Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Стоян Кралев Кралешвили (Из записките на Илко Кралев)

4_stojan_kralev.png

От Варна до Житница пътуваше стар раздрънкан автобус, собственост на някакъв варненец. Сутринта към девет слязох от софийския влак и взех автобуса. Беше пазарен ден, имаше много пътници от селата и едва успях да си взема място на последната седалка. Както винаги автобусът спря по средата на пътя до село Извор. Всички пътници слязоха да пият вода или да се поразтъпчат за четвърт час. Понечих да сляза и аз, но ме напъна кашлица и седнах на една от предните седалки до отворения прозорец. Нещо изпука под мен, погледнах и видях някакъв вестник. Разгънах го — вътре имаше грамофонна плоча, натрошена на парчета. Притесних се така много, че главата ме заболя. До чешмата се издигаха тополи, а зад тях започваше старо сечище от дъбова шума. Повечето от пътниците седяха или се разхождаха из шумата, а между тези, които се въртяха около чешмата, не виждах познати от нашите села. Най-после пътниците започнаха да се качват в автобуса и да сядат по местата си. Аз стоях прав със счупената грамофонна плоча в ръка и очаквах собственика да си я потърси. Тогава видях Нуша Пашова от Житница. Преди години бях ходил у тях при брат й, помнех я като малко девойче с черна ученическа престилка и бяла якичка, а сега бе облечена като дама в костюмче в портокалов цвят, на което се открояваха тъмните й блестящи очи и косите й, прибрани в две дебели плитки. Тя излъчваше такава красота и свежест сред обедната задуха и делничната грубоватост на останалите пътници, че ми се поиска да се скрия някак си от нея. Тъкмо поради потиснатото състояние, в което се намирах от месеци наред, не бях я забелязал в автобуса. Седях на задната седалка, гледах пред себе си и не смеех да помръдна да не би да се закашлям от задухата и да изхрача кръв пред хората. Освен това бях вече уверен, че грамофонната плоча, която счупих, е нейна и трябваше да й го кажа.

— Добър ден, господин Кралев! — каза тя, като застана пред мен. — Забелязах ви още в града, когато се качвахте в автобуса, но нямаше как да ви се обадя. Не ви видях и сред пътниците вън, до чешмата…

— Не слязох, за да ви направя една беля, госпожице Пашова. Ваша ли е тази грамофонна плоча?

— Да.

— Счупих я по невнимание. Извинете ме, ще ви я платя или ще я купя при първия удобен случай. Каква беше тя?

Нуша взе вестника със счупената плоча от ръцете ми и го изхвърли през прозореца.

— Някакъв шлагер. Подари ми я хазайката. Можете да седнете тук, мястото се освободи. Можете и да ме поздравите — добавя тя, след като седнахме един до друг, — завърших благополучно гимназия и сега съм стъпила с единия си крак на прага на живота, както ни осведоми класният ни наставник.

— Поздравявам ви! Що се отнася до мен, аз вече съм отвъд прага на живота.

Тя не можеше да долови двусмислие в това, което й казах, и се обърна към мен.

— Това означава, че сте завършили университета. Приемам поздравленията ви и ви ги връщам!

Автобусът бе потеглил и ние продължавахме да си говорим все така неестествено и превзето като хора, които изпитват взаимно смущение или прикриват нещо важно, което имат да си кажат. Имахме какво да си кажем, но мястото не бе подходящо, селяните, които седяха до нас, непрекъснато ни подслушваха с нескрито любопитство. Освен това очаквах Нуша първа да започне разговора, само че когато слезем от автобуса. Но тя не изтрая. Щом наближихме тяхното село, тя се наведе към мен да ме запита дали съм получил писмото, което ми писала преди около половин година. Всъщност то не бе писмо, а бележка от няколко реда без обръщение и подпис. Анонимно лице ме питаше дали зная нещо за Л. и да се обадя „където трябва“, но само в случай, че имам какво да съобщя. Нито за миг не се усъмних, че бележката е писана от Нуша. Не бях виждал дотогава почерка й, но веднага разбрах, че става дума за брат й Александър. В университета състудентите и всички го наричаха Сашо, а на село и в семейството му — Лекси. На него му бе приятно и аз да го наричам така като земляк и приятел. В началото на 1943-а Лекси напусна Медицинския факултет, след като бе следвал две години, и замина за Швейцария. Заминал бе легално и на първо време неговата дискретност ми се стори загадъчна, а и оскърбителна, защото бяхме близки приятели. Нашите общи познати също бяха изненадани от заминаването му. Не беше споделил с никого, дори и с домашните си, както се виждаше от бележката на Нуша. Никой от тях обаче не бе намерил повод да прескочи в село и да ме попита за него. Едва година след заминаването му Нуша се обади, и то анонимно. Казах й, че съм получил писмото й, но не съм отговорил поради условието, което ми бе поставила.

— А как разбрахте, че аз съм ви писала?

— По интуиция. И, разбира се, по съкращението на името му. Съжалявам, че и сега не мога да ви дам някакви сведения.

Нуша ме погледна с блеснали очи и леко ме докосна с лакътя си:

— Не съжалявайте, господин Кралев! След няколко минути пристигаме и тогава ще ви съобщя нещо.

Автобусът спря на края на селото до черквата. Слязохме и поехме бавно към центъра на селото. Когато минавахме покрай черковната ограда, Нуша се отби от пътя и ме поведе под сянката на една черница. Под черницата имаше пейка, седнахме и тя ми каза, че преди месец получила известие от Лекси. Служил като лекар в Съветската армия. Изглежда, че съмнение е било изписано на лицето ми, защото тя ме погледна в очите и ме попита:

— Не вярвате ли? Ако не вярвате, значи не сте познавали брат ми. Някога може би ще ви покажа писмото му, но сега — не. Сега — не! — И докато говореше така, извади от чантичката си плик, надписан на немски, и ми го подаде. — Четете, четете, нали знаене немски, четете!

Писмото бе написано на немски от някакъв си „золдат“ на име Ескулап, който се изповядваше на „фройлайн Пашоф“ в най-страстна любов и с умиление си спомняше за дните, които бе прекарал с нея по време на краткото си пребиваване в България. Войникът обещаваше да я поздрави в най-близко време с победата на германската армия, след което ще дойде да я отведе в Берлин. Там ще се оженят, ще имат две момчета и две момичета и пр. Почеркът бе на Лекси. Познавах го като собствения си почерк, можех да го сравня и с бележките от времето, когато го запитвах за някои изрази на немски и той ги „драсваше“ в тетрадката ми. Владееше отлично немски и руски и понякога обичаше да разговаря с мен на двата езика. Нямаше съмнение, че автор на писмото бе той, а при какви обстоятелства го бе написал и как бе попаднал от Швейцария на фронта в Съветската армия, Нуша засега не искаше да гадае. Тя бе щастлива, че брат й е жив, и сияеше от вълнение.

— Ах, господин Кралев! — говореше тя с тръпнещ, звънлив гласец. — За много неща имаме да се радваме, нали? И батко е жив, и аз завърших гимназия, и вие завършихте университета! Не, трябва да го отпразнуваме! Няма да ви пусна да тръгнете веднага за вашето село. Най-напред ще се отбиете у нас, ще си починете и след това ще си тръгнете. Цяла нощ сте пътували с влака, умората е изписана по лицето ви, изглеждате като болен. Хайде!

Казах й, че наистина съм малко уморен и ще си почина, но тук, на пейката, а у тях сега не мога да отида. Поисках да се сбогувам, като й обещах, че ще се възползвам от поканата й след няколко дни.

— Не очаквах, че ще посрещнете вестта за батко така равнодушно! — каза Нуша. — Защото не знаете колко ви обича. Какви хубави работи ми е говорил за вас! Ако ви ги разкажа, ще се разплача, ще се разплача.

В окото й блесна сълза и тя извърна лицето си настрани. Помълчахме около минута и аз почувствувах, че в това мълчание между нас се заражда нещо интимно, сладостно и смътно. Не знаех какво да й кажа, бях объркан и смутен. След кошмарните дни на самота и отчаяние сърцето ми търсеше близост и топлота, бях готов да остана още дълго с нея и да й гостувам, но ме възпираше едно обстоятелство, горчиво и страшно, което не можех да споделя с нея. То засягаше баща й, застрашаваше не само честта и живота му, но цялото му семейство. В никакъв случай не биваше да пристъпям прага на техния дом.

— Но трябва да знаете — продължи Нуша, — че ако батко не се завърне, ако загине на фронта, един от хората, които е уважавал най-много и обичал, това сте вие. Често ми е казвал това, казвал го е и на родителите ми и те ви уважават и обичат като негов добър приятел и другар. Сбогом! Извинете ме!

Нуша стана от пейката и си тръгна. Гледах я как пристъпва в избуялата и чиста трева около черковната ограда някак плахо и грациозно и изведнъж ме обзе страшна самота, каквато не бях изпитвал дотогава. Настигнах я насред пътя.

— Нуша, аз не само съм изморен и изглеждам на болен, а наистина съм болен. Затова не мога да дойда у вас.

По-късно се опитвах да се оправдавам пред себе си, че й го казах като причина да не отивам у тях. Но това не бе вярно. Съзнавах, че не бива да се поддавам на малодушието си, и все пак й казах, че съм болен от туберкулоза. Търсех съчувствие и нежност от някого и чувството ми подсказваше, че ще ги намеря у нея.

— Сигурно сте седели на течение във влака и сте настинали — каза тя и се усмихна. — Вие, мъжете, щом кихнете и закашляте, веднага предполагате най-лошото. Ще ви направя чай от риган и до вечерта ще ви мине. Аз също бях настинала във влака, когато се връщах от ваканция, и така се излекувах.

Пътят ми за село минаваше покрай тяхната къща. Когато стигнахме до портата, страничната врата се отвори и оттам излезе майката на Нуша. Здрависа ме и като разбра, че искам да си отида, без да се отбия у тях, започна така да се вайка и да ме кани с тънкия си писклив глас, както говорят селянките при радостна възбуда, че цялата махала вече знаеше кой им е дошъл на гости. След няколко минути седях под лозницата, а Нуша и майка й се разшетаха из кухнята. Някъде иззад стопанските постройки се показа бащата на Нуша, бай Петър Пашов, облечен в избелели дочени дрехи, гологлав и със запретнати до лактите ръкави. Като мина покрай лозницата, той, изглежда, чу откъм кухнята гласа на Нуша, поспря, позаслуша се и дойде пред къщата. Около лозницата имаше храсти от трендафил и той ме видя едва когато дойде до масата.

— Я, гостенин! — каза той, както ми се стори, приятно изненадан. — Че като как така си се сетил! А добре си ни дошел!

Тръгнах срещу него и му подадох ръка.

— Пристигнахме с Нуша. Срещнахме се в автобуса.

— Тъй ли? Преди малко ми се счу гласът й, чакай, рекох си, да видя дали не си е дошла. Чакаме я от седмица насам, щом пристигне автобусът, майка й все пътя гледа. Седни, седни!

Нуша излезе от кухнята с поднос и дойде при нас. В такива моменти външни хора са излишни и аз се почувствувах като натрапник на срещата им. Но срещата, както с майката, мина без излишни церемонии, както, впрочем, бива на село. Нуша остави подноса на масата, пристъпи към баща си и му целуна, ръка, а той леко я докосна по рамото.

— Е, госпожице, честит ти диплом за средно образование!

— Благодаря ти, татко!

— Сега мотиката ли ще хващаш, даскаличка ли ще ставаш, или сватба ще вдигаш?

— Не зная, татко, ще видим.

— Това чай ли е? Руснаците още не са дошли, а ти вече по руски започна да се гощаваш.

— Господин Кралев е настинал снощи във влака и трябва да пие чай. Татко, поздрави го! Завършил е правото.

— Е, тогава никакъв чай! Една гроздовка ще го оправи. Майка ти знае от коя да донесе.

С този кратък и шеговит разговор те си размениха приветствия и Нуша отиде в кухнята при майка си. Бай Петър ми честити завършването на университета и ми пожела да стана голям адвокат или съдия. После ме попита дали зная, че от Лекси се е получило писмо.

— Преди малко Нуша ми даде да го прочета.

— Казах й да го изгори, а тя… момичешка работа. — Извади цигара от джоба на дочената си куртка, счука я на нокътя си и запали. — Не ми е ясна тази работа. Съобщи ми, че заминава за Швейцария, когато си беше взел билет за влака. Защо ти е, казвам му, да скиташ сега по чужбина, война е, всичко може да се случи. Каква медицина има у нас, казва, ще отида да завърша там, да знам, че съм изучил една професия както трябва. Мина ми през ум, че може да са го подгонили по вашите работи, я провал, я нещо такова, ала не посмях да го запитам. Нямаше и да ми каже. На тебе сигурно е казал за намерението си да отиде в чужбина. От него зная, че сте най-верни приятели.

Когато му казах, че Лекси не ми е съобщил за заминаването си в чужбина, той остана много учуден, и явно не ми повярва.

— Ако на тебе не се е доверил, на кого друг ще се довери за една такава работа?

— Действувал е по строгите правила на конспирацията.

— Чия конспирация?

— Как чия?…

— Добре, да речем, че е така. Заради тази конспирация и ти няма да ми кажеш истината. Разбирам. А как мислиш, писмото от него ли е написано?

— Почеркът е негов.

— Ами ако го е писал под дулото на някой пищов?

— Какъв пищов?

Той не успя да ми отговори, защото жените дойдоха при нас и започнаха да нареждат масата за обяд. Нуша видя, че чаят стои недокоснат, лисна го в градинката и обеща след обяда да ми свари друг. Баща й вдигна чашата за нея, но тя го прекъсна и каза, че най-напред трябва да пием за Лекси.

— Тихо! — смъмри я баща й. — Сега и камъните по оградите имат уши. — Добре, да пием най-напред за него!

Той гаврътна чашката си наведнъж, аз отпих една глътка, а жените само вдигнаха чашите си. За Лекси повече не стана дума. Майката, изглежда, бе най-малко посветена в работата и съдбата му и през цялото време на обеда ме поглеждаше в очакване да кажа нещо за него. По израза на лицето отгатвах колко силни и променливи чувства я вълнуват. Бащата заговори за предстоящата жетва и за другите полски работи, но и той не успяваше да скрие, че единственото, което го вълнува, е мисълта за неясната съдба на сина му. Само Нуша изглеждаше непреднамерено жизнерадостна. От цялото й същество бликаше прелестно сияние, което преобразяваше всичко наоколо с магията на моминската й хубост и чистота и му придаваше нежност, изящество и красота. Чувствувах как това сияние прониква в сърцето ми и го озарява с ведрина и спокойствие, как отчаянието ми от болестта, съмненията и тревогите ми отстъпват на ония светли чувства, които сме свикнали да наричаме надежда за щастие.

Бяхме привършили обеда, когато някой почука на портата. Оказа се мой съселянин, дошъл при бай Петър Пашов да търси нещо от него. Двамата приказваха на двора, после съселянинът ми си тръгна. Разбрах, че е дошъл с каруца, взех куфара си и се сбогувах с домакините. Тримата ме изпратиха до улицата и стояха там, докато каруцата завие зад последната къща. Посещението ми у тях бе случайно. Ако не бяхме се видели с Нуша в автобуса, може би никога нямаше да се срещна с нея и родителите й поради бурните събития, които предстояха. Сега имах предчувствие, че именно тези събития щяха да ме срещнат отново с тях, и това предчувствие бе неясно и тревожно.

След около час си бях у дома. Заварих Стоян и Кичка в шивачницата, той разкрояваше на тезгяха, а тя шиеше на машината. Както винаги селяните напираха да си шият летни панталони непосредствено преди жетвата и тезгяхът бе отрупан с топове от син док. Никоя от нашите срещи при завръщането ми у дома не е бивала толкова вълнуваща. Щом ме видяха на прага, Стоян и Кичка оставиха работата си, хвърлиха се да ме прегръщат и вместо добре дошъл закрещяха като деца:

— Победихме, победихме, победихме!

Докато бях в София, постоянно си разменяхме писма, но за съобщаване на новини или коментари на политическите събития и дума не можеше да става. Едва сега, необезпокоявани от никого, можехме да споделим радостта си от събитията на Източния фронт. Голямата карта на Съветския съюз, която по-рано Стоян криеше в един ъгъл на обора, сега бе окачена на видно място в шивачницата пред очите на цялото село. С каква мъка бяхме забождали червените и сините знаменца все по-навътре в територията на Съветския съюз, от селце на селце, от град на град, до Москва, Ленинград, Сталинград и Кавказ. Сега знаменцата се движеха в обратна посока, червените преследваха сините, на много места ги бяха обградили в чували и обрекли на явна смърт, „победоносно се развяваха“ над Виборг и територията на Беларуската република. Открит бе и Вторият фронт на съюзническите войски в Нормандия, започнала бе агонията на фашистка Германия, начело на българското правителство бе назначен Иван Багрянов. Партизанското движение бе станало политическа и военна сила. До вечерта работихме със Стоян, коментирахме събитията по военните фронтове на Изток и Запад, говорихме, разбира се, и за моята бъдеща работа, а Кичка отиде да вземе детето от майка си. През тези дни на усилена работа тя не можеше да се грижи за него и за домакинството, трябваше да помага на Стоян в шивачницата и аз я отмених. От ученическите години Стоян ме беше научил да шия летни панталони, та през ваканциите му помагах. След вечеря поисках да спя навън под навеса на хамбара, но Стоян и Кичка не се съгласиха. Нощем из селото бродели съмнителни хора, държали къщата под наблюдение и можели да ме подозрат, че спя навън, за да поддържам връзка с нелегални. Не посмях да им кажа, че съм болен, за да не помрача настроението им още от първия ден, и дълго ги убеждавах, че след уморителното четене за изпитите в тясната и душна квартира трябва да спя на открито, за да се освежа и отморя. Пренесохме със Стоян дървения креват под навеса на хамбара, а Кичка го приготви за спане. Рано сутринта ме чула как кашлям и щом влязох в къщи, започна да ми се кара, задето не съм ги послушал. Не можех да крия повече болестта си, още повече че бе опасно за тях и особено за детето. Двамата бяха потресени, но се опитаха да ме утешат.

— Нищо ти няма — каза Кичка, но аз забелязах, че неволно се дръпна от мен и погледна към детето, което спеше още. — Ти затова ли вчера не се галеше с Ленка, а само тъй издалеч…

През ваканциите Ленка не слизаше от ръцете ми. Още когато беше бебе, изпитвах някакво атавистично удоволствие да я „гушкам и гънкам“, да вдъхвам уханието на крехката й плът, да наблюдавам у нея и чрез нея как човекът от „къс месо“ и живи инстинкти се превръща постепенно в осъзнаващо се същество и съзнаващо света. Сега тя бе четиригодишна, в оная възраст, на която детето е невинно изкушено от любопитство за всичко, що го заобикаля, мило, алогично и забавно с безкрайните си въпроси и отговори, когато рисува човека като кръстче с две подпори вместо крака и една точица вместо глава и когато то самото е такова едно човече. Че няма да мога отсега нататък да нося това дете на ръце, да скитам с него из двора и полето, да се претворявам във всичко, което то иска да види нагледно, да шутовствувам пред него, да го разсмивам и утешавам, ето тази мисъл, а не мисълта за болестта ме прониза като зловещо прозрение, че остатъкът от живота ми ще бъде едно изгнание от живота на другите.

— Ако наистина си болен, още утре ще тръгнеш да се лекуваш! — каза Стоян. — Ти знаеш къде и как, а за останалото няма да се грижиш. Мило и драго ще дадем, но ще те излекуваме.

Стоян бе покъртен до дън душа, но говореше за болестта ми условно и правеше всичко да изглежда спокоен, тъкмо както правят най-близките на безнадеждно болния. В село бяха умрели няколко души от охтика. Лицата им придобиваха измамна свежест от силната храна и бездействието, с времето ставаха жълти като презрели пъпеши, а пред самата смърт — снежнобели и прозрачни като смъртни маски. Зиме спяха на отворени прозорци, а лятно време се разхождаха из градините и нивите или седяха някъде на сянка, самотни и обречени в очакване на смъртта. Кичка се взираше крадешком в лицето ми, когато минаваше покрай мен, в мислите си ме виждаше като един от тези живи мъртъвци и не можеше да го скрие.

— Боже, тъкмо сега ли! — каза тя веднъж, когато обсъждахме кога и къде да се лекувам.

Тъкмо сега ли! Това бе най-точното възклицание, което можеше да се изтръгне от устата на една млада и щастлива майка и съпруга. Тъкмо сега ли трябваше да се разболея и умра, когато съм завършил университета с толкова труд и лишения, когато нашите въжделения, лелеяни от години сред нищета и опасности, съмнения и тревоги, вече бяха почти осъществени, когато вратите на бъдещето се отварят пред нас за нов живот, за радост и щастие. Лекарите в София ми бяха препоръчали планина, силна храна и спокойствие като единствено условие за излекуването ми и аз трябваше да замина в някой санаториум за белодробни заболявания. Бях раздвоен и цяла седмица отлагах това заминаване. „Тъкмо сега“ назряваха велики събития, искаше ми се да ги посрещна и изживея със своите, а не в санаториум за живи мъртъвци. Целия си съзнателен живот дотогава бях посветил на тези събития, колкото и нескромна да се стори някому тази декларация. Но и да остана повече в село не можех. Не можех да спя повече под навеса на хамбара, да се храня отделно и да държа в постоянен страх от зараза цялото семейство. Решихме в събота да отида във Варна при един известен лекар и оттам в санаториум, какъвто той ми посочи. Кичка ми приготви всичко за път, а Стоян се договори с човек, който да ме откара до автобуса в Житница.

