Солен Калчо преди години бе патентованият пъдар на селските лозя. Носеше бозава войнишка униформа, с фуражка без кокарда, нахлупена до веждите му зиме и лете, носеше и паласки с портупей, бели навои и манлихера на рамо. Униформата вземаше от войниците на пограничната застава, а навоите и козинявите върви бяха домашно производство. Иван Шибилев бе прочел някъде, макар и с голямо закъснение, че военен министър на Русия след революцията бил някой си Троцки, и нарече униформения пъдар Троцки.

Със семейството на Троцки ни свързваше някакво роднинство (баба и жена му бяха дъщери от две сестри) и повечето от полската работа вършехме заедно. Изкопавахме или пожънвахме една тяхна нива, после една наша и тази колективна работа се казваше меджия. Троцки имаше около петдесет декара земя, оставена изцяло на женска ръка, защото изпитваше отвращение към земеделския труд. Жена му и трите му дъщери работеха на нивата и гледаха добитъка, тъй че имотът му едва изхранваше четири гърла. Много рядко, по копан или жетва, Троцки идваше на нивата да демонстрира бързината и умението си да работи. Хората от близките ниви се изправяха на чакъмите и го наблюдаваха, а той с фуражка и куртка, закопчана до най-горното копче, с паласките на кръста и манлихерата на рамо, хващаше чакъм, широк до половината на нивата, и започваше да копае или жъне. Работеше с такава бързина, че десет души не можеха да го настигнат, без да спира нито за минута от сутрин до обед, а следобед захвърляше мотиката или сърпа и се отправяше към лозята.

Там си имаше колиба, покрита с дебел пласт сено, широка и комфортна, с огнище и легло, а пред нея се издигаше чардак на два ката. Лозята ни бяха едно до друго и когато отивахме с дядо за череши или за грозде, винаги изпитвах страхопочитание към пъдаря, кацнал като лешояд на горния кат на чардака, готов да надуе свирката или да викне, щом забележи някой съмнително да се щура из лозята, а самият чардак ми се виждаше висок до небето. Дядо често се отбиваше при него да разменят по някоя приказка и тогава имах щастието да се покача най-напред на долния, а след това на горния кат на чардака, откъдето лозята и съседните две села се виждаха като от птичи полет.

Троцки прекара най-хубавите си години на този чардак. В часовете на пост обхождаше с орлов поглед лозята от край до край, готов като Гюро Михайлов да се принесе в жертва за нашата осветена от конституцията и неприкосновена собственост. На собствеността ни посягаха незаконно само момчетиите, които пасяха добитъка наоколо, и кучетата, тъй че в дългогодишната си практика на страж Троцки не отбеляза ни едно героично дело освен няколко убийства на безстопанствени кучета.

В часове на почивка седеше на долния кат на чардака, ядеше или спеше на тънка прохлада, гологлав и по риза. Само тук, далече от хорските очи, сваляше униформата и амуницията си, но щом лавнеше кучето на човек, за миг я навличаше, макар този човек да бе някоя от дъщерите му. Подобно на рицар без доспехи той, изглежда, загубваше самочувствието си на силна личност и пред никого не се показваше без униформа. Изпод ризата му, разкопчана до пояс и жълто-зелена от пот, се виждаха пилешките му гърди, обезкосмени, бели и кабардясали като тесто, оголените му до над лактите ръце бяха тънки като клечки и той изглеждаше някак жълт като костенурка без черупка или като таралеж без бодли.

Троцки не си ходеше в къщи да яде, а жена му всеки ден му носеше храна за обяд и вечеря на колибата. Когато дъщерите му поотраснаха, най-голямата отмени майка си, а когато тя се омъжи, нея пък отмени по-малката, Радка. По това време нашенци започнаха да правят шосе от съседното село до нашето. Четири години вадиха камъни от кариерата, пренасяха ги, трошиха ги на чакъл и през тези години Радка всеки ден прекосяваше двата шанеца на едно и също място. До завършването на шосето тя порасна, подмоми се и ето че един ден Жендо Иванов Хайдутина прати сватовници при баща й на колибата. Троцки слезе на земята и там прие гостите си. Изслуша ги, изкара една дълга серия тютюнджийска кашлица и ги отпрати:

— Нямам дъщеря за женене!

Имотът му открай време бе в окаяно състояние и сега му се струваше, че ако омъжи и Радка, неминуемо ще го постигне пълна стопанска разруха.

Жендо не само че не се оскърби от категоричния отказ на Троцки, но заяви, че сам ще отиде да се сватосва с него. Всички бяха изненадани от желанието му да вземе на всяка цена Радка за снаха, още повече че баща й се ползуваше със славата на най-голям мързеливец в селото, а и самата тя не блестеше с особени достойнства. След няколко дни той посети Троцки в сламената му резиденция по тъмно, когато бе запалил огнището и се готвеше за вечеря.

— Наборе, ще почна направо! — каза Жендо, след като се поздравиха и седнаха един срещу друг около огнището. — Може и да се сърдиш, но като имаш дъщеря, а аз — син, значи трябва да си поговорим. Ти си продавач, аз — купувач. Тъй е останало от едно време и тъй ще бъде, дорде има млади и трябва да се женят. Ако ти отърва — ще дадеш дъщеря си, ако не ти отърва — здраве. — Докато говореше така, Жендо извади от една торбичка шише с ракия, парче сиренце, няколко домата и ги сложи върху широкия пън, който служеше за софра. — Хайде сега да пийнем по една глътка и да си кажем думата като хората. Ще знаеш, наборе, че не съм дошъл да те кандардисвам, ами да чуя думата ти с ушите си. Каквото кажеш — туй ще е.

— Бе не знам и аз какво да ти кажа. То тъй изведнъж… — окашля се Троцки, пална цигара от огъня и се умълча.

Встъпителното слово на Жендо го поласка и смути, очакваше надменност и укор, а слушаше доброжелателност и уважение, та наистина не знаеше какво да каже.

— Не е речено пък да си кажеш думата начаса. И утре е ден. Да не мислиш, че ако дойдат да искат сина ми за зет, веднага ще им кажа да или не. Ще си помисля, ще си направя сметката. Аз, да ти кажа, наборе, мога и друга снаха да си взема. Що да не мога, да не съм я улав, я последен сиромах! — продължи Жендо, като надигаше шишето за трети път. — Ама Койчо е хвърлил мерак на Радка, не ще друга и не ще. То, ако река, лесно ще му изкарам мерака, ама нали ми е един, хайде, викам си, да не му чупя хатъра. Пък и Радка е момиче на място, нали я гледам, от дете се трепе по къра. Аз, наборе, ти зная болката. Викаш си, на̀, като я дам на чужда къща, няма да ми остане работна ръка. То така, женското за чужда къща се гледа. Обаче и за тази болка има цяр. Сватове ще бъдем, ще се приглеждаме. Досега с други орталък си правил, отсега нататък с нас ще го правиш. Днес на нашето, утре на вашето, все едно че на обща нива работим.

Троцки гледаше в огъня, пухкаше цигара след цигара и слушаше внимателно. Когато Жендо му обеща помощ в кърската работа, което означаваше, че ще може и занапред да си лежи на чардака, сам посегна към шишето, пи и го подаде на госта си.

— И аз да кажа едно наздраве! Не съм напротив, само че не сме готови бе, Жендо. Не сме готови. Ако таз работа стане, най-рано идната година ще стане. Момиче с празни ръце не се изпраща.

— За чеиз ли намекваш? Остави таз работа, холан! Че аз за чеиз ли съм дошъл да искам дъщеря ти бе, наборе? Една снаха ако не мога да облека, по-хубаво Жендо да не се казвам. Като е за децата, нищо не ми се свиди и за имот не ламтя. Шейсет декара, къща, добитък, няма да ги замъкна в гроба си. На тях ще остане всичко, нека си правят чеиз колкото искат, нека живеят.

Троцки бе затрогнат от щедростта на бъдещия си сват и най-вече от неговата откровеност. Самотата го отделяше от хората през годините на житейската му зрелост, с никого не бе влизал в конфликт, така че за него всички бяха добри и честни. Сега трябваше да каже и последното си възражение, но вече от чиста куртоазия, както бе прието открай време при такива случаи.

— То туй добре, Жендо, ама такова… май малка е още Радка. Няма напълнени осемнайсе години.

— Бе малка! — каза Жендо. — Нашите майки нали на тез години са се женили. Дето рекъл онзи, жената като я туриш в газена тенекия, покаже ли й се главата, става за оназ работа. Тя е като ластик.

Троцки нямаше какво да възрази и на тази житейска истина и потвърдително се ухили под мустак. Оставаше само една формалност — кога да направят сватбата.

— На Димитровден — каза Жендо. — Оставиш ли я за по-нататък, започват Коледните пости, та трябва да чакаме чак след Нова година. Като сме започнали една работа, да я свършим навреме, няма да я точим като свински черва.

Така и стана. Нашенци бяха донейде шокирани от единодушието на сватовете, тъй като бяха свикнали на шумни годежарски пазарлъци, но най-много ги изненада това, че бяха се отрекли от порочния аристократичен навик да извличат полза от женитбата на децата си. Бях си дошъл на село за няколко дни, тъй че и аз присъствувах на сватбата. В неделя сутрин, навръх Димитровден, у Троцкови писна гайда и махленските момчетии извиха хоро на двора. В мрачната и душна соба дружките на Радка я обличаха в булчинска премяна, цапотеха я с разни мазила и припяваха. Дойде и заложникът Иван Шибилев да съобщи, че зетят скоро ще пристигне да отведе булката в черква. В едната си ръка носеше три медени питки, набучени на чимширени клонки, а в другата ръка стискаше за краката огромен петел. На шията на петела висеше везана торбичка, пълна със зърно и сушени плодове. Петелът бе символ на застрашителното мъжество на зетя, а пълната торбичка — на благополучието на бъдещото семейство. Иван Шибилев бе заложник от страна на момъка. Ако той се откажеше от булката, заложникът трябваше да остане като роб у момата, за да изкупи вероломството на своя довереник. Всъщност заложникът изпълняваше длъжността на церемониалмайстор на сватбата и нареждаше кога и какво да се прави. Когато булката бе вече облечена, той изпрати да кажат на зетя да идва. В същото време дотърча човек от Жендови и на ухо му съобщи, че няма кой да отслужи венчавката. За свещеник трябваше да се погрижи кръстникът Стоян Кралев, но Стоян Кралев бе комунист и категорично отказа да влиза в делови отношения с попа. С тази работа се бе заел Жендо и вечерта ходи у попа да напомни за венчавката. Поп Енчо каза, че си знае работата, а сега Жендо го завари да лежи неподвижен като пън, помисли, че старецът снощи е попрекалил с ракийката, и му се сопна от вратата.

— Бе, отче, сватбата те чака, а ти още лежиш!

— Лежа, айол, лежа и не мога да мръдна. Хвана ме кръстът и сякаш на две ме разсече.

— Ама хич ли не можеш да станеш?

— Хич! Само очите и ръцете си мога да мърдам. И по нужда, прости ме, не мога да отида, та попадията ме чишка като дете.

Мала̀к с мала̀к (нашенци и свещеника не бяха оставили без прякор), кой знае какво го е прихванало, та сега ме играе, помисли Жендо и отново кипна:

— Умрял да си, пак трябва да дойдеш в черквата. Инак сватбата ми се разваля, кой ще ми плати масрафа. Щом не можеш да мърдаш, ще те пренесем дотам. Ще изпееш две думи, и толкоз.

