Когато шестимата мъже тръгнаха за гората, Николин Миялков вървеше последен, но с най-голямо нетърпение да се отдалечат от селото колкото може по-скоро. И той като другите си даваше вид, че отива да гони вълци, а целта му бе да се срещне насаме с Иван Шибилев и да поговори с него на четири очи. Желаеше и очакваше тази среща с болезнено нетърпение и все пак не бе се решил да отиде при Иван Шибилев. Много сложни и противоречиви чувства го бяха възпирали да му зададе един-единствен въпрос — и свян, и гордост, и страх, и ненавист — и така тази въжделена среща се бе превърнала в една злокобна неизбежност. Иван Шибилев можеше да го отмине с презрение, да му се надсмее или да му каже истината, а колкото по-страстно се бе стремил да узнае тази съдбоносна истина, толкова повече се бе страхувал от нея.

Иван Шибилев на свой ред въздъхна с облекчение, когато жребият му определи да се отдалечи от Николин Миялков, защото между тях се бе случило нещо, което го караше да се държи настрани от него. Поради тази причина не бе излизал цяла седмица от дома си, но на осмия ден не изтрая, облече се и изтича до кръчмата. Там започваше традиционната комка на новите домашни вина, сториха му място на голямата маса, където сред другите мъже бяха насядали и ловците от дружинката, поканиха го да опита вината и той остана при тях. Можеше да си отиде у дома под какъв да е предлог, още повече че на масата седеше и Николин Миялков, заради когото не бе си показвал носа от къщи цяла седмица, и все пак остана, и то може би тъкмо заради него. Веселото настроение в кръчмата притъпи безпокойството му и то отстъпи място на някаква суетлива гордост, която не му позволяваше да се покаже пред Николин Миялков нито виновен, нито изплашен. По всичко личеше, че в селото още никой не знаеше какво се бе случило между тях и това му позволяваше умело да прикрива чувствата си пред другите. Както винаги в такива случаи той разсмиваше хората с весели анекдоти и шеги и в същото време неволно наблюдаваше Николин, който седеше срещу него. Забеляза, че около устата му се бе появил синкавобял кръг, бузите му бяха хлътнали, а очите му горяха с оня сух и остър блясък, който издаваше голяма вътрешна болка. И не се лъжеше, защото Николин все по-често и по-продължително го пронизваше с огнения си поглед, в който така явно бяха отразени болка, гняв и омраза, че Иван Шибилев започна да обмисля как да се измъкне от кръчмата. По едно време му се стори, че Николин го гледа с неудържима омраза, и се надигна, за да пресегне над масата и да го удари в лицето, но в този момент Солен Калчо отблъсна лимонаденото шише, в което му бяха налели вино, закри лицето си с длани и заплака. Мнозина от масата бяха присъствували на злополучната сватба на покойната му дъщеря и си спомниха епизода с пробитото лимонадено шише.

Зловещият спомен накара мъжете да изтръпнат в предчувствие за нещо много лошо, което можеше да се случи между Солен Калчо и Жендо Хайдутина, и тогава именно, кой знае как, в главата на Иван Шибилев проблесна идеята за появата на вълците в землището на селото. Той, разбира се, се шегуваше, за да разсее мрачния дух на отмъщение, който се възцари в кръчмата и от който можеше да се възпламени и избухне омразата на Николин Миялков. Но колко бе учуден, че именно Николин, който бе бригадир на овчарите и знаеше по-добре от всички дали са се появявали вълци и дали са изяли овце, вместо да го уличи в лъжа, пръв от ловците се вдигна от масата и заяви, че отива да се приготви за лов. За още по-голямо учудване на Иван Шибилев останалите ловци го последваха, без да се колебаят, така че и той трябваше да излезе с тях.

Както вече знаем, Иван Шибилев се бави повече от половин час у дома си с надеждата, че ония са взели всичко на шега, но те не искаха да чуят за връщане назад и дори го заставиха да ги води към гората. Според жребия той, Жендо и Стоян Кралев излязоха на южния край на гората, за да слязат по-лесно до Пъклото, откъдето започваше гонката, а Николин застана на пусията си и, както винаги, когато мислеше за Иван Шибилев, започваше от самото начало, от деня, в който се бяха запознали.

Това стана през есента на 1942 година. Тогава живееше и работеше в чифлика на Михаил Деветаков в съседното село Орлово. Същата година Деветаков, кой знае защо, реши да продаде половината от земята си и го изпрати в нашето село при Стою Бараков да го пита ще закупи ли и той част от земята му. Като стигна до първия вратник, Николин спря кабриолета и погледна към двора. Искаше да попита за къщата на Бараков, за да не се лута из селото да я търси.

Ако се съдеше по единствения комин над покрива, къщичката, пред която бе спрял, имаше една или две стаи, а и на лицето й се виждаха само две прозорчета и една врата без входник. Дворът бе ограден с трънен плет, обрасъл с бъзак, вратникът прогнил и закрепен с телени халки, на входната вратичка бе нахлузена кратуна с дълга извита дръжка. В торището се въргаляше магаре и вдигаше пушилка. Тревата в двора бе изпасана на кръгове според това докъде е могло да стига магарето, кръговете се пресичаха и образуваха странни геометрични форми във всички възможни оттенъци на зеления цвят.

Николин реши да потегли, когато конят се стресна, изпръхтя и скочи встрани. Из гъстия бъзак се надигна плоскодънно калпаче, а изпод калпачето — гузно ухилено старческо лице.

— Дръж си коня да не хукне! — каза старецът и излезе на чистото, като придържаше връвта на потурите си. — Днеска баджанакът Димитър има имен ден, та се почерпихме за негово здраве. Като си тръгнах за къщи, тъй яката ме назори, че не можах да стигна до нужника. Да не речеш, че мътя в този бъзак.

Старецът бе облечен в нова морава антерия и бозави потури и обут в нови постали, чистичък и прибран, но някак муден и отпуснат. Докато завързваше потурите си, гледаше чужденеца от долу на горе повече с безпокойство и дори с уплаха, отколкото с любопитство.

— Че заповядай де, влез в двора, няма да стоиш на пътя!

Врътна се назад да отвори вратника, но видя пояса си в храстите, извади го на чистото и започна да го увива около кръста си.

— Няма да влизам — каза Николин. — Исках да те питам де е къщата на Стою Бараков.

— Ей сегичка ще ти я покажа, ей сегичка! Поясът бе дълъг пет-шест метра и така яркочервен, че се открояваше на зелената трева като жарава и тази жарава сякаш гореше ръцете на стареца. Хващаше единия край, опитваше се да го затъкне под връвта на потурите, изтърваше го, опетляваше го в краката си или го завиваше в обратна посока. Николин слезе от кабриолета, хвана свободния край на пояса и го опъна.

— Хайде сега!

Старецът взе да се върти около себе си, а Николин пристъпваше бавно към него и му отпускаше по малко от пояса. Старецът не можеше да пази равновесие, залиташе да падне и когато най-после успя да завие пояса около кръста си, отпусна се на Николиновото рамо и така издълбоко се уригна, че наоколо се разнесе кисела миризма на джибри.

— Дълъг, пущината му, колкото оттук до Владимирово! Свят ми се зави, докато му видя края!

Николин се качи на кабриолета и потегли, а старецът тръгна редом с него.

— Нали при мене си дошъл бе, джанъм?

— Спрях да те попитам за къщата на Стою Бараков — каза Николин. — При него съм тръгнал.

— Че тъй речи бе, чиляк! Аз пък си рекох, че при мене си дошъл. Бараковата къща ли, каиш? Като стигнеш до чешмата, извий надясно. Щом минеш училището, карай наляво и ще я видиш. Голяма къща, на два ката. Ама я чакай, чакай! Аз ще те заведа, що да не те заведа.

Николин спря коня, старецът се качи и още със сядането си успя да се осведоми, кажи-речи, напълно за личността му и да изпадне в пълно откровение пред него.

Аз пък съм дядо ти Койно, а ми викат дядо Мацко. Както си клеча в бъзака, гледам, пайтон се задава по пътя и право пред вратника спира. В пайтона седи мъж, по градски издокаран, думам си, от данъчните власти ще да е, я бирник, я съдия-изпълнител. По Димитровден захващат да върлуват из селата, щото и храната, и добитъкът са прибрани. Хората от нашата черга без данъци могат ли, питам те? Не могат. Преди две години един ме бастиса пак по Димитровден, както си бях полегнал на сенчица под сайванта. Хапката ти, казва, от устата ще взема, ризата ти от гърба ще сваля, ама тоз път, казва, няма да се върна с празни ръце. Със стражар дошъл, ни да се биеш с него, ни да бягаш. В хамбара влезе, грабна десетина крини жито, от кошарата задигна две шилета, хеле натамани каквото му трябваше и се пръждоса. А пък сега в Русията война се води, приказва се, че и нашата България ще се намеси, приказва се за обща мобилизация, за реквизиция на храна и добитък. Този, думам си, за хубаво не е дошъл, щом ме гледа и чака да си свърша работата. До тъмно да клеча, думам си, няма отърване, ами да връзвам гащите, па господ напреж и аз подире му. А пък ти да си бил от Деветаковите.

Дядо Мацко не приличаше на котарак, имаше продълговато лице с хлътнали бузи, присвити очички, потулени като мишлета изпод веждите, сиви, подрязани до горната устна мустачки и Николин си помисли, че са му лепнали прякора съвсем случайно, ако, разбира се, нямаше нещо котешко в характера си. Но такова нещо Николин не забеляза, защото прекара с него само около час — час и половина. Не намериха Бараков у дома му, върнаха се и по пътя дядо Мацко започна да уговаря Николин да му отиде на гости. След като недоразумението между тях се бе разсеяло, той се освободи от всякакви задръжки и отново се отдаде на веселото настроение, с което бе излязъл от къщата на баджанака си. Когато стигнаха до къщата му, изпадна в такова умиление, сякаш се беше влюбил в непознатия момък, и го удари на молба:

— Ела бе, момче, сайдисай ме! Хубав чиляк ми се виждаш, ела да поседнеш за мъничко, да си поприказваме! Колко път е до чифлика, ще фръкнеш с пайтончето и завчас ще се прибереш. Не сме чифликчии, та ако няма с какво друго, с добра приказка ще се отсрамим. Не е хубаво да подминаваш вратника ми!

По пътя Николин категорично отказваше да се отбие, защото виждаше, че старецът е понаправил главата и го кани без знанието на домашните си, а така не смееше да влезе в чужда къща. Но дядо Мацко го придумваше така настойчиво, по детски наивно и мило, че реши да остане за малко при него, колкото да не му счупи хатъра. Освен това си помисли, че като излезе оттук, отново ще отиде да потърси Бараков и този път може би ще го намери. Върза коня за едно дърво, без да го разпряга, и дядо Мацко го поведе пред къщата си, където имаше цветна градинка, и любезно го настани на трикрако столче. После взе една софра, окачена на градинската оградка, сложи я пред него и се шмугна в къщата.

Градинката бе потънала в есенни цветя — разноцветни димитровчета и гергини, алени мушката и жълти невени, богородички и карамфили. Въздухът бе напоен с мирис, утаен и неподвижен като дългогодишна самота, нежна и тъжна, сладостно непоносима и болезнено приласкаваща. Николин го поемаше не само с обонянието, но и с кожата си, усещаше го по лицето и по ръцете си като докосване на нечия длан и си мислеше, че този мирис напомня живота на стареца, който, изглежда, живееше самотен в малката къща с цветята и живия плет, с магарето и няколко овчици и затова е тъй петимен за гости. Оглеждаше наоколо да открие някакви следи от други хора, ала не виждаше нито дреха, нито обувка или каква да е друга вещ. Изминаха десетина минути и Николин се притесни да стои сам в чуждия двор, но и да си отиде, без да се обади на стареца, му беше още по-неудобно. Измина още толкова време и дядо Мацко най-после излезе от къщата. В едната си ръка държеше зелено шише, в другата — две чашки, големи колкото напръстници и нахлузени като напръстници на двата му пръста.

— Брей, очите ми ще извади туй шише и пак не мога да го намеря. Търся го тука-там, тършувах из килера, обърнах всичко наопаки, а то — в долапчето — говореше той, докато вадеше хартиената запушалка на шишето и наливаше в чашките. — Ха наздраве и добре си ми дошъл!

Ракията бе жълто-зелена и мътна, миришеше на прокиснали джибри и оставяше в устата парещ, неприятен дъх. Николин отпи една глътка, неприятният дъх го удари в кривото гърло и той закашля, а от очите му избиха сълзи.

— Че аз забравих мезенце да туря! — затюхка се дядо Мацко. — Я да видя за някой домат.

Изпи чашката си наведнъж и понечи да стане, но в това време едно момиче мина покрай трендафиловия храст и дойде при тях. Николин го мярна още като прекосяваше двора, ала някак си не повярва на очите си, така недействителна му се стори появата на момичето. Мина му през ум, че и тя е другоселка като него и като него идва да пита за нещо в първата къща на пътя й, но в същото време бе забелязал, че момичето не се обади от вратника, както правят външните хора. Вървеше като градските жени, сякаш стъпваше на пръсти, а ръцете си държеше отпред под гърдите. Дядо Мацко я видя едва когато тя поздрави госта с добре дошъл и му подаде ръка. Николин стана от столчето, свали шапката си и остана прав.

— А, момичката ми! Момичката ми, душичката ми! — възкликна дядо Мацко и се засмя с глас. — Дваминката с нея си живеем, гледаме се като писани яйца. Сирачета сме, аз без бабичка, тя без майчица. Ей тъй, като…

— Тате! — прекъсна го дъщерята, като да се кара на малко дете. — Ти си се напил и говориш глупости.

— Грях ти на душата, Моне, как тъй ще съм се напил! Почерпихме се със свака ти Митя, да му е живо именцето, и толкоз. Моне, тоз момък е от Деветаковия чифлик. Хубав момък, добър момък, падна ми на сърце, ама не пие, хич не пие. Наздраве да ти е, Николинчо!

Гаврътна още една чашка и тя го довърши напълно, заплете език и започна да се кандилка на столчето. Имаше опасност да падне и Мона го хвана за ръката.

— Тате, стани да си легнеш!

Без да възрази с дума или жест, дядо Мацко стана и дъщеря му го отведе в къщи. Николин отново остана сам и отново се притесни, особено като узна, че момичето е стопанка на къщата. Остави го, без да му каже дума, а това означаваше, че трябва да си върви. Беше развързал повода на коня и сложил крак на стъпенката на кабриолета, когато чу гласа й зад себе си. За няколко минути бе успяла да облече друга блузка, на светловиолетови цветчета, тъмна тясна пола, да обуе обувки с високи токчета и ето че пристъпваше леко и грациозно към кабриолета. Вечерният здрач неусетно бе потулил всичко наоколо в тъмни сенки, само косата й, отразила последните отблясъци на залеза, светеше като стрък меднозлатиста пшеница.

— Тръгвате ли си, господин Михалков? Защо така изведнъж? Тати каза, че току-що сте дошли — говореше тя, като пристъпваше към него. Гласът й бе приглушен и мек, синьо-зелените й очи изглеждаха още по-светли в сумрака. — Не му забелязвайте, напил се е и не знае какво приказва и върши. На годината веднъж или два пъти пийва, става му лошо и не може да се държи на краката си.

— Стар човек, какво да му забелязвам — каза Николин, като се държеше с една ръка за седалката на кабриолета. — Пийнал си, развеселил се. Показа ми къщата на Баракови, поразприказвахме се и ме покани да поседнем.

— Не сте ли идвали досега в нашето село?

— Не ми е падало път насам. На половин час сме оттука, ама не съм идвал.

— И аз не съм ви виждала — каза Мона. — Ходила съм много пъти в Орлово, но не съм ви виждала. А защо бързате, защо не останете малко? — Тя стоеше на една крачка от него и Николин долавяше дъх на парфюм. Учителка ще е, помисли той, щото е облечена като онези градски жени, дето идват в чифлика на гости, има обноски като тях и като тях мирише на хубаво. — Ще ви заведа на сватба.

— На сватба ли? Каква сватба?

— Жени се една приятелка от махалата, ей там, през няколко къщи. Ще се запознаете с нашите младежи, ще се повеселите. — Мона го гледаше спокойно и изпитателно, кривнала леко глава към рамото си, а той мълчеше. — Защо се колебаете толкова много, сякаш през огън трябва да минете. Хайде, заведете ме поне дотам, че вече притъмня и сама не мога да отида. Ако не ви хареса, можете да се върнете и да се приберете в чифлика.

Да отиде на сватба, и то в чуждо село, и то с момиче, за него наистина бе равностойно да мине през огън. От осем години живееше в чифлика, който отстоеше само на два километра от Орлово, но нито веднъж не бе отишъл при младежите на седенки, по вечеринки или по празници. Общуването с непознати хора му причиняваше някакво вътрешно безпокойство и напрежение, което не можеше да превъзмогне. Впрочем за тази страна на характера му ще стане дума по-късно, а засега само ще добавим, че с жени беше му се случвало да разговаря много рядко, и то само с тези, които идваха на гости в чифлика. Към тях изпитваше свян и страхопочитание, каквито слугите изпитват към високопоставените дами. Според него и Мона спадаше към категорията на тези дами, на които бе свикнал да се подчинява и услужва, тъй че трябваше да я изпроводи до сватбата.

Тази сватба се оказа едно от големите и потресаващи събития в живота му. Насред двора бяха окачени два фенера, а под тях имаше бъчви с вино. Около бъчвите се тълпяха мъже, точеха си вино от канелките и пиеха, младежите танцуваха под звуците на акордеон. Мона го поведе сред множеството към пруста, където бе наредена голяма трапеза, там ги посрещна булката и ги настани в стаята до заложника. Иван Шибилев, така се казваше заложникът на сватбата, любезно му се представи и му стори място между себе си и Мона. За пръв път влизаше в обществото на толкова много и непознати хора и докато разменяше сред общата гълчава по някоя дума с Мона и Иван Шибилев, сам се учудваше на себе си, че не изпитва онова смущение, което го възпираше да дойде на сватбата. Цялото това разточителство от ядене и пиене, свирните, песните, игрите и шегите бяха за него откритие, за което не бе и подозирал. И никой не му обърна внимание, само най-близките от трапезата от време на време подаваха чашите си да се чукнат с него, всички бяха обзети от някаква необуздана, стихийна веселба, приказваха високо, без да се слушат един друг, провикваха се, пееха, надиграваха се на ръченица, а ето че симпатичният млад мъж, който му бе сторил място до себе си, изведнъж застана на прага между двете трапези, облечен в някакви шарени дрехи, с червен парцал на шията вместо връзка, с детска шапчица на главата и с цигулка в ръце.

На трапезата замлъкнаха и се приготвиха да видят и чуят „мурафетите“ на Иван Шибилев, а младите се струпаха пред пруста. Иван Шибилев направи от вестник фуния пред очите на всички, извади от нея едно яйце, сложи го в джоба си, извади още едно и още едно. Публиката онемя от учудване, само един младеж се изстъпи напред и каза, че през службата си гледал такива фокуси с яйца, които не били истински, а от дърво. Иван Шибилев замълча като уловен в шарлатанство, после някак си неуверено предложи на младежа да се хванат на бас за кутия бонбони, ако опита със зъби едно от яйцата. Младежът бе уверен, че ще спечели баса, захапа яйцето през половината и от устата му потече жълтък.

Избухна гръмогласен смях, смееше се и Николин, като гледаше как младежът плюе шлюпките от яйцето и по брадата му се точи жълтък. Цял час смехът напираше от гърдите му, на сърцето му бе весело, свободно и хубаво, като че бе попаднал в един свят на радост и безгрижие. След номера с яйцето Иван Шибилев изсвири мелодията на една тъжна любовна песен. Цигулката му бе олющена, и даже пукната на места като цигулките на циганите чалгаджии, от които я бе купил, а и той свиреше като тях, с много вариации и завъртулки, дрезгаво, но сладко, и на Николин му се стори, че цигулката изговаря думите на песента: „Проклет да е, триклет, мамо, който либе либи, либи и не взима.“

— Изкарай още нещо, още нещо! — извикаха от публиката.

Иван Шибилев отново сложи цигулката под брадата си и започна да имитира различни животни и птици. Това бе най-новият му музикален номер. Публиката помисли, че стърже по струните на шега, но когато от тези стържещи звуци се чу рев на магаре, отново избухна смях. Последва лай на куче, дърто, клепоухо куче, което лежи някъде на сянка с отпуснати кокали, и щом усети чужд човек в двора, едва-едва повдига глава от лапите си и лениво изджавква няколко пъти, колкото да се отсрами пред стопанина си. След кучето измяука котка, след нея изкукурига петел, кръшно и гласовито, с ония тихи гърлени звуци накрая, които се изтръгват от гърдите му, докато си поема въздух. След петела закаканижи кокошка, „ка-ка-ка“, и Николин живо си представи как тя ходи из двора като занесена през някой горещ летен ден и клъвва тук-там не защото е гладна, а от скука, и сама си приказва разни глупости. Дойде ред и на пойните птици. Иван Шибилев сложи пръсти на горния край на грифа и изпод лъка му излетяха звънливите трели на славей, когато през майските нощи е замаян от любовна страст и импровизира с безумно вдъхновение. Сред тези колоратури от време на време се обаждаха ту крехките еднообразни напеви на чинката, като че някой почукваше с вилица по чиния, ту мекият речитатив на чичопея, извит накрая като запетайка, ту алтовата, бликаща дълбоко из гърдите ария на коса, скрит някъде из хладните и гъсти клони на високите дървета. Иван Шибилев едновременно изтръгваше от струните на цигулката птичи хор и го дирижираше и превръщаше хладната есенна вечер във ведра пролетна утрин, когато птичият свят изнемогва от нежния нагон на сътворяването.

Тогава някой гръмна, жените изпищяха и запушиха ушите си с ръце, стаята се изпълни с дим и пушек, настъпи зловеща тишина и всички устремиха очи към бащата на булката. Той надигна лимонадено шише, превързано с червена панделка, после му тикнаха под носа някакъв бял плат, майката извика нещо и започна да си бие главата с юмруци. Сватбарите замряха по местата си, едни ехидно усмихнати, други изненадани и смутени, белият плат се замята от ръце на ръце, започнаха да се пазарят за някаква земя, в стаята се натъпкаха човек до човек, стана душно и тясно като в дупка. След време Николин научи какво се бе случило на сватбата, защото мълвата скоро стигна до чифлика, а тогава седеше объркан и покрусен и не можеше да проумее как след толкова песни, игри и смях изведнъж настъпи бъркотия и помрачи веселието на сватбата, както градоносен облак изневиделица се развихря в ясното небе, обсипва посевите с ледени камъни и ги приравнява със земята само за минута. Измъчваше го задух, зави му се свят, искаше да попита Иван Шибилев какво става, но заложника го нямаше, изчезнала беше и Мона. Опита се да стане и да излезе навън, но зад него и около него имаше стена от хора, застанали плътно един до друг като сраснати. Излезе към полунощ заедно с всички, изкара кабриолета из двора на дядо Мацко и пое към чифлика.

В спомените за тази сватба и за запознаването му с Иван Шибилев непрекъснато се вмъкваше и образът на дъщеря му, както става понякога при телефонен разговор. Разговаряш с някого по телефона и от време на време започва да се обажда непознат глас, губи се и пак се вплита в разговора — отначало слаб и неясен, а отпосле все по-силен и по-ясен, докато обсеби жицата и ти вече не чуваш какво ти говорят отсреща. Така сега и споменът за дъщеря му измести от съзнанието му оня далечен спомен, защото бе по-силен от него. Преди около седмица я срещна на улицата в горния край на селото на път от овчарника за в къщи. Беше облечена в сиво манто с кожена яка и някаква рунтава шапка на главата, обута в яркожълти, почти бели ботушки. По тези ботушки я позна, иначе можеха да се разминат. Мръкваше вече, а тя вървеше в тъмното покрай оградите бързо и крадливо, тъй че ботушките й просветваха като две пламъчета.

— Мело, ти ли си, татко? — обади се Николин, когато тя вече се разминаваше с него.

— Аз съм — каза тя и поспря.

Вместо да пристъпи към баща си, той отиде при нея да я здрависа.

— А добре си дошла! Брей, най-после да си додиш! Пък гледам насреща едно момиче, на тебе ми замяза и си викам — туй ще е Мела. Ами защо не писа да те посрещна? С какво си пътувала?

— С рейса до Владимирово, а оттам с един камион.

— Да не си забравила нашата махала бе, татко? Къщата ни е на долния край. Хайде да вървим да се стоплиш, че май си намръзнала.

Посегна да вземе куфарчето от ръката й, но тя го премести зад гърба си, помълча и каза:

— Най-напред ще отида на друго място.

— Че къде ще ходиш по тъмно? Най-напред ела в къщи, постопли се, че тогаз излез. Хайде, татко!

Двамата тръгнаха заедно, Николин не можеше да скрие радостната си изненада и започна да й говори, че напоследък често я сънувал и ето на, сънищата му излезли верни. Питаше я ще остане ли за празниците, къде работи и какво работи, а тя отговаряше уклончиво и избързваше напред. На пресечната улица спря, хвана куфарчето с две ръце и извърна глава настрани.

— Аз съм нагоре.

— Защо бе, татко! Нали най-напред в къщи…

— Ах, как питаш, как питаш! — прекъсна го тя, като че искаше да отстрани някой досадник от пътя си. — Казах ти, имам работа.

Направи няколко крачки, но спря и остана с гръб към него, после започна бавно да се извръща назад. Лицето й, замрежено от тъмната паяжина на здрача, изглеждаше съвсем бяло, а очите й като две тъмни кухини.

— Щом искаш да знаеш къде отивам, ще ти кажа. Отивам при Иван Шибилев.

Думите й го удариха в лицето като огън, той затвори очи, а когато се съвзе и поиска да я попита дълго ли ще се бави при Иван Шибилев, тя вече не стоеше пред него. Беше изчезнала така бързо и безшумно, сякаш беше станала невидима или хвръкнала като птица.

В къщи хвана една кокошка и я закла на дръвника. Докато я чакаше да притихне, прасето мина по двора със стиска сено в устата и се скри в кочината. Голям студ идва, помисли си и едва сега чу някакво далечно фучене откъм север. Ята врани летяха на тъмни облаци над дворищата, спускаха се ниско над къщите, после изведнъж се вдигаха високо в небето и огласяха простора с тревожни крясъци. Сложи вода да се топли и влезе в Мелината стая да запали печката. Беше я пристроил към другите две стаи преди раждането на Мела и тримата, тя, майката и той, бяха спали в нея. Двете стари стаи бяха плетени от пръти и вдълбани в земята и новата, изградена от тухли, широка, светла и повдигната на една стълба, изглеждаше като кръпка от нов плат върху стара дреха. През ученическите години Мела обсеби стаята, там си спеше, там си гледаше уроците и не му позволяваше да влиза в нея, а на излизане заключваше вратата с катинар. И по-късно, когато вече живееше в града и не си идваше по цяла година, той рядко влизаше в стаята й да види дали не е протекло отнякъде или да почисти паяжината по тавана. При всяко влизане пристъпваше на пръсти, защото му се струваше, че Мела ще се покаже от някой ъгъл и ще му се скара. „Това е мой, само мой свят — казваше му тя — и никой не може да го накърнява с присъствието си!“ Четирите стени на стаята бяха покрити от пода до тавана с пъстри театрални афиши, снимки на артисти, малки и големи, цветни и черно-бели, в различни пози, усмихнати и разплакани, ядовити и разгулно весели, облечени в селски дрехи, в царски одежди или полуголи, всички някак си неистински, загадъчни и внушаващи някакво непонятно безпокойство. И дрехите, вещите и труфилата на Мела бяха разхвърляни по пода, по масичката, по столовете и в гардероба, леглото й стоеше неоправено със седмици и юрганът приличаше на хралупа — както се изхлузваше сутрин, така се вмъкваше вечер в нея. Но Мела се чувствуваше добре сред този битпазар, по цял ден не излизаше от стаята и Николин чуваше как ходи от стена до стена, говори си нещо, вика, смее се, плаче, сърди се или заповядва някому: „О, съпруже, възвърни с меча си моята чест!“, или „Душата ми копнее за теб както утрото за слънчев лъч!“ Николин бе запомнил тези думи и още много като тях, без да ги разбира, и все повече свикваше с мисълта, че дъщеря му наистина живее в някакъв свой свят, който не разбира и никога няма да разбере. Дълбоко в себе си не одобряваше този свят и начина й на живот и в същото време си казваше, че е човек прост и неук и няма право да се бърка в нейните работи. Най-много му тежеше, че през ваканциите не похващаше никаква работа нито в къщи, нито на полето като другите момичета. Денем прекарваше в стаята си, вечер отиваше в младежкия клуб и се връщаше в полунощ, а понякога и на разсъмване. Можеше да не яде с дни, ала не посягаше към съдините да приготви обяд или вечеря, чакаше той да се върне от работа и да й сготви нещо за ядене. От мъничка бе своенравна, немарлива и нехайна към всичко, което я заобикаля у дома. Както и да я учеха да оставя всяко нещо, с което си служи, на мястото му, играчките, тетрадките и учебниците й постоянно се търкаляха по пода. Единствената й грижа бе да се гизди като големите момичета, не харесваше какви да е роклички или блузки и сама си ги доправяше. А иначе беше умно, любознателно, обичливо и чаровно дете и с това изкупваше всичката си немарливост и нехайство у дома. В училище бе първа по успех, играеше главните роли в детските представления, учителите й предричаха голямо бъдеще и Николин се гордееше с нея.

Сега в стаята бе студено, миришеше на застояло, на нафталин и излиняла хартия, Мелиният свят от театрални афиши и снимки на артисти по стените бе оплют от мухите, пожълтял и мъртъв. Други следи от нея, освен този мъртъв свят, нямаше в стаята, нямаше дори едно копче от нея и Николин едва сега го забеляза. Отвори за малко прозореца да влезе пресен въздух и щом печката се разгоря, отиде в другата стая. Потопи кокошката във врялата вода и започна да я скубе. За яхнии или друга манджа нямаше да има време, но щеше да я свари и от дреболиите да направи чорбица. Мела сигурно беше замръзнала по пътя и топлата чорбица щеше да й дойде добре. Сложи дреболиите в една тенджера да врат, а в другата — кокошката, и през цялото време си мислеше колко хубаво стана, че си дойде за новогодишните празници. Утре или вдругиден ще ударим ножа на прасето, ще си направим луканки и бахур и Мела ще си отяде. Кой знае откога не е яла такова нещо, пък и дали се храни редовно и с какво се храни? Миналата година й дадох на тръгване пари. Стигат ли ти? Стигат ми. Като ти дотрябват още, пиши, ще ти изпратя. Ще пиша. А не писа. Ето я, иде си!

Стори му се, че вратникът скръцна, и изскочи навън. Беше оставил дворната крушка да свети, вратникът се виждаше, но беше затворен. Скърцаха клоните на акацията при повея на вятъра. В тъмнотата на градината сякаш имаше огромен ковашки мех, някой натискаше ръчката му все по-често и по-силно, струята му огъваше и триеше един в друг клоните на акациите, помиташе сухите листа и ги въртеше на фуния, ламариненият капак падна от устата на фурната и издрънча, и като ехо се чу кукуригането на петела. Голям студ идва, помисли си отново и се прибра в къщи. Двете тенджери къркореха, в стаята бе топло, будилникът показваше девет часа. Извади сварената кокошка от тенджерата и я остави да изстине, свали и чорбата от огъня и се залови да нареди масата. Сложи нова покривка, чинии, вилици, лъжици, донесе и една дамаджанка вино от новото, като през цялото време си говореше: „Това ще сложа тук, а това — там. Не, не е така, а ей така, на̀. Сега хубаво да изтрия чашите с кърпата. Тази е за Мела, тази — за мене. Мелината чаша трябва да стои откъм печката. Ще се върне измръзнала, ще седне до печката да се стопли. И масата да дръпна по-близо до печката. Ей така, на̀. Винцето сетне ще налея. То се налива при яденето…“

Вършеше всичко това преднамерено бавно, по няколко пъти, и си говореше сам, за да разсейва тежките си мисли и да не ги допуска в себе си. Усещаше ги как витаят около него, как го дебнат от всички страни и напират да нахлуят в главата му. Но ето че стана единайсет часът, мина полунощ, а Мела не си дойде. Нямаше какво повече да прави, седна на леглото да чака и още със сядането мислите, които цялата вечер клечаха около него като глутница хищници с настръхнала козина и оголени зъби, стръвно се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го ръфат. Нямаше повече сили да ги пъди от себе си, легна по гръб и с някаква сладостна мъка ги остави да късат живи меса от тялото му. Мела няма да се върне тази нощ, викаха в един глас те, ще остане при Иван Шибилев, защото той…

Виелицата донесе откъм лявата му страна къс пушечен изстрел — пак — като ония къси и сухи звуци, които издават детските паткала, направени от парче бъз и кълчищена топчица. На стотина крачки от него стоеше на пусия Солен Калчо и на какво ли можеше да гръмне в тази виелица. В друг случай би застанал нащрек, очаквайки и при него да се появи дивеч, а сега изстрелът само събуди спомена му за друг един такъв къс и сух изстрел, който бе чул през 1945 година в задния двор на чифлика. Беше останала малко царевица на нивата, обраха я и я докараха с каруцата, обядваха в кухнята и Деветаков се качи горе да почине, а Николин отиде да обели царевицата. Седна в каруцата и за да пести време, хвърляше обелените кочани направо в отвора на пашовника. След около час ожадня и преди да влезе в кухнята, видя Деветаков да стои на пруста, както винаги след работа на полето измит, сресан и преоблечен. От ранна пролет изнасяше една малка полирана масичка и стол на пруста и в свободното си време сядаше там. На масичката винаги имаше разтворена книга, но Николин бе забелязал, че Деветаков не гледа в нея, а напред към полето, като че търсеше да открие нещо там или го бе открил и не можеше да му се нагледа. Николин много пъти бе се спирал зад гърба му, за да разбере какво гледа в полето, и не виждаше нищо особено, в ранна пролет — ниви, като застлани в безпорядък престилки, малки и големи с весел резедав цвят на покарала пшеница, тъмнокафяви със зелени ивици от слънчоглед или царевица, лете яркожълти, тъмнозелени и златисти, а сега черни като катранено море, пусто, спокойно и тъжно, по шосето, опънато като бял мост над това море, рядко се мяркаше човек или каруца, а там, където свършваше шосето, се виждаха селските къщи, бели и малки като бучки захар. Но Деветаков, опрял лакът на масичката и отпуснал глава на дланта си, все гледаше нататък с притворени срещу светлината очи. Николин пи вода, отново се върна в задния двор и пътьом чу пукот като далечен изстрел от пушка — пат. Качи се в каруцата и преди да седне, огледа полето. В селото имаше двама ловци и по това време често бродеха около чифлика. После, докато белеше царевица, си помисли, че изстрелът дойде откъм къщата, слезе от каруцата и погледна в предния двор — понякога ловците се отбиваха да му поискат вода. Нямаше никой, нямаше го и Деветаков на пруста. Николин изтегли на ръце празната каруца под навеса, поизпоти се и се качи горе да облече суха риза.

Полираната масичка бе катурната с краката нагоре в дъното на пруста, а до нея лежеше Деветаков. Лежеше на дясната си страна с отметната назад глава, с едната си ръка стискаше крака на масичката, с другата — яката на ризата си, сякаш искаше да я разкъса. По-късно, когато възстановяваше в паметта си много и много пъти, с все нови и нови подробности това трагично събитие, Николин си спомняше, че първото нещо, което видя на пруста, беше книга, захлупена с корицата нагоре, след нея погледът му попадна на пресни драскотини по пода и по тези драскотини, като по дири, съгледа обърнатата масичка, а до нея два крака по чорапи и едва тогава самия Деветаков с отметната и натикана в ъгъла глава. Николин се вцепени, но не от страх, а от изненада, че го вижда в това положение. Гледаше го и се питаше защо се е проснал на пода: препънал ли се е, припаднал ли е, или какво? Пръстите на лявата му ръка, с която стискаше яката на ризата си, се отпуснаха и ръката му се свлече надолу. Николин го хвана под мишниците, за да го вдигне и отнесе в стаята, но дясната ръка на Деветаков стискаше крака на масичката и тя се повлече по пода. „А пусни се, де!“ — каза му Николин и тогава видя пистолета, който лъсна на пода, синкавочер и толкова малък, че човек можеше да го скрие в дланта си. Едва сега си спомни за късия, сух изстрел, който бе чул преди час откъм къщата, извика: „Бате Михаиле, какво си направил!“ и побягна на двора. Тичаше назад-напред и викаше с пресипнал глас: „Ееей, ееей, има ли хора, бе?“ Но в къщата и в двора нямаше вече никой освен него. И както тичаше назад-напред и викаше, случайно зърна през градината машиниста на вършачката Малай, който носеше на ръце жена си, изтича при тях и каза, че Деветаков лежи на пруста като умрял, „а пък до него има едно малко леворверче“. Малай остави жена си на пейката и се отправи към къщата, като говореше: „Аз скоро гледал Деветаков на балкон, скоро…“ Опипа пулса му, разкопча ризата му и попита:

— Каде ще оставим?

Все още блед и разтреперан, Николин отвори вратата на спалнята и двамата положиха Деветаков в леглото му.

— Той мо̀ртав! — каза Малай, свали каскета си и постоя една минута до мъртвия с мрачно, непроницаемо лице. — Отиваш в село да кажеш на поп.

Той се върна при жена си, а Николин излезе на шосето и пое към селото. Не се сети да запрегне кабриолета или да възседне кон, а тръгна пеш. Слънцето вече залязваше, когато влезе в двора на покойната готвачка леля Райна. В къщи си беше само мъжът й, дядо Ставри, поприказваха и отидоха да съобщят на попа. Върна се в чифлика по тъмно, не посмя да влезе в къщата, където лежеше мъртвецът, и застана сред двора. От всички страни запълзяха сенки като безплътни същества, въртяха се около него и издаваха някакви глухи, зловещи звуци. Няма нищо, привижда ми се, казваше си той, за да се окуражава, но се въртеше заедно със сенките, да не би някоя да се метне на гърба му. Но ето че нещо го дръпна за дрехата откъм гърба, полази нагоре и застана на плещите му. Нямаше нито тежест, нито дъх, но го усещаше зад шията си и не смееше да посегне с ръка да го махне. Повдигна раменете си до тила, сгуши се и застана неподвижен, а онова нещо обхвана шията му и започна да го души. Напъна се да извика за помощ, но вместо вик, от гърдите му се изтръгна глухо стенание. Сенките ме душат, помисли си и опита да освободи шията си. Не напипваше нищо, а пръстите му срещаха съпротива и не можеха да откъснат от гърлото му онова, което го стискаше като клещи. И тогава зърна някаква мъждива светлина, която прозираше през тъмните клони на градинските дървета. Затича се към светлината и видя, че тя идва от прозореца на Малай. Спря пред прозореца и още със спирането онова нещо, което го душеше, отпусна гърлото му и на гърба му олекна. Мина му през ум да влезе при Малай и жена му, но никога не бе пристъпвал прага на къщата им, не посмя да го направи и сега.

Малай беше унгарец и никой не знаеше как и по какви пътища бе попаднал в този затънтен край. Беше петдесет и пет-шест годишен як мъж, с извит като клюн нос и кръгли, платинени очи. Такива очи, лишени сякаш от зеници и затворени за топлината на една душа, можеше да има само равнодушен човек или отчаян самотник. Ако тези очи бяха прозорци на душата му и човек можеше да надникне през зениците им, сигурно щеше да види една огромна пустота. Но те не се спираха на нечии очи повече от секунда и се насочваха някъде встрани, съсредоточени сякаш в собствената си пустота. В съчетание с клюнестия нос и омасленото работно облекло, напомнящо настръхнала перушина, те му придаваха вид на хищна птица, но вече остаряваща, примирена и равнодушна към всичко. И гласът му бе плътен и твърд без ония модулации, които придават звуковия образ на чувствата. Малко думи произнасяше, и то с ударения, скачащи от първата към последната сричка като по стълбица от горе на долу със затворени твърди гласни, но винаги в учтива форма: „Момко, ѐла малко а̀ко о̀бича!“

Така бе казал на Николин преди единайсет години, когато току-що бе дошъл в чифлика и минаваше покрай гаража на вършачката.

— Моля, бо̀ди добър, дай ра̀ка тука!

Николин разбра повече жестовете, отколкото думите му, и хвана винта, който му бе посочил. Малай бръкна до лакът в утробата на трактора, намести някаква част и каза: „Мѐрси, момко, сво̀боден!“ Николин виждаше трактор за пръв път и смайването му нямаше мярка, когато тази огромна машина започваше да пърпори и да се тресе само при завъртането на някакво ключе, частите се движеха и въртяха като живи, помещението се изпълваше с оглушителен трясък и дъхаща на прегоряло масло топлина. По едно време машинистът извади от горното джобче на омазаната си работна риза голям сребърен часовник, погледна го и отново го пусна в джобчето. Докато работеше, нито веднъж не погледна момчето и излезе, без да му каже нещо. Николин позяпа още малко трактора и също излезе, а в това време унгарецът вече влизаше в двора на пристройката, в която живееше с жена си. Всъщност не беше пристройка, а самостоятелна къща с две стаи, кухня и стъклена веранда отпред. Навремето старият Деветаков бе държал новата си вършачка цяла година в гаража, защото по този край не се намери човек да я обслужва. И когато го намери случайно във влака, предложи му такива условия, че унгарецът веднага ги прие и постъпи на работа в чифлика. Имаше жена и две деца, момченце Ференц и момиченце Жужа. След като завършиха основното училище в селото, пратиха ги да учат в града.

Когато мина покрай оградата на къщата, Николин видя унгареца да носи жена си на ръце, както се носи дете. Знаеше вече от леля Райна готвачката, че госпожа Клара е болна от парализа, но се учуди, че е толкова крехка и нежна като момиче, а очите й са толкова големи и ясносини. Отсега нататък, когато щеше да минава покрай къщата им, винаги щеше да вижда как Малай я изнася по три пъти на ден и според времето я поставя в малката беседка или върху тревата в градината. И всеки път щеше да го поразява нежността, с която унгарецът, успял за минута да облече чисти дрехи, носеше жена си на ръце, както се носи малко момиче, и как това малко момиче, подобно на ония крехки растения, които взимат живителните си сокове от въздуха, обгръщаше шията му с двете си ръце и му говореше нещо на техния си език с нежен и звънлив детски глас. Един или два пъти в месеца Малай я донасяше да посвири на пианото и ако Деветаков бе в къщи, двамата с госпожа Клара си говореха на френски. Малай поставяше нотите над клавиатурата, сядаше на края на масата със скръстени ръце и гледаше усмихнат жена си, а когато тя се извръщаше на кръглото и въртящо се столче към пианото и започваше да свири, суровото му и непроницаемо лице с извит нос като клюн на граблива птица изведнъж се озаряваше от някаква вътрешна светлина и придобиваше странно изражение, едновременно весело и тъжно, дълбоко замислено и усмихнато, а от студените му очи се излъчваше меко, лъчезарно сияние и едри, бистри сълзи заблестяваха на тъмните му клепки. Звуците излитаха изпод тънките бели пръсти на госпожа Клара като невидими птици, кръжаха във въздуха, докосваха тавана с пухкавите си криле, гмуркаха се надолу, за да се докоснат до печката, до стените, до всички предмети, настигаха се, играеха като пролетно ято, докато изпълнят стаята до последен предел. Малко по малко Николин започваше да ги вижда като живи, разноцветни петна, които летят плавно и звучно във въздуха, гонят се, пеят или плачат с тъжни, стенещи гласове, извиват се като вихрушка и уж чезнат в далечината, а влизат в самия него, изпълват душата му и го карат да тръпне от някакво нетърпение да ликува от радост или да изпитва непонятна сладостна тъга.

Николин не можеше да влезе в къщата на Малай и госпожа Клара, защото знаеше, че сега госпожа Клара лежи по гръб в леглото или седи на стол, говори на мъжа си с чуруликащ гласец и се усмихва. Тя винаги се усмихваше кръшно и весело като младо момиче, когато разговаряше с Деветаков, когато мъжът й я носеше на ръце и когато седеше при хубаво време на двора или в градинката на меката трева, а очите й бяха толкова ясносини и така сияеха, щото на Николин му се струваше, че вместо лице тя има една сияеща усмивка. Мъждивата светлина зад пердето угасна, мракът наоколо избеля, зловещите сенки отново запълзяха около него и той отново започна да се гърбучи, да тича и да се върти заедно с тях. И докато се въртеше и тичаше из градината, усети някаква топла, напоена с възкиселия дъх на коне миризма, която го облъхна като ласка. Мина му през ум, че тази вечер не е давал нищо на конете, и влезе при тях. Напълни яслата със сено, легна между двата коня и цялата нощ прекара успокоен и стоплен от присъствието на тези две същества. И през цялата нощ пред очите му стоеше Деветаков, какъвто го бе видял на пруста, с жълто лице, плътно затворени очи и сини клепачи, ту пък какъвто го бе видял за пръв път преди единайсет години, гологлав, с карирана риза и запретнати ръкави. Двамата стояха пред очите му един до друг и той с голямо усилие се мъчеше да премахне от въображението си мъртвия, за да вижда само живия и когато успяваше да го направи, усещаше ръката му на рамото си, мека, бяла и топла ръка.

Тогава бе шестнадесетгодишен юноша. В чифлика го доведе вуйчо му, когато един ден отиваха в града да продават дърва за огрев. Насред селото Орлово ги спря един турчин, плати дървата, без да се пазари, и ги заведе в чифлика. Стовариха дървата и преди да си тръгнат, покрай тях мина млад, около трийсетгодишен мъж, гологлав и по риза, и попита вуйчото дали може да му докара още две или три каруци дърва. Вуйчото обеща и когато младият мъж отмина, досети се, че това е чифликчията Михаил Деветаков, изтича подир него и го настигна. Свали калпака си и докато му говореше нещо, така умилително държеше ръката си на сърцето и така раболепно се превиваше на две, че младият мъж се обърна назад и погледна към каруцата. След малко двамата дойдоха при Николин.

— Николинчо, чорбаджията търси момче за работа — каза вуйчото. — Ще останеш ли?

— Да остана, що да не остана — каза Николин, като гледаше в краката на вуйчо си.

От година насам вуйчото търсеше да го даде някъде на работа, та Николин не бе изненадан от решението му да го остави в чифлика още сега, а и сам вече искаше да го махне от дома си. Деветаков виждаше, че момчето е стеснително, и се опита да го предразположи към себе си. Сложи ръката си на рамото му, поведе го към къщата и му каза, че не бива да се притеснява за нищо, защото е вече голямо момче. Попита го и какво иска да работи.

— Ми досега овце съм пасъл — каза Николин.

— То хубаво, ама аз сега имам двама овчари — каза Деветаков. — Поразходи се някой и друг ден из двора, погледай туй-онуй, па тогава ще видим.

Докато разговаряха така, Деветаков въведе момчето в къщата. Тя беше двукатна, във формата на буквата „и“, имаше пет стаи на горния кат, трите наредени една до друга, а двете крайни, издадени напред, всички съединени с дървен пруст. Средната стая, която наричаха гостна, бе най-голямата и най-добре обзаведена. Имаше три прозореца и таван с дървена резба, а мебелите бяха старинни — една голяма елипсовидна маса с дванайсет стола от черно дърво, шкаф с дебели изпъкнали стъкла, две кожени канапета, кахлена печка и пиано. Двете долни стаи се заемаха от готвачката леля Райна и управителя, а останалите се използваха за кухня, баня и килер. Отвън къщата изглеждаше неугледна, тромава и дори сърдита, но отвътре бе удобна и уютна, лятно време хладна, а зиме топла и непристъпна за острите степни ветрове. Във всяка стая имаше кахлена печка, висока до тавана, и с това всъщност се различаваше от селските къщи. Навремето бащата Деветаков бе я строил за голямо семейство, ала стана така, че му се родиха само дъщеря и син. Жена му почина млада от апендисит, а дъщеря му забягна с някакъв мъж още като ученичка и повече ни я чуха, ни я видяха.