Това го решихме в петък по обед, а привечер у нас дойде Нуша. Стоян и Кичка работеха, а аз седях до вратата и четях на глас някаква книга. Появата на Нуша ме изненада и смути така силно, че се вцепених за няколко секунди. После станах, ръкувах се с нея и я въведох в шивачницата. Стоян и Кичка сякаш я взеха за някакво видение, гледаха я, без да отвърнат на поздрава й и без да помръднат от местата си, така безплътно нежна изглеждаше тя сред душното, разхвърляно и мизерно помещение. Сърцето ми заби силно и болезнено, почувствувах се жалък в прекомерното си вълнение, ала не можех да го преодолея и здравата се обърках. Най-напред предложих на Нуша стол да седне, после я представих на нашите, а след това я поканих да излезем на въздух. С една дума, не бях на себе си. Като излязохме на улицата, Нуша ми каза, че дошла до общината да уреди някои работи на баща си, и след това поискала да види дали е преминала настинката ми от влака. Каруцата, с която бе пристигнала, сновеше пред общината и каруцарят я очакваше. Нуша го помоли да кара напред, а ние тръгнахме пеш. Скоро стигнахме до края на селото и навлязохме в нивите.

И ето каква странна работа. Не си спомням за какво разговаряхме с Нуша в продължение на един час, докато вървяхме сред полето. Колкото и да напрягам паметта си, този час от живота ми остава празен. Не си спомням дори израза на лицето, нито как е била облечена, нито пък да сме си уговаряли нова среща. Изпаднал съм, изглежда, в безплътно и безпаметно състояние, някъде извън себе си и света. Колкото до времето, което бях прекарал с нея, узнах от брат ми и снаха ми.

— Че много скоро се раздели с момата! Има-няма час, откак излязохте. Коя беше тя?

В този миг като че се събудих от сън, помня как двамата оставиха работата и се превърнаха в слух. По всичко личеше, че досега бяха разговаряли за момичето и не само го бяха харесали, но изпитваха и гордост заради мен. Нещо повече, бяха така омагьосани от хубостта му, че не бяха чули и запомнили презимето му. Никога досега не бяха проявявали любопитство към личния ми живот. Брат ми живееше със събитията на войната и често казваше, че сега не е време за личен живот и всичко, на което сме способни, трябва да отдаваме на борбата. Но сега борбата бе към своя край и колко хубаво ще бъде победата и личното ми щастие да влязат ръка за ръка в нашия дом. Приблизително такива мисли отгатвах по лицата им и нямаше съмнение, че бяха искрени. В друг момент може би щях да се съобразя с обстоятелствата и да се опитам да ги подготвя, но сега не бях способен на това, казах им кое е момичето. Лицето на брат ми само за миг промени цвета и изражението си няколко пъти, така да се рече, във възходяща степен. Помръкна, пребледня и най-после се изчерви. Ако се съдеше по тази промяна, бързо едно след друго бе изпитал разочарование, тревога и най-после — гняв.

— На Петър Пашов дъщерята! Ти луд ли си! Как… как… как! — започна да се дави той. — Как е посмяла да пристъпи прага на къщата ни? Ти ли си я поканил или… Не, сама няма да се реши.

— Сама дойде — казах. — Не съм я канил.

— Не може да бъде! Не е дошла сама, и то ей тъй, да ни каже само едно добър ден. Някой я е изпратил или повикал. Ти загуби ума и дума, като я видя, значи имала е причина да дойде. А може пък и сама да е дошла. — Сега лицето му изразяваше злъчна ирония — Те такива сами ходят при мъжете, особено сега. Не в къщата ти, ами и в леглото ти ще влезе неканена.

Трябва да съм изглеждал така неуязвим и глух за укорите му, че и Кичка се засегна заради него.

— Той не чува и не вижда — каза тя. — Влюбен е като учениче, хубавицата му е взела ума.

— Затова му говоря, да му го върна в главата, докато не е станало късно. — Стоян даде знак на Кичка да излезе и когато останахме сами, сложи ръка на рамото ми. — Кажи ми като на брат и мъж, докъде си стигнал с това момиче? Трябва да разбереш навреме, че този въпрос не е само твой, личен, а на всички ни, и заедно трябва да го решим. Виждам, че можеш да сбъркаш, и даже си сбъркал вече, като си допуснал дъщерята на Пашов да дойде у нас. Какви са отношенията ви?

— Въздушни.

— Как така въздушни, подиграваш ли се? Откога се срещате?

— От един час.

Казах му самата истина. Срещата ни с Нуша в автобуса бе едно случайно настигане по пътя. Истинската ни среща бе станала преди час. Няколко дни бях копнял за нея, уверен бях, че и тя бе копняла, двамата бяхме се стремили един към друг и ето че се срещнахме. Стоян знаеше, че му казвам истината, и именно защото го знаеше, тревогата му още повече нарасна. Не му липсваше проницателност — щом се познавам с момичето от толкова скоро, а съм така главозамаян, работата не е шега, налице е сляпо увлечение, което няма да свърши без последствие, ако не се пресече навреме. Но Стоян ме обичаше и се страхуваше, че ако „пресече“ с един удар на ножа увлечението ми по момичето, ще извърши нещо като покушение не само над сърцето ми, но и над взаимната ни братска любов, а може би и над целия ни досегашен живот. Вероятно бе премислил и за това, че предстоящото ми заминаване ще изиграе ролята на нож между мен и Нуша, та след буйните и невъздържани укори притихна и дори се опита да оправдае увлечението ми.

— Всички сме се заслепявали по жени. Да си здрав, пък останалото ще се нареди както трябва.

В шивачницата влязоха двама клиенти, Стоян запали лампата и се заприказва с тях, а аз излязох, минах през градината и оттам се отправих към полето. Исках да поема свеж въздух и да обмисля как трябва да реша въпроса за отношенията си с Нуша. Бях преизпълнен с усещането, че животът ми беше се преобразил из основи, осенен бях от щастливо прозрение, че тя бе дошла при мен, водена от чистия порив на любовта, и никога няма да си отиде. А сега трябваше да я отпъдя от себе си, и то изведнъж и завинаги. Да, дотам бе опряла работата, моето щастие зависеше или щеше да зависи от външни обстоятелства. Бащата на Нуша бе уличен в предателство на наши другари. Много пъти бяхме обсъждали тона предателство с неколцина комунисти от селото, дойде и човек от околийския комитет да ни разясни случая. Подобно на автор на криминален роман, той постави пред нас една загадка, която ние сами трябваше да решаваме. Престъплението е налице, кой е престъпникът? За разлика обаче от авторите на криминални романи пратеникът на околийския комитет, както се разбра, не знаеше кой е престъпникът. Това, което знаеше той, знаехме и ние. В началото на февруари 1943-а на Петър Пашов се открадна брезентовото покривало на вършачката. От брат ми се искаше да намери, ако е възможно, брезентен плат и да ушие от него десетина винтяги. Такъв плат и в такова количество на пазара не можа да се намери. Единственият начин да се сдобием с него бе да откраднем брезентовото покривало на Бараковата вършачка. Димо Бараков бе най-заможният човек в селото, имаше четиристотин декара земя, имаше и вършачка. Единият от тримата му сина, най-малкият, беше наш ремсист и ние му поставихме задача да експроприира баща си. Оказа се, че тяхната вършачка няма покривало, и Михо, така се казваше момъкът, ни насочи към Петър Пашов от съседното село Житница. Пашов и Бараков бяха баджанаци, водеха дъщери от две сестри, но поради стари вражди не поддържаха роднински връзки. И децата им не общуваха, само Михо не бе се поддал на старите предразсъдъци и ходеше у Пашови при братовчедка си Нуша. Ухажвал някаква нейна съученичка, посещавал я в квартирата й, а на връщане и отиване в града с автобуса се отбивал у тях. Както и да е, Михо познаваше най-добре къщата на Пашови и сам предложи да задигне покривалото на вършачката им, ако му дадем двама помощници. Изпратихме ги с конска каруца към полунощ и на разсъмване покривалото беше у дома. За наш късмет тъкмо тогава заваля сняг и следите по пътя бяха заличени. Но Михо Бараков ни хвърли в тревога. Когато двете момчета се прибраха, той остана да даде отчет за извършената акция и ни предупреди, че имало опасност полицията да ни потърси в най-скоро време, тъй като Петър Пашов ги бил видял и познал. По-точно видял и познал само него. Докато другите двама мъкнели брезента към улицата, той стоял откъм страната на къщата да наблюдава, Петър Пашов се появил като дух току пред него, да посегне с ръка, ще го хване. Бил наметнат с кожух и гологлав, казал само „Аха!“ и се оттеглил назад. На Михо му минало през ум да му разкаже цялата работа, но онзи мигновено изчезнал към къщата. Оттам се спуснали няколко кучета, навалили го от всички страни, разлаяли и кучетата в махалата. Михо не казал на другите двама за сблъскването си с Петър Пашов да не би да се паникьосат и, главно, да не го съобщят на полицията, ако работата стигне някак си до следствие.

Ако Петър Пашов съобщи на властите, казваше Михо, аз ще отрека, че ме е виждал в двора си, и той не може да го докаже. Всички знаят, че синът му е комунист, и подозрението ще падне върху него. Не могат комунисти да изнасят нещо от семейството на комунист без негово знание. Петър Пашов ще си помисли добре един брезент ли му е по-скъп или синът му. Освен туй, трябва да го щадим. Той е човек заможен и може пак да ни потрябва…

Познавахме хладнокръвието на Михо Бараков, което неведнъж бе проявявал в подобни случаи, а сега се убедихме, че не му липсва и съобразителност. И все пак стояхме денонощно нащрек. Разрязахме брезента на парчета и ги скрихме на различни места из двора и градината, вечер застъпвахме на пост. Стоян работеше до полунощ в шивачницата, където всяка вечер се отбиваха мъже на приказки, след полунощ аз оставах там и четях книги до сутринта. Полицията можеше да ни потърси по всяко време, но ние си въобразявахме, че ще ни изненада нощем, и връзвахме кучето до вратника, за да ни предупреди навреме, ако в двора влязат външни хора. Възклицанието на Петър Пашов се превърна за нас в психологическа задача. Какво е искал да каже той с това „аха“! Израз на уплаха или учудване, че е видял в двора си след полунощ непознат човек, или е искал да си измие ръцете, като си е дал сметка, че тази работа се върши със знанието на сина му: „Все едно че не съм те видял!“ Но както и да го тълкувахме, едно бе ясно — допуснали бяхме грешка, която можеше да се окаже фатална. Вместо да треперим в неизвестност, трябваше да му съобщим начаса с каква цел сме взели брезента, и така да предотвратим евентуалното му намерение да съобщи на властите за кражбата. Тъкмо защото всички знаеха, че синът му е комунист, той можеше да съобщи в полицията за кражбата на брезента, за да го предпази от подозрение, никой баща няма да изобличи сина си в кражба, и то за политически цели. Ние обаче не се сетихме да го предупредим навреме и така предоставихме всичко на неговата съвест.

Мина седмица, никой не ни обезпокои и ние започнахме да вадим парче по парче брезента от скривалищата. За десет нощи Стоян уши десет винтяги. Шиенето вървеше бавно и трудно, защото брезентът бе твърд като шперплат, нямаше подходящи игли и конци, та се наложи Стоян да ги търси от свои колеги в града. Наложи се и аз да продължа ваканцията си, за да вардя около къщата и да му помагам. Изчаквахме външните хора да си отидат, затулвахме прозореца и отваряхме вътрешната вратичка, която свързваше шивачницата с обора. Всички отпадъци събирахме в една торбичка, за да можем, ако се наложи, бързо да ги изнесем през обора в стаята, а оттам — навън. Стоян и друг път бе изпълнявал такива поръчки и имаше опит в тази работа. Няколко дни преди да замина за София, у дома дойде човек, взе винтягите и ги отнесе.

Два месеца след тази история Михо Бараков и още шестима младежи бяха арестувани и осъдени по „кратката процедура“, Михо — на десет години затвор, а останалите — на по три или четири години. Полицията не подири брат ми и двете момчета, които бяха участвували в акцията, не призова и Петър Пашов за свидетел по делото. На предварителното следствие, както и на процеса, Михо Бараков се опитал да поеме цялата отговорност върху себе си, като заявил, че сам откраднал брезентовото покривало и го продал на някакъв непознат човек за петстотин лева. Тези пари му били необходими да си ушие костюм, да си купи обувки, ризи и други неща, необходими за един абитуриент, който след няколко месеца ще бъде цивилен гражданин. Баща му отказал категорично да даде толкова пари на „такъв непрокопсаник“, дето приказва само за комунизъм и копае гроба на собственото си семейство. Отдавна бил в конфликт с баща си и братята си заради идейните си убеждения, но това си било негов личен въпрос, никой не можел да му наложи какви идеи да изповядва. И законът не може да му наложи, защото според конституцията на България на гражданите е гарантирана свободата на мисълта. Законът може да наказва само онзи, който действува организирано с оръжие или с разни средства за насилие срещу сигурността на държавата. Той споделя идеята за комунизма като справедлива и хуманна, но не принадлежи на никаква политическа организация и никога не се е опитвал да налага идеите си на други по какъвто и да било начин. Показали му винтяга от брезент, намерена в гората при една схватка на полицията с партизаните. На вътрешната страна на винтягата било написано с едри печатни букви името на Петър Пашов. Михо отговорил, че намира за естествено името на собственика да стои на брезента и не поема отговорност за това, че този брезент е стигнал до партизаните във вид на някакви си винтяги. На пазара всеки продава стоката си на непознати хора и не знае къде ще попадне тя, след като влезе в ръцете на купувача. Следователят се съгласил, че въпросът с покупко-продажбите на пазара стои точно така, но въпросът с брезента стои малко по-иначе, и тогава му казал, че Петър Пашов лично му е съобщил името на крадеца. Иначе следствието как щяло да се насочи тъкмо към него, ако не се знае името му, мястото и датата на кражбата?

През есента при едно свиждане в затвора с наш другар Михо му съобщил за предателството на Петър Пашов и го помолил да предаде на брат ми и на всички комунисти от нашия край да се пазят от него. Изказал също така предположението, че Петър Пашов не е призован за свидетел на делото, защото полицията е знаела за заминаването на сина му в чужбина и не е било уместно да компрометира и него, и баща му. При разпита обаче Михо Бараков с възмущение отхвърлил съобщението на следователя като клевета срещу Пашов. Пашов му е роднина, гостувал му е много пъти и за нищо на света няма да тръгне да го предава на властите дори да го е видял с брезента в ръце. В най-лошия случай е щял да го хване на място или по-късно да се оплаче на баща му, иначе защо ще мълчи, докато гледа как един негов роднина изнася вещи от двора му? По същия начин отхвърлил обвинението, че е организиран ремсист. При обиск в квартирата му следствените органи намерили някаква хартийка със списък на имена, срещу които били написани различни цифри. Имената и цифрите не били написани с неговия почерк и той протестирал, задето се опитват да го шантажират с разни подхвърлени бележки. На следния ден му направили очна ставка с лицата, чиито имена били написани на хартийката. Били дванайсет младежи, трима от които негови съученици, а останалите — работници и служители. Михо, разбира се, не можел да отрече, че познава съучениците си, но отрекъл да е имал някакви забранени от закона връзки с тях, останалите девет младежи не бил виждал. След няколко дни един от съучениците му не изтраял на побоя и признал, че е давал на Михо всеки месец по десетина лева без разписка. Вноските му били редовни, но той не знаел за какви цели се събират тези пари, а и Михо не му давал никакви обяснения. Оттук нататък за полицията не било трудно да излови повечето от активистите на ремсовата организация и да ги натика в затвора.

Това бе загадката, над която се измъчвахме месеци наред — кой е подхвърлил списъка с имената на дванайсетте младежи в квартирата на Михо Бараков? Подозрението ни, естествено, падна върху Петър Пашов. То ни бе внушено както от самия Михо Бараков след процеса, така и от внезапното заминаване на Лекси в чужбина. В началото аз и брат ми изпитвахме известно съмнение, че Петър Пашов, като всеки селянин, толкова отдалечен от града и политическите борби, ще узнае имената на дванайсет младежи, които никога не е виждал, и ще отиде да ги предаде на полицията. Невероятно ни се струваше, че и Лекси, когото познавахме като благородна личност, дори и да е бил провокатор, ще предостави една такава работа в ръцете на баща си. Не разполагахме обаче и с факти в полза на Пашов. Подозрението върху него се разпространяваше сред комунистите в околните села и с времето растеше. Когато се завърнах от София след завършването на университета, разбрах, че Стоян също бе повярвал напълно в неговото предателство и нищо не можеше да го разубеди. В оная вечер след посещението на Нуша до късно се разхождах из полето и си мислех, че от разрешаването на загадката на предателството ще зависи щастието ми. След работа Стоян дойде при мен под навеса на хамбара да ми пожелае лека нощ. Бях възбуден и му казах за писмото на Лекси, което бе събудило у мен много надежди. Вместо да го заинтригува, известието оказа обратно въздействие върху него. Нощта бе много светла и аз видях как на лицето му се появи усмивка, и това бе усмивка на човек, изпълнен с чувство на злорадство, ненавист и мъст.

— Аха, плъховете усещат, че гемията ще потъне. От една страна, залагат дъщерята, а, от друга, искат да изкарат сина герой антифашист. Само че малко късничко. Никакви писъмца няма да им помогнат.

Той си влезе в къщи, а последните му думи като че бяха останали при мен и от тях ме лъхна студенина и враждебност. „Хайде спи, че утре трябва да се пръждосваш.“ Това ме порази, защото за пръв път в съвместния ни живот не проявяваше съчувствие, а едва ли не презрение към мен, и то когато се намирах в толкова тежко и безнадеждно положение. Бях вече зрял мъж, но все още изпитвах към него синовно чувство, останало ми от детството, бях свикнал да го имам за баща и майка. Когато баща ни почина, той бе на шестнайсет години и стана глава на семейството. Завършил бе трети прогимназиален клас и много му се искаше да учи в гимназията, но смъртта на баща ни му попречи. Но и да не бе починал, баща ни едва ли щеше да го изпрати в града, тъй като имаше само двайсетина декара, два вола и една крава, което за нашия край на едри земевладелци и чифликчии беше истинска сиромашия. Освен това по негово време селяните не откъсваха очи от земята и живееха в затворен кръг, изпълнени с някакъв див антагонизъм към града и учените хора. По онова време единствен от селските младежи Иван Шибилев прекрачи това табу.

Стоян не обичаше земеделската работа и още оттогава започна да крои планове с какво друго да се залови. Смяташе, че има призвание за друга дейност, но каква, сам не можеше да определи, и това го измъчваше. Между другото Иван Шибилев „се насити на учението“, както казваха селяните, и се завърна на село. Беше облечен супермодерно за онова време — с двуредно сако на райета и панталон с много широки крачоли, а на главата си носеше черна широкопола шапка. Той живееше като птичка божия, в непрекъснато движение между селото и градовете, неспокоен и весел, винаги изпълнен с идеи и хрумвания, може да се каже, че всички обществени и културни начинания бяха замислени от него. Като всеки теоретик обаче той оставяше на другите да осъществяват идеите му, деловите работи не му бяха особено приятни, ето защо, преди да лансира някоя идея, предварително си осигуряваше верни съмишленици. Един от тях беше брат ми Стоян. Иван Шибилев бе открил, че той има буден дух, и когато реши да основе читалище, на него възложи ръководството на строителството. Стоян събра група младежи и още в ранна пролет направиха кирпич на селското блато. През лятото кирпичът изсъхна и наесен, когато свърши полската работа, започна строежът на читалището. За самостоятелна сграда и дума не можеше да става, защото нямаше нито „петно“ за строеж, нито материали, та го струпаха на задната страна на старото четирикласно училище. Младежите примъкнаха от домовете си каквото можеха — греди, керемиди, стари касалъци, врати, и до първия сняг сградата бе покрита. Отвън изглеждаше като сайвант или обор, но вътре вместо сечива или добитък имаше театрална сцена, издигната на половин метър от земята. За сцената бе нужен плат за завеса, за прозорците — чамов материал, за пода — тухли, а пари нямаше и нямаше кой да ги даде. Никой не искаше да авансира едно такова недоходно и преди всичко съмнително предприятие. Местните власти даже съставиха акт за незаконно строителство на Иван Шибилев и брат ми при условие, че ако глобата не се изплати в едногодишен срок, кирпичената сграда ще бъде разрушена.

Иван Шибилев отговори на тази икономическа депресия по един хитроумен начин. Събра от младежите малка сума и вместо да я внесе в общината срещу глобата, купи един грамофон на старо. Това музикално съоръжение изигра такава роля в духовното развитие на тогавашната нашенска младеж, каквато роля играе дискомузиката за съвременната младеж. Читалищната сграда нямаше още прозорци, а младежите се събираха всяка вечер там и слушаха грамофона. Музикалният репертоар бе скромен, всичко на всичко две танга и два фокстрота, но достатъчни да отворят на младежта пътя към новата музика и новите танци, а следователно и към новия живот. Иван Шибилев с пословичното за него търпение учеше момците да правят първите си стъпки в тангото и фокстрота, както някогашните възрожденци са учели младежите на талим[1], а и те му се отплащаха с възрожденска жар. Хванати за ръце по двойки, те тътреха цървули по пръстения под, покланяха се и си казваха „мерси“ след всеки танц, докато плувнат в пот и се задушат от пушилката. Както при всяко ново начинание младежкото общество и сега се раздели на прогресивни и консерватори, и сега прогресивните, по-малко на брой, но самоотвержени и дръзки, гледаха смело напред към светлото бъдеще и преодоляваха всякакъв род трудности в името на това бъдеще, а консервативните елементи подсмърчаха отвън до прозорците и скептично се усмихваха. Само след месец-два обаче и те се подчиниха на повелята на новия дух на времето и един по един пристъпиха в кирпичения салон и влязоха в ролята на кавалери и дами. А истинските дами останаха сами по седенките, скучаеха без ухажорите си и напразно очакваха да залаят кучетата по двора. Новите танци и мелодии спечелиха неочаквана популярност. На момите не бе позволено да влизат сами в читалището, но достатъчно бе само някоя от тях да зърне през прозорците как танцуват момците и да чуе някоя мелодия, и седенките се превръщаха в танцови забави. Момите вече не плетяха и не предяха, а тананикаха до полунощ тангата и фокстротите и тепаха по чорапи върху царевичните рогозки и парцалените черги. В края на краищата родителите не устояха на този спонтанен устрем на момите за избягване на отчуждението между двата пола и се принудиха да постъпят по изпитания от векове морален принцип, а именно, да отдадат дъщерите си на порока и така да го преодолеят. Майките, разбира се, не съзнаваха това и си въобразяваха, че като въведат дъщерите си в лоното на порока, ще ги предпазят от него със строгия си надзор. Насядваха на трикраки столчета и наблюдаваха с четири очи да не би момите и ергените да си позволяват волности, докато влачат крака по пода и вдигат пушилка. Танците бяха строго регламентирани. Момите можеха да посещават читалищния салон придружени от майките си, да не се приближават до кавалерите си на разстояние по-малко от лакет, да се държат с тях само за пръстите на ръцете и даже да не се гледат в очите. Бяха въведени още ред правила в танците все с цел да се предотвратят всякакви сексуални прояви от страна на младите и все пак първите симптоми на сексуалната революция бяха налице, макар сега-засега да се изразяваха само в стискането на ръцете до кръв и във взаимноизгарящия огън на очите.

