Метаданни
Данни
- Серия
- Завоевател (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lords of the bow, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кон Игълдън. Господари на лъка
ИК „Бард“, София, 2008
Американска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова
ISBN: 978-954-585-928-1
История
- — Добавяне
11.
На лодката на Чен Юй й отне седмица, за да стигне Шизуишан на западния бряг на реката. Дните бяха сиви и студени и тинестата вода, плискаща се около тях, ставаше все по-тъмна, докато реката не заслужи името си. Известно време ги следва семейство делфини, но развълнуваният Хазар удари един от тях с весло и те изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Хо Са си беше съставил собствено мнение за дребния капитан и подозираше, че трюмът е пълен с контрабандни стоки и може би дори с предмети на лукса, които щяха да му донесат голяма печалба. Нямаше възможност да провери съмненията си, тъй като екипажът като че ли не се уморяваше нито за миг да следи пътниците. Хо Са реши, че Чен Юй е опитен моряк и познава реката далеч по-добре от данъчните служители на императора. Неведнъж бяха отбивали по странични ръкави и дълго обикаляха, преди да се върнат на основния път. Последния път Хо Са бе видял смътната сянка на държавната баржа насред течението зад тях. Тактиката отговаряше на собствените му интереси и той не каза нищо за изгубеното време, макар че спеше съвсем леко със скрит в ръката нож, като се будеше и при най-слабия шум.
Хазар хъркаше невъобразимо. За раздразнение на Хо Са екипажът го хареса и вече го бяха научили на някои фрази, които трудно биха намерили приложение извън пристанищния публичен дом. Преглътна гнева си, когато Хазар се пребори с трима от по-яките моряци и спечели мях силно оризово вино, което по-късно отказа да сподели със спътниците си.
От тримата Темуге като че ли най-малко се наслаждаваше на спокойното пътуване. Макар че по реката рядко имаше вълни, той беше повърнал през борда още на втората сутрин и си спечели презрително дюдюкане от страна на екипажа. Комарите го намираха за вкусен през нощта и всяка сутрин той се събуждаше с нови червени следи от ухапвания по глезените. Следеше стегнато и неодобрително веселяшкото поведение на Хазар и не направи опит да се включи, макар че владееше по-добре езика. На Хо Са му се искаше пътуването да приключи час по-скоро, но Шизуишан беше само спирка за попълване на запасите.
Много преди да се появи градът, реката се изпълни с малки лодки, които я прекосяваха от бряг до бряг, пренасяйки слухове и новини от хиляди мили. Чен Юй не се интересуваше от нищо конкретно, но докато завързваше съда към дървения стълб край доковете, доста лодки приближиха, за да разменят по някоя дума. Хо Са осъзна, че дребният човек е добре познат по реката. Много от въпросите бяха свързани с пътниците му и Хо Са трябваше да издържи погледите на любопитните. Несъмнено описанието на тримата странници щеше да обиколи цялата река преди още да са стигнали Баотоу. Той реши, че цялото начинание е обречено, и настроението му се вкисна още повече при вида на Хазар, който стоеше на носа и крещеше грозни ругатни към капитаните. При други условия с подобно поведение той би си спечелил здрав побой или дори нож в гърлото, но Чен Юй избухна в гръмогласен смях. В изражението на Хазар сякаш имаше нещо добродушно, което не можеше да обиди. Вместо да му се нахвърлят, те му отговаряха с още по-мръсни ругатни и преди слънцето да залезе, Хазар размени две монети за свежи плодове и риба. Хо Са го гледаше в намръщено мълчание, като блъскаше един чувал, за да оформи в него вдлъбнатина за главата си и да се опита да поспи.
Темуге се събуди, когато нещо се блъсна в борда на лодката. Нощният въздух бе пълен с насекоми и все още му се спеше ужасно. Размърда се сънено и попита Хо Са какво става. Отговор не последва и когато вдигна глава, Темуге видя офицера и брат си будни, взрени в непрогледната тъмнина.