Минаха по дървения пруст и влязоха в горната западна стая. Като видя пъстрия килим на пода, Николин спря на прага и инстинктивно погледна краката си, обути в цървули върху дебели вълнени чорапи.

— Влез, влез! — каза Деветаков и пак сложи ръка на рамото му.

Гласът му бе мек, ласкав и предразполагащ, но Николин пристъпи до средата на стаята като по жарава и остана там. В ъгъла до южния прозорец имаше железен креват с табли, застлан с пъстра покривка, масичка с два стола, кафява кахлена печка, висока и лъскава като гледжосана стомна, и това бе цялата наредба.

— Тук ще спиш, Николинчо — каза Деветаков и се обърна към жената, която минаваше по пруста. — Лельо Райно, имаме си нов работник, Николин се казва. Приготви му леглото за довечера, а сега запали банята. Като се изкъпе, дай му риза и обувки и не забравяй да го повикаш за вечеря. Хайде, Николинчо, иди да помогнеш на леля Райна да запали банята.

Николин се обърна да излезе от стаята и заплака. Плачът се надигна внезапно от дъното на душата му като стихия, разтърси го цял и го покори.

— За село ли ти е мъчно? — каза Деветаков. — Ако не искаш да останеш тук, още утре ще те заведем в твоето село.

— А, неее! — изрева Николин с дрезгав, мутиращ глас, като криеше лицето си с разтреперани ръце. — Неее!

— За мама и татко му е домъчняло — каза леля Райна. — Не плачи, лели, голямо момче си вече!

Деветаков й даде знак да излязат на пруста и там й прошепна, че момчето е кръгъл сирак и не бива да му споменава за родителите, нито да го разпитва за миналото му. Горкото, додражало му е, каза тя и очите й се напълниха със сълзи. С усета на милозлива жена тя се досети защо момчето се тресе от неистов, избухнал от сърцето му плач, хвана го за ръката като дете и го отведе в кухнята. По-късно Николин често си мислеше, че ако не бе тази жена, още същия ден щеше да избяга от чифлика и да се върне в селото си. Тя го пое като свой син още от първата минута, утеши го, даде му облекло, показа му кое къде е и за няколко дни го въведе в живота на чифлика. Сутрин почукваше на вратата му да го пита дали е спал добре и винаги го заварваше да стои облечен до прозореца. На чуждо място мъчно се свиква, лели, говореше му тя, докато го отвеждаше към кухнята за закуска, защото виждаше по лицето му следите на безсънието: гласът му бе пресипнал, очите му зачервени, лицето бледо и измъчено.

Животът му в чифлика започна така внезапно нов, приказно лек и безгрижен, че месеци наред не можеше да се приспособи към него. Не спеше по цели нощи, не смееше да се протегне и наслади на чистотата на чаршафите, които го обгръщаха с непривична хладна нежност, на мекото легло, на широката стая и на покоя. Чифликът не беше голям, имаше около хиляда декара земя, триста глави овце, шест коня, от които двата бяха ездитни, още толкова волове и няколко крави. И прислугата не беше голяма: леля Райна, двама овчари, коняр, воловар, машинист на вършачката, управител и старецът дядо Къньо без определена длъжност. Няколко дни след идването му в чифлика господарят замина за странство, както каза леля Райна, и се завърна след Нова година. През това време никой не му възложи определена работа, но той бе свикнал да се труди от невръстно дете и безделието го измъчваше. Помагаше на леля Райна в кухнята, носеше й дърва, вода и продукти, помагаше и на гледачите на добитъка. По това време разбираше най-добре от овчарство и през свободното си време прекарваше при овцете. Случи се, че един от овчарите се поболя, цяла зима остана у дома си в село и Николин го замести. Всяка сутрин при ясно време изкарваше овцете в градината да се поразтъпчат, нахвърляше им по снега сено или царевична шума, поеше ги на кладенеца, чистеше гюбрето в кошарата. След Нова година, в най-големите студове, овцете започнаха да се агнят. Познаваше коя овца ще се оагни днес, през нощта или на следващия ден и не я изпускаше из очи. Овцата започваше да прилягва настрани от стадото по за час-два, ядеше малко и вълната й изпод корема се обливаше в пот. Отделяше я в най-закътаното място в кошарата и я чакаше с часове, защото овцете раждаха различно — едни по-бързо и по-леко, други — продължително и трудно. И агънцата биваха различни. Някои още след раждането си рипваха на крачета, въртяха опашчици и посягаха да сучат, а други се раждаха слабички като недоносчета и не можеха да се изправят на крака. Случваше се още и на някоя първескиня да пресекне млякото, да смачка малкото си или да не умее да го приюти под вимето си.

Когато овцете започнаха да се агнят по пет, по десет в денонощие, Николин не спеше нощем, а лежеше облечен на миндера в кухнята и час по час ходеше в кошарата да види дали има ново агънце. Отнасяше го до печката да се подсуши, а ако бе задушено при раждането, духаше в устата му, разтриваше го, както го бяха учили старите овчари в село, и така му вдъхваше живот. Леля Райна всяка сутрин го заварваше заспал дълбоко на миндера след безсънна нощ, а на пода до него някое агънце. „Боже, туй дете ще се поболее с тез агънца, казваше тя на Деветаков, речи му да си спи горе в стаята! Ни яде, ни спи като хората!“ Но вместо да посъветва момчето да си стои нощем в стаята, Деветаков често слизаше вечер в кухнята да види новородените агънца. Току-що бе се завърнал от Франция и както бива след скорошно завръщане от чужбина, още носеше облеклото, което бе носил там — домашен вълнен пуловер с висока яка, плетена шапчица и сив панталон на тъмни карета. Навън всичко бе сковано в сняг и лед, зад прозореца бушуваше виелица или лежеше призрачна бяла пустота, а в кухнята витаеше тайнството на раждането, на нещо топло и животворно, въплътено в дълбоките и влажни очи на агънцата, в усилията им да се задържат на крехките си, несъразмерни с тялото крачета, да поемат първите глътки мляко, и това го изпълваше с детинска радост и вълнение. Леля Райна спеше в съседната стая, чуваше ги, като отиват до кошарата и се връщат, и влизаше при тях. „Мишо, Мишо, ама и ти си едно дете, лели! — гълчеше тя свойски господаря си. — Хайде, лягайте си, кое време е станало. Агънцата и без вас ще се оагнят, господ ги пази отгоре…“

Овцете престояваха в чифлика само през зимните месеци. В първите дни на пролетта ги откарваха в летните къшли, никой не възложи на Николин някаква работа и той отново се привъртя към леля Райна. Тя бе готвачка, но се грижеше и за къщата. В най-усилните дни по жетва и вършитба мъжът и двете й дъщери идваха да й помагат, през останалото време сама се справяше с работата. Имаше стая на долния кат, но оставаше да спи там само в най-студените зимни дни или когато й се налагаше да остане до късно в чифлика. Тъй като нямаше домакин да се занимава с разходите и поддържането на къщата, с времето тя си бе присвоила и тази длъжност. Водеше сметка за всичко, знаеше какво има и какво е нужно за къщата, държеше под ключ дори празните чекмеджета на масите, разпореждаше се с домашния бюджет както намери за добре и се отчиташе до стотинка на Деветаков. Тя даде и първата заплата на Николин.

— Туй ти е половината заплата, защото дойде на средата на месеца. Занапред ще получаваш пълна заплата от осемстотин лева.

Николин не бе виждал, камо ли да притежава толкова пари, които по онова време не бяха малко. От овчарството си бе получавал възнаграждение в натура — зърно, брашно и сирене, които отнасяше в къщи. Стопаните го хранеха по три пъти на ден, мащехата кърпеше или подменяше дрехите му и той не се нуждаеше от нищо повече. Сега бе нахранен и облечен по-добре от всякога, без да е работил, а му даваха толкова пари. Леля Райна му подаде парите, а той се извърна настрани, сякаш тя го караше да извърши нещо срамно.

— Душичката на леля! — каза тя. — Хората ще се изпотрепят за един лев, то не смее да посегне към четиристотин лева! — Тя не му се надсмиваше, а си мислеше на глас как едно дете, преживяло досега в лишение и самота, може да бъде толкова потиснато, че да загуби самочувствието си на пълноценен човек. — Ще ги сложиш горе в чекмеджето на масата и ще го заключиш. Тъй месец подир месец, година подир година, ще се съберат, та един ден и ти като хората да си имаш къща и имот. Нали си ми ергенче, току-виж подир година-две и булчица си намерил. И на сестричките си ще даваш половината. По-голямшката, думаш, на четиринайсет години, може скоро да се задоми, че подир нея и малката. Вуйчо ти гол като тояга, а пък женското не може да отиде с празни ръце в чужда къща. — Докато му говореше така кротко и назидателно, леля Райна го заведе горе в стаята му, раздели парите на две и ги сложи в чекмеджето на масата. — Тез туканка са за тебе, а пък тез — за сестричките ти. Ей ти и ключето, тури си го някъде на скришно да не го загубиш. Когато ти потрябват пари, ще си отключиш и ще си вземеш…

Същата година и по същото време Иван Шибилев живееше във Варна и се колебаеше да постъпи ли в трети гимназиален клас или не. Първите два класа бе завършил с отличие, и то без особени усилия, и все пак едва ли щеше да продължи учението си, ако майка му не бе пристигнала от село по някаква работа. Тя бе овдовяла и повторила с един вдовец от Орлово, но Иван Шибилев отказа да я последва. Прекара едно денонощие в чуждата къща, каза на майка си, че не може да остане ни час повече там, и се върна у дома си. Всички усилия на майка му да го приобщи към новото семейство останаха напразни. По-късно роди момиче от втория си брак, но тогава Иван бе единственото й дете и само заради него се бе решила да повтори. Покойният й мъж бе оставил над сто декара земя, хубава двукатна къща, добитък и пари, но за четирите й вдовишки години имотът започна да се разпилява. Беше млада и неопитна в стопанската работа, крадяха я всички и докато се усети, парите се стопиха, земята запустя, а от добитъка останаха само два вола и една крава. За да осигури бъдещето на сина си, отиде под второ венчило и случи — вторият й мъж излезе разбран човек и като нея средно заможен. Той не се обиди от своенравието на момчето, макар да виждаше, че майка му страда и заради него е готова да се върне в селото си. Решиха да оставят момчето само и да го навестяват през ден-два с надеждата, че като хване студът и го измъчи самотата, то ще поиска да се прибере при тях. Но момчето не се измъчваше ни най-малко от самотата, а напротив, чувствуваше се много добре и молеше майка си да не се безпокои за него. Посрещаше я радостен и тя виждаше, че е здрав и весел, а това бе най-важното за нея. И зимата не го уплаши. Докараха му нарязани и сухи дърва, сложиха му печки в двете стаи, майка му почистваше и приготвяше храна най-малко два пъти в седмицата. Така на дванайсетгодишна възраст Иван Шибилев заживя сам като стопанин на къщата. Много работи му идеха отръки и още тогава у него се проявиха склонности и заложби, които по-късно щяха да станат причина селяните да го нарекат Пенкилера. Наред с уроците и домашните работи, свиреше на всички музикални инструменти, каквито се намираха в селото, пишеше стихчета и рисуваше с водни боички, често се отбиваше и в дърводелницата на съседа си да го гледа как работи и сам се опитваше да работи с по-леките инструменти.

В града Иван Шибилев заживя при възможно най-добри условия. Майка му нае хубава стая в центъра на града с пълен пансион, т.е. с храна при хазаите и всичко необходимо да бъде сит, облечен и да си гледа уроците. Уроците не му създаваха никакви трудности, запомняше ги още в клас, а домашните си приготвяше за по-малко от час, така че проблем за него не бе времето в клас, а извън клас. Любопитството му неудържимо го влечеше към живота на града и до края на първия срок успя да вкуси кажи-речи от всичките му прелести. Всеки ден след училище се отбиваше в колоездачницата, наемаше велосипед и бясно препускаше по асфалтираната пътека покрай морската градина, наминаваше към стрелбището, ходеше на пристанището да гледа чуждестранните кораби, минаваше покрай пазара или тръгваше по главната улица, където привечер целият град излизаше на разходка и където можеше да се види цялата му пъстрота. Най-силно го привлече киното.

В центъра на града имаше три киносалона с внушителните имена Сплендид, Глория и Олимп и във всеки от тях се прожектираха филми според възможностите и манталитета на различните съсловия. В Сплендид, най-комфортния и скъп киносалон, прожектираха тъй наречените сериозни филми, които се гледаха най-вече от градския хайлайф, в Глория отиваха почтените домакини, чиновници и занаятчии, Олимп се пълнеше с плебса — хлапетии, каруцари, ваксаджии, войници, слугини и всякакъв друг народ, който търсеше по-дълготрайни и по-евтини зрелища. Иван Шибилев посещаваше и трите киносалона, но най-вече Олимп, защото филмите там бяха многосерийни и забавни. В Олимп можеше да се престои от десет часа сутринта до полунощ, да се яде, да се люпят семки и даже да се пуши, тъй че едва се дишаше от прах и тютюнев дим. На екрана шествуваха не олимпийските богове, а кинозвездите от Дивия запад. Най-любими на публиката бяха Бъфало Бил с неговия мистичен кон, вечно дъвчещият тютюн Уолас Бири, кучето Рин-тин-тин с коня Рекс и много други. Смели и великодушни, те нападаха и се измъкваха от най-безизходни положения, стреляха безпогрешно в галоп и заднешком с по два револвера и се промъкваха невредими изпод дъжд от индиански стрели. Лаурел и Харди, Чаплин, Крачун и Малчо изразходваха във всеки филм по един тон пасти да се замерят по лицата, падаха на всяка крачка и чупеха стотици чинии, предизвикваха пожари и наводнения, замесваха се във всякакви истории и винаги надхитряваха полицията. Задименият салон се тресеше от възторжените викове и неудържимия смях на публиката.

В Сплендид често прожектираха и „забранени“, в повечето случаи любовни филми, които възбуждаха въображението на учениците до такава степен, че непрекъснато говореха за тях и крояха планове как да се вмъкнат в киносалона да ги гледат. Докато траеха прожекциите, на входа стояха като цербери двама учители, единият от мъжката, другият от девическата гимназия, и ловяха учениците, които можеха да познаят, вземаха си и доверени ученици от по-горните класове да им помагат. Все пак най-смелите и изобретателните успяваха да се промъкнат в киносалона и славата им на щастливци се носеше из гимназията. Един влязъл в офицерската униформа на брат си, друг подкупил кинооператора и гледал филма от кабината, трети най-спокойно влязъл в киносалона облечен в женски дрехи. Трескавото юношеско въображение създаваше легенди за смелчаци, които бяха успели да минат изпод носа на церберите. Никой не познаваше тези щастливци, но онова, което бяха видели в забранените филми, се знаеше от всички до най-малките подробности.

Иван Шибилев ходеше на кино почти всяка вечер, без да се съобразява с така наречения ученически час и без да изпитва угризение, че нарушава училищните разпоредби. Към средата на втория учебен срок щастието му изневери, хванаха го на излизане от Сплендид след ученическия час и намалиха поведението му. Класният наставник го повика, за да му напомни, че както във всяко учреждение, и в гимназията има установени от години ред и дисциплина, които трябва да се спазват безпрекословно. Изпитваше към него особена симпатия, както впрочем и всички останали учители, и му даде да разбере, че ако обещае да спазва строго занапред училищните наредби, може да измоли с директора да отмени заповедта си за намаляване на поведението му. Иван Шибилев отговори, че недоумява защо го обвиняват в нарушение на училищния ред, когато той е задоволил една своя духовна потребност, след като си е подготвил уроците за следващия ден. За класния наставник стана ясно, че му се налага да накаже един от най-добрите си ученици, за да го „стресне“, та в бъдеще да си спести тази неприятна работа.

Иван Шибилев не се „стресна“ от наказанието. За него бе съвсем естествено например да преправи по свой вкус монограма на гимназията, гравиран върху катарамата на колана му. Направи свой проект на монограма и го даде на леяр от квартала да го отлее, но не от златен, а от сребърен бронз, защото смяташе, че този цвят отива по-добре на цвета на куртката му. По същата причина префасонира и шапката и куртката си. На шапката премахна пружината, посмачка периферията, изви надолу десния край на козирката, за да стане „по-шик“, а на яката на куртката сложи по-светлосиньо кадифе. Не само към дрехите или предметите, с които си служеше, но и към много други неща ръцете му инстинктивно посягаха, за да ги променят така, както му се струваше, че изглеждат по-удобно и по-добре. Не можеше да понася и големия ученически номер на левия си ръкав. Ненавиждаше го не от суета или като уличаващо го в нарушение на училищните наредби средство (както видяхме, не се съобразяваше с тях, защото не разбираше смисъла им), а като подигравка над личността му. Смяташе, че е Иван Шибилев, ученик от четвърти „а“ клас, а не цифрата 219, изобразена на кръгъл картон, облечен с плат и зашит на ръкава му. Ей ти, номер 219, оправи си крака, не обърквай целия строй! — извика му учителят по гимнастика, който командваше маршируването на класовете по разни празненства. — 219, на теб говоря! — Учителят дотича задъхан и разтърси рамото му и едва тогава Иван Шибилев разбра, че командата се отнася за него. Това стана още в първия учебен срок и оттогава свали номера от ръкава си. Носеше го в джоба си и само сутрин, преди да влезе в клас, го закачаше на ръкава си с безопасна игла.

Увлечението му по киното продължи цяла година с такава сила, че не му се искаше да си отиде на село през ваканциите, за да не изпусне някой филм. Още с появата на първите кадри по екрана изпадаше в захлас и се пренасяше в един приказен свят, какъвто не бе виждал дори в сънищата си. Излизаше от киносалона омагьосан и дълго носеше в себе си този свят, виждаше героите на филма, усещаше ги до себе си, чуваше ги как говорят и дишат. Така той сам заживяваше друг, непознат живот, поразен и затрогнат от собствените си действия: биваше моряк, който преживява корабокрушение, играч на рулетка, който губи цялото си състояние, съдия, престъпник, войник…

В началото на втората учебна година се запозна с художника Асен Момов. Беше влязъл във фотоателие „Астра“ на главната улица да си направи снимка и там между рекламните фотоси, окачени по стените на приемния салон, видя и морски пейзажи. Изглежда, че никой от клиентите не бе заглеждал с такъв интерес картините му и художникът веднага забеляза това. Забеляза и страхопочитанието, с което ученикът го слушаше, когато му заговори за картините си, и така узна, че и той „си рисува разни картинки“. Покани го у дома си да му покаже и другите си картини и Иван Шибилев се яви при него в определения ден и час. Момов държеше фотоателието в съдружие с баща си, а през свободното време рисуваше крайбрежни скали с разбиващи се о тях бурни разпенени вълни, а понякога и тихо море с рибарски лодки. Много рядко, и то само по поръчка, рисуваше и натюрморти с плетени кошници, пълни с плодове, или букети с есенни цветя върху маси с пъстри покривки. Рисуваше с маслени бои, но най-често с гваш върху картони с малки размери и обикаляше всички по-големи учреждения или магазини да предлага изкуството си. Много рядко, два или три пъти в годината, успяваше да продаде картина на някой търговец, и то срещу стока — парче плат за костюм, обувки или риза.

В града имаше още няколко художници, които изразяваха съперничеството си с пълно презрение един към друг, тъй че щом Момов откри в лицето на младия момък свой възторжен почитател, прегледа рисунките му, одобри ги и се обяви за негов покровител. Иван Шибилев бе обладан от същата страст към живописта, каквато изпитваше към киното и поезията, и наесен се завърна от село с цял вързоп от рисунки и картини. През цялото лято бе рисувал с някакво диво настървение всичко, което бяха видели очите му: хора, къщи, животни, жътви и вършитби. По рисуване дойде нов учител, млад мъж с нови възгледи за изкуството и талантлив художник. Той се възхити от пейзажите и особено от портретите на младия момък, като казваше, че „не са видени с физическите, а с духовните му очи“. Към края на годината Иван Шибилев бе обявен от класния си наставник, преподавател по литература, и от учителя по рисуване за дете чудо с всестранни заложби. Освен отличния успех, който бе получил по всички предмети, Иван Шибилев бе нарисувал портретите на съучениците си от класа и на преподавателите. Портретите бяха нарисувани с маслени бои, гваш и молив според времето и мястото, където бе наблюдавал моделите си. В същото време излязоха от печат цикъл стихове в списание „Българска реч“. Двамата учители му уредиха във фоайето на гимназията художествена изложба и тя бе посетена от много ученици и граждани.

Много скоро след тези дни на всеобщо възхищение от него като поет и художник на Иван Шибилев бе съдено да се увлече с непреодолима сила и по театъра. По-малкият брат на хазаина му беше сценичен работник в театъра. Като повечето работници в театъра, и той страдаше от манията, че е неосъществен актьор, и той бе „посветил живота си“ на сцената с такава всеотдайност, на каквато може би самите актьори не бяха способни. Братята му, единият пенсиониран учител по история (хазаинът на Иван Шибилев), другият — чиновник в данъчното управление, се срамуваха от неговата маниакалност, заради която бе изпуснал една порядъчна кариера, и гледаха на него като на душевно болен. Всички от двете семейства, и особено децата, го обичаха и приемаха с радост. Той създаваше празнично настроение, умееше да прави „мутри“ и разни фокуси, да имитира хора и животни така сполучливо, че всички се смееха от сърце. Казваше се Георги, но малки и големи го наричаха чичо Жорко, а в негово отсъствие и чичо Зайко, защото горната му устна бе цепната като на заек. Още при първата им среща Иван Шибилев откри у него сродна душа, от своя страна чичо Жорко също оцени заложбите му и започна да го води „гратис“ на театър. Запозна го с разпоредителките, те му слагаха допълнителен стол в края на първия балкон и оттам, необезпокояван от никого и превърнат на слух и зрение, изгледа целия репертоар на театъра.

Веднъж чичо Жорко го помоли да му помогне за няколко часа, защото един от колегите му не бе дошъл на работа. Иван Шибилев остана при него цял следобед и оттогава му стана доброволен помощник, отначало в празнични, а отпосле и в делнични дни след излизане от училище. Всъщност нямаше какво да помага, защото чичо Жорко и останалите работници си вършеха работата, и той оставаше до края на представлението. Обхождаше всяко кътче на сцената, наблюдаваше как се слагат декорите, а понякога успяваше да надникне и в гримьорните, където актьорите се приготвяха за предстоящото представление. Най-интересни му бяха репетициите. Присъствието на външни хора бе най-строго забранено, но чичо Жорко съумяваше да го скрие в някой тъмен ъгъл иззад декора, а при случай го представяше за свой племенник. Така Иван Шибилев имаше възможност да слуша и гледа това, което ставаше на сцената. Отначало артистите четяха ролите си и чичо Жорко му обясняваше, че това е репетиция на маса. През следващите репетиции актьорите казваха ролите си наизуст и излизаха на мизансцен (както обясняваше чичо Жорко), прекъсваха играта много пъти, работниците внасяха на сцената все повече декори, актьорите обличаха необходимите костюми, режисьорът следеше играта долу от зрителната зала и оттам говореше на актьорите, понякога изтичваше при тях, показваше им нещо и отново се връщаше на мястото си. От репетиция на репетиция, от отделни думи и движения, пиесата се превръщаше в жива човешка история, весела или тъжна, но винаги вълнуваща до забрава. Като връх на всичко идваше и премиерата. Няколко дни преди нея всички в театъра, от портиера и сценичните работници до режисьора, биваха обзети от напрежение и безпокойство, правеха се по две репетиции на ден, а на някои части от пиесата и по три, режисьорът хвърчеше от залата на сцената й обратно, разместваше декори, сменяше костюми, заповядваше да се пази тишина. Иван Шибилев изпитваше като всички предпремиерното напрежение, защото знаеше всички роли наизуст и се чувствуваше като участник в представлението.

Най-после премиерата. Партерът и балконите постепенно се изпълваха с хора и Иван Шибилев наблюдаваше през един процеп на завесата и виждаше, че тук, в театралната зала, те изглеждаха съвсем различни, сякаш са оставили навън делничните си грижи, не само в празничните им костюми и тоалети, но и в израза на лицата им имаше тържественост и благородство, мекота и вежливост, каквато навън не се забелязваше у тях. Преобразени от златистата барокова обстановка на залата и светлините, те седяха чинно в меките кадифени столове, шепнеха си и нетърпеливо очакваха да се вдигне завесата. Иван Шибилев знаеше по себе си, че за тях всичко зад завесата е една тайна, в която никога няма да надникнат и винаги ще напрягат въображението си, както доскоро и той бе напрягал въображението си. Никой от стотиците зрители например не можеше да допусне, че зад завесата загадка не цари пълен покой, както изглежда откъм зрителната зала, а напротив, кипи най-голямо напрежение, дооправят се недогледани неща, сценичните работници тичат на пръсти, режисьорът дава последните си съвети, актьорите очакват да се вдигне завесата вътрешно стегнати и съсредоточени, като че им предстои опасно за живота изпитание.

И ето че светлините в залата гаснат една след друга, шумът постепенно утихва, горната част на завесата се раздира на две половини и те се понасят към двата края на сцената. Зад рампата се спуска синкав мрак и в него, отразили блясъка на сцената, прозират светлите петна на стотици човешки лица. Скоро тези лица затаяват дъх, а след малко започват да се смеят или да хлипат, сякаш това, което става на сцената, става и със самите тях. Действие след действие, и краят на представлението идва неусетно. Залата се разтърсва от ръкопляскания и одобрителни викове, на сцената излизат актьорите, хванати за ръце, усмихнати и все още възбудени от играта, покланят се на публиката, скриват се зад кулисите и отново, и отново извиквани от публиката излизат да й се покланят. След тези минути на възторжени аплодисменти към актьорите и на славата, с която ги даряваше публиката, Иван Шибилев си мислеше, че киното, рисуването, поезията и учението са били мимолетни увлечения по пътя му към сцената, и си даваше обет да посвети живота си на сцената. И докато учителите, съучениците и познатите му говореха, че природата е била безогледно щедра към него и го превъзнасяха като бъдещ знаменит поет и художник, той бе вече устремен с мисли и чувства само към театъра. Предстояха една след друга премиерите на „Скъперникът“, на „Майстори“ и „Министершата“, в които щяха да гастролират Кръстьо Сарафов, Елена Снежина, Владимир Трендафилов и други „светила на сцената“. В артистичния свят на града едва ли можеше да има други двама души, които да очакват с такова нетърпение тези премиери, както ги очакваха чичо Жорко и Иван Шибилев. Чичо Жорко не излизаше от театъра по цели денонощия, спеше по няколко часа на една изтърбушена кушетка, а през останалото време работеше така, че на постановките да не липсва нищо. Иван Шибилев ходеше всяка вечер в театъра, а много често и през деня да гледа репетициите като свой човек. Чичо Жорко бе успял вече да покаже стиховете му, печатани в „Българска реч“ и местния вестник „Литературни новини“, някои бяха видели и изложбата му в гимназията, тъй че почти всички актьори го познаваха и се отнасяха благосклонно към него.

Дойде и краят на третата учебна година. Можеше да я завърши с отличен успех, тъй като всички предмети му се удаваха с еднаква лекота, ако тези предмети не бяха престанали да го интересуват. Всичко, което говореха преподавателите, го изпълваше с досада, а особено неприятно му бе изпитването. То се превръщаше в разпит, тероризираше духа му и го караше да се чувствува като марионетка. Все по-често му се случваше да получава лоши бележки и учителите не скриваха съжалението си, че той от ден на ден пропада в училище и не прави усилие да постигне първоначалните си успехи. Толкова много хора, мислеше той, не знаят колко е висок връх Ком, химическия състав на водата или не могат да си служат с логаритмичната таблица, а нима са глупави, пропаднали и безполезни за себе си и за обществото, както ни се проповядва в клас? Дали Сарафов или Снежина могат да изчисляват обема на цилиндъра, а ако не могат, как са станали такива чародейци на сцената?

Така се опитваше да използува тези софистични съждения като щит срещу капитулантството си пред науката и като оправдание за поредното си увлечение. Един ден музите може би щяха да се преобразят в ерении, за да му отмъстят за духовното му многоженство и да превърнат дарбите му в тежко проклятие, но засега бе изпълнен с толкова чисти въжделения, че не допускаше такава опасност и вярваше, че ще може да им служи до края на живота си с еднаква преданост и любов. Изпитваше угризение само към майка си, неграмотната женица, която бе повторила, за да запази имота и да го изучи. Както всяко лято, тя се пресели в старата къща, за да прекара няколко месеца с него, но той постоя с нея само два дни и на третия се върна в града. Каза й, че в училище го задължават да остане още известно време в града, тя му даде пари и го изпрати по живо, по здраво.

В началото на юли един от режисьорите, Янакиев, събра група от десетина души актьори и предприе турне из селата в областта с „Под игото“ и „Боряна“. Тук и там зажънваха ечемиците, но хората не бяха виждали театър и вечер пълнеха „салона“. В повечето от селата ги хранеха безплатно и вечно гладното актьорско съсловие ядеше и пиеше до насита и събираше по някой лев за лятната ваканция. Янакиев имаше приятел, полковник от местния гарнизон и страстен любител на театъра, който му предостави четиритонен, покрит с брезент камион, така че превозът на хората и реквизита ставаше бързо и лесно. Иван Шибилев и чичо Жорко, който изпълняваше и длъжността на квартириер, отиваха ден по-рано в следващото село, осигуряваха квартири за трупата и приготвяха сцената в някое читалище, в училище или дори в някой плевник.

В един такъв изоставен общински плевник Иван Шибилев излезе за пръв път на театралната сцена. Актьорът, който изпълняваше ролята на Павел от „Боряна“, си счупи крака още на втория ден от турнето след едно безпросветно напиване и трябваше да го откарат в града. Янакиев възложи ролята на Иван Шибилев, без да се колебае, защото бе уверен, че ще се справи добре с нея. Познаваше вече страстта му към театъра, заради която бе дошъл с трупата да работи безплатно, а сега откри, че има и други заложби. Притежаваше изключителна памет и знаеше наизуст почти целия репертоар на театъра, умееше да имитира много сполучливо, пишеше стихове и ги рецитираше добре, рисуваше портрети на хората от трупата, свиреше на цигулка и на всички народни инструменти, а освен това притежаваше най-ценното за един актьор — чар и присъствие на сцената. Беше малко по-висок от среден ръст, с кафяви очи, топъл глас и много приятно, изразително лице, което отразяваше весел, неспокоен характер и чистота на чувствата. След представлението на „Боряна“ актьорите го поздравиха с успешния дебют и му пожелаха нови успехи. Всички бяха възхитени от оная свежест и искреност, с която той въплътяваше образа на младия селски момък Павел, особено в оня момент, когато застава пред всемогъщия алфатарски цар да брани любовта си на живот и смърт: „Не пущам Боряна, само ако умра, тя ще излезе оттука!“ След едномесечното турне трупата се завърна в града. Преди да се разделят, режисьорът го помоли да дойде в театъра към първи септември, за да изпълнява същата роля, ако титулярът не е оздравял дотогава, ако пък е оздравял, да го изпробва в друга младежка роля.

Иван Шибилев едва дочака средата на август, замина за града и още същия ден привечер намина към театъра. По това време там се въртеше само чичо Жорко с няколко души работници, които довършваха ремонта на гримьорните. Пред портиерската врата имаше пейка и на пейката седеше жена с тъмни, разпилени по раменете коси. Тя седеше с гръб към улицата и разговаряше с чичо Жорко. Щом видя Иван Шибилев, чичо Жорко остави жената и тръгна да го посрещне, цял превърнат в заешка усмивка.

— Ето го и нашето артистче! — говореше той, като го държеше за раменете. — И мустачки си оставил! Отиват ти, много ти отиват!

След като поговориха минута-две, чичо Жорко го покани да седне на пейката. Сядайки, Иван Шибилев неволно погледна момичето и през сърцето му мина оная тръпка на възторг и отчаяние, която изпитваше в присъствието на хубава и непозната жена. Как е възможно да има на света такава красота и аз да живея в същия този свят, без да я видя повече от един миг, мислеше той, зашеметен от тази красота, и не чуваше какво му говори чичо Жорко. Това е въпиюща неправда и неутешима скръб за човешкото сърце. Не е ли безсмислено да живея, след като тази красота си отиде от мен? Господи, направи така, че… Но още преди да я изрече, господ изпълни молбата му. Работниците повикаха чичо Жорко в сградата и тогава момичето се обърна към Иван Шибилев и го попита откога е актьор.

— Не съм актьор — каза той. Струваше му се, че сънува и както бива в сънищата, искаше да й погледне в лицето още веднъж, но някаква сила не му позволяваше да извърне глава към нея и тази сила му внушаваше по тайнствен начин, че ако я погледне в лицето още веднъж, ще види една горгона и мигновено ще се вкамени. Защо, защо се страхувам да я погледна, питаше се той и продължаваше да говори как случайно изпълнявал цял месец една роля и режисьорът обещал да му повери още една през сегашния театрален сезон.

— Вие сте щастлив! — каза с простодушна откровеност момичето.

— Щастлив? Напротив! — каза Иван Шибилев и меланхолично поклати глава.

Говореше искрено, защото щастливите му дни досега, които бяха много, потънаха в някаква тъмна пропаст в мига, в който видя момичето, почувствува се безнадеждно сиротен и изпълнен с необяснима скръб само при мимолетната мисъл, че тя ще си отиде завинаги и светът ще опустее без нея. Още същата вечер, мъчен от безсъние и самота, щеше да напише:

Бяла пустиня ще бъде светът без тебе

и в тази пустиня ще тлеят моите дни…

— Режисьорът Маловски ми обеща роля за този сезон — каза тя. — Може би ще станем партньори в някоя пиеса. Геновева съм, но ми казват Вева. А вашето име?

— Иван.

— А сега да вървя! — Вева тръсна разкошната си коса, прекара пръсти през нея и стана. Иван Шибилев скочи като изхвърлен от пружина и тръгна редом с нея. — И вие ли си тръгвате?

— Да! — Иван Шибилев се осмели да я погледне в профил и видя, че устните й бяха извити в лека усмивка. Тази божествена усмивка е за мен, задето станах да я изпроводя, помисли той и усети как мировата скръб изчезна така мигновено от душата му, както го бе споходила, за да отстъпи място на една бурна и смела надежда. — Ще ми позволите ли да ви изпратя до дома ви?

— О, няма нужда! — каза Вева. — Отивам на среща с една приятелка.

— Жалко! Ако бяхте сама, щях да ви предложа компанията си тази вечер.

— Много мило от ваша страна, но можете да ме придружите само до черквата на главната улица. Там ме чака приятелката.

— Ще бъда щастлив да прекарам с вас още няколко минути!

Иван Шибилев не можеше да се освободи от напрежението, дишаше трудно и тъй като вярваше, че Вева е професионална актриса, продължаваше да говори с оня приповдигнат тон, който бе слушал в театъра. „Божествените“ усмивки, който озаряваха лицето й, от време на време бяха наистина за него, но като ирония за усърдието му да се покаже достоен за нея кавалер. Тя бе по-възрастна само с две години и външно тази разлика не личеше. Както бе облечен с моден панталон от бял шантунг и светлосиня риза, с мустачки и сресана назад коса, по-висок с една глава, широк в раменете и добре сложен, Иван Шибилев изглеждаше дори по-възрастен от нея с няколко години. По житейски опит обаче бе още дете в сравнение с нея, тъй като тя отдавна можеше да чете безпогрешно погледите, израза на лицата и желанията на мъжете, както се чете просто написана книга. Не минути, а само няколко секунди й бяха достатъчни да разбере, че момъкът е още целомъдрен и влюбен в нея „от пръв поглед“ и е готов да й се закълне във вечна любов. Знаеше вече от опит, че младенци като него трябва да се отпращат на минутата и винаги бе ги отпращала по съвсем понятни съображения, но приятелката не я очакваше на уреченото място до черквата, младенецът я покани на вечеря в ресторант и тя се съгласи. От него се излъчваше чар, който я накара да го възнагради за усилията му да я ухажва така несръчно, а не бе свикнала и да прекарва вечерите сама. Беше забелязала вече, че няма смелост да я гледа в очите и че говори с несвойствен за възрастта си стил, за да изглежда изпечен мъж, и това го правеше симпатичен.

В ресторанта Иван Шибилев се успокои и влезе в собствената си роля. Предстоеше му да прекара няколко часа с Вева, което го изпълваше с големи надежди, а и келнерът се отнасяше с него като с истински господин („Какво ще обича господинът? Както пожелае господинът…“) и това приповдигаше самочувствието му. В ресторанта бяха заети само няколко маси, двамата седяха уединени в една малка ниша, където бе тихо и уютно. Запленен до екстаз от ослепителната хубост на момичето, той изпадна в дълбоко, сладостно откровение и му разказа всичко или почти всичко за себе си, както може да разказва един току-що оставил юношеството зад гърба си младеж с най-чисто и нежно вълнение, с най-красивите думи на света и най-силните чувства, защото, говорейки й за себе си, той й се изповядваше в любов. За да възпре горещия поток на излиянието му, което започна да й досажда, а и да удовлетвори донейде любопитството му, Вева му разказа накратко за себе си. Играла в Плевенския театър две години, но поради завист, клюки и размирици в състава била принудена да го напусне. Искали я в други театри, но тя решила да остане в тукашния, защото имала тук самотна леля с голяма къща, при която щяла да живее в истински разкош. В края на отминалия сезон ходила при режисьора Маловски и той й обещал да я вземе в комедията „Жена в заем“ от някой си Бюрали, в която играла главната роля в Плевенския театър.

На всичко това едва ли можеше да се вярва, но истина бе, че Вева знаеше цената на хубостта си и отдавна я бе превърнала в средство за препитание. Не в края на сегашния сезон, а близо отпреди година се бе завъртяла около театъра и попаднала, разбира се, най-напред в ръцете на режисьора Маловски. Той не се опита да я задържи повече от месец и я предаде на някой от актьорите, а те пък, понеже не можеха да си позволят лукса да поддържат по-дълготрайни връзки с такава красавица, я предадоха на свои приятели и почитатели. Иван Шибилев го разбра от някои актьори, които го бяха видели с нея в ресторанта или на улицата, узна го и от чичо Жорко. Той му каза, че такива момичета постоянно се въртят около театъра като пеперудки около светлината на лампата с надеждата да стъпят на сцената не с талант или умение, а с цената на женските си прелести. Режисьорът Янакиев, който бе решил да го ангажира в следващата си постановка, обезпокоен от неговата неопитност с жените и особено с такива жени като Вева, също го посъветва да не се среща с нея и дори я нарече плювалник.

След първата им среща в ресторанта Иван Шибилев си даде тържествена клетва, че ще последва Вева навсякъде, по всяко време и при всички обстоятелства. Тя не поиска тази жертва от него, а напротив, в продължение на два месеца се срещна с него само пет пъти, а през останалото време той я дебнеше по улиците. Когато разбра това, тя се разсърди и го заплаши, че ако продължава да ходи по петите й, повече няма да го познава. Иван Шибилев не се мяркаше повече неканен пред очите й, но когато имаше възможност, я проследяваше къде ходи и с кого се среща. Привечер най-често тя отиваше в една двуетажна къща близо до халите и след около час излизаше с една млада като нея жена. Двете тръгваха по главната улица до ресторант „Морско око“, извиваха надясно и слизаха към Морската градина. Там движението се разливаше в различни посоки, разреждаше се и тогава бе много лесно да се проследят двете жени. Още щом влезеха в някоя от алеите, пред тях заставаха като че съвсем случайно двама мъже, заговаряха ги и тръгваха с тях, отначало всички заедно, а малко по-късно по двойки. Както се виждаше по облеклото и маниерите им, мъжете биваха хора със солидно положение, морски офицери в бели униформи с кортици на блестящи верижки или пехотински офицери, които при среща с дамите притискаха дългите саби към бедрата си, покланяха се галантно и шумно удряха шпори. След няколко кръга из градината двете двойки се насочваха към Казиното. Там вече свиреше оркестър и в хладната вечер се носеха насечените тактове на румба или фокстрот, под обилната светлина на електрическите лампи дансингът кипеше като пъстра и жива лавина. Скрит в сянката на близките дървета, Иван Шибилев престояваше там, докато Вева и приятелката й с двамата кавалери излязат от Казиното и тръгнат по улиците. Вървяха по двойки на десетина метра една от друга, държаха се за ръце, а на тъмните места кавалерите прегръщаха дамите и ги целуваха. След малко пристигаха до къщата при халите и влизаха вътре. В някои нощи Иван Шибилев заставаше на близкия ъгъл и съвсем безсмислено престояваше там до зори, когато двамата мъже напускаха къщата.

Имаше дни и вечери на по-жестоки страдания и това бяха дните и вечерите, когато Вева нямаше с кого да излезе и се смиляваше над него. Той по всяко време обикаляше около квартирата й, Вева го виждаше през прозореца и ако нямаше друга среща, излизаше през главния вход, защото бе сигурна, че ще се лепне за нея. Правеха една-две обиколки по главната улица и влизаха в някой от ресторантите. Вева предпочиташе „Морско око“ или „България“, защото тези ресторанти се посещаваха от най-отбрано общество. В това отбрано общество, както впрочем и навсякъде, тя по всякакъв начин му даваше да разбере, че не бива да храни никакви илюзии за по-голяма близост и че ако излиза от време на време с него, то е, защото не може да устои на упоритата му настойчивост. Държеше се така, че мъжете недвусмислено изразяваха възхищението си от пищната й хубост и тя не само че не прикриваше задоволството си като всяка порядъчна госпожица, а го предизвикваше с погледи и усмивки. На улицата често я спираха мъже и за да разговаря с тях, обръщаше гръб на кавалера си или му нареждаше да я чака на известно разстояние, в ресторанта сядаха неканени на масата им, а имаше и такива, които й подхвърляха вместо поздрав: „Вевче, днес май си в разноски!“ Искаха да кажат, че кавалерът й е още невръстно дете и тя ще трябва да му плаща вечерята. Това караше Иван Шибилев да прикрива младостта си по някакъв начин. Беше си ушил два костюма при най-модния шивач в града, носеше бял панталон с бели обувки, а вечер слагаше вратовръзка, тъй че с мустачките имаше вид на млад човек от заможно семейство. В село гледат на осемнайсетгодишните момчета като на мъже за женене, майка му, както й вторият му баща го имаха вече за ерген и му изпращаха повече пари, отколкото му се полагаха за месечната издръжка. След като бе спестил пари и от турнето, той разполагаше със средства, които му позволяваха да се храни и облича добре и да води приятелката си в най-скъпите ресторанти. Въпреки това тя предпочиташе компанията на други мъже, които не само че не благоговееха пред хубостта й, но се отнасяха с нея неблагоприлично и дори цинично: гледаха я с похотливи очи, предлагаха й срещи в негово присъствие, усмихваха се многозначително зад гърба й.

Иван Шибилев страдаше, че не може да я вижда всеки ден и час, но нито за миг не се усъмни в нравствената й чистота, нито пък осъди поведението й. Тя бе истински ангел, който стои тъй високо в ореола на своята красота, че никой с нищо не бе достоен да я оскърби, както никой не можеше да оцени красотата и таланта й на актриса. Изпитваше неутолим копнеж по нея и на това чувство, мъчително и сладостно, подчиняваше и посвещаваше всичко свое: и стиховете, които бе написал в минути на самота и възторжен изблик на любов, и надеждите си, и сънищата си, и работата си в театъра. Актьорът, когото бе замествал по време на турнето, все още боледуваше и режисьорът отново му възложи същата роля. С няколко репетиции, колкото да свикне с пространството на голямата сцена, представлението бе играно към края на септември, веднага след премиерата на сезона. Иван Шибилев изпълни ролята на младия селски момък много по-добре, отколкото се очакваше от него, беше тъй сурово наивен и тъй възторжено нежен към любимата си Боряна, че публиката го възнагради с ръкопляскания и викове „Браво!“ Режисьорът бе му поверил ролята въпреки възраженията на някои актьори, и сега се радваше, че опитът му излезе сполучлив и обещаващ. Той се ласкаеше от надеждата, че е открил и дал път към сцената на едно ново и свежо дарование и след представлението потърси Иван Шибилев да го поздрави и поговори с него за следващата роля, която възнамеряваше да му възложи. Иван Шибилев бе изхвръкнал от гримьорната и трескаво обикаляше около сградата на театъра. Вева бе обещала да го гледа и след представлението да го чака пред входа на театъра, но изглежда, че беше й се случило нещо непредвидено. След два дни я срещна, както винаги „случайно“, пред квартирата й и тя му каза, че вдругиден ще отпътува за родния си град. Майка й не била добре и я викала да постои при нея седмица-две, след което ще се върне, за да приеме ролята, която режисьорът Маловски й предлага. Като видя, че лицето му пребледня и се изкриви от вътрешна болка, Вева нежно го целуна по бузата, притисна лицето си към неговото и остана така цяла минута. После взе ръката му и го поведе към кварталната градинка. Градът бе вече притихнал и равномерното му дишане се чуваше откъм морето.

— Не ме утешавай, не съм дете! — каза Иван Шибилев. — Зная, че като заминеш, никога вече няма да се видим. Никога! И аз никога няма да те забравя! До когато и да живея на този свят, ще живея сам с мисълта за тебе!

— Не говори така, Ваньо! Ти си толкова млад и вече си актьор, бъдещето е пред тебе. Аз не те заслужавам, аз съм лекомислена и никаква… На тебе друга жена ще ти подхожда.

— Не, не, не! — извика той, взе двете й ръце и започна да ги целува разплакан. — Ти си ангел, ти си най-добрата, най-хубавата на света! Ти си светица! Ти имаш добро сърце и нежна душа…

Говореше като в изстъпление, опиянен от мъчителната сладост да изповядва най-съкровените си чувства и да се закълне, че тя е единствената, първата и последната любов в живота му. Тя го гледаше някъде в челото и слушаше с насмешливо внимание, сякаш очакваше да види докъде ще стигне с излиянията си. Най-после, за да му спести баналната изповед, че след раздялата им не ще може да живее и ще се самоубие, тя го хвана нежно за ръката и го поведе към квартирата му. Беше правила всичко, за да го отблъсне от себе си, но вместо да се огорчи и отчае, той се привързваше все по-силно и безнадеждно към нея. Сега си даде сметка, че се е ласкаела от чистотата на чувствата му и поради суета му е давала известни надежди, като все пак се е срещала с него. Беше допуснала тази игра и сега трябваше да я прекрати без досадни за себе си последствия — той можеше да прекара нощта пред квартирата й, да я види, когато отива към гарата.

Разделиха се пред квартирата му с уговорка тя да отложи заминаването си с няколко дни и утре вечер да се срещнат пред ресторант „Морско око“. Иван Шибилев заспа облечен късно след полунощ и се събуди още преди изгрев-слънце. Тя ще замине днес, помисли той и осъзна, че тази тежка и горчива мисъл бе проникнала в цялото му същество и през нощта бе я усещал като чуждо тяло в себе си. Сгъна двата си костюма в куфара, сложи свитък стихове върху тях и излезе. Хазаите му, както винаги по време на гроздобера, прекарваха на лозе и той им остави бележка, че ще се върне след около седмица. Заключи външната врата и тичешком стигна до пиацата при Мъжката гимназия, за да вземе файтон до гарата. Когато стигна там, Вева и приятелката й стояха пред втория вагон след локомотива. После Вева се качи във вагона и се показа през прозореца. На гишето му казаха, че влакът тръгва след пет минути за София през Плевен, купи си билет и през източния вход на перона влезе в последния вагон. Докато се добере до нейния вагон, влакът бе потеглил и Вева се готвеше да влезе в купето. Като го видя, тя като че се изплаши, гледаше го и не знаеше какво да му каже.

— Господи! И ти ли ще… пътуваш?

— Ще те изпроводя донякъде — каза Иван Шибилев, като да ставаше дума за изпровождане до съседната улица. — Да ти пожелая добър път!