— Господ гледа отгоре, чедо! Дъх като си поема, пак ме боли. За ставане, не мога да ставам, ама ти иди във Владимирово и повикай поп Танаса да отслужи венчавката. За днеска се бяхме разбрали да му отида на сбора, а ти му речи, че съм болен, та нека дойде да ме отмени.

Жендо се метна на каруцата, която бе приготвена за булката, подгони конете за Владимирово и само след четвърт час бе вече там. В селото имаше сбор, докато намери къщата на попа, мина още четвърт час, а като я намери, казаха му, че попът заминал за съседното село да извърши погребение и щял да се върне късно следобед. Жендо се видя в чудо. Реши да отиде в това село да вземе попа направо от гробищата, но като си помисли, че на сватбата ще го чакат, без да знаят какво е станало с него, шибна конете по обратния път и се върна. Кръстниците Стоян Кралев и жена му го чакаха пред къщи.

— Кумец, много се забави, какво стана с попа?

— Господ да го убий! — каза Жендо, като скочи от каруцата. — Нощеска кръстът го заболял, та не може да мърда. Ходих до Владимирово да викна поп Танас, отишъл на погребение, да го погребат и него дано! Като не ти трябват, от попове не можеш да се разминеш, а сега една калимавка не можеш да видиш.

Стоян Кралев нетактично се засмя с глас.

— Е, ще направим сватбата по съветски.

— Как по съветски?

— Ами тъй, без поп. В Съветска Русия сключват граждански брак без поп.

— Вие, комунистите, може да се венчавате без поп, ние не можем! — сопна му се Жендо, но се сети, че говори на кръстника си и кисело се усмихна. — Широко ти е около врата, кръстник, и си правиш майтап, а мене яйце ми се пече.

— Щом няма поп, ще отложим сватбата.

— Дума да не става! На пристануша ще я взема, до Нова година няма да чакам, два пъти масраф няма да правя.

Жендо отведе конете под навеса, а Стоян Кралев започна да се разхожда из двора. Той гледаше на венчавката, а и на всички народни обичаи, като на буржоазен предразсъдък и ни най-малко не съчувствуваше на Жендо. Искаше да се откаже и от кумуването, ала не можа да излезе наглава с жена си. Тя вдигна олелия из къщи и заяви, че без него ще кумува, но за смях на селото няма да стане. Открай време семейството им кумуваше на Жендовото, имаха се като роднини и да се отмени това роднинство бе равносилно на кръвна обида. След дълги разправии Стоян Кралев се съгласи да кумува, но при условие че няма да влезе в черквата, за да не прави компромис с идеите си. Щеше да си измисли бъбречна криза и чак вечерта да се мерне „за адет“ на сватбата. Жена му трябваше да покани брат си да го замести в черквата, но да го предупреди за бъбречната криза на мъжа си не смееше и през цялото време стоеше нащрек да не би брат й да отиде на сбора във Владимирово или да се запилее нанякъде. Когато научиха, че няма поп за венчавката, и двамата си отдъхнаха и можеха да си отидат у дома. Тогава Стоян Кралев изведнъж се врътна назад и повика Жендо.

— Кумец, я ела насам! Дойде ми една работа наум.

Жендо остави конете и отиде при него.

— Виждам, кумец, че тази сватба ти е оживяла на сърцето, та си викам дали Иван Шибилев не може да свърши работата вместо попа.

— Кръстник! — каза Жендо с пламнало лице. — Ще извиняваш, ти се гавриш с мене! То бива, бива, ама чак толкоз пък не съм очаквал.

Стоян Кралев свойски сложи ръка на рамото му и пошепна:

— Говоря ти съвсем сериозно, кумец. Не се гневи ами слушай хубаво какво ти казвам. Що му викат Пенкилера на Иван Шибилев? Защото знае много мурафети. На всичко отгоре е псалт, попски човек, знае черковните работи по-добре от попа. Ще надене патрахила му, ще изпее две думи, и толкоз. Ходил си да търсиш поп във Владимирово, не си намерил, след туй си ходил в Могиларово и си намерил тамошния. През три села е, нашенци не са му виждали брадата, нито гласа му са чували. И хора няма днеска в село, всички са на сбора. В черквата я влизат десетина души, я не, па и да влязат повече, все бабишкери.

Жендо виждаше, че кръстникът му гледа на работата откъм веселата й страна, защото е комунист и не тачи старовремските обичаи, сърбеше го езикът да му каже, че комунистите са развейпрах хора, както бе му го казвал много пъти, но сега бе хванат натясно и търпеливо изслуша съвета му. И като го изслуша, му се стори, че Иван Шибилев, какъвто е хитър и отракан наистина може да претупа венчавката на бърза ръка вместо попа.

— Ами нулата кой ще подпише? Ако поп Енчо не рачи да я подпише, все едно че венчавка не е имало.

— Ще я подпише, какво ще прави — каза Стоян Кралев и се хвана за кръста. — Бъбрекът ме сви яката, май че и аз като дядо поп ще легна. Всяка година по туй време ме свива. Та попът може да остане на легло една година, кой ще венчава? Трябва да си намери заместник.

— То тъй, ама Иван Шибилев може и да не се съгласи, пък и да се съгласи, на него човек да му няма много вяра. Току-виж, направил някоя магария…

— Иван Шибилев и попът са дупе и гащи. Каквото каже единият, туй прави другият. Ако пък рече да си отвори устата, той ще опере пешкира.

Жендо свали каскета си и се почеса по главата. От косата му се вдигаше пара.

— Бе и аз не знам какво да правя. Ни тъй, ни инак.

Той влезе в къщи, а Стоян Кралев поседна на дръвника. Още не бе допушил цигарата си, и ето че заложникът се зададе откъм градината с петела в ръце, накичен като паун с варакосани китки, пуканки и разни дрънкулки. Бяха му съобщили, изглежда, за какво го викат и веднага влезе в ролята си. Застана пред Стоян Кралев, прекръсти го и смирено каза:

— Бог да те благослови, чедо!

— Е?

— С божията воля всичко ще стане. До един час съм готов и ви чакам в черквата.

Както пред всяка нова лудория Иван Шибилев бе обзет от вдъхновение, изтича до дома си, захлупи петела под една крина, взе каквото му трябваше и отиде при поп Енчо.

Влязох у Радкини тъкмо когато пристигна и зетят. Жендови живееха само през три къщи, но той бе решил да вземе булката с каруца. Конете бяха натъкмени с плетени опашки и сини гердани, а Койчо, въпреки горещината, бе навлечен с черна шуба и астраганен калпак. До него се кипреше деверът с ален байрак, вместо Стоян Кралев до кръстницата седеше брат й. Изобщо зетят пристигна с всички салтанати, сякаш бе тръгнал за булка през девет села и през зимата. Изведоха Радка на пруста да я види народът. Както предполагаше Стоян Кралев, на сватбата бяха останали няколко възрастни съседи, младите хора се изнизаха към сбора във Владимирово. Дружките на Радка припяваха, а тя плачеше, виждаше се как цялата тръпне под булото и едва се сдържа да не викне с глас. Майка й, стрина Груда, търчеше през пруста от едната стая в другата, суха, с голям, сплескан нос, винаги влажен като плужек, и сякаш всеки миг щеше да застъпи предницата на роклята си и да падне на носа си. Плачът на булката също влизаше в сценария на сватбата. Булка, която не плаче при раздяла с родителите си, не изпитва синовна привързаност към тях и значи не е признателна и добра дъщеря, тъй че бабите се възхищаваха от Радка.

— Машалла, кво хубавичко плаче!

Койчо слезе от каруцата със свитата си — девера, кръстника и кръстницата, — а стрина Груда и Троцки излязоха да го посрещнат. Троцки се появи навън в пълна униформа без снаряжение като войник в отпуск и подаде ръка на зетя да я целуне. Както се видя отпосле, имал скъп гост и през цялото време бе стоял с него в едната стая, за да го забавлява и черпи. Този гост бе бившият фелдфебел Чаков, за когото ще стане дума по-късно.

Койчо застана до бъдещата си съпруга, без да я удостои с поздрав, както се застава до дърво, накокошини се в шубата и не помръдна. Любопитните баби се навираха току под носа му, опитваха се да го заговорят, а той им хвърляше по един поглед с бялото на очите си и мълчеше като ням. Дружките на Радка викнаха „Мома се с майка прощава“, писна и гайдата, а Радка се затресе от плач. Бабите започнаха да се споглеждат и шушукат. Навремето и те бяха плакали под було, както се полага, и намираха, че Радка се престарава и така оскърбява мъжа си.

— Стига, казъм, поплака си за баща и майка, а стига вече!

— Я виж, булото си осополяви!

— Не отиваш на бесило, ами на венчило!

Но колкото по-настойчиво я съветваха бабите да млъкне, толкоз повече се нажаляваше Радка и плачеше все по-неудържимо. Изглежда, че бе обзета от истерия и не можеше да се овладее. Както се казва, нещо ме хвана за гърлото и отидох при нея да й предам сватбения подарък. При всяка ваканция й донасях някаква дреболия — пръстенче, герданче или шарена кърпа. Бяхме връстници и до четвърто отделение ходехме заедно на училище. В първо отделение тя остана две години, в трето — две, в четвърто — две и така изкара задължителните седем години за първоначално образование. Лятно време семействата ни работеха заедно на нивата и ние с Радка копаехме или жънехме един до друг. Тя непрекъснато ме питаше за града, където не бе ходила, как живея там, с какви хора се срещам и най-много се интересуваше от градските кокони. Като всяко селско момиче тя изпитваше вроден антагонизъм към градските жени и вярваше, че живеят в райско блаженство, не се трудят, за да не си цапат белите ръчички, и по цял ден си правят тънки разходки по улиците. Както и да се опитвах да разсея наивната й представа за живота в града, тя никак не можеше да повярва, че и там хората се трудят, че повечето са по-бедни от нея и работят за единия хляб. Приказваш тъй, защото и ти стана гражданин, казваше тя. Като се изучиш, ще доведеш някоя кокона, белосана и червисана, с шарено чадърче да си пази сянка. И като си представяше навярно как тази гражданка неумело се навежда да жъне или копае с чадърче в ръка, Радка се изправяше на чакъма и диво и простодушно се смееше от сърце.

А сега плачеше неутешимо под булото и аз реших да й подаря простата пиринчена гривничка, която бях й купил от града. Подаръците на булката се дават късно вечер в новата й къща, но аз наруших обичая, за да разсея някак истерията, в която бе изпаднала, както си мислех, от прекомерна възбуда. Честитих й сватбата, честитих и на Койчо. Къщите ни бяха само през един плет, заедно бяхме израсли и заедно ходехме на училище. И той като Радка стигна до четвърто отделение, пред прогимназията се стъписа като пред телена мрежа на война и се отказа да я атакува. Казах му да утеши булката си, а той отвърна, без да ме погледне.

— Като иска да леве, нека си леве!

Не можеше да произнася буквата „р“ и съвсем естествена последица от този недостатък бе прякорът Койчо Лалата. За да прикрива недостатъка си, говореше малко, като се стараеше да избягва буквата „р“. При друг случай би казал „плаче“, но сега не бе на себе си. По всичко личеше, че не съзнава защо стърчи пред хората, навлечен с тежка шуба и астраганен калпак, коя е тази, която подсмърча до него, и какво трябва да прави по-нататък.

