Ивайло Петров
Хайка за вълци (6)

Киро Джелебов Вървинамайнатаси

Киро Джелебов получи този непристоен прякор, когато бе още млад и заживя отделно от братята си. Къщата му бе зидана с дялан камък, на два ката и като всички нови къщи по онова време имаше лице в портокалов цвят с бели корнизи около прозорците и дървен чардак с каменни стълби. Различаваше се от другите къщи само по това, че вместо обор за едрия добитък, долният кат бе нареден за живеене. Навремето тази битова реформа бе посрещната с насмешка и дори с укор от старите стопани, но впоследствие се оказа разумна и полезна. Оборът в долния кат имаше известно предимство през зимата, когато стопанинът може да влиза при добитъка си по бели гащи да го храни и наглежда, но зловонието от тор и пикоч, както и разните гадини, превръщаха цялата къща в обор. Киро Джелебов издигна стопанските постройки в горния край на градината, загради ги с висок стобор от кирпич и докато в съседните дворове се издигаха торища като могили, в които се въргаляха прасета и кокошки, неговият двор бе затревен и чист като горска полянка.

Скоро домът му бе признат от селото за образцов дом. На външната врата не бе поставена табелка, каквато сега е окачена на много врати по нашите градове, за да се знае, че нашенецът поддържа ред и чистота у дома си само ако се удостои с някакво отличие, и че в домовете, пред които не виси такава табелка, живеят пещерни хора в непроходима нечистотия и смрад. По това време посетих за пръв път дома на Киро Джелебов. Бях във второ отделение и седях на един чин със сина му Марчо. Учителката живееше у тях и един ден ни заведе да разгледаме къщата, двора и градината им, а следобед ни даде съчинение на тема „Какво видяхме в двора на Киро Джелебов?“. Изглежда, че не съм имал естетически заложби, за да видя нещо достойно за възхищение в този образцов дом, получих двойка на съчинението си, така че първото ми посещение у Джелебови е свързано с първия ми литературен неуспех. Случи се така, че и в гимназията учихме с Марчо в един клас, живеехме заедно, през ваканциите често се случваше да ходя у тях и едва тогава открих и оцених стопанските добродетели на баща му, както и на цялото им семейство. Овощната градина с варосани дръвчета (единствена в селото), правите като по конец зеленчукови лехи, оградата с дървени тараби, свежата и чиста трева в двора, цветната градинка пред къщата, кладенецът до стопанските постройки с гривна от дялан камък, пътната врата с покрив от яркочервени керемиди и всичко, що можеше да се види, показваше, че стопанинът е не само трудолюбив, но и взискателен до прецизност. И още нещо, което не можеше да се види не само в селото, но и в целия край, а може би и в цялата страна. По онова време почти във всяка нива имаше по една дива круша. Под тази круша хората се хранеха и почиваха на сянка през летните горещини, окачваха люлките на бебетата, държаха водата и връзваха добитъка на хладно, с една дума, дивата круша бе неоценим помощник на земеделеца и по нашия обезлесен край се тачеше като свещено дърво. Тя е саморасло дърво и никой не се грижеше за нея. В добри времена раждаше плод, обираха го и си правеха крушова чорба за зимата, в лоши времена я нападаха гъсеници и по клоните й не оставаше ни едно листо. Само Киро Джелебов се грижеше за дивите круши по нивите си, както се грижеше за овошките в двора си — орязваше ги напролет, варосваше стеблата им, окопаваше ги да поемат влага, пръскаше ги със син камък и всяка година вземаше плод от тях. Между другото по крушовите дървета всеки от селото, а и от околните села, знаеше коя нива е негова.

У Джелебови постоянно живееха учителки. Те биваха от различни краища на страната, дошли за няколко години в нашето забравено от света село да поемат старт към живота. Която пристигнеше първа наесен, кметът я изпращаше у Джелебови, както изпращаше там да нощуват и всички служебни лица от града. Една от тези учителки стана причина да лепнат нов прякор на Киро Джелебов. Като всички нашенци, и той псуваше, кажи-речи, на всяка дума, по повод и без повод, всичко, що виждаха очите му или пипаха ръцете му. А нашенските псувни, скромно казано, са една изящна словесност и тъй внушително реалистични, че, както казваше един шегобиец пришелец, като ги чуеш за пръв път, неволно се почесваш по някои части на тялото.

Първата учителка, която живя на квартира у Джелебови, се казваше Хортензия. Дълго време не можехме да запомним това странно име, което ни внушаваше такова страхопочитание, че когато го запомнихме, не смеехме да го произнасяме, за да не прозвучи в нашите уста неблагозвучно и грубо. Учителките изглеждаха като екзотични цветя сред нас и нашето село, лете потънало в прах до колене, а есен и зиме — в кал и сняг. Почти всички бяха от градове и на първо време така трудно свикваха и се примиряваха с нашия бит, че самите селяни, с вродено превъзходство и неприязън към „гражданята с бели ръчички“, едновременно ги укоряваха и жалеха: „Горките, защо ли са дошли да ги лаят кучетата и да ги ядат бълхите като нас!“ Не знаеха, че тези момичета бяха бедни и идваха при нас от далечни краища да припечелят, да си направят дом и семейство или да продължат образованието си. Хортензия например прекара три години при нас, без да си ходи през ваканциите, за да пести пътни разноски, и на четвъртата година се обади от Швейцария, където бе отишла да учи медицина. Тя бе от Кюстендил и често ни разказваше за този голям и приказен в нашите представи град, защото ние не бяхме виждали ни планини, ни бистри реки, ни минерални бани. И сега, когато ми се случи да видя обозначението на Кюстендил на географската карта, винаги си спомням за „госпоица Хортензия“, първата ми учителка, виждам я как предпазливо гази дълбоката и лепкава кал и шушоните й затъват догоре, как припка леко и грациозно с нас из полето в бяла блузка и черна пола, мъничка и стройна, с прическа „а ла гарсон“ като момче, чувам как ни вика по имена с нежен глас на флейта, усещам уханието на дрехите и ръцете й, ухание на цвете сред нашите калпачета и цървулки, вмирисани на тор и прах.

Първата сутрин, разказваше отпосле стрина Танка, учителката притичала разплакана при нея и рекла:

— Хазайке, напускам ви! Ще извинявате, но повече не мога да остана при вас.

— И защо ма, учителке? Снощи си пристигнала, а сега искаш да си отиваш. Да не си видяла змия в къщата ни?

Учителката й разказала как заспала едва на разсъмване, а преди малко я събудил гласът на хазаина. Понадигнала се от леглото, видяла го да стои срещу прозореца на стаята и такива думи й наговорил, че не могла да ги повтори. Стрина Танка хич и не се досетила каква е работата, та изгоряла от срам пред момичето. Мъж с три деца, пък да приказва такива срамотии на чуждото момиче, това умът й не го побирал. Намерила мъжа си в обора и здравата го смъмрила. Като чул в какво го обвинява жена му, Киро на свой ред пламнал от срам и се заклел, че не е зърнал учителката, камо ли да й каже нещо. И в прозореца й не е зяпал, ами видял една мишка на корниза, от ония, дето се въдят цяло лято в темела на къщата и ни с вода се изтребват, ни с отрова. Стои си на корниза и в очите те гледа, сякаш на инат ти прави.

Стрина Танка веднага се досетила какво и как е рекъл на мишката, нахокала го друг път да си затваря „мръсната уста“ и изтичала при момичето да го успокои.

— Че туй ли било ма, учителке? Ами че то туй нашите мъже наместо добър ден го казват. Видял една мишка бати ти Киро, та й се заканил, а ти си ревнала.

Като познавам неотразимото художествено внушение на нашенските псувни, на които дядо ме учеше още в предучилищна възраст, представям си колко недвусмислено е прозвучала заканата му, отправена в ранно утро срещу прозореца на учителката:

— Ах, маменцето тиии, да ми паднеш в ръчичките, жива ще те разчекна!

От този ден Киро Джелебов се разболя, както страстният пушач или наркоманът се разболяват, когато ги лишат от тютюн или наркотик. Чуждото момиче, „хубаво като капчица“, му внуши такова уважение към себе си, че изведнъж осъзна цинизма на своя навик, засрами се и реши да го изтръгне завинаги от себе си. Ала навикът, както знаем, е втората природа на човека, а тя е по-силна и по-истинска от първата. Втората природа бе покълнала в душата му от люлката и бе пуснала такива яки корени, че само някой заклет светец можеше да се излекува от нея с цената на доживотно мълчание. Това означаваше за Киро Джелебов да се роди отново, и то при условие, че учителката ще живее у тях, за да го възпитава от пеленаче. Въздържанието му се превърна в жива болест, която го направи нервен, дребнав и заядлив. Трябваше да се съобразява с учителката дори когато тя биваше в училището, защото му се струваше, че ще го чуе и ще се разплаче от срам и обида. Само в съня си можеше да се наслади докрай на свободата на словото и по цели нощи нареждаше такива псувачески шедьоври, които стрина Танка слушаше с възхищение. Но ето че положението стана неудържимо и Киро Джелебов се опита да залъгва навика си, както пушач се опитва да го залъгва с незапалена цигара, с бонбончета или семки. Започна да заменя истинските псувни с по-невинни ругатни като например „твойта верица душманска“ или „да ти таковам таковата“, но това абстрактно таковане съвсем не можеше да удовлетвори насъщните му потребности. Най-после, след дълги творчески несполуки, намери един израз, който му се стори пълен синоним на класическата нашенска псувня. Този израз, подобно на модерното изкуство, бе изпълнен от край до край с подтекст, т.е. с него можеше да каже по езоповски това, което желае, а, от друга страна, никой не можеше да го упрекне в цинизъм или в старомоден реализъм: „Върви на майната си!“

Нашенските зевзеци бяха наблюдавали много изкъсо неговите словотворчески усилия и щом чуха този израз два пъти от устата му, веднага го лепнаха върху честното му име.

Николин Миялков и Солен Калчо се мярнаха като призраци и отминаха навътре в гората, а той застана до сухия отрязан дънер и разрина снега около него. От години заставаше на тази пусия и винаги удряше по нещо. Една тясна просека се спускаше надолу и подгоненият дивеч бягаше по нея. Стоеше така добре замаскиран зад сухия дънер, че дори прасетата не го усещаха и се приближаваха на десет крачки и от него. Преди две години уби на това място глиган с огромни глиги (златни, както се узна отпосле) и ги подари на Стоян Кралев. Гората бе малка, но държеше много дивеч. Освен заека, през последните години се навъдиха сърни, разселиха фазани, а покрай тях надойдоха и лисици. Привъртяха се отнейде и две стада диви свине, които след обирането на царевицата оставаха да зимуват в Пъклото около локвите на изворчето. В късна есен падаха и бекаси, привлечени от влагата, прелитаха големи ята от диви гълъби и тогава гората се превръщаше в един малък, но богат резерват. На пернато ловуваха и „от крак“, а на едър дивеч се разделяха на гоначи и стрелци. Дружинката им бе малка, всичко осем души, четирима вървяха из гората, вдигаха шум, викаха и гърмяха, а другите четирима заставаха на пусия. Правеха само две гонки и никога не се връщаха празни. Изкормяха дивеча под стария дъб, разпределяха месото на равни части, след това един от тях събираше в шапка от всекиго по някоя вещ — джобно ножче, кибрит, конче или нещо друго, — предаваше шапката на друг и той поставяше вещите върху парчетата месо. При тази церемония всички останали стояха с гръб към него и после всеки вземаше парчето месо, на което бе поставена неговата вещ. Така честно разпределяха и дребния дивеч. Ако останеше в повече някой фазан, яребица или гривек, хвърляха жребий и за тях, и чак тогава сядаха под стария дъб да починат. Изваждаха от раниците кой каквото има, ракийка или винце, черпеха се и захващаха сладките ловджийски приказки.

Понякога, възбудени от почерпката, устройваха стрелба по мишени. Хвърляха празни бутилки и се опитваха да ги улучат, стреляха по вестници и шапки, но най-често вземаха за мишена гарвановото гнездо. Както е известно, гарваните са птици столетници, а, изглежда, че и къщите си строят за столетие напред. Гнездото бе здраво заклещено между няколко клона на самия връх на дъба и стоеше там от години. Ловците го стреляха само есента, когато биваше празно, и не успяха да го разрушат нито с едри сачми, нито с бренекета, сякаш бе изплетено с арматурно желязо. Всички имаха по някакъв приятен или неприятен спомен от часовете, прекарани под стария дъб. Когато Киро Джелебов например уби големия глиган, допусна една грешка, която можеше да струва живота на Стоян Кралев. Току-що бяха насядали да се почерпят, и Киро Джелебов бутна с крак пушката си, която бе подпрял на дъба. Тя падна и с падането си изтрещя право срещу Стоян Кралев. Не го улучи на косъм и откъсна една фаша от ръкава на ватенката му. Той опипа лявата си ръка, а Киро Джелебов пожълтя като мъртвец. Всички наскачаха разтревожени, само Стоян Кралев остана седнал и се опита да скрие уплахата си с шега:

— Умирачката ме дръпна за ръкава и отмина. Засега, значи, ти продължавам срока.

Киро Джелебов дойде на себе си, грабна пушката си и така я тресна о дъба, че прикладът остана в ръцете му.

— Брех, как щях да убия човека за нищо! — извика той и се удари с юмрук по главата.

Докато му правеха нов приклад на пушката в града, той пак ходеше на лов. Казваше, че в ловни дни не го свъртало в къщи, и стана постоянен гонач на дружинката, но всъщност слугуваше само на Стоян Кралев. Вървеше все срещу неговата пусия, викаше, кяфкаше като гонче и му докарваше дивеч. След лова на бърза ръка одираше и изкормяше пая на Стоян Кралев и чак тогава сядаше да почине. И така, цели два ловни сезона. Помагаше му да поддържа и лозето си, майстореше му разни курници и кафези за птиците, започна най-сетне да го кани у дома си на гости, все под предлог, че това е „курбан“ за случая под стария дъб. Не изпитваше никаква вина за този неприятен случай, който наистина можеше да струва живота на Стоян Кралев, и все пак непрекъснато се стараеше да му внуши, че му е задължен за допуснатата небрежност и че в тази небрежност няма умисъл. Колкото лицеприятието бе чуждо на природата му, колкото повече го терзаеха усилията му да играе ролята на негов приятел, толкова повече се стараеше да му го доказва. Стоян Кралев се отплащаше за щедростта му само с едно голо „мерси“. Това ласкателство не му бе особено приятно, но го допускаше, защото с ласкателството на Киро Джелебов доказваше пред селото, макар и с голямо закъснение, че е виновен за тежките конфликти, които се бяха разиграли между двамата. Повече от петнайсет години бе очаквал гордият човек да преклони глава и да свали от плещите му една голяма вина, която възрастните хора все още помнеха и не можеха да му простят. За скръбните и непреодолими последствия от тази вина мислеше сега и Киро Джелебов. Долу, в Пъклото, се бе утаила гъста белота, а горе, на пусията, виелицата бушуваше с бясна сила. И на него му се струваше, че тази студена и непрогледна бяла пустош се люлее и замайва главата му. Ако не знаех за душевното му състояние, не бих могъл да си обясня как се бе съгласил да тръгне за гората в това време, още повече че той единствен от групата не разбра смисъла на епизода с бутилката, от която Солен Калчо не пожела да отпие и се разплака. За другите това не бе загадка, тъй като всички бяха присъствували на сватбата, когато Солен Калчо женеше дъщеря си. И както ще се види по-нататък, всички имаха някаква съдбоносна връзка с това събитие. Но и да бе присъствувал на тази страшна сватба Киро Джелебов, случаят в кръчмата едва ли щеше да му напомни нещо. Той тръгна за гората не да гони някакви си вълци, не от солидарност към другите, а, както сам мислеше, да гони собствената си мъка.

Няколко дни след като бях пристигнал на село, той ме срещна на улицата и много настоятелно ме покани у дома си. Изглеждаше искрено зарадван от срещата ни, защото ми каза, че много пъти си спомнял за мене, ей тъй, както си припомнял някои неща от миналото. Въведе ме горе, в източната стая, в която някога живееха волнонаемните учителки. Стаята бе много чиста и уютна, подредена, разбира се, съвсем различно отпреди години, когато идвах у тях. На мястото на някогашния ковьор, съшит от вълнени парчета плат и избродиран с разноцветни конци, сега бе поставен двукрилен гардероб, дървеното легло бе заменено с желязно, на стената в обща рамка бяха поставени много снимки на двамата му синове с жените и децата им, в ъгъла между двата прозореца бе поставен голям радиоапарат, до леглото висеше, окачен на верижката си, сребърният часовник с арабски цифри, с който си служихме с Марчо през ученическите години. Тогава той разказваше, че дядо му на младини го получил от баща си, тъй че часовникът бе работил безотказно повече от столетие. Тук бе пренесена и иконата на света Богородица, изписана от сръчната ръка на Иван Шибилев. За разлика от всички икони, които бях виждал в градските черкви, младата жена бе нарисувана в профил, с едно голямо египетско око, в тъмносиня роба и зелен ореол около главата. Тя придържаше с една ръка Исус на коленете си, а с другата му подаваше яркочервена чепка грозде. Исус протягаше ръчички към гроздето с нетърпението на гладно дете и по всичко личеше, че след тази чепка ще иска да изяде още една. Единственият знак за божествения му произход бе също така зеленият ореол около главата му, иначе приличаше на нашенски две-тригодишен младенец с розови бузи и в бяла ризка, защото на тази възраст не ги обличат в панталонки. Иван Шибилев навярно бе рисувал иконата лятно време под навеса на лятната кухня, защото фонът бе златистожълт като узряло жито, а около двете фигури бяха изписани всякакъв вид домашни птици и животни.

— Седни, пък аз ей сега ще дойда — каза домакинът и след минута донесе от другата стая шише вино, две чаши и чиния с кървавица. — Стрина ти Танка отиде до магазина, скоро ще се върне, а ние в туй време да се почерпим. Вземи си от кървавицата, оня ден клахме прасето, прясна е. Добре дошъл и наздраве!

— Хубаво е виното ти, чичо Киро! — казах. — Такова нещо отдавна не съм пил.

— Къде ще пиеш, купешкото е киселок. От старото е, тазгодишното още не съм го отворил. Вино има, ама кой да го пие? Синовете се запиляха из градовете, все не им остава време да надникнат насам. Останахме сами със стрина ти Танка, гледаме се криво-ляво. Някоя вечер ще изпием по една чашка, и толкоз.

Докато говореше така, той стана, погледна през прозореца към улицата и очите му се наляха със сълзи. Допълни чашите и каза:

— Хайде за бог да прости!

— За бог да прости ли? Че за кого?

— Голяма мъка лежи на сърцето ми, чичовото! На никого не съм казал досега, пред тебе ще открия душата си. За свой те имам открай време, нали с Марчо учихте и другарувахте. Няма го вече Марчо!

Марчо бе емигрирал през петдесет и втора година в Западна Германия. Той бе първият беглец в чужбина от нашия край и бягството му по онова време направи потресаващо впечатление на всички, а семейството му изпадна в тежка немилост. Никога не бяхме говорили с Киро Джелебов по този въпрос. Виждах, че при всяка наша среща му се искаше да сподели нещо за сина си, ала не смееше, от своя страна аз също не се решавах да го запитам за Марчо, за да не човъркам раната му. Едва сега ми даваше възможност да го утеша и аз му казах, че един ден Марчо може и да се завърне. Доколкото зная, запазил си е българското поданство, не се е обявил за невъзвращенец, тъй че, ако пожелае, може да се завърне. Той поклати глава.

— Марчо почина!

Извади от портфейла си смачкана хартия и ми я подаде. Това бе телеграма, написана с латиница на български и за улеснение на получателя съдържанието бе написано между редовете с български букви: „Марчо почина чакаме два дни погребение Юта Ани Кирил.“ Разчитах дълго телеграмата, като си давах вид, че не разбирам добре текста с латиницата и искам да го преведа буква по буква да не би да е станала някаква грешка. Но Киро Джелебов разбра защо сричам текста и ми спести баналните съболезнования, които се казват в такива случаи.

— Получих я преди два дена. Отидох да му пусна писмо в града. Нова година да му честитя. Имаме една чиновничка в градската поща, роднина на стрина ти Танка, като дойде писмо от него, заделя го и ми го дава на ръка. Тукашните ще го отворят и ще ме пекат на шиш. Имаш писмо, казва жената, прочети го, сетне му пращай каквото ще пращаш. Седнах, прочетох писмото. Марчо пише, че е болен. От две години и повече имал болки в гърдите, сега лежал в болница и не знаел кога ще излезе. Прочетох писмото, жената ме повика през гишето. Току-що, казва, се получи и телеграма. Искала, види се, да ме подготви за най-лошото и то така излезе. Скрих телеграмата и досега никой нищо не знае. Не искам ни да ме окайват, ни да потриват ръце. И на майка му, и на братята му не съм казал. Нека да си мислят, че е жив и здрав. Аз самичък ще го погреба в сърцето си, аз ще съм му попът, аз ще съм му гробът. Такава черна му била орисията. И децата му няма да видя. Докато пораснат, майката ще ги понемчи. Сега и двете поназнайват български. По-голямото на мене кръстено — Кирил. Едно хубавичко пише на български, сякаш тука се е учило. Дядо и бабо, пише, защо не ни дойдете на гости, имаме автомобил, ще ви разходим навсякъде. На Марчо меракът му беше да работи земя и земя работеше там. Сам ли беше спечелил, жена му ли е имала земя, не зная. Пишеше само, че имал малко чифличе от стотина декара. Ето го на снимката, дето ни я прати преди две години.

Цветната снимка, която ми даде, бе направена така, че да се вижда колкото може по-добре и повече от благосъстоянието на Марчо. Той и жена му седяха на столове сред двора, потънал в цветя и зеленина, децата седяха пред тях на тревата. Зад тях се виждаше къщата им с веранда и островърх покрив, зад къщата, под навеса на някаква стопанска постройка — синя лека кола и малък трактор в доматен цвят. Двете деца бяха мургави като баща си, майката — светлоруса, почти бяла като албинос.

Навън по стълбите се чуха стъпки, домакинът грабна снимката от ръцете ми, сложи я в чекмеджето на масата и ми даде знак да пазя в тайна каквото бяхме говорили. Стрина Танка влезе, видя ме и извика със звънливия си глас:

— Я виж кой ни е дошъл! Божичко, гостенин сме имали, а пък аз да се халосвам из село! Ходих на магазина да взема туй-онуй, сетне се отбих при кака Ивана, че е нещо веран. — Тя остави каквото носеше на масата и пооправи забрадката си. — Ха добре си ни дошъл!

Подаде ми пръстите на ръката си, както правят селските жени при здрависване, и аз ги целунах. При всяка наша среща й напомнях за Марчо, виждах как мъката напира в очите й, но и тя като мъжа си никога не отваряше дума за него. Исках да й кажа, че се радвам да я видя все така здрава и чевръста, но тя пристъпи към мен, понадигна се и мълчаливо целуна лявото ми рамо. Този нежен жест на простата женица ме затрогна, прегърнах главата й, погалих я, тя изхълца, закри лицето си с ръце и между пръстите й бликнаха сълзи.

— Всяка вечер в бяло го сънувам, стрина! В бели дрехи облечен, в ръцете му червени китки…

— Я не вий като на умряло, че е грехота! — скара й се стопанинът. — Хората не са дошли да ти слушат дертьовете! Иди да ни донесеш нещо за хапване.