Вева мигновено промени израза на лицето си, усмихна се тъжно и каза, че е трогната от вниманието му. Снощи до късно била у приятелката си, а като се върнала в квартирата си, заварила телеграма от сестра си. Съобщавала й, че майка им била на смъртно легло. Не мигнала цяла нощ, а на разсъмване приготвила багажа си и отишла при приятелката си да й съобщи за внезапното си заминаване.

— Колко хубаво стана, че дойде! — повтори тя и погали ръката му. — Сега вече вярвам, че има телепатия. Мислех си какво ли ще бъде, ако Ваньо узнае по някакъв начин, че тръгвам така внезапно, и дойде да ми каже довиждане! И ето че дойде! Само че много съм уморена. Трябва да почина за малко, а после ще си поговорим.

Тя влезе в купето и седна до прозореца, където имаше едно свободно място. Отпусна глава на облегалката и притвори очи, а Иван Шибилев застана прав в коридора така, че да може да я гледа през стъклото на вратата…

В първите години на Николин му се струваше, че времето стои на едно място, защото в чифлика не настъпваха никакви промени. Сезоните идваха и си отиваха, а с тях сеитбите и вършитбите, Деветаков все така заминаваше за чужбина по за месец-два, унгарецът донасяше госпожа Клара от време на време в гостната да посвири на пиано, по големите празници или през лятото идваха гости. Дори обявяването на Втората световна война не бе събитие за него и останалите работници, тъй като ехото й достигаше до чифлика съвсем слабо и неясно. През четиридесет и втора мобилизираха от селото няколко души в запаса и ги пратиха в новите земи, често взеха да прелитат самолети към Румъния, откъдето при тихо време се чуваше далечен тътен, но и тези събития не донесоха никаква промяна в живота на чифлика. Единственото значително събитие бе внезапната смърт на готвачката леля Райна. Вечерта си бе отишла здрава у дома, а на сутринта мъжът й дойде да съобщи, че се е споминала. Николин бе привързан много към нея и по-късно си мислеше, че с внезапната й смърт в чифлика всичко тръгна назад. Същата година през есента Деветаков обяви за продажба половината от земята си. Тази продажба дойде като гръм от ясно небе и никой не знаеше причината. Някои от работниците говореха, че бил направил много дългове, които не търпят отсрочка, а други твърдяха, че се готви да замине в странство и за дълго да остане там. Деветаков предложи изгодна цена и по-заможните селяни от околните села изкупиха земята. След продажбата прекара около две седмици в градската си къща и се върна с проект за ново училище в селото. Баща му бе положил основите още когато учеше в чужбина, но смъртта му попречи да го завърши. Като свърши науките си, младият Деветаков реши да го дострои, но минаха години, докато се справи с новото си положение на господар на чифлика, а селяните малко по малко отмъкнаха строителните материали за свои нужди. Старото четирикласно училище бе паянтово и училищната инспекция само по тази причина не позволяваше да се открие прогимназия в селото. Селяните работиха доброволно на строежа през цялата зима и през лятото и наесен новото училище със седем стаи и две канцеларии бе готово и обзаведено с необходимите пособия.

Николин забеляза, че по време на продажбата на земята и строежа на училището господарят му започна да попийва с купувачите и строителите. По-рано не бе го виждал да пие, макар че обичаше да черпи гостите си с най-разнообразни напитки. Тези напитки бяха събирани от всички краища на страната и чужбина и стояха наредени в склада под един от хамбарите. Старият Деветаков имаше страст да колекционира алкохолни напитки и за тази цел бе направил под земята специален склад, облицован с дъбова ламперия, вградени долапи и отдушници. Не понасяше алкохола и едва ли бе изпил бутилка вино през живота си, но обичаше гостите и изпитваше истинско удоволствие да ги изненадва с непознати за тях напитки. Пазеше в тайна хобито си, както и склада под земята, за да може при случай да играе ролята на магьосник — („Кажи едно питие и на минутата ще го имаш!“). Тайната за хобито си повери на сина си и синът я прие като бащин завет, започна да събира наши и чуждестранни напитки и да черпи гостите си. От известно време обаче започна и сам да се черпи. Когато донасяше вечерята, Николин всеки път виждаше на масата бутилка с отпита чаша. Нахранваше се, отиваше да свърши някоя работа в кухнята и когато се връщаше да прибере чиниите, яденето на господаря му все още стоеше недокоснато или едва наченато. Пийваше по глътка от чашата и гледаше в книгата, а Николин го мъмреше:

— Че ти хич не ядеш, каква е таз работа?

— Нахраних се, прибирай!

— Нахранил се! Клъвнал веднъж-дваж — нахранил се! Че хапни по-напред, пък тогаз се наливай с таз пущина! Човек само като я помирише, носът му ще окапе.

В дългогодишния им съвместен живот Николин бе успял да преодолее донейде стеснението си и понякога си позволяваше онова грубовато покровителство, с което простите хора изразяват нежната си преданост към тези, които обичат. Макар да бе почти два пъти по-млад от господаря си, той неволно си присвояваше ролята на по-възрастен, когато му се струваше, че Деветаков върши детински работи като например продажбата на земята и строежа на училището, което му причини много грижи и разходи. Измъчваше го и промяната, която бе станала с него. След като пийнеше чаша или две, Деветаков се затваряше в себе си и в очите му се утаяваше някаква топла сянка на печал и примирение. Още преди години бе забелязал как тази сянка внезапно засеня като тъмен облак очите му дори когато биваше весел и разговаряше с гости и приятели, когато четеше книга или работеше нещо из двора. Забелязал бе още, че в такива случаи от него се излъчва някаква тишина, която омекотява всички шумове наоколо и в същото време внушава смътна тревога и безпокойство. Долавяше това явление със сетивата си, както животните долавят тревога в затишието на природата преди рязка атмосферна промяна, и като не можеше да го проумее и назове с някоя дума, наричаше го „онова тихото нещо“. Случвало се бе двамата да препускат ездитните коне от гората до чифлика, да пътуват до града или да се хранят, когато изведнъж усещаше по необясним начин, че „онова тихото нещо“ започва да се излъчва от господаря му и да го преобразява. Очакваше го да излезе от обикновеното си състояние и не се лъжеше — Деветаков се затваряше за няколко дни или седмици в стаята с книгите, пътуваше до града или предприемаше нещо необичайно. Сега, след като бе продал земята и построил училището в селото, без да се приготви за дълъг път, както правеше обикновено, една сутрин, още по тъмно, поиска да го отведе до гарата и замина за чужбина само с една връхна дреха и едно малко куфарче.

След смъртта на леля Райна Деветаков му повери къщата и всички права и задължения, които имаше покойната. Държеше като нея всичко под ключ, знаеше колко и какви вещи има по стаите и в цялата къща, посрещаше гостите и ги настаняваше, доставяше и разпределяше продуктите за кухнята. Назначиха нова готвачка, Добринка, току-що завърнала се след дългогодишно слугуване по градовете, измъчена, самотна и озлобена женица. Като всеки лумпен, „видял свят“ и осъзнал някакви свои права, Добринка още с идването си в чифлика внесе и разпали сред работниците онзи антагонизъм, който, макар и в наивна форма, съществува и в най-малките социални групи. След смъртта на бившата готвачка стаята и остана дълго време заключена с нейните вещи, на новата дадоха стая в една от пристройките и това бе повод да възненавиди господаря, а покрай него и Николин. Младият мъж я дразнеше с кротостта си на монах, в него тя виждаше доносник на господаря, прикрит зад лицемерното си добродушие. Когато близките на бившата готвачка прибраха вещите й, стаята в приземния етаж се освободи, но Николин не посмя да я настани там без разрешение на господаря и тя го намрази. И дядо Каньо подозираше, че Николин го шпионира и донася на господаря за кражбите му. Навремето старият Деветаков бе го прибрал по милост да надзирава работниците, но той излезе несретник, кавгаджия и пияница и сам крадеше и злоупотребяваше повече от другите. Въпреки това Деветаков не го изгони и го повери на управителя си Халил ефенди. Халил ефенди бе справедлив и строг, но и той не можеше да излезе с него на глава. Дядо Каньо, като виждаше, че турчинът няма да му гледа хатъра, стоеше пред него като куче с опашката между краката, но щом останеше без пряк надзор, пак си вършеше своето. Отмъкваше каквото може от чифлика, продаваше го на селяните и по цели дни не излизаше от кръчмата. Той скоро се сдуши с готвачката и веднъж я подучи да занесе яденето на Николин горе в гостната. Този ден Николин имаше грип и лежеше на канапето, похапна малко от яденето и пак си легна. На следния ден се повтори същото, а на третия, когато оздравя и слезе в общата трапезария, заядливият старец му стана на крака, поклони се и го нарече господин Миялков. Дядо Каньо идваше на обяд и вечеря винаги пийнал, държеше се като шут и забавляваше другите с разни истории, които слушаше в кръчмата. От известно време в кръчмата приказваха само за войната и политиката и той пренасяше разговорите в чифлика. „Немеца руснаците в чувал го туриха при Сталинград — говореше той въодушевен и пийваше по глътка от едно плоско шишенце за соено масло, което носеше във вътрешния джоб на сетрето си. — Ей тъй, както се туря куче в чувал. Ръмжи, рита, скимти, ама не може да хапе. Тъй е сега и немецът. Братушките го налагат, а той скимти и се зъби, докато пукне. Да му мислят и нашите фашаги — удряше той на масата, като гледаше Николин и заканително клатеше глава. — Сега ни исплутират и кръвчицата ни пият, ама скоро и тях ще набутаме в чувала, че като грабнем сопата! Щом ги пречукаме, няма да има мое и твое, сички ще станем равни. Кой господ го е казал туй едни да имат чифлици, да трупат пари и да си живеят по странство, а други да се трепят за комат хляб?“ „Ти май само в кръчмата се трепеш?“ — казваха му другите и се смееха. „Смейте се вий — викаше дядо Каньо, — защото сте слепи и не си виждате хала. Кожата ви смъкват от гърба, а вий си мълчите като говедца. Пиел съм бил! Че от хубаво ли пия? От мъка пия! Липсало туй, липсало онуй, се аз на топа на устата, се мене бедят. Крадял съм от чифлика! Не съм крал и ме е яд, дето не съм крал. Белким бълха ще го ухапе чорбаджията, ако му вземеш крина зърно или един кош плява? Сичко трябва да му се земе, до шуш, щото от народа е грабено, и на народа да се върне…“

Така, въодушевен от алкохола, дядо Каньо пръв в чифлика заговори за война и политика и провъзгласи принципите на бъдещата социалистическа революция. Никой обаче, освен готвачката Добринка, не се отнесе сериозно към неговото пророчество. Овчарите и воловарите бяха все възрастни и малограмотни мъже и не проявяваха интерес към световните събития. Политиката се бистреше в кръчмата, а те живееха откъснати от селото месеци наред и вземаха приказките на стареца за пиянско бръщолевене. Макар да бе млад, Николин също като тях разбираше само ония събития, които ставаха непосредствено пред очите му. Непристойните закачки на стареца го притесняваха и той престана да обядва и вечеря с другите работници — изчакваше ги да излязат от трапезарията или отнасяше яденето си в стаята.

Заваляха есенните дъждове, оголиха дърветата и разкаляха земята. Над пустото поле легна мъгла като тежка тъга и сред тази тъга стоеше сам чифликът като сиротник. Дните бяха къси и мрачни, на тъмносивото небе за час-два вместо слънце се появяваше някакво студено и бледо сияние и над чифлика отново лягаше мрак, мътнобял и набъбнал от влага като мокра кълчищена черга. Господарят бе му казал да си пуска радиото и грамофона, когато си поиска, но Николин не умееше да борави с тях и се страхуваше да не ги повреди. Денем се занимаваше с домашни работи, а вечерите прекарваше сам. Вечеряше на голямата маса в гостната и след това отиваше да запали печката в стаята на господаря си. Палеше я всяка вечер след заминаването му, макар да знаеше, че ще се завърне най-рано след месец, така поддържаше илюзията си, че господарят му е тук и всеки момент може да влезе в стаята си. Сядаше на тапицираната табуретка до печката и с удоволствие усещаше как кахлените плочки излъчват все по-силна топлина и изпълват стаята с уют и тъжно спокойствие, докато навън свистеше вятър или плющеше дъжд по стъклата на прозореца. Голямата газена лампа хвърляше мека жълта светлина върху семейната снимка, от която гледаха старият Деветаков, жена му и двете им деца. Бащата и майката седяха на столове с високи облегалки, той с мека шапка, висока колосана яка, вратовръзка и ланец от единия джоб на жилетката до другия, с ретуширани мустаци и очи, тя с продълговато нежно лице и тънка шия, с бухнали ръкави и слаба немощна ръка, положена върху рамото на сина си, с ореола на оная загадъчна и романтична красота, която внушават жените от един отминал и непознат свят. Синът Михаил седеше на малко столче пред нея с остригана коса и моряшка галанка и гледаше малко встрани с плахите, широко отворени очи на майка си, а до него седеше сестра му, леко усмихната девойка с ученическа барета и две дълги плитки, спуснати през раменете и. Точно под снимката като две малки слънца светеха месинговите топки на кревата, а под тях се разстилаше с меко разлетите си цветове покривката на леглото. В самотното си съсредоточение Николин виждаше господаря си да лежи на това легло с възпалени очи и нежно издължено лице като лицето на майка си, какъвто го бе виждал болен от настинка. Поднасяше му по няколко пъти на ден топло мляко или чай, а той винаги му казваше: „Благодаря ти, Николине! Не се приближавай да не те прихване хремата!“

После влизаше в другата стая, където бяха книгите му, подредени в шкафове от тъмно дърво. Заемаха двете срещуположни стени от пода до тавана и бяха тъй плътно притиснати една в друга, че Николин не можеше да си пъхне пръста между тях. Никога не бе разтворил една от тези книги, но можеше да стои с часове сред тях, изпълнен със страхопочитание и благоговение, защото му се струваше, че между кориците им е затворен един друг, възвишен и тайнствен свят, в който можеше да наднича и да го разбира само господарят му. Виждаше го да седи на малкото кожено кресло с разтворена книга, вглъбен с часове, виждаше как лицето му се променя и става ту ведро, ту тъжно, чуваше го как се усмихва или тежко въздиша.

В началото на март Деветаков се завърна от чужбина. Макар да бе изморен и поотслабнал от дългия път, изглеждаше бодър и въодушевен, от него се излъчваше някакво сияние на мекота и спокойствие и Николин с радост си мислеше, че не е „онова тихото“, което го правеше тъжен и безразличен, а нещо друго, благо и животворно. Както винаги бе донесъл подаръци на прислугата и на семейство Малай. Унгарецът сякаш бе го очаквал, прие подаръка с писмото и му даде писмо до Деветаков, писано отнапред. Откак живееше в чифлика, бе отнесъл стотици писма от госпожа Клара до Деветаков и от него до нея. Случвало се беше да види нейните писма на масата на Деветаков, кратки бележки, написани на френски на небесносиня хартия и поставени в също такива продълговати пликове. След всяка размяна на писма последваше размяна на книги или госпожа Клара и Малай идваха на гости. Те и сега дойдоха. Николин забеляза, че бяха много по-възбудени и весели, отколкото друг път, и особено Малай, който при всичкото си старание да изглежда общителен, винаги си оставаше мълчалив и непроницаем, тази вечер не приличаше на себе си. Тъмното му лице с клюнест нос, който му придаваше израз на граблива птица, бе озарено от някаква вътрешна светлина и радостно нетърпение и той заговори още от вратата, докато държеше жена си на ръце. След вечерята госпожа Клара седна на пианото и докато изящните й бели пръсти изтръгваха от клавиатурата тихи и нежни звуци, тя запя усмихната някаква весела песен. После слушаха новините от Радио София, от Москва и Лондон. Главната новина, която съобщаваха радиостанциите, бе завършването на зимната кампания на Източния фронт. Германската армия бе принудена да се оттегли на 600–700 километра назад, освободени бяха Северен Кавказ, Сталинград, Ростовска, Курска и много други области. Германската армия бе загубила почти половината от бойните си сили.

— Германия загуби войната — каза Деветаков, след като затвори радиото. — Загуби я още преди да я започне.

— Толкова ли сте сигурен, господин Деветаков? — попита госпожа Клара. — Краят на войната е все още неизвестен.

— Повече от известен е, госпожо, и преди всичко на самите германци. Те вече не водят война, а отчаяна схватка за собствения си престиж. Една недалновидна, ограничена и скудоумна политика намира удовлетворение единствено в престижа си, готова да умре, за да излезе от поражението с някаква чест, па макар тази чест да е смъртта.

Деветаков разказа за престоя си във Франция, за оная нравствена и материална нищета, която гнети Европа, за покрусата и ненавистта на всички хора от фашизма и войната, за лагерите на смъртта, където се умъртвяват милиони невинни мъже, жени и деца. Госпожа Клара заплака. Малай седна до нея и не по-малко развълнуван започна да я гали по ръцете и да й говори на унгарски.

— Извинете ме! — каза госпожа Клара, след като се успокои. За разлика от мъжа си тя говореше български като българка. Покрай децата си бе научила езика, а в самотата си бе прочела почти всички книги от библиотеката на Деветаков. — От двадесет години живеем като едно семейство, но никога не сме говорили за политика, нито дори за тази война. Поражението на германците при Сталинград беше за нас истински празник, най-големият ни празник, откакто сме дошли в България.

— Може би съвсем скоро ще дойде краят на вашето изгнание и ще се върнете в Унгария.

Двамата го погледнаха изненадани, казаха си нещо на унгарски и госпожа Клара попита:

— Откъде знаете, че сме изгнаници?

— От покойния ми баща.

— А той откъде знае?

— От полицията, госпожо. Няколко дни след пристигането ви в чифлика полицията ви е подирила. Баща ми уредил работата с околийския началник, с когото били познати, и той ви зачеркнал от списъците на неблагонадеждните. Баща ми не се занимаваше с политика, но беше демократ по убеждение и не обичаше монархията.

Тази вечер Николин узна дългогодишната тайна на семейството. Янош Малай току-що бил завършил машинно инженерство и постъпил на работа в един завод в Будапеща, когато се запознал с известния революционер Бела Кун. Това станало през 1918 година, Бела Кун бил пристигнал нелегално от Русия, за да вземе участие в създаването на Унгарската комунистическа партия. През следващата година в страната се установила съветска република. Бела Кун бил назначен за народен комисар на външните работи и взел младия инженер за свой помощник. Републиката просъществувала само четири месеца. След поражението й Бела Кун емигрирал в Австрия, а Малай бил арестуван и осъден на смърт. Негови другари, между които и българинът студент Каров, му помогнали да избяга от затвора. Криел се в нелегални квартири и поддържал връзка само с Каров, когото властите не подозирали в революционна дейност. Месец преди революцията били сключили брак с Клара, тайно от нейните родители. Баща й бил висш чиновник в Министерството на просветата и решително отказал на дъщеря си да се омъжи за младия инженер, за когото имал сведения, че е активен комунист. Клара била завършила френски колеж и баща й имал намерение да я омъжи за човек от висшите среди. След бягството на Малай от затвора тя поддържала връзка с него чрез Каров и ходила при него в нелегалните му квартири. Каров успял да уреди бягството на Малай в България чрез един железничар. Клара решила да го последва и заживяла с него в нелегалната му квартира. Каров намерил и за нея фалшив паспорт и тримата тръгнали за България с един товарен вагон…

Каров бил от Плевенския край и ги отвел в родното си село. Прекарали няколко месеца у дома му, после намерили на Малай работа в някаква парна мелница в едно друго село около Плевен. Там, в една пристройка до мелницата, преживели около три години, там се родили синът и дъщеря им. Избухнало Септемврийското въстание и след погрома на въстанието Каров бил подгонен от властите. Сега те го укривали, както той ги укривал в Будапеща. Често нощувал при тях, а понякога оставал и по няколко дни. Една нощ им казал, че заминава за Съветския съюз, сбогували се и повече не го видели и чули. Полицията, изглежда, го е държала под наблюдение и няколко дни след изчезването му двама полицаи дошли да питат за него и извършили обиск в жилището им. Не открили никакви следи от Каров, но посещенията им зачестили, подлагали ги на кръстосан разпит и твърдели, че много скоро ще им доведат Каров на гости. Така минали няколко месеца, Каров не давал знак за себе си, а и полицаите не го довеждали — дали е успял да мине границата, или е убит? Това мъчително неведение ги изнервило до краен предел и ето че се решили на най-отчаяна и безразсъдна постъпка, която щяла да ги уличи пред властите — решили да тръгнат накъдето им видят очите. В един празничен ден излезли с децата на разходка към железопътната спирка, която отстояла на километър от селото, и се качили на първия влак. В едно от купетата седял сам мъж, попитали го дали могат да седнат при него и той любезно ги поканил. Този мъж бил старият Деветаков.

Виелицата продължаваше да бушува. Вече не валеше сняг, духаше само силен вятър, загребваше от преспите и ги превръщаше в бяла пушилка. В мигове на затихване пространството се избистряше и Николин виждаше само за миг как долу, в Пъклото, се утаява бялата пушилка и при полъха на вятъра отново се надига като кипящо мляко и забулва всичко пред погледа му. Краката му все още не бяха вкочанени, защото тъпчеше върху дебел слой шума, но полушубката му бе къса и студът го пронизваше в бедрата. „Мела е затоплила в къщи, като се върна довечера, ще си натопя краката в солена вода, ще си легна и утре нищо няма да ми има, помисли си той и остра болка като с нож прободе гърдите му. Не бива да мисля за нея, не бива да мисля за онова, което се случи преди няколко дни. Ако го повтарям непрекъснато в ума си, сърцето ми няма да издържи, ще падна и ще умра под снега.“ И той насочваше с неимоверни усилия въображението си назад към спомените от миналото, които поради годините бяха загубили остротата си и не му причиняваха страдание. Никога не бе проумявал тези спомени така ясно както сега, докато стоеше сляп сред бялата виелица, а може би тъкмо затова ги проумяваше, защото бе сляп и виждаше миналото с духовното си зрение. Съзнаваше, че с него се е случило нещо необикновено, сякаш бе придобил някакво просветление на ума, както силно вярващите в даден миг или час придобиват прозрение свише. Едва сега, сред бушуващата зимна стихия, по необясним начин изведнъж разбра и осмисли всички събития, думи и разговори между Деветаков и многобройните му гости по най-различни въпроси, които бе слушал, видял и изпитал, но поради младостта и слабата си грамотност тогава не можеше да разбере. Тези спомени бяха спали в паметта му като зърна в земята през дълга зима и сега оживяваха и кълняха от топлината на мъката му, свежи и ясни до най-малките подробности. И така поради просветлението, което го бе обладало като благодат божия в този тежък ден, той можеше да се пренася в миналото и да облекчава болката си. Само едно събитие от миналото не разбираше — защо се самоуби Деветаков.

— Този човек с небето приказва — каза Халил ефенди, когато си отиваше завинаги от чифлика.

Беше около четиридесет и пет годишен, широкоплещест и як като пехливанин, колкото мъдър и справедлив, толкова строг и немилостив към ленивите и немарливите работници. Прикрепяше пломби към лемежите на плуговете и ако трактористът ореше по-плитко и гледаше да претупа оранта набързо, сваляше го от трактора, удряше му по няколко плесника и го изпъждаше завинаги. Обличаше се по европейски, говореше български като българин, четеше книги и пишеше с лявата ръка. Водеше сметките на чифлика по най-простото народно счетоводство — „Дал Кольо — зел Кольо“, което се състоеше от един тефтер с твърди корици. На лявата страница вписваше името на работника, на дясната — кой какво е изработил и какво му се полага, какво е засято и какво е получено от земята, какво е продадено и какво е останало, разходите и приходите от вършачката, добитъка и птиците. На Димитровден отваряше тефтера и раздаваше кому каквото се полага до грош, а след това и нещо „отгоре, от чорбаджията“, според заслугите на работника — по някое кило вълна, кат дрехи или по някоя крина зърно. Разплащането ставаше пред очите на всички работници, за да не се оплаква някой, че е ощетен.

Халил ефенди напускаше чифлика, защото нямаше вече чифлик. Месец след като се бе завърнал от чужбина, Деветаков направи дарение от триста декара земя на селската община и остави за себе си само сто. Разплати се с прислугата богато и пребогато и я освободи. Последен си отиде Хилил ефенди, защото трябваше да предаде тефтера със сметките на Деветаков. Двамата се сбогуваха, без да се ръкуват, Халил ефенди се поклони на Деветаков и бързо излезе от стаята. Николин отиде да го изпроводи до портата и тогава именно турчинът каза, че Деветаков приказва с небето. Не разбра какво искаше да каже с тези думи, не посмя и да го запита, но по лицето му видя, че не съжалява и не укорява Деветаков, задето е харизал имота си, а това показваше, че не го смята за умствено повреден, както се говореше из селото.

Така мислеше и Николин, защото господарят му изглеждаше повече от всякога бодър, весел и душевно здрав. И по-рано работеше на нивата заедно с работниците, но само седмица или две, и то някак си по господарски, като за развлечение или, както си мислеше Николин, да не рекат хората, че лежи на сянка, докато народът се пече на жегата. Сега сякаш бе решил да стане истински селянин и двамата прекарваха на полето от ранна пролет до късна есен. Макар да оряха с трактор и да вършееха с вършачка, сто декара не бяха малко за двама души, имаха много работа на ръка, имаха два коня, двайсетина овце и птици, за които трябваше да се грижат. Деветаков бе изпечен като тухла от слънцето и вятъра, заякнал и пъргав като юноша, общителен и ласкав, хранеше се добре, а нощем спеше здраво и непробудно. И така до пролетта на 1945 година.

Най-голямото събитие през това време бе идването на съветските войски. Не минаха през Орлово и хората от околните села ходеха да ги гледат в Добрич. Ходи да ги гледа и Николин заедно с госпожа Клара и Малай, ходи и Деветаков. Предната вечер Малай дойде в къщи и съобщи, че са преминали нашата граница, после донесе и госпожа Клара. Бяха празнично облечени и така развълнувани, че говореха едновременно и шумно се смееха. Николин сложи вечерята и донесе вино. Пиха наздравици за Съветската армия, госпожа Клара свири на пианото, слушаха радио, а на сутринта Николин ги откара в града. Къщата на Деветаков бе на главната улица, госпожа Клара и Малай застанаха на балкона, а Николин слезе на улицата. Войските прииждаха на танкове, на камиони и конски каруци, народът прегради пътя им, всички викаха: „Здраствуйте, братушки!“, даваха на войниците цветя, хляб и вино…

От година или две в чифлика не бяха идвали гости нито от града, нито от София, а след Девети дори и от селото не идваше никой. От време на време наминаваше само Илко Кралев от Равна да донесе или да вземе някои книги от Деветаков. Отпреди две години идваше още един младеж от село Житница — Александър Пашов, и често се заварваха с Илко Кралев. И двамата бяха студенти в София, Пашов учеше за доктор, а Илко — за адвокат. Пашов пристигаше с влака, а Илко Кралев идваше и си отиваше пеш по шосето. През ваканциите и особено през лятото гостуваха по няколко дни, защото Деветаков не ги пускаше да си ходят. Тримата прекарваха в стаята с книгите, а ако времето бе хубаво, ходеха из полето или седяха в градината на една пейка и все разговаряха, все четяха някаква книга. Откакто Пашов беше заминал за странство, Илко идваше в чифлика сам. Деветаков много го обичаше и беше наредил на Николин да му дава ключа за библиотеката в негово отсъствие, за да си взема, каквито книги му трябват. Като дойде последния път по Нова година, Илко плюеше в една плоска тенекиена кутийка, която държеше в джоба на палтото си. Бяха връстници и на отиване му каза: „Наборе, не ме гледай, че съм тъй загладен, отвътре съм чурук, охтиката ме гризе като червей.“

И ето че през пролетта им дойде гостенка. Бяха засели царевицата и късно следобед се завърнаха у дома. Щом влязоха в двора, една жена слезе по стълбите на пруста и тръгна срещу тях, като пристъпваше бавно и някак дебнешком през широкия двор, поздрави и подаде ръка на Деветаков. Николин веднага я позна — жената на софийския търговец Чилев. Беше все тъй хубава и стройна, каквато я помнеше отпреди няколко години, но хубостта й му се видя повяхнала и тъжна, а дрехите й бяха прости и тъмни, като да жалеше близък покойник.

— О, Мишел! Така ли трябваше да се срещнем! — каза тя и очите й се напълниха със сълзи.

Деветаков нищо не каза, целуна й ръка и я поведе към къщата, а тя говореше:

— Александър е в затвора. И Лили не е добре…

Дъщеричката трябва да е, помисли Николин и си спомни ваклото и хубаво като майка си момиченце, което идваше с родителите си в чифлика. Беше къдрокосо, буйно и немирно дете, по цял ден скиташе из двора и градината, катереше се по оградите и дърветата, не оставяше на мира и птиците, та майка му караше Николин да го наглежда. Изми се, преоблече се и влезе в гостната. Деветаков и гостенката седяха на масата един срещу друг и разговаряха. Мина зад тях и се залови да пали печката, а гостенката като че не го забеляза. С една ръка подпираше брадичката си, а с другата държеше цигара. Говореше тихо и гласът й се носеше из стаята, нежен и тъжен като шепот на есенни листа.

— Свинската мас хиляда лева килото и не се намира. Олио да има поне, но и него го няма. Да си бях в София, все някак щях да се оправя, имам близки и познати. Тук съм като в ада. Всички бягат от мен, като че нося заразна болест. По-добре са ония, чиито мъже работят и изкарват по-нещо. Знаеш ли, че и Елена е тук.

— Коя Елена?

— Сърмашикова. От десет дни била тук, а едва вчера научих. Изглежда, че не си показва носа от квартирата. Каза ми жената на адвоката Малинов. Мисля, че ти е идвал на гости. Работел на някакъв строеж. Много от нашите са изпратени в този край.

Госпожата замълча замислена, хубавото й лице бе посърнало, в очите й все още блестяха сълзи. Мълчеше и Деветаков, а когато Николин свърши с печката, каза му да приготви нещо за вечеря.

— Сами си готвим — добави той. — Николин е главният готвач.

— Аз ще сготвя — каза госпожата и стана. — Само една престилка ми дай или кърпа да си сложа.

Николин я заведе в кухнята, даде й парче от свински бут и всичко каквото трябва, поиска да й помогне, но тя му каза, че сама ще приготви всичко. Излезе като напъден и отиде под навеса да нацепи дърва. „Гледай как изпаднала, завалийката, мислеше той, докато цепеше дървата. Мас, казва, няма, олио няма, месо няма, скъпотия голяма. А пък ние всичко си имаме, и мас, и брашно, и олио, и месо колкото искаш.“ Съжаляваше я и изпитваше към нея някакво чувство на превъзходство. Това чувство му се струваше неприлично и той си казваше, че не бива да се държи „на голямо“ с нея, но в същото време му бе приятно, че ще му готви „с белите си ръчички“. И отново се упрекваше, че мисли така за една безпомощна жена, и отново си спомняше, че от всички жени, които идваха навремето в чифлика, тя бе най-префърцунената и превзетата, не му знаеше името и му казваше: „Ей, момче, виж къде е детето!“

В чифлика идваха гости, най-често по големите празници, все хора с положение — търговци, съседи чифликчии, началници или учени. Пристигаха с влака до града или до гарата в селото и Николин ги превозваше с файтон до чифлика. В топло време прекарваха навън, обядваха и вечеряха на пруста или в беседката сред градината, а привечер излизаха на разходка из полето. В късна есен или през зимата стояха в гостната, където масата по всяко време на денонощието бе отрупана с ядене и пиене, пускаха радиото или грамофона, дрънкаха на пианото, танцуваха, играеха разни игри, смееха се и лудуваха до късна нощ. Обслужваше ги леля Райна, но когато биваха много, вземаше Николин да й помага. Леля Райна нареждаше масата и поднасяше яденето и пиенето, а той носеше от кухнята пълните тенджери, тавите с баница или печено месо. Влизаше при гостите винаги притеснен, особено през първите години, защото инстинктивно усещаше, че изпитват към него недоверие или презрение, долавяше и ония дискретни погледи, които си разменяха в негово присъствие като знак, че трябва да променят или да прекратят разговора пред кочияша на чифлика. С времето постоянните гости и дори такива гости като генерал Сърмашиков и съпругата му, софийския търговец на зърнени храни Чилев и семейството му и други високопоставени лица свикнаха с него, както бяха свикнали със селската простота на Деветаковия дом, с двойните железни кревати, с тлъстите манджи на леля Райна, с туршиите и „десертите“ от тиква с петмез, пържени кравайчета, катми, сутляши и разни тиганици. Наричаха го шеговито камердинер, позволяваха си известно волнодумство пред него и се държаха по-непосредствено — като пред човек, чиято служба отсега нататък е да бъде единствен свидетел на техните срещи и разговори, каквито биват всички слуги, забавляваха се с прекомерната му стеснителност под предлог, че тя му придава особен „чар“ на непорочен селски младеж. Той, разбира се, не намираше нищо унизително и обидно в това, че господата и госпожите, та дори и децата им, го гледаха отвисоко. Като всеки човек от народа беше точно толкова честолюбив, колкото да съзнава мястото си сред такива хора, а то бе място на слуга.

Госпожата и сега не го погледна, нито му каза нещо, докато той палеше печката, работеше на кухненската маса с гръб към него и мълчеше. Излезе да си върши работата по двора и остана там до късно. Когато дойде време за вечеря, мина покрай кухнята, видя, че госпожата я няма там, и влезе да си измие ръцете. На масата бе оставила чиния с ядене, хляб и вилица и това показваше, че госпожа Фени не го искаше горе на трапезата. Вечеря сам и като се качваше в стаята си, видя госпожата и Деветаков да вечерят в гостната, той с гръб, а тя с лице към прозорците. Лицето й, осветено от лампата, бе поруменяло и усмихнато, от тъмните й блестящи очи искреше радостна възбуда, беше сменила дрехите и прическата си и изглеждаше съвсем млада и свежа като момиче. Легна си, но беше неспокоен, гнетеше го някаква смътна тревога и го караше да се вслушва в приглушената музика и гласовете, които идваха откъм гостната. Когато след час или два тези шумове затихнаха, вратата на гостната щракна и по пруста се чуха стъпки, той скочи от леглото и сложи око на отвора на ключалката. Госпожа Фени и Деветаков влязоха в неговата спалня. Без да съзнава какво върши, облече се и пристъпвайки на пръсти, влезе в гостната. Сред смесения мирис на вино, цигари и ядене девственото му обоняние долови оня тънък дъх на парфюм, който гостенките на чифлика оставяха след себе си. Пристъпи до стената, която отделяше спалнята на Деветаков от гостната, и се заслуша. Не чуваше нищо освен бързите и тежки удари на сърцето си, но стоеше с ухо до стената като омагьосан. По едно време му се стори, че чува шепот и сподавен смях, напрегна слуха си до краен предел и се вкамени. До слуха му достигаха само далечните шумове на пролетната нощ и тогава се сети, че зад стената не е спалнята, а библиотеката на Деветаков. Върна се в стаята си и легна. Измъчваше го диво любопитство, въображението му тъй силно се напрягаше да отгатне онова необикновено, и срамно, и тайнствено нещо, което се извършваше между двамата в спалнята, че главата му натежа и заспа едва призори. Към девет часа Деветаков го събуди и му нареди да откара госпожата до гарата. Госпожа Фени не продума през целия път, гушеше се зиморничаво в яката на мантото си и гледаше встрани. Гарата отстоеше само на два километра от чифлика, но Николин караше в галоп, за да съкрати тягостното пътуване. Двуколката подскачаше по неравното шосе, куфарът на госпожата, натъпкан с продукти, подскачаше на коленете й, но тя продължаваше да мълчи и да гледа встрани.

Николин бе не само изненадан и смутен, но и потресен от това, което се случи между госпожа Фени и господаря му. Никога не бе го виждал да се уединява така с някоя от ония жени, които бяха идвали на гости, нито бе чувал да има връзки с жени. Преспиването му с госпожа Фени събуди у него не само подмолни и неизпитани чувства, но и болезнена ревност, така бе свикнал с мисълта, че господарят му е чист и непокварен човек, принадлежи само на него и няма да сподели живота си с друг. Страхуваше се госпожата да не дойде отново и много се обезпокои, когато след десетина дни чу Деветаков да разговаря на пруста с една жена. Взе я за госпожа Фени и понечи да се върне назад, но жената го погледна и каза, като придаде на лицето си учудване и уплаха:

— Мишел, кой е този субект?

— Николин бе, Мишонче! Забрави ли го?

— Ах, Ники! Мили мой Ники, ти ли си? — тя се засмя с голямата си почти до ушите и силно начервисана уста, спусна се към него и го ощипа с острите си нокти по бузата. Николин се отдръпна назад сконфузен, но тя се хвърли отгоре му, прегърна го през шията и притисна лицето му до своето. — Какъв як и страшен си станал бе, Ники!

— Мишон, остави момчето на мира! — каза Деветаков и отнесе куфара й в гостната. — Заповядай!

— Ники, ти си ме забравил, миличък! За Мишона не си ли спомняш?

— Помня ви, как да не ви помня — каза Николин.

И тя идваше допреди няколко години на гости, но не сама, а със семействата на Чилеви или Сърмашикови. Тогава изглеждаше по-млада и свежа, но си беше все тъй слабовата и тънкокръста. Веднъж генерал Сърмашиков бе довел един полковник в чифлика, който се напи много и поиска да съблече Мишона гола пред всички. Тя му удари плесница, полковникът се разсърди и започна да я ругае. Мишона му тръсна една такава псувня, че всички се засмяха, засмя се и полковникът и кавгата свърши. Още не починала от пътя, и тя като госпожа Фени се залови да готви. Сама го намери из двора, поиска дърва за печката и влезе в кухнята. Тези жени, изгладнели като кучки, мислеше Николин, докато носеше дървата, по-рано не знаеха къде е кухнята, а сега все там се врат. Даде й продукти и поиска да излезе, но тя го спря.

— Ще стоиш тук, при мене, докато сготвя. Седни ей тук, на стола!

Николин приседна до масата, взе нож и започна да реже лука, а тя — месото. Работеше бързо и сръчно като опитна готвачка.

— Защо мълчиш, защо не ми говориш?

— Че за какво да ви говоря! — каза Николин.

— За всичко. Не обичам мълчаливите хора. А ти си ми такъв симпатичен, иска ми се да те сгризкам.

Николин се изчерви и тръгна да излиза, но тя го хвана за ръката и го върна на мястото му.

— Стой при мене, миличък, иначе ще ти се разсърдя! — И тя като че се нажали, замълча, замислена за нещо, после го попита — Пушиш ли?

— Не пуша.

— Тогава аз ще запаля.

Извади от джоба на полата си малка металическа табакерка, взе си цигара и подаде кибрита на Николин.

— Дай ми огън, нали си кавалер? Хайде, де!

Николин се поколеба, сякаш бе срамно да даде огън на жена пушачка, после драсна клечката и я поднесе към устата й. Мишона придърпа стола си до неговия и сложи крак върху крак.

— Е, сега разправяй! — каза тя, като смукна от цигарата, изхвърли колелце дим и гледайки го как се вдига нагоре и се разпада, започна да се усмихва.

— Какво да разправям?

— За госпожа Фени.

Николин се обърна настрани.

— Спала ли е с Деветаков? Кажи, де!

— Отде да зная аз?

— Аа, Ники! Я ме погледни в очите, погледни ме, де!

Хвана с две ръце лицето му и го извърна към себе си. Николин се дръпна назад, но тя сключи ръце на тила му и не го пускаше. Пот изби по гърба му от срам и страх, че Деветаков може да влезе и да ги свари, както се е обесила на шията му, а тя дишаше в лицето му с голямата си усмихната уста и се глезеше.

— Кажи ми сега, спаха ли заедно Деветаков и Фени?

— Спаха…

— А ти спа ли? Не с нея, а тъй, спа ли през нея нощ?

— Спах, какво ще правя.

Мишона високо се засмя и се зачупи в кръста.

— Лъжеш, лъжеш! Хич не си мигнал — говореше тя през смях и едва си поемаше дъх. — Сигурно си подслушвал през стената. А? Кажи, подслушва ли?

Николин се изчерви и отново се затегли назад, а тя сключи ръце още по-здраво на тила му.

— Ами защо не поиска и ти да спиш с нея бе, Ники? Тя щеше да се съгласи. Тя е такава, затова идва при Деветаков. Как виреше нос доскоро госпожа Чилева, а сега ходи като курва да спи с мъжете за един хляб и кило мас. Няма вече парички, няма курорти в чужбина, няма автомобил, няма ги големите гешефти с германците. Всичко свърши, а отгоре на това господин Чилев го натикаха в дранголника. Но и на това трябва да са доволни, защото можеха да го пратят и на другия свят. Ти, Ники, си поискай от нея! Не си ли мъж бе, какво се червиш! Слушай, Ники, слушай, сладуранко! Тези дни тука сигурно ще пристигне една генералша. Знаеш я — Сърмашикова. Трябва да я хванеш на всяка цена. Ще се съгласи за кило брашно. Голям кеф ще ми направиш, да знаеш. И тя е в града „на курорт“ от една седмица, защото генерала го изпратиха да прави компания на Чилев. И хубава е генералшата, бас държа, ще ти хареса повече от Фени. Веднъж да я имаш, стига ти за цял живот. Тя ще се зарадва и всеки ден ще ти идва на крака. Недей да я жалиш, защото тя никого не е жалила. Цял живот е тъпкала по-слабите от нея.

Докато говореше така, Мишона нежно галеше четинестата му брада, а той стоеше като схванат, чудеше се с кой ум позволява на тази жена да го пипа по лицето и в същото време изпитваше двойно чувство на срам и удоволствие от нейната близост. Тя отдръпна ръката си, запали нова цигара и се умълча. Тенджерата завря, вдигна се пара и замириса на ядене, в печката пропука главня. Залязващото слънце се скри зад облак, в кухнята притъмня и в ъглите се спотаи мрак. Димът от цигарата на Мишона се точеше право нагоре, после се къдреше и пълзеше под тавана като тънка бяла мъгла. Лицето на Мишона се удължи и пребледня, устните й потрепнаха по детски и тя като че правеше усилия да не заплаче, но сълзите бликаха от очите и се стичаха по бузите й. На Николин му стана неудобно, извърна глава настрани и понечи да стане, но тя отново го хвана за ръката.

— Защо искаш да станеш? Защото плача ли? Не, не плача — каза тя, усмихната през сълзи. — Милият, засрами се, че плача. Колко си ми добричък и чистичък! Няма да ти е леко в този живот. А кой знае, може да имаш късмет… Спомних си нещо и ми домъчня. Спомних си как една пролетна вечер седяхме с баба в кухнята. Аз държах с две ръце прежда, а баба я навиваше на кълбо. Също както сега в кухнята притъмня, стъклата на прозорчето станаха синкави, а огънят блесна по-ярко в отвора на печката… Какво не бих дала да се върна на село, да седна с баба в кухнята при печката!…

Мишона му разказа за детството си, а после и за целия си живот. Беше като занесена и Николин виждаше, че тя не разказва на него, а на себе си, тъй човек се изповядва с чисто сърце и чиста душа. Разказът й беше объркан и сложен като сън и по-късно, когато мислеше за нея, Николин си спомняше само някои отделни случаи от живота й. Завършила гимназия в родното си градче и като нямала средства да учи в университета, постъпила на работа в една търговска кантора в областния град. Собственикът на кантората имал син, залюбили се и тя забременяла от него. Когато старият Горанов (така се казвал бащата) узнал за това, дал й два месеца отпуск да махне детето и тя го махнала, но му казала, че иска да си роди детето и да си го отгледа сама. Старият се хванал за главата и една вечер отива в квартирата й. Докато хазайката му отваряла вратата, Мишона успяла да навие един чаршаф около кръста си, престорила се на бременна и го приела в стаята си. Знаела, че никога няма да му стане снаха, и решила да го мъчи докрай. Старият само дето не паднал на колене пред нея, молел я да отиде в друг град и там да роди детето, обещавал да й даде пари, с които можела да живее богато и пребогато, обещавал да завещае и на детето пари или някакъв имот. Тя не се съгласила. Тогава старият оставил на масата й цяла купчина пари и я посъветвал да поразмисли още веднъж. Ако направи това, което иска от нея, да задържи парите за себе си, ако не, да му ги върне. В първия момент се съблазнила от парите, решила да ги вземе, да отиде в София и да се запише в университета. В следващата минута обаче я хванал някакъв бяс, такъв бяс, че не знаела какво върши. Сложила банкнотите в една пазарска чанта и решила начаса да ги отнесе у дома на търговеца. Не само да ги отнесе, ами да ги хвърли в лицето му още от прага и да се върне. Навлякла една стара рокля, забрадила лицето си до очите с кърпа и излязла на улицата. Като минала първата пресечка, видяла стария Горанов да завива по главната улица. Главната улица била „стъргалото“ на града и по това време, както винаги, била пълна с народ.

Точно пред ресторанта двама мъж спрели Горанов и се заприказвали с него. Мишона застанала пред една витрина и познала двамата мъже, които били търговци като Горанов. И тогава й хрумнало да му хвърли парите в лицето още тук, на улицата, пред колегите му и пред целия народ. Разкъсала лентичките на пачките, разбъркала банкнотите в чантата и се приближила до тримата мъже. Казала с преправен глас, че иска да предаде нещо на господин Горанов, но той не я чул от гъмжилото на навалицата, а другият я взел за просякиня и я отпъдил с ръка. Пристъпила по-близо, извадила шепа банкноти от чантата и ги пъхнала в лицето на Горанов, а той се извърнал настрани. Ония, двамата, я гледали като втрещени. Тогава тя хвърлила още една шепа банкноти в лицето му, още една и още една, докато пръстите й напипали дъното на чантата. Скрила се в навалицата, влязла в един вход, свалила забрадката от лицето си и застанала на отсрещния тротоар да види какво става. Тълпата била стегнала в обръч тримата мъже и събирала в краката им пръснатите банкноти. Те се опитвали да се измъкнат от обръча, викали, заплашвали, но цялото стъргало връхлетяло отгоре им като лавина, промушвали се между краката им, притискали ги, мачкали ги. Мъже и жени се въргаляли накуп, пищели, душили се, биели се и ако някой успявал да докопа някоя банкнота, другите се нахвърляли отгоре му да я вземат или го погвали из навалицата. Пристигнала цяла рота полицаи, но като видели разпилените банкноти, хвърлили се и те да ги обират и така настъпила още по-голяма бъркотия. Тълпата се разпръснала чак към полунощ и тогава Мишона видяла стария Горанов да лежи върху тротоара като мъртъв. Полицаите го вдигнали и го откарали в болницата.

Като се прибрала в квартирата си, Мишона видяла, че в чантата останали още банкноти. Преброила ги — около петдесет хиляди — и много се учудила, че Горанов, който наистина бил пословично богат, искал да заплати толкова скъпо, за да скрие от обществото, че има незаконен внук. Предполагала, че била изхвърлила всичките пари, а щом са останали петдесет хиляди, това означавало, че Горанов й бил дал не по-малко от двеста. На другия ден заминала за София, настанила се в хотел и отишла в кантората на Чилев. Знаела адресите на много търговски фирми, с които била водила кореспонденции, но отишла при Чилев, защото кантората му била най-близо до хотела й. Чилев бил търговец на едро, износител на зърнени храни, на кожи и дървен материал, поддържал делови връзки с Горанов и често идвал в кантората му. Казала му, че е напуснала работата си отпреди месец и дошла в София да се запише в университета, само че средствата й не достигали, та мислела да работи някъде и да следва. Чилев я препоръчал на един свой роднина, също търговец, той я взел на работа, намерила си квартира и така заживяла в София.