Селските власти скоро капитулираха пред този всенароден култ към читалището и не само че опростиха глобата за незаконното строителство, ами отпуснаха и средства за довършване на сградата. Намериха се мазачи и дърводелци, намери се дъсчен материал за сцената, тухли за пода и столове за салона. На следната година общината предостави на читалището и десет декара нива от поземления фонд, която младежите обработваха доброволно. Доходите от тази нива отиваха за обзавеждането на читалището. Бяха купени плат за завеса, петромаксова лампа, печка и, най-важното, нов-новеничък грамофон с много плочи, с една дума, читалищният салон изцяло се модернизира и реконструира, а това създаде благоприятни условия за усъвършенствуване на старите танци и изучаване на нови. Новите танци обаче изискваха и модернизиране на облеклото. Не можеше да се танцува валс например с потури, навуща и калпак на главата, а след танца да се поклониш на дамата си и да й речеш: „мерси“. Новото облекло се наложи като неотменна повеля и стана причина за появата на новата мода.

Пръв от селските младежи, пак по примера на Иван Шибилев, брат ми Стоян свали потурите и антерията и облече сако и панталон, а на главата си сложи каскет. Взеха от къщи един топ домашен шаек, боядисан с орехова шума, и го отнесоха с Иван Шибилев при шивач, който знаел да шие градски дрехи. Мама продаде кошница яйца и още някои неща, даде парите на брат ми и той донесе новия костюм. Навръх Великден, когато на мегдана се събра хорото, у дома дойдоха Иван Шибилев и няколко младежи, влязоха в стаята и брат ми облече новия костюм при тържествено мълчание. Иван Шибилев го огледа от всички страни и произнесе кратко, но пророческо слово:

— Това не е шаечен костюм, момчета! — каза той, като сложи ръка на рамото на брат ми. — Това е бронята на прогреса, която ще устои на куршумите на духовната нищета, мизерията и глупостта. Срещу нас сега ще се нахвърлят с пяна на уста потурите, навущата, цървулите, калпаците и цялото смрадливо ретроградство, но ние ще устоим срещу всички хули и проклятия и много скоро ще увенчаем с успех нашата борба за прогрес и щастие на младежта. Дерзайте, другари!

Младежите не разбираха нищо от тази патетична реч, но слушаха с тържествено вцепенение на посветени в някакво свещено съзаклятие. Всички бяха навлечени с атрибутите на смрадливото ретроградство, чувствуваха се изостанали с един век от брат ми и по всичко личеше, че ще последват примера му в най-близко време. След тържественото обличане, което бе покръстване в новата мода, изведоха брат ми на хорото. Бях единайсетгодишно момче, но можех вече да оценя значението на този повратен момент в историята на селото и се присъединих към кортежа на брат ми. Младежите вървяха плътно от двете му страни, като че го охраняваха от нечие посегателство. И така стигнаха до хорото.

Великден се празнуваше с особен блясък цели три дни и ако си послужим със сегашната терминология, можем да кажем, че този празник бе едно ревю на пролетно-лятната младежка мода. Младежите, както бива след продължителен пост, го очакваха с особено нетърпение. Дотогава не бяха позволени сватби и всякакви развлечения, та през дългите зимни нощи момите се занимаваха само с тоалета си. Тъчаха се платове, бродираха се блузи, плетяха се чорапи и жилетки, шиеха се нови мъжки дрехи и всичко това трябваше да се изнесе на показ в продължение на три дни. През първия ден младите излизаха на хорото в най-скромно, почти делнично облекло, само някоя забрадка, колан или корделка можеше да привлече вниманието като загадка за утрешната премяна. През втория ден се появяваха нови елементи от премяната, а през третия — всичко, което бе ушито, избродирано и оцветено от въображението, естетическия вкус и импровизацията.

Рано следобед младите невести, момите и ергените излизаха от къщите си, пристъпвайки „като в паници“, обръснати до синьо, напомадени, начервисани, и понасяха към мегдана скенджани, лъснати като стъкло фусти, изпод които висяха до земята ситни дантели, яркоцветни престилки с бухнали ресни, забрадки и шалове върху дълги до коленете плитки, пъстри роби и кенарени ръкави, гердани от мъниста и златни пендари, нови гайтанлии потури, червени пояси и плоскодънни калпаци, бели навои с навити на кръст черни козиняви върви, морави антерии и елеци. Малко по-късно излизаха майките и бащите, свекърите и свекървите, пристъпваха и те, особено по-заможните, с неотразимо достолепие, за да застанат в кръг около хорото уж да си приказват за свои работи, а всъщност най-прецизно да наблюдават, сравняват и преценяват младите по игрите, по премяната и поведението.

Традицията, както бива винаги с обречените, не подозираше, че шаечният костюм, който бе застанал така самотен и притеснен пред очите й, е троянски кон, от чиято утроба много скоро щяха да изскочат фанатизираните привърженици на новата мода и да атакуват крепостта й отвътре. Засега традицията бе неуязвима зад дебелите стени на невежеството си и не се засегна от дръзкото предизвикателство на шаечния костюм, задоволи се да го удостои с презрителни усмивки и одумки. Младежите минаваха покрай него и макар че не му се възхищаваха, не го и осмиваха, но в любопитството, с което го оглеждаха, по-наблюдателното око можеше да открие зародиша на едно скорошно ренегатство от старата мода. Само младите гагаузи проявиха груба невъздържаност, гледаха шаечния костюм от упор с опулени очи, както се гледа чучело, опитваха се да скъсат копчетата, кикотеха се и си говореха нещо на турски. Бяха двайсетина младежи от съседното село, бастион на старовремски предразсъдъци и невежество, което нашенци презрително наричаха Гагаузландия. Имаха обичай по празници да гастролират в съседните села като ансамбъл за народни танци, а покрай това и да отвлекат по някоя мома. Пристигаха на каруци или на коне, отсядаха у познати или на поляната и отиваха на хорото. Водеха си двама кавалджии с огромни и силнозвучащи кавали като йерихонски тръби. Бяха все хубави яки момци с островърхи астраганени калпаци, с морави антерии и гайтанлии черни потури, над дясното ухо всеки имаше забучена китка или извито като запетайка перце от опашката на юрдек. За разлика от нашенци бяха обути в чизми с кончове до коленете, от кончовете се показваха триъгълни дантели, изплетени от разноцветни конци, от всеки пояс се подаваше дръжка на пищов, а от всеки кончов — бял кокален чирен на нож. Говореха с другоселците на развален български език и нашенци им се присмиваха, като употребяваха техни изрази: хубава кон, голям нива, отур бакалъм да яде и пр. Особена популярност бе придобил изразът „горе режи, долу цепи“, изречен от един гагаузин, който искал да похвали дините си, толкова стегнати и сочни, че като опреш леко ножа до тях, сами се разцепват до долу.

Гагаузите се славеха с бабаитлъка си, с хубавите си коне и особено с умението си да играят „тропанка“. С безспорното си изкуство да изпълняват този танец те успяваха да преодолеят бариерата на вековния междуселски антагонизъм и да спечелят възхищението на околните села. Насред всеки мегдан в околните села имаше по един кръг, наречен „гагаузки харман“, имаше го и сред нашия мегдан, където ставаше хорото. В този кръг те играеха прочутата си тропанка два или три пъти в годината, и то така, че там никога не растеше трева. Кавалджиите им пристъпваха рамо до рамо по окръжността на хорото, а играчите, хванати яко за поясите, започваха бавно и леко, после навеждаха глави напред като овни, приближаваха се плътно един до друг, стесняваха кръга с прикляквания напред, докато опрат калпаците си в кавалджиите, и започваха да дънят с чизмите си земята така настървено, че мегданът трепереше, а хората ги гледаха в захлас, завладени от първичната им сила и страст. След като изпълнеха коронния си номер, гостите си тръгваха с викове и гърмежи и прахът от каруците им още се виеше над пътя, когато се узнаваше, че между другото са успели да задигнат някоя мома. Именно тези момци бабаити проявиха най-остра непримиримост към градското облекло на брат ми и се заканиха, че ако не го свали при следващото им посещение, ще го съблекат насред хорото, а дрипите му ще окачат на кол в някой бостан. Така брат ми Стоян запали първата искра, от която пламна войната между новата и старата мода.

Старата мода се барикадира зад стените на своя вековен бастион на традицията и оттам насочи срещу врага оръдията си, от чиито дула блъвна огън от проклятия, заплахи и старозаветни догми. Привържениците на новата мода вървяха напред с голи ръце и единственото им оръжие бе фанатичната им вяра в победата. При всеки щурм те извикваха не обичайното „ура“, а „не на конформизма“, готови да закрият с телата си дулата на вражеските оръдия. Никой от тях не знаеше какво ще рече призивът „не на конформизма“, подхвърлен случайно от Иван Шибилев, но този призив ги въодушевяваше именно защото бе непознат и нов. Старата мода водеше позиционна, отбранителна война, а такава война никой не е печелил, особено ако я води в името на една изживяла времето си кауза. Само след неколкомесечна обсада тя вдигна бяло знаме и капитулира за вечни времена.

В тази война се дадоха не само морални и материални, но и човешки жертви. Трима бащи умряха от инфаркт, няколко младежи останаха инвалиди след вътрешносемейни междуособици, една девойка, в знак на протест срещу родителите си, задето не й позволиха да си отреже косата, напусна дома си, цани се слугинче в града и там пропадна. Както и трябваше да се очаква, победителите започнаха безпощадна разправа с победените, от разрушения бастион на традицията изхвърчаха всичките й външни атрибути, за да се заменят с невиждани досега обувки с високи токове, воалажни чорапи, бархет, газени шалчета, къдрил и коприна за младите жени и обувки от шевро и юфт, каскети, бомбета, английски платове рибена кост, райе и шевиот, двуредни сака и панталони с широки крачоли като попски ръкави за младите мъже. Жените изрязаха плитките си, за да си направят прически бубикоп, и изхвърлиха на бунището такова количество коса, от което по-късно бухенвалдските палачи можеха да поддържат цяла индустрия. Становете, нищелките, дараците и хурките един след други бяха захвърлени по таваните поради конкуренцията на фабричната продукция. И ако някой се опиташе само след половин година да върне старата мода, всички щяха да му се надсмеят.

Начело на тази модна реформа ба застанал брат ми Стоян. Наистина Иван Шибилев бе дал идея за тази реформа, но както вече споменахме, подтикван от някакво вътрешно безпокойство, той непрекъснато сновеше от село до околните градове и не успяваше, а може би и не умееше да осъществи на практика докрай нито една от своите идеи. Докато странствуваше неизвестно къде и за какво, Стоян бе поел цялата обществена и просветна дейност в селото. Той вярваше като Кемал Ататюрк, когото обичаше да цитира, че ако хората променят външния си облик, ще променят и живота си, но понеже нямаше власт като Ататюрк да издаде декрет за премахването на фесовете и шалварите, реши да извърши тази реформа по най-демократичен начин — от долу на горе, и разбира се, преди всичко да даде личен пример. След като облече пръв от младежите модерен костюм, стана и пръв в селото шивач на мъжки модни дрехи. В наше време, когато нахвърлям тези записки, модата има много теоретици. Според идейните и естетическите си възгледи всички те я „третират“ по различни начини, но където и да търсят нейните корени, в социално-икономическите отношения на обществото или в морала на отделната личност, както и да я обясняват като явление, никой не отрича, че тя е преди всичко феномен на неоманията, на страха да не останем демоде. Хората вярват, че облеклото ги прави по-красиви и даже по-добри, макар още в дълбока древност да са създали поговорката, според която „по дрехата посрещат, по ума изпращат“. Тази вяра се е превърнала в суета, а със суетата лесно и бързо се манипулира, тя се поддава на масова култура и на масов вкус. Именно тази склонност към подражателство, което е може би един вид любопитство, причинило непоправимо нещастие на нашите библейски праотци, е позволявала дори на някои умопобъркани лица или чудаци да въведат в мода някакво облекло. Има и такива случаи в историята на модата. За един млад човек с прогимназиално образование и буден ум като брат ми не бе трудно да разбере тази способност на масовата психика и да я използва като средство за борба против тогавашната социална система.

Сега усилията на Стоян да преобрази обществото и вярата му, че ще се постигне чрез промяната на облеклото, ме кара да се усмихвам на младежката му наивност. Но в оная вечер, когато лежах под навеса на хамбара, изненадан и смутен от твърдото му и безмилостно отношение към мен, намирах известно упование само в спомените, исках да го видя такъв, какъвто беше по онова време, нежен, милостив и беззаветно всеотдаен на общото благо. С умиление си спомнях как бяхме живели с обич и грижи един за друг. Сиротността и бедността така ни бяха сближили и изравнили, че аз не му казвах „бати“, а го наричах по име, макар да бе шест години по-възрастен. Беше завършил прогимназия с отличен успех в три различни села, защото по онова време прогимназия, пълна или непълна, се отваряше в някои села според броя на учениците. Всяка есен Стоян узнаваше в кое село до кой прогимназиален клас има и ходеше там с кобилата, само през най-тежките зимни дни оставаше на квартира. Без да си дава сметка за състоянието на семейството ни, започна да притеснява майка ни, неграмотна и болнава женица, да го изпрати в града да учи. В семейството ни настъпи най-тягостна атмосфера, от една страна, болестта на майка ни ставаше все по-неизлечима, от друга, Стоян изпадаше в тежка меланхолия, на която така лесно се поддава крехката юношеска душа. Когато почина и майка ни, той не бе на себе си от скръб, галеше ме по главата, утешаваше ме и не ме допусна до мъртвата, да не би да се изплаша. Предполагам, че през тези тежки години той събра в сърцето си оная голяма ненавист и ожесточение към тогавашния бит, към материалната и духовната нищета, които определиха политическите му възгледи за цял живот. След смъртта на майка ни, както става понякога пред бездната на една голяма безизходица, в него настъпи бърза промяна, отчаянието и мрачното му предчувствие за бъдещето се превърнаха във физическа и духовна енергия. Трябва да се учиш, казваше ми той, аз като не успях, ти ще учиш, докъдето можеш и доколкото мога да ти помагам, да се отървеш от тази мизерия и да заживееш друг живот! Говореше ми така, като че ставаше дума за самия него, като че той щеше да живее „друг живот“, отъждествяваше се с мен с най-искрена готовност за всеотдайност и саможертва. И когато започнах да уча и навлязох в света на науката, изкуството и историята, никога и в нищо не открих по-красив пример на братска любов, привързаност и отзивчивост от любовта на Стоян към мен.

При оскъдицата, в която живееше, Стоян можеше от време на време да ми донася или изпраща малко дръвца, сварена кокошка, фасул, картофи и брашънце, но и аз не се нуждаех от повече. Времената бяха евтини, нравите строги и скромни, хората проявяваха благородно снизхождение към бедността, от общината ми даваха свидетелство за бедност, та не плащах и училищна такса. Не плащах и наем за квартирата. Живеех под верандата на една къща, някога склад за дърва и вехтории, а сега приспособена за живеене, варосана и обзаведена с креват, маса и малка цилиндрична печица. Горе в двете стаи живееше възрастна болнава жена, останала отдавна вдовица, и за да не е съвсем самотна, даваше стаичката под наем на ученици. Наем обаче не взимаше, след училище й донасях прясна вода от уличната чешма, пазарувах й, купувах й лекарства от аптеката, зиме й нацепвах дръвца. Ако Стоян успееше да ми изпрати някакви продукти, давах ги на старата и тогава обядвах и вечерях при нея. През останалото време се хранех в гостилницата на бай Мичо. Условията му не бяха особено сложни и строги — ядене на корем срещу премиване на чиниите, когато имах свободно време или когато бивах гладен. В гостилницата се хранеха дребни чиновници и селяни през пазарните дни. На тезгяха имаше голям тефтер с химически молив, привързан на канап, чиновниците вписваха обедите и вечерите си в тефтера и плащаха на края на месеца. В същия тефтер вписвах и аз моите обеди или вечери, когато нямах време да мия чиниите. По същия начин пазарувах и на хазайката при бакалина, и там имаше тефтер с химически молив и бакалинът вписваше покупките до края на месеца при пълно доверие от страна на клиента. Това бяха години на юнашка вересия, на отстъпки и взаимно доверие между купувача и продавача, благодарение на което мнозина от нас, бедните младежи от села и градове, успяхме да завършим гимназии и университети. По-късно, когато настъпи кризата на военните години, в същите тези заведения се окачиха табелки „Уважение всекиму, кредит никому!“, официален израз на изчезналото доверие между търговци и потребители. Тогава следвах в София и благодарение на набрания стаж в провинцията навлязох във висшите гастрономически среди. Работех като келнер в най-реномирани ресторанти, но вече „под калем“, за всяко закъснение или малка грешка ми отнемаха от възнаграждението.

Помощта, която Стоян ми оказваше, бе преди всичко морална и поради това неоценима. За онова време и за самия него, младеж на деветнайсет години, притиснат от безпросветно невежество и сиромашия, тази помощ бе равна на подвиг. С будния си ум и природна интелигентност той бе прозрял влечението ми към книгите, което с времето се превърна в болезнена страст, и заради мен се лиши от радостите на младостта си. Живееше сам на село, без семейна топлота, без близка душа („Няма да се оженя, докато не завършиш гимназия!“), работеше сам на полето и бе принуден сам да върши домакинската работа, да пере, да си меси и пече хляб. Въпреки това през ваканциите заварвах къщата подредена, като че там бе пипала женска ръка, а него спретнат, чист и бодър, радостно разнежен от срещата ни, прегръщаше ме здраво и ме притискаше до гърдите си. Срещите ни през ваканциите бяха най-големите празници за двама ни, споделяхме всичките си мисли и чувства, които бяха ни вълнували през месеците на раздялата, обсъждахме политическите събития, разказвах му за книгите, които бях прочел и му носех да прочете.

През втората ми коледна ваканция заварих у дома шивачница и шивач. Къщата ни бе много стара татарска къща, вдълбана в земята и плетена с пръти, имаше две стаички и прилепен до тях обор. Стоян бе преградил част от обора с кирпичена стена, отнемайки от жилищната площ на двата вола и кравата, отворил бе врата и прозорец откъм улицата. На тезгяха, покачен на столче, разкрояваше плат майстор Стамо, същият, който бе ушил първия ми ученически костюм. Майстор Стамо работеше в съседното гагаузко село, но Стоян бе научил, че знае да шие градски дрехи, и ме заведе при него. Тогава се поизплаших от Стамо и докато ми вземаше мярка, стоях като на тръни. Беше джудже, не по-висок от метър, с глава на нормален мъж и изплетено от бръчки лице, на гърба и на гърдите си имаше по една огромна буца, та главата му стоеше между тях като глава на костенурка в отвора на черупката. Както ни разказа по-късно, роден бе в Тулча. Занаята изучил при баща си, известен майстор крояч, но и много буден човек. Бунтувал се срещу румънските власти, хвърлили го в някакъв затвор и повече не се върнал у дома си. Сестрата на Стамо била омъжена в друг град, починала била и майка му. Напуснал Тулча, работил в различни селища и се местел все по на юг с цел да се приближи до България. Най-после се настанил в едно селце до границата и чакал сгоден случай да мине отсам. В селцето тайно идвали българи при роднините си, запознал се с един човек, платил му каквото трябва и една вечер човекът го пренесъл с чувал през границата.

Като всяко предприятие шивачницата имаше и фирма, окачена между стряхата и горния праг на вратата, каквато само Иван Шибилев можеше да съчини и изпише с едри и цветни букви: „О бон марше“. Такава фирма имаше на главната улица в града и там внушаваше провинциална претенциозност, а тук, окачена на татарския коптор, потънал сред трънаци и кал до колене, изглеждаше като нелепа шега. В тази шега обаче се криеха амбиция и дързост, с каквито бе изпълнен и Стоян. Майстор Стамо му бе ушил нов костюм от шевиот, изглеждаше външно и вътрешно преобразен, възторжен и весел като човек, застанал най-после пред прага на една сбъдваща се надежда. Въодушевлението му се предаваше и на мен, радвах се, че бе открил призванието си, бях щастлив, че вече мога да го обичам повече от всички на света без онова угризение, което изпитвах дотогава поради това, че благодарение на него бях по-щастлив от него. Всички дни от ваканцията прекарах в шивачницата, опитвах се да му помагам с нещо, разпалвах навън въглища в ютията, носех дърва за печката, помитах, а през останалото време четях на глас вестници, списания и книги, които си бях донесъл от града. Навън валеше кротко сняг или бушуваше виелица, а вътре бе топло, на печката вреше яденето за обяд и вечеря, майстор Стамо, покачен на стол, чертаеше върху плата с креда или парче домашен сапун, а след него Стоян вземаше огромните и тежки ножици и разкрояваше плата.