— Добре, добре, добреее! — с тих укор каза стрина Танка и излезе. — Все да мълчим, все да мълчим. Какво сърце имаш! Почерпете се, аз ей сега ще донеса яденето.

— Жени! Дай им да циврят за щяло и нещяло! — каза Киро Джелебов, когато отново седнахме на масата, сякаш сам той не бе заплакал преди малко. — Никой не е вечен на този свят. Човек се ражда с черен пояс повит и дорде е жив, всичко му идва на главата. С доброто е лесно, на лошото трябва да му излезеш насреща. Или то тебе, или ти него, със скръстени ръце не може да се живее… Вземи си от мезенцето, че ей сега ще обядваме. Манджата е готова, стрина ти Танка сготви, преди да излезе от къщи. Хайде наздраве! Нали ти казвам, от ланшното е, тазгодишното ще го отворя подир някой и друг ден. Тази година гроздата закъсняха, ама са захарни. Четиридесет дена ширата не може да се избистри, все кипи…

Не бе трудно да се досетя, че ми говори за лозята, за виното и за други неща само за да заличи впечатлението ми от проявената сантименталност. За по-малко от минута успя да придаде на лицето си толкова спокойно изражение, че ако не бях прочел известието за смъртта на Марчо, нямаше и да се досетя каква мъка лежи на сърцето му. Стрина Танка скоро нареди трапезата. И тя като мъжа си бе успяла да промени израза на лицето си, усмихваше се, както подобава на гостоприемна домакиня, и непрекъснато ме подканяше да си хапвам от всичко.

— У, че ти ядеш колкото врабченце бре, стрина! Яж де, яж!

Този обяд бе за мен тежко изпитание и както казват на село при такива случаи, всичкото ядене отиде на гърба ми. Преглъщах с усилие и говорех за каквото ми дойде на ум, и не можех да се освободя от чувството, че присъствувам на обяд след погребение и че съм съзаклятник в една страшна тайна, която майката е узнала чрез неведомите догадки на сърцето си и само от уважение към мене не дава воля на скръбта си. В мълчанието на мъжа й имаше отчаяна гордост, а в моето притворство — кощунство към нейната изконна и свята скръб. Още в началото бях заявил, че трябва да се готвя за път, и щом свърши обедът, станах от масата. Стрина Танка се завайка, че не може да ми приготви армаган за София, разтършува се из къщата и накрая ми тикна в ръцете няколко подкови прясна луканка. С нея се разделихме на стълбите, а Киро Джелебов ме изпрати до улицата.

— Ще прощаваш, че те занимаваме с нашите кахъри, но тъй се докара работата — каза той и ми подаде ръка за сбогом. — Ако пък времето се развали повече и не можеш да пътуваш, ела в неделя сутрин в хоремага, ще правим комка с новите вина.

Прибрах се в старата къща при леля ми, която все още живееше в село. Тя бе запалила кюмбето, в стаята бе топло, миришеше на сурови цепеници и мерудия, а навън вече прехвърчаше сняг и силен вятър огъваше клоните на дърветата. Полегнах върху пъстрата покривка на леглото и се опитах да чета, но още след първата страница се разсеях и оставих книгата. Мислех за покойния Марчо и го виждах на различни възрасти, от дете до деня, в който се бе снимал със семейството си. Знаех, че сме седели на един чин от първо отделение, но го помнех от второ отделение, когато даскал Пешо влезе един ден в клас с госпожица Хортензия и ни нареди до стената за преглед. Трябва да е било в началото на учебната година, защото си спомням, че по ръцете и устата на всички ни имаше кафяви петна от недозрели орехи, а току-що остриганите ни глави лъщяха като калайдисани тасове.

Даскал Пешо ни накара да разкопчаем огърлетата на ризките си и да събуем левия си крак, взе показалката от черната дъска и тръгна по редицата. Най-напред поглеждаше врата и ушите дали няма по тях кир, след това огърлето за въшки и накрая — ръцете и събутия крак за нокти. За неизрязани нокти и кирлив врат удряше по три пръчки по дланите, за въшки — по пет пръчки. По-малодушните започваха да плачат още преди да замахне, и криеха ръцете си, но заклетият блюстител на хигиената хващаше ръката на плачещия, обръщаше я с дланта нагоре и нанасяше необходимото число удари. Учителствуваше от откриването на училището и в селото, от децата до дядовците и бабите им, нямаше човек, който да не е бит поне веднъж от него. Като доайен на учителското тяло на него се падаше честта да изпълнява тази екзекуция и той я изпълняваше така съвестно и акуратно, че госпожица Хортензия се разплакваше и излизаше от стаята. В такива дни на акции за борба с нечистоплътността, особено в началото на учебната година, когато пристигахме в училище направо от полето, волни и диви като добитъка, с който сме прекарали лятото, в класните стаи се чуваха писъци като при полицейски разпит, след което всички тичаха към домовете си. До късна вечер във всеки двор гореше огнище, майките ни събличаха голи, пощеха ни, миеха ни и изпарваха дрешките ни в казана.

От този ден помня Марчо, може би защото той единствен от отделението вместо наказание получи похвала. Даскал Пешо дълго и прецизно го преглежда изненадан, а може би и разочарован, че за пръв път в дългогодишното си учителствуване не може да използва правото си на екзекутор. Съблече го до кръста, препоска дрешките му до последния ръб, но прецедентът на чистоплътност бе неоспорим и в края на краищата бе принуден да го посочи за пример пред цялото училище. В учението обаче Марчо не блестеше, нямаше нито провали, нито големи успехи, с труд и прилежание минаваше от отделение в отделение с добър, а понякога и с много добър. Нашата дружба не бе съвсем безкористна, но затова пък взаимоизгодна. Скоро забелязах, че Марчо хвърля по едно око в моята тетрадка, а през междучасията ме питаше за урока в следващия час. Казвах му каквото знаех, а той ми услужваше с каквото може — я с гумичка, я с ножчето си, което бе вързано на синджирче за джоба му. В късна есен и през зимата имаше дни и седмици, когато селото потъваше в кал и сняг. Бащите ни пренасяха на гръб до училище, а вечер до в къщи. Носехме си храна в торбичките и на обяд се хранехме, всеки на своя чин. Марчо си носеше за обяд парче баница, печено месце, луканчица, краве масълце или сиренце и аз започнах да поглеждам към трапезата му, както той поглеждаше в час към моята тетрадка. Най-много ме привличаше хлябът му, обикновено крайшник от голям, бухнал самун с розова корица и мек като душа. Заради този хляб започнах да полагам по-системни грижи за Марчовото образование. Препитвах го за следващия урок, помагах му да си напише домашното, а неговото меню ставаше все по-разнообразно и по-обилно, слагаше го на средата на чина, канеше ме да си вземам и аз си вземах. Така от най-ранна възраст започнах да продавам интелектуалния си труд срещу най-насъщни материални нужди.

Когато дойде време да учим в гимназията, Киро Джелебов сам предложи да живеем с Марчо в една квартира. Децата свикнаха тука заедно, нека живеят заедно и в града, каза той, но предложението му едва ли бе продиктувано от сантиментални подбуди, още повече че в гимназията отиваха да учат и други момчета, и то по-заможни. Той бе средна ръка стопанин, към нашата фамилия проявяваше известно снизхождение, но изглежда, че бе оценил помощта, която бях оказвал на сина му в основното училище, и се надяваше, че и в гимназията ще го „подпирам“. Както и да е, намериха ни квартира, спазариха се с хазаите да се храним у тях, уговориха колко и какви продукти ще доставят и си заминаха с брат ми, а ние с Марчо от тоя ден станахме гимназисти.

Градът като че не направи особено впечатление на Марчо или поне не промени с нищо начина му на живот. Още след първия учебен ден подвърза всичките си учебници и тетрадки в синя хартия, налепи им етикетчета и ги подреди в единия ъгъл на шкафа, след вечеря прегледа уроците и си легна. На сутринта стана един час преди мене, лъсна обувките си, изчетка дрехите си, изми се на чешмата в двора и ме събуди. И така през петте години, в които живяхме и учихме заедно. Марчо и в гимназията не прояви изключителни способности, но и на сантим не отстъпи от добрия успех. Както добрият родител полага еднакви грижи за всичките си деца, така и той разпределяше усърдието си към всички предмети като на аптекарски везни, тъй че в бележниците, а после и в дипломата му за завършено средно образование успехът му бе изписан във вид на една колонка от четворки. Тази колонка от цифрата 4, подобно на верига от еднакви брънки внушаваше посредственост, но и пословично постоянство и твърдост на духа. И баща му, иначе амбициозен и взискателен в работата си, не притесняваше сина си да гони по-висок успех. Като залягаш над една работа, казваше той, тя сама върви напред и рано или късно ще ти донесе успех.

През ваканциите, и особено през летните ваканции, Марчо прекарваше повече на полето, отколкото в къщи, облечен като неуките селски момчета с риза, с цървули и сламена капела на главата. Имаха шейсетина декара „гледана земя“ и той, като баща си, се чувствуваше истински господар на тази земя. В предпоследния клас на гимназията по-малкият му брат също дойде да учи при нас, а най-малкият завърши прогимназията, така че в семейството имаше четирима пълноценни работници. Киро Джелебов можеше да се осланя на кого да е от тях, дори и на най-малкия, който не бе заякнал още за мотика и сърп, но пък гледаше добитъка не по-зле от възрастните стопани. На нивата Киро Джелебов жънеше откъм вътрешната страна, за да държи права линията на чакъма, а синовете от лявата му страна, и двамата по „градски“ голи до кръста, изпечени и яки като възрастни мъже. Ако предния ден не бе валяло дъжд, тримата оставаха да спят на нивата. Вечеряха по тъмно, настилаха ръкойки под крушата и на минутата заспиваха. Най-малкият, Димчо, ходеше да пасе конете в Пъклото, спеше с другите коняри, а сутрин докарваше с майка си яденето на нивата. Киро Джелебов се събуждаше по няколко пъти през нощта, поглеждаше момчетата кое как спи, гадаеше по звездите кое време е и лягаше отново, но спеше нащрек. Сънуваше неясни сънища и в същото време чуваше шумовете на нощта, долавяше миризмите на треви, пшеница и земя. И така, докато от селото долетеше първият пресипнал и още сънен вик на петел. Ставаше тихо, за да не събуди момчетата, които спяха дълбоко със залепнали клепачи, и отиваше на другия край да наскубе въже. На изток синевата ставаше все по-бледа, преливаше във виолетово, в розово и най-после в златистожълто. Дотогава той наскубваше въжето и щом пристъпеше да го остави под крушата, момчетата го усещаха по стъпките и скачаха като войници на крака. Подремнете още малко, рано е, казваше им той, но момчетата си наплискваха лицата от стомната и се хващаха за сърповете. В първите дни ръцете им хващаха мазоли и кървяха, сутрин с мъка разтваряха пръстите си, но вместо да се оплакват, те се шегуваха помежду си, че са станали градски кокони. Бяха свикнали от мънички да се трудят и патриархално благоговееха пред родителите си, които търпяха лишения заради тях. В къщи, на полето или където и да е, щом се появеше майка им или баща им, ставаха на крака, не посягаха на трапезата преди тях и не си позволяваха никакви волности в тяхно присъствие. Киро Джелебов не им досаждаше с поуки за ползата от труда, защото бе уверен, че кому колкото сили и способности са дадени, няма да ги пропилее на вятъра. Те пък никога не му искаха пари или дрехи, защото знаеха, че ще даде на всекиго и навреме каквото се полага. Кръвната солидарност ги правеше доверчиви един към друг и в семейството им не се помнеха кавги и разправии.

До изгрев-слънце изкарваха по един, че и по два чакъма. Над полето лежеше ефирен здрач, по класовете блестяха ситни капки роса, пъдпъдъците свиреха в надпревара току в краката на момчетата. Тримата бързаха да изпреварят горещината и работеха мълчаливо, а зад тях се трупаха ръкойки, стегнати и наредени като къдели. И когато слънцето се издигнеше на два-три боя, вече смалено и нажежено до ярост, по пътя се задаваше тяхната каруца. Най-малкият, Димчо, караше конете, а майка му седеше насред каруцата и крепеше съдините с яденето. И тя ставаше по първи петли и се залавяше да пали фурната, да издои кравата и биволицата, да ги изкара на говедаря, да нахрани птиците и най-сетне да сготви ядене за нивата. Дорде мъжете се приберат, дорде се измият, тя застилаше месала на сянка и нареждаше гозбите, които бе сготвила от ранни зори: пиле яхния, кисело мляко, баница, краставици, компот от джанки или вода със стрит чесън, захар и оцет за утоляване на жаждата, всичко в тави, пръстени гювечета и гърнета, увити в бели парчета плат или запушени с тиквени листа. Момчетата лапаха като вълчета, а тя посягаше, колкото да не седи отстрани със скръстени ръце, и не откъсваше очи от тях, че нямаше кога да им се нагледа. Сутрин ставаха рано, вечер се връщаха по тъмно, а лятото, ей го, преваля, утре ще облекат ученическите си дрехи и ще заминат за града.

— Ти що се назлъниш, само за нас ли си готвила? — казваше Киро Джелебов, като я гледаше как посяга като чужда.

— Вий мене не гледайте, яжте, хранете се, че жетвата е най-тежка от кърската работа, сили иска — отвръщаше тя. — Аз дорде готвех, от туй, от онуй, заситих се.

И тримата бяха одрали кожата на баща си, мургави, с остри черни коси и синьо-зелени очи, работливи и оправни като него. Галеше ги в ума си и насън, иначе не смееше да посегне. И най-малкият вече не позволяваше да го погалят, мръщеше се и се срамеше от по-големите да не го мислят за дете. Едно след друго минаваха жетва, вършитба, харман, Богородица с първата кошница грозде и ето че на четиринайсети септември рано-рано сутринта няколко каруци откарваха учениците към градовете Варна, Добрич, Провадия. Киро Джелебов изпращаше вече трима ученици, двамата във Варна, а най-малкия в Образцов чифлик край Русе.

Деветосептемврийските събития ни завариха с Марчо в казармата. Той служеше във Варна, а аз — в Шумен. Когато се уволнихме, селото бе вече така разбунено, че човек не можеше да го познае. Домашните редовно ни осведомяваха в писмата си за всичко, което ставаше при тях, и все пак бяхме изненадани от настъпилите промени и преди всичко от неудържимите политически страсти. Допреди Девети само някои от учениците говореха открито за политическите си убеждения и двама от тях попаднаха в затвора, знаеше се и за няколко души възрастни, че са комунисти или дружбаши, а сега всички се бяха писали в някаква партия. Имаше социалисти и звенари, имаше и радикали, които по-рано не бяха и чували за тези партии, камо ли да знаят и политическите им програми. Заседаваха в клубовете си, вземаха решения, приемаха или изключваха членове, караха се помежду си, караха се с привържениците на останалите партии. Изваждаха се наяве много кирливи ризи, разчистваха се много стари сметки, та външен човек можеше да помисли, че нашенци са излезли на нож всички против всички. По-късно обаче се разбра, че нашенци не са толкова социално и класово осъзнати, та да се изтребят взаимно. Цялата тази политическа истерия се дължеше на страха им от ТКЗС. Мнозина вярваха, че ако не влязат в комунистическата партия, а в каква да е друга, кооперирането на земята ще им се размине. Щом на комунистите партията им налага да правят общо стопанство, нека си го правят със своя земя, стопаните от другите партии ще си работят земята, както досега. За да се предпазят по този начин, в много семейства бащи, синове и братя членуваха в различни партии, продаваха земя, приписваха я на наследници, за да дават по-малко държавни доставки и по-малко данъци.

Киро Джелебов бе от малцината, ако не и единствен в селото, който остана настрана от всякакви партии. Ако го повикваха на общоселско събрание, не отказваше да отиде, слушаше от край до край каквото се говори и си отиваше у дома. Имаше десетина души, към които трябваше да се подхожда по-специално поради авторитета им пред селяните. Смяташе се, че ако тези стопани се запънат и откажат да влязат в ТКЗС още в самото начало като основатели, ще разколебаят и останалите, и обратно, ако влязат, ще повлекат и други след себе си. Стоян Кралев ни нареждаше да разговаряме с тези хора едва ли не алегорично по въпросите на колективизацията, да „вадим душата им с памук“, да ги ласкаем и да ги уверяваме, че като добри стопани те и в общото стопанство ще се радват на голяма почит. Киро Джелебов не бе дал повод да го слагаме в категорията на „мъчните“ нито дори с намек, но съзерцателното му отношение към събитията в тези дни на всеобща възбуда караше всички ни да вярваме, че трудно ще се реши да влезе в общото стопанство или може би никога няма да се реши. В същото време обаче всички очаквахме от него някакъв жест на приятна изненада, а именно, че след като обмисли и прецени събитията по-добре от останалите, един ден, може би в последния ден, дори в последната минута на учредителното събрание, ще се надигне от последната редица на салона, където сядаше винаги, и мълчаливо ще подаде молбата си за членство в ТКЗС. С такова раздвоено чувство към него Стоян Кралев ми даде най-подробни указания как да извадя душата му с памук и на всяка цена да го привлека на наша страна.

— Няма защо да ти разправям що за човек е, ти го познаваш най-добре. Свои хора сте, имате си думата, действувай!

Стоян Кралев ми възложи тази задача с увереност, която ме задължаваше, и още на другия ден намерих повод да намина при Киро Джелебов. То се знае, за нас, младите агитатори, бе въпрос на престиж кой колко души ще привлече в ТКЗС, а и агитацията си имаше своята романтика. Нашенци, така разточителни към различните политически партии и подозрителни едни към други, неочаквано се оказаха в единен фронт срещу нас, ала и ние се превърнахме в истински фантоми и намирахме пролуки да се вмъкваме в къщите им. Попадахме в различни положения, в повечето случаи неприятни, някои ни изпращаха с много здраве, други ни пропъждаха с клетви и насъскваха кучетата по нас, затрудняваха ни с въпроси, на които сам Маркс не би могъл да отговори, устройваха ни клопки. На всичко това отвръщахме с търпението на мисионери, посветени във великата тайна и тръгнали с безпримерно себеотрицание да я откриваме на нищите духом, а ченетата ни не биваше да престават да мелят при всички обстоятелства на най-високи обороти. За „селската маса“, т.е. за всички, освен за ония десетина души, за които стана дума по-горе, Стоян Кралев ни даваше ясни и твърди указания. „Пипнеш ли го в ръцете си, няма да го оставяш, докато не омекне. Където и да го срещнеш, на улицата, на нивата, в кръчмата, ще му приказваш за предимството на колективното стопанство пред частното, за експлоатацията на чифликчиите и кулаците и най-много за благоденствието на съветските колхозници. Декларацията да е в джоба ти, рече ли «да» — давай му да я подпише!“ И ние изпълнявахме указанията му с най-голямо въодушевление и възторг. Всичко, що бяхме чули и прочели за съветските колхози, го разказвахме на селяните така вдъхновено и нагледно, като че самите бяхме станали вече полевъди, животновъди и механизатори. И за да не оставим ни най-малко съмнение в недоверчивите им душици, най-накрая хвърляхме пред тях последния и най-съкрушителен довод за благоденствието на колхозниците, а именно, че колхозниците вземат на края на годината само една малка част от възнаграждението си, защото тази малка част е толкова голяма, че им стига да задоволяват всичките си нужди. Нещо повече, колхозникът може да ползва колкото си иска от общото имущество. Значи комуто кефне да си заколи днес десет кокошки, ще си ги заколи и никой няма да му забрани, но и той няма да го направи, няма да ощети другарите си, защото е съзнателен съветски човек, нов човек, и т.н.

Киро Джелебов товареше говежди тор във вътрешния двор. Съблечен по риза и обут в стари галоши, с позапретнати крачоли, той забиваше желязната вила в гъстата каша и я хвърляше във волската каруца. От бунището се вдигаше пара и наоколо се носеше тръпчив мирис на отлежал тор, току в краката му се пречкаха няколко кокошки и при всяко вдигане на вилата настървено се спускаха да клъвнат червеите. Той ги отпъждаше внимателно настрана и им се караше като на немирни и лакоми деца.

— Не се навирай, че хич няма да усетиш как ще те нанижа на вилата. Гагата ти по цял ден човърка, и пак няма насита. Къш, по-настрани, де!

Залисан в работата си, той ме видя едва когато чу скърцането на градинската врата, бодна вилата в бунището и тръгна да ме посрещне.

— Няма да те здрависвам — каза той, — че ръцете ми не са чисти, ама добре си дошъл! Рекох да закарам малко тор на нивата до Корията. Тази година бях я сял слънчоглед, на единия край не стана ни на бой, ни на пита. Викам си, мястото е наведено и пороищата са свлекли почвата, та да му хвърля някоя и друга каруца тор. Заповядай да поседнем в къщи! Стрина ти Танка ще ни почерпи по една чепка грозде или нещо друго.

В това време стрина Танка излезе на чардака, видя ме и ме покани в къщи. Казах й, че съм наминал пътьом за малко, но след няколко дни нарочно ще им дойда на гости. Тя започна да окачва под стряхата на чардака връзки лук и чесън, а ние с мъжа й останахме до бунището. Попитах го дали имат писмо от Марчо, който от два месеца бе студент в София, попитах го и за другите му синове. Марчо се обаждал редовно, бил добре, живеел с едно момче от пловдивските села. Записал агрономство. Преди да тръгне за София, се канел да се запише в политехниката, а като отишъл там, решил да се запише в Агрономическия факултет. Е, щом е рекъл агрономство — агрономство, негова си работа. Оня ден му изпратил колетче с туй-онуй да се позахранва от време на време, че храната в София била малко кът. Аньо трамбова в казармата, Димчо тази година, живот и здраве, ще завърши Образцов чифлик.