Провинциалните, а отпосле и столичните вестници дълго време писали за кръвопролитието на главната улица в областния град с нови и нови подробности, но името на жената, която хвърлила в лицето на търговеца Горанов триста хиляди лева (по-късно станаха половин милион), не се споменавало, защото никой не я бил познал. Горанов лежал в болницата с потрошени кости и животът му бил в опасност, но и той мълчал все от страх да не оскандали семейството и фирмата си. Чилев ходел, както по-рано, по делови работи при младия Горанов, който сега оглавявал кантората на баща си, и от тамошните търговски среди научил, че Мишона имала с него интимни връзки, които се прекратили внезапно, и тя напуснала фирмата. Чилев наминавал често да я види, държал се много любезно с нея и една вечер я поканил у дома си на вечеря. Приела поканата и заварила у дома му семейство Сърмашикови. От разговорите, които се водили около случая Горанов, се досетила, че вниманието, с което била удостоена една бедна чиновничка като нея, се дължи на любопитството им да узнаят не толкова подробности около скандала, а как оная жена е могла да хвърли толкова пари на улицата и откъде ги е взела. За самата жена не се интересували особено много, защото били почти уверени, че тя е Мишона. Съмненията им се потвърдили напълно, когато и тя ги поканила на гости и видели, че живее в разкошен апартамент в центъра на града, нещо, което една чиновничка не може да си позволи в никакъв случай, ако не е богата, и не просто богата, а милионерка, щом само в порив на гняв, ожесточение или мъст си е позволила да хвърли на улицата половин милион лева. Така започнала да играе ролята на милионерка, а когато я запитали откъде знае френски (тя водела кореспонденцията на Горанов с чуждестранни фирми на френски), отговорила, че леля й била завършила във Франция някакъв колеж, осиновила я и при нея започнала да учи езика, а след смъртта й вземала частни уроци. Казвала още, че произхожда от стар, но беден род, наскоро получила скромно наследство от дядо си, което й позволявало да наеме малко по-широка и удобна квартира.

На следната година госпожа Фени и генералшата Сърмашикова тръгнали за Париж без мъжете си и я поканили да им служи за преводачка. Там случайно се запознали с Михаил Деветаков, който бил студент последна година. Показал им забележителностите на Париж, почти всеки ден наминавал при тях в хотела и така се сближили с него. Поканили го да им гостува в София и той им гостувал. При всяко отиване или завръщане от чужбина престоявал по няколко дни ту в едното, ту в другото семейство, престоявал и в нейното жилище. По-късно и те започнали да му гостуват веднъж или два пъти в годината, и то винаги заедно. За Чилев приятелството с Деветаков било изгодно, защото закупувал от него и чрез него зърнени храни и от други чифликчии, а генералът с гостуването си изпълнявал и служебния си дълг — бил инспектор на войсковите части в този край.

Благоразположението на двете семейства към нея не било безкористно. Едно, че я смятали за много богата, и друго, Чилев и генералът започнали да я посещават поотделно и неофициално. Отначало това я ласкаело, но когато започнали да й носят разни подаръчета и да я ухажват, разбрала, че искат да си я поделят по приятелски. Държала се така, като че не отгатвала намеренията им, а това като че ги настървявало още повече. Все пак успяла да отклони лъстивите им намерения, но провинциалната й наивност я карала да се чувствува някак си задължена за щедрите им ласкателства. Те се възползвали от това и като обезщетение за напразните си усилия да я прелъстят поискали от нея, най-напред Чилев, а после и генерал Сърмашиков, да им предоставя при случай една от стаите си и тя се съгласила. Но и съпругите им предявили същите желания. Госпожа Фени, след като й се изповядала в най-искрено приятелство до гроб, я помолила да й отстъпи една от стаите си, за да води много важен поверителен разговор с една приятелка, с която, поради особени причини, не можела да се срещне на друго място. По-късно и генералшата водила подобен разговор със своя приятелка в същата стая. Апартаментът й имал самостоятелен вход откъм улицата и се оказал много удобен за поверителни разговори. Така станала сводница на двете семейства. Те я въвели в тъй нареченото висше общество и тя била принудена да се съобразява с нравите на това общество. Живеела на широка нога, устройвала богати вечери у дома си, обличала се най-изискано, ходела всяка година в чужбина, не се лишавала от никое удоволствие. Имала си и любовници, както се полага на жена от висшето общество, макар че могла да се омъжи за добра партия. Най-продължителна връзка имала с един млад и много способен адвокат. Покровителствувала го, защото бил още в самото начало на голямата си кариера. Била готова да се омъжи за него, но той, именно защото бил много способен адвокат, успял да се възползува много умело от нейното покровителство и я изоставил, след като успял да узнае по известни само на способните адвокати пътища, че не е никаква милионерка, а една не особено целомъдрена провинциална госпожица, („Уви, той беше прав!“, признаваше Мишона), обзета от неизбежната плебейска мания да живее като аристократка и така загубила нравствените си устои поради липса на вътрешна нагласа към един свят, от който е взела само външното и пошлото („И това беше вярно!“, потвърди Мишона). Младият и способен адвокат й казвал това с цинично откровение не от нравствени подбуди, разбира се, а защото е знаел, че тя, след като отказвала да вложи парите си в какво да е доходно предприятие, все от плебейски страх да не влезе в сложния вълчи свят на сделките, разполага с толкова средства, колкото да не изпадне в материална нищета. Двете приятелски семейства узнали това и не скривали презрението си към нея, но и не могли да я отстранят от средата си по никакъв начин, защото била тяхна сводница и съперница. Отвръщала им със същото презрение, но се държала като пришита към тях, за да се наслаждава на падението им и да оправдава и понася по-леко собственото си падение. Само един човек от многобройните им познати бил достоен за уважение — Михаил Деветаков. Той бил толкова интелигентен, благороден и нравствено извисен, че дори те, покварените жени, попаднали под властта на неговото обаяние и водели помежду си тайно съперничество да спечелят благоволението му, макар че не се чувствували достойни за това благоволение…

Капакът на тенджерата се повдигаше от напора на парата, от него се оттичаха капки, падаха върху главните и шипяха. Мишона замлъкна и се ослуша. През цялото време бе стояла със затворени очи и като видя Николин до себе си, сякаш се изплаши и скочи от стола. После се засмя и вдигна капака на тенджерата.

— Яденето е готово! Хайде да вечеряме!

— Вие яжте, пък аз си имам работа — каза Николин.

— Никаква работа нямаш по това време, миличък! Ще вечеряме заедно. Помогни ми да пренесем всичко горе и да наредим масата. Нали си главен готвач!

След вечеря останаха на масата, слушаха радио и разговаряха за много неща. През цялото време Николин не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл къде ще спи Мишона — в отделна стая или при Деветаков, и дали той ще я приеме, след като бе спал с госпожа Фени. Когато свършиха последните новини по радиото, Деветаков каза лека нощ и отиде в спалнята си. Николин искаше да помогне на Мишона да разтреби масата, но тя го помоли да си легне и той си легна. Луната висеше като окачена точно срещу прозореца и пълнеше стаята му с бяла призрачна светлина. От гостната се чуваше тракане на съдини, чуваха се и стъпките на Мишона по дъсчения под и той напрегнат следеше движението й. Тя влезе в съседната стая, която бе свързана с врата с гостната, сложи дърва на печката, после стъпките й се чуха до стената, където бе леглото, и в къщата настъпи тишина. Николин се успокои, ала не минаха десет минути, вратата на стаята му бавно и предпазливо се отвори, влезе Мишона, и безшумно се отправи към леглото му. Беше по нощница, косата й бе събрана и вдигната на кок, от което шията й изглеждаше дълга и тънка като на сърна. Деколтето на нощницата й бе дълбоко и гърдите й, синкавобели като мляко, се виждаха наполовина. Пристъпваше като призрак, усмихната и малко наведена напред, приседна на леглото и опипа лицето му. Николин лежеше като вдървен със затаен дъх, а тя мушна ръката си в пазвата му и я зарови в четината на гърдите му. Ръката й бе гореща като маша, от лицето й лъхаше замайващ мирис на цигари и парфюм. Николин се окопити и се оттегли на другия край на леглото.

— Къде бягаш бе, глупчо? — пошепна тя, като се премести до него. — Да не мислиш, че ще спя при тебе! Дойдох само да ти се покажа, да пипнеш жена, да не умреш с отворени очи. — Тя взе ръката му, сложи я на гърдите си и Николин усети с дланта си нещо топло и меко като пихтия. — Пипни ме де, миличък! Хайде, Ники, пипни ме! — говореше тя, като се навеждаше все по-ниско до лицето му и го топлеше с дъха си, но той бе свил пръстите си в такъв здрав юмрук, че никаква сила не можеше да го разтвори. Тогава тя му каза нещо мръсно в ухото, свали нощницата си и остана гола. Николин затвори очи, а тя се мушна под юргана и се залепи до тялото му като пиявица. Остана при него само минута или две, но го опипа навсякъде най-безсрамно, облече нощницата си и си отиде.

Николин се страхуваше да не се върне отново, скочи от леглото и заключи вратата. Откъм пруста не се чуваше никакъв шум, но той стоеше зад вратата, готов да я притисне с рамо, ако Мишона се опита да влезе отново. Едва когато чу как си легна отвъд стената, легна си и той и се зави презглава.

— Ники, моля те, не си мисли лошо за мене — каза му тя на следния ден, когато я откарваше на гарата. — Съжалявам, че се пошегувах. Нали няма да си мислиш лошо за мен? Обещай ми!

— Няма — каза Николин и застана нащрек да не би да му направи някоя друга шега.

На връщане, а и през следващите дни, мислеше все за нея, питаше се какъв човек е тя и не можеше да си отговори. Спомняше си още как преди години се задяваше с него. „Каква дива хубост има този младеж!“ — казваше тя и го канеше на танц, а той потъваше в земята от срам и бягаше навън, сподирен от смеха на гостите. Не знаеше откъде е, защо се казва Мишона, омъжена ли е или не, както не разбираше на подбив ли го взема или иска да го приближи до себе си. Сега, след като знаеше колко много е претеглила в живота си, мислеше, че има добро и милостиво сърце и не е надменна като другите жени, но изпитваше инстинктивен страх от нея, какъвто страх изпитват селските мъже от леконравните градски жени.

Скоро след нейното заминаване пристигна с една селска каруца и госпожа Сърмашикова или, както я наричаха някога, генералшата. Сутринта Деветаков бе заминал за Варна и не каза колко дни ще се бави там. Генералшата спря насред двора разколебана, после влезе в къщи и остави на стола мушамената си пазарска чанта. След това всичко стана, както бе ставало с другите гостенки. И тя поиска продукти да приготви вечеря, даде й каквото трябва, показа и в кой шкаф какви прибори и съдини има и отиде да си гледа работата по двора. От всички жени, които бяха идвали на гости в чифлика, генералшата бе най-мълчаливата и някак безразлична към другите. Тя като че винаги мислеше за нещо далечно и само от леката й, едва забележима усмивка се виждаше, че слуша и разбира какво се говори около нея. Николин не бе разменил с нея нито дума, но тя му бе най-приятна, обичаше да я гледа и да слуша гръдния й звучен глас. Беше в оная зряла възраст, в която жените понапълняват и се позакръглят и не само че не губят от хубостта си, но придобиват особена привлекателност. Предишните гостенки бяха казали, че тя непременно ще дойде в чифлика, и Николин тайно я бе очаквал с вълнение, което не можеше да си обясни. Мишона бе смутила целомъдрието му и пробудила у него влечение към жена и тази жена бе генералшата. Когато си спомняше как оная нощ Мишона бе дошла в леглото му, нейният образ по необясним начин се превръщаше в образа на генералшата и тя му казваше: „Пипни ме, де!“ Сънуваше срамни, мъчително сладостни сънища на близост с много от жените, които познаваше, сънуваше даже покойната готвачка леля Райна, която седеше на малкото столче в кухнята, повдигаше полата на роклята си до бедрата и му казваше: „Я виж, лели, какво има по-нагоре!“ И тя, и другите жени, с които извършваше тези разюздани и срамни прелюбодеяния, имаха лицето, гласа и тялото на генералшата, в нейната безплътна плът потъваше като в бездна, за да се събуди изтощен и плувнал в лепкавата влага на полюциите.

Предполагаше, че и генералшата, като госпожа Фени, няма да го покани на вечеря, а ще му остави яденето в кухнята, и сърцето му трепна, когато тя го викна по име от пруста. Изми се набързо и се качи горе с тръпки в коленете и леко задъхан. Генералшата бе подредила масата и го чакаше. Посочи му стола пред себе си и каза:

— Добър апетит!

— Мерси, подобно! — отвърна Николин.

Генералшата си служеше леко и безшумно с приборите, поднасяше бавно вилицата към устата си и дъвчеше също така бавно със затворена уста. Николин бе напрегнат, хранеше се като нея бавно и не усещаше вкуса на яденето. Както бе забелязал от по-рано, тя мислеше за нещо далечно и гледаше в една точка пред себе си. От време на време се осмеляваше да погледне едрата й обла гръд, която напираше изпод светлосивия плат на роклята й, лицето й с леко изпъкнали мургави скули и тъмни сенки под очите, които ги правеха по-големи и дълбоки, тъмната й коса, прибрана на тила в шнола със сребърна игла. При всеки шум отвън тя преставаше да се храни, ослушваше се и той и за пръв път, откак живееше с Деветаков, му се поиска да не се върне тази нощ. Генералшата погледна малкото часовниче на ръката си и каза:

— Мишел няма да се върне тази нощ. Вечерният влак е заминал. — Тя избърса със салфетка устните си и се облегна на стола.

— Ами аз вино забравих да донеса — каза Николин, за да я задържи по-дълго на масата, но тя каза, че не пие. — То и аз не пия, заради гостенката, рекох…

Все пак, когато генералшата започна да разчиства масата, той отиде в склада под хамбара и изпи половин бутилка вино наведнъж. Лицето му веднага пламна, а главата му приятно се замая. Върна се, ала не завари генералшата в гостната. Помисли, че е излязла навън, и седна да я почака. Не допускаше, че ще си легне, без да му се обади, отиде до вратата на стаята, в която тя спеше някога с мъжа си при гостуване, хвана дръжката, натисна я, но вратата бе затворена отвътре.

— Какво има? — обади се генералшата.

— А, нищо… рекох, къде сте…

— Аз вече си легнах.

Постоя пред вратата, изкушен да й каже още нещо, но го досрамя и влезе в стаята си като измамен. Единствената му надежда бе в това, че генералшата сама ще го потърси утре и ще му поиска продукти да ги занесе в града. Мишона му бе казала, че и тя като Чилева е интернирана и гладна и няма да си тръгне с празни ръце. Но на сутринта Деветаков си дойде, натъпка й чантата с продукти и Николин я откара до гарата.

И така през цялото лято. Трите жени пристигаха, престояваха по едно денонощие и си отиваха с пълни куфари, без да се заварват една друга като по взаимно споразумение. А онова „тихото нещо“ отново се бе вселило в душата на Деветаков. Трите жени, изглежда, познаваха отпреди това му състояние или си даваха вид, че не го забелязват, и не се оскърбяваха, задето не е тъй мил и любезен с тях както преди и дори не ги посреща и изпраща, а по цял ден седи в стаята си или се разхожда из градината, вглъбен в себе си и безразличен към всички и всичко.

Един ден, кой знае как и защо, пристигнаха трите, най-напред Мишона със сутрешния влак, а госпожа Фени и генералшата със следобедния. Него ден Николин беше на полето и се върна привечер. Гостенките седяха в беседката пред къщи. Мишона го посрещна на двора и го накара да седне при тях. Още със сядането си разбра, че гостенките не са в добро настроение, не само защото са се заварили и не могат да се понасят една друга, но и защото са се карали. Лицата им бяха изпити от оная бледост, която изпива лицата на жените, когато са вбесени и трябва да се владеят. Наоколо бе тихо и прохладно, както бива по залез след зноен ден, откъм полето пълзеше лек, прозрачен мрак. По едно време госпожа Фени каза ни в клин, ни в ръкав:

— Николине, моля те, донеси ми чаша вода!

— Не! — извика Мишона и го хвана за ръката. — Да не си мръднал! Гърлото й засъхна от злоба, нека отиде да пие вода в кухнята.

— Не се излагай пред човека, безсрамнице! — каза тихо госпожа Фени и стана от пейката.

Мишона се засмя с кръшен и злобен смях.

— От тебе по-голяма безсрамница има ли, ма? Не си ли печелиш прехраната с… — тя каза нещо мръсно, от което Николин наведе глава. — Едно време слагаше рога на Чилев само от кеф, а сега от нужда.

— Отрепка! Цял живот яде огризките ни, а сега…

— Защото купуваше по-скъпо любовниците си и ми подбиваше цената. — Мишона щракна груба войнишка запалка от гилза и запали цигара. — На парчета ще те разкъсам, но няма да ти позволя да стъпиш повече тук. Печели си хляба на друго място! Здрава си още, ще издържиш на много мъже…

— Млъкни! — не се стърпя и генералшата. — Защо се караш, защо говориш глупости!

— Моите уважения към вас, госпожо генералшо! — обърна се към нея Мишона. — Какво обичате? Запазете спокойствие, мила моя! С лошо настроение няма да направите истинско удоволствие на Ники. Нали бе, Ники? Ти не обичаш жени с лошо настроение в леглото си.

— Нищожество! Плюя на грозната ти мутра! — каза госпожа Фени и плю в лицето на Мишона.

Мишона скочи и й залепи такава плесница, че госпожа Фени изпищя и залитна назад. Генералшата я хвана за ръка и двете влязоха в къщи. Николин стоеше като втрещен и не знаеше какво да прави.

— Няма да им даваш нито грам храна! — каза му Мишона. — Много чужда мъка са изяли навремето, нека сега сами си изкарват хляба. Няма да ги возиш и до гарата, ако рекат да си тръгнат. Да вървят пеша!

Но Николин ги откара още същата вечер и им даде „за из пътя“ едно сандъче с продукти да си го поделят. На сутринта рано-рано откара и Мишона и на нея даде пълен куфар с продукти.

— Забрави за снощната ни разправия, Ники! — каза тя на раздяла и заплака. — Такива сме ние, кучки. Три гладни и мръсни кучки.

Това бяха последните й думи. Повече нито я видя, нито я чу. Деветаков се самоуби няколко дни след тяхното заминаване. От селото никой не дойде на погребението му, освен престарелия дядо Ставри, мъжа на покойната готвачка леля Райна. Погребаха го под стария орех в края на градината четиримата — Николин, дядо Ставри, Малай и госпожа Клара. След няколко дни ги повикаха в града, него и Малай, при нотариуса. Покойният бе оставил завещание, нотариусът го отвори и прочете. Деветаков бе завещал стоте декара и къщата на Николин, вършачката и трактора на Малай, а библиотеката си на Илко Кралев от Равна. Малай още на минутата подписа акт за дарение, според което предаваше вършачката и трактора на селото. След седмица той и госпожа Клара заминаха за София, където бяха синът и дъщеря им, а оттам — за Унгария. Дойдоха от града да ги вземат с автомобил. Малай прегърна Николин, а госпожа Клара го целуна по челото и заплака. Така я запомни — със сълзи във веселите и сини момичешки очи. Направиха митинг, държаха се речи и цялото село ги изпрати тържествено, защото бяха комунисти емигранти и унгарското правителство ги изискало от нашето правителство.

Николин остана съвсем сам. Никой за нищо не го потърси, а и той нямаше при кого да отиде. Денем работеше из двора или по полето и не се чувствуваше толкова самотен, защото виждаше хора по нивите и пътищата, ала нощите му бяха непоносими. Призракът на покойния витаеше около него, сънуваше го всяка нощ, а денем му се струваше, че той си стои в стаята с книгите, и го очакваше да се покаже на пруста. Неусетно в сънищата му започна да се явява и генералшата. Седеше на масата срещу него, присягаше се над чиниите, вземаше ръката му в ръката си и го гъделичкаше с пръст по дланта с очакваща лъстива усмивка, масата се разделяше на две, тя идваше все по-близо до него и го притискаше към гръдта си. Друг път я носеше на ръце, както унгарецът бе носил жена си, или пък тя се вмъкваше гола в леглото му и пареше ухото му с дъха си: „Че хайде пипни ме де, не си ли мъж?“, а Деветаков седеше до печката, повдигаше очи от книгата и тъжно усмихнат, поклащаше глава: „Николине, Николине, какъв си бил!“ След такива сладостно мъчителни сънища мислеше за него като за жив и страдаше от угризение, че е извършил кощунство над паметта му. Отиваше до гроба му и с цялата си душа го молеше за прошка: „Още трева не е покарала на гроба ти, бате Михаиле, а ето как аз, неблагодарникът, ти се отплащам, задето тури ръка на рамото ми и ми стана баща и майка. Не си спал оная нощ с госпожа Фени, Мишона ми каза колко ти е чиста душата, и аз го зная, защото никога не си се омърсил с жена пред очите ми, а аз скверня милата ти памет, като те сънувам редом с жена. С ум и душа не искам тези сънища, ала те идват, когато заспя дълбоко, и ме издебват и нападат като разбойници. Няма да спя нощем, ще спя само денем, за да не сънувам!“

След този обет не спа няколко нощи. Очукваше слънчогледови пити, режеше дърва и вършеше много други работи, които можеха да се вършат в тези лунни нощи, а сутрин отиваше на полето. На четвъртата нощ, когато вече не можеше да издържи без сън, легна в каруцата върху голия сандък, за да не заспива дълбоко, върза и кучето за колелото да го събужда с лая си. Но генералшата отново се появи. Кучето я усети и настървено я залая, но тя не се плашеше, усмихваше се и пристъпваше към каруцата. Кучето се хвърли отгоре й, захапа роклята й, разкъса я, а тя стоеше усмихната, докато смъкна всичките й дрехи и остана по нощница. Качи се в каруцата и легна при него, а разяреното куче се опитваше да я захапе. Николин го ритна по озъбената муцуна и тогава видя, че не е куче, а Деветаков, който се държеше за удареното лице и плачеше с глас. Както и да будуваше, както и да се изтезаваше по цели нощи, щом го надвиеше умората и затвореше очи, генералшата идваше при него изневиделица и го взимаше в ласкавите си обятия. И така, докато една сутрин се появи наяве. Едва вчера научила за смъртта на Деветаков и побързала да дойде, да види какво прави Николин, как се оправя сам в тази голяма къща.

— Боже, колко си отслабнал, сякаш от месец не си слагал залък в устата си! — каза тя. — Мъртвите — мъртви, живите — живи. Млад си, животът е пред тебе, не мисли за мъртвите.

Говореше и го гледаше така, като че смъртта на Деветаков не беше й направила особено впечатление и беше дошла в чифлика само от загриженост към него, да му помогне, ако има нужда от женска ръка, и да разсее самотата му. Не носеше нищо траурно по себе си, а и в израза на лицето, в очите й, в мекотата на звучния й глас се долавяше някаква бодрост, в която Николин усети съчувствие и желание да го успокои, както се успокоява близък човек в тежки дни. И оная дива и срамна страст, която го тласкаше така безразсъдно към тази жена, отново го завладя с всичка сила и той забрави душевните терзания, които му причиняваше насън. Винаги бе мислил и вярвал, че влечението му към нея е колкото неприлично, толкова и безсмислено, защото една генералша никога няма да си позволи близост с човек като него, но сега имаше сигурно предчувствие, че тя ще си позволи тази близост. Знаеше от опит, че най-напред тя ще се залови да готви, и я помоли да отидат двамата за продукти. Влязоха в хамбара, той вдигна един капак с железен клуп и под капака се показа дървена стълба. Запали фенера, спусна се по стълбата и извика отдолу:

— Хайде, слизай!

— Подай ми ръка, че не виждам нищо! — каза тя. Подаде й свободната си ръка, тя стъпи на пода, олюля се, потърси опора в него и го прегърна така, че гърдите й го тласнаха назад. Прегръдката трая само миг, тя изпищя превзето и се откъсна от него. — Ух, как щях да се пребия! Ами ако някой заключи капака отгоре и си отиде, какво ще правим в това мазе?

Говореше и се смееше като малка палавница както в сънищата му и Николин очакваше да посегне с ръка и да го погали по лицето, но тя гледаше тенекиите до стената, които отразяваха светлината на фенера.

— Какво е това?

— Двете са пълни със свинска мас, а другите две — с олио. — Николин пристъпваше напред и светлината на фенера откриваше къде какви продукти има: връзки лук, чесън, картофи, делва с ориз, пушени свински бутове, ракла с брашно, каси с всевъзможни напитки, а на тавана бяха окачени два пръта суджуци. Ръката на генералшата блесна като стрела към тях, откачи една подкова и в следващия миг бузите й се издуха като юмруци. Николин бе поразен от оня зверски блясък в очите й, който свети в очите на прегладнелите кучета, когато намерят къс месо, гълтат го, без да дъвчат, и ръмжат от удоволствие. Генералшата също гълташе суджука, без да дъвче, и гърлото й издаваше някакво сладострастно ръмжене. Като преполови подковата, тя се задави, закашля се и сякаш отново забеляза, че при нея има друг човек.

— Хапни си, Николине! — тя се опитваше да сложи наядената подкова в устата му, като се заливаше в глезлив, пресилен смях. — Много е вкусен, но тъй лют, че се задавих.

Николин взе една празна каса и започна да слага в нея продукти. Виждаше, че генералшата е засрамена и се опитва да заличи постъпката си, и в същото време чувствуваше, че тя го ненавижда. И той изпитваше срам към себе си, задето си бе позволил да съблазни една гладна жена, както ловците примамват гладния дивеч със стръв в капаните. Още като я покани да влезе с него в склада, където външен човек не бе влизал, съвестта му трепна като ужилена: „Искаш да й покажеш колко много храна имаш, за да я примамиш да идва и занапред!“ Но този вътрешен глас се обаждаше от дълбините на съвестта му толкова слаб и неуверен, че страстта му го заглуши. По време на обеда генералшата бе весела и приказлива като никога досега. Пийваше от френското вино, което си бе взела от склада, гледаше го с усмихнато, с поруменяло като праскова лице и го питаше какво да прави — да си отиде ли след обеда, или да остане за утре.

— Направи, както искаш — каза Николин. — Ще ти оставя ключа да заключиш къщата, щото аз трябва да тръгна за село и не зная дали ще се върна утре. Сестра ми била болна и зет ми вчера дойде да ме вика.

— Не ти е приятно с мене, виждам аз — каза генералшата. — Дай си ръката и честно си признай! — Тя се пресегна над масата и, както в сънищата, взе ръката му в своята. — Ако ти е приятно, ще отложиш за утре и аз ще остана довечера. Виж как хубаво си прекарваме двамата, защото и двамата сме самотни. — Ръката й бе студена като лед, лицето й от розово стана бяло, а усмивката й се превърна в гримаса, като че правеше усилия да сподави някаква остра болка. Николин видя, че тя не е на себе си, и като не знаеше какво да прави, отдръпна ръката си от нейната и стана, а тя захлупи лице върху масата и пошепна: — Господи, господи, докъде… Не, не ти е приятно, признай си!

— Защо да не ми е приятно! — каза Николин. — Но трябва да замина. Щом са дошли да ме викат, значи сестра ми е много болна. Като дойдеш идния път, ще останеш през нощта и пак ще си приказваме.

Генералшата повдигна лицето си и го погледна усмихната.

— Боже, виното ме хвана. Извинявай, Николине!

— Няма за какво — каза Николин. — Ударило те в главата, аз нали затуй не го пия. Сега да приготвя нещо за из път, че да тръгваме.

Съвестно му бе да я лъже за сестра си, но още по-съвестно му бе да я гледа с какви усилия се мъчи да потисне достойнството и гордостта си, за да се реши на най-отчаяна постъпка. И всичко това за единия хляб, мислеше той на връщане към дома, след като бе я откарал на гарата, както винаги с пълна чанта продукти. Допреди година генералша, а сега без дом и средства, какво ли й е на душата, щом идва да проси от един слуга като мене! Колко ли мъки й струва да ми се подмазва за кило картофи или за кило фасул! Тя ме мрази и се гнуси от мене, и с право. Така мислеше Николин, отвратен от похотливата си страст към тази злочеста жена, изпаднала от най-високото до най-ниското стъпало в живота, но през нощта отново сънува краката й, каквито ги бе видял на стълбичката в склада. Слизаха от стъпало на стъпало, обли и розови от светлината на фенера, не устоя на изкушението, докосна с пръст гладката и топла кожа и тогава чу смеха й над главата си. Смееше се високо с два гласа, единият плътен и звучен, другият тъничък и пресеклив, и тези гласове се превърнаха в тревожен кучешки лай. Изплаши се и се събуди. Двете кучета лаеха на човек откъм къщата на Малай. Слезе от каруцата, в която бе легнал, и тръгна нататък. Нощта бе светла като ден, виждаше се как кучетата налитат към оградата на опустялата къща. Някой му извика да спре и Николин го видя в сянката на къщата. Спря до оградата и попита кой разлайва кучетата по това време и какво прави там.

— Сега ще ти кажа какво правя, кулашка подлога! — обади се оня. — Ако пристъпиш още една крачка насам, ще ти светя маслото! Айде, махай се!

Николин не се изплаши, тръгна към тъмната страна на къщата да го види отблизо и тогава изтрещя изстрел и куршумът профуча току над главата му. Върна се, усмири кучетата, прибра се в двора и оттам загледа как двама мъже изнасяха багаж от къщата на Малай и го товареха в каруца. Работеха спокойно и непредпазливо, чуваше се, като говорят кое как да наместят, в стаята светеше лампа или фенер. Натовариха каруцата, угасиха светлината и потеглиха към селото. През следващите нощи пак идваха и като нямаше какво повече да изнесат от къщата, откъртиха вратите и прозорците и ги отмъкнаха. Скоро нападнаха и стопанските постройки. Отнесоха керемидите, вратите, дървения материал под навесите, а накрая откараха и плуговете. Николин ги наблюдаваше от стаята си и нищо не можеше да им стори. Не знаеше откъде са и кои са, едни и същи ли са или различни хора, но ги чуваше как му се заканват, че ако рече да се съпротивлява или поиска помощ от властите, ще го пратят при Деветаков да му слугува и на оня свят.

По това време довтасаха и двамата му зетьове, като лешояди, усетили миризмата на мърша чак от родното му село. Чули, че Деветаков му приписал имота и че имотът се разграбва от селяните, и дошли да го бранят от крадци. Както бе го посъветвала покойната готвачка леля Райна, още от първата си заплата започна да отделя половината за двете си сестри, тъй че на всяка от тях се падаше по две хиляди и четиристотин лева. Бяха много пари за онова време, когато селяните все още купуваха и продаваха в натура и сухата пара беше като чисто злато. Докато бяха малки, им даваше по стотина лева за чеиз и други нужди, а по-късно започна да им купува и земя за зестра. Пак по съвета на леля Райна тази работа вършеше управителят на чифлика Халил ефенди. Беше опитен и честен човек, закупуваше от най-хубавата земя и когато сестрите му станаха моми за женене, имаха по петдесет-шестдесет декара. И двете се омъжиха за синове на средно заможни семейства, родиха деца и заживяха добре. Но сватовете и зетьовете, а покрай тях и сестрите, излязоха алчни и ненаситни хора. Щедростта му ги караше да вярват, че е влязъл по някакъв начин под кожата на господаря си, за когото знаеха, че е завеян човек и е натрупал много пари и много имот. Гостуваха му по няколко пъти в годината, навестяваше ги и той и при всяка среща го врънкаха за пари — единият започнал къща да строи, другият искал да си купи кон или крава. Колкото повече им даваше, толкова повече му искаха, защото си мислеха, че и той като господаря си е малко завеян и не знае цената на парите.

Случи се така, че вечерта, когато пристигнаха зетьовете, крадци се опитаха да задигнат овцете от кошарата. Николин очакваше да нападнат и добитъка и вечер връзваше едното куче в кошарата, а другото в обора при кравата. Като не можеха да напъдят кучето да не им пречи, крадците го убиха на синджира и както винаги, започнаха да работят без всякаква предпазливост. Единият чакаше в каруцата до вратата на кошарата, а другите двама ловяха овцете и връзваха краката им. Зетьовете грабнаха по една брадва, заприщиха ги в кошарата и се хвърлиха в ръкопашен бой. Оня с каруцата успя да офейка, но другите двама ядоха такъв пердах, че едва се измъкнаха от двора на чифлика. Зетьовете бяха дошли да вардят имота от разбойници, а те самите се оказаха най-големите разбойници. Две денонощия престояха в чифлика и не го оставиха на мира, докато не отмъкнаха единия кон, кравата и половината от овцете. Щом селяните са хвърлили око на имота, казваха те, ще го ограбят до шуш, защото е кулашки имот, а като е тъй, защо ще го оставяш на чуждите? Даде им, каквото искаха, и ги отпрати.

В такова окаяно положение заварихме Николин, когато отидохме с Илко Кралев в чифлика да вземем книгите, които Деветаков бе му завещал преди смъртта си. Николин много се зарадва на Илко и поиска да се здрависа с него, но Илко му каза да стои по-настрани от него.

— Нали знаеш, че съм болен от туберкулоза?

— Ще оздравееш — каза Николин, като го погледна продължително в лицето. — На лицето ти няма болест.

Беше хубав момък с изразителни, уморени и тъжни очи, тъга имаше и в мургавите ямички под скулите му, и в гънките на устата му, когато се усмихваше, и в гласа му, тих, напевен и леко пресипнал, когато говореше колко добре сме се сетили да го навестим. Илко поиска най-напред да види гроба на Деветаков, а после да се заловим за работа. Листата на ореха с цвят на ковано злато бяха покрили продълговатата купчина пръст, в основата на дървения кръст лежаха димитровчета. Пресният им мирис, смесен с йодовия дъх на ореховите листа, изпълваше топлия неподвижен въздух с оная нежна печал, която придава тъжно очарование на първите есенни дни. „Защо? — каза Николин и от уморените му очи бликнаха сълзи. — Защо посегна на живота си?“

Същия въпрос бяхме си задавали много пъти и ние с Илко Кралев, след като научихме за самоубийството на Деветаков. Мълвата разнасяше най-различни слухове за причините за самоубийството му и понеже по това време се говореше и пишеше само за народните съдилища и присъдите над политическите престъпници, мнозина твърдяха, под влияние на тези събития, че причината за самоубийството е политическа. Като всеки богат земевладелец Деветаков съвсем естествено е бил настроен против властта, бил е замесен в политически дела и се е самоубил от страх да не бъде разкрит и подведен под отговорност. Постройката на училището и дарението от триста декара земя, което бе направил на селото, се обясняваше като опит да изкупи вината си пред новата власт, след като е предвидил събитията с една година, както впрочем всички бяха ги предвидили.

Единственият човек, който можеше да знае или поне да се досети за причината за самоубийството, беше Николин, но и той не бе забелязал нищо особено в поведението на господаря си, освен „онова тихото“, което от време на време обсебвало душата му.

Илко си спомняше, че през последните години, когато се срещал и разговарял с Деветаков, забелязал у него „онова тихото“, забелязал го и Александър Пашов, с когото често посещавали чифлика, но и двамата си го обяснявали като състояние на вътрешна вглъбеност. Деветаков бил по характер „тих“ и спокоен, но не и безразличен. Разговарял и спорел с много страст, но без всякакви външни прояви на тази страст. Разговаряли за история, литература, философия, политика и пр., както и за тъй наречените „проклети въпроси“. Деветаков не проповядвал песимизъм, ала не бил и „възторжен почитател“ на световния ред, в смисъл, че гледал на този ред със снизходителна ирония, а на живота — като на нещо натрапено, с което човек тъй или иначе трябва да се примирява, а това е самата мъдрост. Смъртта не е била негова „възлюблена“ тема, освен ако не е искал да я натрапва на другите, и Илко не можеше да свърже самоубийството му като акт на свръхчовешка воля с характера на един толкова съзерцателен, нежен и самовглъбен човек.

Няколко дни опаковахме книгите, отнасяхме ги в село и ги трупахме на пръстения под в Илковата квартира. Угнетен от кошмарите на самотата и петимен за човешка близост, Николин не знаеше как да ни угоди и как да ни задържи по-дълго време при себе си. Приготвяше ни чудесни обеди и вечери, а през свободното време идваше да ни помага и с простодушно откровение ни разказваше за Деветаков, за себе си и за всичко, което читателят вече знае. Беше объркан и измъчен, не проумяваше как ще живее занапред и искаше от нас съвет. Илко помоли хазаина си Анани да му даде другата си стая под наем и след като получи съгласието му, предложи на Николин да я наеме. Николин се зарадва, но сега пък не знаеше какво да прави с покъщнината — да я пренесе ли някъде или да я остави. Илко се обади в града и оттам пристигнаха няколко души работници с един камион. Така килимът от гостната, пианото, елипсовидната маса, няколко кожени канапета и други по-едри мебели бяха отнесени в някои обществени учреждения.

Оставаше ни да опаковаме и пренесем книгите от най-долните рафтове на библиотечните шкафове, когато Илко видя свитък листа между страниците на един френски роман. Първото изречение, което бе пренесено от друга, изчезнала страница, го заинтригува и той прочете всички останали листа. Те бяха номерирани, но не последователно и нямаха връзка помежду си. Бяха изписани с черно мастило четливо, но с много зачертавания и допълнения, което ни караше да предполагаме, че са откъси от чернова на дневник или бележки от някакво съчинение. Илко прегледа у дома си всички томове с надежда да намери целия ръкопис, ала не откри нито ред повече. След години преписах този свитък от Илковите записки, а сега се изкушавам да го вместя в разказа си, макар да съзнавам, че в него няма оригинални мисли. Освен това Деветаков е едно от най-епизодичните лица в разказа, причините за самоубийството му едва ли ще представляват интерес за читателя и все пак не мога да премълча тези страници, в които блика нечовешка жажда за живот и апокалиптичен ужас от смъртта. А ето и изречението, с което започва свитъкът, чиято първа половина е неизвестна:

„… от което следва, че инстинктът за живот е по-силен от неговия смисъл.

Ненавиждам природата! Дори само за това, че съм дошъл на бял свят не по своя, а по нейна воля. Тя ме е натрапила на света. Тя е сляпа сила, която създава безогледно, без план, без цел и чувство.

Докато човек изобрети толкова просто нещо като колелото, а и много други неща от този род, са изминали хиляди години. Да се създаде най-сложното на света — човека — не се иска нищо освен един сляп инстинкт. Никой не мисли, когато създава човека, защото е отдаден на плътска страст. Нещо повече, човек често се ражда след безпросветно пиянство, след насилие или флирт, при случайни срещи, от случайни хора. Въпреки това природата го дарява с ум, чувства, въображение, да изпитва болка и душевно вълнение. В това е и нейната подлост, ако може да й се вмени този порок.

Баща ми почина на петдесет и пет годишна възраст от инсулт. Беше необикновено жизнен и силен. Разказваха, че на младини се борил по панаирите и често побеждавал най-силните борци. Имаше благ характер, тънко чувство за хумор, както и музикална дарба. Помня го как през свободното си време «посвирваше» на флейта и цигулка. Беше слухар. Изпълняваше руски романси и други мелодии, които бе чувал от други музиканти и най-често от грамофонни плочи. Да се учи музика по негово време било немислимо. Дядо ми, полуграмотен селянин, не искал и да чуе за каква да е наука. Баща ми завършил трети прогимназиален клас, но беше природно интелигентен и за разлика от другите едри земевладелци в този край, четеше книги от български и чужди автори. Купи пиано на сестра ми, нае й учител от града, но тя не прояви музикални способности. За голямо негово огорчение, и аз не проявих интерес към музиката. Затова пък бе много горд, че завърших висше образование в чужбина.

Баща ми бе щедър и обичаше гости. Обичаше да ги гощава богато, да ги черпи с разнообразни напитки и да слуша разговорите им. Гостите, които биваха винаги различни, му създаваха празници. Беше общителен и в тяхно присъствие се чувствуваше въодушевен, радостен и щастлив. Но ето че тъкмо в присъствието на гости се разболя. Отиде да вземе нещо в другата стая, забави се много и когато го потърсихме, той лежеше на леглото по гръб. Нито можеше да говори, нито да се движи. На сутринта повикахме лекар и той установи инсулт в дясната страна. От този ден баща ми остана ням и неподвижен. Бях потресен. Питах се защо този тъй жизнелюбив добряк бе наказан така жестоко от съдбата, защо поне не бе му изпратила някоя по-поносима болест. Той, който бе извършил такова голямо добро на госпожа Клара, сега пострада много по-тежко от нея. По цял ден седеше в къщи или, при хубаво време, на пруста. Но най-лошото и непоносимото бе, че съзнаваше страданието си. Умът му бе напълно запазен, а вместо думи, от устата му се чуваше мучене. Най-силно страдаше, когато наетият от селото мъж го разсъбличаше, избърсваше и подсушаваше. Тогава плачеше като дете и гледаше към иконата на света Богородица — молеше се може би да го прибере по-скоро. Никога не бях виждал и никога няма да видя толкова голямо страдание в нечии очи.

Да, природата не само причинява незаслужени страдания на човека, тя се и гаври с него.

Едни древен цар казал на поета, който го възпял в ода и го сравнил със слънцето: «Преди да ме сравниш със слънцето, трябваше да видиш нощното ми гърне!» Царят е бил искрен и е казал истината.

Преди да се влюбим в някоя жена, също трябва да видим най-напред и нейното «нощно гърне». И най-нежната любов между мъжа и жената не е нищо друго освен полов нагон. Прозаично, но вярно. Иначе влюбените щяха да се възхищават и опияняват взаимно от разстояние. Нямаше да изпитват влечение един към друг още в минутата на запознаването си и дори преди запознанството си. И може би тъкмо затова човекът открай време възвеличава обекта на влечението си като неземно същество и нарича влечението си любов. Той възпява любовта си именно защото не смее да я нарече с истинското й име, за да не се изравни с животните. По този начин той се издига в собствените си очи. Животните се събират само в определено време, за да продължат рода си, а човекът го прави непрекъснато само за удоволствие, което се изражда в блудство. А блудството води до трагични последствия. Любовта на човека е подкупна. Тя служи за разменна монета, за шпионаж и всякакви нечисти сделки.

По този начин човекът доказва, че любовта му е един инстинкт, от чиято власт не може да се освободи дори когато вижда, че това може да му струва честта, свободата и живота.

Трябва да убия в себе си този инстинкт. Той потиска волята и свободата ми. Както и чувството за собственост. Тя е един от най-лошите пороци. Престъпление спрямо ония, които живеят в мизерия или недоимък. Защо ми е толкова земя? Имам малко пари в банката, внесени преди години от баща ми, и те ми стигат. Отсега нататък няма къде да пътувам, няма какво да купувам. Нищо не ми липсва.

Ако раздам земята на бедните селяни, ще ги направя щастливи за цял живот. Не само тях, а и децата им. Предчувствувам, че и аз ще бъда щастлив. Или поне ще се опитам да осмисля донейде живота си. Непоносимо е да живея както досега. Отивам при селяните и, на тебе — толкоз, на тебе — толкоз! Колко просто е всичко това, а от години не мога да го осъществя. Не ми стига воля, имам чувството, че ще остана съвсем безпомощен и нищожен, без опора и почва под краката си. А няма да бъде така. Щом зная, че сам съм се лишил от нещо, то в никакъв случай няма да ми липсва. Поне да продам земята на половин цена, но и това не мога да направя. Защото съм алчен и порочен. Защото съм истински злодей. И пръста си не съм мръднал за тази земя. Тя ми е наследство.

На първи март ще отида в общината и ще прегледам емлячните книги. Ще видя кой от селяните колко земя има и ще раздам моята на най-бедните.

На първи март, нито ден по-късно!

Казват, че в природата съществува висша хармония. Всъщност в нея има хаос. Още древните, а след тях и християнските мислители са казали, че тя е несъвършена. Намират се обаче «големи» умове, които намират хармония дори в съществуването на милионите видове насекоми, всевъзможни влечуги и висши организми. Комарът, казват те, се храни с кръвта на човека и на другите животни и това е в съгласие с природната хармония. И подземните животни, които никога не виждат светлина и унищожават насажденията на бедните селяни, също са част от тази хармония. Войните, насилията, изяждането или убиването на по-слабия от по-силния поддържа висшето равновесие в света. Това равновесие е безнравствено и кръвопролитно, но учени и философи го приемат и оправдават в стройни системи. Не могат да проумеят природата и си строят системи, за да блеснат с ума си пред света. Стигат и дотам, че смятат смъртта като необходимост за природната хармония. А смъртта е най-престъпното деяние на природата. Тя обезсмисля живота.

Хората от най-дълбока древност са се измъчвали от преходността и безсмислието на живота. Юнакът Гилгамеш, герой на древновавилонския епос, е изпадал в ужас от смъртта. Срещал се с всички мъдреци по онова време, за да търси утешение от тях, но те всички му казвали, че боговете са обрекли човеците на смърт, а безсмъртието запазили за себе си. По-добре да не си се родил, отколкото да живееш и страдаш, без да знаеш защо — се казва в Четвърта книга на Ездра.

В антична Гърция, която се отличава със своята жизнеутвърждаваща философия, откриваме не по-малко скръб и тъга. «Защото от всички създания в цялата вселена няма по-нещастен от човека», казва Омир в «Илиада». И в съчиненията на много от ранните поети, като Симонид, Теогнид и др., писани през шестстотинте години преди нашата ера, има много безнадеждност: «Най-добре е смъртните да не се раждат, за да не виждат сияещите лъчи на слънцето.»

По-късно и Софокъл казва: «Най-висшият дар за човека е да не се е родил.»

След векове ще чуем и тъжния вопъл на Паскал: «Нямаме основа под краката си, под нас е бездна. Страшно е да чувствуваш как всичко, което имаш, изчезва.»

Има философи, които твърдят, че със страданието и смъртта на отделната личност се изкупва щастието на човешкия род. Смъртта е зло, разбира се, но в случая тя се превръща в добродетел. От нея се ражда новият, вечно обновяващ се живот. Оттук и теорията за безсмъртието чрез поколенията или дори чрез някаква дейност. Жалка утеха. Или по-точно посмъртно удовлетворение на суетата. Мене ме няма, но децата, внуците и всички от моето «коляно» ще живеят едни след други, а аз — чрез тях. Баща ми, дядо ми, прадедите ми живеят ли чрез мен? Не, разбира се. Живея аз, а те са прах и дори не прах, а нищо. Някакви имена, понятия, и то отдавна забравени.

Мене ме няма, но ще живея чрез делата си в съзнанието на поколенията. Още по-жалка утеха. Какво от това, че някой някога ще отвори някоя книга и може би ще прочете, че еди-кой си направил това и това в полза на човечеството. Изобретил машина, нарисувал картина, изрекъл мъдра, безсмъртна мисъл. Каква полза са допринесли на човечеството Архимед или Сократ, да речем? Или Шекспир, или Микеланджело? Никаква. Буквално никаква. Залъгвали са се с разни занимания и съждения, за да отклоняват мислите си за неизбежната смърт. Залъгвали са и другите и тази е единствената полза от тях. Иначе човечеството пак си умира и всякакви аристотеловци и сие си остават имена, написани на книга.

Не искам да съм нито едно от тези величия, а да съм безсмъртен. Да живея и след края на света. А те нека живеят в «съзнанието на признателното човечество».

Старите гърци, както знаем, са се прекланяли пред неумолимата съдба, която е безпомощна към отделния индивид в името на всеобщата, мировата хармония. Хераклит се възхищава от непрестанния поток на живота, който тече благодарение на смъртта на отделния човек. Така се осигурявало безсмъртието на човешкия род.

След като човек умира, кому е нужен животът на природата, на космоса! Какъв смисъл има моята жертва за поддържане живота на космоса, щом той не е живо същество и не го съзнава? Щом той съществува и с мен, и без мен? Природата непрекъснато създава по силата на своя сляп инстинкт и непрекъснато умъртвява, така че светът всъщност е едно безкрайно гробище. Това редуване на живот и смърт, на раждане и изчезване в небитието плаши и самия Хераклит и накрая той сравнява мировата хармония, живота на природата с купчина смет или нещо подобно.