Взех ръката на Радка и с мъка надянах гривната на едрата й длан с къси и изпечени пръсти. Казах й, че се радвам, задето се омъжва за Койчо, защото отсега нататък, освен роднини, ще станем и съседи, обещах да й донеса през коледната ваканция още по-хубав подарък, пожелах й щастие. Тя притихна за миг, както детето, заглавичкано от нещо, престава да плаче, само раменете й потрепваха от конвулсии. Може би защото гледах лицето й в ореола на тържеството и през булото, но то ми се стори хубаво и мило, окъпано в сълзи като лицето на разплакано дете. Казах й още нещо, тя стисна ръката ми, наведе се, целуна я и отново заплака. Наложи се стрина Груда да я утешава.

— Стига мар, майка, стига! — каза тя и сама се разплака. — Що плачеш като на умряло?

— Майчицееей! — изпищя Радка пронизително и се отпусна на рамото й. — Майчице миличкааа!

След този вик тя като че се успокои, пооправи се и сама тръгна към каруцата, а Койчо след нея. Качиха се на каруцата, качиха се и кръстниците. Когато излязоха от вратника, Койчо извади пищов от джоба на шубата, гръмна и конете препуснаха в галоп към черквата.

След няколко минути ние, по-младите, бяхме вече в черквата, а старците се помъкнаха след нас. Младоженците току-що бяха влезли и стояха в ъгъла пред една масичка. Дверите на олтара бяха затворени, а везаната завеска спусната и това придаваше на черквата вид на учреждение, което все още не приема посетители. На двата свещника пред олтара, запълнени със ситен пясък, горяха свещи, дебели и дълги колкото кавали, а на полилея не бе запалена ни една свещ. Старците, които пристигнаха един след друг, говореха, че венчавката ще извърши могиларовският поп, и при всеки шум се обръщаха към вратата. Но ето че завеската на олтара се раздели на две, звекна и се разтвори. Разтвориха се и дверите и могиларовският свещеник застана на прага, погледна към младоженците и се втурна към тях. По походката му се виждаше, че е млад човек и че е дошъл да отслужи венчавката колкото се може по-бързо. Косата му, за разлика от косите на другите свещеници, бе късо подстригана, но лицето му бе така обрасло с гъста черна брада, та се виждаше само носът му. В едната си ръка държеше кадилницата, в другата — две свещи, запали ги от свещника и бързо отиде при младоженците. Свали пръстените от ръцете им, даде им по една свещ и размаха кадилницата. Към тавана се източиха сини струйки дим, разнесе се тъжна и сладостна миризма на тамян и восък. И тогава в празната кънтяща черква екна звучен фалцет, сякаш запя някой мексиканец.

— Благословен бог наш всегда, нине и присно, и вовеки векооов!

Този почти женски глас, така несъответствуващ на орангутанската му брада, прозвуча екзотично-приятно и в същото време някак кощунствено. Старците, свикнали от години с немощното и пресипнало боботене на поп Енчо, започнаха да се споглеждат с недоумение. Но свещеникът спечели симпатиите им още щом изпя първата молитва проточено и мелодично като вариация на народна песен. „Боже всевечний, който си събрал в едно разделените, който си благословил Исаака и Ревека и си ги направил наследници на твоето обещание, ти сам благослови и тия свои раби Койчо и Радка, упътвай ги във всяко добро дело.“ Взе от масичката двата пръстена, прекръсти с тях младоженците и каза, че божият раб Койчо се обручава за божията рабиня Радка, както и Радка за него, и надяна пръстените на ръцете им. След това ги заведе до аналоя, сложи венците на главите им и обяви, че двамата раби са венчани.

Той явно караше по кратката процедура, защото старците започнаха да мърморят, че не прочел ни един тропар, нито дори притчата за сватбата в Кана Галилейска, където младият Исус превръща водата във вино и слага началото на чудесата си. Даде на младоженците да пийнат от чашата, накара ги да обиколят три пъти аналоя и повече нямаше какво да прави. Но мърморенето на старците, че е претупал тайнството брак с непозволена бързина, изглежда, го засегна и вместо да предостави младоженците на близките да им честитят, отвори требника и прочете още една молитва. „Боже на отците и господ на милостта, приеми дошлите пред тебе в твоето свето име и в името на възлюбения твой отрок Иисуса Христа! Изгони от душите ни всяка немощ, всяко неверие, всеки дух нечист, мъчителен, подземен, огнен, зловонен, похотлив, златолюбив, блуден, всеки бяс нечист, тъмен, безобразен, безсрамен. Боже, изгони от раба Койчо и рабинята Радка всяко дяволско въздействие, всяка отрова, сладострастие, любовно пожелание, блудство, прелюбодейство, необузданост, безсрамие. Запази с тях и нашите сърца, защото си силен, господи, и затова на тебе слава отправяме — на отца и сина и светаго духа, и сега, и винаги, и вовеки веков. Амин.“

По-късно, когато тази шмекерия се разчу из село, Иван Шибилев най-подробно ми разказа кое как е станало и аз едва тогава си спомних, че със същата брада и азиатските мустаци, тънки и дълги като мустаците на царете от първото българско царство, той играеше някои роли на читалищната сцена. Искал да отслужи цялата венчавка, но по едно време видял, че псалтът дядо Христаки влязъл в преддверието на черквата и спрял там. Той още от вечерта знаел, че поради болестта на поп Енчо няма да има неделна служба, но звънът на камбаната навярно го изненадал, дошъл да види какво става в черквата и тъй като не бил предизвестен за идването на могиларовския свещеник, с когото се познавал много добре, сигурно щял да обърка работата. Старецът, който се появил в преддверието, бил съвсем друг човек и даже не влязъл в черквата, но Иван Шибилев се смутил и вместо да изпее посланието на апостол Павел до ефесяни например или притчата от евангелието на Марко, изпял молебен за измъчвани от нечисти духове.

Вечерта на връщане от сбора мнозина се отбиха на сватбата и Жендовата къща, кажи-речи, се изпълни с народ. Едни бяха наминали да „сайдисат“ сватбата, други — да похапнат и попийнат след сбора. Жендо като че бе предвидил този наплив от гости и още след венчавката бе ударил ножа на две шилета и едно прасенце. Насред двора бе поставил столитрово буре, до стълбичката на пруста имаше още едно и гостите, особено пиячите, се тълпяха около тях, наливаха си в тасове и пиеха за здравето на младоженците. Жендо бе вдигнал сватба на широка нога и му се искаше всички да видят това. От време на време излизаше при гостите на двора, черпеше ги, канеше ги да седнат на трапезата и викаше:

— Яжте бе, хора, яжте и пийте, веднъж женя син!

В едната стая бяха събрани по-вътрешните хора: кръстниците, сватовете, роднините и, разбира се, бившият фелдфебел Чаков. На края на трапезата седеше гайдар, зачервен като стомана от надуване, до него някаква жена пееше със скърцащ козешки глас, някои се опитваха да й пригласят, други се провикваха и ставаха да играят. Потните стъкла на прозореца дрънчаха от тепането на играчите, двете лампи примигваха и пукаха от дима и пушилката. Няколко пъти се появи и Радка с отметнато на раменете було да досипва ядене или да долива пиене. Свекървата, леля Кита, гальовно я съветваше кое къде да сложи и Радка го правеше с плавни и неосъзнати движения. Ако някой й кажеше нещо, тя го поглеждаше някак учудено, усмихваше се само с устни и излизаше от стаята. Жендо, вече разгорещен и поразгърден, често вдигаше чаша и викаше колкото му глас държи:

— Весел бъди, свато!

— Жив да си, свато! — отговаряше Троцки, който седеше до дясното коляно на бившия фелдфебел и сякаш се боеше, че ще го оскърби, ако се заприказва с други.

По едно време Жендо извади от джоба си малък барабанлия револвер, насочи го към тавана и гръмна три пъти. Жените изпищяха, гайдата изхълца и млъкна, от тавана, където се появиха три дупки, върху трапезата паднаха парчета мазилка. Отвън на прозореца се залепиха много лица и цялата къща притихна. Жендо усмихнат извади гилзите от барабана и заедно с револвера ги сложи в джоба си. В стаята настъпи неловка тишина. Жените започнаха многозначително да се споглеждат и по лицата им се появи гузно изражение, като че наблизо се върши или ще се извърши нещо тайнствено и срамно, но неизбежно като жертвен обред, което може да се сподели само с поглед.

— Що млъкнахте бе, хора? Ей, Велико, я надуй тулума, че тоз път ние със свата ще станем да ударим табаните! — каза Жендо и взе да налива вино в чашите.

Гайдарят бе излязъл навън, излязъл бе и Иван Шибилев, който при всички случаи намираше с какво да забавлява другите. И тогава Троцки реши, че най-после е ударил неговият час. През цялата вечер бе отдаден без остатък на скъпия си гост и сякаш бе забравил, че е дошъл на сватбата на дъщеря си. Настъпилата тишина изведнъж го изтръгна от обаянието на фелдфебела или по-точно под влиянието на това обаяние започна да разказва с въодушевление своята войнишка илиада. Всички знаеха отдавна тази илиада, но сега с благодарност устремиха очи към него и се приготвиха да слушат. Този самотен човек, който прекарваше живота си, стегнат в калъпа на войнишката си униформа и в компанията на едно подивяло куче, имаше един-единствен коз пред хората — дългогодишното си и трайно приятелство с фелдфебела Чаков, което го издигаше на шеметна висота в собствените му очи и както вярваше, в очите на цялото село.

След минаването си в запаса бившият фелдфебел живееше в едно съседно селце, където жена му бе наследила малко земя. По всичко личеше, че някои неприятни обстоятелства го бяха принудилия да се завре в това далечно и пусто селце, защото и сам казваше, че животът му изкомандвал „кръгом марш!“. Троцки бе единственият от бившите му войници в този край, срещнали се, запознали се и оттогава фелдфебелът редовно му гостуваше по всички големи празници. Той бе над седемдесетгодишен, със сплескано като бъклица лице, много здрав и енергичен за годините си. Ходеше с равна твърда стъпка, сякаш отмерваше такта на полковата музика, само че войнишкият му чар някак нелепо се загрозяваше от нервен тик — събираше трите пръста на дясната си ръка и ги наплюваше няколко пъти. Това наплюнчване на пръстите можеше да бъде, разбира се, и навик, придобит от майчинските му грижи за войниците. Носеше тъмно сако от боядисан войнишки плат, бозав брич и високи ботуши, чийто мирис на вакса оскверняваше домашното благоухание на манджа и празнична радост. Той бе запазил казармените си навици не само в облеклото и поведението си, но и в жаргона си. Когато започваше да се храни, извикваше като в ротна столова: „почвай!“, при ставане — „стани!“, при тръгване — „ходом!“. По-високопоставен гост нямаше и не можеше да има в селото. Той струваше колкото всички знатни особи в околията и големите празници идваха и отминаваха под знака на височайшето му посещение. Радка ми разказваше, че цяла седмица напред баща й правел репетиции със семейството си за посрещането му, учел ги как да стоят чинно пред него, как да му отговарят, как да се „кипрят“ и да не накърняват дори с поглед достойнството му, никой да не сяда, докато той не е седнал, с какво да го гощават и с какъв армаган да го изпратят.

Троцки се задъхваше от престъпна щедрост, късаше от скромното си благополучие, както се къса живо месо от тяло, само и само да приготви за своя идол трапеза, на която можеше да утоли глада си дори ненаситният Лукулус. Тези празници обаче не минаваха в тясна семейна среда, Троцки винаги канеше съседи, защото искаше свидетели на своето тържество. От наша страна постоянни гости бяхме баба, дядо и аз. Ако „козът“ на Троцки пред обществото бе бившият фелдфебел, то дядовият коз бях аз. Можех да казвам някои стихотворения от читанките, дядо се гордееше с моя талант така много, че навсякъде ме водеше със себе си.