— Какво има? — прошепна той. Чуха скърцане и приглушени стъпки, но луната все още не беше изгряла и той осъзна, че е спал съвсем малко.
Светлината блесна без предупреждение, когато един от екипажа вдигна капаците на малката лампа на носа. Темуге видя ръката на мъжа, осветена в злато, после нощта избухна във викове и суматоха. Хазар и Хо Са изчезнаха в мрака и Темуге скочи на крака, вцепенен от страх. Тъмни тела се изсипаха през борда на палубата. Той побърза да грабне ножа си и се сви между чувалите, за да не го видят.
Някъде наблизо се чу болезнен вик и Темуге изруга на глас, убеден, че са открити от имперските войници. Чу как Чен Юй крещи заповеди, а навсякъде около него се носеха пъшкания и охкания на мъже, борещи се в почти пълния мрак. Темуге се сви още по-ниско, очаквайки всеки момент да бъде нападнат. Напрегна очи и видя как малката златна лампа се люлее във въздуха, оставяйки опашка от светлина в размътеното му зрение. Вместо да падне със съскане в реката, той чу как лампата тупва върху дърво. Маслото се разля, лумна ярко и Темуге ахна ужасен.
Хвърлената лампа беше паднала на палубата на друга лодка и се затъркаля по нея, а хората отскачаха настрани от пътя й. Подобно на Чен Юй и хората му, нападателите носеха само парче плат около слабините си. Бяха въоръжени с дълги един лакът ножове и се биеха с яростни пъшкания и проклятия. Зад тях пламъците обхванаха сухото дърво и Темуге различи вкопчилите се едно в друго потни тела; по някои се виждаха тъмни разрези, от които се лееше кръв.
Докато гледаше с ужас, Темуге чу друг звук, който познаваше много добре — рязкото плющене на двойно извития лък. Рязко се обърна и видя Хазар, застанал спокойно на носа и пускащ стрела след стрела. Всеки изстрел намери целта си с изключение на един, когато Хазар бе принуден да се извърти, за да избегне хвърлен нож. Темуге потръпна, когато един мъртвец падна по очи до него, а сблъсъкът с палубата заби стрелата още по-дълбоко в гърдите му и върхът се показа през гърба.
Въпреки това щяха да бъдат победени, ако пожарът не се беше разраснал. Темуге видя как някои от нападателите скачат обратно на лодката си и грабват кожените кофи. Те също паднаха повалени от стрелите на Хазар, преди да успеят да потушат огъня.
Чен Юй отсече дебелите въжета, които свързваха двата съда, и натисна дървения борд, за да избута другата лодка. Тя се понесе неуправляема по тъмната река и Темуге различи сенките на мъжете, които се бореха с пламъците. Лодката беше обречена и те чуха плясъци, когато хората потърсиха спасение във водата.
Пожарът издаваше свой собствен звук — кашлящ и фучащ рев, който заглъхна, щом течението понесе горящия съд. В мрака се издигна стълб от ярки искри, по-висок от платното. Темуге най-сетне се изправи, като дишаше тежко. Подскочи, когато някой го приближи, но разпозна Хо Са. От офицера се носеше миризма на дим и кръв.
— Ранен ли си? — попита той.
Темуге поклати глава и чак тогава си даде сметка, че спътникът му е сляп в тъмното след взирането в пламъците.
— Нищо ми няма — промърмори той. — Кои бяха онези хора?
— Речни плъхове, решили да докопат стоката на Чен Юй в трюма. Престъпници.
Замълча, когато капитанът излая заповед и платното още веднъж се обърна, за да улови вятъра. Темуге чу съскането на водата, когато започнаха да се отдалечават от пристанището на Шизуишан към най-дълбоката част на реката. След още една заповед на Чен Юй екипажът потъна в мълчание и лодката се понесе невидима по водата.
На луната сякаш й трябваше цяла вечност да изгрее, но все още бе наполовина пълна и освети реката и оцелелите от екипажа със сребърна светлина. Двама от хората на Чен Юй бяха убити в битката и Темуге видя как ги изхвърлиха през кърмата без никакви церемонии.