Днес Малай донесе госпожа Клара да посвири на пиано. Докато свиреше (вече съвсем лошо и мъчително да се слуша), аз си мислех каква трагична жажда за живот изпитва тази жена. Когато пристигнаха с мъжа си у нас, тя бе толкова хубава млада жена, че от околните села, както и наши познати от града, идваха да я гледат. Ние вече знаехме, че тя и мъжът й са политически емигранти. В нашите очи всеотдайната й любов и саможертва й създаваше ореол на светица. След година или две се парализира и всички бяха потресени. Когато стане дума за смърт, тя пребледнява от ужас.

Нейното страдание, може да се каже, е нищо в сравнение с това на един от братовчедите ми. Той е на четиридесет години, но не може нито да върви, нито да седи. Той лази на лакти и колене, а навън, на двора, го изнасят с количка. Прилича на четириного насекомо. Външни хора, ако случайно го зърнат да лази по пода, изпадат в ужас. Два или три пъти в месеца получавам от него бележка, с която ми иска книги. Чете всякакви книги, но предпочита такива, в които се описват далечни пътешествия. С него може да се говори за всичко, защото е истински справочник. Помни не само прочетеното в списания и вестници, но и чутото по радиото. Знае всички политически събития по света, имената на всички политически лица, както и движението на войсковите части по немско-руския фронт. Знае френски и с мен говори само на френски. Научи го с частен учител.

Паметта му е тренирана, но не и механична. Като дете имаше двама учители и понеже не можеше да пише, трябваше да запаметява уроците си. От мене не го крият, защото сме роднини, и аз му нося книги или списания, каквито брат му, при когото живее, не може винаги да му осигури. Когато разговаряме с Личо (Илия се казва), той лежи по корем на кревата, а аз седя на стол срещу него. Разговорите ни са енциклопедични. От злободневието до философията.

Понякога говори за живота и казва, че той е едно страдание. Аз, казва, съм наказан от бога повече от всички хора на света, защо живея? Аз съм урод. Защо не умра или не сложа край на мъките си?

Така говори, но щом настине малко и кихне, веднага иска да повикат лекар. Да, инстинктът за живот е непреодолим. Той е по-силен от най-тежкото страдание, от най-безнадеждното отчаяние, от смисъла на живота.

Как да преодолея тази сляпа неведома сила? Еврипид ли бе казал, че може би животът е смърт, а смъртта — живот? Ако е така, преминаването от едното състояние в другото не ще е толкова страшно.

Тези бележки са на Александър Пашов. Това е неговият почерк. Спомням си как поглеждаше бележките, когато говореше за «Държавата и революцията», задгранично издание на руски, което му бях донесъл от Париж. Илко Кралев също бе успял да я прочете.

Колко са чисти двамата, влюбени в човечеството. Влюбени платонично. Готови да се жертвуват пред «олтара» на своите идеали. Колко са жадни за знания и дейност в полза на бедните и онеправдани класи! Не споделям тяхната идеология. Тя е най-хуманната от всички идеологии, но е неприложима. Човекът е устроен много по-сложно, отколкото си мислят младите идеалисти и разните теоретици. Но им се възхищавам, защото идеалите им са благородни, безкористни и възвишени.

В тях виждам и себе си на тяхната възраст. Нима не бях и аз «прегърнал» страдащото човечество? Исках да стана селски учител, за да уча селяните на четмо и писмо. Лекар — за да ги лекувам безплатно. Адвокат — за да водя делата им и да ги защитавам в съда. Баща ми не ми се надсмиваше и не ми противоречеше. Както узнах отпосле, и той бе изживял романтизма на народничеството и търпеливо ме изчака, докато животът ми показа и другите си лица.

Завиждам на двамата младежи за чистата, искрена вяра в осъществяването на идеалите им. Какво щастие е да вярваш. Ако в младостта си съм изпитвал щастие, то е било заради вярата ми, че ако се жертвувам за хората, ще ги направя щастливи. Сега не мога да вярвам. Искам, и не мога. Сега зная, че никакви идеи и революции не са променили и няма да променят човека. Теоретиците, и особено материалистите, не познават човешката същност. За тях човекът е материал, с който се опитват да осъществят на дело теориите си. Не искат да знаят, че човекът е бездна, в която още никой не е успял да надникне до дъното й.

Комунистите, като всички революционери, също вярват, че тяхната идея е най-справедлива и най-приложима в обществения живот, следователно всичко преди тях е било несъвършено. Но кой би правил революция, ако не вярва, че неговата кауза е последна дума на човешката справедливост?

Революциите се извършват с насилие и винаги съм се питал как може да се постигне една хуманна цел с нехуманни средства. Преди известно време, когато разговаряхме с Александър Пашов и Илко Кралев, стана дума за това и те се опитаха да ми докажат, че революцията (имаха предвид социалистическата) не е и не може да бъде неетична и неморална. Революцията е коренна промяна на икономическия, а като следствие на това и на духовния живот на обществото. Ние всеки ден извършваме революции в различните области на живота, макар и в по-малки мащаби. Поливането, торенето, кръстоските на животни с цел да се получи по-добра порода, лекарствата, хирургическите операции, изобщо науката и цивилизацията не са ли «насилие» над еволюционното развитие? За човека революцията е необходимост.

Така изложени с прости и ясни примери, мотивите за революциите изглеждат логични и убедителни. В други разговори на подобни теми Александър Пашов и Илко Кралев свободно цитират икономисти, учени и философи и аз имам чувството, че теоретически са много добре подготвени. Особено Александър Пашов, който основно познава трудовете на Маркс, Ленин, Плеханов, Сталин и др. Той изобщо е свръхначетен за възрастта си. Умее да импровизира и да убеждава събеседника си спокойно и логично, като не му се натрапва с познанията си. Разговорите с него са, тъй да се рече, демократични. При това е сдържан и съобразителен и изглежда, че въпреки добрите условия, които му осигурява баща му, той води спартански живот. Струва ми се изобщо, че той има всички качества на общественик, на функционер от голяма класа или дори лидер на партия.

Но и той е теоретик, и то съвсем млад. Панта рей и това, че не може да се влезе два пъти в една и съща река, означава, че тя се променя всеки миг. Но това е механична промяна. Материалистите приписват това свойство и на човека, но аналогията е погрешна. Човекът се променя, но също механично. Подобрява материалната и техническата си култура, но в нравствено отношение не се променя. А целта на всяка революция е именно нравствена.

Завиждам на мъртвите. Те са преодолели ужаса от смъртта и са преминали в нищото. Защо изпитвам ужас от това нищо? Милиарди и милиарди хора са потъвали в лоното му, ще потъна и аз. Годините, които ми остават да живея, ще бъдат изпълнени с очакване на смъртта и ужаса от нея и това мъчително очакване с нищо не се оправдава. Оня човек, който е стигнал до истината, че животът е безсмислен, смъртта не бива да го плаши. Свободен и щастлив е онзи, който може да разполага с живота си както намери за добре. Най-после, ако се лиша от земния живот, не губя, ако пък «горе» има живот — печеля.

Да, ето единствения смисъл на живота — безсмъртието.

Ако няма втори живот, природата е углавен престъпник. Рецидивист. Но къде ще се осъществи този втори живот? Тук, на земята — не. «Горе», в отвъдния свят? Той не съществува, той е измислен от религиите. А религиите са най-безспорното доказателство за усилията на човека да преодолее смъртта. Цялата дейност на човека, откакто съществува, е борба против тъй наречената природна необходимост. Вярата в задгробния живот е отрицание на смъртта. Религията е надежда за безсмъртие. Има реални надежди, като например тази, че напролет посятото ще поникне, ще порасте и през лятото ще даде плод. Вероятността природни бедствия да унищожат посятото е само един процент, и то не всяка година. Но има и лъжливи надежди. Една от тях е отвъдният живот, възкресението.

Жаждата на човека за безсмъртие на душата е толкова голяма, че той стига до абсурда да вярва в това безсмъртие. В религиите се казва, че бог е създал човека, а то е тъкмо обратното. Човекът е създал бога като упование и надежда.

Къде е бог да ни помогне и утеши?

За бога всичко е възможно, твърдят религиозните мислители. Но някои и добавят, че няма пълна гаранция за съществуването му. Човек винаги може да се усъмнява в него и да го отрича. Не бива да го търсим и откриваме по рационален път, той не е в битието, а в духа. Щом за бога всичко е възможно, то вярата в него е борба за възможност. Тя открива пътя към безсмъртието.

Да, бог е единствената ни надежда, единственото ни спасение. Ако успеем да се издигнем до него, ще победим нищото. Само че да не забравяме — бог не се постига по пътя на разума. Нашият разум е подозрителен и ограничен. Той търси истината, справедливостта и доброто тук, на земята, по логичен път и така създава закона, а чрез закона — греха. Разумът създава най-големи страдания на човека, но кой го е създал? Бог, разбира се, кой друг може да бъде.

Но защо?

На този въпрос някои философи отговарят, че бог всичко е сътворил, но разумът и моралът не са сътворени. Те са предвечни. Хубав отговор, няма какво да се каже. Вратичка за излизане от лабиринта на това явно противоречие. Така се осигурява и отговорът на въпроса защо бог е тъй безучастен към съдбата на човека. Щом не е създал морала, то и доброто не е негова работа. Той съществува инкогнито на този свят и няма нищо общо с мъдростта, морала и истината. Те са измислени от разума.

На съждението на древните, че независимо от това дали душата е безсмъртна или не, трябва да бъдем добродетелни, Блажени Августин отговаря с афоризъм, а именно, че добродетелите на езичниците са само блестящи пороци.

Блестящ наистина, но афоризъм.

И още: «Бог е навсякъде, откъдето идват невежествените хора и възхищават небето.»

А защо Исус ни учи на добродетели тук, на земята? Той наистина казва, че блажени са ония, които не се съблазняват от него, но в същото време ни съветва да даваме едната от двете си ризи на по-бедните от нас. Нима това не е добродетел?

Оня ден Илко Кралев ми каза, че Александър Пашов заминал преди около половин година за Швейцария да учи медицина там. От дълго време питах за него, но Илко твърдеше, че не знае къде е. Каза ми го едва преди няколко дни. Имам чувството, че макар да са толкова близки приятели, а може би именно затова, заминаването на Александър Пашов в разгара на войната е загадка за него. Затова и не сметнах за нужно да му кажа, че преди около два месеца видях Пашов в Цюрих, на връщане от Мюнхен. Исках да се промъкна до Париж с куп препоръки от софийски познати, но стигнах едва до Мюнхен. Отначало не бях напълно сигурен, че младият мъж, когото видях в цюрихския хотел, е Пашов. Понеже не очаквах да го видя в чужбина, в първия момент помислих, че съм се припознал. По-късно, колкото по-често и по-подробно възстановявах в паметта си походката, ръста, израза на лицето и очите му, все повече се уверявах, че бе той. Разминахме се на три крачки пред рецепцията. Аз влизах в хотела, той излизаше. Погледът му се спря върху мен по-дълго от обикновено и когато отворих уста да го поздравя, той се извърна и с бързи крачки се отправи към изхода. Беше елегантно облечен с пардесю от сив плат, широкопола сива шапка и сиви ръкавици.

Сега вече бях напълно сигурен, че е той, тъй сигурен, че ми се поиска да го настигна. Тогава си помислих, че щом той, след като се бяхме срещали три години у дома, даде вид, че не ме познава, с това искаше да ми каже, че има сериозни причини да ме отмине. Какви можеха да бъдат тези причини? Не ме потърси нито вечерта, нито на следващата сутрин. В администрацията ми казаха, че такова лице не е зарегистрирано в хотела. Господинът, когото съм видял тук, вероятно е бил на посещение при някого. През целия път, а и доскоро, се опитвах да си обясня защо той ме отмина в онзи швейцарски хотел и най-после дойдох до заключение, че той работи може би в международния шпионаж.

Какъв страшен свят! Колко сложно същество е човекът. Ако Пашов работи в шпионажа, за чия ли страна работи? Това, че така пламенно говори за комунизма, съвсем не означава, че служи на Съветска Русия, а напротив. Може би пропагандира идеите на комунизма така открито, за да прикрива работата си при фашистите.

За Съветска Русия имам твърде много сведения чрез френския печат. Те са крайно противоречиви. Едни се ужасяват от тамошния суров диктаторски режим, други са във възторг от съветската власт. Власт, която води тежка борба с икономическата изостаналост на царска Русия, в името на народните маси. Някои французи, както и други чужденци, които са посетили Съветска Русия, говорят, че там се осъществява велико възраждане на човечеството.

Но фашизма го познавам. И у нас, и в чужбина. Това е политически пароксизъм. Видях го в окупирана Франция, видях една демокрация под ботуш. Видях го и в Германия. На никой народ не е натрапена такава стадна психоза. Никъде личността не е тъй потисната и унифицирана за сметка на един посредствен кръвожаден фюрер. И за сметка на една свита от хвалипръцковци. Как може един народ да се управлява от банда лумпени, които имат наглата самоувереност, че ще преобразят света. Как славословим народа, а той е една тълпа, която всеки може да потиска, ако има амбиции и способност за това. И тук има пръст смъртта. Страхът от нея превръща хората в стадо. Потисникът, призваният потисник, знае това.

Фашизмът е лудост. И как може Александър Пашов да служи на тази лудост? Възможно ли е в човек като него да се подвизава едно чудовище? Не искам да го вярвам, но кой знае. От човека всичко може да се очаква.

И така, за да си осигурим безсмъртие, трябва да се откажем от разумното мислене. Вярата започва оттам, където свършва мисленето. Може ли да има по-невъзможно условие за безсмъртие? И как се е стигнало до тази истина, ако не с разума? Та нали човек още щом отвори очи за света, иска всичко да види, да пипне, да узнае. Задава по сто въпроса на ден и това е разум.

Вашият бог, който не иска невъзможното, не е бог, а гнусен идол. Това го казва един от героите на Достоевски. Онзи от подземието. Стара, престара библейска химера, превърната по-късно от религиозните писатели в неотменно условие за истинската вяра. Нали още древният Авраам при първия повик на бога да принесе сина си Исаак в жертва вдига ножа, готов да го заколи като яре. И ако бог не бе спрял ръката му, окото му нямаше да мигне. Но бог, разбира се, спира ръката му, така че не можем да разберем доколко всъщност е била силна вярата Авраамова. Дали наистина е бил готов да убие сина си.

Каква плитко съчинена легенда. И целият й смисъл, ако го има, е в това, че вярата е невероятен парадокс и че този именно парадокс може да превърне убийството в свято дело. Да върне на Авраам сина му.

Но да вярвам като Авраам, трябва да се обезлича, да потисна волята си, да загубя своето Аз. Да се откажа от душата си. «Всеки от вас, който не може да се отрече от всичко свое, не може да дойде с мене.» Или: «Който иска да тръгне с мене, трябва да се откаже от себе си, да вземе своя кръст и да ме последва; защото този, който иска да запази душата си, ще я загуби, а който я загуби заради мене, ще я намери.»

Някой си Игнатий, откаран в Рим да бъде разкъсан от зверове, моли тамошните християни да не се опитват да го спасяват. «Нищо не може да ме спре да отида при Христос. По-добре да умра за него, отколкото да властвувам над цялата земя. Горя от желание да умра като него.» И наистина цели поколения мъченици с радост са приемали смъртта от любов към Христос. И дори са жадували да се отдадат на най-големи страдания и смърт, за да изпитат неговите мъки и неговата смърт.

Мистици. Или хора с помътнено съзнание, юродиви, луди, припадничави, душевно болни. Сънуват или виждат наяве бога и си въобразяват, че са се съединили с него. И Паскал е бълнувал в моменти на душевна криза. И той е душевно болен.

Днес слушах една реч на Хитлер по радиото и сега си мисля, че властвуващите, и особено диктаторите, използуват всъщност изпитаните прийоми на религията. И те като бога искат пълно подчинение и всеотдайност до смърт от своите поданици. Не признават никому никаква лична свобода и индивидуалност. Или я признават на книга, а в действителност я потискат с всички средства.

Истината е, че трябва да има бог, а няма. О, ако имаше бог, той не би живял «инкогнито» на този свят. Не би бил тъй безучастен към хората, не би им поставял толкова тежки, невъзможни условия, за да ги приобщи към себе си.

Но аз се обърквам. Объркан съм. Нали бог е дух. Ако го има, той действително трябва да бъде дух. Светът, в който живеем, е тъй абсурден, безсмислен, че може би само приобщаването ни с духа ще ни спаси. Ето в това е тайната на религията. Тя всъщност се бори за хубав живот тук, на земята. Тя ни съблазнява с възкресение в отвъдния свят, защото тук сме обречени на безсмислена смърт. Нашето спасение следователно е в духовния свят. Щом го приемем, за нас вече няма да съществува непреодолимата природна необходимост. Така ние вече ще сме станали съвършени и ще сме преживели щастливо живота си тук, на земята, а това е смисълът на нашето съществуване.

Колкото до отвъдния свят, до възкресението и пребъдването във вечността, това е вече есхатология. Мечта, за която никой от живите не може да узнае осъществима ли е или не. Но след като сме изживели живота си така щастливо, това не ни е и нужно. Религията е красива, може би най-красивата поезия, сътворена някога от човека.

Именно поезия.

А смъртта, нелепата, безсмислената смърт, остава като ужасна присъда над човека. Мисълта за нея обезсмисля по-нататъшния ми живот. За да я преодолея, трябва да я приема. А нямам сили за това. Вечният мрак, в който трябва да потъна, ме хвърля в ужас и сковава волята ми. Не мога, не мога да превъзмогна инстинкта си за живот. Тази сляпа сила ме държи в ръцете си.

Колко са щастливи ония безумци, ония нищи духом, юродиви и душевно болни, които изгарят от нетърпение да умрат час по-скоро, за да отидат при своя бог.

Илко Кралев е болен от туберкулоза. Осъден е на смърт. Дали го знае? С нищо, буквално с нищо не показва, че страда. Плюе в тенекиена кутийка така старателно, като че извършва някакъв обред. Откъде това самообладание? Или надеждата му е по-силна от отчаянието?

Защо не вика срещу тази нелепост?“

В първите дни на октомври Николин запрегна кабриолета и потегли за Равна, за да се приюти при Илко Кралев. Беше натоварил най-необходимото от имуществото си — два куфара с дрехи и бельо, едно сандъче с кухненски прибори и храна, а най-отгоре кафез с десетина кокошки. Носеше ги за Илко, който живееше самотен, без всякакво имущество, а и болестта му искаше силна храна. Познаваше го отдавна и вярваше, че той е единственият човек след Деветаков, с когото можеше да живее. Струваше му се, че Илко прилича на Деветаков по характер и дори по външност и животът му при него ще бъде като продължение на предишния му живот. И той като Деветаков не може без книги, нека си ги чете, а пък аз ще се грижа за домакинството, ще му готвя и ще го гледам, докато оздравее. Още утре ще се върна в чифлика да взема останалите птици, прасенцето и каквото е останало от храната, а и парите, които имам, ще ни стигнат за дълго.

Докато кроеше така планове за бъдещия си живот, неусетно стигна до първата къща в селото и щеше да я подмине, ако не бяха го повикали по име:

— Николине, защо ни подминаваш така?

До вратника стоеше русокосото момиче, с което преди две години бяха ходили на оная злополучна сватба с озлочестената невеста. Дълго си спомняше за тази сватба, а покрай нея и за русокосото момиче. С времето споменът избледня в паметта му, но като я зърна до вратника, веднага си спомни името й, спомни си за необичайната среща с баща й дядо Мацко. А и всичко бе съвсем същото, както го бе видял преди няколко години — и прогнилият вратник с нахлузената на страничния кол кратуна, и торището в края на двора, в което се въргаляше магарето, и остърганата на кръгове трева, и къщата, сгушена сред храсти и дървета. И времето бе същото, късно следобед, слънцето напичаше също така силно и тръненият плет хвърляше вече синя сянка. И Мона бе същата. Гледаше го както някога с леко наклонена глава над рамото и се усмихваше, а косата й блестеше на слънцето като стрък узряла пшеница. Дойде до кабриолета и му подаде ръка.

— Ти май си ме забравил?

— Не съм те забравил — каза Николин, — не те видях.

— Да минаваш покрай нас и да не се отбиеш! Натоварил си се като катунарин, закъде си тръгнал?

— При Илко Кралев отивам…

Искаше да добави, че отива да живее при Илко Кралев, а тя, както бе направил баща й някога, отвори вратника и така любезно го покани да се отбие за малко у тях, че нямаше как да откаже. Върза коня, без да го разпряга, за същото дърво и Мона го покани да седне на трикракото столче до същия трендафилов храст в предкъщната градинка. Разговаряше и се държеше с него съвсем свойски и това му внушаваше чувството, че бяха се запознали тук, в цветната градинка, не преди две години, а преди два дни. Разкривеният вратник скръцна и дядо Мацко влезе в двора. Огледа кабриолета от всички страни и извика:

— Ами че този пайтон ще да е на Деветаковите! Я, и Николин ни дошъл на гости! Къде се изгуби бре, момче? Толкоз време мина и да не се сетиш за нас! Чухме, че Деветаков се споминал, лека му пръст, и си викаме с Монето какво ли е станало с Николин. А той — ето го жив и здрав. — Дядо Мацко се разтапяше от любезност и не можеше да си намери място от радост, сякаш бе видял най-близкия си човек. — А защо седите тука, защо не влезете в къщи? Моне, покани гостенина.

— Каних го, не иска. Бързал.

— Че закъде ще бърза по това време? То вече мръква. — Николин стана, но дядо Мацко тури ръце на гърдите му. — Ти пак си бързай бе, джанъм, ама не си тръгнал душа да сварваш, я? Подвий крак за мъничко, да си кажем по една приказка, че пак си бързай! Тъй, де!

Николин бе свикнал на широко и стаята му се видя като кутийка, гредите на тавана висяха току над главата му като ребра на скелет, през прозорчето се прецеждаше светлината на залеза като през оборски мазгал. Беше чистичко и прибрано, но оскъдно и сиромашко. Четвъртита масичка покрита с твърда и олющена мушама на червени цветя, три дървени стола, малка печка с изкривени кюнци, в ъгъла пат, над пата ковьор с квадратни парчета от черен шаячен плат, избродиран с червени и зелени конци на кръстчета и цветчета, както някога ги бродираше майка му. И черджетата по пода, изтъкани от шарени парцали, и бакърника с очукано алуминиево канче, и газената лампа с кръгло, оплюто от мухите огледалце му напомняха бедната, стара и износена покъщнина в родната му къща.

— От господарско идеш, на хубаво си свикнал, няма да ни придиряш и да се гнусиш от нас — каза дядо Мацко, сякаш бе предугадил мислите му. — То сърце да е широко, другото колай, аз тъй си викам!

— Тъй е! — каза Николин. — Като има живот и здраве, какво друго му трябва на човека!

Мона влизаше и излизаше през една малка вратичка за килера и носеше оттам хляб, сирене, постна картофена яхния, а накрая донесе и плетена дамаджана с вино.

— Лудо е още — каза дядо Мацко, като наливаше в малките нащърбени чаши, останали кой знае от кои времена. — Баджанакът ми го даде оня ден да го опитам.

Виното имаше дъх на зряло грозде и вкус на сладко и възкисело. Дядо Мацко още след първите глътки не устоя на любопитството си и започна да го разпитва, както му е редът, от игла до конец, как е живял, откак не са се виждали, и как мисли да я кара занапред. На Николин не му бе неприятно, че го разпитва толкова подробно, защото усещаше в любопитството му съчувствие, за което бе закопняла душата му. Разказа за смъртта на Деветаков, за кражбите в чифлика и за Илко Кралев, при когото е тръгнал да се настани.

— Сакън бе, момче! — каза дядо Мацко. — Как тъй ще живееш с двама болни под един покрив? Единият охтичав, другият с гнило лице, ако не прихванеш охтиката, ще се разболееш само като ги гледаш. Моне, кажи му и ти!

— Мене ли ще слуша той! — каза Мона. — Мъж е, нека сам да си решава. Илко избяга от дома си да не зарази своите, а другите сами отиват при него да се заразят с туберкулоза.

Николин не знаеше какво да каже. Съветите на стареца бяха искрени и добронамерени, но, от друга страна, Илко бе единственият човек, при когото можеше да се приюти. Иначе трябваше да се върне в чифлика още сега, да се обрече отново на самота, а нощем да се бори с призраци и крадци. По-добре да умре при болния, отколкото да живее все така низвергнат от света.

— Хубаво момче си ти, Николинчо! Още като те видях първия път, разбрах що за човек си — каза дядо Мацко и тънка усмивчица замрежи лицето му. — Чудя ти се само защо си наумил да си харижеш живота на Илко. Таз пущина охтиката натръшка сума народ из село, никому не прощава. Ако няма де да идеш, остани при нас. Тъй, де! Постой някой и друг ден, поразмисли, па тогаз решавай, не се хвърляй слепешката къде да е. Цял живот с болни и умрели ли ще се разправяш? Ако ти хареса у нас, стой колкото си щеш. Няма да те изпъдим, гладен няма да те оставим. Ето и…

— Тате, хайде да си лягаш! — каза Мона и взе чашата от ръката му.

И стана така, както бе станало при първото му гостуване. Старецът пристъпи до пата като омагьосан от думите на дъщеря си и започна да се разсъблича. Остави калпака, антерията и калеврите си на пода и се мушна под юргана с потурите. След малко изпод юргана се чу равномерно мъркане. Мона изглеждаше сърдита или засрамена от думите на баща си и Николин отново стана да си ходи.

— Постой още малко да си поговорим! — каза тя и погледна към пата. — Той заспива още като си сложи главата на възглавницата. Къде ще ходиш по това време, навън е вече тъмно. Виждам, че ти е тежко на душата, самота те мъчи, от нийде никого си нямаш. Защо се притесняваш от нас?

— Притеснявам се — призна Николин. — Не съм свикнал да замръквам на чуждо място.

— Малко ти е другото, та сега и туй да си слагаш на сърце. Боже, имало хора и от нас да се притесняват!

Нежна и тънка усмивка озари лицето на Мона и тази усмивка сякаш погали душата му. В нея нямаше нито порочната закачливост на Мишона, нито спотаеното презрение на генералшата. Едната, похабила живота си поради лекомислие, се забавляваше с него и го превръщаше в кошче, в което хвърляше боклука на душата си, другата, живяла доскоро в разкош, хапеше устни, за да превъзмогне гордостта си и ненавистта си към него, за да му изпроси една чанта продукти. Отначало бе изпитвал неловкост и вътрешен страх от тези жени, защото знаеше, че между него и тях има висока и твърда стена, която разделя един слуга от високопоставените дами, и може би затова бяха за него загадка и тя пораждаше неясен стремеж да надникне в нея. Увлечението му по генералшата бе сляпо и безразсъдно и то се превърна в мъчително унижение, а когато започна да я съжалява, изпитваше вина към нея и чувство на омерзение към себе си. При първата си среща с Мона също бе изпитал нейното превъзходство, защото си бе внушил, че е учителка или чиновничка, и преди всичко защото бе хубаво и непознато момиче. Сега бе спокоен пред нея, както биваме спокойни и доверчиви пред равните на себе си.

— Отсега нататък ще трябва да свикваш при чужди хора, щом ти е самотно в чифлика — продължи Мона. — Сам не се живее.

— Тежко е — каза Николин. — И къща да имаш като палат, и имот да имаш, щом си сам, все едно че нищо нямаш. Сам човек на нищо не може да се радва.

— Ще ти постеля оттатък, наспи се, пък утре прави каквото ще правиш.

Николин сложи шапката си на главата, спря до вратата и попита:

— Къде да прибера коня?

Мона го заведе в обора, където имаше само една крава, върза коня в края на яслата и се прибраха в къщи. Дядо Мацко спеше завит до брадата като дете, с полуотворени очи и с ръце на гърдите. Мона повика Николин в другата стая, посочи му леглото в полумрака и излезе. Той постоя сред стаята, докато очите му свикнат с тъмнината, съблече се и пристъпи на пръсти към леглото. То бе широко като всички селски патове, напълнено със сено и застлано с покривка на ивици. При всяко движение сеното шумеше и издаваше дъх на сухи треви, по средата имаше вдлъбнатинка, образувана от Мониното тяло. Ивицата светлина, която прозираше през прага на вратата, угасна и в къщата настъпи тишина. Не смееше да помръдне, защото му се струваше, че пукането на дюшека се чува в другата стая, лежеше по гръб с ръце на тила и гледаше синия квадрат на прозореца. Мислеше за превратностите на съдбата, която го бе довела в леглото на едно момиче съвсем случайно, и се питаше дали в тази случайност не се крие някакво щастливо знамение. Питаше се още какво ще каже старият, ако утре и вдругиден, и по-вдругиден остане в къщата му, ще го приюти ли, както обещаваше тази вечер, или поканата му е била пиянско бръщолевене. Ако поканата му е искрена, тя означава, че го иска за зет, иначе как ще приеме един ерген да живее у дома му. А Мона дали ще го приеме, или ще го изпрати по живо, по здраво, както се изпращат всички гости? Никога не бе мислил за женитба и това му се струваше колкото нелепо, толкова и хубаво, защото образът на Мона не слизаше от очите му. Няма да заспивам, а утре ще стана рано и ще си тръгна, казваше си той и усещаше, че тишината го люлее в сладостен шемет, мислите му се разсейват и клепачите му натежават.

Събуди се късно с лекотата и бодростта на човек, който бе спал непробудно след много безсънни нощи. Дядо Мацко бе отишъл с магарешката каручка на нивата да донесе малко царевица, а Мона го очакваше в другата стая. Беше сложила закуската на масичката и шиеше някакъв плат, така че, като отвори вратата, най-напред видя нея, с гладко сресана назад и пристегната с панделка коса, хубава и спретната като кукличка.

— Много съм се успал! — каза Николин, като видя, че слънцето се е дигнало към обед. — Защо не ме събуди?

— Щом ти се спи, спи си. Никаква работа не те чака. Защо не вземеш да се избръснеш?

Николин бе обзет от приятно безгрижие, каквото не бе изпитвал досега. Мъката, тревогите и самотата, които бяха потискали младежките пориви на сърцето му, изчезнаха като по чудо и той се отдаде на надеждата за друг живот, по-лек и по-весел от досегашния. Накъдето и да се обърнеше, очите му виждаха само красота и спокойна радост, сякаш светът около него се бе преобразил само за една нощ. И топлият есенен ден бе тих, спокоен и хубав, и къщичката бе хубава и мила като родната му къщичка, и от цветята в градината се носеше сладостно-тъжен дъх, а Мона бе най-хубавото момиче, което бе виждал в живота си. Беше така замаян от щастливо предчувствие за бъдещия си живот, че дори не помисляше дали не й досажда, дали тя не е така любезна с него от приличие и го чака сам да се досети, че всяко гостуване е до време. Свали от кабриолета кафеза с кокошките, пусна ги на двора при другите птици и задържа една. Поиска нож, закла я и я даде на Мона. Тя отиде в лятната кухня да запали огъня, а той взе единия от двата куфара и го отнесе в стаята. Куфарът бе от жълто-кафява кожа, а вътрешността му обшита със син копринен плат. Беше пълен с бръснарски принадлежности, които се намериха в къщи — два каиша за бръснене, четки, два бръснача, цяла дузина сапуни, шишенце с одеколон, кърпи за лице. Мона му гребна с канчето от топлата вода, закрепи огледалце на комина на огнището и той започна да се бръсне. После оскубаха кокошката, тя я държеше за краката, той — за главата, изчистиха я, нарязаха я и я сложиха да ври.

Така ги завари дядо Мацко на обед, седнали един до друг пред огнището на лятната кухня. Николин очакваше да го запита какво е решил — да остане у тях или да си отиде, — но старецът сякаш бе забравил, че му е гост едва от снощи, и го повика да избутат пълната каручка зад къщата до пашовника. По време на обеда също не го запита, а като стана от масата, излезе в селото по някаква работа. Мона и Николин отидоха зад къщата да белят царевица и до вечерта я свършиха. Дядо Мацко пак си легна и заспа начаса, а Мона постла на Николин в другата стая. Току-що бе легнал, и тя влезе при него. Постоя до леглото около минута, после потърси ръката му и я взе в своята.

— Дойдох ти на гости, ей, събуди се! Искаш ли да си поговорим?

Гърлото му се беше свило и той каза нещо, което сам не разбра. Стисна здраво ръката й и започна да я тегли към себе си, задъхан от вълнение и свян.

— Не ме дърпай така, че ще се разсърдя и ще си отида!

Отпусна ръката й, засрамен, че не може да й каже нито дума от онова, което бе мислил през деня да й каже. Тя се наведе над него и започна да го гали с едната ръка по лицето, а с другата по раменете.

— Можеш да си помислиш лошо за мене, но аз… — каза тя, като се отпусна на гърдите му, а лицето й, горещо и мокро от сълзи, се залепи за неговото. — Не ме оставяй, аз те обикнах.

Николин не усети как тя се бе съблякла по риза и се бе мушнала до него под юргана, нито как се бе намерил върху нея между голите й бедра. Ръцете й бяха сключени около кръста му като обръч и този обръч го теглеше към нея, а тя стенеше: „Ох, боли ме!“ Какво я боли, защо я боли, мислеше той и правеше усилие да се отдръпне, но обръчът на ръцете й още по-здраво го притискаше към тялото й. Щом усетеше топлотата й, тя отново издаваше глухи и протяжни стенания и отново го притискаше към себе си, а той се питаше какво и защо я боли. Така продължи дълго, много дълго, до изтощение, и най-после усети как потъва в някаква топлина и тялото му изведнъж се отпусна в сладостно безсилие.

На сутринта запрегна кабриолета и тръгна за чифлика. Бяха решили с Мона да направят сватба в идната неделя и искаше да вземе някои неща за бъдещото им домакинство. Дядо Мацко бе го разпитал вече какво и що има в чифликчийската къща, надушил бе голяма плячка, тръгна с магарешката каручка след него и не се излъга — покъщнината все още не бе разграбена. Разтърча се из стаите и извика:

— Че то не е къща, а царски палат!

Николин взе няколко покривки за маса, една кристална кана с чашите, чифт ботуши, вилици, лъжици и още някои домакински потреби и поиска да си тръгнат, но дядо Мацко се хвана за дръжката на вратата и не му позволи да я заключи.

— Бе ти ум имаш ли? Как тъй ще оставиш толкоз вадънлък да го грабят чуждите хора!

— Не ми трябват тези партакеши, нито имам къде да ги туря.

— Ти на туй партакеши ли му викаш? — дядо Мацко ходеше из гостната и опипваше с ръце всяка мебел. Дай ми ключовете, пък ти си отивай, щом искаш. Аз оттука не мърдам, дорде не прибера каквото трябва.

На Николин не му беше до разправии, даде му ключовете и го остави да върлува из чуждата къща. Само за час се бе отделил от Мона, а му се струваше, че не я е виждал цяла вечност, бързаше да се прибере по-скоро да я види, да чуе гласа й, да се наслади на близостта й, да се увери, че не сънува щастлив сън, а е щастлив наяве.

Дядо Мацко се завърна привечер с претоварена каручка, а на следния ден отиде в чифлика с конска каруца, която бе наел от приятеля си Петко Българията. Няколко дни двамата ходеха и се връщаха с претоварена каруца, докато примъкнаха всичко, което можеше да се вдига на ръце и да се пренася. Така че, ако Николин бе на седмото небе от щастие, то дядо Мацко стигна малко по-нагоре от него, на осмото небе. И той живееше в друг свят, в света на оная стара приказка, в която дъщерята на един сиромах селянин се омъжва за царския син. Къщата, хамбарът и дворът му се напълниха с кожени канапета и кресла, с персийски килими и маси, пружинени легла и скринове, тенекии с мас и олио. Донесъл беше още радиото, грамофона, петромаксовите лампи, кокошките, гъските, пуйките и едно прасенце, лопатите, кирките и брадвите, тук бяха и дрехите, бельото и обувките на Деветаков, както и малката полирана масичка, до която бе седял в деня на самоубийството си.

Мона пожела да сключат граждански брак, защото не бяха готови да вдигат сватба, а и къщата бе така претъпкана с вещи, че не можеше да се помине от теснотия. Подписаха се в селсъвета, върнаха се у дома, обядваха и така мина брачното им тържество. Николин бе решил да строи нова къща през идната година, но теснотията го принуди да побърза и само няколко дни след брака започна да търси майстори и материали. Селото бе неспокойно, говореше се за основаване на кооперативно стопанство, за нова война, за национализация, за държавни доставки, хората се бяха разделили на партии, всяка вечер ходеха на събрания, спореха, караха се, разчистваха стари политически сметки. Николин знаеше за събитията в селото от Мона, която ходеше на младежките събрания и го осведомяваше за всичко, но тези събития не го интересуваха, а още по-малко го вълнуваха. Досега бе живял далече от обществения живот и не познаваше нито страстите, нито проблемите на този живот. С цялото си същество бе отдаден на магията на женската плът, която го правеше глух и сляп за околния свят, и само в кратките мигове на отрезвяване се питаше и не проумяваше защо хората се делят на партии, защо спорят и се карат, когато в живота има толкова ласки и любов, толкова щастие и красота.

На свой ред нашенци също се питаха що за човек е този другоселец. Знаеха, че има сто декара хубава земя и голяма чифликчийска къща, предполагаха, че има и парички, и говореха, че или е много глупав, или много самонадеян, за да се залови да строи нова къща в едно време, когато никой не е сигурен за имота си, а мнозина се канят да бягат по градовете, ако се основе ТКЗС. Като не познаваха характера му и виждаха, че страни от всички, нашенци изпитваха към другоселеца смесено чувство на завист, презрение и любопитство и никой не се опитваше да се сближи с него. Единствен от селото Илко Кралев наминаваше към къщата му, и то много рядко, защото беше болен.

Николин не успя да намери материали и построи само една стая до старата къща. До Нова година стаята изсъхна, обзаведоха я с Деветаковите мебели и се пренесоха в нея. През януари Мона се усети бременна и в края на май роди момиченце. След като стана от леглото, тя сама ходи в селсъвета и го записа на име Мелпомена.

Първата работа на нашенските зевзеци бе, разбира се, да лепнат прякор на новороденото, та ако, не дай боже, умре, преди да е записано в селсъвета, да има как да го отбележат в книгите на оня свят. Лепнаха го без особени творчески усилия, защото се възползуваха от традиционната приемственост — прибавиха едно прилагателно към прякора на майката и новороденото стана Малката Коконка. После вниманието им бе привлечено от името на детето. Такова име никой не бе чувал по този край и зевзеците хвърлиха всички сили да открият корена му. Разчовъркаха до девето коляно родословието на дядо Мацко, на Николин и дори на Деветакови, но етимологическите им проучвания не стигнаха доникъде. Най-после Мона, след като се наслади на удоволствието да ги държи дълго време в неведение, обясни, че е кръстила дъщеря си на някаква богиня на театъра. Само по себе си това обяснение не им говореше нищо, но щом ставаше дума за театър, на всички стана ясно, че само Иван Шибилев е способен да измъдри едно такова никакво име. Засега зевзеците премълчаваха някои догадки относно бащинството на детето. Беше се родило на седмия месец от брака и можеше да бъде седмаче, но можеше да се окаже и рожба на един от безбройните Иван-Шибилеви мурафети.

Селото обаче не прие името в първоначалния му вид и дълго го предъвква, докато го пригоди за всяка уста. За да се онашенчи, името трябваше да се лиши от екзотичното и непознатото и да се изглади като бобено зърно, за да не боцка по небцето при произнасяне. След тази продължителна артикулация, в която взеха участие и млади, и стари, от Мелпомена, Мена, Мелпа, Мелмена и пр. името придоби най-съвършения си вариант — Мела.

Единствен дядо Мацко не подозираше, че внучката му носи името на древната муза на трагедията, а изглеждаше, че не подозира съществуването и на самата внучка. Рядко я вземаше на ръце и пред никого не споделяше, че е най-хубавото и умно внуче в селото. Докато внучката правеше първите си опити да очарова околните с беззъбите си усмивки и да ги омайва с гукането си, дядо Мацко изживяваше материалния си възход и цялото му внимание бе заето с това как да му се наслади докрай и, главно, как да го покаже на хората. Както винаги, сутрин ставаше след изгрев-слънце, излизаше насред двора и се прозяваше до три пъти и прозевките му приличаха на котешко мяукане — мяяяуу, — откъдето идваше и прякорът му. Според времето мяукането му се чуваше из цялото село или само из махалата, но във всички случаи през две къщи в третата, откъдето по същото време се разнасяше тютюнджийското бухукане на приятеля му Петко Българията. „Добрутро, Койно, добрутро, Петко!“ След тази размяна на утринни поздрави с мяукане и кашляне дядо Мацко намокряше двата си пръста от чучура на мивката, допираше ги до клепките си и така бързо и икономично измиваше очите си. Ако бе празник и времето слънчево, дядо Мацко се изтягаше някъде из двора или градината. Навсякъде си имаше кътчета, застлани със сенце или с някое чердже, където обичаше да си поляга и да дреме като котарак. След около час пристигаше Петко Българията и казваше: „Да живей България! Кво ще пердашим днеска?“ Пердашеха каквото пожелаеше дядо Мацко — табла или сантасе с карти от цигарени кутии, нашарени с кръстчета, квадратчета, репички, поп, момче и момиче. Сместваха се в някое котешко леговище и играеха без ни най-малка хазартна страст, мързеливо и мълчешката, от нямане какво да правят. Както сутрин си разменяха поздрави с мяукане и кашлици, така при играта водеха един и същ нечленоразделен диалог: „Ммм?“ — „Ъхъ!“, „Ммм?“ — „Ъхъ!“ Този диалог можеше да бъде израз на класическа леност, но можеше да крие и някакъв дълбок смисъл, известен само на двамата, като например: „Натрих ли ти мутрата?“ — „Не бързай, нали знаеш, че накрая ще ядеш пердаха!“

Всеки делничен ден дядо Мацко се изправяше пред една и съща дилема — да отиде ли на нивата или не. Все му се струваше, че може да отложи тази работа за утре, но като гледаше как съседите му се изнизват към полето, решаваше да тръгнат и те двамата с Мона. Веднага обаче го обземаше ясновидско предчувствие, че може би ще завали дъжд или ще задуха силен вятър. Мъчеше се да си спомни какъв е бил залезът предния ден, в кървавочервен облак или не, пропявали ли са петли по никое време, имало ли е харман около луната и ако си спомняше някоя от тези поличби, отлагаше работата за следващия ден. Благодарение на тези метеорологически познания, придобити от години чрез наблюдение на природните явления и поведението на животните, дядо Мацко отгатваше прогнозата за времето за едно денонощие напред и нито веднъж не бе позволил на природните стихии да го изненадат далече от дома му. Дори когато прогнозите му биваха неточни, той все пак успяваше да изпревари стихиите, защото през целия ден, докато копаеше, жънеше или косеше, не сваляше очи от небето. Ако се появеше някое облаче, голямо колкото капелата му, той бе готов да остави работата и да запраши към селото. Такива облачета често се появяваха в най-големия пек през лятото, носеха се като балончета през небесната синева, а сенките им преминаваха като призраци по пламналото от жега поле. Понякога набъбваха, от златистобели ставаха сивопепеляви и поръсваха по няколко капки. Една от тези капки непременно тупваше на сламената капела на дядо Мацко и той тутакси откачаше торбата от крушата: „Моне, да си вървим!“ И си отиваха посред бял ден, за да предварят дъжда, който не заваляваше. Хората от съседните ниви едва тогава поглеждаха към небето и казваха: „На Койно му падна капка!“ Койно Капката — това бе вторият прякор на дядо Мацко, с който го назоваваха само по време на работата му в полето, следователно съвсем рядко. Имаше всичко на всичко двайсетина декара и колкото и символично да ги обработваха с Мона, все някак успяваха да ги засеят, прекопаят и ожънат — къде сами, къде с помощта на баджанака, на роднини и съседи.

Николин преобрази живота им като с магическа пръчка. Къщата им се разшири с една стая, изпълни се с богатска покъщнина, земята им от двайсет декара се увеличи на сто и двайсет, видяха се и с пари на ръка. Мона не дебнеше вече кокошките на полог да си купи с яйца парче плат от селския дюкян, а си шиеше блузки и поли при Кичка Кралева от най-хубави платове, които купуваше от града. Сега тя наистина бе станала кокона, позакръглена след раждането и някак си порочно хубава, самоуверена и съзнаваща женската си прелест. Дядо Мацко също подмени тоалета си, като преправи и подноси ризите, обувките и костюмите, които бе задигнал от гардероба на покойния Деветаков. Нищо не му прилягаше напълно, защото бе дребен и приличаше на момче, което доизносва дрехите на по-големия си брат. Само моравата антерия не можеше да подмени, защото Деветаковите сака му бяха големи, но затова пък подноси часовника със сребърния ланец, който бе намерил при мародерските си набези в чифликчийската къща.

— Да живей България, ама ти, Койно, си падна на кълката! — казваше му всеки път Петко Българията, когато играеха на табла или на сантасе.

— Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет! — отговаряше дядо Мацко със самодоволството на човек, уверен, че съдбата е била длъжна да го облагодетелствува на всяка цена. — Легнах си аз на кълката не, ами и на двете.

Играеха пак така мълчаливо и мързеливо от нямане какво да правят и разговаряха нечленоразделно: „Мммм?“ — „Ъхъ!“ Сега обаче не се свиваха в котешките леговища из двора или градината, а седяха в къщи или, при хубаво време, под навеса на хамбара. Дядо Мацко седеше в тъмнокафяво кожено кресло, а Българията на тапициран в червено кадифе стол и играеха върху оная полирана масичка, до която бе седял Деветаков в деня на самоубийството си. Дядо Мацко обичаше да седи в това дълбоко кресло, което го поглъщаше като паст до ушите, и не можеше да се наслади на мекотата и особения мирис на кожата. Макар че патът му отдавна бе изхвърлен и заменен с пружинен креват, денем си мъркаше в креслото, а понякога и нощем преспиваше в него. Другата му любима вещ бе грамофонът. Младите се отделиха в новата стая и взеха радиото, а на него оставиха грамофона. Пускаше го, когато си дремеше в къщи или навън, пускаше го и когато играеха на табла с Петко Българията. Плочите бяха много и различни, а мелодиите странни и непознати, но дядо Мацко ги въртеше, за да знаят хората, че има грамофон в къщи, какъвто имаше само в читалището. В хубаво време изнасяше грамофона навън, хъркащите, крещящи и задъхани мелодии се разнасяха из селото и всички наоколо се спираха да ги слушат.

Ала най-пристрастен бе дядо Мацко към кабриолета. Запрягаше коня, сядаше в лъскавата двуколка и по никакво време тръгваше да се разхожда из селото. Хубавият сив кон пристъпваше бавно и тържествено в блестящите си такъми, а дядо Мацко седеше още по-тържествено на седалката, цял превърнат на слух и зрение да види дали хората го гледат и какво говорят. Особено приятно му бе да ходи с кабриолета привечер до дюкяна, където мъжете се събираха на приказка, или в хоремага. По-рано не стъпваше там, защото нямаше стотинка да поръча чаша вино, а сега се заседяваше с часове. Не понасяше алкохола и цигарите, но си поръчваше едното и другото, за да видят всички, че и той има кесия, а в кесията пари. При него, разбира се, неотлъчно седеше верният му приятел Петко Българията. Двамата бяха от един дол дренки и настъпилата разлика в материалното им положение не отслаби, а затвърди дългогодишното им приятелство. Българията не изпитваше оная завист, която разликата в материалното състояние разделя като бездна богатия от бедния, а напротив, привърза се още повече към своя приятел и му стана нещо като ординарец. Имаше малко земя и син, който да я работи, беше дрипав като самарското знаме и толкова мършав, че, както казваха нашенци, чуваше се отдалече как костите му скърцат, когато се движи. Беше олицетворение на самата нищета, която подчертаваше превъзходството на дядо Мацко във всяко отношение. Българията подсилваше това превъзходство с лицеприятието и словесните си възхвали към своя приятел и като награда за усърдието му дядо Мацко великодушно му позволяваше да вкусва от благата, с които съдбата така щедро го бе дарила. Двамата вършеха всичко заедно, возеха се на кабриолета където и когато им скимне, ходеха на гости из съседните села, слушаха грамофона, а в хоремага Българията изпиваше виното и изпушваше цигарите, които дядо Мацко поръчваше само за престиж.