Всички седяха на пода, само високият гост стърчеше на трикрако столче пред специално приготвен за него сандък, който се издигаше като амвон над общата трапеза. От този амвон сплесканата му физиономия висеше като луна над главите на хората и ги осветяваше със студеното си благоволение. Никой не се осмеляваше да се усмихне дори наум, когато той наплюваше пръстите си като урочасан, защото всички смятаха, че тези маймунски жестове не са недостатък, а признак на благородство. Чакаха той пръв да посегне към яденето и тогава отчупваха от хляба. Фелдфебелът не бе ящен и въпреки настояванията на домакините да си взема от всичко, отмерваше залците и глътчиците ракия и много скоро казваше „стига“. Избърсваше устата си с кърпичка и заставаше на амвона си, неподвижен и непроницаем като Далай-лама. Тогава дядо ме побутваше леко по рамото и аз се изправях пред трапезата. Не бе трудно да се отгатнат литературните предпочитания на фелдфебела и още на втората ни среща започнах да му декламирам откъс от Вазовата „Шипка“. Командите на генералите, победното „ура“ на опълченците, громолът на отчаяната битка възбуждаха кухото му въображение, ноздрите му долавяха мирис на барут, сплесканата му физиономия набъбваше от героични чувства, а когато казвах как всеки от нашите юнаци гледа „гърди геройски на смърт да изложи и един враг повеч мъртъв да положи“, от устата на фелдфебела като куршум от цевта на пушка се изтръгваше шумно и възторжено одобрение: „Браво, юнак!“ Везната на височайшето му благоволение се накланяше към мен, изваждаше от горното джобче на сакото си един лев и ми го подаваше, като преди това ме караше да заставам мирно, да козирувам и да извиквам: „Покорно благодаря!“ Той с удоволствие отбелязваше всеки път, че все по-добре усвоявам войнишкия правилник, а аз забелязвах за себе си, че все повече се радвам на левчето, което ми дава, и все по-упорито усъвършенствувах рецитаторския си талант.

Троцки седеше по турски до ботушите на своя култ, измъчен от ревност и раболепна преданост, гледаше го от долу на горе и чакаше сгоден момент да обърне вниманието върху себе си.

— Аз пък си помня нумера на карабината — казваше той при първия удобен момент. — Две иляди й осемстотин й дивиндесе и пет.

Фелдфебелът се извръщаше към него, поласкан от трайния резултат на просветителската си дейност, пуснала толкова дълбоки корени в съзнанието на бившите му войници и устояла на изпитанието на времето. Троцки го гледаше с верноподанически плам в очите и по това личеше, че е настъпил момент да се отплати още веднъж с добра дума на бившия си командир за вниманието, с което го е удостоявал в казармата. Всъщност той подлагаше себе си и челядта си на фелдфебелската тирания само за да разказва как този сплескан човек го е „млатил“ в казармата толкова пъти на ден, колкото пъти се е мяркал пред очите му, за да не остане у никого съмнение, че неговият благодетел е изключителна личност. Благодетелят стоеше непроницаем зад сплесканата си маска и от време на време, навярно под напора на най-сладостни спомени, наплюнчваше пръстите на дясната си ръка, сякаш с тази зловеща пантомима искаше нагледно да потвърди своя безспорен принос за формиране душевността на българина.

Троцки започваше с това, че още първия ден грижливата майка на ротата прегледала дрехите на новобранките, намерила въшки на няколко души и така ги напердашила за добре дошли в казармата, та чак мутрите им посинели. Дали им казани да се изпарят, ала, не щеш ли, на другия ден ротната майка пак намерила въшки на двама души, единият от които бил Троцки. Фелдфебелът си свалил поясока и ги нашарил пред строя. Изпа̀рили се пак, ама то въшка, една ходи, хиляда води. Въшка нашенска, гледана за „дамазлък“, през огън да я прекараш, нищичко й няма. То от бой няма да се стреснете, рекъл фелдфебелът, ами я застани мирно и зяпай! Зяпам аз, а той взема една по една гадинките от огърлето на ризата ми и ги туря в устата ми. Ей туканка, на кътника ми. Дъвчи! И аз дъвча. Опапах десетина парчета…

Троцки помнеше номера на карабината си и тази цифра се бе вдълбала завинаги в паметта му като древен скрижал в камък благодарение на наказанията, които бяха повече от самата цифра. С най-голяма наслада и мазохистично сладострастие разказваше за един епичен бой, който фелдфебелът му хвърлил през втората година от службата. „Него ден бях дневален. Ротата излезе навън от града на учение по стрелба. По едно време се връща зводният и право в канцеларията при госин филтебела. Тъй и тъй, няма патрони за учение. Сутринта госин филтебелът беше зает нещо, даде ми ключа от склада и ми поръча да раздам халосните патрони на ротата, а пък аз взех, че забравих. Госин филтебелът даде патроните на зводния и дойде при мен син-зелен, гледа ме и трепери от главата до петите. Редник Статев, заповядах ли ти да раздадеш патрони на ротата? Тъй верно, викам, ама ми излезе из акъла. Сега, казва, ще ти събера акъла в главата. Когато не беше ядосан, повикваше войниците на галено: ей, лайнярин, пунгаш, запъртък! Извика ли ни, редник еди-кой си, ще знаеш, че хубаво не те чака. Посегна с лявата ръка, наведох се наляво, а той ме подпря с дясната. Ха сега пък с дясната, че пак с лявата… Главата ми писна като гайда, едвам се държа на краката си. Закривам лицето си с ръце, въртя се като пумпал, а той, мирно, та мирно, не мърдай! По едно време рекох да бягам из помещението, а сетне на плаца, та белки ме остави. Хубаво, ама той ме изпревари и затвори вратата. Като няма накъде, хукнах по пътеката между леглата, той подире ми и вика: стой! Да съм знаел да спра, че по-леко да се отърва, щото човекът ми вика, че ако не спра, ще ми наложи още едно наказание за неизпълнение на заповед. Колкото по-голям страх ме фаща, толкоз повече се усилва гневът му. Нали ми е толкоз пипето, не спрях, ами взех да бягам по леглата. Той ме пресрещне на единия край, аз се прехвърлям на другата редица. Вдигна се пушилка в помещението и ние с госин филтебела си играем на гоненица в таз пушилка. Най-сетне издебнах момент и отърчах в калидора. Тамам да се спусна по стълбата, и хоп, спипа ме за врата. Прекара ръката си през поясока ми и ме посурна като сноп по калидора. Хванах се за сандъка, дето слагахме дърва за печката. Той сурне мене, аз сурна сандъка, барабар с дървата. Довлече ме до склада и рече да ме набута вътре, сандъкът широк, не влиза. Пусни сандъка! Не го пускам. Притисна пръстите ми с ботуша, пуснах сандъка. Търкулна ме в склада, заключи вратата и взе да ме млати където свари. Вътре натурия, мъжделиво едно, и в ротата няма никой, да извикам за помощ, няма кой да ме чуе. Тоз човек, думам си, не ме бие да ме боли, ами да ме убива. Фана ме страх и се мушнах под рафта като куче под хамбар, кога зор види. Госин филтебелът ме дръпна за краката. Аз се държа за рафта, дорде се строполи отгоре ми и ме затрупа с одеяла, чаршафи и ботуши, паласки и всякакви вещеви работи. Задуших се, не мога ни да извикам, ни да се измъкна. Хеле госин филтебелът ме изтегли настрана. Ставай! Слушам! Ще се съжали, мисля си, и ще ме остави, щото за малко не се удуших. Изправих се криво-ляво на крака и чакам да ме освободи, а той, нова работа, вика, ми отвори. Тръшна ме на земята, стъпи с коляно на гърба ми да не мърдам и пак се настърви. Налага ме с колана, сякаш с нож ме реже, пищя колкото ми глас държи, а той: «Млък! Да не си гъкнал, че езика ти ще откъсна. Ако беше изпълнил заповедта ми да стоиш мирно, досега да си забравил боя. А пък ти на криеница ще ми играеш. Под рафта не, ами на майка си в задника да се завреш, и оттам ще те измъкна и пак ще те бия.» И тогава стана каквото стана…“

Троцки не успя да стигне до кулминацията на вдъхновения си разказ и трябваше да го прекъсне до акушерската мечта на „госин филтебела“. Вратата се отвори и в стаята влязоха две жени. Едната носеше с протегнати ръце бяла риза или платно, а другата — лимонадено шише с червена панделка на гърлото. Двете пристъпиха към Троцки с гузни, изплашени лица и тази, която носеше шишето, му го подаде:

— Наздраве, свато!

Троцки надигна шишето, смукна дълбоко, но шишето свирна и не пусна нищо в устата му. Поразклати го, смукна още веднъж и шишето пак свирна на празно. Обърна го с дъното към очите си, видя, че дъното е пробито, и се засмя, като сметна, че му правят някаква шега. Жена му изпищя неистово, удари се с две ръце по челото и замръзна.

— Що пищиш ма! — смъмри я Троцки и искаше да каже още нещо, но жената, която му бе подала шишето, преглътна, затвори очи и каза:

— Ще пищи, я! Щото няма сладка ракия!

На трапезата се възцари злокобна тишина.

— Лъжете! — изпищя пак стрина Груда. — Искате да окепазите дъщеря ми. Къщата ми със срам да дамгосате!

Показаха й отново ризата, тя я отблъсна, промуши се през тълпата, която бе нахълтала в стаята, и излезе. След нея скочи и Жендовица. Тогава поднесоха ризата и на кръстниците да потвърдят безчестието на невестата. Кръстницата я погледна и сведе очи, а Стоян Кралев махна с ръка и с погнуса извърна лице към стената. Той пристигна малко преди Троцки да започне своя разказ за казармата, гледаше бившия фелдфебел с нескрито презрение и не пропусна да го уязви:

— Царска казарма! Всеки глупак с пагони изтезава войниците както си иска!

Стоян Кралев никога не пропускаше удобния случай да злепостави фашистката власт и да изтъкне предимствата на съветската, макар че селяните го слушаха равнодушно и дори го вземаха на подбив. Немската армия бе стигнала до Кавказ, върховното командуване определяше средата на ноември като краен срок за превземането на Сталинград и никой не вярваше в обрата на войната. Дори самите „властници“ в село не се дразнеха от пропагандата му, а, напротив, с удоволствие спореха с него, за да го поставят натясно с неопровержими факти и да се посмеят над политическата му слепота. Стоян Кралев стоеше срещу тях с голи ръце и непрекъснато повтаряше, че рано или късно немците ще загубят войната. Изглеждаше така непоколебим във вярата си, когато за всички краят на войната бе ясен, че противниците му не го смятаха за истински комунист, а за побъркан дърдорко, който едно си знае, едно си бае. А Стоян Кралев си „баеше“ при всеки удобен случай и кажи-речи, от всеки житейски факт съумяваше да направи извод в полза на комунизма. Тази вечер всички бяха потресени от чистата булчинска риза, потресен бе и той, но остана верен на себе си. Положението му на кръстник задължаваше сватовете да го слушат и той започна да говори за равноправието на двата пола, осъществено в една велика страна, която сега се бори срещу нашествието на фашизма. Там никога не може да се случи това, което се случи тази вечер, там девойката не може да бъде така унижавана. Тя има право да дружи с когото си иска, сама да избира своя другар в живота и сама да решава с кого и как ще живее. В края на краищата Стоян Кралев стигна до извода, че обичаи като този с булчинската риза са измислени от буржоазията, за да държи жената в безправно положение. Когато се бъхти на нивата наравно с мъжа, готви, чисти и гледа деца, никой не я пита какъв й е халът, а когато си позволи да обича някого и той я измами, тогаз става лоша и нечестна. Откъде знаете, че момичето е ходило с мъж, може тази работа да е от само себе си, и туй се случва. Може пък зетят (тук Стоян Кралев се поколеба да го каже или не), може пък зетят да не си е свършил работата както трябва, момче е още…

— Работата е свършена, кръстник, само че не сега — каза жената, която бе поднесла шишето със сладката ракия. — Нека и кака Дона го каже.