Докато ми разказваше за синовете си с по няколко думи, както се дават накратко сведения за чужди хора, Киро Джелебов неволно взе вилата и докато хвърляше тор в каруцата, заговори за кокошките, които се навираха в краката му за червеи: „Не знам дали си забелязал, че туй кокошката е лакома като козата. Козата да я оставиш цял ден да гризе, няма да се засити, ама и кокошката от сутрин до вечер бие с човката си като шевна машина. Гледаш, гушата й от шепа по-малка, а няма напълняне. Особено ей тази, червената, старозагорската порода, окото й все в зърното. Ротайландът яде по-малко, но става по-едър. Каквото клъвне, на гърба си го слага. И плимотрокът е такъв. Легхорната пък е най-нослива. Кажи-речи, през цялата година снася, и то всеки ден. Само че трябва да й даваш попарка от хляб, да й забъркваш ярмица или слънчоглед. От царевица, от друго зърно слабо носи. Кокошка — кокошка, но и тя си иска своето. А иначе е голям душманин на почвата. Една неделя да рови в градината, какво прави, какво струва с почвата, не я ли наториш, на другата година реколта няма.“

След тази кратка, но изчерпателна лекция по птицевъдство Киро Джелебов донесе волския ярем, който бе подпрян на стената до обора, и се залови да го слага на о̀ка, а аз му пожелах приятна работа и си тръгнах. Не бях очаквал някакъв успех в мисията си, защото знаех, че тази първа среща е само началото, и все пак имах чувството, че все по-трудно ще ми бъде да се срещам с него. Струваше ми се, че ще оскърбя достойнството му, ако се заема да го убеждавам да направи такъв преврат в живота си, какъвто бе отказването от частната собственост, така както убеждавах другите стопани. У Солен Калчо например можех да отида, когато си поискам, или да го спра на улицата. Отначало той категорично отказваше да слуша „за туй ваджишко текеесе“, но постепенно се увличаше в разговора и когато успявах (а винаги успявах) да го уверя, че в общото стопанство всички земеделски работи ще се извършват с машини, той възкликваше простодушно: „Ей, че то хубаво, бе!“ Щом обаче му подавах да подпише декларацията за членство, отговаряше „И туй ще стане, като му дойде времето, ще стане, бъди рахат!“ И наистина стана член-основател на стопанството. С Жендо Иванов се виждахме по няколко пъти на ден, защото семействата ни живееха като в един двор, разделен символично с прогнил трънен плет. Дълги години не знаех, както и всички в селото, защо го наричат Хайдутина, още повече че бе почтен и трудолюбив стопанин. Очевидно кръстникът му бе подочул нещичко от биографията му на млади години, но тъй като Жендо бе пришелец и нито веднъж не прояви „хайдушкия“ си нрав, всички смятаха, че прякорът му е даден по някакво недоразумение. Едва няколко дни преди хайката за вълци можах да узная защо все пак нашенци го бяха нарекли Хайдутина. Бях „прескочил“ за малко у тях, почерпихме се, както му е редът, и се разприказвахме надълго и широко. В стената на стаята срещу мен имаше открито вградено долапче, в което бяха поставени разни кухненски прибори и между тях един ръждясал барабанлия револвер. Взех тази антика да я разгледам и тогава Жендо ми разказа историята си, която вече знаем. Дали това, което ми разказа, бе вярно в подробности, дали не бе си приписал чужди подвизи, за да бъде по-интересен, това няма особено значение. Важното е, че дори да бе измислил историята си от край до край, той я разказва като своя и държеше да му вярвам на всяка дума. По всичко личеше, че изведнъж и неочаквано за самия себе си бе решил да разкрие „тайната“ на живота си, която години наред е стояла „под езика му“. Това именно ми направи най-силно впечатление. Много по-късно си дадох сметка, че бе ми разказал житието си няколко дни преди хайката за вълци, и открих в изповедта му трагично предзнаменование.

Николин Миялков и още четирима от моите „енориаши“ подписаха декларации за членство без драматични терзания, само Никола Денев при всеки разговор повтаряше един и същи въпрос: „Значи така, ще разорем междите и всички нивички ще станат една голяма нива?“ Да! „И ще си закарам добитъка в общия обор, така значи, а?“ Ще ги закараме. „И ще си работим като едно семейство?…“ Една нощ офейка с жена си и двете си деца, без да се обади на никого. Имаше трийсетина декара земя, остави я на бъдещото стопанство и „поведе крак“ в миграцията към градовете. „Значи така, а?“

Работата ми с тези хора не бе лека, упорството ми да подравям основите на патриархалното им битие ги караше да се държат настрани от мен, бяха развълнувани и любопитни, питаха, спореха, отричаха, отпъждаха ме или ме търсеха като болници да им давам утеха. („Наш си, учен си, ставам кооператор на твое доверие, ако ме измамиш, чичовото, вуйчовото, дядовото, ти ще ни береш греха!“) С една дума, допускаха ме до себе си. При Киро Джелебов трябваше да чукам на отворена врата. Нямаше да се изненадам, ако откажеше да влезе в ТКЗС, защото нямаше да бъде единственият в селото. Мъчителното в случая бе, че не ме допускаше до себе си. Най-простото нещо бе да го запитам, чичо Киро, така и така, какво е намерението ти относно кооперативното стопанство, а не можех да го направя. Бях твърде млад, младо и болезнено трябва да е било и честолюбието ми, за да го агитирам, а той да ме погледне в очите и да каже: „Ето за какво ме обикаляш — да ме учиш какво да правя.“ Не само честолюбието ме е възпирало да го „уча“, изпитвал съм към него и онова чувство, което наричат респект и което трудно се поддава на обяснение. Изпитваше го отначало дори и Стоян Кралев и неслучайно не се зае сам с него, а изпрати мен да го „сондирам“, и то много предпазливо. Да го сондирам обаче все пак не означаваше да му доказвам, че досегашният му живот е неправилен и порочен от гледна точка на новото време и всичко, що бе съградил и отгледал — имот, добитък, инвентар, — което носеше следи от сърцето и душата му, трябва да го предаде в общото стопанство днес или най-късно утре, ей така, изведнъж, като че не е било негово.

Бях обещал да му отида на гости и отидох, но пак пътьом, за няколко минути, „защото съм зает с предстоящото учредително събрание на ТКЗС“. И друг път, вече при случайни срещи, все му повтарях, че не мога да му гостувам, защото от сутрин до вечер „тичаме“ по работите на учредителното събрание, с надеждата, че може да прояви интерес към това толкова важно събитие, но той казваше: „Е, хубаво, като се освободиш, намини към нас, имаш много здраве от Марчо!“ Питах се дали не съзнава своята обреченост на частен стопанин и ако я съзнава, как може да запази такова самообладание, когато около него животът бушуваше като море. Наистина по онова време той ми изглеждаше като някакъв Гъливер, който гледа от висотата на великанския си ръст стотици джуджета да пъплят в краката му, разбунени от някаква своя тревога, и внимава да не ги настъпва. Питах се още дали се надява да го отмине общата участ и на какво се крепи вярата му. На свой ред Стоян Кралев все по-често ме питаше какво става с „моя човек“ и аз му отговарях, че моят човек се колебае и все още не може да вземе някакво решение. Такива са те, казваше Стоян Кралев по каноните на класовата теория, ще има да охкат и пъшкат, докато се измъкнат от дребнобуржоазната си черупка. А ти не го оставяй много-много да мъдрува, ами го поразчовъркай по-ячката, да не си мисли, че партията цял живот с перо ще го гали…

Аз обаче не знаех дали Киро Джелебов се колебае и дали изобщо има някакво отношение към бъдещото ТКЗС. Хората напразно смятаха, че с него сме си „свои“ и че си „имаме думата“. И семействата ни не се сближиха, както трябваше да се очаква. Стрина Танка наминаваше от време на време у дома „да видят какво ще изпратят на учениците“, по същия начин и майка ми наминаваше към тях. Все си обещаваха да си направят по едно голямо гости и все не се наканваха да го направят. Киро Джелебов бе влязъл само веднъж у дома за четвърт час, поговориха с баща ми за нашите ученически работи и даже не пожела да изпие чашка ракия. И той, и жена му седяха нащрек, сякаш не смееха да се докоснат до околните предмети, за да не се изцапат, презираха сиромашката ни покъщнина или не искаха да ни притесняват с присъствието си, защото забелязваха, че нашите наистина се притесняват от тях. Иначе Киро Джелебов идваше често у нас, но само до вратника, слагаше в каруцата, каквото нашите бяха приготвили за мен и го докарваше в града. И в квартирата ни престояваше все „на крак“, оставяше каквото бе донесъл и щом отпочинеха конете, потегляше за село.

Всяко семейство живее по свои закони и навици, има свои тайни, планове и противоречия. В село обаче те скоро излизат наяве, наивността и любопитството са така преплетени, че хората не успяват да прикриват личния си живот зад непроницаеми стени, там и кучетата „говорят“, а селяните разбират много добре езика им. За семейството на Джелебов, както и за всички семейства в селото, се знаеше всичко, а всъщност не се знаеше нищо. Имам предвид вътрешния живот на семейството им, в който чуждото око и чуждото ухо не можеха да проникнат. Никой не бе ги чул да разговарят на „висок тон“ помежду си, да си разменят многозначителни погледи, да се увещават за нещо и трудно бе хората да си представят, че като всяко семейство, и те имат часове, в които се събират да се съветват по важни семейни въпроси, да си съставят планове за бъдещето. У тях и трудовите, и личните им отношения бяха така гладки, спокойни и хармонични, сякаш всички, и млади, и стари, бяха еднакво мъдри, разбираха се като по телепатия и не се нуждаеха от взаимни съвети. Не бяха и потайни, защото нямаха какво да крият от външни хора, а по-скоро сдържани и съсредоточени в работата си. На бурните политически събития през войната и особено по време на революцията реагираха също така сдържано и не взимаха страна, тъй че не можеше да се разбере как възприемат тези събития. Всички от семейството съумяха да запазят самообладание, като се придържаха в строг неутралитет по отношение на външния свят и не се поддадоха на политически страсти.

Срещнах Киро Джелебов в деня, когато се разтури кооперативното стопанство. Този ден бе най-тъжният от новата история на селото. Отначало всичко вървеше по-спокойно, хората познаваха добитъка си, отвързваха го от яслите и го откарваха по домовете си, но когато дойде ред на овцете и инвентара, избухнаха спорове и кавги. Всеки стопанин бе изрязал знак на ушите на овцете си, по който ги разпознаваше в махленското стадо. Там се събираха овце от десетина къщи и знаците бяха различни. В кооперативното стопанство бяха събрани овце от осемдесет къщи, много от знаците се повтаряха, а собствениците спореха кая овца на кого е и всеки искаше да вземе по-добрата. Много овце бяха измрели, но имаше и много шилета от пролетта и това стана причина за още по-голяма неразбория в разземването на имуществото. Така стана и с инвентара. На един каруцата повредена и посяга на чужда, на втори — лемежът на плуга сменен, на трети — хамутите, и ето че възвръщането на имуществото се превърна в разграбване. Мнозина се хванаха за гушите и стигнаха до бой, жените пищяха неистово и кълняха, лаеха кучетата. Още от сутринта заръмя дъжд и прахта скоро се превърна в кал, на всичко отгоре черковната камбана удари на умряло и протяжните й звуци се понесоха над селото като прокоба. Събитието назряваше пред очите ни, няколко стопанства в околията бяха се разтурили, половината от нашите кооператори отдавна бяха подали заявление за напускане. И все пак бяхме изненадани, струваше ни се, че е станало нещо неочаквано, както стават катастрофите по ничия вина. Нищо не можеше да се предотврати и ние, които бяхме положили толкова усилия за създаването на стопанството, сега гледахме с покруса как хората, изкаляни и измокрени, ръфат от мъртвото тяло на стопанството като лешояди и отмъкват късовете към бърлогите си.

Та в този злощастен ден привечер, когато се прибирах у дома, Киро Джелебов ме настигна на улицата, поздрави ме и тръгна редом с мен. Отвърнах на поздрава му, без да го погледна, за да не видя в лицето му злорадството, което бе изписано по лицата на другите частници. Почувствувах се неловко дори за ония несъстояли се разговори, с които възнамерявах да го спечеля на наша страна. Бях така отчаян от поражението, че не съумявах да прикривам състоянието си, и това ме правеше мнителен. Помислих си например, че той можеше да се отбие за дома си по друга улица или да ме изчака да отмина напред и да не се навира в очите ми тъкмо днес. Вървяхме няколко минути, без да проговорим, но аз се досещах какво иска да ми каже с мълчанието си: „Всички знаеха, че текезесето ви ще се разтури, само ти, изглежда, не си знаел и сега се тревожиш.“ Това ме угнети още повече и за пръв път в сърцето ми трепна ненавист към него. Стигнахме до улицата, на която трябваше да се разделим, и той каза:

— Текезесето ще стане, не бой се! И то още идната година.

Спрях неволно и го погледнах. На лицето му не бе изписано злорадство, но не и съчувствие или съжаление. Както винаги, и това събитие бе минало покрай него, без да го докосне и без дори да наруши всекидневните му трудови навици. Беше облечен в дочено сетре и обут в гумени цървули, с подпретнати крачоли, на рамото си държеше мотика. Докато в селото бушуваше ураган, той бе ходил на нивата или на лозето да си гледа работата.

— Няма как да не стане — повтори той. — Иначе каква революция ще бъде! Само че трябваше да се почака малко, та хората да се посъвземат. Сега те са стреснати като от сън. Гледат с отворени очи, а не виждат какво става около тях. Та така, горе главата и си остани със здраве!

Изви надясно по улицата и се отдалечи.

— Ако ти и някои стопани като теб бяхте станали кооператори, стопанството нямаше да се разтури! — извиках след него.

Той сякаш бе очаквал да му кажа тези думи, върна се няколко крачки и спря. Дъждът бе престанал да ръми, облаците се бяха разкъсали и залезът се къпеше в синьо-зелени отблясъци. Откъм долната махала се чу проточен плач на умряло, зад нас по разкаляния мегдан мъж и жена бутаха каруца без ок и се караха за нещо.

— За мене е още рано — каза Киро Джелебов.

— И за идната година ли ще ти е рано?

— Не знам. Двама са на главата ми, а след някоя и друга година може да станат и трима. Как ще ги издържам със стотинки на трудоден?

И си тръгна. Това бе разговорът, който от година и повече не се решавах да поведа с него. Ненапразно бях се страхувал, че ще почукам у дома му на отворена врата. Както и предполагах, той разбираше не по-зле от нас, че кооперирането на земята е неизбежно, така че в продължение на една година, както сам предвиждаше, трябваше да реши какво да прави. Годината изтече, кооперативното стопанство се основа за втори път и той пак остана отвън. Започна блокирането на земята. В новото стопанство влязоха три четвърти от стопаните и частниците бяха изтласкани в краищата на землището.

Киро Джелебов започна да работи чужда земя, а чуждата земя бе лошо стопанисвана и той едва успяваше да се отчита с държавните доставки, които се начисляваха на декар и на глава добитък, а не от добива. Марчо бе втора година студент, Аньо излезе от казармата и още същата есен записа ВИНС-а във Варна, а Димчо отиде в казармата. Двамата студенти прекарваха по-голямата част от лятната ваканция по младежки бригади, а в село си идваха за по няколко седмици. Киро Джелебов все по-трудно смогваше с кърската работа и скоро бе принуден да даде на ТКЗС половината от земята. И ако с гордост успяваше да прикрива душевното си състояние, то облеклото му явно издаваше, че върви към стопанско разорение. Отдавна бях забелязал, че доизносва ризите на синовете си, а и по цялото му облекло имаше тук-там малки кръпки. И стрина Танка носеше вече избелели от пране дрехи. С нея се срещахме по-често. Колкото пъти ми се случваше да мина покрай тях, все я виждах в градината или по двора да работи нещо, поздравявах я и тя все ме поканваше да се отбия при нея. Черпеше ме с плодове или някакво сладко и докато го изядех, тя посядаше на крайчеца на стола, колко да „подвие крак“, и понеже не умееше да прикрива с гордост бедственото положение на семейството, от нея узнавах с каква мъка свързват двата края. И търговка станах, усмихваше се тя и с простодушна откровеност ми разказваше как ходели с мъжа си в града да продават „това-онова“. Киро обвивал чинелите на каруцата с парцали, излизали през градинската врата и по странични пътища отивали до града. Пристигали там преди зазоряване, Киро оставал в покрайнините с каруцата, а тя се промъквала през лозята и отивала при лелината си дъщеря, която работела в пощата, и продавала сиренето, маслото, меда и яйцата на свои познати. Парите от продажбата скътвала настрани и всеки месец изпращала от тях на синовете.

— Като има живот и здраве, всичко ще се нареди — говореше тя, докато ме изпровождаше до вратника. — Марчо ще завърши догодина, по-следващата — Аньо, а пък Димчо, ако и той рече да учи по-нагоре, един нали е, и него ще изкараме.

Но нито един от синовете им не успя да завърши образованието си.

Един ден в края на лятото на 1950 година Стоян Кралев ми възложи да направя списък на семействата, които щяха да получат наряд — захар, женски забрадки, цървули и още някои неща от първа необходимост. Той често ми възлагаше такива писмени работи, седях на края на масата му и скрибуцах с перото, а той си гледаше другата работа или излизаше из селото. Току-що бях завършил списъка, и в клуба влезе Илко, братът на Стоян Кралев. Той бе председател на ОФ комитет, прегледа списъка и започна да чете някакъв вестник. Прегледа го и Стоян Кралев и ми даде да препиша някаква наредба до бригадирите. Тогава в клуба влезе Киро Джелебов. Вратата бе отворена, той почука на рамката, свали сламената си шапка и поздрави.

— Заповядай, седни! — покани го Стоян Кралев.

До стената имаше няколко стола, Киро Джелебов седна чинно и сложи сламената си шапка на коленете. Стоян Кралев се опря на лакти, поогледа го и попита:

— Е, как върви частният сектор?

— Мъчим се…

— Мъчим се, мъчим се, ама не го оставяме — каза със злобна усмивка Стоян Кралев.

Киро Джелебов прекара ръка по главата си, там, където шапката бе оставила следа по косата му, и замълча. Така минаха няколко секунди и той се обърна към Илко.

— Дойдох да взема бележките за синовете.

— Ей сега, бай Киро.

Илко стана и отиде до масата. Тя имаше две чекмеджета. В едното се съхраняваха книжата и печатът на партийната организация, в другото — на Отечествения фронт. Илко посегна към своето чекмедже, но Стоян Кралев сложи ръка на дръжката му.

— Най-напред да си поговорим с другаря Джелебов, а бележките после. От години не сме разменили дума, не сме си виждали очите, сякаш не живеем в едно село.

Наистина той за пръв път от няколко години щеше да разговаря с Киро Джелебов. Стана, заобиколи масата и започна да се разхожда назад-напред из помещението. Пристъпваше бавно и стъпките му режеха тишината със скърцаща отмереност. В записките си брат му Илко го описва доста подробно и сполучливо и аз ще си позволя да повторя от описанието му само това, че в случая, както му бе станало вече навик, Стоян Кралев подражаваше на Сталин — такъв, какъвто го бе видял по филмите. По онова време не виждахме нищо смешно в това, а, напротив, изпитвахме известна завист към него, че умее да се превъплъщава в една толкова скъпа за нас личност. Всички живеехме, мислехме и действувахме под обаянието на тази желязна личност, възхищавахме се от неговата твърдост и себеотрицание, а един епизод от живота му ни правеше потресаващо впечатление — когато царската полиция го налагала с камшици, той спокойно си четял вестник. И във филмите бе сдържан на думи и жестове, единственото, което си позволяваше, бе една иронична усмивка „под мустак“, така че величието му се украсяваше с необикновено хладнокръвие при всички обстоятелства. Стоян Кралев, уви, не притежаваше тази несъкрушима сила на духа. При случаи като сегашния започваше да говори спокойно и дори да се усмихва, но само след няколко минути се превръщаше в афектирано и жестикулиращо подобие на своя кумир.

— Другарю Джелебов — каза той, като поглаждаше с палец мустака си и крачеше назад-напред с втикната ръка между копчетата на куртката си, — и на нашата улица настъпи празник. Усилията ни се увенчаха с успех. Кооперативното стопанство е налице. Без тебе и още трийсетина души като тебе, които са налапали по един кокал и го ръфат като кучета зад къщи. Отсега нататък няма да има кокал. Няма да има черна борса, търговийка с това-онова и суха пара в кесията. Тази есен — всички в стопанството! Не може едни да строят сега къщата, а други да се настанят утре в нея и да се разполагат. Не може днес едни да орат и сеят, а утре други да папат хлебеца. Край на частното! Край на търпението ни! В такива случаи народът казва: „Тебе думам, дъще, сещай се, снахо!“ Ако снахата, значи, е умна и честна, няма защо да й казваш направо какво се иска от нея, сама ще се досети. Нашите „снахи“ са глухи и тъпи кулашки подлоги. Не разбират от намек, трябва да ги биеш по мутрата.

Жестовете му ставаха все по-широки и резки, думите му — все по-твърди и гневни. В клуба бяха влезли тримата бригадири да вземат навярно наредбата, която бях преписал за тях, и като видяха настроението на Стоян Кралев, мълком застанаха в редица до стената. Киро Джелебов изглеждаше като изненадан из засада, комуто са хвърлили в лицето кал, толкова неочаквани бяха за него думите на партийния секретар. Всички познаваха гордия му нрав, знаеха, че дори „високият тон“ оскърбява достойнството му, камо ли едно сравнение с куче, и явно се притесниха заради него. Но може би тъкмо оскърбеното му достойнство разпалваше още повече яростта на Стоян Кралев.

— Ей, чичо, къде се намираш ти, бе? От сърцата на хората кръв потече, само от твойта глава косъм не падна. Всички минаваха на пръсти покрай тебе, сакън, да не развалим рахата на „добрия стопанин“. А той, човекът, личните си интереси гледа, двама сина издържа в университета, а догодина и трети ще изпрати. Ние като сме кооператори, как издържаме синовете и дъщерите си?

— Още една година, да свърши поне големият — обади се Киро Джелебов.

— Не година, ами една седмица срок не ти давам! — извика Стоян Кралев. — Утре не подадеш ли молба за членство в стопанството, никакви бележки няма да получиш за синовете си!

Илко съучастнически намигна на Киро Джелебов: „Като му мине, всичко ще се уреди, отивай си.“ Киро Джелебов стана и мълчаливо си излезе. Стоян Кралев изтълкува постъпката му като сляпа джелебовска гордост и това го вбеси. Никой не бе посмял да му обърне гръб с толкова явно презрение и той не успя да се овладее:

— Върви на майната си! — като извика тази псувня, Стоян Кралев бързо се извърна към брат си и го посочи с ръка. — Ти си причината този мръсен тип да стои все още вън от стопанството и да ни мъти водата. Досега да съм го турил на мястото му, а ти — не! Пазиш го, не даваш прах да падне отгоре му. Добър стопанин бил, честен човек бил. Като е честен човек, защо не дойде при честните хора, а стои при враговете на стопанството? И ти го подкрепяш…

— Не го подкрепям, но нямам право да го насилвам, а още по-малко пък да го ругая. Чакали сме го няколко години, защо да не го почакаме до пролетта? За него е трудно да издържа двама души в града като кооператор. Трудоденят ни е още малък, няма защо да го крием. Не можем и да му помогнем. След години сигурно ще даваме стипендии на студентите, но сега не можем. Освен това синът на Джелебов учи агрономство и като завърши, ще дойде на работа в нашето стопанство.

— Главата си не дига от книгите, а вижте колко му е акълът!

Стоян Кралев гледаше брат си, без да мига, като че се опитваше да го хипнотизира, и в същото врече изпод мустаците му, като невестулка изпод зид, надничаше злъчна усмивка. От известно време между тях непрекъснато възникваха разногласия по различни въпроси и в село се говореше, че „не се имат вече като братя“ и се срещат само по служба. Досега обаче не бяха заставали така открито един срещу друг пред чужди хора и това предвещаваше сблъсък, който неминуемо щеше да завърши с разрив между двамата. Бригадирите и другите мъже, които бяха влезли в клуба, се почувствуваха неловко и поискаха да си излязат, но Стоян Кралев им заповяда да останат, защото имал работа с тях. Той очевидно желаеше да придаде публичност на спора с брат си и каза:

— Не делим бащино имане, а говорим по принципни въпроси и няма защо да се крием от хората. Его защо питам, от принципни позиции ли оправдаваш Киро Джелебов, задето все още стои вън от стопанството? Не! Застъпваш се за него само от лични съображения. Когато беше болен, жена му ти дала няколко паници мед и масло и ти още не можеш да му се отплатиш. И мене подведе. Толкова години ми връзваш ръцете с тази милостиня: да не го безпокоим, да го оставим сам да реши какво да прави. Видяхме го какво прави. Няколко паници мед и масло му струва висшето образование на синовете, а на нас — милиони загуба. Стопанството ни се разпадна заради него и такива като него.

— Знаеш становището ми по този въпрос, излишно е да се разправяме повече — каза Илко.