Вечер майстор Стамо оставаше в шивачницата да довърши някоя работа или лягаше да спи, а ние със Стоян отивахме в читалището. Още от основаването на читалището Стоян бе несменяем председател, чувствуваше се там като у дома си, занимаваше се до късно с финансовите и просветните въпроси, съставяше програмите за младежките вечеринки, разпределяше роли за предстоящите представления. Ако се случеше Иван Шибилев да отсъствува от селото, Стоян режисираше пиесите, гримираше артистите, играеше главните, а най-често — женските роли. Родителите на момичетата им забраняваха да играят в „театрото“, учителките заминаваха за родните си места през ваканциите, тъй че се налагаше да съкращаваме женските роли. Все пак не можехме да съкратим всички женски роли, оставаха поне две, едната играеше Стоян, другата аз. Нямах още брада, но мустаците ми бяха наболи, та трябваше да ги бръсна преждевременно. Стоян също обръсваше мустаците си и през театралния сезон двамата се превръщахме на жени. Репетирахме ролите си с преправени гласове, учехме се да предем на хурки, да вървим, да се смеем и плачем като жени, преди представлението наплесквахме лицата си с помади и пудри, обличахме рокли, на главите си, според случая, слагахме дамски шапки или забрадки. Не помня вече имената на героините, в които се превъплъщавахме, нито съдържанието на пиесите („Йончови ханове“, „Хан Татар“, „Сънни бой“), но още не съм забравил унизяващото достойнството ми чувство, с което излизах на сцената, и усилието, с което говорех на фалцет в продължение на два часа, от което гърлото ме болеше по цели седмици. Още по-неприятно ми беше, че селските шегобийци преиначиха имената ни в женски — Илка и Стоянка — и ни наричаха Кралевите дъщери. Стоян бе вече мъж, ала не смяташе, че накърнява мъжкото си достойнство, като играе женски роли. Няма унизителна и срамна работа, която вършиш за доброто на хората, казваше той, днес ще ни се присмеят и укорят, утре ще ни разберат и похвалят.

Той казваше истината, разбира се, и все пак изпитвах голямо облекчение в театралната си дейност, когато се ожени за Кичка. Тя бе от ония момичета, които в село наричат „оперени“ или „отворени“, а според брат ми — напредничави. Беше една осемнадесетгодишна, мъничка и още по детски крехка, но енергична, сръчна и по женски съобразителна и практична. Оказа се истинска въртокъщница и само за няколко месеца превърна старата татарска дупка в приветлива къщурка. Стоян бе успял вече да поеме в свои ръце цялата просветна и политическа дейност на селото, изнасяше сказки за кооперативното движение, за съветските колхози, за експлоататорския характер на капиталистическата икономика не по-зле от един съвременен лектор, ползваше се с репутацията на учен човек не само в нашето село, но и в съседните села. Можеше да се ожени за по-богато и по-хубаво момиче, но още оттогава гледаше на брака от класови позиции и както ми изповядваше отпосле, единствена Кичка от всички момичета притежавала истински качества на съпруга и другарка в живота. Както той пръв от младежите облече сако и панталон, така и тя първа от момичетата подноси градско облекло; както при него отиваха младежите да им шие нови дрехи, така и при нея отиваха момичетата да вземат кройки за поли и блузи. Кичка не бе първа хубост, ала се обличаше с вкус, носеше прическа бубикоп като учителките и като тях казваше моля, мерси, извинявайте, думи на вежливост, които тепърва щяха да влязат в речника на селската младеж. Бе завършила само първия прогимназиален клас, но също като брат ми бе любознателна, попрочиташе някоя книжка покрай него, обичаше да се „моди“, учеше се на обноски и сред тогавашните селски моми изглеждаше като интелигентна, кокетна и грациозна госпожица, която външните хора вземаха за учителка или за гостенка от града. Всичко това й придаваше чар и омекотяваше остротата на малкото й птиче лице, което в моменти на приятна възбуда ставаше миловидно, одухотворено и дори красиво, оневиняваше и осъзнатото й превъзходство над останалите момичета, с които се държеше ласкаво-снизходително, а зад гърба им се присмиваше. Стоян не се дразнеше от самочувствието й, понеже смяташе, че то е несъзнателно и в него се изявяват положителните страни на характера й — прямота, решителност и готовност да услужва на другите с каквото може. Беше щастлив, че се е свързал с жена, чиито възгледи за живота съвпадат напълно с неговите, преди още да са създали семейство. Кичка му пристана, ала не като другите момичета нощем и в потайна доба, а посред бял ден. Събра чеизеца си в бохчичка и каза на родителите си, че отива при Стоян Кралев да му стане жена. Те не й повярваха, защото не можеха и да допуснат, че без сватове, без момински свян и достойнство ще отиде сама да се хвърли в ръцете на мъж през Великденските пости, и то да прежени по-голямата си сестра. Но Кичка го направи, смело пренебрегвайки тогавашните религиозни и житейски условности, и с това показа, че е достойна за бъдещия си съпруг. След няколко дни поискаха да се венчаят, но поп Енчо ги посъветва да почакат след постите. Стоян и Кичка знаеха, че венчавките не са позволени през постите, възползваха се от случая да обявят черковния брак за религиозен предразсъдък и заживяха невенчани. Такава дързост не бе си позволявал никой, откак съществуваше селото, и не само Кичкините близки, но и всички се опълчиха против тях. С незаконното си съжителство те оскверняваха благословеното от бога и от традицията семейство, даваха пример за явен разврат и свещеникът ги заплаши с отлъчване от църквата. Тримата размислихме добре и решихме, че засега условията не са благоприятни за свободен граждански брак и не бива да скандализираме общественото мнение заради една формалност, която може да подрони авторитета на Стоян, какъвто вече си бе спечелил сред млади и стари.

Кичка много скоро оглави женското движение в селото, което на първо време се изразяваше в налагане на новата мода, на новите танци по вечеринките и привличането на жените в театралната дейност. „Боряна“ бе първата пиеса, в която женските роли се изпълняваха от жени, мина с голям успех и се игра три пъти. В тази пиеса дебютира и се утвърди като актриса номер едно на селото. За това спомогна и режисурата на Иван Шибилев. Оказа се, че през честите си и загадъчни изчезвания от село той е участвувал в разни трупи из околните градове и от него за пръв път чухме такива думи и понятия, като режисура, грим, мизансцен, интерпретация, декор, суфльор, антракт. През краткотрайните си участия в тези трупи Иван Шибилев бе успял да отмъкне от тях и малко реквизит, като гримове, перуки, мустаци и бради, които преобразяваха нашите актьори така, че публиката не можеше да ги разпознава. В по-раншните пиеси се дегизирахме с бяла или черна вълна, залепяхме я по брадите, мустаците и веждите си с динен петмез, но петмезът се размекваше от топлината в салона, брадите и мустаците се отлепваха и падаха или щом почваха да се отлепят, актьорите ги сваляха и ги слагаха в джобовете си. Имаше и недосетливи актьори, които се стъписваха, взимаха падналата на пода брада и отиваха в малката стаичка зад сцената да я залепват отново, а представлението спираше за няколко минути. Актьорите бяха полуграмотни младежи и не можеха да учат ролите си от писан текст. На репетициите аз и брат ми четяхме на всички поотделно ролите, докато ги научат наизуст, и щом забравяха някоя дума по време на представлението, млъкваха като онемели и ни гледаха в устата.

Ето защо Иван Шибилев, след като ни снабди с реквизит, въведе в представленията и едно ново лице — суфльор. Длъжността на суфльора трябваше да се заеме от грамотен човек и ние се обърнахме към даскал Пешо. Кой знае защо, той презираше театрото и смяташе, че всички тези вечеринки, нови танци и моди развращават младежта. Като повечето от тогавашните учители той бе строг и взискателен като фелдфебел и не оставяше ни едно нарушение без наказание. Когато най-после след дълги молби се съгласи да стане суфльор, първото му и единствено условие бе „да го слушаме“. За него цялото село бе училище, а всички хора — негови ученици, тъй че и длъжността суфльор бе за него учителска длъжност. Още при разпределянето на ролите заявяваше на актьорите, че до третата репетиция трябва да си знаят текста наизуст, иначе… „ще има наказание“. Като дългогодишен учител, наставник и най-авторитетна личност в селото никой никога не бе се осмелил да му възразява, не смеехме и ние да му възразяваме. Всички бяхме негови възпитаници и помнехме гъвкавата му дрянова показалка, която само с един удар превръщаше дланите ни в бухнали мекици. При това актьорският състав бе изцяло променен. Както много други неща в село и учението бе станало мода. Имахме вече една гимназистка и четирима гимназисти, които замениха на сцената полуграмотните младежи. И ето че нашият театър заработи с пълна пара. От година на година се увеличаваше броят на гимназистите, увеличаваше се и броят на интелигентните актьори. Много често през една ваканция поставяхме по три пиеси, започнахме да гастролираме и в съседните села.

Колкото пъти посетя театър или гледам пиеса по телевизията, все си спомням за нашите представления в кирпичения салон на читалището. То, разбира се, не бе театър, а просветителска дейност, наивна и смешна като детска игра, но може би тъкмо поради това истински народен театър. Публиката, неопорочена като сегашната от познанията си за театъра и всевъзможните направления в драматургията, нито за миг не допускаше някаква условност в това, което гледа, сливаше се с живота на сцената и участвуваше в него. Една жена, ожадняла по време на представлението, се качи на сцената, гребна с канчето в котела и като не намери вътре вода, отиде при Боряна и й каза:

— Мар Борянке, кое време станало, пък ти, баби, още вода не си донесла!

Друга една жена, която седеше до сцената, надникна към софрата на чорбаджи Марко и се обърна към публиката:

— Въх бре, хора, уж чорбаджия, пък на софрата му празни паници и сух хлебец!

Имаше и случаи на пряка намеса от страна на публиката в представленията. В една пиеса трябваше да се извърши убийство. То се подготвяше в първото действие и във второто Стоян, който играеше убиеца, трябваше да забие ножа в гърба на противника си. Очакваше го до прозорчето, а когато отвън се чуха стъпките и гласът на врага му, той се скри зад вратата и извади ножа от пояса си. Вратата се отвори и на прага застана Нейчо, който трябваше да бъде убит. В същия миг на сцената скочи баща му, бай Иван Гешев, извика на сина си да бяга, грабна ножа от ръката на Стоян и го насочи срещу него:

— Тръгвай към общината или ще те наръгам!

Стоян се обърка и не знаеше какво да прави, а бай Иван Гешев държеше ножа до гърдите му и му се караше:

— Маскара с маскара! Под съд ще те дам, дето искаш да убиеш сина ми! Откраднал ти бил парите! Моят син на чуждо не посяга. Оназ шафрантия, дето се бъзикаш с нея, тя ти открадна парите, нея дръж!

И даскал Пешо бе сащисан от това нашествие на сцената. Седеше на суфльорското си място в ъгъла, увит като пашкул със завесата, за да не го вижда публиката, и не предприемаше нищо, сякаш допускаше, че в пиесата има и такъв епизод, който досега не е забелязал и не е репетиран. След като си бе отдъхнала от предотвратяването на убийството, публиката с нетърпение очакваше да види как бай Иван Гешев ще се разправи с виновника, без да подозира, че появата му на сцената е самоволна. Всичко това продължи само две или три минути, но за театралното време една такава пауза е катастрофална. В края на краищата даскал Пешо спаси положението. Дадохме му знак да оправи работата, той обеща на бай Иван Гешев да свидетелствува пред съда в негова полза, взе ножа от ръцете му и го избута в гримьорната.

Ние, разбира се, използвахме магическото въздействие на театъра върху селяните като средство за класовото им осъзнаване. Прекроявахме смело всяка пиеса, съкращавахме или променяхме текста, за да го наситим със социално съдържание, подсилвахме класовите сблъсъци. Богатите или по-заможни герои на всяка пиеса на сцената се наричаха изедници, експлоататори, кръвопийци и класови врагове на бедния народ, пропагандирахме кооперативното дело и съветските колхози, равноправието между двата пола, осмивахме религията и буржоазния морал, отхвърляхме всички тогавашни порядки. Цялата работа вършеше всъщност Стоян, аз му помагах само с литературни материали, с които ме снабдяваха другари от града. Тези материали той четеше или преразказваше на селяните, разясняваше им световната политика, спореше с тях, разобличаваше идейните си противници. Знаех всичко това, защото ми пишеше всяка седмица и ме осведомяваше най-подробно за селските работи. Спомням си с каква радост и въодушевление ми разказваше в писмата си колко и какви сказки е изнесъл пред младежите и възрастните в читалището, какви въпроси са му задавали, как повечето от тях възприемали идеята за съветските колхози и двайсетина души вече се записали в партията. И аз вече знаех, че призванието на брат ми не е шивашкият занаят, а обществената работа. При всяка несправедливост на местните власти — в оземляване на малоимотни селяни, в наложени глоби или събиране на разни налози — той заставаше на страната на ощетените и понеже бе по-начетен и осведомен от самите власти, в повечето случаи успяваше да наложи мнението си. Без неговото мнение не се осъществяваше или отменяше нито едно обществено мероприятие, било строеж на чешма, на училище или шосе, така че, макар и млад и неупълномощен от каква да е власт, ставаше център на всяко събитие в селото. Готов бе по всяко време да изостави личните си работи и да не спи по цели нощи, за да пише сказки, да изучава роли от пиеси, да търси квартири на учителите, да урежда вечеринки и томболи, да шие безплатно дрехи на бедни ученици и дори да участвува като съветник в подялбата на семейни имоти.

И все пак обществената дейност на брат ми през тези години беше една мирна просветителска дейност в сравнение с оная напрегната работа, която му предстоеше след обявяването на германо-съветската война. Денят, в който се обяви тази война, съвпадна с едно голямо събитие в живота на нашето семейство — Кичка роди момиченце. Още от сутринта една възрастна жена влезе при нея да й бабува, а ние с брат ми се въртяхме из двора и очаквахме раждането на детето. От време на време бабата се показваше на прага и ни караше да й занесем топла вода от котела, който се топлеше на огнището в одаята, някаква дреха или стиска вълна от другата стая и тогава чувахме стенанията на Кичка. Стоян бе потресен и изплашен, ходеше назад-напред из двора и не откъсваше очи от вратата на стаята. Така минаха часове, настана обед, а бабата все още не се показваше да ни съобщи родила ли е Кичка. По едно време отвори прозореца на стаята и отново се скри навътре. Майстор Стамо излезе от шивачницата и съблечен по риза, запъпли из двора като костенурка. Гърбиците му бяха изпъкнали повече от всякога и притискаха шията му до задушаване. Жегата бе непоносима, кокошките с разтворени човки и криле дремеха на сянка под кайсията, прасето пухтеше в кочината. Майстор Стамо седна под хамбара, опря задната си гърбица на стълба и затвори очи. След малко чухме някакво шептене, обърнахме се към него и разбрахме, че ни казва да не горим на слънцето, а да застанем на сянка. През отворения прозорец се чу острият вик на Кичка и повече не се повтори. Настъпи лоша тишина, тримата стояхме като вкаменени, потиснати от величието на едно тайнство, което се извършваше в стаята, но какво бе това тайнство, раждане или смърт? Петелът, както си лежеше сред кокошките с отворена от жегата човка, стана, изтърси се от праха, приплесна с криле и изкукурига. Многозвучният му ясен глас екна в тишината така нелепо и силно като изстрел, че ние се стреснахме и се обърнахме към него. Петелът изви глава и ни загледа с едно око, източил шия, с пламнал като огън гребен на главата и стоманени шипове на краката. Стоеше неподвижен и продължаваше да ни гледа със студеното си око и ние изтръпнахме от суеверен страх, сякаш пред нас стоеше някаква нечиста сила, превъплътена в петел.

— Война с Русия! — каза някой със задъхан глас.

— Мома! — извика в същото време бабата от прага. — Да ти е жива, Стояне, на тебе мяза!

Брат ми се затича към къщи, но като стигна до пруста, спря, обърна се към Ачо (прислужника на читалището) и попита:

— Каква война?

— Германия и Русия ще се бият — каза Ачо. — Сегичка го чух по радиото. Немчугите нахълтали тази сутрин и стигнали нам колко си навътре в Русия.

Бабата показа бебето от прага, а при Кичка не ни позволи да влезем. Тя се обади от леглото, каза ни, че е добре, и веднага заспа. Ачо все още стоеше на двора, като че очакваше някакво нареждане от Стоян. Отпратихме го и отидохме в градината, седнахме сред избуялата люцерна и Стоян каза:

— Виж какво съвпадение! В един и същи ден ми се роди дете и фашистка Германия нападна Съветския съюз.

Обявяването на тази война не бе изненада за мен, защото имах доста пълна информация за намеренията на Германия. Бях живял вече една година като студент в София и знаех от неофициални източници дори и това, че към средата на април Чърчил е изпратил на Сталин послание, в което му съобщил за съсредоточаването на германски войски към границата на Съветския съюз. Много пъти бяхме разговаряли със Стоян за неизбежността от една такава война и все пак той бе изненадан, стъписан и объркан. Не искаше да повярва и на съобщенията по радиото, че германската армия още през първите дни е навлязла около двеста, триста километра в съветска територия. След вечерните новини отново се връщахме в читалището и на тъмно слушахме съветски радиостанции. Те потвърждаваха съобщенията на нашето радио и говореха за стратегическо отстъпление на съветските войски. Превеждах дословно, но Стоян се съмняваше в познанията ми по руски език, струваше му се, че превеждам погрешно.

— Не може да бъде! — казваше той като заклинание.

В мое отсъствие може и да е изпадал в униние, като мнозина други, но когато бивахме заедно, не забелязвах у него ни най-малко колебание относно изхода на войната. В първите дни бе неспокоен и нервен, спеше малко, а работеше много и с голямо вътрешно напрежение успяваше да запази спокойствие пред хората. Мъчително бе да слушаш заедно с цялото село за успехите на германската армия и аз понякога оставах в къщи, не можех да понасям укорите и насмешките на селяните, на които бяхме говорили така вдъхновено за силата, величието и непобедимостта на Съветския съюз. Стоян не пропускаше нито ден да не застане до радиоапарата, спокоен и дори снизходително усмихнат, като човек, който слуша някакви високопарни брътвежи.

Тази война заинтригува селяните от нашия далечен край и събуди у тях политически страсти. Успехите на „дойчовците“ в Европа и дори влизането им в нашата страна, кой знае защо, не им направи особено впечатление. Сега повечето от мъжете напускаха нивите си по обед и прескачаха да чуят новините, а вечер читалището се изпълваше с народ. Тайната за Съветския съюз, скрита зад „желязната завеса“, която по-рано ги възпираше от коментари, сега излезе наяве — толкоз голяма държава, толкоз милионен народ не може да се опре на три пъти по-малък народ, ясно е, че при болшевиките няма ред и дисциплина, а сбирщина от гладни колхозници, които бягат или се предават; при болшевиките има само общи казани с каша и общи жени, на двама души се пада по един панталон, та когато единият го носи, другият седи в къщи по долни гащи.

Пропагандата по вестниците и радиото бе образна и достъпна за простия народ, всички знаеха рефрена на някакъв си стихоплетец, който пееше новините в съпровод на китара:

Рим, Берлин и Токио,

верни във борбата,

скоро ще наложат

нов ред на земята…

През есента, преди да замина за София, Стоян поиска да съберем комунистите, за да им разясним политическото положение, но в шивачницата дойдоха само двама. Останалите открито и простодушно заявиха, че не искат да се пишат повече комунисти. „Оставете, холан, тази партия, от Русия папер не остана, вий за комунизъм ще ни приказвате!“ Оставих Стоян самотен. Всичко, що бе постигнал в обществено-политическата си дейност, рухна само за няколко месеца. Мъжете и младежите, които по-рано открито бяха му оказвали признателност, уважение и доверие, сега отбягваха да говорят с него и даже го вземаха на подбив с неговата „непобедима Русия“. Стоян бе огорчен, но не и отчаян. Няма да мине година, говореше ми той на раздяла, и всички тия, дето сега се разбягаха, сами ще дойдат при нас. Така е с простия човек, той вярва в нещо, когато го гледа черно на бяло…

 

 

Цяла нощ не мигнах и едва дочаках да разсъмне. Предния ден Кичка бе оставила куфара ми с багажа в собичката, отворих тихо вратата и влязох да го взема. На излизане видях Стоян на пруста. Каза ми, че съм могъл да поспя още малко, човекът с каруцата щял да дойде да ме вземе след около час, а трябва и да закуся, преди да тръгна на път. Казах му, че съм решил да остана в село и да се лекувам сам. Понеже е опасно да живея с хора, ще отида при Анани Бурунсуза[2], с когото се бях уговорил преди няколко дни. Санаториумът не ми дава по-сигурна гаранция за оздравяване, отколкото една самостоятелна стая при Анани, където ще живея по-настрани от хората на тишина и спокойствие.

— В санаториум ще имаш постоянна лекарска помощ и всички условия за лекуване — каза Стоян, след като ме изслуша.

— Първото условие да оздравея, според лекарите, е спокойствието, а за мене ще има спокойствие само тука. Не бива да ми го отнемаш.

Вдигнах куфара си и тръгнах. Стоян ме настигна насред двора и прегради пътя ми. Предполагаше навярно, че съм обиден от вчерашния разговор за Нуша и съм решил да се измъкна тайно от къщи, без да се възползвам от услугите му. Молеше ме да не върша детинщини и да взема парите, които ми бе приготвил. Не можеше да ме спре, ала не можеше и да ме остави сам. Излязохме на улицата, аз поех към задната махала, тръгна и той редом с мен, объркан и измъчен. Слънцето не бе изгряло още, но хората щъкаха по дворищата и улиците, преди няколко дни бе паднал първият ечемичен сноп и мнозина излизаха на жътва. Наближихме къщата на Анани, а Стоян все още не вярваше, че ще отида да живея под един покрив с него. Цялото село се гнусеше от този човек и никой не се осмеляваше да влезе в двора му, но аз влязох. Стоян, вече съвсем смаян, остана до вратника. В това време откъм къщата се зададе Анани с торбичка на рамо и сърп в ръката.