На първо време нашенци гледаха на дядо Мацко като на щастливец, спечелил от държавната лотария, с изненада и малко завист, но не и с лошо чувство, тъй като беше придобил благосъстоянието си чрез слепия случай, който затова е и сляп, за да облагодетелствува един от милионите. Той обаче не умееше да се възползува прилично и скромно от благоволението на съдбата и непрекъснато досаждаше на хората с поведението си на новоизпечен богаташ. По онова време всички бяха разтревожени от настъпващите събития и не знаеха какво им носи утрешният ден (агитаторите за ТКЗС не ги оставяха на мира денем и нощем, комисии ходеха от къща на къща да събират държавните доставки от зърно, вълна от заклани овце и мляко от ялови крави), а дядо Мацко гледаше на всичко това от висотата на благополучието си и говореше:

— А, предадох си аз доставчиците! Аха! И зърното, и вълната, и млекцето. Каквото не достигна, зетчето го купи на черно, та натаманихме доставчиците. Мирна ми е главата.

Наглото му самодоволство, закръгленото му розово лице и ситият блясък на очичките му скоро го превърнаха в жива карикатура и беззлобното присмехулство на нашенци се изроди в презрение и ненавист. Малцина, освен Българията, сядаха на масата му, и то за да се забавляват с него, а после да го вземат на присмех. Както се узна отпосле, краткотрайният икономически възход на семейството се дължеше на недоразумението на властите в двете съседни села. Николин бе изоставил наследената от Деветаков земя още с напускането на чифлика, но орловци в залисията си смятали, че предава държавните си доставки на нас, както нашенци пък смятаха, че ги предава на орловци. Едва когато дойде време да се основат кооперативни стопанства в двете села, орловци откриха, че Николин им дължи доставки за сто декара земя, една крава, едно прасе, трийсет овце, и го принудиха да им ги предаде. Николин закупи зърното, млякото и месото на черния пазар, спестяванията му се стопиха до лев и стана член-основател на стопанството с двадесет декара земя. Покрай жена си, която често го водеше по младежки вечеринки, театрални представления и на гости, той малко по малко се приобщи към хората и пак под влияние на жена си започна да участвува в някои обществени начинания. Живеехме в една махала и той попадаше в оная група стопани, които Стоян Кралев бе ми възложил да привлека в бъдещото ТКЗС. Като знаех досегашното му житие-битие, преминало в самотно и тъжно уединение, като знаех още, че общуването с хората му причинява смут и безпокойство, не предполагах, че ще се съгласи да влезе в кооперативното стопанство още от първа дума. Той дори не ми позволи да го „агитирам“, когато една вечер се срещнахме на улицата и ме покани у дома си да видя дъщеричката му. Мона не прояви интерес към нашия разговор, който се въртеше все около бъдещото стопанство, главата на семейството и собственик на имота също не оказа съпротива, каквато очаквах. Той издаваше някакви възклицания, от които можеше да се съди, че щом земята стане собственост на всички, то и „всички ще я работят“, като от „всички“ очевидно изключваше себе си. Поставяше едно-единствено условие — да не му пипат коня и кабриолета, „пък другото да си го трият на главата“.

Друг на мое място вероятно щеше да се учуди на лекотата, с която тези хора приеха да станат кооператори, особено като знае, че почти всички стопани се решават на това след драматични колебания и мъки. Тъй като бяхме съседи и имах възможност да ги наблюдавам отблизо, за мен не бе трудно да си обясня защо „прекрачваха от една епоха в друга“ с такова безразличие — бяха обладани от чувства и страсти толкова силни и непреодолими, че ги правеше слепи за всичко, което ставаше около тях в това усилно време. Дядо Мацко живееше втората си младост, запалил се беше да си вземе „бабичка“ и неуморно смущаваше със закъснялото си донжуанство старите вдовици в селото и околните села. Ходеха с Българията на „сгледа“ и все не можеха да харесат някоя. Бяха капризни и взискателни, защото кандидатките сами се предлагаха, щом видеха женихът да слиза от кабриолета си закръгленичък, розовичък и самоуверен, тъй че видът му сам по себе си говореше: „Която ме вземе, само по терлички ще влезе в къщата ми, другото от мене!“

Николин изцяло бе отдаден на жена си и детето си, за него всичко в света бе справедливо и хубаво. Не се притесняваше дори от обстановката у дома си, където така гротескно бяха съчетани бароковото изящество на Деветаковите мебели и вещи с нищетата на един бедняшки бордей, не забелязваше плебейското самохвалство и шутовствата на тъста си, които го правеха посмешище на селото. Мона бе погълната от любовта си към Иван Шибилев и от неспокойните мисли за бъдещето на тази любов. Отначало ги „посгодяваха“, както правят на село с младежите и девойките, които проявяват симпатии един към друг или дори само за това, че живеят в една махала и често ги виждат заедно. „Посгодяването“ не означава, че между младите има сърдечни връзки, то е шеговито вричане на момче и момиче и съвсем рядко завършва с женитба. Така врекоха Иван Шибилев и Мона, когато тя се подмоми, защото ги виждаха винаги заедно в читалището да репетират пиеса или някаква културно-просветна програма за младежките забави. Иван Шибилев и възлагаше любовните роли, слагаше името й на първо място в афишите и най-възторжено се възхищаваше от играта й, но и тя му се отплащаше с беззаветна преданост още от ония тежки за театралната трупа години, когато на момичетата не се позволяваше да излизат на сцената. Тя влезе в трупата още като ученичка в прогимназията заедно с Кичка Кралева и оттогава не слезе от сцената. По липса на жени Иван Шибилев често й възлагаше по две роли в една и съща пиеса и тя съумяваше да се превъплъти с еднакъв успех във възрастна жена и младо момиче. Беше всепризнатата красавица на селото, а Иван Шибилев така я обличаше и гримираше, че на сцената изглеждаше още по-очарователна и блестяща.

Селото узна, че любовта й към Иван Шибилев е любов съдбовна, когато тя се подмоми и ергените започнаха да се навъртат около нея. Появиха се кандидати не само от селото и от съседните села, но и от града, и прости, и учени, и бедни, и богати, и всички си отиваха с пръст в уста. Най-после опита късмета си и синът на Богат Коста от Владимирово. Богат Коста бе наистина най-богатият селянин в околията, имаше петстотин декара земя, парна мелница и две бакалии. Беше толкова уверен в успеха си, че изпрати годежари при дядо Мацко посред бял ден с всичките му старовремски салтанати, с писана шейна, запрегната с четири коня, с дарове, гайди и стрелби. Годежарите не преговаряха, а питаха в кой ден да стане годежът. Годеж не стана, защото не видяха очите на бъдещата снаха. Като узна за пристигането им, Мона се скри при братовчедка си и се върна у дома на следващия ден. Преди да избяга от къщи, бе казала на баща си да не преговаря с годежарите и да ги отпрати. Но как се връщат пратеници на Богат Коста? На сутринта Мона завари баща си отчаян като току-що банкрутирал милионер единствено по вина на дъщеря си. Отчаянието бе го превърнало от сънлив котарак в разярен рис и щом я видя, с един скок се намери срещу нея, готов да забие нокти в лицето й. Това превъплъщение се случи с него за пръв и последен път и продължи само една секунда, защото на следващата отново се превърна в мирен домашен котарак. Сините очи на дъщеря му, които омагьосваха младите мъже, му действуваха хипнотично като очи на змия и го лишаваха от волята му. Все пак той успя да излее гнева си с пълен глас.

— Майчичка! Същинска майчичка! — Като оскърби паметта на покойната си съпруга, която приживе, изглежда, го бе хипнотизирала по същия начин с погледа си, дядо Мацко искаше косвено да оскърби дъщеря си, само че тя ни най-малко не се засегна, а той не можа да се въздържи и извика: — Знам аз защо се държиш на голямо. Заради оня карагьозчия Иван Шибилев, дето чукът му не удря два пъти на едно място. Ще ти подложи той една динена кора, та като паднеш, няма да станеш! — След като изрече и това тъжно пророчество, дядо Мацко легна на пата, зави се до гушата, помълча и добави: — Да върнеш сватовниците на Богат Коста! Умът ми не го побира!…

Нашенци също бяха изумени от безразсъдството на Мона. Бяха свикнали да се забавляват с нейните кандидати и щом се появеше нов, очакваха да видят как ще му „отреже квитанцията“. Да върнеш обаче пратениците на Богат Коста, и то както се връщат просяци от вратата, това бе повече от безразсъдство. Ала на какво се дължеше това безразсъдство, на глупост, на каприз или на лудост, никой не можеше да каже. Скоро и тази загадка се изясни. След случая Богат Коста в селото се завърна Иван Шибилев, както винаги незнайно откъде и за колко време, и тогава нашенци забелязаха, че двамата с Мона се срещат всеки ден на улицата или привечер в читалището, откъдето Иван Шибилев я изпращаше до дома й. Сега вече стана ясно, че ги свързва любов, и то толкова голяма, колкото голяма бе жертвата, която Мона бе направила за Иван Шибилев. Някои, разбира се, я съжаляваха и дори злорадствуваха според това доколко бяха засегнати от нейното съперничество или пренебрежение, но всички недоумяваха как може да се заслепи до такава степен от любов към Иван Шибилев, за когото никой в селото не можеше да каже що за човек е той. Когато Иван Шибилев свършеше някоя хубава работа, а той умееше да върши много хубави работи, всички се възхищаваха от него и дори го обявяваха за един вид гордост на селото. Когато пък извършеше някоя лудория или пакост, а той умееше да върши и такива неща, единодушно твърдяха, че въпреки всичко, той си е един нехранимайко, пройдоха, карагьозчия, галантонин и дори шарлатанин. Всеки ден го виждаха с различно настроение, ту погълнат изцяло с някоя работа, любезен и вежлив, ту пък нехаещ за нищо, своенравен и злъчен, и това им пречеше да видят истинското му лице. Мона го познаваше по-добре от всички, непостоянният му характер й причиняваше най-тежки страдания и все пак го обичаше, какъвто си беше — неспокоен и възторжен, доверчив и затворен в себе си, тъжен и сериозен, лекомислен и весел. Когато й даде първата роля в читалищната трупа, беше десетгодишна, а той двадесетгодишен батко, търпелив и ласкав с нея като със сестричка. Още тогава се привърза към него, както момиченцата се привързват към добрите си учители. С годините тази привързаност се превръщаше в благоговение, а благоговението в любов, каквато може да се зароди само в непоквареното сърце на едно селско момиче, свенлива, чиста и всеотдайна. Изгаряше от свян само при мисълта, че може да застане до него и да му каже колко го обича и че смисълът на живота й е само той, а светът започва и свършва само с него.

Изповядваше му любовта си, когато го разбираше само от един поглед или една дума, когато го слушаше часове в захлас и бе готова да го последва навсякъде и по всяко време, изповядваше му най-пламенно любовта си на сцената, когато двамата играеха както винаги любовните роли. В тези роли винаги имаше диалози с любовни изповеди, имаше и епизоди, в които мъжът изоставяше любимата си по най-различни причини и Мона ги произнасяше така прочувствено, че се обливаше в сълзи и караше публиката да плаче. Любовта й към Иван Шибилев бе станала пословична и всички гадаеха как ще завърши — с женитба или с раздяла. Мона бе вече двайсет и една годишна и, по неумолимата селска статистика, стара мома, връщаше многобройните си кандидати, а Иван Шибилев нито я вземаше, нито я оставяше да си търси късмета. „Като куче на сено, нито го яде, нито го дава!“ — така го одумваха селяните и вземаха страната на Мона. Когато тя му говореше на сцената със сълзи на очи: „Не ме оставяй, ще изсъхна от мъка по тебе, ще туря край на живота си!“, публиката ставаше на крака и викаше на Иван Шибилев: „Вземи я бре, мискинино! Защо мамиш момичето, защо го мъчиш, господ да те убие!“ А на Мона викаха: „Стига си приплаквала, завий му юлара на тоз шарлатанин, па си намери мъж като хората!“

Никой не допускаше, че любовта им е чиста и неосквернена от плътска страст. Иван Шибилев при всичкия си необуздан нрав не бе се докосвал до Мона, освен на театралните представления, и то пред очите на публиката. Дори когато биваха сами в читалището или вечер на улицата, не бе си позволил нещо повече от едно ръкостискане за поздрав.

Причините за платоническите му отношения с Мона можеха да бъдат различни, но една изглеждаше най-вероятна — копнежът му да се наслади на тяхната чистота. Ние ще се върнем на тези причини, но засега ще трябва да припомним накратко обстоятелствата, които ги бяха породили. Но къде прекъснахме разказа си за Иван Шибилев? Ах, да, в оня късен следобед, когато пристигна на плевенската гара и видя, че Вева не слезе от влака. От разговорите си с нея бе останал с впечатление, че е израсла и живяла в този град, и съвсем естествено бе да я потърси там. Най-напред попита за нея в театъра и не кого да е, а двамата сценични работници, защото според него те най-добре познават артистичния състав в един театър. Казаха му, че не познават такава артистка, нито пък са чували за нея. Стори му се, че животът му изведнъж бе разсечен на две половини и ако в първата половина все още имаше някакво съдържание от спомени, радостни и тъжни, то в другата, бъдещата, нямаше нищо освен мъка, безсмислие и безизходност. И тази безизходност обливаше в кръв сърцето му, когато някой го пипна леко, но настоятелно по рамото. Той вдигна глава и през сълзи видя една жена, която стоеше пред него и държеше ръката на рамото му. Беше Дарина Милева или, както й казваха, Даря, с която се знаеха вече от година от Варненския театър и бяха прекарали заедно цял месец по време на турнето.

Даря бе двайсет и осем или девет годишна, но вече утвърдена актриса. Без да е блестяща, тя бе от ония актриси, за които се казва, че са нещо като стожер на театралния колектив и на които режисьорите с пълно доверие поверяват роли. Беше трудолюбива, спокойна и тъй естествена на сцената, че навсякъде из страната, където бе играла, ставаше любимка на зрителите. Като повечето от провинциалните актьори от онова време и тя не се задържаше за дълго на едно място, но не по външни, а по лични причини. Съпругът й, за когото се бе омъжила на деветнайсет години, също бе актьор, типичен провинциален аркашка, пияница и скандалджия, когото приемаха в театралните трупи само заради нея. Наскоро след брака им той напълно се алкохолизира. Даря избяга няколко пъти от него, но той не й даваше развод и неотстъпно я преследваше из страната, за да оскандали и нея, и себе си пред новите колеги. Понякога се губеше с месеци или дори по цяла година, като й пишеше, без да съобщава адреса си, че може да живее без нея, ще й даде развод и никога няма да я потърси, а вършеше тъкмо обратното, пристигаше неочаквано, вмъкваше се най-брутално в квартирата й и живееше на нейна издръжка. Даря го жалеше, както се жали болен и безпомощен човек, но в края на краищата не издържаше на запоите му и търсеше работа в друг театър. Въпреки тези принудителни преселения и тежкия семеен живот тя бе запазила свежестта си, беше мъничка, но яка като пресен плод, с тъмни коси и гладка кожа, така че можеше да играе с еднакъв успех роли на жени от всички възрасти.

— Да вярвам ли на очите си? — каза тя, като го видя да стои безпомощно опрян на стената до входа на театъра.

От лицето му, по което личаха следи от засъхнали сълзи, и от влажния му замъглен поглед се излъчваше такава безутешна скръб, която не можеше да се скрие по никакъв начин, а и той не се опитваше да я скрие. Първият му въпрос към Даря бе дали познава артистка на име Геновева (Вева) и тя веднага разбра коя е причината за скръбта му, която, впрочем, го правеше толкова мил и трогателен, че не й даде сърце да го остави сам и го покани у дома си. След дългогодишно скитане най-после бе се прибрала в родната си къща. Тя бе стара и уютна, с широк, потънал в цветя и овошки двор и с по три стаи на двата етажа. След вечеря Даря изведе госта на разходка из града, минаха по главната улица, постояха в една сладкарница и се прибраха. По време на разходката той всичко й разказа, тя го изслуша със съчувствие и го настани в една от стаите да се наспи, а на сутринта отпочинал и успокоен да решава какво ще прави по-нататък. На сутринта гостът я попита къде е хотелът, за да си наеме стая за няколко дни, но тя му каза, че в никакъв случай няма да му позволи да отиде на хотел и докато остане в града, дотогава ще живее у тях. Предполагаше, че като потърси и не намери своята Вева, ще си замине, но той, изглежда, нямаше намерение да си отива толкова скоро. През деня по няколко пъти излизаше из града, пишеше стихове, четеше книги и вестници или рисуваше, а вечер, ако имаше представление, ходеше в театъра, където Даря бе уредила да влиза гратис.

След представленията изчакваше Даря да се разгримира, тя го хващаше под ръка и двамата се прибираха в къщи. Вечеряха винаги сами, защото Дарините родители по това време вече спяха. Баща й беше парализиран и полусляп, майка й все още здрава и държелива, но непрекъснато заета с болния и с домакинството, тъй че не можеше да ги дочака. След вечеря двамата се качваха в Дарината стая и престояваха там до полунощ. Ако не разучаваше нова роля, при която Иван Шибилев и служеше за партньор, четяха стихове, играеха на разни игри и игрите им ставаха все по-еротични, докато една нощ Даря го похити. Наистина беше похищение, защото Иван Шибилев изглеждаше приобщен към нея, вълнуваше се от близостта й, но при всяко случайно докосване свенливо и плахо се отдръпваше назад и тази нерешителност се дължеше на травма от еротичен характер. Волята му бе затормозена от натрапчивата мисъл за една жена така силно, че не бе в състояние да предприеме нищо, за да се освободи от тази мисъл. Даря знаеше от опит и наблюдение, че целомъдрените деветнадесетгодишни мъжлета се влюбват платонично „за цял живот“, в същото време се измъчват от загадките на женската плът, срамуват се от това чувство, което опошлява най-чистите им сърдечни пориви, но щом обладаят женската плът, узряват някак си изведнъж и стават по-благоразумни. Тя освободи младия си приятел от тази извечна и мъчителна загадка не, разбира се, от педагогически подбуди, а под напора на дълго спотаявана страст, освобождавайки същевременно и собствената си воля, тъй като и тя, свенлива и „дива“ пред мъжете, които се бяха опитвали да я ухажват, бе травматизирана от ненормалното си семейно положение.

В по-зряла възраст Иван Шибилев щеше да осъзнае истината, че когато възпяваме нашата пламенна, чиста и неповторима любов като най-възвишен дар от небето, ние всъщност възпяваме и боготворим плътското си влечение към другия пол. По онова време той, разбира се, не можеше да го знае и живееше по законите на другата, също тъй стара и безспорна истина, че младостта е времето на плътта, и не усети как любовта му към Вева, възпята в стихове и възвеличена от толкова страдания, се превърна в някакво смътно съновидение и изчезна, за да се прероди в любов към Даря. Възмъжаването е сложен и мъчителен процес, както всяко преминаване от едно състояние в друго, съпроводен не само от стремежа да се узнае една тайна на женската плът, но и от свян, страх и съмнения, от мощни експлозии на дръзновение и спадове, на унилост и отчаяние до смърт. Няколко месеца от живота на Иван Шибилев пропаднаха в бездната на една изнурителна вакханалия и когато все пак се опомни и дойде на себе си, наистина придоби известно самочувствие на мъж и стана по-благоразумен, доколкото можеше да бъде благоразумен един човек като него. Между другото Даря бе го въвела в театралните среди и както навсякъде дотогава, така и тук Иван Шибилев бързо спечели симпатиите на всички, в това число и на режисьора гастрольор. Този режисьор и директор на Плевенския областен театър постави за един сезон пет пиеси със състав от четиринадесет души, повечето от които бяха местни любители актьори. Както се вижда от спомените на актьори от онова време, бързите постановки (имало е случаи пиеса да се подготви за два или три дни) са били обикновено явление в някои провинциални театри, което издава техния любителски, а понякога и недобросъвестен характер. Причините за това са преди всичко материални, тъй като тогавашните провинциални театри не са получавали или са получавали съвсем малко парични помощи от държавни и обществени институти. За да си осигурят сносни доходи, театралните трупи са изнасяли за сезон по двеста и повече представления в десетки градове и села. При тези условия не бе трудно за най-пристрастените граждани да влязат в театралната трупа, а още по-малко за Иван Шибилев, който запаметяваше ролята си от първи прочит, а при това имаше и известен сценичен опит. Изпълни три роли в три пиеси твърде успешно и може би щеше да остане за по-дълго време в този театър, ако не бе се завърнал отнякъде съпругът на Даря.

Беше към четиридесетгодишен, доста висок и широк в раменете, с едро заморавяло лице на алкохолик и, най-важното, в най-високата фаза на поредния си запой. При пристигането си в града бе успял да се почерпи с приятели и да узнае от тях, че жена му живее с някакъв млад актьор, и още с влизането в къщи нахлу в стаята на Иван Шибилев и се нахвърли отгоре му. Иван Шибилев бе изненадан от безцеремонното му нахлуване, но го позна (Даря бе го описала с голяма точност) и макар да се изплаши здравата, не прояви предпазливост, тъй като не допускаше, че онзи ще си позволи да го нагруби. Съпругът не говореше, а ревеше, питаше го какво търси в къщата му, нарече го мръсно копеле, събори го на пода и започна да го души. Макар да бе два пъти по-млад и по-гъвкав от него, Иван Шибилев едва успя да откопчи ръцете му от шията си и да поеме въздух, измъкна се изпод тежестта му, но онзи му подложи крак и го препъна. Иван Шибилев падна и падайки, си одраска челото в междувеждието на ръба на печката, кръв потече в очите му и изцапа лицето му. Скочи отново на крака и вече ослепял се добра до външната врата и тогава пияният го тласна в гърба. За да не падне надолу по стълбите, вкопчи се в парапета, а онзи го хвана за глезените и започна да го тегли надолу. Така ги завари Даря. Изплашена от тази гледка, тя изпищя и се хвърли да ги разтървава, дойде и майка й, натикаха пияния в едната стая, в другата превързаха раната на Иван Шибилев. Същия ден вечерта той се пренесе в хотела, прекара там около седмица и напусна града.

Развръзката бе колкото внезапна и бърза, толкова оскърбителна и опасна — ако бяха го заварили на „местопрестъплението“, това можеше да му струва живота. Но най-тежкото бе, че Даря, след като го изпроводи до хотела, повече не дойде при него и не му даде знак за себе си. Иван Шибилев не посмя да я потърси в театъра, за да не пренесе скандала и там, почака пет дни и на шестия напусна града. И така започнаха многобройните му одисеи, които се различаваха само по градовете, в които прекарваше известно време, и по професиите, които упражняваше там (актьор в някоя любителска или професионална трупа, художник, стихоплетец в цирк, войник за две години, бояджия, музикант в кръчма или ресторант), но по същество биваха едни и същи, защото навсякъде го приемаха радушно поради чара, дарбите и „златните му ръце“, мъжете се привързваха, а жените се влюбваха в него и накрая, поради някакво неосъзнато безразсъдство или прекомерна чувствителност, се поставяше в такова положение, че същите тези хора, и особено жените, като че неволно, но неминуемо го наскърбяваха и оставяха в душата му някаква нечистотия, разочарование или дори отчаяние и тогава съвсем спонтанно се устремяваше към своята Итака, към родното си село. Но какво намираше там? Невежество, нечистоплътност, грубост, но и непосредственост и спокойствие, а на първо време като че и признаци за живот. Всичко биваше потънало в дебел прах, кал или сняг, посивяло, изтрито и приглушено, тъй че потискаше с една мека и галеща сърцето безметежност, в която чуваше ударите на сърцето си.

Но както винаги след всяко завръщане, не минаваше седмица, и той усещаше, чуваше и виждаше как в лоното на тази пустота кълни, расте и най-сетне бликва живот в дърводелницата, в кръчмата, в малкото кирпичено читалище, в училището и дори в черквицата при поп Енчо. В дърводелницата правеше рамки, някаква маса или стол, в кръчмата веселеше селяните със свирни на разни инструменти, в черквицата, седнал с поп Енчо в преддверието до печката, рисуваше някоя божа майка, възнасящ се Исус или каквато икона бе необходима на стария свещеник, в читалището подготвяше вечеринки или представления, в железарницата конструираше от стари железа жетварка, каквато бе виждал у по-богатите хора из околните села, за да облекчи тежкия труд по жътвата. Жетварката работеше ден, седмица или едно лято и се разпадаше на съставните си части, защото нямаше кой да я поправи.

Иван Шибилев вече летеше или бе отлетял по пътя към следващата си одисея, към живота в градовете и градчетата, живот, примамващ с магията на неизвестното, изпълнен с наслади, суета и горчилка, с неутолима жажда за осъществяване, приласкаващ и суров, красив и уродливо грозен, за да се завърне отново на село уморен и разочарован, с пренаситени сетива и измъчен ум. Освен майка му там го очакваше и момичето Мона, което с годините бе станало мома. В постоянството му да общува с нея имаше и егоизъм, макар и неосъзнат, защото тичаше, подгонен от злите стихии на житейските си похождения, да се подслони под стряхата на нравствената й чистота, да почерпи от нея пречистващи го сили, утеха и успокоение. Може би така трябва да си обясним сложната и платонична, несвойствена на характера му връзка с нея, а може би със страха му да не оскверни съдбоносно честта и живота й: една неразумна крачка, и тихият пристан можеше да се превърне в затвор.

И така до вечерта на Радкината сватба. Същата вечер заедно с покрусата от онова, което се бе случило, Иван Шибилев изпита за пръв път и едно друго чувство в мига, когато видя момъка другоселец, когото Мона доведе на сватбата, и това чувство, нека го назовем веднага, бе ревност. Да ревнува Мона, това му се стори, както си го и помисли, странно и дори нелепо. Тя бе израснала и станала жена пред очите му и така бе свикнал да я смята за нещо като полудете, полужена, както и да си внушава, че има над нея някакво право, а тя към него едва ли не синовно задължение, че му се струваше невероятно един ден тя да се свърже с някой мъж. В оная вечер обаче, като видя Николин, видя и Мона с други очи и си даде сметка, че тя е вече жена за омъжване (как хубаво бе изписано това на лицето й!) и че отдавна очаква минутата, когато ще я поиска за жена или, ако не го желае, да я „освободи“, та докато не е още престаряла, да се омъжи за някого независимо от това дали го обича или не. Беше довела Николин на сватбата, с когото, изглежда, поддържаше връзки, за да му напомни за най-съкровеното си въжделение, за нехайството му към женската й съдба, а може би и като доказателство, че за всеки случай има в резерва мъж, за когото може да се омъжи когато си поиска. Помисли си още, че тя, уви, има право, защото не може да му служи цял живот като спасителен бряг след неговите корабокрушенства, без да е изяснил отношенията си с нея. Унизително е да я ревнувам от този прост момък, казваше си той, но щом погледнеше момъка, ревността пробождаше сърцето му и с мъка успяваше да я прикрива, като забавляваше другите с фокуси и музикални шеги. Присъствието на Николин направи впечатление на всички, привличаше погледите им и те нескрито се възхищаваха както от облеклото му, малко по-различно от нашенското, така и от лицето му на красив праведник, от което се излъчваше обаяние, свян и непорочност. Неприятно му беше, когато някои жени най-безцеремонно местеха погледите си от единия на другия, за да ги сравняват като съперници, а други, навярно пийнали и развеселени, гласно се изказваха в полза на другоселеца. Но най-неприятно и оскърбително беше, че Мона виждаше и чуваше как ласкаят другоселеца и вместо да им покаже по някакъв начин, че няма нищо общо с него, продължаваше да му говори нещо доверително на ухо и да му се усмихва. Жена е, от нея всичко може да се очаква, мислеше Иван Шибилев, не е посмяла да ми признае, че си има приятел, и сега ми го показва пред очите на цялото село, без може би да съзнава колко жестоко постъпва с мен.

В такъв един момент на наранено честолюбие и изблик на ревност Иван Шибилев излезе на двора и застана в сянката на хамбара. Минута след това Мона се промуши през навалицата и отиде при него. От погледа, който бе й отправил, тя бе разбрала, че ще я чака навън, и го последва. Иван Шибилев я хвана за ръката и я поведе към градината, а оттам през полето. Вървяха мълчаливо, от време на време усещаше как пръстите му леко пристисват китката й, като че искаше да й каже нещо, което не можеше или не желаеше да й каже с думи. След половин час лъкатушната ивица на пътя, осветен от сребърните отблясъци на звездите, ги отведе в лозята. Навлязоха в тесните пътечки между чуканите, той — напред, тя — след него, извиваха наляво и надясно, докато се озоваха пред колибата на пъдаря Солен Калчо. Иван Шибилев свали мандалото на вратата и влезе, влезе и тя след него. В колибата имаше сламено легло, покрито с чердже, и няколко съдини в пезула на огнището: малка тенджера, две пръстени паници, газена лампа, стомна и кибрит. Иван Шибилев запали дръвцата в огнището и в колибата замириса на чубрица, на джоджен и на зряло грозде, което висеше на чепки от тавана. Постояха известно време загледани в живите пламъци на огъня, после Иван Шибилев се извърна към нея, прегърна я и я сложи като дете на коленете си…

След години Мона суеверно си мислеше, че тази нощ в колибата на Радкиния баща е била лошо предзнаменование за нея, защото същата нощ Радка и баща й бяха най-нещастните в света, а тя — най-щастливата. Съдбата бе пожелала да й даде знак, че е несправедливо и неестествено тя да е тъй безпаметно щастлива, докато приятелката й стои пред бездната на смъртта. Но тя не забеляза този знак… Така си мислеше и в минутата, когато видя Николин по пътя откъм Орлово и се реши на най-отчаяната постъпка. Казваше си, че не бива да мами добрия и невинен човек, и все пак положи всички усилия да го приюти и задържи при себе си. Че е добър, неопитен с жените и девствен, бе разбрала още преди две години, когато поговори с него само половин час, разбра го още по-добре и през нощта, когато го прелъсти в леглото си. Не биваше да го принася в жертва, но и отчаянието й, безмилостно и по-силно от всякакви морални задръжки, я водеше към измамата и подлостта, както се води за ръка слепец към отсрещната страна на улицата. В отчаянието й имаше и мъст към Иван Шибилев, жалка и безполезна мъст на любеща жена, която няма друго средство срещу безразличието на любимия.

След оная нощ в колибата Иван Шибилев се губеше с месеци, но й съобщаваше къде се намира, с какво се занимава и кога мисли да се завърне. Общинарите отвориха първото му писъмце, съдържанието му се знаеше от цялото село и оттогава Иван Шибилев изобрети шифър, който никой не можеше да разчете. Изпращаше й книжки с пиеси, списания, стари вестници или каква да е печатна хартия, като отбелязваше съвсем леко с молив отделни букви от текста. Мона преписваше отбелязаните букви, разпределяше ги в думи и изречения и така сглобяваше писмата си. Иван Шибилев и обещаваше във всяко писмо, че ще се завърне скоро и тогава ще си поговорят, а за нея това означаваше, че най-сетне ще й предложи да се оженят. При завръщането си той наистина и говореше, но съвсем за други неща: как играл в някаква театрална трупа, как помагал на някакъв художник или свирел в ресторант. Всяка нощ идваше да я взема от къщи, а ако времето бе лошо, влизаше в стаята й през прозореца. Всичките им срещи свършваха с утоляване на ненаситната му страст и това бе всичко, което имаха „да си поговорят“.

С времето Мона започна да придобива самочувствие пред него и да му напомня, че годините й минават и вече трябва да се съберат. Изтерзана от очакване, съмнение и страх да не ги види някой, като се мъкнат нощем из градините и нивите, понякога изпадаше в истерика, правеше му скандали и му поставяше условие — или да се оженят, или да се разделят. След такива сцени Иван Шибилев не идваше при нея и тя тръгваше да го търси из селото. Съмняваше се в предаността му, страдаше от непознати дотогава пристъпи на ревност, които, заедно с мъката от самотата и неизвестността, разяждаха душата й. Знаеше, че за несретник като него женитбата ще бъде тежко бреме, и все пак му вярваше, когато той, смутен и искрен като дете, й казваше, че каквото и да се случи, никога няма да се раздели с нея, никога. Вярваше му и дори се чувствуваше виновна, задето го оскърбява с недоверието си, търсеше и намираше причини да оправдае неутолимото му скитничество и така си създаваше омагьосан кръг от илюзии, от които не можеше да излезе.

През двата месеца, откак се бе усетила бременна, нямаше вест от Иван Шибилев, не знаеше къде е и кога ще се завърне. Бременността й беше тежка — гърдите й наедряха и се втвърдиха, някои миризми й причиняваха гадене, спеше по няколко часа до полунощ, а след това час по час ставаше да повръща. По-добре се чувствуваше през следобедите, но и тогава не смееше да излиза из селото, защото всяка жена можеше да познае, че е бременна, само като я погледне в очите. И времето я пазеше от чуждото любопитство, беряха се бостаните, след тях царевицата и лозята, тъй че никоя от приятелките й не се отбиваше при нея, ала нямаше и от кого да научи дали Иван Шибилев се е завърнал. При друго време бе достатъчно само един човек от селото да го зърне, и на минутата всички знаеха за пристигането му, узнаваше го и тя по лицето на първия срещнат. Който и да бе този срещнат, мъж или жена, на лицето му биваше изписано особено изражение на коварно съчувствие, насмешка и злорадство: „Твоичкият се завърна, тичай да го посрещнеш!“ Радостна вест, но и знак, че всички кощунствуват с чувствата й, че отдавна е отминало славното време, когато отпращаше най-личните си кандидати с една капризна гримаса като царска дъщеря, а същите тези хора я гледаха с недоумение и укор, но и с уважение.

Понякога лъжливи предчувствия или шумове, подобни на многобройните сигнали, които Иван Шибилев бе измислил за тайните им срещи, я караха да излиза в късни нощи и изтръпнала от нетърпение да се взира в сенките на дърветата и да се ослушва. Измамните удари на сърцето й отекваха в тишината и тя тръгваше по улиците да види дали прозорецът на Иван Шибилев не свети. В тези топли, мистично бели и тихи нощи надеждата й да се събере завинаги с Иван Шибилев остаряваше с всеки час и се превръщаше в тъмно и грозно отчаяние. Иван Шибилев можеше да не се завърне цяла година или да се завърне и по-рано, но тя не знаеше как ще посрещне нейната бременност — ще поиска да се оженят или отново ще се запилее нанякъде. Дълбоко в себе си вече допускаше, че е способен и бременна да я остави сама, защото познаваше душата му, душа неведома, ангелски любеща и демонично жестока.

Вестта, че Деветаков завещал на Илко Кралев книгите си, а на Николин сто декара земя, къщата, добитъка и всичко останало, се разнесе из селото няколко дни след като Иван Шибилев бе заминал за града. Измъчена от предстоящата раздяла, кой знае вече коя поред, Мона не бе се опитала да го спре, защото бе уверена, че този път той ще пренебрегне всичките си работи и ще остане при нея. Само половин година преди това бе отпратила по най-скандален начин годежарите на Богат Коста и вярваше, че Иван Шибилев, по-добре от всички ще оцени постъпката й, която бе извършила само заради него. Но изглежда, че Иван Шибилев бе я оценил в обратен смисъл — щом Мона, компрометирана и навиквана като стара мома, бе отхвърлила най-изгодната партия за женитба, така здраво и съдбоносно е привързана към него, че никога и при никакви обстоятелства няма да отиде при друг мъж. Волно или неволно, Иван Шибилев се бе възползувал от робската й всеотдайност и, наранена от лекомислието му, за пръв път усети, че любовта й към него е непосилна за сърцето й, че трябва да се освободи по някакъв начин от терзанието на тази любов. И когато чу да говорят за Николин из селото, спомни си как се бе запознала с него у дома си и как го бе преценила още тогава с усета си на опитна жена — простодушен, самотен и непокварен, въпреки двайсет и седемте си години. Беше по-хубав от Иван Шибилев и чаровен с неосъзнатата си хубост, а меките юфтени ботуши, широкополата шапка, черната северняшка жилетка и бялата риза, каквито никой не носеше по този край, му придаваха вид на спретнат и улегнал млад мъж. Мислено се видя до него, изпита здравата му непоклатима опора и осъзна, че призовава образа му на помощ, защото може да я утеши в часове на душевна болка. Но това мислено съпоставяне на Иван Шибилев с него бе мигновена и болна игра на въображението в порив на неосъзната мъст и омраза към любимия, който й бе причинил страдание тъкмо поради любовта й към него.

Същия ден вечерта и баща й отвори дума за Николин като за стар познат или роднина.

— Я го виж ти нашия Николин, станал същински чифликчия!

— От къде на къде пък „нашия“? — сопна му се Мона. — Разменил си две пиянски приказки с него и — „нашия“!

— Ей тъй, на! — каза дядо Мацко. — Понякогиш цял живот приказваш с човека и не го разбираш, а понякогиш от една дума познаваш душата му. С такъв човек да ти даде господ да живееш, па тогаз…

Искаше да каже още нещо, но благоразумно замълча, защото се страхуваше да не я разсърди. След многобройните годежарски истории и особено след случая Богат Коста дори случайното споменаване на името на неженен мъж я хвърляше в гневно умопомрачение, а котешкият му нрав не понасяше такива тягостни сцени. Сега обаче Мона не му се разсърди, макар да бе разбрала явния му намек, така силно бе поразена от това, че и баща й, поради някакво странно прозрение, в този ден също като нея бе допуснал, колкото и противно да бе на здравия разум, че Николин рано или късно ще се намеси по някакъв начин в живота им. Никога вече не проговори за това, дори и в деня, когато Николин стана член на семейството им, сякаш отдавна го бе предвидил като нещо естествено и неотменно.

Иван Шибилев се мярна из село след женитбата й, изчезна и отново се появи след раждането на детето. Той ме измами и унизи, аз го мразя, казваше си тя и изпитваше такава омраза към Иван Шибилев, че изгори и унищожи всичко, което й напомняше за него: дешифрираните му писма, портрета, който й бе нарисувал и подарил, обувките, блузките и евтините дрънкулки, които бе й донасял при всяко завръщане. Ходеше из село с „гордо“ издут корем, за да покаже на всички, че не крие бременността си, а се гордее с нея. На приятелките си, които казваха, че бременността й напредва по-скоро от обикновено, недвусмислено подхвърляше, че и да роди седмаче, то ще бъде деветаче, като намекваше за Николин, когото по онова време наричаха Деветака. Радкината сватба, на която го бе запознала с много хора, бе най-сигурното й алиби за връзките й с него. Никой не смееше да я обвини, че тези скрити връзки са били непочтени спрямо Иван Шибилев, щом са завършили с брак, още повече че Иван Шибилев (тук Мона се усмихваше с оная цинична и убийствена ирония, на която е способна само отмъщаващата жена) по собственото му, макар и закъсняло признание не е бил способен като мъж. Това обясни причината за неочакваната й женитба с Николин и достави голямо удоволствие на нашенци да се надсмиват на Иван Шибилев за мъжката му немощ и същевременно да го порицават, задето бе залъгвал толкова години едно момиче с празни надежди. Само най-проницателните от зевзеците, които имаха и най-тънък нюх за подобни работи, се отнесоха скептично към изявленията на Коконката. Те, разбира се, не можеха да установят дали на Иван Шибилев му липсват мъжки достойнства, но от опит знаеха, че при такива случаи трябва да си запазят правото на последна дума по този въпрос. Но те бяха само няколко души, а всички останали вярваха на Мона и й казваха „евалла“, задето най-после бе пратила по дяволите Иван Шибилев и станала порядъчна майка и съпруга.

Опиянена от страстта си да развенчае докрай някогашния си кумир, Мона се отказа и от театралната дейност в едно време, когато сцената бе най-необходима за агитация на селяните да станат кооператори. Въпреки молбите и увещанията на Стоян Кралев и жена му Кичка, с която бяха първи приятелки, тя заяви, че заради Иван Шибилев ненавижда и сцената, и всичко, което й напомня за него. Така минаха две години. Един ден, в края на май, на връщане от бакалницата, Мона видя Иван Шибилев да влиза в читалището и тръгна след него. Не се запита дали е сам или не и как ще я приеме, бутна вратата и влезе. На стената до сцената бе подпряна дървена рамка с платно, на което бе нахвърлян в тъмни контури портретът на Георги Димитров. Пред рамката имаше кутии с бои, четки и свитъци хартия, а Иван Шибилев го нямаше. Тъмнозелената завеса бе дръпната в двата края на сцената и завързана с канап, а самата сцена полутъмна и обезпокояващо празна с голите си мръсни стени и неравния дъсчен под.

Мона се качи на сцената и пристъпи към вратата на малката стаичка, която служеше за гримьорна и склад за реквизита. Стаичката нямаше друг изход и Иван Шибилев можеше да бъде само там. Вледеняващ студ пропълзя по тялото й, а ръката й така се разтрепери, че не можеше да улучи дръжката на вратата. Постоя така около минута, треперенето й ставаше все по-неудържимо, обзе я необясним ужас, като че й предстоеше да се хвърли в бездна, от която никога няма да излезе. В същото време някаква зловеща сила я тласкаше напред и тя натисна дръжката на вратата. Иван Шибилев стоеше изправен плътно до стената с отпуснати по бедрата ръце и така неподвижен, че в първия миг Мона го взе за някакъв предмет. Пристъпи крачка напред и фигурата му се открои в мътния полумрак. Гледаше с плах, съсредоточен поглед и мълчеше. Прегърна го през раменете и усети, че той се съживява и навежда лицето си към нейното, а ръцете му топлят снагата й…

Николин узна за извънбрачните връзки на жена си около година след първата й изневяра. Тези връзки бяха толкова явни, че дори зложелателите му не си направиха труд да му ги пошепнат на ухото, тъй твърдо бяха уверени, че знае за похожденията на жена си. Ако се съдеше обаче по спокойствието в семейството му, и особено по щастливото изражение на лицето му в ония случаи, когато се появяваше из село с жена си и детето си, излизаше, че той не отдава ни най-малко значение на тези похождения. Подобно безразличие, по-лошо от кой да е порок, бе неестествено и непознато в историята на селото и нашенци започнаха да му натякват изневярата на жена му, за да узнаят защо не желае да слуша за нея — невменяем ли е, ненормален мъж ли е или няма сили да понесе жестоката истина. Очевидци на изневярата го отрупваха с безспорни доказателства, а той мълчеше или се усмихваше и отминаваше по пътя си. Доброжелателите му се объркваха, пред тях стоеше такъв хапльо рогоносец, какъвто не беше се пръквал още по този край.

А за него бе съвсем безсмислено, за да е вярно това, което хората така усърдно се бяха заели да му доказват. Не допускаше нито с ума си, нито със сърцето си, че жена му „се мъкне“ тайно с чужд мъж, защото не виждаше смисъл в това. Мона му отдаваше съпружеските си ласки с истинска страст и преди да я обвиниш в изневяра, трябва да изпиташ магията на усмивката й, трябва да поемеш детето от ръцете й и да я чуеш как казва: „Хайде, гушни се в татенцето!“ Към Иван Шибилев, когото сочеха за любовник на жена му, изпитваше такова уважение и възхищение, че за нищо на света не вярваше той да му слага рога. Не можеше един човек като Иван Шибилев, интелигентен, със златни ръце и толкова дарби, да се вмъква тайно в семейството му и краде щастието му, както се краде добитък или имущество. И не само че не ревнуваше жена си от него, но се и радваше, че и тя като него играе хубаво в читалищните представления. Двамата така разсмиваха или разплакваха публиката, че когато им ръкопляскаха в края на представлението и викаха „браво“, той се изчервяваше от удоволствие и се изпълваше с гордост за жена си. Той отъждествяваше способностите, дарбите и учеността с доброто и честността, но доброжелателите му се ожесточиха от неговото упорство, глупост или слепота и за да отдадат дължимото на светата истина, започнаха да му доказват, че и детето му не е негово, а на Иван Шибилев.

А по онова време едва ли имаше по-щастлив човек от Николин. Беше вече овчар в кооперативното стопанство и пасеше повереното му стадо в стърнищата, които държаха много трева и докато не бяха още отъпкани, цялото село пускаше добитъка си там на паша. Дните бяха горещи и стърнищата се разстилаха под яркото слънце като златиста, нажежена до бяло безкрайност. Към десет часа овцете започваха да се събират на купчини и да прилягват и тогава Николин ги подкарваше към селото. През детството си бе пасял двайсетина съседски шилета, оттогава мечтаеше за голямо стадо, магаре и кучета и сега мечтата му се беше сбъднала — имаше стадо от двеста овце, магаре (дядо Мацковия Дренчо) и две кучета. Дренчо носеше на самара си бъкела, торбата с храната, ямурлука и водеше стадото. За Николин бе истинско удоволствие да го гледа как пристъпва спокойно и отмерено с достолепието на древен предводител, как овцете се точат след него една по една в дълга нишка, а двата звяра, като два стража, вървят отстрани с привидно безразличие, но готови да се хвърлят към всекиго, който се приближи до стадото. Сам той вървеше някъде по средата на стадото с преметната през раменете гега и отпуснати върху нея ръце, заслушан в мелодията на плътногласните чанове и тънките камбанни звуци на медните хлопатари. Дългата тъмнокафява нишка на стадото пълзеше подобно на змия с едва доловими тръпки, вдигаше бяла струя прах и навлизаше в селото под равномерния ритъм на хлопатарите. Дренчо пръв пристигаше до старата черница с твърди прашни листа, а овцете влизаха в мандрата, кръгло пространство, заградено с ниска каменна ограда и две тесни отверстия едно срещу друго. Докато разтоварваше магарето, Николин извикваше няколко пъти колкото му глас държи: „Айде, айдееее!“ и от семействата, които бяха кооператори, идваха старите жени с менчета, а с тях и дечурлигата. Жените сядаха върху плоски камъни в две редици една срещу друга пред отверстието на мандрата, а дечурлигата подкарваха овцете отвътре една по една. Скоро в душния въздух се разнасяше сладникава миризма на спарена вълна, тор и прясно мляко, а сред гълчавата на жените се чуваше нежният, приглушен звън на млечните струи в празните менци. Дренчо се отдалечаваше от мандрата като освободен от наряд войник, отърколваше се на воля в съседското бунище и се изтягаше на слънце, кучетата налягваха наблизо, а издоените овце притичваха с наведени глави към черницата и се скупчваха една до друга на сянка. Николин отиваше у дома си да обядва, да поспи няколко часа и да свърши някоя мъжка работа. Къщата бе останала без мъж, защото дядо Мацко почина след основаването на ТКЗС. Единственото му условие да стане кооператор, както вече знаем, бе да му оставят на разположение любимото превозно средство и Стоян Кралев уважи молбата му. Прибра имуществото и добитъка на кооператорите, а дядо Мацко продължи, както и преди, да шествува из селото с двуколката рамо до рамо с Петко Българията и да предизвиква ненавистта на хората. Една нощ колелата на кабриолета бяха свалени и отмъкнати, а конят закаран в общия обор. Дядо Мацко прекара едно денонощие свит по котешки в коженото Деветаково кресло, а на сутринта Петко Българията го намери мъртъв.

Късно следобед по хладното Николин отново изкарваше стадото в полето. Обичаше да стои подпрян на гегата си като някогашните овчари и да гледа как овцете пасат с настървение меката трева, как слънцето се спуска все по-голямо и пламтящо към синята линия на хоризонта и бавно потъва в нея, как заревото му избледнява и наоколо всичко се облива в мека прозрачна светлина и в тази светлина нощта пристъпва като на пръсти по стърнищата, а стъпките й пукат тихо и звучно. В такива вечери често чуваше някои овчари или коняри, застанали близко до него, да си говорят, че дъщеричката му Мела не била негова, а на Иван Шибилев, правеха се, че не го забелязват в сумрака, и така се надвикваха, че гласовете им се носеха из цялата околност. Николин се усмихваше и отминаваше със стадото си. Колкото по-груби и оскърбителни бяха клюките за жена му, толкова по-неверни му се виждаха и толкова по-малко го засягаха. Вместо да страда от ревност и отчаяние, както предполагаха доброжелателите му, той изпитваше особено чувство на наслаждение от усилията им да му отворят очите. Кажи-речи, цялото село се бе заело да разруши щастието му, а това показваше, че то е голямо и неуязвимо. Стоеше сам срещу селото и печелеше борбата с едно-единствено средство — вярата в жена си. Но хората не искаха да се примирят с глупавата му вяра, още повече че тя рушеше моралните устои на селото и поощряваше разврата.