Капитанът отиде в задната част на лодката с Хазар да види как стоят нещата и кимна на Темуге. Изражението му не можеше да се различи на слабата светлина. Темуге видя как той се обръща, за да се върне на мястото си при платното, но спря, явно взел някакво решение. Застана пред извисяващата се фигура на Хазар и се загледа в него.
— Този твой търговец не е последовател на исляма — каза Чен Юй на Хо Са. — Мюсюлманите се молят непрекъснато, а досега нито веднъж не съм го виждал да пада на колене.
Хо Са се напрегна, чакаше дребният мъж да продължи.
Чен Юй сви рамене.
— Но пък се бие добре, както сам каза. Мога да бъда сляп и нощем, и денем, разбираш ли ме?
— Разбирам — отвърна Хо Са. Чен Юй протегна ръка, потупа Хазар по рамото и с видимо удоволствие имитира бръмчащия звук на тетивата.
— Кои бяха онези? — тихо попита Хо Са.
Чен Юй помълча малко, докато обмисляше отговора си.
— Глупаци, а сега — мъртви глупаци. Не е твоя работа.
— Зависи от това дали няма да бъдем нападнати отново, преди да стигнем Баотоу — отвърна Хо Са.
— Никой не може да знае собствената си участ, войнико-търговецо, но не мисля, че ще ни нападнат отново. Имаха възможност да откраднат нещо от нас, но я пропиляха. — Капитанът отново имитира песента на тетивата и се ухили.
— Какво толкова има в трюма? — неочаквано попита Темуге.
Беше подбрал думите си грижливо, но въпреки това Чен Юй го изгледа изненадано, когато чу странното му произношение. Темуге се канеше да направи втори опит, но дребният мъж отговори:
— Онези бяха любопитни, а сега са мъртви. Ти любопитен ли си?
Темуге го разбра и се изчерви в тъмното. Поклати глава.
— Не, не съм — отговори той и извърна поглед.
— Късметлия си, че имаш приятели, които могат да се бият вместо теб — каза Чен Юй. — Не те видях да помръдваш, когато ни нападнаха.
Засмя се и Темуге се намръщи. Усети презрителния тон, макар и да не разбра всички думи, но преди да състави подходящ отговор, Чен Юй се обърна към Хазар и го хвана за ръката.
— Ти. Курвенско одеяло. Искаш ли да пийнеш?
Темуге видя как белите зъби на брат му проблеснаха, когато разпозна думата за огненото питие. Чен Юй го отведе на носа да отпразнуват победата. Хо Са и Темуге останаха сами. Напрежението продължи да витае около тях.
— Не сме дошли да се бием с речни крадци — каза най-сетне Темуге. — Имах само един нож, какво можех да направя?
— Поспи малко, ако успееш — отвърна мрачно Хо Са. — Не вярвам да спрем през следващите няколко дни.
Беше прекрасен зимен ден в планините. Чингис бе отишъл с жена си и синовете си до реката, която познаваше от малък, далеч от огромния лагер на племената. Джучи и Чагатай пришпорваха своите понита, а след тях Бьорте яздеше бавно коня си, като придържаше Угедай и Толуй на седлото.
Когато племената останаха зад тях, Чингис усети, че настроението му се оправя. Познаваше земята под копитата на кобилата си и бе изненадан от вълната емоции, която го заля при завръщането от пустинята. Знаеше, че планините имат власт над него, но за негово най-голямо изумление допирът на почвата от детството извика сълзи в очите му, макар и само за миг.
Когато беше момче, в подобно пътуване винаги имаше елемент на опасност. Скиталци и разбойници се спотайваха из хълмовете около потока. Може би все още имаше някои, които не го бяха последвали в пътуването му на юг, но в лагера зад него имаше цял народ и по хълмовете не се виждаха стада и пастири.