— Къщата торена, ляз!

Въпреки уговорката ни човечецът, изглежда, не бе повярвал, че ще стъпя в къщата му. Изненадан приятно, но и обезпокоен да не би да се разколебая, като го видя отблизо, врътна глава настрани и профуча край нас като подгонен. Нямаше нос, нямаше и устни и не можеше да произнася някои съгласни. Лицето му бе плоско и покрито от очите до брадата с кърпа, чиито краища бяха затъкнати под калпака отзад на тила му. Между веждите, където трябваше да бъде основата на носа му, зееше малка дупка като малка бездна. Изпод кърпата се очертаваха зъбите и костите на скулите му, човек си представяше лицето му като полуоголен череп и изпитваше ужас и погнуса, тъй като кърпата бе винаги влажна от слюнки и секреции. Анани бил заразен със сифилис през войнишката си служба и оттогава живееше низвергнат от свои и чужди. Знаеше, че хората се гнусят от него и сам бягаше от тях. На нивата работеше отделно от братята си, те — на единия край, той — на другия. Храната му оставяха далече от общата трапеза и той се хранеше сам, с гръб към другите. Вода си носеше от чешмата само нощем, конете си пасеше отделно от другите коняри, по празници не излизаше при хората и никой не отиваше при него. Къщата бе една от най-старите, ако не и най-старата в селото, но не и най-изоставената. Имаше три стаи и дървен чардак отпред, беше варосана, прозорците и вратите боядисани в синьо, а основата — с кафяво-черна местна пръст. С увисналите си стрехи, изкорубени стени и изпъкнали напречни греди приличаше на старица столетница, останала само кожа и кости, но още държелива, спретната и приветлива.

В детството се страхувахме да минаваме покрай тази къща. В нея бе живял някой си Милан Манасев с жена си, другоселец и конекрадец, личност тъмна и опасна за нашите доморасли и улегнали хора. Една сутрин Милан Манасев и жена му били намерени заклани, вероятно от румънски контрабандисти, с които са имали работа. След тяхната смърт къщата запустяла и се превърнала в онова тайнствено място, каквото има във всяко село. Тя бе населена от всички тайнствени сили на народното суеверие — караконджули, самодиви и всякакъв вид зли духове, — които мнозина бяха видели с очите си. Видели бяха и Манасев, и жена му да стоят нощем на покрива на къщата, да играят хоро на двора, облечени в бели дрехи, да преследват по улиците закъснели хора или да колят забравен в полето добитък. По-късно Анани се бе заселил в къщата, за да изкупва в самота греховете на младостта си, а аз отивах при него да дочакам смъртта си.

Каруцарят, който Стоян бе наел да ме откара до автобусната спирка, натовари багажа ми и го пренесе в новото жилище. Малка масичка с разклатени крака, дървен креват, юрган, газена лампа и книги. Те бяха много, стотици томове, опаковани в хартия и завързани с канап. Докато учех в гимназията и университета, най-голямата ми грижа бе да си набавям книги. Колкото пари бе успял да ми изпрати Стоян през тези оскъдни години, колкото бях спечелил сам от работата си по ресторанти и други места, всичките бях ги изхарчил за книги. Наредихме багажа в стаята и излязохме на чардака. Стоян бе мълчалив през цялото време, потиснат и огорчен от решението ми да остана тук, мълчеше и сега. В гърдите ми се надигна спазъм на кашлица. Още от София си бях намерил плоска металическа кутийка, която носех в джоба на сакото си, извърнах се настрани и изхрачих в нея кръв. Кашлицата бе дълбока, из дъното на дробовете ми, и при всеки напън пред очите ми се появяваха искри. Когато свърши всичко, скрих кутийката в джоба си и тогава видях, че Стоян плаче. Стоеше в профил към мен, като че наблюдаваше нещо над върховете на дърветата, изпънат като струна от усилие да се овладее. От очите му бликаха сълзи, събираха се на едри капки под брадичката и падаха на гърдите му. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и целият тръпнеше от напрежение. Чувствувах се виновен, задето му причинявам страдание, ала не можех да отменя решението си. Чувствувах се в същото време и някак горд и окрилен, защото за пръв път го виждах да плаче, а плачът му бе мъжки плач, избухнал из дълбините на братското му сърце. Разделихме се мълчаливо. Той се извърна назад, мина зад гърба ми и слезе на двора.

От този ден всички в селото знаеха, че съм болен от охтика, и започнаха да ме гледат като обречен. Където и да се появявах, в читалището или на улицата, хората се притесняваха от присъствието ми, децата не смееха да ме приближат. Бях първият и единствен висшист в селото и както по-рано простодушно изразяваха уважението си към мен, така пък сега ме съжаляваха. Язък за момчето, чувах ги да шепнат зад гърба ми, щом го е пипнала охтиката, няма да го бъде! Но аз не се чувствувах толкова обречен и низвергнат от света. Откак лекарите бяха ми открили каверна, знаех, че ще умра, и мислех само за смъртта. Мислех за нея особено през дните и нощите, когато започнах да се уединявам в квартирата си. Щом узнаха, че съм болен, другарите ми престанаха да ми възлагат работа, събраха пари и решиха да ме изпратят в санаториум за туберкулозни. Отказах да отида и не само отказах, ами избягах на село. Изглежда, че бях се примирил със смъртта или изпаднал в апатия, само едно стремление живееше в сърцето ми — да се върна на село и там да умра. Това стремление се подхранваше вероятно от страха ми да посрещна смъртта сред чужди хора, без да получа последна утеха от своите. Или беше атавизъм, присъщ на някои животни, които с последни сили се довличат до бърлогата си, за да умрат там, откъдето са започнали живота си, да съединят края с началото.

Каквото и да беше, примирение или апатия, във всеки случай бях свикнал да мисля за смъртта като за природна закономерност, която не щади никое живо същество. Философствувах, трупах в съзнанието си всевъзможни доводи в полза на тази закономерност, за да се утешавам, че всичко тленно е обречено на смърт. В тази война милиони млади хора като мен бяха умрели и умираха по бойните полета, защо да крещя, мислех си, защо да се гърча като червей пред неизбежното? Какво значение има кога ще умра, сега, след десет или след сто години? Въпросът бе да свикна с мисълта, че когато и да дойде смъртта, пак ще се страхувам от нея. Разбира се, с тази софистика съвсем не успях да преодолея страха си, но поне успях, както ми се струваше, да застана лице с лице срещу неизбежното без малодушие и хленч.

От книгите, които бях прочел дотогава, бях разбрал, че и най-проникновените автори не успяват да изразят напълно със словото си човешките мисли и чувства. Винаги имах какво да добавя с въображението си след прочетеното, а навярно и с всички читатели е така. Словото е безсилно да изрази напълно сложните и неуловими движения на сърцето и ума, те могат само да се изпитат и помислят. Като е така, как мога аз да изразя с бедното си слово това, което изпитвах след срещата си с Нуша. Бях изпълнен и преизпълнен с нея, ето това е. Тя бе моят нов живот, моето прераждане. Всичките ми софистични брътвежи за примирение със смъртта изчезнаха яко дим. У мен се надигна бунт против самата природа и нейните извечни закони. Не е ли природата сляпа сила, която създава, за да унищожава? Не можех да се примиря с нейната аморалност, инстинктът ми за живот изригна като вулкан и изгори с лавата си унинието и примирението ми. Сутрин правех гимнастика, разхождах се с часове из полето, ядях като вълк. Стоян ми бе осигурил силна храна — мед, масло, прясно месо, — а Кичка ми готвеше. Всеки ден на обед и вечер се хранех у тях под навеса на хамбара, имах ядене и у дома си. След обяда и вечерята отивах в читалището да слушам новините. Властите отдавна бяха сложили печат на скалата на радиоапарата, но вездесъщият Иван Шибилев и на това бе намерил лесното.

След официалните новини, когато другите си отиваха, аз, Стоян и още няколко души оставахме в читалището, Иван Шибилев снемаше задния капак на радиоапарата, бърникаше някакви механизми и намираше съветска радиостанция, най-често Москва. И от нашето радио се разбираше ясно, че немците отстъпват панически по всички фронтове на изток и на запад, ала ние искахме да слушаме руска реч, ударите на кремълския часовник, тържествения глас на Левитан. Тръпки ни побиваха, когато този глас съобщаваше, че съветските войски само за пет дни са разкъсали вражеската отбрана на повече от петстотин километра и са освободили над хиляда селища. Представяхме си съветската армия като жива лавина, която унищожава всяка съпротива по пътя си, не можехме да сдържим радостта и възторга си и запявахме „Широка страна моя родная“ или друга съветска песен.

След излизане от читалището Стоян винаги ме изпровождаше до къщата на Анани. Още първата вечер забелязах, че докато вървяхме нататък, тонусът му, както се казва, рязко спада. Мълчеше или говореше за незначителни неща, сякаш преди малко не бяхме ликували от победоносния ход на Съветската армия и не бяхме пели песни. Очевидно къщата на Анани всеки път му напомняше за категоричния ми отказ да се лекувам в санаториум и това помрачаваше настроението му. Долавях обаче, че все още се надява усамотението и съжителството ми с безносия да ме угнетят и пропъдят от тази къща. Преди да си кажем лека нощ, заставаше за минута пред мен и тогава виждах как очите му заблестяват в мрака, чувах как сподавя в гърдите си дълбока въздишка. Имах чувството, че повишеното ми настроение, от една страна, го радва, а от друга, го смущава и дразни като проява на лекомислие. Искаше да ме запита за нещо, ала не смееше. Сам, изглежда, разбираше, че въпросите му ще бъдат неприятни за мен, а беше обещал да щади спокойствието ми. Не бе трудно да се досетя какво иска да узнае — докога ще се завирам в този джендем и дали съм се срещал с Нуша Пашова. Ако бе ме запитал, щях да му отговоря, че съм дошъл в този джендем не да дочакам смъртта си, както записах по-горе, а да дочакам оздравяването си, и че с Нуша не съм се срещал, но я очаквам и наяве, и насън. Но той мълчеше и така между нас за пръв път легна тайната на несподелени мисли и чувства.

Като прелиствам записките си, виждам, че няколко пъти съм употребил думата „прозрение“ в смисъл на безпогрешно предчувствие, близко до ясновидство. След посещението й у дома не бяхме се уговорили с Нуша да се видим или поне не си спомням поради безпаметството, в което бях изпаднал при тази среща, но я очаквах всеки ден. Не си давах сметка как ще дойде сама и дали има толкова силно желание да общува с мен и занапред, след като знае, че съм болен от туберкулоза. Бях се превърнал в медиум, общувах с нея по всяко време, виждах я превъплътена във всичко около себе си — в цветовете на слънчогледите, в облаците, които, щом ги погледнех, придобиваха нейния образ. Страхувах се, че ако отиде да ме търси у дома, брат ми и снаха ми ще я огорчат и пропъдят, та всеки ден излизах да се разхождам из полето, за да я посрещна извън селото. Разхождах се преди обяд и привечер, защото това време бе най-удобно да ме посети, и то само в западната част на землището, където минаваше пътят за Житница. Тук бе засято с летници — слънчоглед, царевица, бостан, и нямаше хора, защото жънеха в другата страна на землището. Вървях сред посевите, стигах до малката горичка, почивах за малко и се връщах. Така контролирах пътя между двете села цяла седмица. На осмия ден късно следобед, когато вече се връщах към село, зад мен се чу звънче. Погледнах назад — Нуша яздеше велосипед. Беше облечена в бяла моряшка фланелка, а на главата си имаше широкопола сламена шапка.

От втората ни среща си спомням почти всички подробности. Нуша не бе очаквала да ме види сред полето и щеше да ме подмине. Позна ме едва когато й се обадих, изрече някакво възклицание и лицето й пламна в руменина. Спирачката на велосипеда рязко изскърца, тя залитна настрани и стъпи с единия крак на земята. Внезапната ми поява бе за нея някакво чудо и тя като че не вярваше на очите си. Тези бяха и първите й думи:

— Не мога да повярвам на очите си.

— Ако бяхте ме потърсили у дома, нямаше да ме намерите — казах. — Не живея вече там.

— Аз пък си отрязах косата — каза тя и свали сламената шапка от главата си. — Мама много ми се кара, казва, че приличам на кокона. Много ли съм смешна така? — тя погледна към близката могила и лицето й придоби толкова възторжено изражение, сякаш пред нея стоеше нещо безкрайно примамливо. — Знаете ли, че никога не съм се качвала на могила? В землищата на всички села наоколо има могили, само в нашето няма. Искате ли да се качим горе и да погледаме отвисоко?

Нуша остави велосипеда си в храстите и тръгна по тясната пътечка към могилата. Потичваше пред мен, размахваше сламената си шапка и аз усещах нежния полъх на въздуха, наситен с уханието на разцъфнали слънчогледи, гледах как тъмнокестенявата й коса пречупва слънчевите отблясъци и се пилее по раменете й. Могилката не бе по-висока от двадесет метра, но сред равнината изглеждаше внушителна като малка планина, обрасла с диви разноцветни треви и храсти, спотаила в девствените си недра исторически тайни на нашата земя. На върха имаше малка полянка с избуяла трева и пирамидка от прогнили греди, останки от някогашна триангулачна кула. Качихме се на пирамидката и погледнахме на всички страни. В далечината въздухът бе прозрачен и застинал, виждаха се всички съседни села, виждаше се и далечната окръжност на хоризонта, където изпепелената синева на небето и земята се докосваха в тънка права линия. Вечерният ветрец, както винаги по това време на деня, подухваше от запад, къдреше на сребристи вълни злачния простор и ни потапяше в илюзията за море. Но то не бе илюзия. Аз наистина усещах и виждах как могилата се люлее като кораб и това люлеене вливаше в душата ми сладостен шемет.

Нуша каза, че й се вие свят, и слезе на земята. Слязох и аз и седнахме върху избуялата трева с лице към селото. То се виждаше от край до край, потънало в зеленината на широките дворове, обградени с трънени плетища и едри, недодялани камъни. Къщите сякаш играеха на криеница в тази зеленина, някои поглеждаха с едно око, други показваха комините си или късче от сивите си старовремски керемиди, само училището и църквата стояха в цял ръст сред мегдана и гледаха света с открити светлопортокалови лица. Тук и там от комините се виеха тънки струйки дим и това показваше, че старите жени започват да приготвят вечеря за жетварите, които след час или два щяха да се завърнат от нивите. Нуша седеше до мен, както седят младите жени, с опъната до глезените пола и пъхнати ръце под коленете, рееше поглед в далечината и леко се полюляваше на две страни, както правят децата, когато си мислят за нещо свое и хубаво. И на мен ми бе хубаво, а и всичко наоколо бе хубаво, както никога досега. Нушиното лице бе озарено от тиха радост, на устата й всеки миг щеше да разцъфне усмивка и ето че тя се засмя като на себе си с тънък звучен глас, който изпълни цялата природа и изтръгна от нея някакво тихо ехо.

— Ще дойда да видя как сте се настанили в новата къща и ще ви донеса подарък — каза тя, като се смееше. — Може и да не го харесате, но ще ви го донеса…

— Ще се изплашите от хазаина ми — казах. — Ще се погнусите от него.

Разказах й за Анани и за неговата усамотеност, но тя като че не ме чу и продължи мисълта си.

— Но преди това вие трябва да ни гостувате. Мама и татко ви поздравяват и ви канят на гости. Знаете ли, че татко е много неспокоен за Лекси, не може да повярва, че е жив.

До залез слънце разговаряхме за Лекси. За някои момичета идеалът за мъж е техният брат или баща и те го обожават. Това обожание вероятно се дължи на различни причини от физиологически или друг характер, но една от тях може да бъде прекалената затвореност на тези момичета, които все още не са станали жени, не са погледнали извън кръга на семейството и откриват мъжкото начало най-напред в кръвно близките им мъже. И Нуша бе от тях, и тя обожаваше брат си до такава степен, че го смяташе едва ли не за неподвластен на житейските превратности, вярваше, че е жив и здрав и рано или късно ще се завърне увенчан със славата на легендарен герой. Брат й бе за нея легенда и мит и тя се измъчваше дори от това, че баща й страда от неизвестност за съдбата му. Говореше за брат си така, сякаш той бе отишъл в града да свърши някаква работа и ще се върне днес или утре.

— А вие вярвате ли, че е жив? — попита ме тя, както бе ме попитала при първата ни среща до черковната ограда.

— Вярвам — казах й.

И това бе истината, но истината на любовта, която ме съединяваше напълно с нейното същество и не ми позволяваше да мисля различно от нея. При това и аз бях запленен от личността на Лекси, и аз го обожавах като сестра му, но в нейно отсъствие се питах защо така инкогнито бе заминал в чужбина, както се питах дали баща й е извършил предателство. От решението на тази загадка единствено зависеше щастието ми, а всяка загадка поражда съмнение. Както и всяко съмнение пък се поддава на най-несъстоятелни доводи, докато се превърне в самоизтезание. Не съм сигурен дали брат ми проумяваше това, но още в самото начало започна да ми внушава съмнение в намеренията на Нуша, тъй като вярваше, че тя ми се натрапва поради нечисти съображения от страна на нейното семейство. Отпървом бе по-снизходителен, съветваше ме да не се занимавам изобщо с жени („Нали искаш спокойствие?“), защото е вредно за здравето ми, докато една вечер открито ме нападна и обвини в ренегатство.

Същия ден Нуша ми дойде на гости. Случи се така, че и Анани си беше в къщи и за пръв път разговаряхме, ако не се смяташе онова договаряне да живея при него, което стана на полето, и то в тъмното. Връщаше се от нивата, аз се метнах в каруцата зад гърба му, попитах го дали ще ми даде една стая, той се съгласи и толкоз. Откак бях му станал квартирант обаче, той отбягваше да ме среща. Сутрин ставаше в тъмни зори, когато спях, и тръгваше за нивата, а вечер аз се прибирах, когато той спеше. Понякога прозорецът му светеше, но щом ме усетеше на двора, загасяше лампата и се спотаяваше. Все пак успявах да го наблюдавам. Сутрин запрягаше каруцата и преди да отиде на нивата, донасяше бъчва вода, поливаше зеленчуковата градина, плевеше или свършваше някоя неотложна домакинска работа. Макар да предполагаше, че по това време спя, той пристъпваше на пръсти, готов да се шмугне в обора или някъде зад къщата, ако се покажа на прозореца или изляза на двора. Но и аз спях леко или дори не спях, не можех все още да свикна с новото си положение, четях, докато ме заболят очите и задрямвах с книга в ръка. Колкото и предпазливо да се измъкваше от стаята си, чувах стъпките му по чардака и по стълбите, които бяха под прозореца ми, ставах също така предпазливо от леглото си и го наблюдавах. В първите дни се криех в най-отдалечения ъгъл на стаята, защото се страхувах да не ме забележи, не смеех и да го гледам отблизо. В същото време изпитвах угризение към този човек, който бе нарушил досегашния си начин на живот заради мен, измъчвах се, че не мога да му изкажа своята признателност, задето ме бе приел под своя покрив. Не можех да преодолея погнусата си от него, той го знаеше и въпреки това пристъпваше на пръсти в собствения си дом, за да осигури спокойствие на един чужд и заразноболен човек.

Трябваше да преодолея погнусата си на всяка цена, иначе щях да направя живота му още по-тежък. Започнах да се крия в предния ъгъл до прозореца, за да го гледам само от един метър разстояние, когато слиза или се качва по стълбите. Усилието ми да се приближа към него се превърна в увлечение. Ослушвах се непрекъснато да чуя стъпките му и бързах да застана в ъгъла до прозореца и нарочно го очаквах да се появи. Любопитно ми бе да надникна в стаята му, ала на вратата неизменно висеше огромен кофар. Само веднъж бе забравил да заключи и аз се вмъкнах в стаята му. Ако се съдеше по подредбата на двора и външността на къщата, не биваше да очаквам, че ще видя някаква смрадлива бърлога на самотник, и все пак бях изненадан от чистотата и уюта. Стените синкавобели, подът замазан с червена пръст и застлан с черги от разноцветни парцали, дървен креват с изрязани фигурки и цветя на двата плота, в ъгъла ракла от чам, над раклата полици със съдини, с една дума — картинка от детско списание, в което е изобразен интериор на типичен селски дом. (Тогава все още не знаех, че през свободното си време Анани се занимава и с дърводелство.) На стената бяха окачени три снимки в дървени рамки и стъкло — три портрета на Анани във войнишка униформа. На двете снимки бе с приятели, на едната — сам в едър план до кръста. Познах го по челото и очите, каквито се бяха запазили и досега, челото широко и квадратно, очите тъмни, леко присвити и косо разположени към носа. Тези очи, които се бяха превърнали в две светилища на отшелническа самота, през ония години са гледали с дързостта на надеждата. На мястото на гнусливото нищо, което кърпата прикриваше сега, тогава е имало прав римски нос, източено скулесто лице, тънки мустачки, плътно стисната кипра уста и леко раздвоена брадичка. Забелязах още нещо, което всъщност ме порази най-силно. Между печката и задната стена имаше кръгла софра, покрита със синя покривка на бели ивици, а върху покривката пет паници, пет дървени лъжици и пет вилици от посивял никел. Съответно на петте прибора около софрата имаше ниски четирикраки столчета. По единия прибор и по едното столче имаше следи от дългогодишна употреба. Означаваше ли това, че през годините на самотата си Анани бе живял с едно въображаемо семейство от жена и три деца и всеки ден бе обядвал и вечерял с тях? Не правеха ли същото и други хора от селото, като слагаха на софрата си паници с ядене за невръстно погиналите си деца, не слагаше ли и майка ни паница на софрата след смъртта на баща ни? Анани бе заживял в една измислена действителност, не живеех ли и аз с илюзията, че съм здрав, че Нуша ме обича, че ще се оженим скоро и ще имам семейство и деца?