Кака Дона бе акушерката на махалата и на нея бе възложено да установи безчестието на невестата.

— Тъй е! — каза тя и скръсти ръце на корема си.

— Че и тъй да е бе, джанъм, какво от това? Бива ли от такава работа да се зачерня момичето? Старите хора са казали, пък и вие, жените, го знаете по-добре, че честта на жената не е под полата, а в главата.

— Направихме каквото се искаше от нас — каза с равнодушието на хирург кака Дона. — Оттук нататък да си решават зетят, свекървата и свекърът.

Зетя и свекървата ги нямаше в стаята, а свекърът седеше с наведена глава и гледаше в празната чаша пред себе си. Като усети, че погледите са отправени към него, махна с ръка и този жест на отчаяние бе така изразителен, че хората го разбраха и се изпълниха с искрено съчувствие към него. Цялото село знаеше, че бе преглътнал гордостта си и сам бе отишъл да се сватоса с Троцки, пристъпи стародавния обичай и само благородството и великодушието спасиха достойнството му от всеобщо порицание и присмех — не поиска зестра, нито дори чеиз от бъдещата си снаха. Сега тя за благодарност го поставя пред това страшно и срамно изпитание — да я приеме ли с безчестието й, или да я върне, след като е дошла в къщата му. Всички очакваха със затаен дъх как Жендо ще реши тази дилема, а колкото до Троцки, той като че не бе осъзнал напълно какво се е случило или го бе осъзнал толкова ясно и трагично, че не бе в състояние да се движи и говори. Седеше блед като платно, само очите му неспокойно шареха от единия до другия край на трапезата, а ръката му лежеше като отсечена на коляното на фелдфебела. Самият фелдфебел пък се бе вторачил в отсрещната стена и повече от всякога приличаше на Далай-лама. Само дясната му ръка, вярна на навика си при всички обстоятелства, се вдигаше към устата му и сред гробната тишина се чуваше как наплюва пръстите си: пю, пю, пю!

— Тъй е то! — въздъхна най-после Жендо. — Когато човек има голям мерак за нещо, то не става.

Тълпата отвън се притисна през вратата и стаята се изпълни до последен предел. Всички искаха да чуят какво ще каже по-нататък Жендо, но той млъкна.

— То е станало вече, кумец! — обади се Стоян Кралев. — Добра и работна снаха си имаш, а това е най-важното. Другото е дивотии.

— Кръстник! — каза Жендо. — Ти се за Русия приказваш, сякаш вчера си дошъл оттам. Аз пък ще ти река, че Русия си е Русия, а ние сме си ние. Там хората може по главите си да ходят, в черква да не се венчават, от един казан да ядат и жените им да са общи. Тяхна си работа. Ние сме прости българи, по български я караме.

— Не е по български, ами по буржоазно…

— Не съм буржоас, нито куманис. Ама зная, че жената честна трябва да отиде под венчило. Жена, дето друг мъж се е клатил отгоре й, ни майка става, ни къщовница.

— Ще извиняваш, кумец, но приказваш като глупав човек!

— Че може и да съм глупав — каза Жендо. — И ти ще извиняваш, че си ми кръстник, ама като си по-умен, я ми кажи: жена ти пробита ли дойде при тебе и ако беше пробита, щеше ли да я вземеш? Туй ми кажи!

Сред тълпата се разнесе кикот, жената на Стоян Кралев засрамена наведе очи, а той повдигна рамене: с прост човек не може да се говори.

— На тоз свят на всичко се намира лесното — каза кака Дона, когато глъчката заглъхна. — Който дробил попарата, ще си я сърба. Петнайсе декара и пепел отгоре.

Каквото се говореше в стаята, мигновено се предаваше от уста на уста на пруста, а оттам на двора, защото чак от двора се чу едно многогласно възклицание: брей, цял имот!

Жендо не подкрепи, ала и не отрече идеята на кака Дона нито с дума, нито с поглед. Изглежда, че разочарованието бе притъпило у него всякакво чувство, та всичко му бе станало безразлично.

— С чужда пита лесно се прави помен, Доно! — обади се някой. — Ако беше на мястото на Радка, баща ти щеше ли да даде една педя земя за тебе! И защо се бъркаш в чуждите работи? Жендо ще си каже думата.

— Жендо е като попарен, може да сбърка и после да си бие главата — каза кака Дона. — Лелин син ми е, няма да го оставя да го изиграят. Ако не им отърва, да си я вземат назад. Женската чест и по-скъпо струва…

Сега вниманието бе насочено към Троцки. Той седеше все още блед като мъртвец и мълчеше. Мълчеше и идолът му, загледан в отсрещната стена, и от време на време наплюваше пръстите на дясната си ръка. Мълчаха всички и това трая толкова дълго, че стана непоносимо и зловещо. Тогава се появи стрина Груда. Никой не видя как се появи, сякаш се бе промъкнала между краката на хората, опърпана, с паднала на раменете забрадка, изтощена до последни сили и жалка. Застана до мъжа си и му каза спокойно, както може да се каже нещо с безкрайно отчаяние:

— Давай, мъжо, давай, колкото земя искат, пуста да опустее!

Тя бе ходила да говори с дъщеря си в другата стая и с тези думи потвърждаваше безчестието й. Тълпата изстреля нов залп от възклицания. Така едната загадка за тази вечер бе разкрита. Оставаха още две. Кой от селото е озлочестил Радка, женен мъж ли е или ерген (над тази тайна селото щеше да си блъска главата по-късно) и ще даде ли бащата земя и колко ще даде. Бившият фелдфебел Чаков отмести внимателно ръката на Троцки от коляното си, каза „стани“ и стана. Хората се отдръпнаха на две страни, сториха му път и той излезе. Жендо се хвана за челото, стана и излезе след него.

— Е? — запита кака Дона с тон на съдия-изпълнител, както си стоеше права с ръце на корема.

Троцки започна да прави някакви знаци с ръце. Той бе онемял, ала никой от нас не го допускаше тогава и мнозина се засмяха. Отвори уста да каже нещо, от устата му блъвнаха някакви звуци, а очите му изпъкнаха от напрежение. Най-после посочи с ръка кака Дона, взе една лъжица и започна да драска с нея по покривката на трапезата.

— Да пише иска — досети се някой.

— Разбрах — каза кака Дона, отърча в другата стая и на минутата се върна с парче хартия, перодръжка и шише мастило. — Къде е Иван Шибилев да пише.

Заложникът бе изчезнал някъде и Троцки посегна към перодръжката. Кака Дона обърна една празна тава с дъното нагоре, сложи хартията и му подаде перодръжката. Писа дълго и изцапа пръстите си с мастило, а като свърши, кака Дона погледна написаното.

— Пиши кой ден и коя година!

Троцки добави датата и годината, тя подаде хартията на мъжа си и той го прочете с помощта на по-грамотните от него. „Приписувам на дъщеря си Ратка питнайсе декъръ нивъ, Калчу Стетеф Димитрувден 1942 г.“

— Хубаво го насолиха! — каза някой.

Предполагам, че новият му прякор се роди тъкмо в тази минута, защото на другия ден му казваха вече Солен Калчо. Така ще трябва да го наричам отсега нататък и аз.

Виелицата се усилваше, а долу в Пъклото фучеше. Солен Калчо бе изгубил по пътя лявата си ръкавица и мушкаше ръката си ту под яката на полушубката, ту в джоба. Не бяха минали десет минути, откак бе застанал на пусията, и краката му започнаха да мръзнат. Дано гоначите дойдат по-скоро, че да си ходим, няма защо да берем студ за тоз, дето духа, помисли си той и за кой ли път, от село дотук, се почувствува виновен за тази безсмислена хайка. Защо не отпих от виното на Жендо, господ да ме убий! На гърлото ми ли щеше да спре и да ме задави? Всичко дойде от шишето, ей тъй, изведнъж. Сякаш беше същото шише, дето ми го дадоха на Радкината сватба. Щом посегнах към него, и ръката ми се схвана. Пийни една глътка, думам си, хората тебе чакат, на другарска среща си дошъл. Хубаво, ама ръката ми не ще да хване шишето и не ще. Сърцето ми се разтуптя, стана ми едно горещо, нито знам кво да кажа, нито езикът ми се обръща. Мислех, че съм забравил тази работа, а тя стояла като трън в главата ми. Много пъти съм си спомнял за нея вечер и за всичко, що се случи по-нататък, та сърцето ме е боляло от мъка. Много пъти намислях да пречукам Жендо или да му направя нещо такова, че и нему сърцето да се напълни с мъка, ама все си виках: не, не бива. И да го убия, злото, дето ми е сторил, пак ще остане. Няма да го занесе със себе си и тогаз злините ще станат повече. Ала и тръна, повече от двайсет години, не можах да извадя от главата си. Колко неща съм забравил за това време, и хубави, и лоши, а туй го паметя. Паметя го, като да е станало снощи вечер. И все съм се чудил какво нещо е туй човешката памет. Искаш да забравиш нещо лошо, да изчистиш душата си, а паметта го пази цял живот, трижди проклет да е! Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят. От нея иде всичкото. Хубаво направи Иван Шибилев, че ни помами към гората. Златен човек е той, хитър. И той, значи, помни оназ вечер с празното шише. И другите я помнят, иначе нямаше да се дигнат като един в тази виелица. Щом се дигнаха, искат да кажат: пепел на миналите работи. Било що било — край, и толкоз. То тъй трябва да бъде. Няма да отидем в гробищата с кирливи ризи…

Но докато се заричаше да забрави миналото, мислеше за една такава виелица, която го бе затрупала в колибата и едва не го задуши. Още същата вечер на Радкината сватба той се прибра в колибата и заживя съвсем сам. И по-рано рядко се срещаше с хора, а след като загуби говора си, не искаше да се среща даже с жена си. На следния ден стрина Груда му занесе храна, но той измуча сърдито и й даде да разбере да не бие път до лозята. Ходеше в село по веднъж в седмицата, и то нощем, за да не се среща с хора, донасяше по една торба хляб, фасул и картофи и си вареше чорбица на огнището. Лозята бяха опустели, наоколо нямаше жив човек и той остана сам с немотата си като древен исихаст. Искаше да се отдаде на пълно единение с природата, както го бе правил години наред, но в душата му бе се появила празнина, тъмна и непрогледна, и не можеше да изпита като преди сладостната и тайнствена хармония на живота около себе си. Бе придобил сетива и вътрешни очи за този живот, можеше да вижда, да чува и усеща как растат лозите, дърветата и тревите, как цъфтят, връзват плод и умират, за да се родят отново. Не само денем, и нощем в сънищата си наблюдаваше тайнството на растежа и знаеше, че безсловесните растения са живи същества, божествено благородни, най-благородните същества на този свят, които растат, създават и умират в безропотно мълчание, без да се оплакват от природните стихии, без да оскърбяват някого, без да изяждат собствените си плодове, неподвижни и пиещи живота си от дълбините на земята, за да го отдават на другите живи същества. Знаеше, че хората му се надсмиват, задето живее като афоресан, но при всеки допир с тях се усещаше незначителен и безсилен срещу суетата и страстите им и бързаше да се върне в бърлогата си. Самотата и бездействието му възвръщаха силата, равновесието и покоя, от висотата на чардака светът изглеждаше величествен и безметежен, нямаше война, крамоли и вражди, нямаше лъжа и безчестие. Единствената му страст бе войнишката униформа, но и тя всъщност не бе страст, а необходимост. Униформата прикриваше като броня непригодността му към живота и му придаваше известен авторитет пред хората, та дори да е авторитет на длъжностно лице от най-низша степен. По същата причина бе издигнал в култ една нищожна личност като бившия фелдфебел Чаков. Спомените за суровия живот в казармата и за личните му отношения с фелдфебела подхранваха чувството му за мъжественост, сила и физическа издръжливост. И така бе успял да си създаде или да си въобрази едно хармонично, макар и „задочно“ съжителство с хората и света.