Спеши се и се усмихна, като гледаше с одобрение как Джучи и Чагатай намериха храсти и привързаха конете си за тях. Реката беше бърза и плитка в подножието на стръмния хълм наблизо. Назъбени парчета лед, паднали от височините, се търкаляха около тях. Чингис погледна нагоре, спомняйки си за баща си и как навремето се беше катерил по Червения хълм, за да намери орлета. Есугей го беше довел на същото това място и Чингис не бе видял радост в него, макар че сигурно я беше прикривал. Реши да не показва на синовете си своето удоволствие, че отново се намира сред дърветата и долините, които познава тъй добре.
Бьорте не се усмихна, свали най-малките си синове на земята и слезе. Рядко бяха разменяли дружелюбни думи, откакто бе взел за жена дъщерята на краля на Си Ся. Чингис знаеше, че тя чува нощните му похождения до гера на момичето. Бьорте не споменаваше нито дума за тях, но устните й бяха все свити и с всеки изминал ден се стягаха повече. Чингис неволно я сравни с Чакахай, докато стоеше и се протягаше в сянката на надвесилите се над реката дървета. Бьорте беше висока, жилава и силна, а момичето от Си Ся — нежно и гъвкаво. Въздъхна. И двете можеха да събудят страстта му с подходящо докосване, но като че ли само едната го искаше. Беше прекарал много нощи с новата си жена и Бьорте оставаше сама. Може би именно затова бе организирал тази разходка далеч от воините и семействата, които вечно ги следяха, а приказките се лееха като пролетен дъжд.
Погледът му се спря върху Джучи и Чагатай, които бяха на брега на потока и гледаха в течащата вода. Както и да стояха нещата с майка им, той не можеше да остави момчетата да растат без него или да й позволи да ги гледа сама. Не му беше трудно да си спомни за влиянието на Хулун върху брат му Темуге, което го беше направило толкова слаб.
Застана зад двете по-големи момчета и потисна потръпването си при мисълта да влезе в ледената вода. Спомни си как се беше крил от враговете на едно такова място и как тялото му ставаше все по-безчувствено и сковано, докато животът изтичаше от него. И все пак в крайна сметка бе оцелял и беше станал по-силен.
— Доведи и другите двама — извика той на Бьорте. — Искам да слушат, въпреки че са твърде малки, за да влязат.
Видя как Джучи и Чагатай се спогледаха тревожно, щом опасенията им се потвърдиха. Перспективата да влязат в ледената река изобщо не ги зарадва. Джучи обърна към Чингис онзи унил и питащ поглед, с който го гледаше винаги. От него баща му сякаш настръхваше и той извърна очи, докато Бьорте водеше Толуй и Угедай до брега.
Чингис усети погледа на жена си и изчака, докато тя се отдалечи и се настани при понитата. Бьорте още ги наблюдаваше, но той не искаше момчетата да се обръщат към нея за подкрепа. Трябваше да се почувстват сами, за да изпитат себе си, а той да види силните и слабите им страни. Всички бяха нервни край него и той се укори, че не е прекарвал повече време с тях. Колко време бе минало, откакто пренебрегваше неодобрителните погледи на майка им, че не играе с тях? Спомняше си собствения си баща с любов, но как те щяха да помнят него? Прогони тези мисли от главата си и си спомни думите на Есугей на същото това място преди толкова много години.
— Ще чуете за студената физиономия — каза той на момчетата. — Изражението на воина, което не издава нищо на враговете. То идва от сила, която няма нищо общо с мускулите или с това колко добре огъвате лъка си. То е сърцето на достойнството, което ще ви позволи да се изправите срещу смъртта, изпълнени единствено с презрение. Тайната му е, че то е нещо повече от обикновена маска. Овладяването му носи спокойствие и с него вие побеждавате страха и плътта си.
С няколко бързи движения свали пояса от дела си, освободи се от гамашите и ботушите и застана гол на брега на реката. Тялото му беше покрито със стари белези, а гърдите му бяха по-светли от тъмнокафявите ръце и крака. Стоеше без да се смущава пред тях, после пристъпи в смразяващия поток и усети как скротумът му се свива от допира на водата.