— Защото не искаш да си цапаш ръчичките! Либералничиш, за да минаваш за добър. Ние сме лоши, защото насилваме хората да влязат в стопанството. Ние правим революция, а ти философствуваш кое е насилие и кое — не. Само преди няколко години говореше където седнеш и където станеш, че в мнозинството е истината. В мнозинството! И това е факт. Факт е, че сега в стопанството членуват седемдесет на сто от стопаните, значи те са мнозинство, в тях е истината, в тях е житейската правда. Какво ни задължава тази истината? Да масовизираме стопанството до края на есента, да не оставим ни един стопанин отвън. Нито един! Така! Сега и ти знаеш „становището“ ми по въпроса, излишно е да говорим повече. Бригадирите да останат при мене, другите са свободни!…

В същото време Киро Джелебов се качи на горния кат на къщата и седна на пруста. Отпусна се на един стар стол и усети остра болка в гърба. Беше прекрачил прага на партийния клуб, когато нещо го удари в гърба между плещите. Понечи да се извърне да види кой и защо го е ударил, но в същия миг си даде сметка, че псувнята на Стоян Кралев се бе стоварила на гърба му като тежък камък. Главата му пламна от усилие да се овладее, да не се върне при Стоян Кралев и да го заплюе в лицето. Виеше му се свят, улицата се огъваше под краката му, слънцето се люлееше току над горния край на селото. Гадеше му се, болката в гърба го пронизваше като нож. Пред лицето му се изпречи някакво дърво и той го позна — старата черница до завоя на улицата — отвътре гаденето го напъна, свали сламената си шапка, прегърна стъблото на черницата и повърна. Съзнаваше, че се е поддал на слабост, и се оглеждаше на всички страни да види дали някой не го наблюдава отнякъде. „Не бива да се разкашквам така, казваше си, срамота е! Стана това, което трябваше да стане, никого няма да отмине, и мене няма да отмине.“

Но лошото идва винаги по-рано и ни заварва неподготвени дори когато го очакваме. Киро Джелебов знаеше, че влизането му в стопанството е неизбежно, а се оказа толкова неподготвен за това събитие, че то го извади от нормалното му състояние. Никой от ръководителите на селото не дойде при него да го уговаря, както уговаряха другите частни стопани, и това малко по малко му вдъхна надежда, че съдбата на останалите някак си ще го отмине. Надежда съвсем безсмислена, но нали всички знаем, че рано или късно ще умрем, и все пак не го вярваме. Освен това Киро Джелебов залагаше, изглежда, и на обстоятелството, че и двамата му сина учат в университета. Всъщност само с това си обясняваше лоялното отношение на ръководителите към него и вярваше, че ще го оставят да работи имота си още година-две, докато синовете му завършат. Но ето че дойде и неговият ред и той загуби душевното си равновесие до такава степен, че не допусна нито за миг, че може Стоян Кралев да го е оскърбил така жестоко в момент на силно раздразнение, а утре да промени решението си. Страхът, който му бе внушавал този човек от дълго време, макар и косвено, сега изведнъж се отприщи и му подействува като шок, така че не намери сили да му се противопостави или да изчака поне няколко дни, както го посъветва Илко. Влезе в съседната стая, където синовете му държаха книгите си в една малка етажерка, сложи на масата мастилницата, взе един кариран лист и започна да пише молба до управителния съвет на стопанството. „Моля да бъда приет за член на трудово кооперативното земеделско стопанство «Сталин». Имам трийсет декара земя и следния инвентар и едър добитък, който от утре, 11 септември 1950 година, ще предам на стопанството: 1 конска каруца, 1 волска каруца, 2 коня, 2 вола, 1 крава, 28 овце, 2 плуга, 2 прасета по на 60 кила. Задължавам се…“ Тук перото се заби в листа и пусна голяма капка мастило върху последната дума. Взе мастилницата, изля я върху листа и я остави полегнала. Мастилото зачерни част от написаното и от листа потече по покривката на масата.

В къщи нямаше никой. Жена му бе излязла някъде, а синовете му беряха слънчоглед. Оставаше още около декар и бяха му казали, че няма да се върнат в къщи, докато не го оберат. След няколко дни трябваше да заминат, та гледаха да свършат колкото могат повече от кърската работа. Това бе последното нещо от реалния свят, за което си помисли. Тръгна из двора като насън, мина през градината, надникна при птиците и влезе под навеса на лятната кухня. До фурната бяха наредени на сушина разни сечива, за да му бъдат подръка, взе една лопата и една мотика, сложи ги на рамо и излезе през градинската врата. Слънцето бе залязло, но от небето струеше ярка златиста светлина и къпеше полето от край до край, просторът кънтеше от вечерните шумове на селото, носеше се дъх на запалени огнища и сладостни миризми на ядене. Киро Джелебов вървеше без посока през необрани царевични ниви, стърнища и угари, извиваше наляво и надясно и най-после спря в един обран бостан. Остави мотиката на земята и без да се бави, започна да копае с правата лопата. Земята бе рохка и чиста, лопатата потъваше до стъпенката и след четвърт час ямата стигна на дълбочина до кръста му. Присегна се, взе мотиката и започна да заравя ямата, най-напред откъм гърба си, доколкото можеше да загребва, без да се обръща назад, отстрани и най-после отпреде си. Когато се зарови до кръста, захвърли мотиката, захвърли и правата лопата, кръстоса ръце на гърдите си и застана така вкопан и неподвижен, като да бе извършил обикновена работа на полето и сега трябва да си почине.

Стрина Танка се завърна в къщи на залез-слънце и се залови да сготви вечерята. Ако бе погледнала към градинската врата, когато влизаше в двора, щеше да види мъжа си с мотика и лопата на рамо да върви към полето, но тя побърза да остави каквото носеше в долната стая и влезе в лятната кухня. Докато яденето вреше на огъня, издои кравата, затвори птиците и ето че съвсем се стъмни. Мъжете щяха да се върнат от нивата всяка минута и тя нареди масата, за да се навечерят веднага и да легнат да почиват. Момчетата се върнаха от нивата, разпрегнаха конете, настаниха ги в обора и отидоха на кладенеца да се мият. Синджирът звънна с крехки весели звуци и миг след това изпод земята се чу тътенът на тежката дървена кофа, която падна долу във водата. Стрина Танка едва различаваше в сумрака профилите на момчетата, но знаеше, че по-малкият, Аньо, спуска лудешки празната кофа. Двамата навъртяха руданя бързо-бързо, сложиха пълната кофа на каменната гривна, съблякоха се до кръста и почнаха да си поливат един други по главите. Чуваше се как пръхтят от удоволствие под студената струя, как си говорят нещо, смеят се и се плескат по гърбовете.

— Хайде, че ще настинете! — извика им стрина Танка.

Момчетата притичаха под навеса на кухнята и едновременно поеха по една кърпа от ръцете на майка си. Бършеха се, обличаха се и нетърпеливо поглеждаха към сложената вечеря. Сресаха косите си и седнаха от двете страни на масата, ала не посмяха да посегнат към яденето без баща си.

— Тати къде е? — попита Аньо.

— Че не е ли с вас? — каза стрина Танка. — Аз пък си рекох, че е останал горе при добитъка.

— Още по светло тръгна за село да ни вземе ОФ бележките от Илко.

— Тъй ли? Трябва да се е заприказвал с някого там. Яжте, тоз път няма да го чакате, че може да се забави.

Докато момчетата ядяха лакомо, стрина Танка, както винаги, посягаше като гостенка към чинията си и говореше, че леля й Ивана оплела Аньовата фланела. Привечер ходила да я вземе и Аньо трябва да я облече сега или утре, преди да тръгнат за нивата, та ако има някакъв кусур, да се оправи. Питаше се дали не е забравила да им приготви нещо за из път, питаше и тях, и така през цялата вечеря. По едно време се чу шум откъм вратника, тримата престанаха да се хранят, втренчиха се нататък и се заслушаха.

— Къде се бави този човек, джанъм! — каза стрина Танка. — Да не са го забрали на някое събрание?

Черният котел на огнището възвря, стрина Танка отля вода в легена и натопи съдините. Откъм съседния двор измуча крава, забравена навярно на улицата, нощта просветля от звездите и можеше да се вижда чак до края на градината. Повея хлад, момчетата разговаряха за предстоящото заминаване, прозяваха се и поглеждаха към вратника. Стрина Танка изми съдините и сложи две чинии на масата — в едната ядене, в другата хляб, — покри ги с кърпа и ръката й остана върху чинията с хляба.

— Кое време стана, а баща ви го няма! — каза тя тихо, загледана към двора, светнал като посипан с тънка слана от блясъка на звездите. Момчетата се извърнаха към нея и замълчаха. Тя продължаваше да стои с ръка върху чинията с хляба, заслушана в призрачната тишина на нощта.

— Ми идете да го видите из село!

Момчетата скочиха от местата си като един и изтичаха към улицата. Като ги изгуби от погледа си, стрина Танка запуши устата си с длан и се втурна към къщата. Изкачи на един дъх стълбите и надникна в трите стаи: „Киро, Киро, тука ли си, да не си заспал?“ Леглата бяха празни, но тя прекара ръка по тях, хвана я страх и отново слезе в лятната кухня.

Момчетата скоро се върнаха запъхтени. Бегом бяха ходили до хоремага, до съвета, до клуба и магазина, навсякъде било затворено, видели само една къща да свети. Застанаха един до друг тъй, че раменете им се опираха, и не знаеха какво повече да кажат на майка си.

— Бре майка! — изхлипа тя и лицето й побеля като вар, изгуби живия си израз и се превърна в грозна, предвещаваща ужас маска.

— Ами, ами! — каза Марчо и с това възклицание потвърди страшното съмнение на майка си.

Момчетата едва сега забелязаха, че забрадката й бе паднала на раменете, и откриха в това зловещо предзнаменование. Минаха още няколко секунди на вцепенение, майката откачи лампата от гредата и тръгна към къщата. Вървеше с равномерна и твърда стъпка и жълтата светлина не трепваше в ръката й. Синовете я следваха, както може би някога хората са следвали своята жрица в среднощно обредно шествие. Докато изминат трийсетина крачки до къщата, те почувствуваха как майка им се преобрази и стана глава на семейството, готова да го поведе в случай на нещастие, както мъжът й бе го водил досега.

— Ще го търсим! — каза тя, когато влязоха в средната стая, както се споделя семейна тайна между четири стени. — Намерете фенера и го запалете!

Искаше да каже още нещо, но мастиленото петно върху хартията хвана погледа й с тъмния си блясък. Синовете също го забелязаха. Марчо предпазливо изправи катурнатата мастилница и мина от другата страна на масата, за да прочете написаното. Аньо се опитваше да го прочете от обратната страна, а майка им, сключила здраво ръце под гърдите си, поглеждаше ту към единия, ту към другия и очакваше кой от двамата пръв ще произнесе написаното.

— Молба до управителния съвет на стопанството — каза Марчо. — Но не е довършена. Написал няколко изречения и спрял. Разлял е мастилницата върху листа, без да иска, и оставил за утре да я напише.

Молбата на баща им напомняше писмо на самоубиец, недовършено в пристъп на умопомрачително нетърпение да сложи по-скоро край на живота си, разлятата мастилница неопровержимо свидетелствуваше за душевното му състояние, когато е написал „задължавам се…“ и си е дал сметка с какво именно се задължава към кооперативното стопанство. Тази дума е била граница между два живота, съдбовна граница, която не е могъл да премине, но синовете вярваха, че познават характера на баща си, както познават себе си, и не допускаха, че ще заплати с живота си влизането в стопанството. Никой досега не бе упражнил натиск върху него и недопустимо бе да го е упражнил именно днес привечер, и то така брутално, че да седне да пише молба по принуда. В село отдавна се говореше за масовизация на стопанството и баща им все по-често се шегуваше, че щом мечката е заиграла в комшийския двор, скоро ще играе и в техния. Пълното коопериране на земята бе вече факт, който можеше да се оспорва, но не и да се избегне. Доколкото бяха разговаряли за предстоящото им влизане в стопанството (а то биваше рядко), не бяха забелязали съпротива или безпокойство у баща си, сякаш той приемаше това събитие като предопределение на времето, на което никой не може, а и не бива да се противопоставя. Ставаше дума „тази работа“ да се отлага колкото може по-дълго, докато завършат образованието си, а „оттам нататък, където всички — там и ние“. Така написаното на карирания лист все пак си оставаше загадка, но синовете не я свързваха с изчезването на баща си, ако изобщо бе изчезнал. След няколко дни нивата с обрания слънчоглед трябваше да се изоре и те предположиха, че е отишъл в съседното село да вземе лемежите, които бе дал на тамошния железар да ги наточи. Но майка им, като всяка майка и съпруга, предчувствуваше най-лошото. Лицето й всяка минута променяше образа и цвета си и докато синовете изказваха най-различни предположения, тя цялата бе устремена навън и слухът й ловеше най-слабите шумове на нощта. И тогава се разнесе вой, силен и злокобен, сякаш кучето стоеше на прага. Майката трепна, от сърцето й се изтръгна тъмен атавистичен хлип на зло предчувствие, ръката й се вдигна към челото и направи кръст. Воят на кучето се повтори още по-продължителен и зловещ и отново изпълни стаята с прокоба.

— Забравихме да го отвържем — каза Марчо. — Ще отида да го пусна.

— Вземете фенера! — каза майка им.

Пуснаха кучето от синджира и то с радостно скимтене се втурна из двора, а оттам към улицата. Тримата се отправиха към кошарата, стрина Танка влезе първа с фенера в ръка, вдигна го високо над главата си и огледа тавана от край до край. Влизаха в оборите и в долните стаи на къщата, претърсиха всяко кътче по двора и влязоха в градината. Стрина Танка вървеше все така напред с фенера в ръка, оглеждаше всяко дърво и всеки храст, а синовете я следваха. Когато стигнаха до оградата, двама души внезапно се изправиха срещу тях и ги запитаха какво правят в градината по това време. Верни на джелебовския си нрав да пазят в тайна семейните си работи, тримата мълчаха, струваше им се нелепо и срамно да признаят, че търсят изгубения си баща, а не можеха да измислят и друга причина. Мълчаха и ония зад оградата. Бяха от нощната стража и това бродене из градината в потайна доба им се виждаше нечиста работа. Мнозина от частните стопани правеха черни хармани, колеха добитък или закопаваха зърно в земята и нощната стража трябваше да провери дали не е извършено някое нарушение.

— Како Танке, какво правите тук? — попита още веднъж единият от стражата.

— Илийчо, ти ли си?

— Аз съм, како Танке.

— Какво правим ли? Ей го, скоро ще съмне, а бати ти Киро още не се е прибрал в къщи. Рекохме да не му е призляло нещо и да е паднал някъде из двора.

Илийчо беше един от бригадирите, които се случиха в клуба, когато Стоян Кралев нахока Джелебов, а след това и брат си.

— Че аз го видях привечер в партийния клуб. Дошъл беше да иска някакви бележки, ама партийният нещо го сяде.

— За какво?

— Ами за тези бележки, дето ги искаше за момчетата. Когато, каза, станеш кооператор, тогаз ще ги получиш.

— А какво му рече Киро?

— Нищо не му рече. Стана и си излезе.

Стрина Танка и синовете й се прибраха в къщи, а Илийчо и другият тръгнаха да обикалят по улиците. След няколко часа цялото село знаеше, че Киро Джелебов е изчезнал от дома си.

А в това време Киро Джелебов вървеше с един старец по някакво възвишение, осеяно с едри заоблени камъни и обрасло с чудновати дървета, храсти и цветя. Дърветата бяха отрупани с толкова много и толкова различни плодове, че не можеше да откъсне очи от тях, а благоуханието на цветята го изпълваше с блаженство. От двете страни на пътеката се спускаха игриви поточета, по полянките се разхождаха птици със златно оперение, долу в подножието блестеше река с бистросиня вода. Киро Джелебов оглеждаше това чудо невиждано и в същото време се опитваше да разпознае стареца. Поглеждаше го изкосо и му се струваше, че това е старият поп Енчо, наметнал сърмения си стихар, сякаш току-що е излязъл от богослужение. Но поп Енчо нямаше толкова бяла и разкошна коса, каквато се спускаше на леки вълни по раменете на този старец, освен това накуцваше с единия крак, беше разговорлив и не можеше да вървят толкова време заедно, без да му продума. Киро Джелебов се опитваше да го изпреди, за да види цялото му лице, но при всяко усилие да мине напред краката му опираха в някакво невидимо препятствие. Когато отново се опитваше да го разпознае, профилът на стареца се преобразяваше в профила на Стоян Кралев с леко изгърбен нос, твърд посивяващ мустак и издадена напред брадичка, изпод която се виждаше яката на шаячната му куртка. И склонът, по който се изкачваха, се променяше като лицето на стареца — ту гола поляна, осеяна с обли сиви камъни, ту пък някаква приказна градина. Когато стигнаха на върха на склона, Киро Джелебов разбра, че се намират в Канарата — запустяла местност с дълбоко сухо дере в края на землището. Погледна назад и видя, че сухата каменлива пътека бе осеяна с купчинки пъстри цветя във формата на човешки стъпки, и това бяха стъпките на стареца.

— Е, позна ли ме кой съм! — продума най-после старецът.

— Познах те! — каза изтръпнал от страх и възторг Киро Джелебов. — Ти си господ!

— Видиш ли как позна дядо си боже! — усмихна се старецът. — А дядо ти боже дойде при тебе да ти помогне. Да види какво ти има на душата.

Бяха застанали един срещу друг и Киро Джелебов можа да го погледне в лицето. Беловласо старческо лице, но необикновено, излъчващо сияние, което Киро Джелебов усещаше с душата си и душата му ликуваше, опиянена от някаква сладостна нега. Господ, господ, мислеше той и не знаеше как да изрази възторга и радостта си. Господ слязъл при мене, при никой човек не е слизал досега, само при мене.

— Вярваш ли в мене? — запита го господ.

— Вярвам, господи, вярвам! — отвърна Киро Джелебов и чу как гласът му отекна като ехо в каменната пустош.

— Сега ще видим тази работа — каза господ. Извади из широкия ръкав на мантията си голям нож и му го подаде. — Спасен ще бъдеш от всякакви страдания. Имотът ти ще бъде твой и от твоите ръце ще премине в ръцете на синовете и внуците ти. Но трябва да докажеш вярата си в мене.

Киро Джелебов пое ножа, погледна господ в очите и забеляза, че едното му око е синьо-зелено, влажно и гуреливо като очите на поп Енчо, а другото — тъмнокафяво и с остър блясък като очите на Стоян Кралев. И лицето му се бе превъплътило в две лица, едната половина в лицето на поп Енчо, другата — в лицето на Стоян Кралев.

— Ще я докажа, господи! — Като каза това, Киро Джелебов почувствува, че вътрешно е разколебан от странното превъплъщение на господа, но и респектиран от величието и всемогъществото му.

— Принеси го в жертва! — каза господ.

— Кого?

— Този! Първородния!

Киро Джелебов погледна встрани и видя тримата си сина, застанали един до друг в редица, дошли направо от нивата в работни дрехи, с усмихнати загорели лица. Пред тях лежеше голям дъбов пън, накълцан от стотици нарези с острието на брадвата, същият пън, на който зимно време сечеше дърва. Марчо се отдели от братята си, легна по гръб и сложи главата си върху пъна. Шията му се удължи, а жилите му изпъкнаха така, че по тях се виждаха отмерените удари на сърцето му.

— Не мога, той ми е най-милият! — извика Киро Джелебов.

— И аз не мога да те спася — каза господ. — Сам решавай!

— Заколи ме! Мене заколи, щом ти трябва един живот.

— Твоят живот не ми трябва — каза господ.

Киро Джелебов се уплаши да не би господ да го принуди да заколи сина си и с все сила захвърли ножа. Ножът проблесна във въздуха, падна върху един голям камък и издаде силен звук като камбана. След тези звуци последваха други, ясни и бързи, сякаш черковната камбана биеше на тревога. Станал е пожар, помисли той, поиска да тръгне към селото и видя, че се намира сред полето, заровен в земята до кръста, сам и безпомощен, ала не се запита защо се намира тук, нито пък се изплаши от самотата си. Разговорът с бога, който се повтори много пъти (трябваше да заколва ту най-големия, ту средния, ту най-малкия си син и за всекиго казваше, че му е най-мил), ставаше едновременно в Канарата сред голите сиви камъни и тук, в обрания бостан, където виждаше сред прегорелите ластуни дребни динчета, едни запазени цели, други напукани от презряване, трети премазани от шините на каруца. Слънцето грееше право в лицето му, той навеждаше глава да го закрие с периферията на сламената си шапка и тогава виждаше цялото поле пред себе си, блеснало от утринната роса, чуваше звъна на каруца, която препускаше по меките пътища. Мъчеше го жажда и дясната му ръка с часове се протягаше към едно динче, голямо колкото юмрук, нацепено от презряване, с червено месо и черни семки, главата му се отпускаше върху земята и той отново потъваше в сън или припадък.

Ударите на черковната камбана не бяха халюцинация. Рано сутринта съобщиха на Стоян Кралев за изчезването на Киро Джелебов и той нареди да се удари черковната камбана. При черквата се насъбра народ и Стоян Кралев помоли всички да проверят из дворищата и градините си, а после и по нивите. Изчезналият можеше да бъде убит и захвърлен в някой двор за прикриване на следите, можеше да е паднал някъде из полето от сърдечен удар, можеше и сам да е сложил край на живота си, тъй че хората надничаха със страх в потайните места по дворовете и градините си. На третия ден случайно го откри един младеж. Сутринта закъснял за нивата, минал напряко през землището и се натъкнал на него. Най-напред видял лопатата и мотиката, а на няколко метра от тях един заклан от кръста човек. Младежът така се изплашил от този отрязан на две труп, че хукнал обратно към селото и почнал да вика из улиците: „В Бараковия бостан има заклан от кръста човек!“ Не могъл да обясни кой е човекът и дори не се сетил, че може да е Киро Джелебов, когото търсеха от два дни, но всички бяха уверени, че е Киро Джелебов, и трагичната вест за смъртта му се разнесе из селото за по-малко от половин час.

Семейството на Киро Джелебов носеше вече траур, но когато съобщиха на стрина Танка, че са намерили трупа на мъжа й, тя, кой знае защо, не позволи на клисаря да удари черковната камбана. „Нека да го донесем в къщи, па тогаз.“ Не позволи и на синовете да участвуват в пренасянето на трупа му, за да не го видят обезобразен и да се разстроят. Изпрати да повикат леля й Ивана (същата, която бе изплела пуловери на синовете й), качиха се двете на каруцата и потеглиха към Бараковия бостан. Когато каруцата излезе в нивите, от различни страни се стекоха мъже и деца и тръгнаха след нея. Старата жена караше конете, а стрина Танка седеше зад нея и по целия път двете не си размениха нито дума. Скоро каруцата се отби от пътя и навлезе в бостана. Някъде към другия край стоеше човек и щом видя или чу каруцата, тръгна към нея, като потичваше и махаше с ръце. Идваше откъм слънцето, та не можеше да се познае кой е, не се чуваше и какво вика. Само стрина Танка, изглежда, го чу или се досети какво вика и скочи от каруцата в движение.