Оттогава заживях с другия образ на Анани, с вътрешния образ на войничето с римски нос и скулесто лице, което бе станало четиридесетгодишен мъж, непримирен с нещастието си и успял да го превърне в един смислен трудов живот. Как се извърши това малко чудо с мен, по силата на внушението или на извънмерното състрадание, не мога и досега да си обясня. Но истината е, че успях да се поддам на зрителна и духовна измама, да заменя действителния физически образ на Анани с вътрешния му образ и да общувам с него като с всеки друг човек. В оня ден той бе останал у дома си да почине или да свърши някоя домакинска работа, но докъм три часа следобед не се показа навън, може би защото и аз си бях в стаята. Вечерта бе насрочено събрание с комунистите и отечественофронтовците, което щеше да се проведе в гората, и аз трябваше да изнеса доклад за политическото положение. Съветската армия бе стигнала до границата на Румъния и ние бяхме получили вече инструкции да се готвим за завземането на властта. Бях нахвърлил вече доклада си, когато чух Анани да излиза от стаята си. Излязох и аз и го засякох насред пруста, човекът се втрещи за миг и поиска да слезе по стълбите, но аз застанах пред него.

— Бай Анани — рекох му, — скоро ще стане месец, откак живеем заедно, а все не можем да се видим и да си кажем по някоя дума.

Той пристъпи към парапета на чардака и ми даде рамо.

— Ного раота, знаиш, секи ден на ниата…

Разговаряхме за жътвата и за много други неща, разговаряхме и за войната, защото той се заинтересува докъде са стигнали руснаците. Стояхме рамо до рамо и колкото пъти се обръщах към него, той извръщаше глава на другата страна, за да не го гледам в лицето. Беше напрегнат, чувах как дъхът му пресеква, опипваше краищата на кърпата, за да провери дали са добре затъкнати под калпака му, и пръстите му трепереха. Така ни завари Нуша. Тя бе минала през градинската врата и се показа иззад къщата внезапно. Пръв я видя Анани, защото гледаше все на тая страна, побутна ме с ръка и се скри в стаята.

— Виждате ли как ви намерих — говореше Нуша, като буташе с една ръка велосипеда, а в другата държеше някаква мукавена кутия. — Щом вие не дойдохте у нас, аз дойдох у вас. Както в приказката за Мохамед и планината.

— Моля, не съм обещавал — казах и слязох при нея на двора.

— Не сте обещавали, но не сте и отказвали. А ето ви и подаръка, заповядайте! — докато развързвах канапа на кутията, Нуша се усмихваше, като че бе извършила пакост и очакваше снизхождение. — Няма да ми се смеете, нали, обещайте!

Да й се надсмея, господи! И сега се вълнувам при спомена за този подарък. В кутията имаше тъмнокафяво и рошаво мече с черни очички и синя панделка на шията. Не ще и дума, бях развълнуван и размекнат, както винаги в нейно присъствие, и навярно преувеличавах значението на подаръка до степен на символ, но тогава си помислих, че чрез това мече тя ми подаряваше чистотата на детството си. А тя по най-трогателен начин не съзнаваше това, гледаше ме с топлите си лешникови очи и ми говореше, че татко й й купил мечето, когато била осемгодишна, играела си с него допреди няколко години и сега „не знам защо“ й хрумнало да ми го подари. Няма да се оскърбя от тази шега, нали?

Стоян ни изненада привечер, когато седяхме в дъното на двора. Не влезе при нас, а ме повика от вратника и се скри зад живия плет, с което даваше да се разбере, че не желае да се среща с Нуша. Никога дотогава не бях се чувствувал така жалък и гузен като хванат на местопрестъпление. Не бях обещавал на Стоян, че няма да се срещам с Нуша, и все пак изпитвах вина пред него. И не само пред него, а пред себе си. Ето тази страшна мисъл мина през ума ми — че изпитвам вина пред себе си, задето обичам Нуша. Защо, запитах се, и не успях да си отговоря. Не бях мислил за това, а и нервите ми бяха изострени до краен предел и не можех да се владея. Минах през двора с подкосени крака и излязох на улицата. Стоян бе изпаднал в някакво тихо изстъпление. Носът му бе побелял, стори ми се, че и около устата му има бял кръг и този кръг се усмихва. Наоколо всичко бе потънало в бъз и пелин, тежката им отровна миризма навяваше пустота и скръб. А Стоян се усмихваше с побелели устни и неумолимо ме пронизваше с присвити очи.

— Събранието за тази вечер се отменя.

На обяд бяхме обсъждали точка по точка доклада, а и да се отмени събранието бе невъзможно. Нямаше как да се съобщи на хората, защото бяха пръснати по нивите. Разбрах, че ме лъже, и му го казах. Той се пресегна и взе мечето, което бях забравил в ръката си.

Повъртя го, огледа го от всички страни и с жест на омерзение го захвърли в бъзака.

— Събрание ще има, но ти няма да дойдеш. Другарите се страхуват от тебе, защото се любиш с дъщерята на Петър Пашов.

И това бе лъжа. Сигурен бях, че никой от комунистите не му е казвал подобно нещо, освен ако той сам не го е внушил на някого от тях, за да има коз срещу мен. Идвал е да обсъдим още веднъж доклада или е минавал случайно по улицата и като е видял Нуша, възползвал се е от случая да се разграничи от мен или поне да ме изплаши.

— Щом не ме допускаш на събранието, няма да настоявам.

Какво друго можех да му кажа?

— То се знае, ще предпочетеш да останеш при госпожицата си. Не аз, а другарите не те искат, страхуват се да не ги издадеш на Пашов. Сега фашистите са най-безмилостни, виждат, че краят им наближава, и убиват без съд, само с едно нарочване. Като знаят, че искаш да му ставаш зет, хората се страхуват да не се изпуснеш за нашите работи пред него и той да ни издаде на полицията. Всички знаят, че е предател, и смятат, че ако имаше партизани в нашия край, досега щяха да го ликвидират. И по-късно няма да му се размине, но кой ще гарантира, че дотогава ще мълчи? И ти не можеш да гарантираш. — Стоян шептеше, но шепотът му бе така зловещо силен и така болезнено отекваше в мозъка ми, та ми се струваше, че се чува из цялото село. — А може и да замълчи, за да отърве кожата, но само при условие че се сроди с нас. Надява се, че ще потулим предателството му. Я ми кажи, знае ли тази госпожица, че си болен от туберкулоза?

— Знае, разбира се.

— Ей това исках да ми кажеш, мили братко, ей това! — каза Стоян и сатанинска усмивка разкриви лицето му, което гореше като в треска. — Ти си ме учил на всичко, каквото зная в този живот, от тебе го зная. Моята най-сърдечна братска признателност сегда, нине и присно, и вовеки веков, както казва дядо поп. Не смея да те уча за нищо, но ще те попитам, само ще те попитам, кое момиче ще поиска да свърже живота си с един болен мъж. И за какво, и за колко време? Мислиш, че твоята Нуша не знае за бакиите на баща си? Не само че ги знае, ами най-подробно е инструктирана да държи връзка с тебе. Ако оздравееш, ще оздравееш не по-рано от година и половина, така казват лекарите, нали? Войната ще завърши след няколко месеца, не повече, ние ще започнем да изграждаме нов живот, а хора като Петър Пашов ще си живуркат живи и здрави. Не е чудно и някакви заслуги да си измислят. Нали синът е комунист? Комунист, но къде го? Като е толкова голям комунист, какъвто го изкарваш, коя власт ще му даде паспорт да замине в чужбина и за какво ще му го даде? Та ако не оздравееш… искам да кажа… Извинявай, аз говоря с теб за последен път и съм длъжен да ти кажа всичко, всичко. Ако пък не оздравееш, то ще бъде не по-рано от година и половина, и Пашови пак ще имат сметка… Искам да кажа, че ако умреш, ще умреш заради тази жена, заради нея не отиде да се лекуваш и остана в този джендем. Да речем, че един ден се ожените и заживеете, а какво ще кажат хората? Кралевите открай време приказват за класова борба, а са се сродили с богаташка дъщеря, и то дъщеря на техен идеен враг и предател. С какви очи ще гледаш света? Всичко, което сме постигнали за толкова години, сега ще го затриеш заради една жена, ще окепазиш идеите си и честта си на комунист. Иди, иди при Петър Пашов, предупреди го да се пази, а нас да хвърли в огъня. А може вече и да си му издал някои наши тайни…

Стоян бе изпаднал в истерия и говори много повече, отколкото си спомням сега, все така трескаво и несвързано, повтаряше едни и същи неща, молеше, заплашваше, вещаеше ми позорен край на изменник. Когато най-после си отиде, намерих мечето в храстите и се върнах в двора, ала не заварих Нуша. Дали бе чула какво говори брат ми и избягала завинаги или не бе посмяла да се обади, преди да си тръгне? Върнах се в стаята си и не излязох оттам два дни и две нощи. Лежах, опитвах се да чета, размишлявах. Това бяха едни от най-тежките дни в живота ми. Само при мисълта, че никога вече няма да видя Нуша, сърцето ми се късаше от болка, но повече не биваше да се срещам с нея. Не можех да й кажа дори истинската причина за раздялата, защото баща й можеше да се възползва от това. Когато размишлявах за него и за сина му, винаги си казвах, че не бива да се поддавам на пристрастие. Бях бъдещ адвокат или съдия и знаех, че трябва да съдя себе си и другите със затворени очи. Знаех, че всеки човек малко или много се поддава на внушение, и напрягах всичката си воля да се предпазя от тази слабост. Още в гимназията учителят по психология правеше опити с нас, за да ни покаже, че хората се поддават на внушение. Веднъж ни даде да помиришем една епруветка, пълна с някаква течност. Тридесет души — тридесет различни миризми. А епруветката беше пълна с чиста вода.

От краткия разговор, който имах с Петър Пашов, най-силно впечатление ми бе направил въпросът му, когато ставаше дума за писмото на сина му: „Ами ако го е писал под дулото на някой пищов?“ Той, разбира се, и да знаеше, нямаше да ми каже защо и как е заминал синът му в чужбина, но защо допускаше, че е бил принуден да напише това писмо, и то на немски език? Дали не намекваше, че Лекси като много отговорен партиен работник е отвлечен по някакъв начин и похитителите му са го принудили да напише това писмо, за да го компрометират и същевременно да предупредят близките му (подобни писма бяха може би изпратени и до негови другари — съратници). Но заминаването му в чужбина можеше да бъде организирано и от партията, за да поеме там някаква отговорна работа. Въпросът бе защо е заминал и на кого служи. Можеше да бъде и провокатор, можеше да бъде и работник в съветското разузнаване. Това знаеха само ония, на които служеше, а у нас оставаше само съмнението и то можеше да погуби семейството му. Колкото до бащата, работата изглеждаше по-проста. Един заможен селянин мрази комунистите с пълно основание за себе си и със същото основание се бори против тях. Но дали е извършил предателство, и ако го е извършил, дали би посмял да използва дъщеря си като заложница, както твърдеше брат ми, за да го спасява, когато му дойде времето? Защо пък не? Женският чар винаги е играл първа роля в историята на шпионажа и навсякъде, където е било нужно заслепението на мъжете, и малцина са му устоявали. Може би и аз съм един от тях? Обичах Нуша, но дали и тя ме обичаше така безкористно и беззаветно? Трябва да съдя за нея безпристрастно, казвах си, да потисна чувствата си и да видя истинското й лице. Тя се държеше с мен като със здрав човек, нито в една нейна дума, поглед или жест не долавях съжаление или страх от болестта ми. Не проявяваше и любопитство защо съм напуснал дома си, как живея при безносия и как се чувствувам. Не желаеше да й напомням за болестта си по какъвто и да е начин и ако се опитвах да го направя, променяше разговора и ме отвличаше с друга тема. Това можеше да се дължи на любовта й към мен, но можеше да бъде и съображение. Мълвата можеше да я укори и сигурно я укоряваше, задето се е свързала с охтичав човек, а тя да се оправдае, че не го е вярвала. Родителите й не пречеха на нашата връзка и даже я поощряваха — при всяка среща тя ми предаваше поканата им да ги посетя. Как й позволяваха да ми идва сама на гости? Тя бе „учена“ и навярно се ползваше с известна независимост и все пак за селяни като тях бе трудно да пренебрегнат тогавашните предразсъдъци. Мнозина от селяните вече ми бяха подхвърлили, че „госпоицата Пашова ми иде на крака“. А може би и родителите й преследваха тъкмо тази цел — да се даде гласност на нашите връзки и да ме обвържат с общественото мнение.

Каквото и да беше, трябваше да скъсам с Нуша или поне да прекратя връзките си с нея за известно време, докато се изясни положението на баща й. Иначе рискувах да опетня не само името и цялата дейност на брат си, но и да погазя собствените си принципи. Поетът е казал „светът сега нази гледа“ и аз можех да кажа за себе си и за брат си, че сега не само селото, но и цялата околия „нази гледа“. Ние бяхме учили хората на комунистическа нравственост, ние проповядвахме, че комунистът е длъжен да се лиши от всичко лично и да отдаде силите и чувствата си на революцията. А революцията предстоеше.

На третия ден излязох от стаята си, минах през градинската врата и тръгнах по пътя за Житница. Отивах да направя това, от което най-много се страхуваше брат ми. Отивах при Петър Пашов да му издам една наша тайна, а именно, че комунистите го смятат за предател, и така да се опитам да узная истината от самия него. Сърцето ми се разбунтува със страшна сила против всички разумни доводи за вината му и властно ме водеше напред. Съзнавах, че може би върша престъпление, че не бива да се доверявам на сърцето си, то е сляпа, неведома сила, може да дари на човека най-върховно щастие, но може да го отведе и в низините на ада. Ала не се върнах назад. С цената на всичко трябваше де узная кой е Петър Пашов и кой е синът му Александър Пашов.

Едва бях стигнал до вратника, и насреща ми изскочи Нуша на велосипеда си. Тя бе така радостно изненадана от срещата ни, че не забелязваше състоянието ми, и щом слезе от велосипеда, започна да ми разказва съня си. Сънувала ме в черни дрехи, като слизам по нанадолнище и потъвам в някаква червена бездна. Черният и червеният цвят били на хубаво, очаквала ме някаква радост и тя дошла да ми го каже. Сърцето ми тръпнеше от радост, че я виждам, и в същото време се питах как се е решила да дойде, след като се бяхме разделили преди няколко дни, без да се сбогуваме и без да си определим нова среща. Дали бе чула какво ми е говорил брат ми и въпреки това бе дошла, или си е помислила, че той има да ми съобщи нещо поверително във връзка с партийната ни работа? Тъй или иначе бе си отишла като напъдена и всяка госпожица на нейно място в такъв случай би проявила известно честолюбие. Или тя „нямаше“ време за подобни предразсъдъци?

Дали защото трябваше да се разделя с нея завинаги или временно, но ми се струваше, че никога дотогава не е била така прелестна. Беше облечена в морскосиня блузка на бели капки и светла пола, късо подрязаните й коси бяха разпилени като косите на палаво момче, лицето й, хванало загар, сияеше с някаква вътрешна светлина. Докато ми разказваше съня си, аз съобразявах как да я отпратя и съзнавах, че нямам сили да го направя. Да, мислех си, тя вярно е прозряла състоянието ми чрез съня си, аз действително съм попаднал в „червената“ бездна на любовта, където изнемогвам от угризения за изгубеното си достойнство. Ако се окажеше, че тя е подставено лице и както твърдеше брат ми, чрез любовна игра се опитва да спаси брат си и баща си от народното възмездие, то аз ще заслужа още по-тежко възмездие. Така че дори да играеше несъзнателно някаква роля и да ме обичаше искрено, трябваше да прекъсна връзките си с нея, докато се изясни положението на баща й. Предната вечер по Радио Москва бяха съобщили, че Трети украински фронт е обкръжил германските групировки в района на Яш — Кишинев. Както и да се развиеха военните действия, един месец бе най-дългият срок до идването на Съветската армия у нас, а през това време съдбата на Нушиния баща ще се е решила по някакъв начин. Бях намислил също така да се свържа тайно с него и да му съобщя, че е обвинен в предателство. Ако действително бе предател, той щеше да вземе някакви предпазни мерки и това щеше да бъде доказателство за вината му.

Слънцето залязваше вече и над селото бе легнала оная предвечерна, уморена от труд и зной августовска тишина, която отдъхва с уханието на зрели плодове, овършана слама и шумове отблизо и далече. В горната махала глухо бумтеше вършачка, над дворовете и градините се носеше лек, златист облак от сламена прах, от комините бавно и тържествено се въздигаше отначало гъсто бял, а отпосле ефирно син като от лули дим, откъм полето звъняха каруци, в гъстата и изпепелена от горещината шума на градинските дървета свадливо цвърчаха врабци. И всичко това, и шумовете, и миризмите, се сливаше в една морна въздишка на работния ден, който след час щеше да седне на софрата, а след това да се отдаде на краткотрайния, дълбок и сладък летен сън. Дали и аз щях да затворя очи за сън, или щях да седя в леглото с книга в ръка, или щях да бродя из градината и полето до сутринта, както правех от седмици насам? По цели нощи бях обмислял как да постъпя с Нуша и баща й, дойде време да действувам, а нямах нито смелост, нито желание за това. Дали не щях да извърша кощунство над сърцето си, над Нушината невинност и дори над природата, замряла в този прекрасен миг на съзерцание, ако обявя една раздяла, против която се бунтува цялото ми същество?

Може би всичко между нас щеше да свърши до градинската врата или някъде по пътя, ако хазаинът ми Анани не бе се задал откъм полето. Той все още се смущаваше от мен, а като видя Нуша, спря каруцата за миг, после изви по другия път, за да влезе през другата врата в двора си. Помолих Нуша да влезем по-скоро в къщи, за да му дадем възможност спокойно да си гледа работата. Досегашните ни срещи ставаха все навън, на двора или сред полето, и Нуша влизаше за първи път в стаята ми. Подредбата ми, ако можеше да се говори за някаква подредба, бе съвсем скромна — върху пръстения под шарена черга от парцали, маса, няколко стола, легло и два големи рафта с книги, които Анани на бърза ръка бе измайсторил, след като бях се настанил при него.

— Колко много книги имаш! И брат ми има, но не толкова много — каза Нуша, като разглеждаше книгите с извита глава, така че да може да чете заглавията им. — Ах, ето „Ана Каренина“! Още преди няколко години исках да я прочета, но Лекси каза, че съм още малка, и скри книгата. Моля ти се, дай ми я да я прочета. След няколко дни ще ти я върна. Може ли да я погледна?

— Разбира се. Но защо не седнеш?

Нуша взе книгата, седна до масата и започна да я прелиства.

Сега вече трябваше да й кажа за предстоящата ни раздяла.

— Нуша, завчера ходих в града на лекар и той настоява да се настаня в някой планински санаториум. Иначе има опасност болестта ми да се усложни и да се отворят други каверни. Ако пък не мога да постъпя в санаториум, да се усамотя напълно, да не се срещам с никого. Знаеш, че тукашните хора, които боледуват от туберкулоза, си правят колиба в гората и живеят там сами. Може би ще се наложи и аз да се усамотя в гората.

Сякаш за да потвърди казаното, в гърдите ми се надигна спазъм, едва успях да извадя от джоба си металическата кутийка, извърнах се гърбом към Нуша и се изхрачих. Когато се съвзех от пристъпа на кашлицата и се обърнах отново към нея, тя бе станала от стола и ме гледаше с блеснали, неподвижни очи. Загарът на лицето й се бе превърнал в кафява бледост, ръката й бе замряла върху книгата на масата. Вечерта нахлуваше през прозореца на хладни вълни заедно с гаснещото и нежно зарево на залеза, в двора покрай оградата се утаяваха синкави кълба здрач, предметите губеха очертанията и цветовете си и се сливаха в тъмни петна.

— Кога ще заминеш? — попита Нуша.

— Може би утре или вдругиден.

— Ти си се приготвил?

— Нямам кой знае какво да приготвям.

Нуша заобиколи масата, пристъпи до мен и аз видях, че трепери като в треска, а очите й още по-силно и сухо блестят.

— И аз ще дойда с теб! — каза тя. — Ще си взема стая до твоята и…

— Но как така, Нуша? Това е невъзможно.

— Нима не желаеш да дойда с теб? Кажи ми, моля ти се, кажи ми! — Но тя не ме оставяше да й кажа нещо, а продължаваше да говори като в изстъпление. — Ще съобщя на мама и татко още тази вечер, че ще дойда с теб в санаториума да ти помагам. Те ще се съгласят, непременно ще се съгласят, няма да ми попречат. И пари ще ми дадат. Те са добри, те те обичат и знаят, че трябва да се лекуваш. Нали трябва да съм до теб, да ти помагам да оздравееш ден по-скоро. Зная, че ще оздравееш, но искам да съм по-близо до теб. Няма да ти досаждам. Ако не искаш да ме виждаш, ще ми оставяш бележки до вратата, за да ми съобщаваш от какво имаш нужда, и аз ще ти го доставям по същия начин.

Докато ми говореше така, тя се притискаше все по-плътно до мен, а аз отстъпвах назад. Виждах, че не е на себе си и не съзнава какво върши, отстъпвах и държах ръцете си като преграда между двама ни. Както винаги се страхувах да не я заразя, но тя хвана ръцете ми в своите и така здраво ги стисна, че усещах силата на пръстите й, топли и твърди като клещи.

— Ако ти не оздравееш… Ако ти не оздравееш, аз няма да живея! Знаеш ли това, знаеш ли?…

Седнахме на леглото ми и така, хванати за ръце, прекарахме около час, после я отведох до селото й. Аз карах велосипеда, а тя седеше в обятията ми. През целия път мълчахме, сякаш съзнавахме, че и с най-красиви думи не можем да изразим онова, което се бе случило между нас. Оставих я до дворната врата и се върнах пеш до нашето село. И на раздяла не си казахме нищо за предстоящото ми заминаване или за следващата ни среща, като че бяхме се превърнали в един ум и едно тяло и нямаше защо да споделяме гласно мислите и желанията си.

