Животът е борба, господарю. Нали и будистите вярват в същото? В родните ми степи слабите умират бързо. Винаги е било така.

— Никога не бях виждал някой да стреля толкова добре с лък. Беше почти съвсем тъмно, лодката се клатеше, а той уби безпогрешно шест души. Всички твои сънародници ли са толкова умели?

Кишан намери работа за ръцете си и се зае да прибира плочките за маджонг в кожената им кутия.

— Аз не, но уйгурите ценят образованието и търговията повече от останалите племена. Вълците са известни със свирепостта си. — Млъкна и ръцете му замръзнаха. — Почти не мога да повярвам, че племената са се обединили под един мъж, един хан. Той трябва да е необикновен човек.

Закопча кутията и се облегна назад. Искаше му се да пийне нещо и да успокои стомаха си, но Чен Юй никога не позволяваше да се пие алкохол, когато нощта изискваше ясни глави.

— Ще приветстваш ли сънародниците ми, когато дойдат пред стените? — тихо попита Кишан. Усети погледа на Чен Юй върху себе си, но не вдигна поглед от скръстените си ръце.

— Мислиш, че съм предал града ли? — попита Чен Юй.

Кишан вдигна очи и видя мрачния гняв на човека, на когото бе започнал да се доверява през годините.

— Всичко това е съвсем ново. Може би този нов хан ще бъде унищожен от имперските армии и неговите съюзници ще ги сполети същата участ. Замислял ли си се за това?

Чен Юй изсумтя.

— Разбира се, но живях прекалено дълго с крак на врата, Кишан. Тази къща, робите ми, всички, които ме следват, представляват само това, което императорските министри са пропуснали благодарение на мързела и корупцията си. Ние не сме достойни за тяхното внимание, подобно на плъховете в складовете им. От време на време пращат някого да даде пример и той обесва неколкостотин души. Понякога дори хващат хора, които са ценни за мен. Или които обичам.

Чен Юй говореше с каменно изражение и Кишан знаеше, че мисли за своя син, който бе още момче, когато преди две години попадна в един трал на пристанището. Чен Юй лично бе свалил тялото му от мрежата.

— Но пожарът не знае кого изгаря — рече Кишан. — Каниш пламъците в дома си, в своя град. Кой знае как ще приключи всичко това?

Чен Юй не отговори. Също като Кишан той много добре знаеше, че може да уреди тримата чужденци да изчезнат тихомълком. В Жълтата река непрекъснато откриваха голи подути трупове. Никога нямаше да се разбере, че той е виновник за смъртта им. Но нещо у Хазар бе събудило жаждата му за мъст, погребана онази сутрин, когато носеше безжизненото тяло на сина си.

— Нека сънародниците ти дойдат със своите лъкове и коне. Съдя за тях повече по теб, отколкото по обещанията на хора, които не познавам. От колко време работиш за мен?

— От девет години, господарю — отвърна Кишан.

— И си останал честен към мен в изплащането на дълга си. Колко пъти ти се е отваряла възможност да избягаш и да се върнеш при твоите хора?

— Три пъти — призна си Кишан. — На три пъти ми е хрумвало, че ще мога да се измъкна, преди да разбереш.

— Знам това — отвърна Чен Юй. — Знам за капитана, който ти направи първото предложение. Беше от моите хора. Нямаше да стигнеш далеч, преди да се окажеш с прерязано гърло.

Кишан се намръщи.

— Значи си ме изпитвал.

— Разбира се. Не съм глупак, Кишан. Никога не съм бил. Нека пламъците обхванат Баотоу. Ще остана жив в пепелищата, когато угаснат. Нека имперските офицери изгорят перата си в тях и аз ще бъда удовлетворен. Най-сетне ще позная радостта.

Чен Юй стана и се протегна. В тихата стая ясно се чу как прешлените му изпукаха.

— Ти си комарджия, Кишан, и затова работиш от толкова време за мен. Аз никога не съм бил. Притежавам този град, но все още трябва да скланям глава всеки път, когато видя надутите императорски любимци по улиците. По моите улици, Кишан. Налага ми се да се кланям и да газя в мръсотията и канавките, вместо да застана на пътя им.

Чен Юй погледна в мрака с безжизнен поглед.

— А сега ще се изправя и плочките ще паднат така, както реша аз.