— Боже мили, боже! — извика тя, сключи ръце на гърдите си и за учудване на всички, които я наблюдаваха, в гласа й прозвучаха нотки на радост. — Ох, ох! — въздишаше тя, застанала с леко наведена напред глава, както въздиша човек, когато се освобождава от тежко бреме и изпитва болезнената сладост на това освобождаване. Онзи отсреща не тичаше вече, не махаше и не викаше и все още никой не можеше да го разпознае, а лицето на стрина Танка се озари от светло сияние, както в облачно време земята просветва, когато слънцето намери пролука през облаците. Още щом силуетът на човека се появи на другия край на нивата, тя като че бе отгатнала по движението на ръцете и по вървежа му, че иска да съобщи утешителна вест. И така излезе.

— Не е заклан, не е заклан! — извика човекът, като се приближи на петдесет крачки. — Заровен е до кръста и гледа, ама не приказва. — Беше дядо Пондьо. Живееше на края на селото и както обясни отпосле, младежът най-напред на него съобщил за заклания и той веднага дошъл да види с очите си каква е работата. — Не приказва, ама е жив. Тъкмо, викам си, да го откопая, и гледам…

Народът се втурна към другия край на нивата и след няколко минути започна откопаването на Киро Джелебов. Той лежеше по гърди, отпуснал глава върху ръцете си, както човек отпуска глава върху възглавницата в тежък сън, лицето му бе опънато в мъртвешко-жълта сухота, само клепките му се разтваряха от време на време и в очните му ябълки проблясваше влага. След няколко дни (а и години след това), когато щеше да дойде на себе си, щеше да се опита да си обясни състоянието, в което бе изпаднал, и щеше да си спомни само образа на жена си, размазан и разглобен на цветни петна; как въпреки това го разпознаваше добре, изпитваше желание да й каже нещо, а не можеше да го направи; как усещаше тишината около себе си и в тази тишина се чуваше само лекото хрускане на лопатата в пръстта; как тялото му се освобождаваше от тежка скованост и се понасяше към главите на конете, а след това над каруцата, и всичко това в невероятна смесица от цветове, гласове, хора и предмети, неясно и мъчително, и в същото време познато и близко. Изпитваше още и силно чувство на срам за себе си, особено пред синовете си, че бе допуснал да загуби волята и разсъдъка си и за да не помислят, че е душевно болен, често намираше повод да се шегува със себе си: „Ама я направих и аз една, момчета, като кучето на нивата. Халтав човек излязох, та сега да има на кого да се смеят хората!“

Синовете му смятаха, че опитът му за самоубийство не е следствие на душевно заболяване, а на моментна нервна възбуда, изразена така силно, защото години наред бе отстоявал на бурните събития в селото с пословична сдържаност. Те отдавна бяха разбрали, че баща им е болезнено честолюбив и от честолюбие говори едва ли не като комунист за необходимостта от отнемането на частната собственост, за да се види, че разбира времето не по-зле от другите, а всъщност прикрива кръвната си и беззаветна привързаност към своята собственост. Вътрешно те бяха се отказали от тази собственост и в това се криеше зародишът на едно мълчаливо противоречие с баща им, наложено от неумолимата действителност, която те познаваха и разбираха вече по-добре от него. Никога нямаше да го проявят открито поради вроденото си благоговение и синовен дълг към него, а сега вече и поради безпримерната му готовност да се жертвува заради тях, както нямаше и да му намекнат, че тъкмо със саможертвата си той опропастява бъдещето им. Така те живееха в дълбоко законспирирана двойственост, страхувайки се да не би баща им да я усети и отново да изгуби душевното си равновесие. От своя страна Киро Джелебов също съзнаваше, че погубва бъдещето на синовете си, и често казваше, че сега вече няма как, трябва да стане кооператор, ако го поканят, но нито той отиваше да подаде молба за членство, нито пък от стопанството идваха да го поканят. След опита му за самоубийство ръководителите не смееха да го безпокоят, а и Стоян Кралев бе заповядал да го оставят „на доизживяване“, като, разбира се, не даде на синовете му свидетелства за благонадеждност.

Киро Джелебов се възстанови напълно след две седмици, като човек, прекарал около шестдесет часа в гипс от кръста надолу, и тръгна на работа със синовете си. Както винаги тримата излизаха преди изгрев на полето и се завръщаха по тъмно, ала не изпитваха предишната сладост от труда. Над семейството тегнеше неизвестност и никой не смееше да я сподели, при това имотът им бе останал наполовина и полската работа свърши много скоро. Обраха царевицата, изораха, засяха есенниците и се прибраха в село. Каквато работа имаше из двора, свършиха и нея, и повече нямаше какво да правят. Дойдоха и есенните дъждове. Проточиха се скучни дни, улиците набъбнаха от кал, селото се прибра на сушина. Тримата мъже лягаха и ставаха рано по навик и през целия ден се въртяха из къщи с празни ръце.

През ноември дъждовете престанаха и Марчо замина за София. Искал да опита дали не може да запише семестъра по някакъв начин без бележка за благонадеждност, познавал студенти, които следвали без такава бележка. Ако не успее, ще се върне за празниците. След десетина дни получиха писмо от него. Пишеше, че се настанил в старата квартира, посещавал лекциите и се надявал някой от професорите да му помогне. След около седмица се получи още едно писмо. Молеше баща си да не му изпраща пари. Лекциите в този семестър били повторение на лекциите от предишните три години, длъжен бил да ги посещава само два пъти в седмицата, а през останалото време работел в едно учреждение и получавал заплата. „Пък и няма какво да правя на село до пролетта, двама работници там са достатъчни“ — пишеше Марчо между другото. Но Киро Джелебов се спря на това изречение, прочете го няколко пъти и даде писмото на Аньо и той да го прочете.

— Какво иска да каже брат ти?

— Ами какво! — каза Аньо. — Както го разбирам, иска да каже, че ако не може да уреди следването си, ще работи като чиновник, за да не си губи времето.

— Е, то тъй…

Киро Джелебов разбра много добре за какво намеква Марчо и все пак поиска да чуе мнението на по-малкия си син, за да се увери напълно. Марчо се обаждаше редовно на всеки десет дни, но за следването си не споменаваше нищо, макар че баща му го питаше за това във всяко писмо. И така до първия ден на пролетта. Бяха обядвали и когато стрина Танка разтреби масата, Киро Джелебов каза на сина си:

— Момче, дай лист, дай и мастилница! Дойде време баба Меца да поиграе и в нашия двор.

Стрина Танка, както бе тръгнала към вратата, спря за миг и излезе от стаята. Лицето й пламна, но тя дори не се обърна към мъжа си, за да му покаже, че не отдава значение на онова, което той е решил да направи. Аньо отдавна бе очаквал този момент, но и той се държеше така, като че баща му щеше да извърши нещо съвсем обикновено. Сложи листа и мастилницата на масата и започна да се шегува.

— Тате, нека аз да напиша молбата. Виждам, че ръцете ти треперят, да не вземеш като миналия път да катурнеш мастилницата върху листа.

— Искаш да речеш, да не ме хванат пак дяволите и да тръгна жив да се заравям в земята — засмя се Киро Джелебов, — няма да стане тая работа. Имотът ни и без туй е вече в текезесето от година насам, а с тези чужди трийсет декара няма да прокопсаме. Миналия път катурнах мастилницата, защото бях обиден. Онзи мискинин Стоян Кралев ми тегли една пред сума ти народ, та чак пред очите ми притъмня. Е, то се знае, не само заради псувнята обърках пусулата. Каквото и да ви разправям, няма да ме разберете. Затова не съм приказвал с вас много-много за тези работи. Колкото и да милеете за имота, той не е в кръвта ви. Очите ви са обърнати на другаде, на друго се надявате. Приказвали сме, че откак свят светува, за пръв път частната собственост става обща. Не, имало е такова време, когато хората са живеели в първобитнообщинен строй. Нали така го казвахте с брат си? Само че то е било преди милион години и все едно че не е било. Та за пръв път човек трябва да се откаже от своето. Да бъдат всички равни, да станат добри. От дълго време си мисля какво общо може да има равенството с доброто. Има бедни и добри хора. Има и богати, а лоши. Значи доброто не зависи от това кой колко ризи има на гърба си, а от нещо друго. Отсега нататък ще заповядат на хората да станат равни, ще им заповядат, значи, да станат и добри. Дано пък станат! И друго си мисля. Кое е добро за човека и дали добрият човек е кадърен и полезен за другите. Ето за такива работи си мисля и се заплитам като петел в кълчища, не ми стига пипето да ги проумея. Както и да е, вземай перодръжката и пиши! Няма вече място за отстъпление, тъй че — напред. Кучето скача според тоягата.

Ето какво писа Аньо на брат си седмица по-късно:

„Днес предадохме конете, воловете и овцете в общите обори. Тати е назначен за бригадир на животновъдната бригада. Началник от първия ден. Поздравявам го, подсмихва се и казва, че ако му върви все така, догодина и председател на стопанството може да стане. Преди да отнесе молбата за членство, накара мама да излее един котел вода отпреде му, мама го пустоса, той сам изля котела с водата и тръгна към канцеларията на стопанството. Трябваше да го чуеш как се шегува с всичко и със себе си, как се разфилософствува, преди да стане кооператор. Говореше за история на обществата, за библейските легенди и за много други неща. Когато се видим, ще ти разкажа за всичко по-подробно, а сега ще отбележа само, че досега не сме познавали баща си добре. Подозирам, че всичко, за което сме говорили аз, ти и Димчо в негово присъствие, той го е попивал, както децата попиват онова, което слушат от възрастните. Подозирам го още, че тайно е попрочитал от нашите книги и учебници. Безпокоя се, че този «интелектуален» изблик, както и желанието му да се шегува както никога досега, може да се дължи на силна душевна възбуда, която се опитва да прикрива. Затова гледам да се навъртам все около него. Завчера свикаха събрание за приемане на нови членове. Оказа се, че всичките двайсетина семейства, които стояха вън от стопанството, щом научили, че тати става кооператор, веднага подали молби да ги приемат и тях. И аз бях на събранието, само че отвън. Близо час се въртях около читалищния салон и щом свърши събранието, изпреварих тати и влязох в къщи преди него. Исках да го видя как изглежда и какво ще каже. Седнахме да вечеряме, приказвахме за разни неща, за текезесето — нито дума. Чак когато се нахранихме, каза на мама, че от утре нататък ще отиваме на общата нива с песен и с песен ще се връщаме.

Сега е точно полунощ, а той все още не спи, чете си библията. От известно време пак започна да я чете всяка вечер. Гледам — поставил парче вестник там, където се разказва за някой си Йов. Не зная дали си опитвал да четеш библията, аз съм опитвал и главата веднага ме заболява. Чудя се как тати чете с часове тези досадни и глупави библейски истории и много от тях даже знае наизуст. Чувам го как ходи още из стаята, излиза на двора и се връща. Не смея да легна, преди да е заспал, вярвам, че и мама не спи. Малко ни е страх за него. Днес, като откарвахме добитъка в стопанството, пак се шегуваше. Казваше, че човек, щом може да живее без родители и братя, като нищо ще живее и без добитъка си. То май и на мен ми е мъчно. Дворът ми се вижда празен. Друга вечер, както знаеш, я овца ще изблее, я кон ще изцвили, а сега тихо, само кучето излайва. Но стана, каквото трябваше да стане, и за нашето следване вече няма проблеми. Ако чиновничеството там ти е омръзнало, зарежи го, ела на село да направим по някой трудоден и главно да окуражаваме тати, а наесен отново в университета. Пиши на тати веднага, ще го зарадваш и успокоиш. Няма да е лошо да си вземеш отпуск и да си дойдеш. Ела си, сега всички трябва да стоим около тати.“

Марчо се обади в началото на май от Западна Германия. Пишеше, че го изпратили там от службата в командировка за един месец и още първия ден се запознал с едно много симпатично момиче. Сближили се и момичето го поканило у тях на гости. Ходел у тях почти всеки ден. Бащата на момичето бил комунист, прекарал няколко години във фашистки концлагер, искал на всяка цена да изпрати дъщеря си в България да учи руска филология. Веднъж момичето му предложило да се сгодят и той, нямало как, съгласил се. По тамошния обичай, разбира се, годежът не е обвързващ, както у нас. Там младеж и девойка, които дружат, макар и седмица, се обявяват за годеници, тъй че неговият годеж е почти формален. Ако момичето дойде да учи в София, може да сключат брак, но само при условие че се съгласи да живее в България. И т.н.

Писмото донесе съседът им, който бе ходил в града до пощата. Служителката, тяхната роднина, вероятно се бе смутила от марките и печатите на капиталистическата страна, откъдето идваше писмото, и за всеки случай бе го сложила в прост нашенски плик, за да не го видят хората в село. Отвори го Аньо и още като го прочете, разбра, че всичко в него е съшито с бели конци, за да се заблудят временно властите и така да се позабави и омекоти ударът върху семейството им. По силата на някакво странно, необяснимо предчувствие той нито за миг не се усъмни, че брат му е направил отчаяна и безвъзвратна крачка, която щеше да се окаже съдбоносна за него и за цялото им семейство. Не можеше да си обясни само как и по какви пътища бе емигрирал, дали бе го направил в пристъп на отчаяние, както баща му бе направил опит за самоубийство, или бе обмислил всичко отнапред. За да се увери напълно в бягството му, още на другия ден писа на хазайката му в София и тя му отговори, че „другарят Марко Джелебов е напуснал квартирата преди месец, а дотогава не е работил в учреждение, а на някакъв строеж като общ работник“. Сега ролите им се размениха. Както баща му си даваше вид, че с влизането в стопанството нищо особено не се е случило в живота му, така Аньо се опитваше да прикрива бягството на брат си, и то по същия начин, с шеги и измислени историйки от личния му живот.

Киро Джелебов не допускаше за нищо на света синът му да го излъже за каквото и да е, не познаваше, изглежда, добре и политическата обстановка по онова време, та повярва в задграничната командировка и остана повече доволен, отколкото обезпокоен. („Тукашните не му дават едно просто свидетелство за благонадеждност, а хората от София са го изпратили чак в Германия по държавна работа!“) Но годежът с далечното и незнайно момиче му се видя наивна и лекомислена работа.

— Тамошните обичаи може и да са по-други от нашите — разсъждаваше той, — но все пак годеж е това. Щом си се сгодил за едно момиче, ще трябва да го доведеш в къщата си или да останеш при него. Иначе как ще си вземеш шапката и ще си отидеш?

— Марчо има опит в тия работи, не му е за пръв път — каза Аньо. — Той е любовчия.

— Как тъй любовчия?

Киро Джелебов не познаваше личния живот на синовете си, защото растяха и възмъжаваха далече от него, но винаги си мислеше, че въпреки съблазните на градската среда те ще живеят целомъдрено като връстниците си на село. Колкото повече наближаваше времето Марчо да завърши университета, толкова по-често разговаряха с жена си за неговото задомяване, гадаеха кога и за каква жена ще се ожени и вярваха, че когато си намери момиче, ще ги извести и както му е редът, ще поиска благословията им. Така по селски си представяха женитбата на синовете си и не допускаха, че докато се учат, могат да се занимават с „женски работи“, тайно от тях да се годяват и разгодяват. Ето защо Киро Джелебов се почувствува някак оскърбен от „любовчийството“ на Марчо.

— Ами имаше си много приятелки. Кара с една до едно време, зарязва я, после се хваща с друга. Като му се навират сами в ръцете!

— Я виж ти с какви жени се е събирал! Че и тази там, германката, сама трябва да се е навряла в ръцете му.

— Не зная, но съм сигурен, че ще я зареже и ще се завърне сам. Той не се връзва така лесно.

— Хм!… Дано да е така! Иди утре в града до пощата да видиш дали няма писмо от него.

— Защо ще ни пише друго писмо? Командировката му свършва след две седмици, ще се обади от София. Но щом настояваш, ще отида.

Разговорите им за годежа на Марчо започваха и свършваха по един и същи начин и Аньо се учудваше, че баща му, иначе прозорлив човек, не го забелязва и продължава да вярва на писмото, макар че изпитваше все по-тежко огорчение от лекомислието на Марчо. Според него този годеж бе измяна към досегашната семейна традиция за взаимно доверие и разбирателство по всички въпроси. За пръв път, и може би защото бе за пръв път, един от членовете на семейството бе предприел нещо толкова важно „на сама глава“ и това го изпълваше със смут и тревога за бъдещето. И макар да осъждаше Марчовото „любовчийство“, единствената му надежда бе в него — щом не си поплюва много-много с момите (братята си знаят тайните!), ще й каже едно видерзеен, и толкоз.

Аньо бе уверен, че бягството на брат му ще стане известно много скоро, най-късно след месец, когато съответните органи изчакат да мине срокът за „командировката“ му, но продължаваше да поддържа илюзията на родителите си, като се опитваше да ги подготви малко по малко за страшната истина. Марчо писа второ писмо, в което съобщаваше, че след годежа ще трябва да последва брак в най-скоро време. Момичето било добро и хубаво, обикнал го и съвестта му не позволявала да го остави „с пръст в устата“, още повече че въпросът със следването й в София е вече решен. След брака, естествено, ще трябва да „поостане около месец“ там, за което своевременно е уведомил и получил разрешение от службата си. И това писмо нямаше адрес. Аньо го скри и така пося в семейството още една лъжа, по-зловеща и гибелна от всяка друга лъжа, защото измамваше една свята родителска надежда. Ако баща му не бе погледнал така наивно на работата, а покрай него и майка му („Каквото рече Киро!“), всички заедно щяха да понесат бедата и за него щеше да бъде някак по-леко. Но тук неминуемо му се натрапваше въпросът: „Ами ако тати се досеща за бягството на Марчо и играе ролята на наивен заради всички нас? Ако е приел вече удара и сърцето му плаче, а той се усмихва, за да ни предпази от тежкото сътресение? Той вече доказа, че е способен на такава върховна саможертва заради нас. Но как да разбера, че е застанал вече лице с лице срещу неизбежното, и как ще реагира, когато то стане известно на всички?“

Тези дни бяха едни от най-тежките, ако не и най-тежките в живота му. Отначало като че го занимаваше повече „техническата“ страна на бягството, напрягаше въображението си да си представи как и откъде е минал границата брат му, с какви документи е пътувал, къде и как живее сега, с една дума, имаше чувството, че е започнал да чете приключенски роман, мъчителен и все пак увлекателен роман. Но колкото повече мислеше за последиците от бягството, толкова по-силни и противоречиви чувства разкъсваха душата му, толкова по-безизходно му се виждаше бъдещето. Особено много се измъчваше от загадката за собственото си предчувствие — как още в първия миг бе повярвал в бягството на брат си, без да има някакви преки доказателства. Каква неведома сила бе му внушила да го повярва така безрезервно? Дали не бе го подозирал отпреди, когато се зароди конфликтът между семейството им и ръководителите на селото? Или бе подозирал самия себе си, че е способен да избяга, ако обстоятелствата му помогнат, както са помогнали на Марчо? „Не, за нищо на света не бих се решил да оставя родителите и братята си — мислеше той и го мислеше честно и искрено пред себе си. — Може да е от малодушие, но все едно, не бих се решил, каквото и да ми се случи в живота. А как се е решил Марчо на тази съдбоносна крачка, уравновесеният, добрият, разумният Марчо, който отмерваше всяка своя дума, всяко свое намерение! Как не му е било мъчно за нас, как ни е отписал завинаги, завинаги от сърцето си, като да сме мъртви?“ Това именно го измъчваше най-жестоко — как и защо Марчо, кръвен брат и син, бе си избрал различна съдба от тяхната, пълна с неизвестности, с тъга и самота, и може би с доживотни страдания. Дали бе изпаднал в умопомрачение, или съзнателно се е решил на вечно изгнание?

Аньо непрекъснато търсеше и не намираше в паметта си случаи, когато брат му, макар само с дума или намек, да е изразявал намерение за бягство от България. Наистина през последните години семейството им живееше в тревога и оскъдица, трябваше да „цепят косъма“, за да учат, но дори в най-тежките дни, дори когато ги лишиха от правото да продължат в университета, Марчо не възропта с особена страст срещу Стоян Кралев, нито срещу партийните порядки изобщо. Беше недоволен, разбира се, но не и обезнадежден. „Трябваше досега да убедим тати да влезе в стопанството — казваше той. — Колкото и да му е тежко да го направи, няма друг изход. А ние все някак щяхме да изкараме по студентски. Но ще дочакаме, след година тати ще е вече кооператор.“ Аньо си спомняше от съвместния живот с брат си само взаимно доверие, топлота и обич както между тях двамата, така и между всички от семейството. Спомняше си как с опита си за самоубийство заради тях (уверени бяха в това) баща им ги покърти до дън-душа и ги спои в кръвно единство като никога дотогава, трагичната му самообреченост като че им вдъхна сили и увереност да преодоляват рамо до рамо всички превратности по пътя си. Но Марчо разкъса и оскверни това заветно единство. Затвори очи и се хвърли в бездната на неизвестното. Защо? От слабост, от егоизъм или от авантюризъм?

Аньо с ужас съзнаваше, че в сърцето му все по-упорито се прокрадва неприятно и лошо чувство към брат му. „Ужасно е, че го съдя, мислеше той, като се измъчваше от това чувство, за да се реши на тази крайност, трябва да е имал непреодолими причини, които аз не зная. Не бива да го съдя, не бива, това е подло от моя страна, това е равно на братоубийство!“ Но го съдеше въпреки волята си. Състраданието му към Марчо отстъпваше място на съмнение и упреци към него, докато започна и да го обвинява. Каквито и да са били подбудите за бягството му, мислеше той, всъщност то е егоизъм, жестокост и предателство. Той познава политическата обстановка у нас и много добре е знаел какви последици ще има за семейството ни бягството му в капиталистическа страна. Трябваше да сподели по братски общата ни участ, а тя не щеше да е толкова страшна. „Ето, тати влезе в стопанството и само след няколко месеца отново щяхме да учим в университета. Само след няколко месеца! Сега вече аз и Димчо никога няма да продължим образованието си и кой знае по какви пътища ще ни тласне съдбата. Не е ли егоизъм да се спасяваш с бягство за сметка на четирима души, и то твои кръвни братя и родители? И дали ще се спасиш? Дали няма да те сполети нелепа смърт по чуждите земи и да причиниш още по-голямо страдание на своите.“

Късно следобед през всеки два дни се чуваше тръбата на пощенския раздавач. По това време Аньо биваше на полето и копаеше царевица с петдесетина жени и момичета на кооперативната нива. Дрезгавият звук на тръбата долиташе откъм селото като самотна, уморена от жегата птица, момичетата се изправяха с мотики в ръце и казваха в един глас: „Пощаджията дойде.“ Разкрякваха се като свраки, питаха се коя от кого чака писмо, задяваха се, смееха се простодушно и глупаво. Аньо знаеше, че няма да получи очакваното писмо, а всеки път очакваше да свирне тръбата на пощенския раздавач. Сърцето му се свиваше от униние и самота, ненавиждаше капналите от умора женици за наивните им разговори и шеги, животът му изглеждаше повече от всякога скучен, тъп и безсмислен, изпитваше диво желание да избяга накъдето му видят очите и никога да не се завърне. Работеше по-усърдно от другите, работеше с отчаяна ярост, но вечер до късно не можеше да заспи, мислеше за брат си, мислеше и за момичето, от което дълго време не бе получил писмо. Казваше се Слава, бяха в един курс, седяха един до друг, живееха на една и съща улица през няколко къщи. Сближиха се още първите дни на учебната година, защото отиваха и се връщаха заедно от университета. Колегите им още от самото начало започнаха да гледат на тях като на влюбени. Аньо се смущаваше от недвусмислените им намеци, а тя се държеше така, като че не ги чуваше или не искаше да ги чува. Седеше до Аньо по време на лекциите или се намираше все около него като при роднина или приятел от детството. Всъщност съседството и отношението на колегите им към тях ги сближиха. Ако се случеше Слава да отсъствува от лекции, питаха Аньо за нея и обратно. И хазайката на Аньо намираше поводи да му казва, че със Слава са лика и прилика и Славините родители „много го харесват“. Бащата на Слава бе дърводелец и работеше в корабостроителницата, а майка й — домакиня. Имаха спретната тухлена къща на кат и половина с асма отпред, а под асмата циментова площадка с маса и столове. Веднъж Слава и Аньо разговаряха пред вратата и баща й ги завари. Щом го видя, Аньо каза довиждане и си тръгна, но бащата съвсем свойски викна след него:

— Момко, защо бягаш?