На следния ден едва изчаках вечерта, за да тръгна към Нушиното село. Бях решил да отида у тях, без да ме е канила, но и тя бе тръгнала към мен, та се срещнахме насред пътя. Как съм изглеждал в очите на хората в това усилно време към края на жътвата и началото на вършитбата, в навечерието на такива политически събития като навлизането на Съветската армия у нас, разбрах по-късно от приятели и, разбира се, от брат ми. В неговите очи съм изглеждал, то се знае, най-жалка личност, заради която е „изгарял от срам“ пред хората и особено пред комунистите. Съзнавах, че тъкмо в това напрегнато време, когато се ковеше политическата съдба не само на партията и народа, но може би и на целия свят, не бива да се отдавам на личните си чувства до такава степен, а още по-малко да поддържам любовна връзка с дъщерята на евентуален наш враг. Понякога си мислех, че в любовта ми, тъй всеотдайна и красива, има нещо себично и неприлично за хората, сред които живеех, и все пак в края на деня пренебрегвах всякакви съображения и поемах към селото на Нуша или я очаквах у дома си. За заминаването ми в санаториум повече не стана дума, макар че през тези дни ми се отвори друга каверна.

Едва когато правителството на Багрянов подаде оставка и авангардните части на Трети украински фронт достигнаха нашата граница при Силистра, аз си спомних за опасността, която заплашва Нушиния баща. Бях чел художествена и политическа литература за революцията в Русия и знаех какво означава да бъде човек уличен в предателство на революцията. В разгара на стихията първите дни са беззаконни, няма следствие и съд за виновните и заподозрените. Не само който е бил, но и който ще бъде враг на революцията, е обречен на смърт. Ако се окажеше, че и братът на Нуша е работил против нас, същата обреченост щеше да тегне и над семейството им.

Първото нещо, което ми хрумна, бе да отида във Варна, където се бе водил процесът срещу дванайсетте младежи ремсисти, и да се запозная с делото. Не исках да хвърлям в тревога Нуша и семейството й, но все пак успях от разговорите си с нея да науча, че баща й дори не е призован на делото като ищец, не знаел кой е откраднал брезента на вършачката му, никъде никому не е съобщил за това, нито пък знаел, че брезентът е попаднал в партизаните. Най-вероятно е, казвал, Лекси да е наредил да го „откраднат“, но по̀ за вярване е, че някой му е взел парите. Като стана дума за пари, попитах Нуша колко пари струва пребиваването на Лекси в Швейцария и тя отговори, че баща й не му изпраща пари, защото не знае адреса му, и че пребиваването му в чужбина е мъчителна загадка за семейството им, макар да са уверени, че Лекси е изпратен там от партията. Тези и някои други факти ми даваха основание да вярвам, че Лекси се е „скрил“ в чужбина и работи за нас в разузнаването, а баща му не е и не може да бъде предател, дори да не споделя убежденията на сина си. Най-безспорният факт за невинността на Петър Пашов бе, че дъщеря му имаше интимни връзки с мен, които можеха да й струват живота или поне едно заболяване от туберкулоза. Според хората от селото нашата връзка се дължеше на моето отчаяние и на нейното безумие, а как си я обясняваха и допускаха тази връзка нейните родители, Нуша за това никога не говореше.

Потеглих за Варна да прегледам делото на дванайсетте младежи, за да се уверя напълно, че Нушиният баща е оклеветен или е жертва на някакво недоразумение. Единственият човек, който можеше да ми помогне да се добера до съдебните архиви, бе моят състудент и приятел Методи Савов, с когото преди година бяхме завършили юридическия факултет. Бащата на Метко, Георги Савов, бе един от най-известните адвокати в нашия край и имаше голяма клиентела. От Метко знаех, че е социалдемократ, и доколкото си спомням, по-късно мина в Комунистическата партия. Георги Савов бе защищавал почти всички подсъдими, подведени под Закона за защита на държавата, но в процеса на дванайсетте не бе участвувал по понятни причини. Оказа се, че Петър Пашов е негов дългогодишен клиент. Познаваше и Лекси, който идвал в кантората му да предава някакви поръчения на баща си. Когато му разказах накратко историята с откраднатия брезент, адвокатът остана учуден, че Пашов не е призован в съда като ищец или свидетел, след като е видял и познал крадеца и, което е още по-необяснимо, след като е съобщил на следствените органи името на крадеца.

Тримата дълго обмисляхме какво да предприемем и адвокатът предложи, преди да прегледаме делото, да се срещнем и говорим с Михо Бараков и да узнаем от него защо, въпреки показанията си в съда, пред свои другари е говорил, че Петър Пашов е предател. Истина ли е това или други заинтересовани лица са разпространили този слух. Поискахме разрешение от прокуратурата за свиждане с Михо Бараков в затвора, забавиха ни с два дни и накрая ни отказаха. Причините за този отказ бяха навярно събитията, които се развиваха с главоломна бързина, и всеобщата обърканост. На власт дойде правителството на Муравиев, който публикува декларация за пълен неутралитет. Мошанов бе упълномощен да води преговори за сключване на примирие с представители на Англия и САЩ. Сред гражданите се носеха слухове за приближаването на партизански отряди към града. Говореше се, че корабите и авиацията на Съветския приморски фронт потапят германски кораби, които бягат към района на Проливите.

Дните, през които очаквах разрешение за свиждане в затвора, прекарах у бившите хазаи на Нуша. Бях й казал, че отивам за ден-два при лекар, и тя ми даде писмо, за да не се лутам да търся хотел. Старците ме приеха много радушно и след като поговорихме, разбрах колко много обичат Нуша и брат й, който също живял у тях през ученическите си години. Следобед отидохме в съда и поискахме да видим делото, но и тук ни отказаха. Савов ходи при председателя на съда и при прокурора, но напразно — достъпът до архивите бе строго забранен. Само чрез вътрешен човек можехме да се доберем до тях и този човек бе следователят по делото. Докато Михо Бараков бе отричал в съда, че Пашов го е предал, следователят бе заявил, че тъкмо Пашов му е съобщил името на лицето, което е откраднало брезента му. Трябваше да проверим дали действително следователят е посочил Пашов като свидетел на кражбата. Савов узна от колегата си, който защищавал дванайсетте ремсисти, името и адреса на следователя по делото, но отказа да отиде при него. Не били в добри отношения и беше уверен, че Марчинков, така се казвал следователят, няма да го допусне до архивите в никакъв случай и няма да му каже нищо от онова, което ни интересува. Сега всички съдебни лица, и особено следователите по политическите дела, по понятни причини изчакват с голямо безпокойство предстоящите събития и нямат желание да дават каквито и да са обяснения по служебните си работи, особено когато са свързани с политически процеси. Ако все пак някой успее да се свърже със следователя Марчинков, не бива да е адвокат, защитавал в миналото комунисти или лица, подведени под ЗЗД. Така Савов отказа да се занимава с Марчинков и аз трябваше да се заема с тази работа.

Три пъти ходих у дома му и все не можех да го заваря. Една стара жена ме отпращаше на работата му, оттам ме изпращаха у дома му. Ясно бе, че се крие или вече е офейкал някъде извън града, а тава означаваше, че на съвестта му тежат много и тежки прегрешения. Над града се сипеше адска жега, асфалтът лепнеше по подметките ми, бях капнал от умора, бях и гладен. Храната, която си носех от село, вече бях изял в Морската градина, а не смеех да поискам пари назаем от Метко, нито пък да обядвам и вечерям с Нушините хазаи. Вечер се завръщах късно, когато те спяха, сутрин излизах рано и отказвах закуската, която ми предлагаха. Бях взел малко пари назаем от Анани, от тях бяха ми останали само за път и още два лева, с които си купих хляб и кило домати. Така до вечерта на третия ден. Нея вечер бях съвсем отпаднал от жегата, а имах и температура, но вместо да се прибера в квартирата, отидох още веднъж да потърся Марчинков. Моето постоянство не можеше да не му направи впечатление, ако все още не бе офейкал или се спотайваше у дома си. Уверен бях, че ме е наблюдавал отнякъде или е подслушвал разговорите ми със старицата, която неизменно молех много любезно да съобщи на господин Марчинков, че искам да му съобщя нещо много важно за самия него. Видът и поведението ми трябва да са му вдъхнали известно доверие и той най-после ме прие. Въведе ме в една стая с високи и отдавна небоядисвани стени, със скърцащи дъски на пода и завесени прозорци. От тавана висеше лампа без абажур и едва осветяваше средната част на стаята.

Мрачната обстановка ме изпълни със съмнения, че най-после ще разговарям с човека, когото бях търсил така упорито. Бях си представял жилището на един следовател, юрист по образование, ако не отрупано с разкош, то поне чисто и уютно. Мина ми през ум, че може би симулира бедност за всеки случай, като ме приема в такава стая, но и той самият приличаше на стаята. Бях стажувал в съд и виждал много следователи и бях си създал малко по-друга представа за този род хора, най-общо казано — физически по-внушителни и по-представителни. Този бе около петдесетгодишен, среден на ръст и слаб, почти кожа и кости, с рядка, ниско остригана коса, със сухо лице и силно изгърбен нос, тъй че лицето му изглеждаше направено от хрущял. Но най-силно биеха на очи ушите му, несъразмерно големи спрямо лицето му, с отворени напред раковини, сухи и прозрачни като криле на прилеп. Той знаеше, че има най-големите уши, ако не в цялата страна, то в града, какво поразително впечатление правят на другите и затова седеше пред мен в полупрофил, както навярно седи с всички събеседници. Но и очите му бяха големи, тъмни и топли и ме гледаха изпод заслона на челната кост като две умни същества. И ръцете му, които държеше отпред на скута си, малки, бели и изплетени с изпъкнали вени, изглеждаха някак умни, нежни и предпазливи.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той, след като седнахме един срещу друг под слабата светлина на лампата.

Представих му се и му казах всичко най-важно за себе си — име, презиме, месторождение, образование — и накрая добавих, че можем да бъдем полезни един другиму, ако разговаряме ясно и открито. Политическите събития така бързо се развиват, че ни налагат да пестим всяко излишно съображение и всяка минута.

— Да, слушам ви… — Очите му, ония умни и топли същества, застанаха нащрек изпод заслона на челната кост.

Толкова дълго бях обмислял какви въпроси да му задавам и с какъв тон да разговарям с него, а сега не знаех откъде да започна. Мисълта, че предстоящият разговор с този човек ще бъде съдбоносен за Нушиния баща и за щастието на двама ни, ме държеше в непрекъснато, все по-нарастващо напрежение и изопваше нервите ми до краен предел. Бях изтощен от дневната горещина, а на всичко отгоре и гладен. Щом толкова дълго и упорито отказваше да се срещне с мен, означаваше, че добрият изход от разговора ни щеше да зависи до голяма степен от въпросите и поведението ми. В желанието си обаче да водя с него откровен разговор казах, че съм комунист и имам връзки с всички ръководители на партията в окръга. Това, изглежда, му прозвуча като заплаха или поне като условие за предстоящия разговор. Белите му ръце, които лежаха на скута, трепнаха неспокойно, стори ми се, че държат под дланите си някакъв предмет. С вида и трескавото си безпокойство навярно съм изглеждал като нетърпелив фанатик отмъстител, дошъл да си оправи сметките с него, и сега не само очите му, но сам той застана нащрек.

— Интересува ме делото на дванайсетте младежи от миналата година. Нали вие водихте следствието по това дело?

— Какво по-точно ви интересува?

— Защо не сте призовали в съда главния свидетел Петър Пашов.

— Пашов?…

— Спомняте ли си за това лице? От него именно младежът Михо Бараков открадва брезента и тази кражба е причината за образуването на въпросното наказателно дело. Петър Пашов съобщава лично на вас името на крадеца и той е арестуван, след което при следствието се установява, че Михо Бараков е откраднал брезента по поръчение на партията.

Марчинков замълча и както ми се стори, погледна към един стар шкаф зад гърба ми. Мина ми през ум, че в този стар шкаф има скрит човек, който при нужда да му се притече на помощ и да бъде свидетел на нашия разговор. Но този човек, вероятно служебен палач на следователя, можеше да извърши насилие и над мен, след като така лекомислено заявих, че имам връзки с всички ръководители на партията. Можеше да ме подложи на изтезания, за да узнае имената им и да ги ликвидира, преди Съветската армия да влезе у нас. Не познавах, разбира се, ни един ръководител, казах го, за да си придам по-голяма тежест и да му внуша, че разговарям от името на хора, които утре могат да проявят известно снизхождение към него, ако то му е необходимо. Но знаех ли що за човек е следователят? Мнозина от хората като него реагираха различно пред предстоящите събития. Както се узна отпосле, едни изпаднаха в пълно отчаяние, други избягаха в чужбина, трети се опитаха да заличат следите си, като унищожаваха документи, свидетели и ония, от които очакваха възмездие. Много подобни мисли минаха през главата ми, докато той мълчеше. Обзе ме страх, че сам съм влязъл в капана му, откъдето няма да изляза безнаказано дори само за това, че се опитвам да го поставя в положението на следствен, и то когато времето работеше все още за него. Съветската армия бе достигнала нашата граница, но можеше да не я премине както очаквахме, днес или утре, а да се забави с месец по някакви тактически съображения. Марчинков и другите като него имаха известни шансове да действуват, както намерят за добре.

— Син ли сте на този… Пашов или роднина?

— Казах ви кой съм и що съм. Ето и личната ми карта. Трябваше още в началото да ви я покажа.

— Няма нужда… Аз не съм водил следствието по това дело, господине.

— Но в съда…

— Да, в съда са ви казали, че аз съм го водил. Но отначало. Поради известни причини трябваше да отстъпя следствието на друг. Не мога да ви съобщя името му, ще го научите в съда.

— В такъв случай моля ви, господин Марчинков, да ме извините за безпокойството. Жалко, че не сте водили следствието вие. Имам чувството, че щяхте да ме осведомите напълно по въпросите, които ме интересуват. Сега, след като зная, че нямате участие в делото, мога да ви кажа, че не се застъпвам за комунист, а за безпартиен, но невинен човек — Петър Пашов. Той е заможен селянин, не се е занимавал с политика, но е наклеветен и невинността му трябва да се докаже на всяка цена.

— Разбирам ви — каза Марчинков и стана.

Станах и аз и видях, че в нежните му бели ръце няма нищо или бе успял да го скрие из джобовете си. Мина напред да ми отвори вратата и тогава усетих, че губя сили и краката ми се подкосяват. Залитнах назад и ако не бях се хванал за стола, щях да се строполя на пода.

— Позволете ми да си отдъхна за минутка — казах. — Прилоша ми.

— Вие сте болен, целият сте във вода.

— И болен, и уморен, и гладен.

— Отдъхнете си! — каза Марчинков. — Сега ще дойда. — След няколко минути се върна с малка дървена табла, в която бе сложил две кифли, чаша айран и буца сирене. — Подкрепете се, не се притеснявайте. И сакото си съблечете, защо носите сако в тази горещина? От туберкулоза ли сте болен?

— Да, как познахте?

— Брат ми боледува някога… Та казвате, че… как беше… Петър Пашов е наклеветен. Преди да отстъпя делото на дванайсетте на моя колега, ставаше дума за някой си Пашов, от Житница, струва ми се.

— Той е, той е.

— Синът му замина за Швейцария, нали? Познавате ли го?

— Да, приятели сме.

— И заради това приятелство сте тръгнали в такова тежко състояние да спасявате баща му?

— Не само за приятелството…

— Сам заявихте, че трябва да говорим открито.

— Разбира се. Влюбен съм в сестра му.

— Отговаря ли тя на чувствата ви?

— О, да, да! И родителите й знаят за нашата любов и са съгласни да се оженим, когато оздравея.

— Радвам се за вас, господин Кралев.

Докато разговаряхме, аз ядях. Съзнавах, че е неприлично да ям от ръце, които може би са се цапали с кръвта на невинни хора, ала не можех да устоя на глада. Между другото той бе влязъл в ролята си на следовател и като се възползуваше от физическата и душевната ми слабост, спокойно ме „изцеждаше“. Нямах воля за съпротива или дори за най-обикновена предпазливост. Питах се защо му изповядвам толкова съкровени неща и все пак му говорех, че искам да спася любовта и щастието си. По-късно, когато си спомнях за тази среща, изпитвах горчиво чувство, че не съм проявил необходимата гордост, но, от друга страна, разбирах, че каквото и да съм говорил на следователя, несъзнателно съм му давал да разбере, че има работа с човек, с когото не може, а и не бива да се размине току-така. Вероятно е разбирал много добре, че пред него стои болен и изнервен човек, който не е в състояние да се преструва, така че слабостта ми се оказа полезна. Доколкото бил чувал от колегата си, който водил следствието, а и от други служители в съда, името на Петър Пашов от Житница не е фигурирало в следствието, така че той никого не е обвинил в кражба на брезента. Тази версия е измислена най-вероятно от главния обвиняем Михо Бараков неизвестно по какви съображения…

— Млади колега, това ви се струва невероятно, нали? — каза той, като видя, че недоумявам и не му вярвам. — Бас държа, че го вземате за заблуда на врага с цел да всее смут във вашите редици. Добре, трябваше да предупредите Петър Пашов, вашия бъдещ тъст, че тръгвате да спасявате честта и живота му. Но вие не му съобщихте за намерението си, защото се боите да не би наистина да е замесен в тези история и да вземе някакви мерки, за да заличи следите на предателството си. Греша ли в предположението си?

— За съжаление — не — казах. — Но въпреки това искам да ми покажете делото. Само тогава ще ви повярвам напълно.

— Няма защо да ви лъжа, господин Кралев. Аз съм специалист и ако ми вярвате, никога не съм преиначавал фактите. Вие сте юрист и знаете мястото и значението ми в едно наказателно дело. От моето следствие зависи присъдата, т.е. процесът се подготвя от следствието. Може би тъкмо поради това ще допуснете, че мога да преиначавам фактите, било поради подкуп, било поради политически убеждения. От подкупи не съм имал нужда, защото в материално отношение не съм зле, а колкото до политическите ми убеждения — не принадлежа към никоя партия. Не съм фашист, нито комунист. Политическите идеи узурпират волята и съвестта на човека и го тикат към прегрешение. Но не съм и стерилен индивид. И аз служа на една идея, и тя е идеята да издирвам следите на едно престъпление. Само по себе си това издирване не е само наука, но и изкуство, на което съм се отдал още от младежките си години. Ако един ден се посветите на следователска работа, и то по призвание, ще разберете за какво ви говоря. Тя е една страст, създаване на роман, далеч по-интересен от написаните. Опитвал съм се да заставам между крайностите, за да съдя колкото се може по-безпристрастно деянията на хората. Крайният резултат от едно дело обаче зависи от умението и съвестта на прокурори, съдии и адвокати, които невинаги си служат съвестно с фактите, които им предоставям. Така стана и с делото, за което се интересувате. Най-напред следствието бе поверено на мен. Тъкмо бях навлязъл в работата, когато главният прокурор и някои лица от полицията започнаха да упражняват натиск върху мен. Заявих, че няма да позволя на когото и да е да се меси в работата ми. След няколко дни повериха следствието на друг колега, млад, амбициозен и преди всичко фашист. Той беше инструктиран от съответните органи да подготви следствието така, че с процеса да се нанесат няколко удара. А именно — да се разбие ремсовата организация, да се принесе в жертва Петър Пашов, като се противопостави на сина му, за когото в полицията се смята, че е отговорен комунист. Той е заминал за Швейцария да учи, но полицията не знае точно защо. Да се възвърне престижът на властта.

Обратът на Източния фронт се отрази твърде силно върху политическото съзнание на хората. Едни се разочароваха от фашизма, други се ориентираха към Русия, трети, комунистите и техните симпатизанти, минаха към пряка диверсионна дейност, партизанските отряди се разраснаха на брой и състав. Властта търсеше случай да сплаши политическите си противници и този случай се появи. По-точно тя го предизвика, за да покаже, че позициите й са силни и непоклатими въпреки кризата на Източния фронт и че няма да се церемони да накаже с присъди дори такива нищожни антидържавни прояви като даването на няколко лева в помощ на комунистическото движение. Затова процесът мина при такъв голям шум, затова се издадоха много присъди.

От казаното дотук навярно се досещате защо Михо Бараков е разпространил версията, че Петър Пашов е предател. От сведенията, които успях да събера за семейството му, разбрах, че баща му е изпечен политикан и дързък човек. Синът, най-малкият, се „включва“ в борбата активно след катастрофата в Сталинград. Най-заможният човек в селото не може да не си даде ясна сметка, както и всички като него, че трагедията при Сталинград е решила войната в полза на русите, следователно една политическа застраховка съвсем не е излишна. Болшевиките идват у нас, но ние си имаме в семейството комунист, инквизиран и хвърлен в затвора от фашистката власт. От известно време забелязвам, че мнозина търсят начин да се приближат към комунистите, без да подбират средствата. Страхът от болшевиките ги кара да стават техни съмишленици и да се излагат на известна опасност. Но случаят Бараков има по-далечен и сигурен прицел. Синът Пашов е компрометиран от баща си и ако въпреки това бъде оставен на отговорна служба, ще му се наложи да проявява снизхождение към грешките на другите.

Освен всичко това нашият син е пребит при разпитите в предварителния арест, но въпреки това е поел цялата отговорност върху себе си. Какво е виновен, че някои от арестуваните хлапетии не са издържали на инквизициите и са издали другарите си. Доколкото разбрах от колегата си, който дойде по време на следствието да се съветва с мен по някои работи, вашият герой Бараков оставя списъка на дванайсетте в квартирата си на такова място, че да бъде намерен много лесно от следствените органи. Имената им са написани от полуграмотната слугиня на хазаите му. Макар да бе фашист (завчера е избягал извън града) и безкрайно амбициозен, колегата все пак беше сериозно обезпокоен от машинациите, които му наложили да приложи в следствието, и дойде да се посъветва с мен. Казах му каквото мислех, но той се бе хванал вече на хорото и както се видя отпосле, не е могъл да устои на натиска на властите. Той ми каза още, че вашият герой по време на следствието е бил гримиран като пребит и на процеса е симулирал страдания от побоя, който му е бил нанесен.