Потопи се и дробовете му така се стегнаха, че всяко вдишване се превърна в борба. Лицето му обаче не показваше нищо, той гледаше безизразно синовете си, после потопи глава под водата и се излегна по гръб, като се държеше за камъните по дъното.
Четирите момчета го гледаха като омагьосани. Баща им сякаш се чувстваше у дома си в ледената вода, лицето му беше толкова спокойно, колкото и преди. Само очите му гледаха свирепо и те не можеха да издържат погледа му дълго време.
Джучи и Чагатай се спогледаха предизвикателно. Джучи сви рамене и се съблече, без да се притеснява, влезе във водата и се потопи под повърхността й. Чингис го видя как трепери от студа, но мускулестото момче гледаше свирепо към Чагатай, сякаш го предизвикваше. Като че ли изобщо не си даваше сметка за баща си или за урока, който трябваше да научи.
Чагатай изсумтя презрително и се съблече. Макар и много по-малък от двамата, шестгодишният Угедай също започна да се съблича и Чингис видя как майка им се изправя на крака, за да го спре.
— Остави го да влезе, Бьорте — каза й той. Щеше да внимава третият му син да не се удави, макар че не си позволи да му даде увереност, като го каже на глас.
Бьорте трепна уплашено, когато Угедай нагази във водата само на една стъпка след Чагатай. Единствено Толуй остана безславно на брега. С голяма неохота той също започна да сваля дела си. Чингис се засмя, доволен от решимостта му. Заговори, преди Бьорте да успее да се намеси:
— Ти не, Толуй. Може би догодина, но не и сега. Стой там и слушай.
На лицето на малкото момче се изписа облекчение и то стегна възела на кръста си. Отговори на усмивката на баща си с усмивка, Чингис му намигна и Толуй се ухили.
Джучи си беше избрал един вир до брега на реката, където водата беше спокойна. Гледаше баща си, подал само главата си на повърхността, и бързо се научи да контролира дишането си. Стисна зъби, за да не тракат, а тъмните му очи бяха широко отворени. Както хиляди пъти преди, Чингис отново се запита дали е баща на момчето. Без тази сигурност в привързаността му си оставаше една бариера. С времето тя ставаше все по-голяма — Джучи растеше висок и силен, но Чингис все се питаше кога ли ще види чертите на татарския насилник, чието сърце бе е изял за отмъщение. Трудно му беше да обича лице с такива тъмни очи, докато неговите собствени бяха жълти като на вълк.
От друга страна, беше повече от ясно, че Чагатай е негов син. Очите му сякаш бяха станали още по-светли от студа, докато се потапяше във водата, и Чингис трябваше да овладее чувствата си, за да не развали момента. Насили се да поеме дълбоко и бавно въздух.
— В толкова студена вода едно дете може да заспи само след шест-седем удара на сърцето. Дори възрастен мъж може да изгуби съзнание, ако остане малко по-дълго. Тялото започва да умира от ръцете и краката. Ще усетите как те стават безчувствени и безжизнени. Мислите ви ще потекат бавно и ако останете прекалено дълго, няма да имате силата или волята да излезете.
Спря за момент, като ги гледаше. Устните на Джучи бяха посинели, но въпреки това той не издаде нито звук. Чагатай се бореше със студа и крайниците му се извиваха във водата. Чингис наблюдаваше най-зорко Угедай, който се мъчеше да подражава на по-големите си братя. Усилието беше твърде голямо за него и Чингис чу как зъбите му затракаха. Не можеше да ги държи дълго във водата и се замисли дали да не каже на Угедай да се връща обратно на брега. Не, баща му не беше постъпил така, макар че накрая малкият Темуге бе припаднал и едва не се удави.
— Не показвайте какво чувствате — каза им той. — Покажете ми студената физиономия, която ще видят враговете ви, щом ви предизвикат. Не забравяйте, че те също се боят. Ако някога сте се питали дали сте единствените страхливци в този свят на воини, знайте, че всички до последния човек се чувстват по същия начин. Като знаете това, можете да скриете страха си и да отвърнете на погледа им.
И трите момчета се помъчиха да изличат от лицата си страха и болката. Малкият Толуй на брега им подражаваше съсредоточено.