— А, не… моля ви се!

— Запознайте се! — каза Слава. — Татко, това е моят колега Аньо.

— Зная го, нали сме комшии. Ха влезте, де!

Есента бе още топла, седнаха под асмата, след малко дойде при тях и майката. И тя познаваше Аньо отдавна, защото постоянно го виждаше с дъщеря си на отиване и връщане от лекции, та и тя го поздрави също така свойски, едва ли не като постоянен гост на семейството. Бащата разказа за някакво произшествие в корабостроителницата, после заговориха с майката за домашни работи, а Слава и Аньо за своите студентски работи. Аньо бе стеснителен и макар че отсега нататък често се отбиваше при Слава, никога не успя да се отпусне пред нейните родители. Смущаваше се от тях и се страхуваше, че ако узнаят за чувствата му към Слава, ще се обидят именно защото се отнасяха с него като с доверено лице на семейството и той не смееше да злоупотреби с доверието им. По същата причина се смущаваше и от Слава и не се решаваше дори да й намекне за чувствата си. Тя също се държеше просто и непринудено с него, като че го имаше за доверен приятел, и когато му искаше някаква малка услуга, казваше: „Нали си ми другарче — кавалерче?“ — както снизходително говорят на комшийските хлапаци какичките, когато са свързани интимно с друг мъж. В същото време Аньо бе уверен, че тя няма интимен приятел, ако пък го има, не живее във Варна и се завръща отнякъде през ваканциите. Това последно обстоятелство страшно го измъчваше и го караше да страда от мнителност и ревност. Наблюдаваше я много предпазливо и откриваше, че понякога е много разсеяна, особено по време на лекции. Докато той старателно си водеше записки по всички предмети, тя седеше унесена, загледана встрани от себе си и като че замечтана. Ей, къде си, питаше я шепнешком той, а тя го докосваше по особен начин с лакът, и ласкаво, и сърдито: „Остави ме!“ Но ако има приятел, който учи или работи в друг град, питаше се Аньо, защо ще излиза само с мен, нали ще се компрометира пред него, макар само и за това, че ме използва за „кавалерче“, за да не ходи сама из града?

Аньо бе влюбен, но влюбен по джелебовски, гордо, всеотдайно и срамежливо. Знаеше, че в такива случаи кавалерът пръв трябва да открие чувствата си на дамата, но и гордостта му не бе по-малка от любовта. Ако Слава се изненадаше от изповедта му, дори само да кажеше, че „ще си помисли“, той трябваше да избяга от нея веднага и завинаги, нямаше да понесе едно приятелство изобщо. Или всичко, или нищо. А между другото ходеха вече заедно и на кино. Тя сама го канеше „да я придружава“, защото не й било удобно да ходи сама. Веднъж (беше след коледната ваканция) гледаха някакъв филм за войната и при една сцена на жестокост Слава напипа ръката му и я стисна в дланта си. Аньо сложи другата си ръка върху нейната: „Не бой се!“ Епизодите на екрана следваха спокойни и весели, страшни и мъчителни, и Славината ръка остана в неговите ръце до края на филма. Навън бе студено, духаше пронизваш февруарски вятър, тротоарите бяха замръзнали като пързалки. Славините ръкавици бяха съвсем тънки, тя държеше ръцете си в джобовете на мантото и при подхлъзване не можеше да пази равновесие. Аньо я хвана под ръка, за да я предпази от падане, и така вървяха до пътната врата. Още два пъти времето се случи много студено, когато ходиха на кино, и двата пъти се прибраха под ръка.

В началото на юли започнаха да ходят и на плажа по няколко пъти в седмицата. Слава си носеше от къщи парче бял плат, Аньо забиваше в пясъка четири колчета, опъваше платното и така приготвяше сенник. По това време започваше сесията, двамата лягаха един до друг под сенника и преговаряха прочетеното през нощта. На час — час и половина си даваха почивка, изтичваха по пясъка и се гмуркаха във водата. После отново пъхваха глави под сенника и се залавяха със записките, препитваха се, уясняваха си някои въпроси и ето че сесията мина благополучно — двамата взеха всичките си изпити. На следващия ден Аньо трябваше да си замине за село. Живееше у хазаите си на пълен пансион и нямаше много багаж. Събра го в един мукавен куфар, сбогува се с хазаите и тръгна към гарата. На ъгъла го чакаше Слава с букет цветя, облечена празнично и усмихната. Вървяха бавно и разговаряха за отминалите изпити, за лятната ваканция и за есента, когато отново ще ходят заедно на лекции. Аньо купи сладолед, седнаха в градинката пред гарата и почнаха да отблизват като деца от фунийките.

— Ще ми пишеш ли? — Аньо от сутринта мислеше за това и най-после се реши да я запита.

— Ами да! А ти ще ми пишеш ли? — каза Слава и се засмя на наивния си въпрос.

— Разбира се, че ще ти пиша. Само че ти ще ходиш на плажа и няма да имаш време да четеш писмата ми — каза Аньо, като многозначително разтегна думата „ходиш“.

— Май че няма да ходя (Слава още по-отчетливо произнесе тази дума), защото мама заминава за цял месец на минерални бани и всичко в къщи остава на моите ръце. — Тя погледна часовника на гарата и стана — Ще закъснееш, остават десет минути.

Аньо внесе куфара си във вагона и слезе при нея на перона. Тя му подаде букета с лявата си ръка, а дясната за сбогом, така че букетът остана между тях. Стояха, хванати за ръце, до втория звънец. Аньо се качи във вагона и се надвеси през прозореца.

— На добър път и пиши ми, моля ти се! — каза Слава, подаде му пак ръка и заплака. Сълзите й рукнаха изведнъж и обляха лицето й. — Ох, каква съм! — говореше тя и лицето й се гърчеше смешно от спазмите на плача.

— Не плачи! — на Аньо му се стори, че тази е най-нежната дума, която бе й казал, откак се познаваха. Ще ти пиша още утре.

Влакът потегли. Слава вървеше редом с вагона и стискаше ръката му.

— Пусни се! — извика кондукторът от стъпалото на вагона.

„Защо заплака тя тогава?“ — питаше се Аньо и си отговаряше: „От каприз, не, от «угризение». Знаела е предварително, че ще трябва да скъса с мене, и ето ти, значи, няколко крокодилски сълзи, ето ти няколко думички за утешение, да не речеш, че съм някоя лекомислена и неблагодарна госпожица! Защото и писъмцата й бяха писани само за мое утешение: как си, кога ще си дойдеш, не ти ли е скучно на село. Да, на другарчето кавалерче трябва да се даде захарна пръчица, за да не се сърди, че какичката си има вече истински кавалер. И той е при нея сега, завърнал се е отнякъде за лятото и може би ще остане завинаги при нея. Всичко е било преструвка, запълване на празното време, а аз съм вярвал, че съм единственият в живота й. И добре поне, че не паднах на колене пред нея да й прося любов. Как ли е щяла да ми се надсмива в себе си, как ли е щяла да си криви коварната душица! И все пак добре направи, че престана да ми пише, все пак честно е от нейна страна, че престана да ме лъже!“

Аньо изпитваше удоволствие да се ожесточава към момичето и най-вече към себе си, задето се бе поддал на измама. В самотата на нощите повече от всякога страдаше гордостта му и той мразеше момичето, заклеваше се, че ако някога някак си се срещнат и тя се опита да му заговори, ще й обърне гръб с цялото презрение, на което е способен, а може би и ще я нагруби. Но когато размахваше мотиката, кажи-речи, сам мъж сред десетки жени (и това му се струваше унизително), спомените се натрапваха и издевателствуваха над съзнанието му с такива ярки подробности, каквито никога като че не бе забелязвал. По обяд жегата ставаше непоносима, не подухваше ветрец, въздухът трептеше като нажежен. След обяда жените налягваха една до друга на сянка под крушата, гълчаха известно време и заспиваха като заклани със свлечени забрадки, вмирисани на пот, с измърсени крака и попукани пети. Аньо лягаше по корем далече от тях, направо върху сухите буци, прогизнал от пот, с разкършени кости и пламнала глава. Подлагаше ръце под бузата си и се опитваше да подремне, но земята гореше под него като жарава, едри зелени мухи налитаха отгоре му като на мърша и го пробождаха през ризата, по ръцете и краката му пълзяха мравки с тънки, прищипнати в кръста телца и огромни глави, на педя от очите му лазеха всевъзможни насекоми. И може би поради непоносимата жега Аньо съвсем не можеше да се съпротивлява на спомените, те го пренасяха на плажа пред Казиното, под белия сенник, където точно по това време четяха със Слава за изпити. И двамата не умееха да плуват и тя все молеше Аньо да я придържа с ръце, за да плува по гръб. Цапаше като дете и щом глътнеше вода или лицето й се потопеше във водата, инстинктивно се хващаше за него като удавница и викаше: „Ще ме удавиш!“ Тялото й плътно се увиваше около неговото и той усещаше с кожата си хлъзгавата и хладна ласка на нейната кожа, струваше му се, че сините й зеници се разширяват не толкова от безпокойство, колкото от желание за игра, за да го усеща по-плътно до себе си, което само във водата можеше да си позволи. Той умееше само да се гмурка на по-плиткото с отворени очи и го правеше, когато тя гледаше някъде настрани, за да я изненада и хване за краката. Тези гмуркания продължаваха само мигове, докато можеше да издържи без въздух, но ги правеше с удоволствие, защото се озоваваше в друг, причудлив свят. Лъчите на слънцето се пречупваха през водата в нежни фантастични багри и правеха златисти кръгчета по пясъка, където се люлееха тънки резедави тревици, окичени с пъстри микроскопични мидички, пробягваха уплашени малки рачета и най-после се появяваше нейното тяло, разлято в прозрачна розовина, недействително и тъй реално и възмечтано, че Аньо извикваше с всичкия въздух, който имаше в гърдите си:

— Обичам те!

Тази изповед изпод водата бе първата и най-съкровената в живота му, но Слава не можеше да я чуе. Усетила, че нещо я стиска за глезена, тя предвзето изпищяваше и щом той се показваше над водата, започваше да му хвърля пръски в лицето. Когато се връщаха при сенника и сядаха да се изсушат, Слава прибираше дългата си руса коса в шепи, извръщаше се на другата страна и я изстискваше. Водата потичаше измежду пръстите й на тънки ручейчета по матовата кожа на рамото й, едната вадичка се спускаше по ръката й до върха на лакътя и се изливаше в пясъка, а другата от плешката се промъкваше изпод презрамката на банския й костюм. И тогава Аньо с дълбоко потисната страст гледаше съвсем отблизо ту златистия мъшец по тила й, ту бенката на лявата и плешка, която се движеше нагоре-надолу според движението на ръката й. Докосваше я предпазливо с върха на пръста си и тя винаги казваше:

— Ей, какво правиш?

— Помислих, че е мидена черупка.

Преди да полегнат под сенника и да се заловят с четене на записките, тя тръсваше косата си, за да я намести на раменете си, и тогава невидими, излъчващи благоухание пръски облъхваха лицето му като ефирна ласка, единствената, която тя можеше да му подари. При този спомен Аньо се изпълваше с великодушие и нежност и всичките му съмнения и упреци към нея му се виждаха несправедливи и дори жестоки. Тя не можеше да бъде друга освен каквато си беше, непокварена и неопитна — мислеше той с умиление. Ако не бях останал на село, тя и занапред щеше да си бъде само с мене. Аз се отлъчих от нея, не тя от мене, и даже не посмях да й обясня защо съм се отлъчил. Страхувах се, че като узнае причината, ще ме изостави. Как ще се омъжи за човек, отритнат от властта и на когото не позволяват да учи в университета? Клинчех, мънках в писмата си, лъжех я, че съм болен, а не можех да измисля от какво толкова съм болен, та не мога да отида поне веднъж във Варна да я видя. А трябваше да отида, да й кажа истината и тя щеше да реши ще остане ли с мене при всички обстоятелства или не. Но аз се страхувах, че тя няма да остане при човек без бъдеще. Предчувствувах го и то така излезе. От сега нататък никога вече няма да стъпя в университета. Или копач и орач в текезесето, или работник в някакво предприятие. Дори селски учител няма да ми позволят да стана. Защо тогава се сърдя на момичето? Може ли то да се свърже с работник, или селянин? Моето бъдеще е пълно с неизвестни. Всъщност аз нямам бъдеще. Отне ми го моят роден брат!…

Една вечер в края на юни Аньо седеше с баща си под навеса на лятната кухня, а майка му приготвяше вечерята. Отдавна не бяха вечеряли заедно, защото работеха в различни бригади и се връщаха по различно време. Хапваха кой каквото намери на кухненската маса и лягаха.

— Да вземеш утре да прескочиш до пощата в града ли, какво? — каза Киро Джелебов. — Марчо трябва да се е върнал вече в София.

Аньо току-що се бе измил на кладенеца и сресваше още влажната си коса.

— Не се е върнал и няма да се върне! — каза той.

— Как тъй няма да се върне?

— Ей така, няма да се върне.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — каза Киро Джелебов.

— Много добре се чувам и повтарям: Марчо няма да се върне повече, Марчо е емигрант! Политически емигрант, по-ли-ти-чески! Няма никакво момиче, няма никакъв годеж. Толкова ли не можеш да разбереш, че е измислил този годеж, за да заблуди временно властите, а нас да подготви за най-лошото. Предполагал е, че като прочетем писмото му по-внимателно, ще се досетим каква е работата и малко по малко ще преглътнем хапа. Виж какъв внимателен син и брат, как се е загрижил за нас! Не ви съобщавам, значи, за бягството си направо и изведнъж, да не би да си глътнете езиците, да не би да получите удар. Но аз веднага се досетих, че работата му не е чиста. Че то е ясно като бял ден. Кой ще изпрати в чужбина, и то в капиталистическа страна, човек, който няма свидетелство за благонадеждност и не му позволяват да учи в университета! Писах и на хазайката му, исках да проверя все пак. И тя ми отговори, че не е посещавал лекции, а работел на някакъв строеж. Замислил е бягството си още миналата година през есента и досега ни е заблуждавал с разни служби и командировки. Нашият умен и добър първороден син и брат не е вече между нас, за да…

— Стига, стига вече! — прекъсна го Киро Джелебов.

Още щом заговори Аньо, той се дръпна назад към облегалката на стола, сякаш нещо го блъсна в гърдите, слушаше и не откъсваше очи от него. Стрина Танка, както се бе навела над огнището и бъркаше в цвъртящия тиган, извика: „Божке ле, мили!“ и също прикова очи в сина си, без да помръдне през цялото време. „Какво правя аз — мислеше Аньо, — та нали до тази минута исках да ги пощадя, да ги въведа в работата постепенно, да ги подготвя за най-лошото. Трябваше да разтягам Марчовата версия до невероятни размери дори когато тя щеше да се отрече с неопровержими факти, трябваше да се кълна, че това не е и не може да бъде истина, станало е някакво недоразумение, нашият брат и син никога няма да избяга в чужбина, никога няма да опетни името си, да опозори близките си и да ги хвърли в немилост. А какво говоря сега и защо го говоря? Ето, те са вкаменени от шока, по лицата им няма капка кръв, те са почти убити и аз ги доубивам.“ Но в същото време Аньо изпитваше диво желание да им каже цялата истина както я виждаше той, да ги лиши от последната надежда, да плюе на всякакви синовни добродетели. И правеше това, като съзнаваше съвсем ясно, че не бива да го прави.

— Още две думи и спирам — каза той. — Момичето, за което се е сгодил Марчо, не е момиче, а чуждата страна, за която се е „сгодил“. Така трябва да се разбира. („И защо съчинявам разни метафори, защо не спра и не кажа, че говоря така от нерви, от умора, от скука!“) Скоро ще се ожени за момичето, ще си има семейство. Иска да каже, че остава завинаги в Германия. Получих от него второ писмо, в което пише, че скоро ще сключи брак и ще „поостане там“. Не ви прочетох писмото, за да не ви тревожа. То е горе в стаята, в чекмеджето на масата. Но има и друго. Дали нашият Марчо не е завербуван агент на някое чуждо разузнаване? („Ето това не биваше да го казвам, защото е чиста измислица, която ми хрумна в момента.“) Иначе той по никакъв начин не е могъл да мине легално границата. Заминал е само с чужд паспорт, а отпосле ще плаща скъпо за това. И тогава ще загроби всички ни, до един. Свърших!

Аньо стана от масата и тръгна към двора. Като стигна до средата, спря и погледна към кухнята. Прекипялото масло изскачаше на пръски върху огъня, пламъците бяха подпалили купчината съчки до огнището и посягаха към сухите стръкове чубрица, които висяха над огнището, из двора се носеше миризма на изгоряло. Майка му и баща му все още стояха като вкаменени, не виждаха и не усещаха нищо. Аньо се върна, свали тигана на пода и изгаси с машата пламналите съчки. Изведнъж ожесточението му се смени със състрадание към родителите му, напоследък много често му се случваше да изпада рязко от едно състояние в друго и тогава стигаше до крайности. Сега сърцето му се късаше от болка и умиление към родителите, особено към майка му, която все още стоеше права, но като че всеки момент щеше да се строполи на земята. Прегърна раменете й, подзе я като дете и нежно я сложи да седне.

— Мамо, седни! Каквото и да е сторил Марчо, ще го посрещнем и преживеем. Важното е, че е жив и здрав. Може пък там да му е по-добре. Ако не му е по-добре, никой няма да му попречи да се върне. Някаква жена го е омотала, но щом се опомни, ще се върне. Сигурен съм.

— А сигурен ли си, че е избягал? — обади се най-после Киро Джелебов.

— Не напълно, но го предположих…

— Човек предполага, господ полага, както са рекли старите хора. Щом нямаш сигурни доказателства, няма защо да клеветиш брат си. И да го е направил, не го е направил да ни загробва. Не е бил на себе си, загубил е воля и разсъдък. Иначе няма да си тури току-така главата в торбата. Никой от нас не може да извърши предателство към своите, тъй че и брат ти никога няма да избяга от нас.

Прибраха се в стаите си, ала никой не заспа до сутринта. Аньо се измъчваше от угризение, задето бе уличил така брутално брат си. Сляпата вяра на баща му в невинността на Марчо като че разколеба увереността му, че Марчо е емигрирал и веднъж завинаги е изгорил всичките мостове след себе си. Може би някой влиятелен човек (баща или брат на негов приятел-състудент, да речем) му е гласувал доверие и го е включил в някаква групова командировка, защото знае много добре немски, тъй че Марчо може наистина да е отишъл по легален път в чужбина и наистина да се е свързал с някакво момиче. Ако се ожени за това момиче и заживее с него там или тук, това вече не е емиграция, това е брак с чужденка, а такива бракове има навсякъде по света, има ги и у нас. При това наближава краят на юни, а тукашните власти все още не са уведомени за бягството на Марчо. Дали в София не знаят за пребиваването му в чужбина, или оттам са го изпратили.

Киро Джелебов и стрина Танка също не спяха. Тя отдавна имаше предчувствие за Марчовото бягство, ала не смееше да го сподели направо с мъжа си, да не би да се разстрои като преди и „да направи пак някоя работа“. Ако Аньо бе предугадил бягството на брат си от страх за своето бъдеще, тя го бе предугадила от страх да не загуби сина си. Инстинктът за съхранение на семейството й придаваше сили да стои здраво на краката си и да го брани докрай от всички следващи беди. Съгласяваше се с мъжа си, че Марчо „не е способен на такова нещо“, и в същото време му внушаваше да го приеме като орисия, с която трябва да се примирят.

— Да е жив и здрав, пък нататък каквото бог нареди. Не е в друг свят, като мине време, току-виж, си дошъл. Тез държави няма да се карат довеки, може и да се сватосаме с тях.

— Приказваш така, сякаш си го отписала — каза Киро Джелебов — Аз пък ти казвам, че Марчо не може да избяга. Но кой го знае! От човека всичко можеш да очакваш!…

Непоколебимата му вяра в Марчо идеше не от разума му, а от кръвта му. Вярваше сляпо и беззаветно в племенната кръв, както дедите му бяха вярвали в нея, и в това бе единствената му утеха, която можеше да го крепи занапред — и да е избягал, Марчо не е избягал от лекомислие и с кръвта си ще остане завинаги със своите. Всъщност дълбоко в себе си той бе вече разколебан, укоряваше го, задето въпреки всичко е проявил малодушие, ала съвестта му не позволяваше да го съди. „Обидил се е на властта — мислеше той, — и с право се е обидил, щом не му позволиха да завърши образованието си и обърнаха живота му наопаки. Ала не само от обида е затворил очи. Тука има голямо сътресение на душата. Сътресение издъно, при което човек излиза от себе си. Както стана с мене миналата година. Защо отидох да сложа край на живота си? И досега не ми е напълно ясна тази работа. Като че бях разделен на двама души. Съзнавах много добре, че е крайно време да вляза в стопанството, а като е тъй, да се примиря с положението и да преглътна обидата на Стоян Кралев. И неговата не ще да е била лесна, и той може да е излязъл от кожата си. Така си мислех, а сърцето ми се късаше от гняв и безсилие. Как тъй някой ще ми заповядва да му предам имота си до шуш в еди-кой си ден, да ме обижда на всичко отгоре, а аз да не мога да защитя честта си! Дръж се, казвах си, а не можех да се владея, цял треперех като в треска, стана ми гадно и краката ми се подкосиха. Мислех си какво ще стане със синовете ми отсега нататък и като знаех, че с нищо не мога да им помогна, изгарях от мъка и омраза. Ще трябва, казвах си, да напиша молбата си за членство, да му я отнеса още сега и така да свърши всичко. Тази работа, все едно, няма да ми се размине, ако не сега, догодина най-късно трябва да стане. Откачих някоя и друга година заради синовете, но повече, види се, няма да мога. Кажи-речи, всички влязоха в стопанството, само аз ли ще стърча като кол сред селото! Седнах да напиша молбата си, но щом написах два реда, ръката ми се вдърви. Не мога да продължа, не мога да преглътна волята си и да преклоня глава. А трябва да я преклоня, казвах си, налага се. Времето го налага. Добре, но защо насила? В името на какво ме мачкат като червей, плюят ме в лицето и слагат ръка на имота и честта ми? В името на доброто, казват. Че защо ми е това добро, щом ми го тикат насила в ръцете, натрапеното добро е по-лошо от злото. Както в училище — бият и наказват децата, за да ги учат на ум и разум, а като пораснат, всяко дете става такъв човек, какъвто е трябвало да стане. Умният — умен, глупавият — глупав. А кой знае, мислех си от друга страна, може пък при социализма да бъде по-добре, отколкото сега. Сега боли, но утре няма да боли, както става след операция. Днес ти изрязват живо месо, утре си здрав. Но дали след сегашната операция ще стане по-добре на хората? Ако не излезе сполучлива, едни ще умрат, други ще останат сакати за цял живот.