Често сънуваше доброто и то му се явяваше насън като черешовото дърво до колибата, отрупано с цвят или плод, устремено към ясносиньото небе. На самия връх на дървото кацваше една мъничка бяла птичка, разтваряше човчица към небето и почваше да пее, само че вместо птича песен из простора се разнасяше звън на камбанки, чисти и благозвучни като детски гласове. Обикновено се случваше да седи на чардака, всеки път се учудваше на бялата птичка и всеки път откриваше, че не тя, а листата на черешата се полюшват леко от вятъра, докосват се едно друго и пеят като камбанки. И сам той малко по малко се превръщаше в звук от камбанка, летеше в простора, нетленен и лек като душа, и виждаше как всичко по земята е занемяло от блаженство. А злото, макар и да го сънуваше рядко, неизменно му се явяваше като караконджул, какъвто го знаеше от дете, същество неописуемо и страшно, комбинирано от всички хищни зверове и птици, с огромна кръвожадна уста и остри зъби, а понякога с клюн и крила. Заставаше срещу него, готово да се нахвърли отгоре му, а той не се сещаше да вземе манлихерата и да го убие, отстъпваше назад, падаше на дъното на някоя пропаст, а злото го гледаше отгоре и се смееше с човешки смях. В оная вечер на сватбата, когато научи за позора на дъщеря си и го изнудиха да го заплати със земя, пред него се появи злото и застана срещу него от другата страна на трапезата. Мина му през ум, че не сънува и че злото стои срещу него наяве, готово да го разкъса, ала не се изплаши, както се плашеше насън. Поиска само да го запита „защо?“, събра въздух в гърдите си, отвори уста и не можа да произнесе думата. Оттогава тази дума непрекъснато напираше на устата му и все не можеше да я произнесе. Защо Радка се опозори млада и зелена, защо Жендо го изнуди, защо загуби думите си? Защо господ ме наказа с три злини наведнъж, кому съм сторил зло? Този въпрос тегнеше на сърцето му като камък, искаше да го извика с все сила пред света и не можеше. Докато една нощ в началото на декември внезапно връхлетя снежна виелица, затрупа колибата, той проби покрива и се измъкна навън.

Прибра се в къщи, цяла зима не излезе от двора и за пръв път, откак бе станал пъдар на лозята, се залови за домашна работа. В първите дни започна да рине сняг до обора, колкото да стои по-далече от домашните си, за да не ги измъчва с немотата си, а после му стана навик да прави нещо из двора. Цепеше дърва, хранеше птиците и животните и особено приятно му бе да се грижи за двата вола и кравата, изпусталели и измацани с петна от пикоч. Чешеше ги с железния гребен, бъркаше им топла ярма, ставаше нощем да ги подхранва и за два месеца ги оправи. Привечер, когато трябваше да се напоят, стрина Груда или Митка, най-малката му дъщеря, ги откарваше до кладенеца, защото той не искаше да се показва пред хората. Наложи се да свали и войнишката униформа, за да не я похаби. Най-напред свали портупея, след няколко дни колана, брича, куртката и най-после белите като сняг навои. На тяхно място навличаше стари дрехи, останали още от ергенството му, та приличаше на чирак в собствената си къща. Стрина Груда изтъка шаяк, Стоян Кралев му уши без мярка един кат дрехи, така че Солен Калчо посрещна новогодишните празници като цивилно лице.

С Радка не бяха се виждали от сватбата. Стрина Груда я издебваше на чешмата или на бакалницата, но повече от минута не можеше да я задържи. Добре съм, как ще съм, казваше Радка и избързваше напред. При тези кратки срещи тя нито веднъж не погледна майка си в очите и не й каза нищо за себе си. Беше отслабнала в лице и снага толкова много, че едва удържаше пълните менци на раменете си. Стрина Груда се връщаше в къщи разплакана и казваше на мъжа си, че Радка не отива на добре. Той не даваше знак дали чува и разбира какво му говори тя. Обръщаше се настрана или излизаше навън. Но стрина Груда не го оставяше на мира, вървеше подире му и нареждаше:

— Ще я уморят тези хора, Калчо, здравето й ще вземат! На лицето й едни очи останали, отслабнала като вейка. Да отидеш да я вземеш и да я доведеш в къщи!

Веднъж като му говореше така, той я хвана за ръката и й посочи вратата.

— Не викай! — каза по навик стрина Груда. — Ох, боже, обърках се и аз! Какво искаш?

— Бубубу ал въъ! — изломоти той и взе да прави някакви знаци с ръце, а очите му се наляха със сълзи.

— Аз ли да отида?

— Ммм! Аха!

Стрина Груда наметна шала на раменете си и излезе, а той отиде да вземе от коша царевица за кокошките. Сложи няколко кочана в коритцето и преди да влезе в къщи, удари черковната камбана. Звънът отекна в стената на хамбара и отзвуча в далечината. Солен Калчо погледна към черквата и видя голямо ято гълъби да се вият високо в небето. Те правеха широки кръгове над селото и при всеки завой крилете им проблясваха от лъчите на залеза. Солен Калчо свали калпака си и помисли: „Кой ли е издъхнал, бог да го прости!“ Камбаната удари още веднъж, той влезе в къщи, седна до печката и захвана да рони царевица. Вън, на пруста, се чу някакво скимтене, вратата бавно се отвори и на прага застана стрина Груда с шала си в ръце.

— Калчо, отиде си детето ни! Радка почина, Калчо!

Слънцето бе залязло, когато двамата влязоха у Жендови. Жендовица ги посрещна разплакана на двора. Тя бе сама в къщи и не смееше да влезе при покойната. Жендо го нямаше в къщи, а Койчо от няколко месеца бе войник.

Радка лежеше на една страна с разпилени коси в ъгъла на собата, където бе изпълзяла от постелята в предсмъртните си мъки, Солен Калчо пристъпи до нея, взе я на ръце и вместо да я сложи в постелята, понесе я към вратата. Двете жени го гледаха мълчаливо и едва когато той ритна притворената врата и излезе на двора, Жендовица зави като вълчица:

— Сватооо, защо ни взимаш снахицата, защо й вампиросваш душата?

Никога не е била ваша, ни жива, ни мъртва, искаше да й каже Солен Калчо, ала не можеше. Един човек на кон бе препречил вратника, откроен като черен паметник на заревото на залеза. Солен Калчо се промуши между главата на коня и стълба на вратника. Нямаше и да го забележи, ако онзи не бе се обадил.

— Какво правиш, бе?

Солен Калчо не го чу и тръгна по улицата. Щом видя мъжа си, Жендовица го хвана за крака и започна да вика истерично:

— Взеха я! Взеха я! Върни я, за срам ни направиха!

Жендо я ритна с крак по гърдите и подкара коня в двора. После внезапно скочи на земята, върна се, хвана жена си за ръката и я повлече към къщи. В същата минута баба носеше наръч съчки, чу плач и отърча до вратника. „Гледам, Калчо носи едно дете, а Груда върви подире му и плаче като на умряло, разказваше тя отпосле. — Га се приближих, не повярвах на очите си. Калчо носи Радка, както се носи малко дете. Лицето й паднало на рамото му, косата й се разплела и стига чак до кръста му. Предния ден бях ходила у Жендови да им върна тавата, хем да видя Радка. Като се смразиха на сватбата и не си ходеха, Груда все ме караше да наминавам у Радкини, та каквото видя и чуя, да й го казвам. То и да не ходех у тях, всичко се знаеше. Къща до къща сме, да кихне някой от нас, те го чуват, някой от тях да се прозее, ние го чуваме. Гледам я Радка, залежа се, свива се като котенце под юргана, ни шава, ни приказва. Кво ти е, мар леля, питам я, а тя гледа на една страна, не отвръща. И все тъй…“

Баба пусна съчките на земята и както бе излязла на двора по роба, тръгна със стрина Груда и двете ревнаха в един глас. Към тях се присъединиха още няколко стари жени и започнаха да им пригласят. Солен Калчо вървеше пред тях, прегърнал мъртвата си дъщеря като жива, изпод тежките му стъпки се трошеше крехкият ледец, над притихналото село се носеше злокобният звън на черковната камбана. В къщи жените подкладоха огнището в пишника, напълниха казана с вода и го сложиха на огъня. Чуждите скоро си отидоха и до огнището останаха само баба и стрина Груда. Когато водата се стопли, двете пренесоха покойната, положиха я в голямото корито и започнаха да я събличат. Тялото й бе още мургаво и гъвкаво като живо и толкова смалено, че приличаше на заспало десетгодишно дете. От кръста надолу, чак до прасците, бе оплескана с гъста черна кръв, с кръв бе просмукана и ризата й. Двете жени се спогледаха покрусени, после баба каза.

— Помятала е, горкичката…

Стрина Груда изпищя така пронизително и зловещо, че баба се изплаши и като не знаеше какво да прави, започна да се кръсти и да си бие главата с юмруци. Не биваше да се напомня страшното и срамно минало на мъртвото момиче и баба се прокълна за това кощунство. Докато изкъпят покойната, докато я облекат в чисти дрехи и я пренесат в стаята, не си казаха нито една дума. Все така мълчаливо, като се разбираха с очи, положиха покойната на постеля, повдигнаха главата й на възглавница и закрепиха запалена свещ в ръцете й. Замириса на восък, на кандило и сух босилек и в стаята се възцари бездиханнато и успокояващо тайнство на смъртта.

Като остави покойната на жените да я уредят, Солен Калчо излезе на двора, а оттам в градината. Искаше му се да отиде някъде далече, тръгна да върви и вървя до късна вечер. Наближаваше краят на февруари и зимата бе вече омекнала, през деня грееше слънце и топеше снега, а вечер локвите хващаха ледена корица. Нощта бе сивкавосветла, хладна и мъртвешки пуста, не се виждаше ни един светъл прозорец, не се чуваше ни един звук. Солен Калчо вървеше все напред и напред с лекота, каквато не бе изпитвал при ходене, сякаш краката му не докосваха земята, а се движеха във въздуха като крила на птица. Някой го хвана за ръката, дръпна го назад и тогава видя Митка, най-малката си дъщеря, която бе застанала до него и го гледаше с разплакани очи.