— Дишайте леко през носа, за да забавите биенето на сърцето си. Плътта ви е слаба, но не бива да се вслушвате във виковете й за помощ. Виждал съм човек да забива нож в собствената си плът, без да му потече кръв. Оставете тази сила да дойде при вас и дишайте. Не показвайте нищо, бъдете празни.
Джучи го разбра веднага и дишането му стана бавно, съвършена имитация на това на баща му. Чингис го остави и загледа как Чагатай се мъчи да се овладее. Накрая успя, малко преди момента, когато Чингис трябваше да прекрати изпитанието, за да не изгубят съзнание във водата.
— Тялото ви е като на всяко друго животно, за което се грижите — каза им той. — То ще жадува за храна и вода, за топлина и успокояване на болката. Намерете студеното изражение и ще можете да заглушите настоятелния му глас.
Трите момчета започнаха да се вцепеняват и Чингис реши, че е време да ги извади. Очакваше, че ще му се наложи да ги носи на ръце, и се изправи да хване първото. Но Джучи стана с него и тялото му порозовя от кръвта под кожата му. Погледът на момчето така и не срещна този на бащата, докато Чингис докосваше ръката на Чагатай; не му се искаше да го вдига, след като Джучи беше успял да стане самичък.
Чагатай се размърда сънено, изцъклените му очи се фокусираха върху Джучи и щом го видя станал, стисна зъби и се помъчи да се изправи, като се хлъзгаше в меката тиня. Чингис усети враждебността между двете момчета и се сети за Бехтер — брат си, когото беше убил преди толкова много години.
Угедай не можеше да се изправи самичък и силните ръце на баща му го поставиха на брега да съхне на слънце. Чингис излезе от водата, чувствайки как животът се втурва обратно в крайниците му. Джучи и Чагатай застанаха до него и изохкаха, щом ръцете и краката им отново се съживиха. Усетиха, че баща им продължава да ги гледа, и се опитаха да овладеят телата си. Ръцете им трепереха неудържимо, но момчетата стояха изправени на слънчевите лъчи и го гледаха, без да смеят да отворят уста и да проговорят.
— Уби ли ви това? — попита ги Чингис.
Есугей беше задал същия въпрос и Хазар бе отговорил „Почти“, при което баща им бе избухнал в смях. Собствените му синове не казаха нищо и той усети, че помежду им го няма онова приятелско чувство, на което се радваха навремето с Есугей. Закле се занапред да прекарва повече време с тях. Принцесата от Си Ся беше като огън в кръвта му, но той трябваше да загърбва повика на плътта по-често, докато момчетата растяха.
— Тялото не ви управлява — каза той колкото на тях, толкова и на себе си. — То е тъпо добиче, което не знае нищо за истинския човек. То е просто каруцата, която ви вози. Контролирате го с волята си и с дишането през носа, когато то ви призовава да се задъхвате като куче. Ако по време на бой ви улучи стрела и болката е зашеметяваща, ще я потиснете, преди да паднете, и ще донесете смърт на враговете си.
Погледна нагоре към склона и спомените за толкова невинни и далечни дни, че едва успяваше да ги различи.
— А сега напълнете устата си с вода и изтичайте до върха на този хълм и обратно. Когато се върнете, ще изплюете водата, за да покажете, че сте дишали правилно. Който стигне пръв, ще яде. Другите ще останат гладни.
Изпитанието не беше честно. Джучи беше по-голям, а на тази възраст дори една година бе от значение. Чингис не показа, че си дава сметка за това, когато видя как момчетата се споглеждат и преценяват възможностите си. Бехтер също беше по-голям, но Чингис бе оставил брат си задъхан на върха. Надяваше се Чагатай да стори същото.
Чагатай се втурна без предупреждение към водата и вдигна пръски, когато потопи лице и напълни устата си. Угедай беше на крачка след него. Чингис си спомни как водата се бе стоплила и сгъстила в устата му. Направо усети вкуса й в спомените си.