Ей така се бореха двама Кировци у мене. Единият мисли тъй, другият — инак. По-нататък всичко стана като насън. Съзнавах, че не бива да го върша, а го вършех. Не мислех да слагам край на живота си, а отивах да го сторя. Една мисъл имаше в главата ми: че само със смърт ще се оправи всичко. Откъде ми дойде тази мисъл тогаз и защо, не зная, но си я повтарях наум, докато изкопая трапа. По-рано често бях сънувал, че ме заравят жив, и много се мъчех насън. А сега сам отивах да го направя и не се страхувах. Страшно ми беше, а не се страхувах. На сърцето ми беше леко и спокойно, усещах нещо сладостно да се разлива в мене. А когато се зарових до кръста, мина ми през ум, че може да се изплаша и да посегна да се разравям, затуй хвърлих лопатата и мотиката надалече. Знаех, че няма кой да ме намери и спаси вече, и на душата ми стана спокойно и хубаво. Дали и Марчо не е имал двама души в себе си, дали и той не е захвърлил далече от себе си някои неща, за да не може да се завърне?“

Виелицата довея някакъв неясен, накъсан вик, който прекъсна мислите му. Заслуша се, погледна напред и забеляза Стоян Кралев, потънал до кръста в сняг. Позна го по ушанката, чиито краища не можеха да се завързват и висяха встрани като криле.

— Насам, насааам!

Стоян Кралев извика още веднъж и търсейки път, отново изчезна зад шумата. И тогава Киро Джелебов си спомни, за кой ли път вече, но, както му се стори, с нови подробности, срещата им при обора оная сутрин, когато в душата му изведнъж бе пламнала страшна, непреодолима омраза към този човек. И по-рано го бе ненавиждал, особено когато лиши синовете му от образование, но дълбоко в себе си се опитваше и да го оправдава като длъжностно лице, което изпълнява наредби от по-горно място, така че ненавиждаше не толкова лично него, колкото партийните порядки изобщо.

В оная сутрин, след като не бе мигнал цяла нощ, той отиде още преди изгрев слънце в обора при конете. Те се помещаваха в изоставен сайвант на края на селото, приспособен временно за обор. В дъното на разградения двор имаше няколко каруци. Едната бе изписана с ярки бои, от което изглеждаше съвсем нова, а в сандъка й бе монтирана стара кожена седалка, взета от бракуван камион или друго превозно средство. С нея пътуваше Стоян Кралев из полето, до съседните села, а понякога и до града. Киро Джелебов го забеляза едва когато мина покрай шарената каруца — бе оставил чантата си на кожената седалка и стоеше опрян на ритлата.

— Добро утро! Аз май съм закъснял — каза Киро Джелебов и сърцето му, кой знае защо, се стегна от тази внезапна среща.

— Не си закъснял, ами аз подраних, че да сваря автобуса във Владимирово. Викат ме рано-рано в окръжния комитет.

— Ей сега ще запрегна! — каза Киро Джелебов и влезе в обора.

Изнесе хамутите, после изкара конете и започна да ги запряга. Стоян Кралев все още стоеше опрян на ритлата, обърнат настрана, и мълчеше. Когато всичко бе готово за път, той се метна пъргаво на предната седалка. Усетили юздите в ръцете му, конете потеглиха напред, но той ги спря и се обърна към Киро Джелебов.

— Виж как щях да забравя. Хайде честита ти снаха!

— Каква снаха?

— Белки не знаеш, че син ти Марко се е оженил за германка? — Лицето на Стоян Кралев, избръсната до синьо, пребледня, издължи се и придоби противно изражение.

— Не знаем такова нещо — каза Киро Джелебов и силна спазма стисна гърлото му.

— Като не знаеш, ще научиш.

Стоян Кралев подкара конете, но след малко те спряха и тогава Киро Джелебов видя, че прогнилият вратник е затворен. Изтича, изтегли вратника и застана зад него.

— Ще си поговорим още с тебе! — каза Стоян Кралев, докато каруцата преминаваше през вратника.

На всичко отгоре и вратника трябва да му отварям като слуга, помисли Киро Джелебов, спазмата в гърлото го стисна до задушаване и като гореща вълна се разля по тялото му. И в този миг именно изпита страшната, зашеметяваща омраза към Стоян Кралев, омраза толкова силна и неподвластна, че се изплаши да не загуби волята и разсъдъка си и да се нахвърли отгоре му. Ще го убия, каза си той и тази мисъл се заклини така здраво и завинаги в главата му, че и сега, докато стоеше на пусията, безчувствен към студа и виелицата, с болезнена наслада си спомняше и най-малките подробности от срещата в оная сутрин. Слънцето се бе показало наполовина над хоризонта като половин добре изпечен хляб, под него се синееше полето, хладно и пусто, някаква птица се стрелна и изписа черта по розовината на изгрева, а Стоян Кралев при преминаването си през вратника закри с тялото си за миг огнената половина на слънцето. Десният кон ритна едно камъче и Киро Джелебов забеляза, че подковата на левия му преден крак е паднала. Конят е бос, как не съм го забелязал досега, помисли той и погледът му премина през задния канат, на който бе изрисувана Райна княгиня със зелено знаме и сабя в ръце, после се спря на тила на Стоян Кралев, ниско остриган и почти покрит от шаячния му каскет. Конете хукнаха в тръс и Киро Джелебов гледаше как се смалява гърбът на Стоян Кралев и как чантата му, издута като торба, се тръска на задната седалка. Каруцата налетя на голямо гъше стадо. Едно от патетата попадна под краката на конете, замота се между колелата и след миг се показа от пушилката здраво, но изплашено и разплакано. Двете стари гъски веднага се спуснаха към него, започнаха да му крещят и да го чукат с човките си по гърба. Киро Джелебов разбираше езика им, както разбираше човешкия език, и макар че не бе на себе си, неволно слушаше какво говорят старите гъски на патето: „Защо не се пазиш, къде блееш, нали ще те смачкат или ще те осакатят!“ И продължиха да му дърпат ушите, докато го отвеждаха към стадото. После Киро Джелебов отново проследи каруцата и видя как Минчо Найденов, който щеше да откара Стоян Кралев до автобусната спирка, скочи в движение и пое юздите, а Стоян Кралев се премести на задната кожена седалка.

И стана така, както предвиждаше Аньо. Съответните органи от Държавна сигурност бяха прочели писмата от Германия или може би знаеха за бягството още в самото начало, но за всеки случай бяха изчакали посочените от беглеца срокове за завръщането му. Новината за това бягство начаса се разнесе из селото, а след няколко дни и из целия окръг. На хората от нашия край, свикнали на заседнал живот, далече от бурните обществени събития навътре в страната, бягството естествено направи много силно, почти потресаващо впечатление и това обстоятелство вече само по себе си изолира семейството на Джелебови и ги хвърли в немилост. Всички отбягваха да се срещат с тях, за да не бъдат уличени като техни съмишленици, още повече че Киро Джелебов и Аньо бяха подведени под следствие. Питаха ги дали са знаели отнапред за намерението на беглеца, с какви хора е бил във връзка, идвали ли са тези хора у тях и в същото време непрекъснато правеха обиски в къщата им. Следствените органи не можеха да не знаят, че когато човек реши да емигрира в чужбина, при тогавашните политически обстоятелства, няма да го сподели и с най-близките си, но продължаваха да привикват двамата вече само за назидание на населението. И така продължи няколко месеца. Марчо не пишеше или писмата му се губеха някъде. Обади се след около година и съобщи, че всъщност едва сега е сключил брак с Юта. Дали бе същото момиче, за което бе писал още в първите си писма, или друго, така и не се разбра, както не се узна по какъв начин бе напуснал пределите на страната. Не посмяха да му отговорят дълго време, защото знаеха, че писмата им се проверяват, бояха се да не изпуснат неуместна дума, та още повече да утежнят положението. Но Стоян Кралев скоро им напомни под най-благовиден предлог да не забравят сина си, с което потвърждаваше, че писмата им насам и нататък се броят, тъй като съответните органи все още търсят да се доберат до някои сведения.

— Получавате ли писма от Марко, пишете ли му? — попита го веднъж Стоян Кралев, когато се намериха сами за няколко минути след едно събрание.

— Къде време сега за писма? — каза Киро Джелебов. — През зимата ще пишем.

— А, не бива така, Киро! Не оставяйте момчето само! Като се е заблудило, може и да се разкае. Съветвай го да се върне и да си продължи образованието. Никой лошо няма да му стори. Инак цял живот ще ти тежи този позор.

— Мене никой не може да ме опозори, ако сам не се опозоря — каза Киро Джелебов — Синът ми не е дете, каквото е направил, сам го е направил, нека и сам да си бере гайлето. Тъй че нито той отговаря за мен, нито аз за него. Оня ден писа, че се оженил, жена му искала да учи в София, но както разбирам от писмото, нашите не й дават разрешение.

— Няма такова нещо! — прекъсна го Стоян Кралев, но като съобрази, че с това категорично заключение потвърждава осведомеността си по въпроса, помълча и продължи — Може и да са се позапънали нашите. Все пак чужденка е, от капиталистическа страна, и то от Западна Германия. Трябва да съберат сведения за нея що за личност е.

— Баща й бил комунист, лежал във фашистки лагер.

— Така ли? Това е вече друга работа. Щом бащата е активен борец срещу фашизма, за дъщерята няма да има пречки да учи и живее в България, а то значи, че и Марчо ще си дойде. Трябва да пишем в МВР в София да се заинтересуват за тази работа колкото може по-скоро. А как се казва момичето, в кой град живее?

— Момичето се казва Юта, бащиното й име не зная и града не зная. Пише го на плика на немски и Аньо не го разбира, щото не е учил немски. Ще ти дам писмата, прати ги, където трябва, да прочетат адреса.

При всяка среща (а това се случваше често в полето или на бригадирските съвещания) Стоян Кралев неизменно отваряше дума за беглеца. Знаеше, че той няма да се върне, но се интересуваше за него, за да упражнява морален тормоз върху бащата. Между двамата имаше и много по-напрегнати и тежки разговори, особено в първата година след бягството, когато Стоян Кралев заплашваше да го изгони от стопанството и да го изпрати в трудов лагер. „Трябваше да ти разбия мутрата на времето, говореше Стоян Кралев, като подлагаше юмрука си под носа му, и да те вкарам насила в стопанството. Ако бях го направил, сега нямаше да си имаме разправии. Подведоха ме някои хора, пък и вярвах, че си честен човек. Ти си бил най-мръсният враг на нашата власт!“ От време на време правеха и обиски. Непознати цивилни мъже идваха късно след полунощ и се втурваха да претърсват къщата. Обръщаха всичко наопаки, после влизаха в празния обор, вмъкваха се даже в курника, като казваха, че търсят някакви си диверсанти.

В такова тежко положение завари семейството най-малкият им син Димчо. Като всеки младеж и той бе придобил известни навици в казармата, където бе прекарал две години в строго ограничен свят на подчинение и казионен оптимизъм, тъй че трябваше да мине време, докато ги забрави и се приобщи към живота в село. Под влияние на тези навици той внесе в семейството някакъв стихиен порив на бодрост, присъща на всеки млад мъж, лишен за дълго от свободата и удоволствията на цивилния живот. Още на следния ден се включи в една от бригадите на стопанството и започна да работи наред с другите, изпълнителен като войник, неуморим и сговорчив с всички. Вечер, ако младежкият клуб бе отворен, отиваше там направо от полето, щастлив, че може да прекара нощта навън, докогато си иска, и да си ляга без тръба и вечерна проверка. В казармата бе се научил да пуши и попийва, та в празнични дни влизаше и в кръчмата с някои по-млади мъже. През новогодишните празници се завърнаха студентите и учениците и както винаги внесоха голямо оживление в селото. В читалищния салон се уреждаха вечеринки, изнасяха се беседи и театрални представления. Димчо участвуваше в тези младежки начинания, а покрай това започна да задява и ученичките с настървението на зрял мъж, който не е изпитал още съприкосновение с жена. Влюбваше се във всички момичета, които проявяваха известно внимание към него, ухажваше ги с войнишка безцеремонност и славата му на фустопоклонник скоро се разнесе из селото. Изобщо Димчо проявяваше склонности, които в друго време домашните му биха осъдили като пороци, но сега никой не му правеше бележки. Всички виждаха, че е опиянен от свободата на цивилния живот и все още не си дава сметка за положението, в което бе изпаднало семейството, както и за собственото си бъдеще. Този естествен младежки порив за пълноценен живот запълваше донейде вакуума в семейството, което изнемогваше от тежкото отчуждение и неизвестността за утрешния ден. Киро Джелебов и стрина Танка даже си помислиха, а като си го помислиха, започнаха и да го вярват, че най-малкият ще се привърже към тукашния живот, ще се ожени и ще остане при тях. Нека се задява с момичетата, нека си попушва и попийва, само да не обърне очи към града като по-големия. Защото Аньо бе вече с единия крак навън и те се бяха примирили с това. Опитваха се да го задържат, но сами разбираха, че не може, а и не бива да остане повече в село.

Аньо бе много потиснат и самотен. Докато Димчо се събираше със селските младежи, той прекарваше празниците и вечерите в стаята си, препрочиташе някои стари книги и учебници и мислено се връщаше към краткотрайния си студентски живот. Като знаеше, че никога вече няма да прекрачи прага на университета, изпадаше в дълбоко отчаяние и отчаянието му го правеше язвителен и саможив. Не намираше общ език даже с брат си и макар да бе по-възрастен само с три години, гледаше на него като на хлапак, който има жълто на устата. Димчо усещаше това и от своя страна гледаше на него като на поинтелигенчен, който се е поотъркал о стените на университета и сега целият свят му е крив. Когато биваха заедно, на обяд или на вечеря, двамата намираха повод да си подхвърлят остри и непристойни думи, а баща им се топеше от мъка. Докъде се стигна, мислеше той със свито сърце, че синовете ми, дето до вчера живееха с обич и съгласие, сега да се заяждат пред хляба и родителите си! Той предусещаше, че между тях рано или късно ще избухне свада, недостойна и срамна за братя, подклаждана не от друго, а от отчаяние и безпомощност да се оправят в сегашното положение, което обърна живота им с главата надолу и пресече пътищата им към бъдещето. Не знаеше накъде да ги напъти и накрай сам посъветва Аньо да си потърси работа из градовете.

Аньо отдавна се опитваше да се свърже с приятели от казармата или с някои от бившите си състуденти, чиито адреси случайно бе запазил. Молеше ги да му помогнат да си намери някаква работа. От осемте души, на които бе писал, успя да се свърже само с двама. Единият — ветеринарен фелдшер в Шумен — го съветваше да отиде при него и „щом е ерген, все ще се намери и квартира, и работа“. Вторият живееше и работеше в Стара Загора като шофьор на самосвал. С него заедно бяха изкарали в казармата курсовете по моторно дело и бяха получили книжки за правоуправление на тежки автомобили. Този приятел му писа, че при тях се търсят шофьори, та може да тръгва веднага. Аньо реши да отиде при него и в началото на април замина за Стара Загора. След около седмица писа на домашните си, че е започнал работа и на първо време се е настанил в общежитие.

Надеждата на Джелебови остана в най-малкия, но след година и той ги напусна, и то със скандал. Като се задяваше с момите, Димчо се сближи с учителката Янка Грашева и се влюби в нея. Тя бе нашенка и след като завърши гимназия, стана учителка в основното училище. Срещите им не останаха в тайна и за да не компрометира момичето, Димчо отиде една вечер сам да се сватосва с баща й. Старият Грашев му отказа още от първа дума и заяви, че няма дъщеря за омъжване. Янка посъветва Димчо да не ходи втори път при него, нито пък да изпраща родителите си, защото баща й се е заклел да не допусне техния брак. Двамата продължаваха да се срещат тайно и да търсят изход от положението. Димчо намисли да отиде в някой град и като намери работа и квартира, да я повика при себе си, но Янка не искаше да се отделя от него. Изминаха няколко месеца, а те все още не знаеха какво да предприемат. Тогава Димчо почувствува напълно изолацията, в която бе затворено семейството му. И по-рано я усещаше в недомлъвките на хората и най-вече в отношението на стопанското ръководство към него (отработваше най-много трудодни в бригадата, а в края на всяка кампания обявяваха други за отличници), но тази несправедливост не го оскърбяваше ни най-малко. Щастлив бе, че можеше да работи, а след работа да се среща с Янка в младежкия клуб или в читалището. След няколко години всичко ще се забрави, споделяше той с Янка, брат ми извършил неразумна постъпка, защо трябва аз да я изкупвам с цената на щастието и бъдещето си? Янка му доверяваше всичко и му предаваше дума по дума каквото се говори в къщи. Баща й, брат й и всички роднини не искали да се сродяват с Джелебовите, защото всички били реакционери, врагове на властта, шпиони, а синовете им нямат бъдеще и който се сроди с тях, значи, и той е като тях.

В края на учебната година Янка отиде в града на учителска конференция. Брат й я откара с каруца до града, уговориха се на следния ден да отиде да я вземе и той потегли обратно към село. Янка се качи на шуменския влак и по обед слезе в селото Невша. В това село живееха далечните им роднини леля Русийка, майчина й братовчедка, и мъжът й, свако Паско. Като малка Янка бе хванала рани по краката и майка й я отведе в това село при някаква прочута лечителка. Отседнаха у леля Русийка и свако Паско, отидоха при лечителката, тя намаза раните, даде им мехлем за в къщи и трябваше да си отиват, но домакините ги задържаха цяла седмица. Нямаха деца и не можеха да се нарадват на Янка, по цял ден я носеха на ръце, угаждаха й, глезеха я и на отиване й дадоха много подаръци. Сега Янка си спомни за тези хора и реши да ги навести. Каза им, че ходила в Шумен по работа и пътьом се отбила да ги види. Старците бяха приятно изненадани и както преди не можеха да й се нарадват. Привечер Янка се накани да си върви, но те застанаха на вратата и преградиха пътя й. Разговаряха до полунощ, разпитваха я за домашните й, за работата й в училище и, разбира се, няма ли да ги покани скоро на сватба. Янка ги помоли да запазят в пълна тайна това, което ще сподели с тях, старците се прекръстиха и тя им разказа за любовта си с Димчо. Докато разказваше, тя заплака, заплакаха и старците и накрай решиха съдбата й: „Вземи си момчето и елате у нас! Тук ще се ожените и тук ще живеете, докогато си искате, ей ви къщата, ей ви всичко!“

Щом свърши учебната година, Янка и Димчо изчезнаха от селото. Грашевите настръхнаха от злоба, вдигнаха милицията на крак и потърсиха дъщеря си у Джелебови. Старият Грашев, синът му и един милиционер нахлуха в къщата им, претърсиха навсякъде и като не намериха младите, нахвърлиха се с хули и закани срещу Киро Джелебов и жена му. Така над семейството им се стовари нова беда — напусна ги и най-малкият син. Грашеви пуснаха из селото мълвата, че отвлякъл насила дъщеря им и понеже не искала да го последва, убил я и заровил някъде трупа й. Заслепени от ярост, те разпространиха и нелепия слух, че за да се отърве от съда, Димчо избягал зад граница при най-големия си брат. Джелебови бяха вече набедени, всеки можеше да хвърля камъни по тях, хората вярваха на слуховете и сами ги измисляха. Започнаха отново привиквания в селсъвета, разпити и заплахи и така продължи около месец, когато Димчо и Янка писаха на домашните си, че са сключили брак и живеят в едно далечно село.

И ето че Джелебови останаха вече съвсем сами и преживяха така дванайсет години. Яката им семка си каза думата — въпреки всички беди, които ги сполетяха, двамата бяха здрави и не пропускаха нито ден да отидат на работа. Ала не прекараха и нито ден, в който да забравят самотата си. Постоянната мисъл за синовете поддържаше тази самота като жива рана в сърцата им. За Марчо знаеха само това, което им съобщаваше от време на време в писмата си. Децата му и жена му, които гледаха на снимки, не можеха да възприемат като живи хора. Такива ги и сънуваха — подвижни снимки, лишени от плът и кръв, неми и невзрачни същества, които стоят на едно място или се движат в малкото пространство на една картичка пощенски формат. Само Марчо бе жив сред тях, и то такъв, какъвто го знаеха. На снимките бе облечен различно, с балтон или сако, по пуловер или по риза, но те мислено събличаха тези дрехи от него и го виждаха, както си бе облечен тук. Не можеха да си представят, че се е променил, че живее друг живот сред други хора, усещаха го близо до себе си и в същото време тъй далечен и недосегаем, че може би нямаше да го видят, докато са живи.

Аньо дойде на село с жена си и момченцето си само веднъж през тези години, а те му гостуваха всичко на всичко три пъти в Стара Загора. Той не случи с първия си брак и повтори. Както разбраха от тогавашното му писмо, първата му жена излязла лекомислена, нескопосна и при това бездетна, водили се две години и не могли да се разберат. Втората му жена познаваха, виждаше им се прибрана, добра майка и къщовница. Беше служителка, имаше къща с двор и Аньо живееше при нея. Родителите й бяха стари, а бащата така склерозирал, че постоянно го вардеха да не излезе из двора, но той все пак успяваше да се измъкне на улицата и тръгваше накъдето му видят очите. Не помнеше адреса си, оставаше където седне, та Аньо го търсеше по цели нощи и го намираше заспал в някоя канавка извън града или в някоя градина. Той, изглежда, не обичаше зетя си, навикваше го за нищо и се заканваше да го изгони. Аньо го търпеше, защото бе стар и болен, и най-вече заради жена си, с която живееха в пълно разбирателство. От няколко години работеше в автомобилен сервиз, вземаше работа на частно и изкарваше добри пари, но родителите му и за него не бяха спокойни. Струваше им се, че все още не се е примирил с живота, който съдбата му натрапи, и като познаваха непримиримия му характер, страхуваха се да не би някои дребни разногласия отново да разстроят семейството му.

Димчо и Янка живееха само на три часа път с влака, но нито веднъж не стъпиха в село. След бягството им Грашевите афоресаха дъщеря си, писаха й, че не искат да я виждат повече, тя не посмя да ги навести, а покрай нея и Димчо не се върна в село. Свако Паско почина, а леля Русийка караше вече осемдесетата. Доскоро се грижеше за децата и къщната работа, а сега седеше по цял ден на миндера чистичка, пухкава и бяла като ангорска котка и се опитваше да плете с два чифта очила на носа. Янка бе завършила някакви курсове в Шумен и преподаваше в прогимназията, а Димчо, по липса на главен агроном, заемаше вече от години тази длъжност. Двамата ги молеха да отидат да живеят при тях, но Джелебови не можеха да се решат. Колкото по-силно чувствуваха самотата, си, толкова по-здраво се привързваха към къщата, където бяха преживели младостта си и изгледали децата си.

— Ооооп! — чу се глас и при мигновеното затишие на виелицата Стоян Кралев се мярна на около двайсетина крачки. — Кой там, бе? Киро, ти ли си?

— Аз съм — обади се Киро Джелебов.