— Тате, откога те викам! Мама каза да дойдеш в къщи. Няма кой да гледа кака. — Тя го поведе към двора и преди да влязат в къщи, погледна към вратата на обора и каза: — Кравата май ще се отели тези дни. Все лежи, все пъшка…

Нощта прекараха в бдение над покойната, той от едната й страна, стрина Груда — от другата. Митка заспа преди полунощ. През цялата вечер бе тичала да подреди добитъка, ходила бе до чешмата за вода и до дърводелницата да поръча ковчег и щом седна до печката, начаса заспа. Стрина Груда я примъкна до постелята, зави я и пак седна срещу мъжа си. Той бе станал жълт като смин, седеше на трикракото столче с лакти на коленете, не помръдваше и не отместваше очи от лицето на покойната. Така мина цял час, стрина Груда се разтревожи от неподвижния му поглед и за да го разсее, започна да му говори за домашни работи, каза, че е време лукът и чесънът да се засеят, че овцете започват вече да се агнят и в кошарата трябва да се прегради място за майките. Той не даваше знак с ръка или с глава, че я чува и разбира, и стрина Груда се изплаши да не би след като онемя на Радкината сватба, да загуби ума си на смъртта й. Намери цигарите и кибрита на прозореца и му ги подаде, искаше да отмести очите му от покойната, да ги види и да разбере дали е с ума си.

— Друг път кадиш като комин, пък сега не пушиш. Запали си! Хайде, запали си, мъжо!

Той извърна очи към нея и стрина Груда, както се бе навела до лицето му, видя в зениците му топла и смирена мъка, а не студена пустота и безумие. Сърцето й се отпусна, а когато той взе цигара и запали, приседна до коляното му, обгърна го с ръце и заплака.

— Не я гледай тъй! — каза тя през сълзи. — Нея вече бог я гледа. Чиста е душата й, затуй я прибра толкоз рано. Ела сега да си легнеш, че си уморен.

Стрина Груда го отведе в другата стая, положи го в постелята и докато го завиваше, той вече спеше. Събудиха го следобед, когато тръгваха към гробищата. Погребението се извърши бързо и тихо, старият поп Енчо прочете с пресипнал глас последната молитва и спуснаха ковчега в гроба. Тогава някои жени изплакаха високо, както се полага при раздяла с покойника, а стрина Груда, останала без глас и сили, падна върху пресния гроб. Вдигнаха я на крака, качиха я на волската каруца, с която бяха докарали покойната, и малкото погребално шествие тръгна по обратния път към село. На отиване към гробищата Солен Калчо гледаше само в ковчега, както през нощта бе гледал само лицето на покойната, а сега не отместваше поглед от следата на задното колело. Където извиеше следата на колелото, извиваше и той, и така до в къщи.

На четвъртия ден от погребението на Радка стрина Груда го накара да прекопае малко място за летния чесън. Макар да грееше слънце, земята бе още студена и можеше да се почака, но тя искаше да го залисва с работа. Ако не вършеше нещо, седеше неподвижен, гледаше все в една точка и не искаше да „разговаря“ с никого. Грижеше се както по-рано за добитъка и работеше из двора, само че трябваше да му се напомня за всичко. Сега стрина Груда му даде правата лопата, показа му къде да копае и си влезе в къщи. Той отиде в градината, свали лопатата от рамото си и спря. Завъртя се в пълен кръг, загледан в земята, и пак застана на място. И тогава изведнъж почувствува, че стои на земята с цялата си тежест, обонянието му долови дъха на току-що покарала царевица и дим, чу многозвучните шумове на селото, видя овошките, които издигаха напъпилите си клони към небето, жадни за топлина и простор, видя кръга, който бе отъпкал с краката си през оная вечер, когато бе излязъл от къщи, за да отиде някъде много далече. Спомни си като пробуден от тежък сън, че никъде не бе ходил тогава, а бе се въртял с часове в този безкраен кръг, като кон, завързан за стожер, спомни си как Митка дойде да го прибере в къщи, как цяла нощ бе гледал лицето на мъртвата, без да изпитва скръб и болка, как я погреба, без да хвърли шепа пръст върху ковчега й. Как стана тази работа, запита се той и осъзна, че бе прекарал тези четири дни в някакъв безпаметен и безметежен свят, в който бе гледал на всичко около себе си без мисъл и съвест. От очите му рукнаха безутешни сълзи, а въпросът, който го бе измъчвал месеци наред, отново легна на сърцето му като камък: „Защо господ ме наказва с тези мъки, аз ли съм виновен и за какво съм виновен?“

След вечеря стрина Груда го изпрати да нагледа кравата. Влезе в обора, вдигна фенера над очите си и видя кравата да лежи на една страна с издут корем и отпусната глава. Окачи фенера на гредата и като пристъпи към кравата, видя, че тя е мокра от пот и от нея се показват предните крачета на теленцето. Знаеше, че след предните крачета ще се покаже главичката, приседна на колене и започна бавно да тегли крачетата към себе си. Когато се показаха коленцата, той разбра, че това са задните крачета, и се изплаши. Теленцето се раждаше ненормално и може би мъртво, а можеше и кравата да умре. Какво да правя сега, помисли той и не се сети да повика стрина Груда или някого от съседите. Така мина нощта.

Теленцето се роди живо и здраво на разсъмване, цялото розовочервено, само на главата си имаше бяло петно. Кравата веднага се вдигна на крака и започна да го ближе. Капнал от напрежение и от умора, той поседна върху купчината слама да почине и заспа. И сънува, че седи на горния кат на чардака в лозята, а една бяла птичка кацна на върха на разлистената череша и започна да пее, ала вместо песента й из простора се разнесе звън на камбанки. Както винаги и сега се учуди, като откри, че не птичката, а листата на дървото потрепват от вятъра, докосват се едно друго, звънят като камбанки и всичко наоколо е замряло в радостен покой и блаженство…

Видяхме се през есента на четиридесет и седма година, когато се завърнах от казармата в село. Агитацията за образуване на ТКЗС бе в разгара си. Като повечето от младите хора и аз бях включен в агитаторските групи. Партийният секретар Стоян Кралев ми възложи да агитирам роднините, близките и съседите си и аз започнах със Солен Калчо. Стрина Груда се гърбучеше нещо в градината, прескочих плета и отидох при нея.

— Човекът ми проговори! — каза тя, след като ме здрависа.

Знаех, че човекът й си е възвърнал говора, но си дадох вид, че го чувам за пръв път, за да й доставя радостта още веднъж да го разкаже някому. Скубеше праз, трупаше едрите и крехки стъбла на малки купчинки и аз се наведох да й помогна. И тя ми разказа как една нощ го пратила да нагледа кравата: „Запали фенера, излезе и бая се забави, и аз съм заспала. Като се събудих, то съмнало, а него го няма. Сетих се, че нощес го бях пратила в обора, отърчах там, отворих вратата и кво да видя. Лежи по гръб на сламата с разперени ръце като умрял. Акълът ми изскочи. Калчо, Калчо, викам, че ме е страх да пристъпя към него, а той рипна, та стана, отвори очи и извика: «Имаме си теленце!» И оттогаз проговори. Ей го на покрива на кошарата, прехвърля керемидите…“

Той бе ме видял вече, докато разговарях с нея, и слизаше по стълбата да ме посрещне. Стори ми се съвсем друг човек, и не за това, че го виждах за пръв път в цивилни дрехи. В израза на лицето му, позастаряло и изпечено, в очите му, в походката му имаше изненадваща промяна, сякаш с военната униформа бе захвърлил и оная непригодност към живота, поради която бе живял с години далече от хората в съзерцателна самотност, за да се отдаде сега на труд и грижи за имота си като всички селяни. Позабърса в панталона ръцете си, боядисани от червения прах на керемида, здрависахме се и заговорихме кой къде е бил през тези четири-пет години, откакто не бяхме се виждали.

— Рекох да прехвърля керемидите на кошарата, щото от оня ден, като падна първият дъжд, овцете лежат на мокро, руната им се наплескали с кал.

— Че нали овцете ще прекарат зимата в общата кошара?

Казах го уж между другото и шеговито, за да сложа някак началото на агитацията. Той ме погледна така, както щяха да ме гледат отсега нататък всички, които щях да уговарям да станат членове на новото стопанство — с учудване и укор, с насмешка и снизхождение към човека, на когото морето е до колене. И не само с поглед щяха да ми го казват, а с пълен глас: земя нямаш, а и да имаш, от нея няма да си вадиш хляба, затуй не жалиш чуждата. И Солен Калчо щеше да ми го каже по-късно, а сега не подозираше, че съм дошъл да го агитирам, и все пак не ми остана длъжен.

— За текезето ли намекваш? Остави се, холан, от половин година вървят подире ми. Носа си да покажеш навън от къщи, лепват се за тебе и подай, та подай молба за членство в текезето, там ти е мястото. Нали е доброволно членството бе, джанъм, защо тогаз ходите подире ми и ме притискате, питам ги. Нямам нищо напротив, думам им, направете го, както сте го намислили, нека да видим докъде ще докарате работата, ако е хубаво, ще дойдем и ние. Кой е будала да бяга от хубавото? Събраха се, решиха да го образуват, а хора не им стигат. Осемдесет души комунисти имат, ама и те не щат, разбягаха се.

Докато ми даваше инструкции как да ги агитирам, партийният секретар Стоян Кралев ми каза, че Солен Калчо „се писал в опозицията“, и настояваше да разбера на всяка цена сам ли е решил да го направи, или някой друг му е пуснал мухата, и кой е той. Стоян Кралев не любопитствуваше напразно, искаше да узнае кой и как е могъл да превърне в наш политически враг този самотен и малодушен човечец, който и през плет не бе поглеждал политиката.

— Чичо Калчо — казах, — чувам, че нещо към опозицията се навърташ. Не съм знаел, че разбираш толкова много от политика.

Че какво да й разбираш на политиката! — засмя се той простодушно. — Политиката — където ти отърва. Опозицията нищо не ми дава, ама и нищо не ми иска. И комунистите нищо не дават, а всичко искат. И зърното, и млякото, и вълната, и земята. Както са почнали, и гащите ни ще свалят. Каква власт е, дето все иска, а нищо не дава?

Така говореше при всяка наша среща, ала на учредителното събрание изненада идейните си съмишленици от опозицията. Малко преди събранието Стоян Кралев поговори с него насаме кротко и вежливо, както умееше понякога да го прави, и между другото му обеща да го назначи за пазач на бъдещото стопанство. Солен Калчо подписа пред него декларация за членство и от този миг стана един от най-запалените привърженици на текезесето. Още същия ден получи старата си манлихера, която бе конфискувана по Девети, разглоби я, почисти я до последното винтче, сложи двата патрона в паласката и на сутринта се яви пред Стоян Кралев в пълно бойно снаряжение. Поиска да облече и войнишката си униформа, но Стоян Кралев не му позволи.

— Без милитаризъм! Отсега нататък имотът на селото е в твои ръце, пази го като очите си! Кулаците не спят и гледат всякак да нанесат щети на народното имущество. Хванеш ли такъв, арестувай го, рече ли да бяга, стреляй на месо!

— Слушам! — каза Солен Калчо по войнишки.