Джучи не беше помръднал и Чингис се обърна въпросително към него.
— Защо не тръгваш?
Джучи сви рамене.
— Мога да ги победя — каза той. — Вече го знам.
Чингис впери поглед в него и видя непокорство, което не можеше да разбере. Никой от синовете на Есугей не беше отказал задачата. Момчето Чингис беше приело тържествувайки възможността да посрами Бехтер. Не разбираше Джучи и усети как гневът му пламва. Другите му синове вече бързаха нагоре по хълма и ставаха все по-дребни.
— Страх те е — промърмори Чингис, макар че само налучкваше.
— Не ме е страх — спокойно отвърна Джучи, докато взимаше дрехите си. — Ще ме обичаш ли повече, ако ги победя? — За първи път гласът му трепереше от силните чувства. — Не ми се вярва.
Чингис погледна изумено малкото момче. Никой от синовете на Есугей не би посмял да говори по такъв начин с баща си. Как ли би реагирал той в такъв случай? Трепна при спомена за шамарите на Есугей. Баща му не би позволил подобно поведение. За миг се замисли дали да не набие малко разум в момчето, но видя, че Джучи очаква тъкмо това и се е напрегнал, готов да поеме удара. Импулсът умря, преди още да се е родил.
— Щеше да ме накараш да се гордея с теб — каза му Чингис.
Джучи се разтресе, но не от студ.
— Тогава ще тичам — каза той. Баща му гледаше с недоумение как момчето пълни устата си с вода и се втурва нагоре, тичайки бързо и уверено през камъните след братята си.
Когато всичко отново се успокои, Чингис поведе малкия Толуй към Бьорте. Тя седеше при понитата с каменна физиономия и избягваше погледа му.
— Ще прекарвам повече време с тях — каза й той, като все още се мъчеше да проумее какво става с Джучи.
Бьорте вдигна очи към него и за момент лицето й омекна, когато видя объркването му.
— Най-много на света му се иска да го приемеш като собствен син — каза тя.
Чингис изсумтя.
— Че аз го приемам. Нима не го правя?
Бьорте се изправи срещу него.
— Кога си го прегръщал? Кога си му казвал колко се гордееш с него? Да не си мислиш, че не е чул какво си шепнат другите момчета? Кога си запушвал устата на глупаците с някаква проява на привързаност?
— Не исках да го размеквам — объркано рече той.
Не знаеше, че всичко е било толкова очевидно, и за момент си даде сметка колко труден е животът за Джучи. Тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Собственият му живот беше доста по-суров и той не можеше да се принуди да обича момчето. С всяка следваща година виждаше все по-малко и по-малко от себе си в тези тъмни очи.
Мислите му бяха прекъснати от смеха на Бьорте. Звукът не беше приятен.
— Най-лошото е, че той очевидно е твой син повече от всички други. А ти не го виждаш. Има волята да се опъне на собствения си баща, а ти си сляп. — Тя се изплю в тревата. — Ако Чагатай беше сторил същото, сега щеше да се хилиш и да ми обясняваш, че момчето е наследило храбростта на дядо си.
— Стига — тихо каза той. Призляваше му от гласа и критиките й. Денят беше провален, превърна се в подигравка на радостта и тържеството, които помнеше от времето, когато бе дошъл тук със своя баща и братята си.
Бьорте изгледа свирепо гневната му физиономия.
— Ако Джучи победи Чагатай, как ще реагираш? — попита тя.
Той изруга и настроението му се вкисна като старо мляко. Изобщо не си беше помислял, че Джучи може да победи, и знаеше, че ако това стане, няма да прегърне момчето пред погледа на Бьорте. Мислите му се въртяха безплодно, той нямаше никаква представа как ще постъпи.