— Брей, каталясах… ела помагай бе, човек! Тука…

Виелицата отново го забули, а Киро Джелебов си спомни как преди години мълком бе го помолил за помощ, ала не получи даже съчувствие. Акцията за развенчаване на култа бе отминала, Стоян Кралев бе снет от поста партиен секретар и току-що бе назначен за председател на стопанството. Бяха умрели четири коня и санитарните власти установиха, че са отровени. Киро Джелебов още вечерта забеляза, че конете са болни, отиде да съобщи на председателя и настоя веднага да се повика ветеринарният лекар от града. Стоян Кралев беше си легнал, изслуша го през прозореца и му нареди да не се отделя от конете до сутринта. Пратиха за лекар, той пристигна едва следобед и завари конете мъртви. Заведе се следствие и подозрението падна върху Киро Джелебов. Следователят не само не оцени в негова полза факта, че бе предупредил навреме председателя за заболелите коне, но му придаде обратно значение в смисъл, че понякога престъпникът сам дава сигнал за извършеното престъпление с цел да си осигури алиби. Единият от конярите гледачи, който отговаряше пряко за умрелите коне, бе отсъствувал през целия ден, другият не знаеше нищо. Само Стоян Кралев можеше да му помогне или поне да облекчи положението му с някоя дума и Киро Джелебов го помоли да каже и той мнението си по въпроса. Стоян Кралев повдигна рамене и мълча през цялото време на разпита. В края на краищата следователят го освободи, но му даде да разбере, че липсата на улики съвсем не означава, че снема напълно подозрението си от него.

И така биваше при всички неприятни случаи в животновъдната бригада. Открадваха се някои неща, появяваха се болести, измираше добитък по ничия или по недоказана вина — за всички тези щети трябваше да отговаря той не само като бригадир, но и като пряк виновник. Хората от бригадата по инерция хвърляха вината върху него за всяка несполука и от това се възползваха недоброжелателите на стопанството. Те саботираха работата и умело се прикриваха зад трайната немилост, в която бе изпаднал. От своя страна Стоян Кралев се възползваше от стария изпитан похват — изпадналият в немилост е най-послушен и изпълнителен, а може и някои по-специални услуги да прави на ръководството. Неведнъж говореше в негово присъствие, че някои хора така са се поставили, че трябва да гледат с четири очи кой от кооператорите какво върши и да съобщават навреме, иначе няма как, ще се смятат за виновни или за съучастници на виновните. И доносник иска да ме направи, със земята да ме изравни, мислеше Киро Джелебов и при всеки удобен случай настояваше да го пратят на работа в полето.

— Какъвто и да си, но си добър работник — казваше Стоян Кралев. — Животновъдната бригада няма да върви без тебе, тъй че няма да те пратя на друга работа. Ние ценим добрите работници, Джелебов, и не сме отмъстителни, както си мислят някои. Подхождаме индивидуално към всекиго и оценяваме трудовите му качества независимо дали проявява идейни слабости или не. Нищо не ми струваше да те поставя където трябва, когато синът ти емигрира, а вместо това те назначих за бригадир. Сега мога да ти кажа под секрет, че ме свалиха от длъжността партиен секретар само заради сина ти, за слаба бдителност. Което ще рече, че ако бях държал здраво в ръцете си хора като тебе, сега щях да съм на друга служба.

В такива моменти Киро Джелебов усещаше оная остра спазма в гърлото, която започваше да го задушава, и да се разлива на горещи вълни по тялото му. Често изпадаше в това състояние на силно, умопомрачаващо озлобление, особено в първите години след бягството на Марчо, но случайни обстоятелства винаги му попречваха да отиде до крайност. Можеше, разбира се, да убие Стоян Кралев по всяко време, само че след голямата възбуда успяваше да превъзмогне омразата си и даже изпитваше страх от едно възможно убийство. Обмисляше спокойно положението си и намираше, че то не може да бъде друго при дадените политически обстоятелства и само времето ще покрие вината му с давност. Отношенията между хората ще се променят, както вече се и променят, много неща ще се забравят, следователно ще трябва да си наложи търпение и примирение. Като разсъждаваше така спокойно и трезво, оневиняваше и Стоян Кралев — той е едно оръдие на по-горестоящите и действува, както му заповядат, както и неговите подчинени играят по свирката му. Който и да беше на негово място партиен секретар, щеше да действува по същия начин, иначе щяха да го отстранят. Така че и той, другият, нямаше да потупа по рамото човека, който стоя толкова дълго извън стопанството, а на всичко отгоре и синът му извърши политическо престъпление. Разлика можеше да има само във външния подход, но това е въпрос на характер. Стоян Кралев е човек скорострелен, не умее да демагогствува и каквото му на езика, то му е на устата. Затова го и свалиха от длъжност, няма подход към хората…

След толкова много и тежки оскърбления, които раняваха до кръв достойнството и гордостта му, Киро Джелебов може би нямаше да потърси и намери покой в примирението със собствени морални сили, ако не черпеше упование и от Библията. Надничаше в тази книга още през младежките си години, за да види какво е вписал дядо му в нея и какво по-късно е прибавил баща му. В страниците за семейния летопис дядо му Киро бе написал с химически молив имената на всички или на почти всички хора от рода им, от прадядо си до внуците, както и по-важните събития от живота им. В корена на голямото семейно дърво стоеше никой си Ангел, гайтанджия и търговец, живял някъде из Тракия. След него идваха двамата му сина и дъщеря му, техните синове и внуци, един от които бе и дядо Киро, живял на младини в Сливен и оттам преселен в Добруджа. Дядо Киро бе вписал деня на сватбата си с баба Грозда и рождените дати на децата си. След него старият Марко Джелебов бе отбелязал със синьо мастило деня на сватбата си, рождените дати на тримата си сина, преждевременната смърт на дъщеря си и жена си. И накрая — сватбата на първородния си син Киро. Той почина на петдесет и четири годишна възраст от сърдечен удар по вършитба, когато дигаше снопи на кладнята. Беше здрав до последната минута на живота си, строг и затворен човек, допускаше до себе си само децата, като казваше, че само те са истински хора. След смъртта му Киро Джелебов се пренесе в сегашната си къща, с покъщнината донесе и Библията и след няколко месеца вписа рождената дата на Марчо в семейния летопис. След време се роди момиче на средния му брат, ожени се и най-малкият, вписа и тези събития и така стана летописец на рода. Когато препрочиташе имената на далечните си предци, той неволно напрягаше въображението си, за да си представи лицата, гласовете, облеклата и живота им, изпитваше странно чувство, като си мислеше, че в жилите му тече кръвта на тези хора. Ако се съдеше по кратките забележки за всеки един от тях, били са хора непримирими, с различни склонности и съдби. Между тях имаше занаятчии, търговци, свещеници и даскали, един опълченец, двама офицери, един заточеник в Анадола, един четник при Хаджи Димитър и Караджата, имаше и една невеста Кирка, „заклала се със сърп зарад озлочестение от турци“, а брат й Димо отмъстил за нея, като избил едно турско семейство, Атанас изчезнал като комунист в събитията през 1923 година, баба Мина имала осемнайсет деца, а някой си Мирчо попаднал в Русия и внуците му сега живеят в град Николаев. Имената на всички тези хора бяха преминали от поколение в поколение, за да останат живи и до днес, и в това имаше едно чудо. Името на първия прадядо Ангел, носено от много Ангеловци, сега носеше Аньо, другите му синове, както и синовете и дъщерите на братята му носеха същите имена, които бяха записани в родовия летопис. Сам той носеше името на невестата Кирка, живяла в тъмно време на робство и насилие и предпочела да се самоубие, отколкото да живее озлочестена. Опитваше се да проникне в драмата на тази млада жена, както и в съдбите на всички останали, и така потъваше в загадките на едно голямо двувековно семейство, пръснато по цяла България и по чужди страни, преминало през безброй превратности, през кръв и огън, за да живее днес в него и синовете му, в братята му и техните синове.

На младини, когато разтваряше първите страници на Библията, Киро Джелебов се изненада, че и в нея се разказва за родословието на едно семейство и то бе семейството на човечеството. Първоначалните разкази за сътворението на света, за Адам и Ева и за потопа му се сториха наивни като приказки за деца и той бе любопитен да види дали тази огромна книга е изпълнена все с такива приказки. Така прочете за семейството на Авраам, за Содом и Гомор, за това как Сара станала жена на фараона, а когато прочете бурната и вълнуваща история на Йосиф, той се озова в един свят на ужаси, борби, страдания и чудеса, от който не можеше вече да се откъсне. Години наред навлизаше бавно в този свят с неясни и противоречиви събития, объркваше се, препрочиташе ги отново и също така бавно осмисляше и отделяше истината от легендата. Не споделяше с никого прочетеното, тъй като синовете му не проявяваха интерес към тази книга, наричаха я „татьовата книга“ и той не се сърдеше на незлобливата им ирония. Бяха млади и не можеха да открият истините за живота в тези притчи и легенди, както и той на техните години не можеше да ги открие. Имаше даже време, когато приемаше тези писания като забавно четиво или като приказките от „Хиляда и една нощ“. Защото и тази книга бе чел (една от учителките бе му я дала), както и краткото съдържание на „Илиада“, която намери сред гимназиалните учебници на Марчо. Първата от тези две книги го увлече с безкрайните перипетии на сюжета, втората не разбра поради краткото и сухо изложение, както и поради непознаване на старогръцката митология. Той бе донейде подготвен читател. Единствен от селяните посягаше към вестниците и списанията в читалището, прочел бе много книги от учителките, които живееха у дома му, старите учебници на синовете си и изоставените от тях книги, вземал бе книги и от Илко Кралев. Никой обаче не знаеше, освен жена му, че през дългите зимни вечери четеше до късно каквото му попадне. Не обичаше да споделя с никого прочетеното, за да не изглежда в очите на другите като човек, който си присвоява неприсъщо за него призвание, още повече че съселяните му връстници открай време изпитваха вродено презрение към „книжните хора“. Ето защо дори и синовете му не подозираха доколко е любознателен и колко книги е прочел. Слушаше ги внимателно каквото си говореха по различни въпроси, както бе слушал и учителките, и покрай едните и другите бе се научил да говори и пише правилно като тях. Навремето бе завършил четвърто отделение и още помнеше уроците, разказчетата и стихотворенията, които бе учил, както помнеше и почти всичко, което бе прочел.

От всички книги, които бяха му попадали, Библията му направи най-силно впечатление. Беше поразен от това, че описаният в нея живот отпреди хиляди години напълно прилича на сегашния, само имената на държавите, градовете и хората са различни. Навсякъде войни, бедност и нищета, подлост и лъжа, насилие и робство, радост и щастие. Защо е живяло това човечество толкова хилядолетия, щом не се е променило ни най-малко, не е станало ни по-лошо, ни по-добро, питаше се той и си отговаряше: хората май само са се размножавали на този свят и нищо повече. Някои от разказите все повече му допадаха и той често ги препрочиташе, хората, за които се разказваше, бяха като живи пред очите му, сякаш бе ги срещал и разговарял с тях. Когато четеше за Йосиф, живо си представяше как братята му го хвърлят в един кладенец, продават го в робство и излъгват баща си, че са го изяли зверове, виждаше и самотната Рут как ходи по господарските ниви и сбира класовете след жетварите, както бе виждал бедни жени от селото да обират класове по нивите след жетва, виждаше и Йов да седи на бунището пред къщата си и да изстъргва с чирепче гнойта от раните си, чуваше и гласа му: „Да бъде проклет денят, в който съм се родил! Нима не съм мълчал, нима съм извършил някому зло?“ През годините, когато върху него се стовариха много беди, Киро Джелебов отново препрочиташе разказите за тези и за много други библейски лица и се утешаваше с тяхната съдба. Всички те страдаха невинни, ала на никого не се сърдеха и не отмъщаваха за страданията си и накрая биваха възнаграждавани за безропотното си търпение. И тогава вярваше, че търпението и смирението са най-висшите добродетели на човека и че всяко зло поражда зло. Който отмъщава и убива дори на законно основание, като мисли, че ще премахне едно зло, той причинява друго зло. Да убиеш убиеца на брат си, ще причиниш на близките му, които са невинни, същото зло, което той е причинил на твоите близки. Вместо десет, ще страдат двайсет души — злото е отмъстено, но не и премахнато.

Ето как Киро Джелебов успяваше да загаси омразата, която бе пламнала в душата му през оная сутрин в двора на конския обор. А животът непрекъснато го изкушаваше за отмъщение — или нова беда ще се случи в стопанството, за която го подозираха и му я натякваха, или някакво неблагополучие сполетяваше синовете му именно защото Стоян Кралев и други като него хвърлиха всички от семейството в това окаяно положение. И винаги ставаше така, че Стоян Кралев като длъжностно лице пръв изразяваше възмущението и ненавистта си към него. Острата спазма в гърлото започваше да го задушава, а мисълта, че всичко ще се оправи със смърт, отново завладяваше съзнанието му. Тази мисъл бе го покорила веднъж и бе го докарала до самоубийство, познаваше силата й и знаеше, че ако се остави отново да го завладее, този път неминуемо ще извърши убийство. В часове на силна възбуда тя го подтикваше към престъпление, той бе готов да го извърши и само непосилната му борба с нея го връщаше към душевно равновесие. Но тя живееше в него и непрекъснато го разяждаше и с годините се превърна в жива болест, която очакваше дразнител, за да помъти разсъдъка и покори волята му. Като всеки болен, търсеше лек за болестта си и го намери в смирението. Но и смирението не му помагаше в решителни минути и той реши да приеме най-горчивото лекарство — самоунижението. Само то можеше да подействува като противоотрова на изнурителната му страст за отмъщение и както знаем вече, реши да превърне изконния си враг в приятел.

Стоян Кралев изтълкува желанието му за сближение като покаяние за неизкупена вина и го допусна до себе си с наивната вяра, че всички противници на новия живот рано или късно осъзнават заблудите си, а за него това бе морална награда за дългогодишните му усилия да приобщава такива хора. Издействува му от милицията ловен билет и пушка и го прие в ловната дружинка, с което му даваше да разбере, че приема покаянието му и слага край на предишната им вражда. Той, разбира се, не се чувствуваше виновен за тази вражда, затова и не подозираше, че Киро Джелебов издевателствува над достойнството си от страх да не се поддаде на омразата си и да го убие. Киро Джелебов наистина правеше всичко, за да се сближи и свърже с него, и стигна дотам, че се превърна в негов слуга, сам предлагаше услугите си, вършеше му много работи из двора, канеше го на гости и сам понякога ходеше у дома му. Изминаха четири-пет години и между двамата не възникнаха никакви противоречия. Отначало страдаше от двуличието си и по цели нощи не можеше да спи, особено когато научи, че зевзеците са му лепнали нов прякор — гавазин (на Стоян Кралев, разбира се). От друга страна обаче, изпитваше облекчение от пагубната си страст, а усилията му да сервилничи на Стоян Кралев и да играе ролята на покаян все повече изместваха на заден план постоянните тревоги за синовете и за живота изобщо. Така с прекомерно усилие на волята успя да измести от съзнанието си мисълта за отмъщение с добродетелта на примирението. Освен това откри нови черти в характера на Стоян Кралев, които по-рано не бе успял или поради пристрастие не желаеше да види. Той се оказа солидарен с другарите си от ловната дружинка, вслушваше се търпеливо в критиките и съветите на кооператорите, при случай си попийваше и се веселеше наравно с другите, а понякога и критикуваше някои нередности в селските работи. Дали преди години служебното му положение изискваше от него да се държи по друг начин с хората, или сега се преструваше на друг човек, това в края на краищата не бе толкова важно. Важното бе, че Киро Джелебов вече вкусваше от плодовете на своето смирение. Работеха с жена си в стопанството, бяха здрави, здрави бяха и синовете и семействата им, ходеше на лов през свободните дни, зиме се събираха по празници или на другарски срещи, с една дума, след многото премеждия животът отново тръгна по утъпкан път и на душата му стана по-спокойно. Един живот нали е, ще го изкараме, само здраве да има, мислеше той, и си спомняше старата поговорка: „С търпение и вода в мрежа се носи.“

Известието за смъртта на Марчо се опита да посрещне като зла участ, която може да сполети всекиго по всяко време, и реши сам да поеме мъката от голямото нещастие. Скри от жена си телеграмата, докато я подготви за трагичната вест, помоли и служителката от градската поща да я запази в тайна. На връщане към село се забави нарочно, за да не завари в къщи жена си, която от няколко вечери ходеше на седянка в махалата. На масата бе оставена вечерята му, отмести я, донесе мастилото и Библията и отвори страниците на семейния летопис. Оригиналните листове отдавна бяха изпълнени и той бе залепил нови от ученически тетрадки. На тях бе отбелязал влизането си в стопанството, бягството на Марчо, женитбата на другите синове и рождените дати на внуците, раждането на едно агънце с две глави, голямата градушка отпреди две години и други по-важни събития, свързани с живота на семейството. На последния лист имаше два празни реда и той написа: „Най-големият ми син Марко Киров Джелебов почина в Германия на 20 декември 1965 год., мир на праха му!“ Прочете написаното и мъката изведнъж връхлетя отгоре му като из засада, прониза сърцето и гърдите му така остро, че дъхът му спря, сякаш смъртта на Марчо стана действителна и невъзвратима, след като бе вписана в семейния летопис. Разходи се из стаята, после отвори прозореца и показа главата си навън да поеме въздух. Вятърът се беше усилил, в светлината на прозореца прехвърчаха снежинки, чуваше се как клоните на акацията скърцат, от нощта лъхаше смразяваща, безизходна тъга. Киро Джелебов почувствува, че никога досега не бе изпитвал по-тежка болка и по-силно душевно сътресение. Както винаги в такова състояние, той съзнаваше, че и сега трябва да намери сили да понесе страданието си, опитваше се да се утешава с простата и безспорна истина, че смъртта не избира хората и отива при този, когото отнапред е белязала. Опита се и този път да намери утеха в Библията. Отвори я на страницата, която последния път бе отбелязал с къс хартийка, и това бе разказът за Йов. Зачете някъде от средата, но съзнанието му бе раздвоено, мислеше защо всъщност Йов е наказан да страда и в същото време си представяше как Марчо лежи в ковчег в някаква болница, самотен в смъртта си сред чужди хора и чужда земя. След това го виждаше като бебе с продълговат и мек череп да рита разповит в люлката, която висеше, окачена ей на тази кука на тавана, спомняше си как, когато бе на три годинки, се изплаши от съседското куче и с писък се гушна в прегръдката му и той вдъхна замайващия мирис на детска плът, като усещаше в дланта си бързите удари на сърчицето му. Тази плът и това сърце са вече мъртви, мислеше той, докато четеше как приятелите на Йов се питат как и защо страдат невинни хора. Един от приятелите казва, че страданието не винаги е наказание за сторени грехове, че понякога бог изпитва вярата на най-преданите му смъртни, като ги подлага на най-тежки изпитания. И сам бог казва на Йов, че напразно се мъчи да открие причината на страданието си, защото божиите намерения не могат да се тълкуват, тъй като са извън човешкото разбиране. Тази мисъл го порази, защото след няколко години едва сега я проумя. До тази минута не бе се замислял за същността на бога, приемаше го по навик като вездесъща и безлична сила, която стои над всичко в света. Сега го видя в образа на беловлас старец, какъвто веднъж го бе сънувал, недостъпен, безжалостен деспот, заграбил безнаказано съдбите на хората и се разпорежда с тях, както си иска. Спомни си как го отведе насън в Канарата и го накара да заколи първородния си син, както бе накарал и Авраам да принесе в жертва сина си. Много пъти бе чел и този разказ, но и него едва тази вечер проумя. Всесилният бог не е сигурен в силата и правотата си над хората и за да им натрапи своя култ, не се спира пред нищо и погубва цели народи. Не е уверен и в онези, които са му предани докрай, и ги подлага на най-тежки страдания, иска да му доказват вярата си с най-скъпото, с кръвта и плътта си. Какъв е този жесток, ненаситен, кървав бог? — извика Киро Джелебов и за пръв път в състояние на силна възбуда не осъзна, че е изпаднал в изстъпление, говори сам на себе си и ходи из стаята от стена до стена. — Измислили са го хората, защото са разбрали, че са слаби и трябва някой да ги пази и направлява. Добре, но защо са измислили такъв бог? Той иска от хората да му вярват, а сам не им вярва, иска примирение, а отмъщава. Друг бог трябваше да си измислят, този е безбожен! Този се грижи само за себе си, за славата и властта си, а човеците обезличава, за да му служат и да го величаят. Йов, Авраам и много други като тях са обезличени и не са никакви мъже, щом безропотно понасят страданията си, за да угодят на капризите му. Авраам е престъпник, вдига с чиста съвест ножа върху сина си, за да докаже вярата си, а каква е тази вяра, дето се доказва с престъпление? Ако е истински баща, той трябва да се принесе в жертва заради сина си или да отмъсти за него. А той е готов да отдаде най-свещеното си, за да угоди на своя бог и да получи щастие, слава и благоденствие от него. И аз бях като Йов и другите, и аз подвивах опашка пред своя мъчител. И той искаше от мене подчинение и примирение, а непрекъснато ми отмъщаваше за чужди грехове. Отмъщава ми и досега, като се прави, че е забравил какви злини е сторил на семейството ми. Не стига това, ами ми и „прощава“ за тези злини, „прощава“ ми, че е убил сина ми. Той го уби! Ако не беше го прогонил да скита и гладува из чужда страна, нямаше да хване тази болест в гърдите. Кой знае през какви стърги е преминал, докато стъпи на крака, какви черни кахъри е носил в сърцето си, каква мъка е изпитвал за нас, за братята си, за родното си място. И другите ми синове щяха да си останат тука, нямаше и те да скитат по чужди къщи като чираци, нямаше да се срамуват да стъпят в селото си. Толкова години плюех на лицето си, превърнах се на подметка в очите на хората от страх да измия позора от лицето си. Само от страх, не от друго. Другото го измислях, но в себе си знаех, че е от страх…

Кучето залая от пруста на човек, а след малко се чуха и стъпки по стълбите. Киро Джелебов се опомни, видя, че е оставил отворен прозореца и в стаята бе станало студено. Затвори прозореца, прибра Библията и се наведе да сложи дърва в печката. Така го завари стрина Танка, наведен над печката и неразсъблечен. Каза й, че е изпратил новогодишната телеграма на Марчо, на връщане се забавил в канцеларията на стопанството и сега влиза в къщи. Докато тя нареждаше леглото, похапна, пи една чаша вино и си легна. Когато стрина Танка прибра масата и си легна при него, той вече спеше или бе унесен и дрямка. Обзело го бе странно спокойствие, както бива след изнурително душевно напрежение. Спа дълбоко, а на сутринта се събуди малко по-късно от обикновено и отиде в стопанството. След голямата поледица през нощта виелицата се бе усилила и натрупала високи преспи сняг. Два дни прекара около оборите, в къщи се връщаше за обяд и за вечеря и след вечерята лягаше да спи. На третия ден, в неделя, напълни две бутилки от новото вино, взе малко свинско печено за мезе и към десет часа отиде в кръчмата. Въпреки виелицата всички собственици на лози пристигнаха един по един, насядаха и започнаха да опитват новите вина. След час, когато Иван Шибилев предложи на ловците да тръгнат на хайка за вълци, Киро Джелебов не се запита дали е благоразумно или не да се излизало при такова време в полето, стана ведно с другите ловци и отиде в къщи да си вземе пушката. Стрина Танка бе запалила фурната в приземната стая, работеше нещо там и не го усети. Той се качи горе, обу си още един чифт вълнени чорапи, взе пушката и патрондаша и тръгна да излиза, но се сети за нещо и се върна от вратата. Извади Библията от шкафчето, взе мастилото и както си беше с пушката на рамо, написа в полето на последния лист от семейния летопис. „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 година.“ Скъта Библията в шкафчето и излезе.