Обрамчи манлихерата, кривна каскета и пое възлюблената си длъжност, по която от години бе изпитвал скрита, но жива в сърцето му носталгия. И докато в землището се разораваха синори, а хората се блъскаха като риби на сухо, той обикаляше полето с манлихерата на рамо, после сядаше под някое дърво и се отдаваше на съзерцание. Тук, сред природата, потънала в пищна зеленина, пламнала от ярките багри на есента или пуста и тъжна с черните си угари, Солен Калчо намираше убежище от суровите и жестоки нрави на хората. Както винаги, изпитваше постоянна и необяснима боязън от тях, ала нямаше сили да им се противопоставя и бързо попадаше под тяхното влияние. Въпреки това към никого не изпитваше омраза или какво да е лошо чувство, защото всички хора според него бяха добри. Когато бе по-млад, проявяваше известен практицизъм (макар само и за това, че правеше всичко, за да прекарва в уединение сред лозята, и оставяше цялата кърска работа на женската си челяд) или можеше да се поразсърди на някого за нещо, но през последните години се бе лишил и от тези малки страсти, та стрина Груда понякога го наставляваше и гълчеше. Тя го съжаляваше за характера му, но като гледаше как лесно става маша в ръцете на другите, опитваше се да го вразуми и запази достойнството му.

— Не се събирай с Жендо, той е лош човек! — говореше му тя.

— Че какво му е лошото?

— Дъщеря ти затри млада и зелена, имота ти плячкоса, ти си тръгнал с него политика да правиш.

— Не е лош човек той, ами животът е лош.

— А кой го прави лош? Такива като него. Да не речеш, че и Чаков е добър?

— Ами че добър е. Всички са добри, само че, нали ти казвам, животът ги кара да вършат разни работи.

— Боже! — гледаше го жалостиво стрина Груда. — Ти си се пръкнал на този свят само да теглиш!

И наистина Солен Калчо не бе способен на саможертва, а на страдание, и то поради мекия си и доверчив характер. Но страданието, с което бе свикнал като с постоянна и поносима болест, не го докарваше до отчаяние. В дългите часове на размисъл и съзерцание сред природата той стигаше до една и съща мисъл: че хората ще се оправят само ако „дават път на истината“. Но каква бе тази истина, никога не бе мислил, както не си даваше сметка, че може би всеки човек си има истина. Ето защо с доверие приемаше като своя истината на оня, който умееше да му я внуши най-убедително, и така стигаше до парадоксалното положение да служи на своята истина и същевременно на много и чужди истини. Така той се луташе между истините и това именно му причиняваше страдание.

По жетва излезе заповед снопите да се складират на края на селото и там да се вършеят, за да се вземат навреме и от всички държавните доставки. Мнозина крадяха нощем снопи и правеха черни хармани в потайните места на землището, крадяха царевица, картофи и всякаква храна. Солен Калчо залавяше някои от крадците, ала не стреляше на живо месо, както му бе заповядал Стоян Кралев, нито пък ги арестуваше, защото го примолваха да запази работата в тайна. „Виждаш, че държавата взема всичко, пък и трудоденят, казват, ще бъде по двайсет стотинки, и то чак на края на годината, гладни ще измрем през зимата!“ Е, то така, казваше Солен Калчо, изпълнен с искрено съчувствие, съветваше ги друг път да не правят таквиз работи, щото е противозаконно, и обещаваше, че няма да ги издаде. Но още на сутринта се явяваше на доклад пред Стоян Кралев или пред председателя и с чиста съвест им казваше истината: къде и кого е заловил в кражба.

Селяните с изненада откриха в него една коварна личност, която умело се е прикривала, докато се добере до лентяйската службица, и за да я запази, издава „своите“ на властта, без да му мигне окото. Започнаха арести, следствия и глоби, а един, комуто отдавна търсеха цаката като отявлен противник на текезесето, изпратиха на лагер. Мнозина се настроиха срещу пазача и не закъсняха да му отмъстят. Няколко пъти го нападаха нощем из засада, поотупаха го здравата, отровиха прасето му, а веднъж се опитаха да запалят и къщата му. От милицията го питаха познал ли е някого от тези, които са го нападали, и ако бе посочил някого, макар и погрешно, щяха да го накажат или поне да го подложат на следствие, но Солен Калчо не можеше да назове никого. Съмняваше се в някои хора, „ама като не съм чул гласа му и не съм видял очите му, не мога да вкарам човека в беля. Което си е истина, истина е!“.

Не забравяше и бившия фелдфебел Чаков. Колкото и да бе зает, намираше време да го спохожда през месец-два, макар и за няколко часа. Отиваше при него с манлихерата на рамо и с паласката на кръста, в която, при двата патрона, винаги имаше и някакъв армаганец. Фелдфебелът бе още държелив, но склерозата го газеше вече здравата и всеки път питаше госта си кой е и откъде идва.

— Аз съм, госин филтебел, Калчо Статев, от втора рота.

— Седни! Откъде имаш тази пушка?

Докато Солен Калчо му обясняваше може би вече за петдесети път откъде и защо я има, фелдфебелът вземаше манлихерата с треперещи, отпаднали пръсти, изтегляше затвора, прицелваше се в някоя точка и натискаше спусъка. После оставяше манлихерата между коленете си и отново питаше:

— Кой ти позволява да носиш оръжие?

— Пазач съм на текезето, госин филтебел.

— Така! Изпълнявай службата точ в точ, инак ще играе дървеният господ. Помниш ли, редник Статев, как те набъхтах аз тебе веднъж в ротното помещение?

Склерозата все още не бе успяла да изтрие от паметта на фелдфебела тези сладостни възпоминания от миналото, сплесканото му, омотано в бръчки лице се оживяваше, измежду жълтите гурели на клепачите му просветваха две немощни пламъчета, а треперещите пръсти на ръката му се повдигаха към устата и вместо да ги наплюе, той ги олигавяше със слюнката си.

— Помня, как да не помня, госин филтебел, млади бяхме, служба служехме.

Жената на бившия фелдфебел бе починала преди няколко години, но той говореше за нея като за жива, викаше я от време на време по име да почерпи госта или говореше несвързано разни глупости, които Солен Калчо се срамуваше да слуша и ставаше да си върви. Какъв човек беше, мислеше той за бившия фелдфебел по пътя. Като викнеше: „Ротаааа!“ — на войниците кръвта се смръзваше. Ама така си е то, едни богати, други бедни, едни бият, други търпят, а накрая всички в гроба и там стават добри, каквито са се родили. И с тази хрисима философия, изпълнен с милостивост и съчувствие към оглупелия фелдфебел, се прибираше у дома.

След година и половина стопанството се разтури и Солен Калчо отново попадна под влиянието на опозицията. Както по-рано вярваше, че в общото стопанство е истината и справедливостта, със същата убеденост сега говореше, че без свой имот човек е като без душа и ръце. Бе не е ли свое, не ти е мило, казваше той, а като не ти е мило, толкоз и ще го работиш. На̀, накараха ни да направим текезесе, а като го направихме, какво излезе? Едно голямо нищо. Не ще го народът текезесето и това си е, а като го не ще, не бива да го насилват. Щото една работа щом стана насила, от нея нищо не чакай. Друго си е своето, пъпът ти в него фърлен, ден и нощ да се трепеш, няма да ти е тежко.

Пъпът му обаче не бе „фърлен“ в имота му, а нейде другаде. Като всеки съзерцателен и при това слабосилен човек за него физическият труд бе мъчение, не обичаше земеделската работа, не изпитваше и любов към земята си. За разлика от другите селяни, за които собствеността върху земята бе осветено от живото, вековечно и изконно право, той почувствува сътресението на революцията по съвсем други причини. За него колективизацията бе някаква формална промяна в имотното състояние на хората и не го засегна, защото чувството за собственост не бе пуснало корени в душата му. Но бурният живот на революцията го измъкна от хралупата на самотата му, смеси го с хората и му натрапи техните грижи и вълнения. Блъскан грубо от всички страни, той се видя в чудо и като човек без обществен опит, чист и непокварен, не можеше сам да намери равновесие, търсеше го в другите и вярваше, че го намира в тях.

След година стопанството се основа за втори път, Солен Калчо отново бе назначен за пазач и остана на тази служба до петдесет и пет годишната си възраст. През това време най-малката му дъщеря Митка се омъжи, а жена му почина и зетят дойде да живее у тях. Той излезе много работлив и скопосен момък. Беше един от първите двама трактористи в селото и се ползваше с голямо уважение. Стегна старата къща, пристрои към нея още две стаи, посади ново лозе, а след това се зае с двора, градината и личното стопанство. Солен Калчо се гордееше с него и не пропускаше случай да се похвали, че има „зет като мед“. Зетят може би по-добре от всички познаваше характера на тъста си и го оставяше да живее, както намери за добре. След като напусна службата, Солен Калчо излизаше по никое време и се губеше с часове. Ходеше до лозята или обикаляше полето и се връщаше по тъмно. Зетят виждаше, че душата му се стяга в къщи и тъгува за старата манлихера, която бе носил на рамо, кажи-речи, цял живот, та му донесе от Съветския съюз, където бе ходил на някакви курсове, една двуцевка — ижовка. Изкара му и ловен билет и го направи ловец, за да излиза на полето по няколко дни през седмицата. Малко по малко Солен Калчо се приобщи към другарите си от ловната дружинка, започна да ходи в кръчмата и да си пийва по чашка с другите мъже.

И така до деня и часа, когато стоеше на пусията в гората и премисляше живота си от Радкината сватба до опитването на новите вина в кръчмата. Краката му започнаха да вкочанясват от студ, тъпчеше на място и от време на време подвикваше на гоначите да се прибират по-скоро. Отсреща не се обаждаха, не се обаждаше и Киро Джелебов, който трябваше да стои на стотина крачки от него; откъм дола, изпълнен с бяла, непрогледна мътилка, се чуваше силно фучене. Долу в закътаното преспите сигурно са по-високи от човешки бой, мислеше Солен Калчо, гоначите са затънали и не могат да излязат. От лявата му страна все още личаха следите, които бе направил на идване към пусията, и той реши да отиде при Киро Джелебов, та да видят как да помогнат на гоначите, ако са загазили в дола. И тогава му се стори, че шумата над него се разклати и от нея се отърси облак снежен прах. Стори му се още, че там се мярна силует на човек, и извика:

— Айде бе, хора, идвайте по-скоро, че ще изпукаме в тоз…

Нещо го блъсна в гърдите и го повали на гръб. Главата му потъна в снега и усети по лицето си топлина, която мигновено се разнесе по тялото му. Краката ми са вкочанясали и не ме държат, мина му през ум и направи усилие да стане. Обърна се на една страна, загреба сняг и успя да застане на лакти. Снегът все по-силно топлеше лицето му, проникваше в ноздрите и устата му и го задушаваше. С последни усилия се дигна на колене, пое въздух и си спомни, че преди да падне, бе чул слаб пукот, като пукот от счупване на клон. Фъртуната го е прекършила, както прекърши и мене, помисли той, опита да се изправи на крака и се изправи. Но краката му не го държаха, падна отново на колене и едва тогава видя, че снежната яма, в която се бе въргалял, цялата е изпръскана с червено. Остра, изгаряща като огън спазма раздра гърдите му, той извика нещо, от устата му блъвна гъста черна кръв и от брадата му потече върху снега. Свлече се бавно, както се бе изправил — най-напред по лакти, после по корем, — запълзя към пряспата и се напъха под нея. Навън останаха само краката му, обути в гумени ботуши, и по преритванията им, все по-бавни и замиращи, можеше да се установи последният тласък на сърцето му.

Към следващата част или към съдържанието

Ивайло Петров Хайка за вълци (2)

Метаданни

Данни

Хайка за вълци

Информация

История

Сваляне / Връзки

Калчо Статев, по прякор Солен Калчо или Троцки

Ивайло Петров
Хайка за вълци (2)