Иван Шибилев и Мона бяха станали толкова безочливи, че не можеха по никакъв начин да скрият връзките си. Подир тях денем и нощем имаше преследвачи, тъй че, колкото и изобретателен да бе Иван Шибилев, срещите му с Мона не можеха да останат в тайна. Всеки нов ход бе преследван и откриван, всеки сигнал разшифрован. Дойде ред и на властта да се намеси и пресече пътя на това битово разложение, както се изрази партийният секретар Стоян Кралев. Неговата работа се оказа много трудна, ако не и безполезна. От една страна, Мона бе приятелка на семейството им, та той и жена му Кичка се намериха в деликатно положение, когато обществената съвест се разбунтува против Монините любовни похождения и поиска тя да бъде порицана и обуздана по някакъв начин от ръководителите на селото. От друга страна, Мона бе участвувала в театралната трупа още от дете, когато никоя жена от селото, освен Кичка Кралева, не желаеше да стъпи на сцената, първа от младежите бе подносила всички дрехи и прически, които някога Кичка бе въвеждала сред младежите като средство за борба против старата мода, изобщо от младите жени тя бе изпълнявала най-много и най-добре задачите, които партийната организация й бе възлагала в миналото и сега. Стоян Кралев и жена му много пъти се бяха опитвали да й внушат, че трябва да сложи край на любовните си връзки с Иван Шибилев, а тя мълчеше и на лицето й се появяваше такава нежна и невинна усмивка, че те не смееха повече да я безпокоят. Любовта на двамата обаче не слизаше от устата на селото, а и опозицията, използувайки всички средства за разобличаване на комунистите, я превърна в шлагер, тъй като Иван Шибилев и Мона бяха членове на партията. Стоян Кралев повече от всички изпитваше органическа ненавист и отвращение от тяхната разпуснатост, но поради различни причини, най-вече от обществен характер, все още не бе се заел да ги разобличи или накаже. Двамата бяха изнесли на плещите си почти цялата агитационна работа в миналото и сега, и то тъй добре, че бяха привлекли най-малко половината от селото на страната на ОФ, да не говорим за радостта и вълненията, които бяха доставили на хората. Повече обаче не можеше да остане безучастен към развратната им авантюра, изпрати да повикат Мона в партийния клуб и тя дойде с момиченцето си. То нямаше още три годинки, познаваше Стоян Кралев, защото много пъти бе ходило у тях с майка си, и щом го видя, започна да му се глези, да се завира под масата и да пипа всичко из помещението.

— Трябваше да дойдеш сама — каза Стоян Кралев.

— Защо?

— Разговорът ни не е за пред дете. Ела следобед към пет часа, но сама!

Мона даде на детето малка гумена топка, изведе го навън да си играе само и се върна.

— Аз, ти и Кичка вече сме говорили за твоите работи — продължи Стоян Кралев, — но сега се налага още веднъж да поговорим.

— За кои мои работи?

— Ами за тези с… Иван.

— Че какво има да се говори за тях?

— Как какво?… Цялото село се възмущава…

Стоян Кралев очакваше, че като й заговори за извънбрачните й връзки, тя ще се смути и засрами или ще се опита да се оправдае по някакъв начин, но Мона седеше чинно с положени на коленете ръце като малко момиченце и го гледаше в очите с едва доловима усмивка. Тази усмивка, иронична или осъдителна, го порази и го принуди да млъкне за минута. В тази усмивка имаше и красота, и безсрамие, и безпътство на жена, получила и получаваща всичко от така дългоочакваната и крадена любов, и презрение към всичко и всички, които се опитват да й я отнемат. Колкото повече гледаше тази усмивка, толкова по-добре я разбираше Стоян Кралев и толкова по-силно раздразнение изпитваше към Мона. Все пак той се овладя и спокойно, „по приятелски“ я посъветва да уреди личния си живот така, че „да не става мезе в устата на хората“. Мона мълчаливо го изслуша и на излизане каза само довиждане.

— Не разбрах съгласна ли си с това, което говорихме, или не? — попита Стоян Кралев, докато я изпровождаше до вратата.

— Възмущавам се от цялото село! — каза Мона и лицето й се покри с гъста руменина.

— Какво? Възму-ща-ваш се от ця-ло-то село? Я се върни за малко и поседни!

— Защо да се връщам? Да ми опяваш все същото ли? Наслушах ти се.

— Аз ти говоря като твой другар, защото ти мисля доброто, а ти — „кат ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша“! Така ли?

Мона го гледаше в очите и на лицето й отново се появи насмешливо изражение. Тя е покварена и нагла, помисли Стоян Кралев и се извърна настрани.

— Не ти ли минава през ума, че връзките ти с твоя любовник са неморални бе, другарко? Поне веднъж не ти ли е минало през ума?

— Защо да са неморални? Има ли неморална любов?…

— Има! И тя е вашата любов с Иван Шибилев. Ако развратните връзки на омъжена жена с любовника й могат да се нарекат любов.

— Аз зная какво е любов, не ти!

— Знаеш да правиш кучешки сватби по чуждите градини! Битово и морално разложение, а не любов! — Стоян Кралев стоеше с гръб към вратата, като че се страхуваше Мона да не избяга навън, и както винаги при такива случаи даваше воля на гнева си. — Селото е ахнало от вас, а вие нямате ни съвест, ни срам. Комунисти сте, осъзнайте се овреме, опомнете се!

— Аз живея на този свят, защото обичам един човек. Никой няма право да ме съди — каза Мона и понечи да си тръгне, но Стоян Кралев препречи пътя й.

— Всеки порядъчен човек има това право.

— И опозицията ли?

— В случая и тя. Каквито и да са опозиционерите, не можем да ги упрекнем в разврат. Затова потриват ръце и говорят: ето какви хора държат властта и имота на народа. Направиха имота общ, сега и жените ще направят общи. Не разбираш ли, че сега всички нас гледат, следят всяка наша стъпка? Ние сме длъжни да даваме добър пример във всяко отношение. И защо срамиш мъжа си, защо правиш нещастен такъв хубав човек? Не ти ли е съвестно, че го измъчваш като отплата, че те взе от ръцете на Иван Шибилев и ти създаде дом и семейство?

— Пусни ме да си отида! — извика Мона, сподавяйки плача си с изкривено от спазми лице. — Ти си жесток и безмилостен, ти знаеш само да се разпореждащ с душата на човека. Нямаш ни сърце, ни душа.

— Защото те съветвам да тръгнеш по правия път. Твоят възлюблен има ли сърце и душа? Ако имаше, щеше ли да скита по света и да се връща при тебе когато му скимне? Ти заряза семейството си заради него, дете му роди, а той…

Мона извика нещо, дръпна дръжката на вратата с всичка сила и изскочи навън.

След малко Стоян Кралев изпрати да съобщят на Иван Шибилев да дойде в партийния клуб по бърза и важна работа. Докато го чакаше, той ходеше из помещението от стена до стена и се заричаше да запази пълно спокойствие, тъй като познаваше Иван Шибилев по-добре от всеки друг и допускаше, че разговорът с него ще бъде напрегнат и труден. Читателят ще узнае по-нататък от нашия разказ каква голяма политическа и просветна работа бяха извършили двамата отпреди Девети, когато, освен идейното им единомислие ги свързваше и приятелство. В новия живот и работата, и пътищата им се оказаха съвсем различни. Стоян Кралев стана партиен секретар и пое ръководството на селото, а Иван Шибилев, както винаги, сновеше от селото до града и обратно. Едва от година се бе задържал в Шуменския театър, където бе назначен по член 9, и Стоян Кралев тъкмо това искаше да узнае, установил ли се е за дълго в Шумен и ако е така, това му дава възможност за разговор с него по-определено за отношенията му с Мона. Не ще и дума, този въпрос бе деликатен, но Стоян Кралев се безпокоеше най-много от характера на Иван Шибилев, човек с променливо настроение, със собствени разбирания и принципи за живота, весел, нежен, всеотдаен и сговорчив, готов да отдаде всичко свое за другите, а понякога своенравен, тъжен и вироглав, което, разбира се (честно казано), не бе му попречило да свърши толкова много партийна и просветна работа и така да стане любимец на селото.

И така, Стоян Кралев не очакваше нищо добро от предстоящия разговор, но и не допускаше, че ще се превърне в кавга и ще предизвика пълен разрив между двамата. Както и предполагаше, Иван Шибилев се държа така, като че в отношенията му с Мона няма нищо осъдително и че тези отношения съвсем не я злепоставят пред селото и не разрушават семейството й. Любовта е свобода на духа, светая светих за човека, свободен е онзи, който обича, и роб онзи, който не е способен да изпитва любов, говореше той, като че произнасяше монолог на сцената. Монологът му продължи няколко минути все в този дух, отвлечен и неясен, и Стоян Кралев започна да губи търпение. Както и да си внушаваше, че трябва да остане спокоен, нервите му се изопваха все повече и той отново закрачи из помещението, като неволно правеше нервни тикове с десния ъгъл на устата си. Той, разбира се, веднага се досети, че Иван Шибилев се опитва да го „избудалка“ с някакви учени брътвежи, за да печели време или да отклони разговора в друга насока. И не се лъжеше, защото Иван Шибилев наистина рецитираше по памет един монолог за любовта от някаква класическа пиеса. На свой ред и той познаваше Стоян Кралев както себе си и щом разбра, че го е повикал не само в качеството си на изповедник, но и на заповедник, поиска му се да го лиши от това удоволствие и същевременно да му подскаже, че няма ни най-малко намерение да слуша догматичните му съждения за морала и пр. Без да изпитва неприязън или какво да е лошо чувство към него, той отдавна не можеше да понася неговата полуграмотност, която, съчетана със самочувствието му на селски властелин и партиен деец от голям мащаб, предизвикваше насмешка и съжаление.

— Да оставим големите приказки! — каза Стоян Кралев. — Знаем, че си артист и туй-онуй. Дай да говорим на прост и ясен човешки език. Я ми кажи ти мене, без да го усукваш по килифарски, какви са истинските ти намерения към тази жена? Ще я оставиш ли на мира да си гледа семейството или ще я вземеш със себе си.

— Да ти го кажа на прост и ясен език. Тези работи нито на прост, нито на сложен език могат да се разкажат. Аз не мога, но и да мога, защо на теб трябва да се изповядвам?

— Не на мене, а на партията! — каза Стоян Кралев.

— Ти значи нямаш собствено мнение.

— Имам, и то съвпада напълно с това на партията. Говоря с теб като комунист с комунист. Поставям въпроса от партийна гледна точка, а не от лична.

— Искаш да кажеш, че се отъждествяваш с партията. — Стоян Кралев не го разбра и го погледна гневно-въпросително. — Повикал си ме тук да ме съдиш от името на БКП, това означава, че се отъждествяваш с партията. Като поповете — осъждат или одобряват не от свое име, а от името на бога. В такъв случай трябва да внимавам. Ако не ти отговоря, както желаеш, значи, че не отговарям, както го желае партията. Ако те обидя, ще обидя партията. Но аз ти казах вече, че любовта е свята и неприкосновена. Как можеш да искаш от мен и да ме задължаваш да ти изповядвам най-изконните си чувства и намерения. Това е светотатство не само над чувствата ми, но и над личността ми.

— Слушай, Иване, слушай, братко! Не се намираме в театър и не играем роли. Много добре знаеш, че партията стои над всичко, над всякакви лични чувства и прочие. Любовта има партийнокласов характер и щом е така, партията има право да се намесва в интимния живот на комуниста, когато този живот е безнравствен и петни комунистическия морал. Пак те питам, ще престанеш ли да ходиш при тази жена или не? Ако продължавате да се срещате, и за двама ви няма място в партията, това да го знаеш. Слуховете за любовните ви истории са стигнали до ОК на партията и оттам вече няколко пъти най-строго ми напомнят да взема отношение към тези истории. Партията няма да търпи двама комунисти да си разпасват поясите пред очите на цяло едно село. Как може двама комунисти да си позволяват извънбрачни връзки? Това е престъпление срещу нашия свят комунистически морал. Както знаеш, предстои масовизация на стопанството и ние, комунистите, трябва да стоим на предна линия както на политическия, така и на моралния фронт. Иначе хората няма да ни последват. Щом отворим дума за масовизацията, всички, особено опозиционерите, изтъкват ред причини да не влязат в стопанството и една от тях е вашата любовна връзка с Мона. Иван Шибилев, казват, навремето все за комунизъм и колхози ни приказваше, а сега видяхме какъв му е комунизмът. Курварува с чуждите жени и шапка на тояга. Вярно ли е? Вярно е. Дочувам, че ходиш и с други жени там по театрите или където скиташ. Като си имаш там жени, защо се влачиш с тази? Щом пък не можеш толкоз без нея, вземи я, направи я законна жена. Нали любовта ти е свята! Свята, но както се вижда, само на приказка, а иначе по петльовски я караш. Така повече не може. Или ще оставиш жената на мира, или ще я отведеш със себе си в Шумен. С детето, разбира се, защото тя няма да се раздели с него. Ще трябва да го осиновиш.

Стоян Кралев се зае да обяснява закона за бракоразводите, като повтори няколко пъти, че Мона, ако се разведе, ще вземе детето със себе си, за да предизвика Иван Шибилев да признае, че детето и без това си е негово. Ако го признаеше или дори само го намекнеше по някакъв начин, Стоян Кралев щеше да го притисне още по-здраво до стената и напълно да го обезоръжи. Иван Шибилев го слушаше с очарователната си усмивка на уста и по едно време подхвърли, сякаш между другото:

— Абе кой те изпраска такъв?

— Какво? — Стоян Кралев се направи, че не го е разбрал, но гъстата червенина, която мигновено изби по лицето му, показваше, че го разбра много добре и дълбоко се оскърби.

— Кой, казвам, те измисли такова селско диктаторче?

— Слушай! — извика Стоян Кралев. — Внимавай какво говориш!

— Цял съм внимание и затова те гледам и се чудя как един полуграмотен селянин, който довчера боцкаше дебелия шаяк, сега стои пред мене със самочувствие на господар на мислите и чувствата ми, на душата и сърцето ми. И най-трагичното е, че си вярваш, че имаш право безнаказано да бъркаш в душите на хората с мръсни ръце. Любовта, казваш, имала класовопартиен характер. Кой те е учил на тази висша глупост? Ако съм бил аз, на̀, разстреляй ме още сега и знай, че ще си извършил едно велико дело. Такъв циник си го заслужава. Ах, Стоенчо, Стоенчо, кой се е надявал, че от тебе ще се излюпи такъв шаячен властник? В какви занаятчийски ръце попаднаха нашите свети идеали, за които бяхме готови да дадем и майчиното си мляко, а? И как си се префасонирал! Куртката сталинска, каскетът сталински, мустаците сталински и лявата ръка в копчелъка на куртката тикната по сталински. Цял Джугашвили. Не, Кралешвили! И не само ти, другарю Кралешвили, но и другарите от околийския комитет нямат право да се месят в личния живот на хората!…

Докато говореше така, Иван Шибилев се усмихваше кротко и снизходително, като че разказваше някаква весела история за непознат човек. Стоян Кралев бе така поразен от дързостта му, та чак се задуши от ярост. Никой досега не бе се осмелявал да го оскърби и унижи до такава степен, и то с такава спокойна и безочлива надменност. Най-лошото в случая беше това, че Иван Шибилев говореше така, като че гледаше в душата му, както се гледа в собствена длан, а няма нищо по-страшно от това да те съди човек, който познава и най-потайните кътчета на душата ти. Пред такъв човек или трябва да вдигнеш ръце, или да го възненавидиш до смърт. Стоян Кралев искаше да му даде да разбере веднъж завинаги с кого има работа, ала не можеше да предприеме нищо, гледаше пред себе си и мълчеше с плътно стиснати уста, тъй силно бе поразен от дързостта на Иван Шибилев. А Иван Шибилев каза, че имал бърза работа, и си отиде, сякаш двамата бяха си разменили най-обикновени другарски любезности.

След около седмица Стоян Кралев свика партийно събрание, на което присъствува и пратеник от околийския комитет на партията. В дневния ред на събранието имаше само една точка — разглеждане партийното положение на другаря Иван Шибилев по няколко причини — изразяване недоверие в ОК на БКП, морално-битово разложение и неспазване на партийната дисциплина. Единствено сериозна бе последната причина поради честите му отсъствия от партийни събрания, но Стоян Кралев сам бе заявил по повод на тези отсъствия, че за истинския комунист партията е навсякъде, както бог — за вярващите. Сега обаче той започна обвинението си тъкмо с това, че Иван Шибилев посещава от дъжд на вятър партийните събрания — кога поради отсъствие от селото, кога по немарливост, а според устава това се наказва с изключване от партийната организация. Най-сигурният му довод за изключването му бяха любовните похождения на Иван Шибилев, които сигурно щяха да предизвикат най-голямо възмущение сред партийните членове, но това, за негово най-голямо учудване, не се случи. Същите тези мъже и жени, които бяха превърнали в шлагер любовните му връзки с Мона (Стоян Кралев бе предложил да изключат и нея, но от комитета не се съгласиха, за да не се предизвика с това по-голямо разстройство в семейството й), като узнаха, че ще го изключват от партията, се стъписаха и когато дойде ред да се изказват, никой не поиска да говори. Стоян Кралев бе подработил предварително десетина души, които обещаха да го подкрепят, но сега и те мълчаха с наведени очи. Наложи се да ги вика по име и да им дава думата, но те едва се надигаха от местата си, мачкаха шапките си от притеснение, въздишаха, мълчаха или мънкаха, че не знаят какво да кажат, че като има грешка, има и прошка, че кучето отива при оная кучка, която си вири опашката, и т.н. Най-после един висок едноух селянин, без да му дават думата, стана и извика колкото му глас държи:

— Иван Шибилев може без селото, но селото без Иван Шибилев не може!

В събранието настъпи известно оживление. Зашушукаха помежду си, чу се женски смях, а някой подхвърли да се закрие събранието. Всеобщото оживление потвърждаваше мисълта на едноухия, чуха се още гласове за закриване на събранието, защото е грешно да се изключва от партията човек като Иван Шибилев. И в тези откъслечни протести, изречени тихо и несмело, се изразяваше обичта на хората към Иван Шибилев несретника и чародееца, лудата глава и сладкодумника, артиста, художника и човека със златните ръце Иван Шибилев, който с годините се бе превърнал в нещо като духовен хляб за селото. Стоян Кралев каза нещо на представителя на ОК на партията, после даде думата на Иван Шибилев.

— Нямам какво да кажа! — обади се той от мястото си.

Седеше на края на първия ред, до самата трибуна, слушаше, гледаше почти от упор преднамерено сериозните, едва ли не мрачни лица на Стоян Кралев и пратеника и си мислеше, че цялата тази история с изключването му е една неумело разиграваща се инсценировка, на която дори простите селски хора се надсмиват. Когато Стоян Кралев го запита мълчанието му означава ли съгласие с решението на партийното бюро, той отговори, че не означава съгласие, и добави, че решението на околийския комитет също е неправилно, защото е клевета срещу него.

— Клевета ли? — обади се пратеникът на комитета. — Излиза значи, че ОК на БКП е клеветник?

— Няма защо да изопачавате думите ми. Стоян Кралев ме е наклеветил пред комитета.

— Партийният секретар не може да клевети! — извика пратеникът и стана от стола си. — Партията не избира клеветници за партийни секретари. Туй трябва да ти е ясно като бял ден.

— Нямам намерение да споря с вас. Нито съм ви виждал, нито съм ви чувал. Заповядано ви е да снемете решение за изключването ми, снемете го! — каза усмихнат Иван Шибилев. — Всичко е решено предварително, защо да си губим времето с празни приказки.

По лицата на повечето от хората блестеше пот, всички бяха вперили тежки, неподвижни погледи пред себе си, спареният въздух тежеше от миризма на лук и вкисната пот, а най-чувствителното обоняние можеше да долови и дъх на зряло жито, който се промъкваше през прозореца откъм полето. Полунощ отдавна бе минала, някъде пропяха петли, в помещението ставаше по-топло и душно, хората, капнали от работа по полето, дремеха по местата си с тъмни, обгорели като чукани лица. Стоян Кралев отново започна да вика по име хората, най-напред десетината подработени, а след тях и останалите. Те ставаха един по един, притеснени и объркани, и с мъчителна бавност повдигаха длани до носовете си.

След изключването му от партийната организация Иван Шибилев бе сполетян и от друга беда, тъкмо когато бе разучил двете си роли за сезона и се готвеше на път за Шумен. Оставаше му седмица до заминаването, когато поп Енчо се отби при него и го помоли да поправи иконата на свети Георги Победоносец. Иван Шибилев бе атеист, но с удоволствие рисуваше икони за черквата, защото тази работа му бе интересна. Стоян Кралев много пъти се беше заканвал да пригоди черквата за младежки клуб или за зърнен склад, но от ОК на партията не му позволяваха. Черквата, разбира се, стоеше почти празна. Черковните бракове и кръщавките не се признаваха за законни, младите хора бяха антирелигиозно настроени, а възрастните се страхуваха да влизат в черквата, тъй че паството на поп Енчо се състоеше от двайсетина като него старци и старици, които се дотътряха веднъж в седмицата да запалят свещица за помен на умрелите. През 1949 година покривът на черквата протече на много места от пролетните дъждове и намокри иконата на свети Георги Победоносец. Майсторът, който щеше да ремонтира черквата, повреди иконата и Иван Шибилев нарисува нова. Няколко дни след като бе я поставил на мястото на старата, двама милиционери дойдоха да го вземат с един стар джип и го отведоха в ОК на партията. Иван Шибилев бе уверен, че са решили да го върнат отново в редовете на партията, и влезе в комитета в най-добро настроение. Очакваха го Стоян Кралев, Козарев (пратеникът на комитета) и двама от секретарите. И четиримата бяха така мрачни, че дори не отвърнаха на поздрава му, и без всякакво предисловие тикнаха иконата на свети Георги Победоносец под носа му.

— Ти ли си рисувал това?

— Аз — каза Иван Шибилев.

— Обясни ни какво си нарисувал!

— Свети Георги се бори с ламята…

Поставиха иконата на стол и го накараха да седне срещу нея, а те застанаха от двете му страни. Свети Георги, млад момък с алена мантия и сребрист шлем, бе яхнал бял, приказно хубав кон и със силен замах бе забил копието си в едната уста на двуглавата ламя. Но тази глава бе главата на пратеника Козарев, някак уродливо страшна, захапала острието на копието с окървавени зъби. Тялото на ламята приличаше на жаба, покрита с отровнозелени люспи, с розово-бял корем, шипести крака и извита на колело миша опашка. Втората глава бе на Стоян Кралев, вече мъртва, с притворени бели очи и черни мустаци над устата, от която се точеше тъмночервена кръв. Тази кървава борба се водеше на фона на едно весело поле с разцъфнали дървета, сребристи отблясъци на вретенили жита и ведро синьо небе.

— Всички сме виждали нарисувана ламя в детските книжки, слушали сме за нея и в народните приказки, но като тази тук, с човешки глави, и то глави на партийни функционери, не бяхме виждали — каза един от секретарите. — Защо си се погаврил с наши другари ръководители, защо си ги превърнал в чудовища? И случайно ли е това?

— Не зная как е станало — каза Иван Шибилев и не лъжеше, нито пък се страхуваше да поеме отговорност за „гаврата“. Работата му над иконата бе преминала така трескаво, че той наистина не бе в състояние да обясни как се е случило всичко това. Спомняше си само, че докато рисуваше, двамата стояха пред очите му, толкова силно впечатление му бяха направили, когато го изключваха от партията. Тогава през цялото време си бе мислил, че те се нахвърляха отгоре му като два хищника, и понеже му отправяха едни и същи обвинения по един и същи начин, струваше му се, че всъщност те са един хищник с две глави. Така докато рисуваше светията в борба с традиционната двуглава ламя, неволно бе нарисувал образите на двамата. Извършил бе това неумишлено под влияние на голямото вътрешно безпокойство, което му бяха причинили, и да обясни как го бе извършил, не бе в състояние. Върху него бяха изсипани толкова много и тежки обвинения, че му бе невъзможно да се оправдава. Особено тежко бе обвинението в престъпно отстъпление от комунистическите идеи и че е попаднал под религиозно влияние. Вярно е, че отпреди Девети бе водил най-упорита борба с религията, благодарение на което почти всички млади хора станаха атеисти, но тази му заслуга, вместо да облекчава, утежнява положението му. Едно е някой лумпен или класово неосъзнат да попадне под влияние на поповете, а съвсем друго, когато този някой е бивш отявлен атеист и комунист и изменя на убежденията си тъкмо във време, когато партията води толкова остра и безкомпромисна борба против религиозните заблуди. Буржоазните елементи непременно ще се възползват от това положение и ще го сочат като пример за това как един убеден в миналото комунист се отвръща от своята идеология и приема идеята за бога и религията. Дали обаче този комунист е бил в миналото истински комунист, а не провокатор и предател и сега, подкрепян от силите на реакцията, не е показал истинското си лице?

Иван Шибилев напразно се опитваше да им доказва, че обвиненията им са съвсем неоснователни и оскърбителни за него, че криво или право, гледа на черковните икони като на изкуство, а не като на средство за религиозна пропаганда. Колкото до личните му работи и интимния му живот, никой няма право да се меси в тях, защото никой не може да направлява чувствата и вкусовете на хората. С това заключение Иван Шибилев отхвърли всичките им доводи за вината, която му се вменява, а за самокритика, каквато очакваха от него, и през ум не му мина да си направи. Изпратиха го още по-студено, отколкото го бяха посрещнали. Същата вечер научи от поп Енчо, че председателят на съвета Стою Бараков предал предния ден иконата на Стоян Кралев. Минал да види уж как е ремонтирана черквата, загледал се в иконата, откачил я и я отнесъл начаса.

Късно следобед на следния ден съседът на Иван Шибилев му каза, че щели да горят „иконите“. Иван Шибилев четеше някаква книга на пруста, захвърли я и тръгна към черквата. Този ден и аз се случих в село и научих за събитието от него, като се срещнахме случайно на улицата. Той беше много развълнуван, хвана ме за ръка и ме поведе към черквата. В двора се бяха събрали вече доста хора, предимно младежи и девойки, които, както се разбра отпосле, Стоян Кралев бе повикал, за да присъствуват на изгарянето. Самият Стоян Кралев не се виждаше сред хората, нямаше го и в черквата, където ние с Иван Шибилев влязохме. Вратата бе отворена, но вътре нямаше никой. От детството ми, когато учителите ни водеха в черква на големите празници, не бях влизал там и сега изпитвах особено чувство на неловкост и любопитство. Бях изненадан, че в черквата, която ми се стори малка като кутийка, не е тъй тягостно и мрачно, както си бях мислил, а тържествено светло и спокойно. И иконите не бяха тъй еднообразни и тъмни като опушени, каквито ги бях запомнил от детството, те излъчваха многобагрена, топла, галеща очите светлина, от лицата на светците бликаше живот. Имах чувството, че тези лица са ми познати и през очите им ме гледат очите на близки хора, които стоят сред позната среда. И наистина, колкото по-продължително ги гледах, толкова по-ясно ги разпознавах. Ето богът отец например, поставен по средата на иконостаса, бе дядо поп Енчо с бялата си благообразна брада, с вдигната за кръст суха ръка и златен нимб около главата, загледан пред себе си със строг и дори студено-проницателен поглед на фона на сребристозелени пшенични ниви, прорязани от кафявите ивици на пътищата. Вляво от бога отец, в образа на света Петка, покровителката на черквата, Иван Шибилев бе нарисувал майка си, на заден план с къщата и двора им, а сред двора два коня, вързани за каруца. Вдясно — Исус с малка, едва покарала брадичка и тънки мустаци, с широко отворени очи и удължено страдалческо лице, и то бе лицето на Илко Кралев от онова време, когато имаше каверни в белите дробове и се бореше със смъртта. И още много мъже, жени и младежи бяха нарисувани като светци и светици, все така ярко и жизнерадостно на фона на нашенския пейзаж. Между тях беше, разбира се, и Мона, една млада, нежна и усмихната мадона с леко присвити сини очи, в червена, силно драпирана роба, сложила в скута си малкия Исус, който бе копие на дъщеричката й, а тя пък — копие на самия художник.

Бях поразен още и от това, че Иван Шибилев не бе споделил нито с мен, нито с Илко Кралев за работата си в черквата, макар тримата да бяхме добри приятели. Имаше време, когато той ни четеше стиховете си, показваше ни картините си, а понякога ни доверяваше и личните си работи. Веднъж например се бяхме събрали у дома му и той ни показа един портрет на Мона, като се шегуваше и казваше, че е нашенският Леонардо, защото се увлича от много работи, а при това си има и своята Мона (Лиза). Попитах го дали е имал някакви съображения, за да рисува тези икони портрети, и то така тайно, и той ми обясни, че не е работил тайно и не е имал никакви съображения, но обстоятелствата, при които работил, се стекли така, че не е имал на кого да показва иконите си. Рисувал ги в продължение на години по молба на поп Енчо. Старецът се сещал от време на време, че му липсвали някои светци или библейски сюжети, каквито имало в черквите на съседните села, и го молел да му ги нарисува. Заемал се с удоволствие с тази работа, защото му била интересна и приятна, а и черквата била единственото място, където можел да окачи произведенията си и да ги направи „достояние на обществото“. Обществото се състояло от двайсетина старци и старици, които наминавали в черквата в някои празници да послушат гъгнивото четене на поп Енчо. Всички те, престарели в блажено невежество, не поглеждали към иконите, освен когато се кръстели пред божията майка, без да я виждат, защото била окачена на иконостаса твърде високо за късогледите им очи. Между другото Иван Шибилев подменял с годините старите икони със свои. Повечето от старите икони били рисувани от някой си Петко, пришелец и майстор каруцар. Те били мръсно изписани, мрачни и дори зловещи и не притежавали никаква художествена стойност. Иван Шибилев запазил само пет от старите икони, попаднали тук по незнаен път. Били работи на неизвестен даровит майстор отпреди сто и повече години и се откроявали сред другите като истински шедьоври. Така Иван Шибилев беше може би единственият художник в България, който разполагаше с постоянна изложбена зала за произведенията си, без никой, освен него, да ги е виждал. Дори дядо поп Енчо поради късогледство и невежество не поглеждаше към тях, но бе доволен, че празните места по стените на черквата бяха запълнени с необходимия инвентар. Единственият компетентен посетител се оказа председателят на селсъвета Стою Бараков, който успя да разпознае образите на Стоян Кралев и секретаря на ОК Козарев в двете глави на ламята, с което и стана причина иконите да бъдат подложени на изгаряне.

При нас влезе непознат милиционер и ни подкани да излезем, а когато излязохме, видяхме Стоян Кралев и младия Бараков в униформата си на капитан от милицията, които разговаряха с група младежи. След като излезе от затвора, Михо Бараков започна работа в милицията няколко години като помощник, а сега, едва двадесет и четири годишен, бе началник на милицията в околийския град. Беше хубавец с черни мустачки и бяло лице, облечен в нов мундир, излъскан от глава до пети, внушаващ уважение и дори страхопочитание не само за това, че заемаше тази отговорна длъжност на такава възраст, а и за това, че именно на такава възраст умееше да се държи като улегнал мъж, да мери всяка своя дума или жест и при всички случаи да запазва самообладание. Дълбоко в себе си Иван Шибилев не допускаше, че Стоян Кралев ще изгори иконите му, както бе обявил. Беше чел някъде, че в Съветския съюз законът наказва най-строго похитителите на икони, а това не можеха да не го знаят в околийския комитет на партията. Стоян Кралев в никакъв случай не можеше да посегне на иконите по своя воля и сигурно бе събрал народа в черковния двор да покаже ония от тях, които са рисувани от Иван Шибилев, да го разобличи като ренегат, та по този начин да оправдае изключването му от партията. Иван Шибилев все още хранеше известна надежда за спасяването на иконите, но щом видя Михо Бараков и милиционера, който бе довел със себе си, изведнъж силно се обезпокои и ми пошепна:

— Този не е дошъл за добро!

Между другото от всички краища на селото продължаваха да прииждат хора, появи се накрая и поп Енчо. Приведен от старост, той едва тътреше калеврите си, спираше, подпрян на бастуна, да поеме дъх и отново пристъпваше напред. Избелялата му от слънцето калимавка бе килната на тила, откъдето се показваше кичур косица, иззад очилата му с много диоптри очите му изглеждаха уродливо големи и мътни. Още с пристигането си той попита за Стоян Кралев и отиде право при него, а тълпата замлъкна да чуе какво ще му каже.

— Аз тебе, Стоенчо — извика поп Енчо, — в таз черкова съм те кръщавал и венчавал, кога беше дете, със свето причастие съм те комкувал, пък ти сега си искал иконите божи да гориш.

Стоян Кралев го гледаше усмихнат, както се гледа дете, което задава неуместни въпроси.

— Вярно е, дядо попе, вярно е. Само че те не са икони божи, ами разни цапаници на твоя приятел Иван Шибилев. И ти си изтипосан там, и още много други от селото…

— Аха, ходил е да ги разглежда! — отбеляза нервно Иван Шибилев, а Стоян Кралев продължи високо, за да го чуят всички:

— Щом не са светци, а грешни нашенци, нямат място в черквата…

— Господ гледа отгоре, чедо!

— Може и да гледа, ама ние като гледаме нагоре, само въздух виждаме. И ти нищо не виждаш, а му се кръстиш.

— Жив е господ, чедо, жив! Ако той не е жив, и ние няма да сме живи.

— Приказваш за господа, сякаш тази сутрин си му ходил на гости и с кафе те с черпил.

— Господ никому не се показва. Той е тайна всемирна…

— С евтини хитрости си служите вие, вярващите, бе дядо попе. Господ бил тайна за хората. Не иска да им се покаже, крие се от тях, как тогава да му вярват?

— Ти като не си видял комунизъм, защо му вярваш?

Чу се смях и тълпата зашумя.

— Я го виж ти дядо поп накъде бие! Комунизмът, дядо попе, е научно обоснован, а и първата му фаза — социализмът — е вече осъществена в Съветския съюз. Мнозина са ходили там, видели са го, с ръка са го пипали, както се казва. А вашата вяра на какво се основава? Казват ви: има бог, и вие вярвате. Че има ли по-глупаво от това да затвориш очи и да вярваш в нещо, което не виждаш, не чуваш и не помирисваш? Всички знаем народната поговорка — „Бог дава, ала в кошара не вкарва“. Какво иска да каже народът с тази поговорка? Че не на бога се надява, защото го няма никакъв, а на себе си. Простият народ сам от опит е разбрал, тази истина, а вие, поповете, му бъркате ума и го заблуждавате. Толкова несправедливост, толкова глад и болести, толкова човешки трагедии има на този свят, а вашият всемогъщи бог седи горе със скръстени ръце и гледа сеир. Иди, та му вярвай след това.

— Смърт е без вяра, чедо! Един ден там горе…

— А, за онзи свят ли намекваш? — прекъсна го Стоян Кралев. — Когато се върне някой оттам и ни разправи какво е видял, ще си помислим. Ако има друг живот там, ще се разкаем пред дядо Господ, той ще ни прости и ще ни приеме в рая…

Дядо поп Енчо искаше да каже още нещо, но някой го прихвана под мишниците и го понесе навън от тълпата. Беше синът му, около петдесетгодишен мъж, пребледнял от притеснение за думите на баща си.

— Не му връзвай кусур, стар човек е, не си знае ни годините, ни приказките! — каза той на Стоян Кралев и понесе стареца към дома си.

Краткото словесно пререкание със свещеника послужи на Стоян Кралев като добър увод за антирелигиозната реч, която случаят му налагаше да произнесе. Имаше дългогодишен опит в произнасянето на речи пред селяните, познаваше добре правилата на това изкуство, както и манталитета на своите слушатели. Говореше високо, отчетливо и вдъхновено, умееше да си служи с интонациите на гласа си, с паузи и жестове и да употребява народни думи и примери, които се възприемаха и запомняха най-лесно. Той отрече религията, сравнявайки я като всички атеисти с опиум, с който буржоазната идеология си служи за приспиване съзнанието на народа. За да убеди слушателите си, трябваше да докаже липсата на бога, като се възползва от доводите на полуграмотния свещеник, които той изрече, по всяка вероятност, без да ги разбира. Да се отрекат и осмеят тези доводи не бе трудно, тъй като Стоян Кралев се осланяше на селския реализъм. Той дори и не подозираше, че се е заловил за тема, стара и сложна като света, над която стотици философи са си блъскали умовете.

— Все едно да ви кажат: турете тенджерата на огъня и чакайте да се свари яденето, без да сте сложили нито месо, нито зеленчуци. Така е и с религията: вярвайте в бога, макар че нито го виждате, нито го чувате!

Оказа се, че докато Стоян Кралев е говорил, иконите са изнесени през прозореца от другата страна на черквата и наредени покрай оградата, а пред тях струпани на купчини сухи дърва. Хората ги разглеждаха с голямо любопитство, разпознаваха лицата на много нашенци и скоро започнаха да питат Стоян Кралев защо трябва да се горят такива хубави картини. Той извади кибрит и подпали купчината дърва, а Иван Шибилев се втурна напред, разбута тълпата, взе две икони и извика:

— Варвари! Средновековни инквизитори! Вас трябва да изгорят на кладата, вас!…

След известно време, когато се срещнахме и си спомнихме за този случай, Иван Шибилев ми каза, че никога дотогава не бил изпадал в подобно изстъпление.

— Сега си давам сметка — говореше той, — че са имали за цел да ме ожесточат, и аз наистина бях обзет от такова ожесточение, че можех да извърша бог знае какво, ако някой ме беше предизвикал. Знаех, че са решили да ме принесат в жертва на опозицията, за да й докажат, че са безпощадни и към своите, когато това се налага. Знаех какво ме очаква след всичко това и все пак не можех да се овладея, виках срещу Стоян Кралев и Михо Бараков и ги обсипвах с най-оскърбителни епитети.

Двете икони, които бе взел тогава Иван Шибилев, бяха с образите на майка му и Мона. Милиционерът го настигна, прегради пътя му и поиска да ги вземе, но Иван Шибилев го блъсна в гърдите и се отправи с бързи крачки към дома си. Тълпата в пълно мълчание го проследи, докато се закрие зад близката къща, а Стоян Кралев извика блед и разтреперан:

— Другари, знаете ли защо Иван Шибилев пощуря, като посегнахме на иконите? Защото той ги е рисувал. Ние, другари, слагаме основите на социализма, на нашето светло бъдеще, мъчим се, лишаваме се от много неща, не си доспиваме, не си дояждаме, а той другарува с изкуфелия поп Енчо и икони за черквата му рисува. Дали е изпаднал в религиозна заблуда или години наред сме носили змия в пазвата си? Чухте го как хулеше и мен, и началника на народната милиция, как блъска милиционера. Кой може да си позволи такава наглост пред лицето на цялото село, ако не човек, който, съзнателно или не, налива вода във воденицата на нашия класов враг? И всичко това за ей тия цапаници…

Стоян Кралев взе няколко икони и ги хвърли в пламъците на огъня. Замириса на терпентин и боя, сухото дърво запращя и пламна. На едната от иконите бе нарисуван Исус с образа на брат му Илко. Лицето му, и без друго изтерзано от страдания, потъмня, покри се с кипящи капки масло, набръчка се и изчезна. По същия начин изчезна и Стою Бараков в образа на един Юда с ниско остригана четинеста коса, седнал на края на масата, гузно заслушан в думите на Исус; Николин Миялков в образа на Йоан Кръстител; леля Танка Джелебова в образа на света Мина и десетина още нашенци, стари и млади, нарисувани в ярки библейски наметки и златни нимби около главите.

Рано сутринта Иван Шибилев бе арестуван и отведен в града, а няколко дни след това изпратен в трудововъзпитателно общежитие (ТВО). Мотивите за наказанието му станаха известни от самия него след излизането му. Обвинили го в морално-битово разложение, в религиозна пропаганда, в непокорство и нанасяне побой на служител от народната милиция и още в толкова много неща, че както сам казваше, бил много учуден как не са го обесили на публично място или не са го тикнали в затвора за цял живот. След време се разбра, че въпреки многобройните му обвинения, които му били отправени, в околийския комитет на партията сметнали, че след изключването му от партията ще бъде твърде пресилено да му се налага друго наказание, и решили да го освободят с едно сериозно мъмрене, но началникът на милицията настоял да го изпратят за известно време да поработи, за да се научи да държи сметка за думите и делата си.

ТВО се намираше в село Оброчище, където имаше държавно земеделско стопанство. Иван Шибилев разказваше по-късно, че прекарал в ТВО нито толкова дълго, нито толкова тежко, както бил очаквал. Началникът се оказал един от дванайсетте осъдени младежи след провала на ремсовата организация и съзатворник на Михо Бараков, тогава млад работник, а сега — тридесетгодишен лейтенант от милицията. След като прочел досието на Иван Шибилев, поразпитал го за някои неща и го назначил закупчик на зеленчуковата бригада. Тази бригада обработвала зеленчуковата градина в съседното село Кранево, разположено на морския бряг в китната долина на рекичката Батова. В празнични и неделни дни, когато ги пускали в отпуск, той наминавал в кръчмата и свирел на кларнет, свирел и по вечеринки, декламирал стихове, правел фокуси и шеги, с една дума и тук, както и навсякъде, където бил работил дотогава, той спечелил симпатиите и на лагерното ръководство, и на бригадирите, и на селяните.

Той бе, разбира се, оскърбен от изпращането му на принудителна работа, но и характерът му не му позволяваше да изпадне в някакво тежко и безизходно униние. Не страдаше от злопаметство, а и склонността му да се увлича в различни занимания го разсейваше и успокояваше. Така осеммесечният му престой там може би нямаше да остави трайни следи в живота му, ако не бе се случило нещастието с Мона. Цял месец след интернирането му тя не знаеше нищо за него, а нямаше и от кого да научи. Стоян Кралев я уверяваше, че също не знае нищо за него, а Михо Бараков, при когото успя да отиде, й каза, че е изпратен за няколко месеца в някакво стопанство в Южна България, но къде, и той не знае. Иван Шибилев можеше да й пише още с пристигането си, но знаеше, че писмото му няма да стигне до нея с печат от ТВО. Трябваше да мине месец, докато успее да й изпрати една пиеса и писмо от името на нейна приятелка от Толбухин, написано от счетоводителката на ДЗС. Старият Бараков извика Мона в селсъвета и й връчи книжката, която бе прелистил страница по страница, а писмото задържа за всеки случай. У дома си Мона събра отбелязаните с точки букви и състави писмото. Иван Шибилев й пишеше, че е жив и здрав и се чувствува добре, но тя бе уверена, че й пише така, за да я успокои. Като всички и тя си мислеше, че ТВО е ад, където измъчват хората и ги държат гладни. Щом тукашните власти го крият толкова време, мислеше тя, значи, че той наистина е хвърлен в ад и аз трябва да го видя на всяка цена, макар и за минута и през оградата. Мисълта, че той е затворен само на четиридесет-петдесет километра от село, не й даваше покой и тя непрекъснато кроеше планове как да се добере до него. Писмото му пристигна в разгара на вършитбата, но да се отсъствува от село по лични работи, макар и за половин ден, бе не само неудобно, но и осъдително. Така дочака първите дни на есента, когато в стопанството се освободи впрегатен добитък. През това време непрекъснато се свиваше от силни вътрешни болки и дори припадна пред Николин. Той поиска от председателя на стопанството една конска каруца и още по тъмно изпрати жена си в града на лекар, а той остана в къщи при детето. До града имаше двайсетина километра, до Оброчище още толкоз и за да се завърне до вечерта, още щом излезе от село, Мона подгони конете в галоп. Пътят извиваше около малка акациева гора, на завоя изскочи мотоциклет с кош и налетя срещу конете. Те се заковаха на място, Мона политна напред и през ритлата падна в задниците им върху ока. В следващия миг конете скочиха напред и се понесоха през стърнищата, направиха завой и препуснаха обратно към селото. Мотоциклетистът, който бе куриер от града, съобщи в селсъвета за станалото, само че не бе видял по коя улица из селото бяха извили бягащите коне. Излязоха с милиционера да ги търсят, но трима мъже вече носеха Мона в едно одеяло. Оставиха я в селсъвета и пратиха мотоциклетиста в съседното село за лекар. Той пристигна след половин час, но не завари Мона жива. Каза, че тя била починала още докато се е влачила изпод каруцата.

В живота на Иван Шибилев настъпи поврат, какъвто никой не очакваше за човек с неговия характер. Неутолимата му страст към странствуване, към театъра, където можеше вече да постъпи като редовен актьор, към книгите и към рисуването и към още много други неща изведнъж се превърна в друга, още по-силна страст — детето. До смъртта на Мона някак си не можеше да го почувствува свое. Отпървом, когато тя твърдеше, че е негово, той допускаше, че го прави, за да го задържи за по-дълго при себе си. За жена като нея, не получила пълна взаимност в любовта си и компрометирана, бе напълно възможно да си послужи с лъжа, за да си отмъсти или поне да измъчи съвестта му за известно време. Както преди, така и след брака на Мона, той не бе определил ясно чувствата си към нея, беше се увличал в други жени, но при всяко завръщане в село някак си съвсем естествено се свързваше с нея, без да си дава сметка за последствията от тази връзка. Когато научи, че се е омъжила и родила, не изпита мъка или ревност, а известно недоволство, като че бяха го лишили от някакво удобство, с което бе свикнал от години. Имаше и време, когато избягваше да се събира с нея, защото изпитваше отвращение при мисълта, че тя ще дойде от леглото на мъжа си или от прегръдката на детето му. Още при първата им среща след брака й Мона, силно развълнувана и разплакана, бе му разказала, че момиченцето е негово и го е кръстила Мелпомена, защото той неведнъж бе казвал, че ако има някога дъщеря, ще и даде името на покровителката на театъра. Не й повярва, ала неволно започна да се вглежда в детето и постепенно да открива, че то прилича на него. Все пак, ако Мона не бе починала, той навярно щеше да работи в някой театър или другаде, щеше може би да се ожени, да си има деца и да живее далече от селото. Мела никога нямаше да узнае, че той е истинският й баща, а можеше да се случи и така, че да не я види до края на живота си. Но ето че след смъртта на Мона всичко у него се подчини на единствената цел да стои близо до детето и да не го изпуска из очи.

Николин не можеше да гледа сам детето и скоро след смъртта на майката взе една стара жена, Монина леля, да се грижи за него. На Иван Шибилев му се струваше, че тази леля не се грижи както трябва за момиченцето, не го дохранва и не го държи спретнато и чисто. При хубаво време то излизаше на улицата да си играе с децата от махалата и Иван Шибилев винаги намираше време и повод да намине там и да го погледне. Дълго след смъртта на майка му и в очите на момиченцето, топлокафяви и леко изтеглени към слепоочията като очите на Иван Шибилев, имаше спотаена тъга, която му придаваше вид на самотно и изоставено дете. То познаваше Иван Шибилев отдавна, защото често бе го виждало на улицата, в читалището или на други места, където майка му бе разговаряла с него. При тези срещи той й даваше някакво лакомство и като мъничка Мела така бе свикнала с тези лакомства, че сама посягаше към джоба му. Няколко дни преди да го изпратят в ТВО, Иван Шибилев бе срещнал случайно Мона и детето в една странична улица и в изблик на чувство към малката я взе в прегръдките си и я нацелува. В лагера често си спомняше за онзи сладостно замайващ дъх на детска плът, който момиченцето все още излъчваше, и сърцето му се изпълваше с умиление. Сега, когато бе останала сираче, повече от всякога му се искаше да я прегърне и нацелува, но тя бе се изменила, не приемаше лакомствата му и дори отбягваше да говори с него. Баба не ми позволява да вземам нищо от тебе, казваше тя и му обръщаше гръб, когато той се опитваше при среща да я заговори. Бабата вероятно знаеше, както всички от селото, че той е истинският й баща, и не искаше да го допуска до нея.