Темуге слушаше с ядосана физиономия сумтенето на Хазар. Брат му беше спечелил сърцата на екипажа с храбростта си по време на нападението. В дните след онези ужасяващи мигове в тъмното, Чен Юй редовно включваше монголския воин в сбирките на носа. Хазар научи доста изрази на техния език и вечер споделяше дажбите им от силни питиета и топки ориз и скариди. Хо Са явно също бе станал по-приятен на капитана, но Темуге си оставаше съвсем чужд. Не се изненада, когато видя Хазар да се държи като животно наред с останалите. Той изобщо не си даваше сметка за положението и на Темуге му се искаше най-сетне да осъзнае, че е просто стрелец, пратен да защитава по-малкия си брат. Чингис поне знаеше колко ценен може да бъде Темуге за него.
Вечерта преди да тръгнат към реката, Чингис го беше повикал и му бе заръчал да запомни всяка подробност за стените на Баотоу, всяка част от неговата защита. Ако не успееха да се върнат със зидарите, които бяха издигнали града, неговите сведения можеха да се окажат единственото, с което да започнат лятната си кампания. Чингис се доверяваше на паметта и интелекта на Темуге, които очевидно липсваха у Хазар. Младежът си спомни с отчаяние за важната им задача точно когато минаваха покрай една лодка с две жени в нея и Хазар им размаха подканващо сребърни монети.
На лодката нямаше място за усамотяване и на Темуге не му оставаше друго, освен да се взира във водата, вместо да гледа как двете млади жени се събличат и плуват към тях като видри, а кожата им проблясва, когато се качиха на палубата. Чен Юй хвърли котва на дълбокото, за да могат жените да се върнат обратно с плуване, след като екипажът приключи с тях.
Темуге затвори очи, когато чу пискливите звуци, издавани от едната. Беше с малки гърди, гъвкава и привлекателна в младостта си, макар че не гледаше към него, докато вземаше монетата на Хазар. Звуците спряха едва когато усилията на Хазар се увенчаха с успех, дланта й се отвори и монетата се затъркаля по палубата. Екипажът се разсмя, когато тя го отблъсна и застана на четири крака, за да я намери. С крайчеца на окото си Темуге видя, че Хазар се възползва от отворилата се възможност, и кискането на момичето го накара да изругае под нос. Какво щеше да каже баща им за това забавяне? Бяха натоварени със задача, която нямаше равна на себе си по важност. Чингис ясно даде да се разбере това. Без да знаят как да влязат в укрепените градове на Дзин, воините му никога нямаше да победят имперските войници. От тази мисъл Темуге изпадна в ярост, докато чакаше Хазар да свърши за втори път. Денят беше пропилян, но той знаеше, че ако каже нещо, брат му ще му се присмее пред екипажа. Целият гореше от спотаен срам. Не беше забравил защо са тук — за разлика от Хазар.
Стъмваше се, когато Бьорте видя Джучи да слиза обратно към реката, следван от изтощените си братя. Босите му крака още кървяха от тичането, когато застана пред нея с тежко повдигащи се гърди. Сърцето й се късаше за малкото момче, което напразно търсеше с поглед баща си. Нещо му стана, когато видя, че Чингис го няма. Изплю водата и шумно се задъха във вечерната тишина.
— Извикаха баща ти в лагера — излъга Бьорте.
Джучи не й повярва. Тя виждаше болката на лицето му и скри разочарованието си от съпруга си и от самата себе си, че е спорила с него.
— Сигурно е отишъл при новата си жена, чужденката — изтърси Джучи. Вместо да отговори, Бьорте прехапа устна. В това също беше изгубила онзи, за когото се беше омъжила. Докато най-големият й син стоеше объркан и обиден пред нея, не й беше трудно да мрази Чингис заради слепия му егоизъм. Твърдо реши, че ще влезе в гера на чужденката, ако не успее да го намери. Може би вече не го бе грижа за жена му, но беше привързан към синовете си и тя щеше да използва това, за да си го върне.
Чагатай и Угедай застанаха до брат си в тъмното и също изплюха водата, както им беше казано. Баща им го нямаше да ги види, победата изглеждаше някак куха и момчетата бяха объркани.
— Ще му кажа как сте се справили — каза Бьорте с блеснали от сълзи очи.
Това не им беше достатъчно и наранени, те мълчаливо яхнаха конете и потеглиха към дома.