Иван Шибилев с мъка дочака тя да порасне и да тръгне на училище. За да бъде по-често и по-близо до нея, той основа детски театър, избра си деца от всички класове и до Първи май изнесе две представления. Те се харесаха толкова много, че дойдоха да ги гледат и от съседните села. Малката сцена на старото кирпичено читалище бе преобразена в някакво феерично кътче, където децата, облечени в разноцветни и красиви дрешки, танцуваха, пееха и декламираха в съпровод на хор. По време на репетиции Иван Шибилев имаше възможност да вижда Мела, да разговаря с нея и да я гали по няколко пъти в седмицата и това бяха най-щастливите му дни и вечери. Беше решил да остане при нея, но нямаше какво да работи, ръководителите на селото не знаеха как да се държат с него и каква работа да му възложат. Надяваха се, че след седмица-две, както винаги досега, той ще поеме към града и след всичко, което се бе случило с него, може би няма да се върне вече на село. Беше по новогодишните празници и всеки ден идваха да го канят на осмянка, на Бъдни вечер или на именни дни. Стоян Кралев и Бараков пращаха хора да го наблюдават и подслушват по къщите, където ходеше на гости, но всички подслушвачи донасяха едно и също — Иван Шибилев не говори за политика, нито за селските работи, а когато го питат как е прекарал в ТВО, казва, че там си починал много хубаво, обрал сума ти пипер и домати, а вечер си посвирвал на кларнет. Стоян Кралев и Бараков не знаеха как да тълкуват поведението му, като примирение или като скрита зад спокойствието му злоба. Всеки случай двамата бяха нащрек с него, защото от човек като Иван Шибилев всичко можеше да се очаква.

Един ден през ранна пролет той сам отиде при тях в партийния клуб, където двамата обсъждаха плана за предстоящата сеитба. Щом го видяха на прага, двамата станаха като по команда и се вторачиха в него, опитвайки се да отгатнат намеренията му. Те, разбира се, в никакъв случай не можеха да бъдат миролюбиви и Стоян Кралев, очаквайки някаква проява на отмъщение, сложи ръка върху дръжката на чекмеджето, в което лежеше пистолетът му. Бараков очевидно бе силно обезпокоен и дори изплашен. Той нямаше с какво да се защитава в случай на нужда и като забеляза, че Стоян Кралев се опитва да отвори чекмеджето, пристъпи странишком и застана до него. А Иван Шибилев затвори вратата след себе си, поздрави ги и остана на място. Двамата не отговориха на поздрава му и продължаваха да го гледат с нескрито подозрение.

— Повече от два месеца чаках да ме повикате и ето че сам дойдох при вас — каза Иван Шибилев някак виновно усмихнат. — Няма ли да се намери някаква работа за мен в това село? Или да тръгна по просия?

Двамата ръководители се спогледаха, после Стоян Кралев посочи стола до стената.

— Седни! В театъра няма ли да отидеш?

— Нямам намерение.

— Докога?

— Завинаги.

— Да ти вярвам ли?

— Както искаш, но аз оставам тук.

— Добре — каза Стоян Кралев, след като помисли. — Утре ще имаш отговор. Намини, към обяд.

Иван Шибилев излезе, а двамата стояха загледани във вратата и мълчаха — бяха гузни и виновни пред него, а той се държеше така, като че нищо лошо не бе се случило между тях.

— Нали е карагьозчия, преправя се както си ще — каза Бараков. — Кеф му е да се засмее, засмива се. Кеф му е да заплаче, ей такива сълзи ще зарони. Прави се на божа кравица, ама кой знае какво е намислил. На такъв достлукът му е на коляното. Хич не му вярвам.

Стоян Кралев също не му вярваше и затова бе щедър към него. Назначи го счетоводител на стопанството с надеждата, че след няколко месеца ще „запраши“ нанякъде и ще освободи длъжността, определена за едно момиче от селото, което през юли щеше да завърши курсове по счетоводство. Но юли дойде, момичето се върна от курсовете, за да поеме счетоводството, а Иван Шибилев си стоеше в село и нямаше намерение да го напуска. Наложи се да го назначат в дърводелната, защото дърводелството му идеше отръки, но тъй като там нямаше работа за трима, на следващата година го изпратиха в МТС. Лашкаха го от служба на служба, от място на място все с надеждата да се освободят от него, но той нито веднъж не вдигна глас да протестира или да ги обвинява, че несправедливо са го изключили от партията и изпратили в ТВО. Рядко си спомняше за тези неприятни неща, и то не със злоба и лошо чувство. Те бяха кошмарни сънища, които забравяше само минута след като си спомняше по някакъв повод за тях. Все повече и по-силно го завладяваше желанието да живее с Мела и за Мела и в сърцето му нямаше място за други чувства и вълнения освен за нея. Почти всеки ден или през ден търсеше сгода да я зърне поне за минута, когато тя играе с други деца или отива и се връща от училище. Не смееше да я задържа насред улицата или да я гали, защото се страхуваше да не събуди подозрението и ревността на Николин. При лошо време, когато имаше кал или сняг, той всеки ден отвеждаше и вземаше Мела от училище. Иван Шибилев гледаше как я взема на ръце, как притиска личицето й до своето и сърцето му се късаше от мъка.

Между другото старата жена, която се грижеше за Мела, заболя и се прибра у дома си и сега Николин сам се грижеше за дъщеря си. Докога щеше да продължава така и дали някога Мела щеше да узнае кой е истинският й баща? Как можеше да й го внуши на тази възраст? Ако се опиташе да й го каже по някакъв начин, тя сигурно нямаше да го разбере, а ако го разбере — да се раздвои психически, да се травматизира, и Николин нямаше да я допуска повече при него. Ако пък остави за по-късно да й се открие, тя ще се е привързала към Николин така здраво, че за нищо на света няма да се раздели с него. Имаше само една възможност да я привърже към себе си — театъра. Само там можеше да стои близо до нея, да я обгражда с внимание и нежност, да задоволява детските й капризи. И стана както навремето с майката. Мела се увлече много скоро и трайно от сцената. Харесваше й се да излиза пред хората, да й ръкопляскат и да й се възхищават. Заучаваше ролите си още от първите репетиции, беше подвижна и съобразителна, умееше да се превъплъщава в различни състояния така естествено, че само след няколко представления се открои като най-талантливото дете в селото. Иван Шибилев бе щастлив, когато водеше репетициите на някоя пиеса или ученическо представление и имаше възможност да прекарва с Мела много часове и цели дни, да я гримира и облича така, че да я превръща в истинско ангелче. В неудържими изблици на нежност той се възползваше от всички случаи да я държи за ръчичките, да я гали и целува и с радост забелязваше, че тя все по-спокойно приемаше ласките му, молеше го да й обяснява някои уроци или му съобщаваше какво е казал или направил баща й в къщи. Така Иван Шибилев узнаваше, че на Николин му е трудно сам да се грижи за нея, и се страхуваше да не се ожени втори път. Носеше се слух, че Николин ще се жени за някаква вдовица с две деца, и това възможно събитие помрачаваше радостта на Иван Шибилев, защото мащехата, като всяка мащеха, щеше да затвори Мела в къщи и да я товари с домашна работа тъкмо когато се бе привързала към него.

От съседното село наистина опитаха да се сватосат с Николин, но той не можеше и да помисли за втора женитба. След смъртта на Мона бе изпаднал в такова отчаяние, та мнозина помислиха, че ще се побърка от мъка. Като видя трупа й, той припадна, а на погребението отново загуби самообладание, плака сърцераздирателно като дете и ката дете я питаше: „Какво лошо ти сторихме, майчице, че ни остави? Ти при нас вече няма да дойдеш, по-добре ние да дойдем при тебе! На кого ни оставяш, майчице, да се мъчим, вземи ни със себе си!“

Жалбата му разплака хората, но ги и обезпокои. Монината леля, същата оная жена, която щеше да се грижи отпосле за детето, отведе Николин в къщи за ръка и цяла нощ не го остави сам, страхуваше се той да не посегне на живота си. Николин лежеше по гръб и бълнуваше с отворени очи. Пред очите му се появяваха ту поединично, ту заедно всичките му близки мъртъвци: родителите му, вуйчо му, леля Райна — готвачката на чифлика, Михаил Деветаков и Мона. Всички се усмихваха и го викаха да отиде при тях, само Мона го молеше да си остане в къщи, да гледа детето и да идва на гроба й да й обажда живо и здраво ли е. Леля Райна готвачката го водеше из зеленчуковата градина, като същевременно му подаваше чиния с топло ядене и кротко го съветваше да си скътва парички за черни дни; вуйчо му седеше до едно дърво, плачеше с едри сълзи и говореше с тънък женски глас, че агнетата тази пролет се родили съвсем голи; Михаил Деветаков седеше върху купчина книги, пиеше чай от пъстра порцеланова чаша, а със свободната си ръка сочеше Мона и говореше: „Тя е мъртва. До вчера беше човек, а сега е нищо. Как е възможно това, от нещо да се превърне в нищо?“ Как тъй ще е нищо? — казваше Николин. — Виждам я, чувам я, заръчва ми да й обаждам за детето, как тъй ще е нищо?

Дълго време, когато имаше възможност, Николин ходеше всеки ден на гроба на Мона. Гробищата бяха близо до къщата му, тъй че можеше да ходи там по всяко време на деня. Николин не палеше кандило или свещ, както правеха старите жени, но поддържаше гроба винаги чист. Беше скрил една мотичка в храстите, при всяко отиване разкопаваше цветята и ги почистваше от плевели. Докато вършеше това или седеше до кръста, дълбоко вглъбен, той всеки път чуваше Мониния глас изпод земята, приглушен и далечен, но така ясен, че разбираше всяка нейна дума. Мона питаше най-напред за детето и той й отговаряше най-подробно как е станало от сън, какво е яло, какво е говорило, как и с кого си е играло през деня.

— Сресваш ли го? — питаше понякога Мона. — Да не го оставяш рошаво и немито! Връзвай му синята панделка на плитчиците. В гардероба, в горната лява преградка е.

— Леля ти му слага панделката… Всичко си изяжда и самичко или с децата от махалата си играе.

— Ами за мене пита ли?

— Пита. Мама защо не се връща? Казваме й, че си отишла в града при доктор да се лекуваш, и тя все пита кога ще се върнеш.

— Тази есен трябва да тръгне на училище, приготви й обувки и топли дрешки.

— Всичко съм приготвил. А тя днеска научи буквата М. Мишо шумоли, казва, Мишо шава. Все това си приказва до вечерта…

Докато говореше така с Мона, Николин усещаше как от сърцето му се надигат тежки спазми и свиват гърлото му, а от очите му потичат обилни топли сълзи, обладаваше го дълбока и сладостна скръб, която изпълваше душата му с очистителната благодат на човешкия плач. Това бе вопъл на цялото му същество, който по непонятен начин просветляваше душата му, тъгата му по Мона малко по малко се превръщаше в примирение пред съдбата и в надежда за нов живот, посветен на детето. И по-рано бе силно привързан към него, но сега, след като бе останало сираче, той се чувствуваше призван да бъде единствената му опора. Но и детето се оказа единствената опора и смисъл на живота му отсега нататък. Поиска да напусне овчарството, за да бъде по-близо до детето, и Стоян Кралев уважи молбата му, назначиха го бригадир на скотовъдната бригада, работеше в селото и прескачаше до къщи по няколко пъти на ден.

Старата жена, която бе наел да гледа детето, още на втората година заболя и си отиде и оттогава Николин сам се грижеше за Мела. Заредиха се и неизбежните детски болести: едра и дребна шарка, заушка, магарешка кашлица, скарлатина, които Мела прекара до десетата си година. Последната й тежка болест бе маларията. Всеки ден по обед започваше да трепери от студ, да трака зъби и да се гърчи. Затрупваше я с по няколко юргана, но тя продължаваше да се тресе от студ, а след час я хвърляше в огън и тя искаше да стои на студено. Николин я събличаше по ризка и я изнасяше на хладина под ореха, квасеше устните и челото й с вода, но огънят се усилваше все повече и тя се отпускаше като мъртва. Така продължи цели две седмици, и то през най-големите юлски горещини. Не помагаха никакви лекарства и тя се изтощи дотолкоз, че не можеше да отиде сама до улицата. Най-после Николин сам я излекува по съвета на една възрастна жена. Вареше орехови листа и с водата, която придобиваше цвят на йод, къпеше Мела всяка вечер. След седмото къпане тя се съвзе, изпосталялото й телце и крачетата й, изтънели като свирки, се позакръглиха и през есента бе вече напълно здрава.

Много пъти през тези години Николин бе я отписвал и изпадал в отчаяние, стотици нощи не бе мигвал и плакал, докато я гледаше как изнемогва и се превръща в малка безкръвна кукличка. В най-тежки моменти отиваше за минутка до гробищата да поговори с Мона, питаше я за детето дали ще оздравее, ала не чуваше вече гласа й. Тълкуваше мълчанието й като лошо предзнаменование и се връщаше в къщи с изстинало сърце. Мона не смееше или не искаше да му каже най-страшното, а то можеше да бъде само смъртта на детето. Будуваше по цели пощи, чистеше и готвеше, шиеше и кърпеше дрешки, изтощен до пълно безсилие, отслабнал и занемарен като пустинник, много пъти се събуждаше на пода, а понякога и на двора, паднал там омаломощен от пристъпите на съня. Но слава богу, болестите отминаха една след друга, Мела се оправи, заякна и на четиринайсет години беше вече стройно и красиво момиче. От малка искаше да продължи образованието си и Николин я изпрати в гимназията. Каквото отработеше в ТКЗС, в пари или в натура, всичко отиваше за нея. Веднъж в месеца отиваше в града да й остави пари, а сам той преживяваше както дойде. На третата година Мела не се завърна през коледната ваканция, но прати писмо, в което съобщаваше, че й се налага да остане в града, за да участвува в някаква новогодишна програма. Пишеше, че ще си дойде през великденската ваканция, но и тогава не си дойде. Николин я почака една седмица и като не получи писмо, отиде в града да види защо не си идва. Хазайката му каза, че Мела напуснала училище още в началото на годината, станала артистка и се изнесла на друга квартира. Потърси я в театъра, а там байчото му каза, че такава Мела се била завъртяла тука по едно време, но това било много отдавна.

Мела се завърна едва през есента. Беше прекарала около година в Бургаския театър и сега искаше да си почине. Повече обяснения не даде на баща си, но и тези му бяха достатъчни. За него най-важното беше, че се е завърнала жива и здрава, а къде и защо е ходила, вече нямаше значение. Сърцето му се изпълни с радост и надежди, макар че Мела не беше нито радостна, нито спокойна. През деня прекарваше сама в стаята си, говореше си нещо на глас, а вечер излизаше към читалището и се връщаше късно. Николин й приготвяше храна, но тя почти не ядеше и бързаше да се прибере в стаята си. Искаше му се да поговори с нея, да я запита как живее по далечните градове, дали не я мъчи нещо, но щом отвореше дума за това, тя мълчеше или отговаряше с по една дума, и то с голямо нежелание. Николин виждаше, че тя не иска да му се довери, и с тъга се питаше как е възможно тъй много да се е променила, като че до вчера не беше онова весело, игриво и обичливо дете, което го посрещаше с радостни писъци от вратата и се хвърляше в ръцете му: „Тати, тати!“; като че не беше онова момиченце, което допреди няколко години поемаше от ръцете му лекарства с пламнало от огън личице и широко отворени, доверчиви очички. Понякога си мислеше, че дъщеря му е вече мома и „кахърите“ й са момински, ала и това не смееше да я попита, страхуваше се да не я разсърди и тя да си отиде в града по-рано, отколкото трябва. Но тя не остана повече от две седмици. Една сутрин пред къщи спря стар раздрънкан камион с брезентово покривало и звекна с клаксона. От кабината слезе възрастен мъж и попита за Мела. Тя бе чула клаксона и даде знак на шофьора да отиде при нея. Въведе го в стаята си и след минута той изнесе огромен вързоп, сложи го в каросерията и отново се върна.

— Килимът, дето мама го е запазила за мене — каза тя, като видя, че баща й стои насред двора и учуден наблюдава как чуждият човек изнася разни вещи. — И креслото вземам, защото квартирата ми е празна и няма на какво да седна.

Тя помоли шофьора да я почака, облече се, взе си куфара и седна при него в кабината.

— Че защо тъй изведнъж, Меле? — говореше Николин, смутен и разтревожен от внезапното й заминаване. — Да беше казала ден-два напред, че да ти приготвя нещо за из път.

— Нищо не ми трябва — каза Мела.

— Как тъй не ти трябва бе, чедо! На чуждо място отиваш…

Докато се вайкаше така, той успя да й сложи в една торба самун хляб, буца сирене, няколко подкови луканка, парче сланина, даде й пари, колкото се намериха у него, и я изпрати.

Тя си идваше и отиваше все тъй внезапно, все тъй отнасяше по някои Деветакови мебели, които покойният й дядо бе примъкнал навремето от чифлика, и все тъй я изпращаше със свито сърце, без да знае кога и как ще се завърне отново. Измъчен от самота и неизвестност, той често се питаше дали Мела не го лъже, че играе в някакъв театър, и ако играе, защо ходи от град на град. Как да я напъти, как да й каже, че такъв живот ще я погуби още на млади години? Изпълнен с обич и страхопочитание към нея, той не смееше да я сгълчи или съветва, защото съзнаваше, че като прост и неграмотен стои много по-долу от нея и няма право да се меси в живота й. Тя очите си не вдига от книгите, с ум се бори, а аз, дето зная само, че имам по пет пръста на ръцете си, ще седна да я уча на ум и разум! Така се утешаваше, но сърцето му подсказваше, че дъщеря му не живее както трябва. В това, че по цял ден прекарваше в стаята си като затворница и си говореше сама, смееше се, плачеше или се сърдеше на някого, той виждаше нещо нередно, превзето и налудничаво, макар да знаеше, че учи някакви роли. Веднъж тя не се върна десет месеца и той се сети, че само Иван Шибилев може да знае нещо за нея. Двамата изнасяха заедно представления в читалището през всяка ваканция, самият Иван Шибилев беше навремето артист в града, учил беше и нея от малка да играе и тя сигурно беше споделила с него за своите си работи. Срещна го още същия ден случайно на улицата, запита го и много се изненада, като видя, че Иван Шибилев силно се смути и дори пребледня, сякаш го бе оскърбил с въпроса си.

— Откъде ще зная в кой театър работи! — Той си даде вид, че много бърза, и отмина.

— Ще извиняваш, ако нещо… — Николин го проследи с поглед и добави на себе си: — Щом не знаеш, не знаеш, ама защо се сърдиш, като те питам!

Иван Шибилев знаеше къде точно се намира Мела и с какво се занимава, но за нищо на света не можеше да го съобщи на Николин. Срещата му с него не само го смути, но го и изплаши. Помисли си, че Николин вече е узнал как и докъде са стигнали отношенията му с Мела и е решил да му иска сметка, задето е похитил дъщери му. Няколко дни прекара в очакване Николин да го потърси, заключваше денем вратите на къщата си и ходеше нащрек по двора, но Николин не го потърси. След известно време се срещнаха пак и Николин го поздрави и отмина. По израза на лицето му не личеше да таи някакво чувство на омраза, а нещо като неловкост, и Иван Шибилев отново бе изправен пред загадъчния характер на този човек, като се питаше пословично глупав ли е, наивно доверчив или напълно безличен. Така стигна до убеждението, че той не притежава сетива за честолюбие и гордост, следователно няма защо да се бои от него. Понякога обаче, кой знае защо, го обземаше съмнение, че външното спокойствие на този човек прикрива голяма вътрешна сила, и ако е така, той знае за извънбрачната връзка на покойната си жена (мнозина от доносниците се хвалеха публично как са му съобщавали за това и как той мълчал или се усмихвал глупаво, и че детето не е негово, но понася всичко, защото любовта му е по-силна от ревността и унижението.) Дали не бе от ония типове, които се наслаждават на собствените си страдания, или пък от ония, които изпитват удоволствие да наблюдават другите, след като са узнали тайните им, как играят на криеница и се преструват на почтени, а същевременно знаят, че той знае, че го мамят? В такъв случай излиза, че Николин през цялото време ги е наблюдавал двамата с Мона като през шпионка, чувал е всяка тяхна дума, вървял е по всяка тяхна стъпка. Като си представяше това, Иван Шибилев изпитваше някакво особено чувство на оскърбление и безпомощност, каквото изпитва човек, когато узнае, че са го наблюдавали в най-интимни моменти.

Времето потвърждаваше, че подобни мисли са фантазии, навеяни от книгите и театъра, или са плод на гузното му въображение, и все пак характерът на Николин (ако изобщо имаше характер) отново и отново заставаше пред него като загадка. Немислимо бе за един мъж да знае, че жена му е имала връзки с друг и че детето му не е негово, и да не допусне едното и другото, когато е така ясно и много пъти му е казвано, че едното и другото е вярно, а след всичко това да се отнася с такова равнодушие към своя съперник. В това има нещо чудовищно и то именно ще се окаже най-труднопреодолима пречка за изтръгване на Мела един ден от ръцете му, тъй като никой с нищо не може да му докаже, че тя не е негова дъщеря. От друга страна, отношенията му с Мела се развиваха така, че в писмата си тя се обръщаше към него с „Мили втори ми татко“, като шеговито му обясняваше, че го нарича така, защото той я разбира и се грижи за нея не по-лошо от истинския й баща. В разговор не го наричаше така, но вече бе му доверила, че е получила анонимни писъмца от селяните, в които й пишели, че той е неин баща. Иван Шибилев не отричаше, но и не потвърждаваше, защото се страхуваше да не би тя да го заяви на Николин по начин, който да го уязви дотолкова, че да я задържи у дома или да се обърне за помощ към властта. Надяваше се на времето, което работеше за него. Пишеха си с Мела по шифъра, който някога бе изобретил заради майка й, но с други имена, тъй че никой не подозираше за тяхната кореспонденция. Мела с трогателна откровеност му разказваше за себе си и това, вместо да го радва, го хвърляше в отчаяние. Тя вървеше по неговите стъпки с такава поразителна точност, че в нейно лице виждаше себе си на ония години. И тя се учеше добре, но и тя на третата година напусна гимназията, увлечена по театъра и музиката, и тя не устояваше на скитничеството. На петдесетгодишна възраст Иван Шибилев бе направил вече равносметка на живота си и бе принуден да признае, че не го е изживял както трябва. Мислеше така особено в ония дни, когато изпитваше тежестта на заобикалящата го посредственост и духовна нищета, когато чувствуваше как дарбите му вехнат от година на година и той все повече се оселчва. Съзнаваше и страдаше от това оселчване, ала не успяваше да го преодолее, тъй здраво и завинаги бе го впримчил простият живот, изпълнен с най-насъщни нужди, разбунен от политиканство и частнособственически грижи, живот, който от „нашенски Леонардо“ бе го превърнал в един селски пенкилер.

Всъщност той не бе имал особени амбиции и бе живял само под напора на многобройните си дарби и страсти, тъй че, погледнат от тази страна, животът му не бе преминал толкова лошо, а, напротив, може би щастливо. Да, наистина щастливо, защото в тези сложни времена, обременени с тежки политически борби, социални сътресения и войни, бе живял волен като птица и летял натам, накъдето го бяха водили желанията му. Не бе ли това истинският кивот — да се трудиш непрекъснато, независимо за какво, за кого и къде, и в същото време да следваш повика на своите въжделения? Ето, и на тази възраст, не свири ли по сватби, сборове и панаири като най-обикновен чалгаджия? На всеки сбор в село и на панаир в съседните села застава прав на една от седалките на виенското колело и в движение свири — с кларнет или с цигулка, и пее шеговити песнички и стихчета.

Аз си имам две съседки,

две съседки, две кокетки

Чернооката е Гинка,

а пък русата Калинка…

Или:

Кат рече, кат рече,

сополът му изтече.

Кат каза, кат каза,

ей тъй го замаза…

Бършеше носа си с ръкав, а долу слушателите викаха одобрително и ръкопляскаха. Съзнаваше, че шегите му са плоски и дори пошли, ала не можеше и да устои на изкушението да ги разсмива, да ги занимава и забавлява, да гледа усмивките и топлината в очите им. Отдавна бе забелязал, че хората биват най-добри, когато се смеят или плачат от сърце. В първия случай забравят нещастията си, а във втория се разкайват за злините, които са сторили на другите, или прощават на онези, които са им ги сторили. Всеки път откриваше, че ония от слушателите му, известни в селото като злобни, крадливи и коварни, когато се смеят или плачат, сякаш се прераждат и стават съвсем други хора. Ала и той самият, докато играеше на сцената, пееше или свиреше, се чувствуваше най-добър и щастлив, биваше обземан от възторг и готов да отдаде най-скъпото си, ако му го поискат, или да извърши най-големия подвиг в света.

И ако все пак намираше, че животът му на млади години не бе преминал както трябва, то бе заради живота, който водеше Мела. Струваше му се, че ако бе живял по-другояче, и тя сега, вървейки с фатална неотклонност по някогашните му пътища, щеше да живее по-добре. Но какъвто и да бе някогашният му живот, мислеше той, добър или лош, щастлив или не, това бе живот на млад мъж. Случвало му се бе да изпада в неприятни и тежки положения, в които едно момиче като Мела безусловно ще се провали. Знаеше много за нея още от времето, когато бе почнала да учи в гимназията, защото винаги намираше повод да я срещне или навести случайно, а напоследък, когато вече се сближиха напълно, да й гостува и дори да преживява с месеци в града, където тя живееше. Озоваваше се при нея при най-малкия намек, че изпитва известна трудност или е изправена пред важно решение, за да не допусне някой друг да й се притече на помощ, тъй като този друг можеше да бъде само мъж. Беше много красива и женствена и, както му бе доверила вече, мъжете я задиряли още като ученичка в гимназията. Сега, където и да се появяла, мъжете веднага се навъртали около нея, ухажорите и били „страшно“ много, особено сред артистите, музикантите и художниците. Всички се опитвали да флиртуват с нея, а и режисьорите, които я ангажирвали за някоя роля, не я оставяли на мира. Жените винаги я намразвали, ревнували я и злословели за нея, тя ги презирала, не им оставала длъжна и така се налагало да търси работа в друг град…

На Иван Шибилев му бе познат до болка този примамлив, бляскав и сладостно-горчив живот на младия любител актьор, изпълнен с трепетни надежди за успех на сцената, с напрежение, провали и съперничество с професионални актьори, с интриги и любовни авантюри, с ревност и омраза, живот на хора, устремени към върховете на голямото изкуство и славата, благородни и пошли, бедни и щедри, наивни и безпощадни в борбата за роли и успех. Да откъсне Мела от този живот, който сравняваше с море от страсти, не можеше в никакъв случай, опитваше се само да я научи да плува по-добре, за да не се удави още в самото начало. Талантът й, ако го имаше, все още не блестеше, на двайсет години бе постигнала скромни успехи в някои малки роли, а това я правеше нервна, пристрастна и свадлива. Положението й я правеше лесна стръв за мъжете и Иван Шибилев полагаше всички усилия да я убеди, че не бива да се доверява на мимолетните пориви на сърцето си, които най-често са лъжливи, и да не злоупотребява с женския си чар — красотата й може да спечели благоволението на някои режисьори и директори, но успехът й ще бъде фалшив, купен с цената на унижението й. Истинският успех се постига само с много труд и търпение, и честна преценка на собствените си способности, тъй че, ако не успее в театъра, да остане порядъчна жена без угризения и душевни рани за цял живот. Най-после, за да я затрогне и омилостиви, той хвърли и последния си коз — разказа й как след смъртта на майка й се отказал от кариерата си на актьор тъкмо когато го приели в Шуменския театър по член 9, за да посвети остатъка от живота си само на нея и нейното бъдеще. Тя наистина бе затрогната от саможертвата му, разплака се и обеща отсега нататък да бъде по-благоразумна. Разговаряха в квартирата и в окръжния град Р., където се бе настанила по настояване на директора на тукашния театър, който й обещал роли в две пиеси.

Същия ден Иван Шибилев се завърна в село, а след три месеца, десетина дни преди Нова година, Мела пристигна и отиде право при него. За пръв път влизаше в къщата му, за пръв път го нарече татко и се хвърли в прегръдката му. Той я взе на ръце и разплакан от щастие, почна да я целува по челото, по очите, по косите и ръцете, както се целува малко дете.

— Милата ми, миличката ми дъщеричка, момиченцето ми, радостта ми! — говореше той не на себе си от вълнение, докато я носеше из стаята и я обсипваше с целувки, но в същото време някакво лошо предчувствие докосваше сърцето му, тъкмо защото се бе върнала така внезапно и дошла при него, без да се отбива в досегашния си дом. Беше отслабнала и бледа, в очите й, станали сякаш големи и сухи, гореше мъка и безпокойство и цялата тя бе болезнено напрегната.

— С мен се случи нещо ужасно! — каза тя, след като седнаха един срещу друг.

И тя разказа как директорът на театъра, същевременно режисьор и актьор, започнал упорито да я ухажва и да й се изповядва в любов. Знаели се от предишния театър и когато тръгвал за Р., й казал, че ако отиде и тя там, ще й дава редовно роли и най-важното, ще повика комисия от София начело с Боян Дановски, с когото били приятели, и ако се представи добре в някоя роля, ще я приемат без конкурс във ВИТИЗ. Бил четиридесетгодишен и разведен с две деца. Посрещнал я много любезно и дори й помогнал да си намери квартира, а роля наистина й поверил и започнали репетиции. Канел я често на гости, тя отказвала или отивала с други от театъра, но от известно време започнала да го посещава сама и ето че преди седмица починал от инфаркт, когато били заедно през нощта. Изплашила се до смърт, развикала се и събудила хазаите му. Като разбрали каква е работата, те я задържали и повикали милиция. Започнали разпити и медицински експертизи, най-после всичко минало и тя си дошла да обмислят какво ще прави по-нататък.

Иван Шибилев слушаше, потресен и затрогнат, че в един от най-тежките моменти в живота си Мела бе дошла да разтвори душата си пред него, пред истинския си баща. Стояха до късно и разговаряха, а когато поискаха да си легнат, на прозореца настоятелно се почука. Иван Шибилев загаси лампата, открехна прозореца и видя Николин, застанал долу в цветната градинка.

— Ще извиняваш! — каза той с пресипнал глас. — Дойдох да те питам за Мела. Каза ми тази вечер, че отива при тебе, пък ето, цяла нощ не се е върнала.

— Няма я при мене, какво ще прави при мене! — Иван Шибилев замълча и добави. — Намина за малко още на мръкване, взе една книга и си отиде. Дошла с един колега, който я докарал дотук с лека кола. Гостували с театъра в съседните села, та прескочила да вземе книгата.

Николин постоя няколко секунди, загледан в тъмния прозорец, въздъхна тежко, и си отиде. Иван Шибилев легна, но след малко стана от леглото и отиде в другата стая при Мела. Бяха решили тя да остане за няколко дни да си почине и успокои, но сега се налагаше да вземат друго решение. По всичко личеше, че Николин усеща присъствието й, отново ще дойде да я търси или ще дебне около къщата, а може да се оплаче и на селските ръководители. Ще избухне скандал, властта ще върне Мела при него като при законен баща, а тъкмо това не бива да става. Решиха Мела да отиде в Пловдив при майка му, т.е. при истинската си баба, която отдавна се бе преселила там с мъжа си при природената му сестра да гледа децата й. Когато децата пораснаха, зетят купи нов апартамент, а стария остави на старите и Мела можеше на първо време да живее при тях. Иван Шибилев написа писмо на майка си да се погрижи за внучката си Мела и на другата сутрин я изпроводи по тъмно до автобуса в съседното село, откъдето тя щеше да отпътува до Толбухин, а оттам да вземе влака за Пловдив. За по-нататък Иван Шибилев кроеше да си намери работа в Пловдив или в някой още по-далечен град, да се заселят там с Мела или дори да я следва от град на град, ако се наложи. И да узнаеше по някакъв начин къде се намира тя, Николин едва ли щеше да я последва. Не владееше никакъв занаят освен овчарството и да живее в град за него бе невъзможно, тъй че Мела и да се води формално за негова дъщеря, в действителност ще живее с истинския си баща.

А Николин се върна у дома и едва сега видя, че в мъката си бе разкъсал целия юрган и бе го превърнал на купчина от парцали и кичури вълна. Тази купчина напомняше изтърбушено същество, което лежи мъртво върху леглото, и докато го гледаше, обзет от ужас, мислите му още по-стръвно се нахвърлиха отгоре му като ехидни и викаха една през друга: „Мела е дъщеря на Иван Шибилев. Това и кучетата го знаят открай време, знаеш го и ти, ала нямаш кураж да го признаеш!“ Не, не го знаех, отговаряше им Николин. Чувах го, казваха ми го, но все едно че не го знаех, защото не го вярвах. Хората какво ли не приказват, не можеш да им туриш катинар на устата. Мона ми беше жена, как тъй детето ми ще има друг баща? Как, кажете ми! Мела ми е дъщеря, аз съм я родил, аз съм я отгледал от ей такъв къс месо…

И Николин си спомни как, когато я видя за пръв път след раждането й, тя приличаше на къс тъмночервено месо с жълтеникаво личице и затворени очички. Спомни си, като да бяха станали ей сега пред очите му, всички по-важни събития и случки от живота й: първата й усмивка с голи венци, първото гугукане, първата самостоятелна стъпка, първото „тати“, което му каза; спомни си как бе измивал дупенцето й от аки, как се бе опивал от сладостния дъх на крехката и плът, как бе написала първата буква и запяла първата песничка. Сън ли е било всичко това или истина, питаше се Николин. Истина е, но защо Мела отиде при Иван Шибилев, след като не беше се връщала почти година в село, отиде право при него и остана там цяла нощ? — питаха ехидните и отговаряха: „За да не се върне вече никога при тебе!“ Как тъй няма да се върне, къде ще отиде? Ами че може наистина да е дошла за някоя книга при него и да си е отишла на минутата. Те двама отколе се имат, нали от дете я учи на театър, с него ще се съветва за своите работи, с кого друг?

Докато си мислеше така, Николин си спомни, че тази вечер, когато Мела бе застанала срещу него на улицата, изведнъж го порази приликата й с Иван Шибилев, прилика толкова очевидна и голяма, че болка прониза сърцето му. Само за миг, и то в оня миг, когато тя му каза, че отива при Иван Шибилев и лицето й изглеждаше по-удължено от обикновено, а очите й присвити. Такова изражение бе забелязвал много пъти на лицето на Иван Шибилев, когато биваше възбуден или неспокоен, в полето на лов, в разговор с други хора и най-вече, когато играеше роли на нервен или сърдит човек. Не помнеше в миналото да е търсил и намирал прилика между Мела и Иван Шибилев, макар мнозина да бяха му подшушвали, че е негова дъщеря, нито да се е съмнявал в честта на жена си. Тази нощ обаче, като да бе оздравял изведнъж от амнезия и излязъл от дълбока забрава, той си спомни моменти, в които, макар и неволно, бе откривал явна прилика между детето и Иван Шибилев. Особено силно бе го поразила тази прилика, когато я забеляза за пръв път. Тогава Мела бе на седем годинки и ходеше на училище. При лошо време, ако имаше сняг или кал, я носеше на ръце от училище до дома. В един дъждовен ден закъсня за малко и тя бе тръгнала сама за в къщи. Дървеното мостче над дерето бе отнесено от пороя и Иван Шибилев, който се случил там, пренасяше Мела през водата и притискаше личицето й до своето. Тогава Николин съвсем отблизо видя колко много детето прилича на него.

През следващите години, до пубертета, детето променяше непрекъснато и бързо чертите на лицето си и приличаше ту на майка си или на леля й, ту пък на него или дори на едната от сестрите му. След пубертета приликата й с Иван Шибилев ставаше все по-очебийна, особено ако човек се опиташе на всяка цена да я открие. Но тогава Мела учеше в града, виждаше я рядко и забравяше за тази прилика, а когато тя си идваше у дома, така се радваше и вълнуваше, че не мислеше за нищо друго освен за това как да й угажда и как да я задържи колкото може по-дълго при себе си. Спомни си, че още много пъти бе усещал и забелязвал близост между Мона и Иван Шибилев. Няколко пъти ги бе виждал да разговарят в някоя странична улица, а той държеше детето на ръце, даваше му лакомства и го галеше. Случвало се бе да ги завари в читалището, когато репетират, и тогава откриваше по лицето на Мона, че е недоволна от появяването му, и по пътя за в къщи винаги намираше повод да му се разсърди. Виждал бе двамата и когато се завръщаха от съседното село. Бяха ходили да изнасят някаква детска пиеска и по залез се връщаха пеша по пътя. Вървяха след децата на около стотина крачки и минаха покрай него, без да го забележат. Беше пуснал стадото край пътя и седеше в стърнището, когато двамата минаха току пред него. Вървяха срещу залеза и лицата им бяха весели, тя говореше нещо и се смееше кръшно, както никога не беше я чувал да се смее у дома…

Когато разсъмна добре и трябваше да отиде до овчарника, Николин случайно зърна кожените си ръкавици под един стол в ъгъла и почувствува как тежестта в сърцето му изведнъж се замени със сладостна лекота, как в цялото му същество нахлу някаква живителна струя и го изпълни със спокойствие и надежда. Беше търсил тези ръкавици, откак времето застудя, и това, че ги намери, бе за него щастливо знамение. Мъжете носеха плетени ръкавици с един пръст, а кожени и с пет пръста имаше единствен той в селото. Слагаше ги обикновено в празнични дни или когато ходеше в града да занесе нещо на Мела, но като овехтяха, започна да ги носи всеки ден. Тате, да ги носиш със здраве! — беше му казала Мела преди няколко години, когато му ги подари през една коледна ваканция. Накара го да ги надене веднага на ръцете си, за да види дали му пасват, усмихваше се и говореше, че много му отиват и понеже са подплатени отвътре с вата, ще му топлят през зимата. Сега Николин виждаше усмивката й, жизнерадостна, сърдечна и синовна, чуваше гласа й („тате, да ги носиш със здраве!“) и си мислеше, че Мела винаги е била мила и любезна с него, защото си е негова кръвна дъщеря и никому другиму не може да бъде.

Няколко нейни и на майка й снимки, всяка вещ, до която се бяха докосвали, един хубав спомен за тях бе достатъчен да му върне вярата, че Мона му е била предана съпруга, а Мела си е тяхна родна дъщеря. Та къде се е чуло и видяло мома за омъжване да напусне баща си и да припознае друг мъж за свой баща? И защо не го е направила досега? — питаше се той и си отговаряше, че се е поддал на хорските клюки, те са го въвели в голяма заблуда, тъй че всичките му съмнения са напразни и неоснователни. Така си мислеше денем, когато отиваше на работа и се разсейваше с хората, но нощем самотата го потискаше като огромен камък и ония ехидни отново се нахвърляха отгоре му и безмилостно късаха сърцето му.

Много години бе прекарал в самота и тя го бе измъчвала, но не тъй непоносимо, защото живееше в очакване Мела да се завърне през ваканциите. Нейното бъдеще също не го тревожеше много. Като момиче с образование тя сигурно щеше да се омъжи и живее в града, както правят повечето от учените младежи. Но където и да живее, тя е негова дъщеря. От време на време ще прескача да я вижда, тя ще му гостува, а може да стане и така, че да изкара старините си при нея. Защо не? Нали ще има деца и ако си няма в къщи друг стар човек да ги гледа, той ще върши тази работа. Но ако знае, че тя никога вече няма да прекрачи прага на къщата му, никога няма да чуе гласа й, да види очите й…

Изтерзан от това двойствено състояние, той през цялото време съзнаваше, че истината за Мела стои в ръцете на Иван Шибилев. От този човек зависеше какъв ще бъде животът му занапред — спокоен и щастлив или изпълнен с горчиво, непоносимо страдание. Обладан от сляпо чувство за отмъщение, за седем дни седем пъти по седем го беше убивал за това, че е бил любовник на жена му, а Мела е негова дъщеря, беше падал на колене пред него от благодарност, задето чува от устата му, че всичко е било хорска клюка и лъжа, че никога не е имал връзка с Мона, а Мела си е негова, на Николин, дъщеря.

Сега вече не се боеше от съдбоносната истина, защото нямаше повече сили да понася неизвестността и се измъчваше от нетърпение минута по-скоро да я чуе от Иван Шибилев. Каквато и да бе тази истина, лоша или добра, и в двата случая щеше да дойде като лек за изтерзаната му душа. Не знаеше обаче срещу кого от пусията ще излезе Иван Шибилев и дали изобщо ще излезе. Той сам бе предложил хайката на шега или кой знае защо, но на тръгване се опита да изклинчи и ако другите ловци не го бяха притиснали, сега щеше да си стои в къщи на топло. Но той и сега може би си е вече в къщи. При тази мисъл Николин се обезпокои, напусна пусията и слезе надолу към Пъклото.

Между другото виелицата стихваше, потъналата в сняг гора се обливаше в млечна светлина и черните стебла на старите дъбове започнаха да се мержелеят като призраци. Николин заобикаляше високите преспи по за̀ветните места и газеше до колене надолу по склона. Ставаше все по-тихо и светло, тъй че след няколко минути забеляза човек, който едва пъплеше към южната страна на Пъклото. Прибира се откъм другата страна на гората, гузен е, не иска да ме среща, помисли Николин и побърза да го настигне. Иван Шибилев не бягаше от него, бягаше от бялата смърт. Когато слязоха долу в Пъклото с Киро Джелебов и Жендо Хайдутина, той ги остави да минат напред и както предполагаше и Николин, реши да си отиде в село, а после да излъже останалите ловци, че се е объркал във виелицата и не е могъл да ги намери. Не му се наложи да ги лъже, защото наистина се обърка. Виелицата така вилнееше, че той не виждаше на крачка пред себе си и вървеше наслуки. Мислеше да се добере до южния край на долината, където тя се разтваряше като фуния и се сливаше с равнината, и оттам да завие към село, но вместо да излезе на равното, пътят му ставаше все по-стръмен, а снегът — все по-дълбок. Потъваше до кръста в преспите, връщаше се, поемаше наляво или надясно, а силите му го напускаха с всяка минута. Не беше и облечен като за лов, не беше взел дори патрони и сега не можеше да даде няколко последователни изстрела, та другите да му се притекат на помощ. Но те сигурно са си заминали и си пият виното в кръчмата. В хубаво време гонките тук траят около двайсет минути, а сега минава повече от час. Защо ония ще мръзнат толкова дълго в тази виелица, след като знаят, че хайката е на шега?

Мисълта, че е останал сам и безпомощен в този ад, го хвърли в ужас. Нямаше вече сили да гази дълбокия сняг, но знаеше, че ако престои повече от минута на едно място, ще замръзне. Остави пушката в снега и отново потегли. Минута газене, минута почивка, без да откъсва очи от часовника си. Усещаше как снегът прониква през кожата му в стомаха и гърдите, как устните, бузите и носът му замръзват и вече не ги усеща. След около час и половина виелицата започна да стихва, снежинките оредяха и на небето се появи сиво-бяло петно. Там беше юг, натам трябваше да върви. И отново минута почивка, минута ход с последни усилия. Само едно не бива да допуска — да падне. Но Николин го завари паднал, с попукани от студ устни и посиняло лице, овъргалян в сняг, с гумени цървули върху тънки чорапи и тънка къса полушубка. Хвана го под мишницата и му помогна да се изправи. След минута Иван Шибилев се опита да заговори и от устата му потече кръв.

— Добре че дойде. Иначе щях да остана тука — каза той така завалено, че Николин едва го разбра.

Хвана го отново под мишницата и го поведе нагоре към клонатата круша, където трябваше да бъде пътят за село. През почивките го удряше с длани по гърба да се стопли, търкаше ръцете му в своите, караше го да тъпче на място. До крушата стигнаха с почивки и масажи, Иван Шибилев се съвзе и започна да му разказва как се е заблудил долу, в Пъклото. Николин застана пред него и го запита:

— Преди неделя идвах една нощ у вас да те питам дали Мела не е при тебе, а ти ми каза, че я няма. Не ме ли излъга тогаз?

— Излъгах те — каза Иван Шибилев. — Не посмях да ти кажа истината. Страх ме беше да не се развикаш и да я отведеш у дома си.

— Че защо ще те е страх? Да не би да ти е дъщеря, я нещо роднина, та да преспива в къщата ти?

— Дъщеря ми е. Всички го знаят, мислех, че и ти го знаеш.

— Ще рече, че навремето сте се имали с покойната й майка?

— Така беше. И това го знае цялото село, знаеш го и ти…

Колко просто било да поприказвам с него, а пък аз цяла седмица не можах да се реша, мислеше Николин, учуден от спокойствието, с което слушаше, че покойната му жена била любовница на Иван Шибилев, а Мела — негова дъщеря. Ето я истината, над която толкоз време си блъсках главата! Истината, истината, истината!… Вървеше към селото все с тая дума в ума си и тя изпълваше цялото му същество, усещаше я като чуждо тяло и в сърцето си, и в душата си, и в мислите си. Думата постепенно натежа в сърцето му тъй много, че не можеше да я носи повече, спря задъхан и за да се освободи от нея, извика няколко пъти:

— Оооо! Мъка ми е, мъка ми е! Оооо!

На виковете му, подобни на вълчи вой, отвърна кучешки лай и едва тогава видя, че е стигнал до крайните къщи на селото. Представи си как ще влезе в къщата си и ще я завари студена и пуста, ала не временно, както досега, а завинаги, до края на живота си, и на сърцето му отново легна тежко чувство на безнадеждност. Как тъй миналото ми да е било лъжа, а бъдещето ми — нищо? — помисли той. — Не може да го бъде! Нека Иван Шибилев приказва каквото си ще. Истината не е в чуждата уста, а в сърцето ми. Истината е само в мен и никой друг не може да я докаже с никакви доказателства. Иван Шибилев не е на себе си, мозъкът му е замръзнал и не знае какво говори. И Мела не ми е казала, че не е моя дъщеря. Пълнолетна е, какво й е пречило да ми го каже досега?

Николин пое към дома си, но някаква сила го тласна назад и тази сила бе съмнението, което отново бе го завладяло и вече не можеше да превъзмогне. Тръгна обратно по следите си, за да се върне при Иван Шибилев, и още веднъж, за последен път, да чуе истината за дъщеря си. Сега повече от всякога се страхуваше, че Иван Шибилев ще потвърди онова, което бе му казал вече, но и надеждата му бе жива и будна. Тя викаше в душата му и протестираше срещу малодушието му тъй силно, че той се хвана за нея като удавник за сламка. Иван Шибилев може наистина да не е бил на себе си, казваше си той. От смъртта се беше откопчил, едва се държеше на краката си, тъй че може и да не е чул какво съм го питал и да не е говорил на мене, а да е бълнувал. Човече, кажи, че не е вярно онова, що ми каза преди час! — извика Николин. — Кажи го с една дума, с един поглед, с едно кимване, с мълчание. Не казвай нищо, когато те питам! И това ми стига. Нищо повече не искам от тебе.

Иван Шибилев не се виждаше никъде и Николин помисли, че се е прибрал у дома си от другата страна на селото, за да не се срещнат отново. Наближаваше клонатата круша, когато го видя да лежи по очи върху снега. Извика му, после го хвана за раменете и го обърна по гръб. Лицето на Иван Шибилев от мораво, каквото го бе видял отпреди час, бе станало синкавобяло, а устата му бе пълна със сняг.

Към следващата част или към съдържанието

Ивайло Петров Хайка за вълци (4)

Метаданни

Данни

Хайка за вълци

Информация

История

Сваляне / Връзки

Николин Миялков Рогльото и Иван Шибилев Пенкилера

Ивайло Петров
Хайка за вълци (4)