На следния ден Марчинков ми предаде препис от присъдата на дванайсетте, сбогувахме се и аз веднага отидох при бившите хазаи на Михо, от които пък научих името и адреса на някогашната им слугиня. Казваше се Марга. Намерих я у дома й в квартал „Левски“. Седеше с мъжа си в градинката пред къщичката си и подклаждаше огнището. Беше някак уродлива и в лице, и в тяло. Мъжът й беше сляп, но много сръчно белеше картофи, нарязваше ги и ги слагаше в тенджерата. Причината за посещението ми бяха поздравите, които й носех от Михо Бараков. Казах й, че братът на Михо е отворил магазин за платове и има нужда от слугиня. Заплатата е хубава, а работата само до обяд, но слугинята трябва да знае да пише, колкото да записва имената на клиентите. Лъжех, както се казва, на провала, защото се страхувах, че ако й кажа истината, ще се изплаши и ще ме отпрати. Нямам представа как щях да се разправям с нея, ако проумяваше настъпващите събития и се запиташе какъв магазин ще отваря Миховият брат, когато търговците спускат кепенците и се чудят къде да се дянат. Не знаех обаче как другояче да изтръгна от нея ред или два, написани от ръката й.

Слепият мълчеше и белеше картофи, а тя стана и влезе в къщичката. Ето, мислех си, докато я чаках да се върне, досега съдбата на Пашов и семейството му зависеше от две големи уши, а сега от една уродлива жена. „Че аз зная да пиша, каза тя, като се върна с шише олио и седна до огнището. — Второ отделение съм свършила, пък и Михо нали ме учеше да пиша и чета. Добро момче беше пустият му Михо, ама взе, че влезе в затвора за разни щуротии. Живееше самичък в пристройката и аз му шетах, чистех му, перях го, гладех го. Някой път току рече: «Како Марге, я да те науча аз тебе да пишеш по-хубаво, че като стане комунистко, ще те направя директорка нейде.»“ Казах й, че наистина може да стане и директорка, само че сега трябва да видим дали пише четливо. Дадох й бележника си, тя го сложи на едно столче и започна да пише имената, които й диктувах. Бяха имената на дванайсетте. Щом написа петото име, тя се замисли. Уплаших се, че ще си спомни имената, които е писала под диктовката на Михо, взех бележника си, казах й, че харесвам почерка й и че след около седмица ще дойде да я потърси Миховият брат. Тя поиска да ме почерпи едно сладко от рози, но аз отказах. Сбогувах се и излязох на улицата.

Същия следобед потеглих с автобуса и привечер бях в Нушиното село. Нуша ме чакала три дни, чакаше ме и сега. Помислила, че с мен се е случило нещо лошо и се приготвила на следния ден да тръгне да ме търси. Понякога животът е така щедър на скърби или радости, че на човек сърцето може да се пръсне. В автобуса прочетох във вестника, че Съветският съюз е обявил война на България, което означаваше, че войските му всеки час ще преминат нашата граница. Носех и препис от присъдата, от която се виждаше, че Нушиният баща е наклеветен и сега вече не го грози никаква опасност. Докато разказвах ходенето си по мъките, за да разсея тази клевета, той слушаше така спокоен, че аз дори се почувствувах донейде онеправдан за усилията, които бях положил да спася живота му. Нуша и майка й преживяваха разказа ми с голямо вълнение, бяха изумени от постъпката на Михо.

— Та аз видях, че този парцал, брезента де, го няма на вършачката чак по жътва, когато машинистът рече да я приготви за вършитба — каза Пашов. — И през ум не ми мина да го търся или да ходя чак в града да съобщавам в полицията. Баджанакът искал курбан да ме принесе на комунистите, та дано му простят греховете от двайсет и трета година.

И той разказа за съдбата на селския учител от онова време. Имали се с баща му, защото служили в една рота, а после заедно ходили и на война. По събитията през двайсет и трета учителят се загубил за известно време, а като се върнал, поискал баща му да го скрие у дома си. Учителят бил от вътрешността на България, по време на въстанието водил чета и сега полицията го търсела из цялата страна. Баща му го приел, но след седмица при учителя идва човек с писмо. Като прочел писмото, учителят поискал веднага да го преместят на друго място, а ако нямат доверен човек, да го откарат някоя нощ до румънската граница. Баща му преградил мазето под хамбара и обещал да го пази от полицията, докато това е нужно, но учителят настоявал да се махне.

Петър Пашов предложил на баща си да заведе учителя в нашето село при Стою Бараков. Били баджанаци, роднини били, доверил му се. Още от първата дума се съгласил, дал честна дума да пази тайна. Пашов наминавал да вижда учителя и да му оставя чисти дрехи и нещо за ядене. Веднъж учителят го помолил да отнесе писмо до някакъв човек. Ходил до Варна, предал писмото на уречения адрес и донесъл отговор. Учителят го прочел и помолил стария Пашов да отиде при него да се видят. Като се върнал в къщи, старият казал, че учителят трябва да замине за Варна идната сряда, а оттам — за Съветския съюз. Когато Пашов отишъл в сряда вечерта да го вземе и откара с каруцата до Варна, Стою Бараков започнал да се вайка и да се бие по главата. Учителят бил изчезнал. Излязъл предната вечер както винаги да се разходи из градината и не се върнал. Пашов му повярвал, не знаел, че баджанакът му е сговорист. Минало месец след тази случка и го назначили за кмет. Скоро след това купил на безценица двеста декара общинска земя, оземлили го още толкоз и станал най-богатият в селото.

След години старшият стражар на общината казал на Пашов, като се заговорили за ония времена, че Стою Бараков предал даскала на властите. Дошъл в общината и съобщил на полицейския пристав, който се случил в общината, кога и как да го хванат. Същата нощ бай Дончо получил заповед да арестува учителя и да го откара в града. Като научил за тази работа, старият Пашов се поболял от мъка. „Хубаво я свършихме ние с тебе, хвърлихме човека в устата на вълка и сега не знаем жив ли е, умрял ли е!“ Така говорел до края на живота си, защото го борела съвестта, и се заклел да не стъпва в къщата на Баракови и да не ги приема у дома си.

— Не зная следователят каква цел е гонил, но правилно ти е изложил политиката на Бараков — допълни бай Петър Пашов. — Навремето ни заплашваше, че ако си отваряме устата за учителя, ще съобщи на властта кой го е крил у дома си. Преди време говореше, че комунисти като сина ми трябва да ги държат зад решетката, но като видя накъде върви работата, направи сина си комунист. Хем да измие позора му от онова време, хем да лепне черно петно на сина ми чрез моето предателство. Добре си направил, че си разкрил машинациите му, и все пак всичко ще зависи от Лекси. А къде е той, жив ли е и кога ще си дойде, един господ знае…

Безпокойство и тъга мина по лицето му, а майката се прекръсти и очите й се напълниха със сълзи. Искаше ми се да ги утеша и казах, че според следователя Марчинков, на когото може да се вярва, полицията смята Лекси за много отговорен комунист, „скрит“ или внедрен някъде в чужбина, а щом полицията го твърди, то на Лекси предстои да се върне веднага след влизането на съветските войски у нас. Разговаряхме още много и привечер станах да си ходя, но Нуша и родителите й за нищо на света не искаха да ме пуснат и ми предложиха да нощувам у тях. Отказвах да остана, но по време на вечерята съм заспал. Спомням си само как Нуша и майка й ме придържаха под мишниците и ме водеха нанякъде, чувах някакъв тих глас да ми казва „тука, тука“.

По обяд потърсих брат си в читалището, където той ходеше всеки ден да слуша новини. Не бяхме се виждали повече от месец. Не смеех да отида у дома, защото знаех, че жена му Кичка се страхува да не заразя детето, а и те не ме потърсиха. Известно време след като бях напуснал дома, Кичка ми приготвяше ядене и го оставяше под навеса на хамбара, където обядвах и вечерях сам. Когато отношенията ни с брат ми се влошиха, аз престанах да се храня у тях, Кичка ми изпрати ядене по една съседка, но аз го върнах. Върнах и парите, които брат ми бе изпратил по чужди хора. Дадох им да разберат, че не приемам подаяния от тях. Брат ми ми изпрати и писмо, с което ме молеше да приема парите му и да отида в санаториум. Знаех, че се измъчва и заради болестта ми, и заради любовта ми към Нуша, която, според него, ме бе опропастила и като човек, и като комунист „тъкмо сега, когато нашите надежди са почти сбъднати“. Така ми пишеше в писмото си. А „тъкмо сега“ аз бях най-щастливият човек на света. Оставаше ми може би още малко да живея, но бях щастлив. Любовта ми към Нуша, застрашена от настъпващите събития, бе спасена завинаги. Спасена бе и братската ми любов, без която със Стоян щяхме да зачерним живота си. Сега аз му носех това спасение в една зелена папка с твърди корици, на която бе написано „Препис от присъдата по наказателно дело номер еди-кой си“. Този препис щеше да премахне недоразуменията между нас и отново да отвори сърцата ни един за друг.

По радиото съобщаваха решението на правителството да скъса дипломатическите си отношения с Германия и да й обяви война. Съобщиха още, че правителството е издало наредба закон за даване амнистия на политическите затворници. След новините помолих брат ми да излезем навън, за да му съобщя нещо извънредно важно. Изненадата му бе толкова голяма, че той спря и замълча цяла минута, после по лицето му мина нещо като усмивка.

— В града ли ти го пошепна някой или там?

Той посочи с глава на запад, където бе Нушиното село. Казах му, че „там“ нямат нищо общо с тази работа и все пак са оклеветени. Сега усмивката му изразяваше разочарование. Ето, значи, извънредно важното нещо, което имам да му съобщя — нов и безполезен опит да оневиня Пашови. Но когато прочете преписа от присъдата, остана изумен. Бяхме седнали в двора на Анани, под сянката на ореха. Беше силно пребледнял и по челото му се появи пот на едри капки. Взех папката от него и тогава той каза:

— Страшно е това, дето го пише… Ако е вярно.

— Съмняваш ли се?

— Да не би този следовател да е фалшифицирал преписа на присъдата? Сега те са готови на всичко, само да отърват кожата.

Казах му, че още утре може да отиде в града и сам да свери преписа с оригиналния текст, тъй като следователят е на наше разположение. Разказах му и за предателството на Стою Бараков през 1923 година, което може да се потвърди и от тогавашния старши стражар в общината бай Станчо. Това предателство е станало причина за сегашното. Бараков е бил предупреден от полицията, че младият Пашов е отговорен комунист, и вероятно по нейно указание се е възползвал от случая с откраднатия брезент, за да злепостави баща му пред комунистите. Бараков става земеделец, а сина си вмъква в РМС. Политическата програма на партията отдавна е известна — при победа тя ще управлява съвместно със земеделците и с други партии. Ако Александър Пашов се завърне жив и здрав, може да потърси сметка за предателството на учителя през 1923 година, но и баща му ще да е издал Михо Бараков на фашистката полиция. В най-лошия случай двете семейства ще бъдат квит — бащите извършили политически престъпления, а синовете са активни комунисти. Да се поръси миналото с пепел и толкоз…

Седяхме до късно следобед и разговаряхме. Колкото и неопровержими да бяха доказателствата ми за невинността на Пашов и за вината на Баракови, брат ми всякак си не можеше да ги приеме съвсем безрезервно. Изглеждаше му невероятно, че „на сама глава“ и при това болен съм успял да изтръгна тези доказателства от някакъв си фашистки следовател. Усилията ми сами по себе си го караха да вярва, че в това издирване съм се ръководил не от желание да разкрия истината, а от пристрастие към Пашови. Дори и да бе така, нямаше причина да се съмнява в тази истина, а той се съмняваше. Налагаше се да действуваме бързо, а той не се решаваше да предприеме нещо определено. Бях му чел и разказвал за сложните и противоречиви пътища на руската социалистическа революция, за драматичното преплитане на много и много човешки съдби, но за него бе трудно да приеме, че и нашата борба не е вървяла гладко и еднопосочно. Представите му за сложните политически борби, за хората и изобщо за света бяха твърде ограничени. Освен това беше недоверчив и подозрителен. Конспиративността, на която го бяха учили, разбираше само като предпазливост и тя му пречеше да действува самостоятелно при дадени обстоятелства.

— Следователят добре ти е обяснил, че що-годе предпазливите хора правят всичко да се нагодят към събитията — говореше той. — Щом Бараковите са го сторили, защо и Пашови да не го сторят? Никой не знае с положителност на кого служи младият Пашов. Ако Михо Бараков е извършил предателство под носа ни и не сме го усетили, как ще разберем какво работи твоят приятел в чуждата държава?

Какво можех да направя при това положение? Бях изнемощял от умора и напрежение, храчех повече кръв от обикновено, а брат ми не ми даваше и връзка с окръжния комитет на партията. Страхуваше се, че от комитета ще наредят Михо да се изолира от другарите си в затвора, той ще се досети, че е разкрит (ако наистина е предател), и полицията ще се опита да заличи следите му. Или ще го ликвидира, за да не попадне в ръцете на нашите след излизането си от затвора, или пък ще ликвидира ония от нашите, за които предполага, че са го разкрили. Това може да сме ние, двамата, например, след като съдебният следовател ни е разкрил предателството му. Така че можем да предадем преписа от присъдата в комитета само ако сме напълно сигурни, че утре съветските войски ще преминат нашата граница. Дали обаче ще я преминат утре или след месец, никой не може да гарантира. Само два дни са достатъчни на полицията да извърши погром над комунистите в нашия край…

По радиото вече бяха съобщили, че немските войски са се оттеглили в Югославия, следователно съветските войски нямаше защо да стоят на нашата граница със скръстени ръце, след като знаят, че у нас няма да срещнат никаква съпротива. Но и този факт се виждаше несъстоятелен на брат ми. За да му докажа, че предпазливостта му е излишна, още същата вечер взех сам властта. Беше шести септември. Отидох при кмета бай Янко, обясних му политическото положение и поисках да ми даде ключа на кметството. Беше отракан човек и веднага се съгласи.

— После ще речеш, че си ме заставил с оръжие в ръка. Иначе е срамота ей тъй без нищо да ти предам властта. Ще ми се смеят…

Предаде ми две стари карабини, барабанлия револвер и печата, а след това изиграхме малка комедия. „Арестувах“ го в съседната стая и написах първата прокламация до народа от името на новата власт: „Умолява се населението при сигнал с училищното клепало да излезе на площада пред кметството да посрещне съветските войски с хляб и сол! — Председател на Отечествения фронт.“ Завъртях един нечетлив подпис, ударих печата на кметството и отидох да залепя прокламацията на читалищната врата. Младежите, които заварих там, свършиха по-нататък цялата работа. Удариха училищното клепало и разнесоха новината из селото. След половин час народът започна да се събира пред кметството. Пристигна и Стоян, изненадан и възбуден, но като му казах каква е работата, извика ме настрани и започна да ме мъмри, обвини ме в авантюризъм, който можел да ни струва много скъпо, и то в навечерието на голямото събитие. Предадох му печата на кметството и оръжието като символ на властта, той въоръжи трима души с карабините и револвера, а на останалите младежи нареди да се въоръжат кой с каквото може и да прекарат нощта като охрана на селото. Той, разбира се, не пропусна да им съобщи, че съветските войски не са преминали нашата граница и че аз самоволно съм обявил тяхното идване, за което полицията, както сме с голи ръце, можела да ни избие като пилци.

Младите мъже не се обезпокоиха ни най-малко и тръгнаха да изпълняват бойната си задача. Празненството по случай установяването на новата власт не можеше да се отмени. Площадът пред кметството малко по малко се изпълни с народ, младежите донесоха грамофона от читалището и започнаха да танцуват. От близките къщи изнесоха вино и ракия, писнаха гайди и кавали, хванаха се и възрастните на хоро. Стоян отиде да постави охрана около селото и се върна, когато хората вече се разотиваха. Заключихме кметството и мълчаливо се разделихме. Отечественофронтовската власт, очаквана от нас толкова година, не бе отпразнувана с речи и тържества, а като най-обикновена вечеринка.

Големият празник стана на десети септември, и то не толкова заради идването на съветските войски, колкото заради завръщането на Михо Бараков. За съжаление съветски военни части не минаха през нашето село на Девети. По радиото съобщиха, че ще минат през Добрич, и най-нетърпеливите, начело със Стоян, разбира се, потеглиха за града на каруци и коне още по изгрев-слънце. И аз изгарях от желание да тръгна с тях, но нямах сили да се кача на каруцата, задуших се от кашлица и едва не паднах на земята. През нощта не бях спал в очакване на съветските войски, а и цялата седмица бях прекарал в голямо напрежение. През лятото не бе капнала капка дъжд, над степта върлуваше суша, прашният и нажежен въздух изгаряше прогнилите ми дробове.

Вечерта се дигнах от леглото и отидох на митинга, който бе свикан пред кметството. Имаше пълнолуние. Площадът бе залян от бяла светлина и отдалече се виждаше как от всички краища на селото прииждаха хора, но въпреки това над вратата на кметството бяха окачени две петромаксови лампи. Ония, които бяха ходили в Добрич да посрещнат съветските войски, въодушевено разказваха какво са видели и чули, някъде из селото се чуваха изстрели, мнозина бяха пийнали и вече пееха и играеха хоро. А ето че Стоян се изкачи на стълбищната площадка под светлината на лампите. Мисля, че този бе най-щастливият ден в живота му. Беше тъй възторжен и вдъхновен, че цял трепереше като лист, а в очите му блестяха сълзи. Този ден е исторически за нашия народ, говореше той, като вдигаше ръка нагоре, най-после фашизмът е разбит и убит и при нас е дошла великата правда на комунизма!…

След като произнесе речта си, той слезе сред хората и се насочи към мен. Честити ми новата власт, прегърна ме и ме притисна към гърдите си. Държа ме в прегръдката си цяла минута, без да ми каже нито дума. Усещах огъня на лицето му до моето, чувах как диша тежко и ридае. Бях щастлив в тази минута, както през детството си, когато на връщане от полето късно вечер ме вземаше на ръце и ме носеше към дома. Но и аз не можех да му кажа нищо. И аз ридаех.

На сутринта не се чувствувах добре, но към обяд излязох да подишам чист въздух. На връщане от разходката минах покрай пивницата, седнах да почина под чардака и тогава видях, че на поляната пред Бараковата къща се вареше курбан в десетина казана. До казаните бяха наредени маси и столове, няколко бъчви с вино и ракия. В онова обрано време кората не бяха виждали толкова изобилие на едно място и най-съблазнените вече обикаляха около казаните. Затворниците бяха освободени на осми септември, но Михо Бараков бе останал в града за два дни на разположение на новосформираната Народна милиция. Старият Бараков се бе погрижил посрещането на сина му да стане така тържествено и шумно, като че бе възкръснал от мъртвите. Както се узна отпосле, беше поканил някои влиятелни хора от Добрич, докарал бе и музиката оттам. Да си похапне народът, синът ми за него си е рискувал живота, говореше той на всички, които срещаше по улицата, и ги канеше да заповядат на угощението. Предния ден бе назначен за председател на селсъвета и сега, по жилетка върху риза със запретнати ръкави, с гарсонета на главата и с тънко бамбуково бастунче в ръка, сновеше с неподражаемо достолепие от дома си до кметството да проверява дали синът му няма да се обади по телефона и да съобщи нещо допълнително за пристигането си. Поспираше всяка минута, вадеше от джоба на жилетката си сребърен часовник и го отдалечаваше от очите си.

Прибрах се в квартирата и легнах. Спях, четях, похапвах нещо и отново вземах книгата. Към два часа следобед се чу клаксон на автомобил. През оная част на площада, която се виждаше от прозореца ми, премина автомобил, вдигайки огромна опашка от прах. След малко се чуха изстрели и викове „ура“. Започваше тържественото посрещане на Михо Бараков. До късно вечерта над селото се носеха звуците на духова музика, чуваха се речи и пиянски викове.

Преди да отиде на нивата, Анани беше ми приготвил пилешка супа, навести ме и леля Танка Джелебова. На синовете й вървеше малко трудно в гимназията, та през ваканциите им давах уроци по някои предмети. При всяко отиване у дома им, където бе чисто и уютно, чувствувах някаква тържественост по случай моето посещение, уроците ми слушаха с голямо внимание всички от семейството, които бяха свободни от работа. Бай Киро Джелебов се отнасяше с мен с голямо уважение, обичаше да ме разпитва за много неща, искаше ми често и книги за четене. Така се сближихме и когато се разболях, леля Танка идваше по един или два пъти в седмицата да ме преглежда. Според нея най-сигурният лек за всяка болест бе силната храна и всеки път ми носеше масло, яйца, мед, варено пиле или баница.

На другия ден следобед дойде брат ми. Той се гнусеше от Анани, страхуваше се да не се зарази от болестта ми, та никога дотогава не бе влизал в стаята ми. Неочакваното му посещение показваше, че ме е следил. Не бях се появил из селото едно денонощие, той бе предположил, че съм отишъл в града да предам разобличителния документ срещу Баракови, и сега идваше да провери дали съм си у дома. Предположението ми се потвърди, защото той още от вратата го поиска.

— Дай този препис да го пазя! Ти си изнервен от болестта, страх ме е да не ни навлечеш някоя беда, ако го покажеш сега на някого.

— Някого — това е ОК на партията.

— Решил си да скъсаш всичко, всичко, което ни свързваше досега като братя! — каза Стоян и започна да снове напред-назад из стаята. Ръцете му бяха сключени зад гърба и аз видях, че дланите му бяха впити една в друга до кръв. — Нашият живот е застрашен! Да, да!… А ти някакъв документ ще предаваш в комитета. Слушай, хубаво ме слушай, та дано ти дойде умът в главата. — Той спря пред мен и продължи по-тихо: — Снощи двама души дойдоха у дома късно след полунощ. Единият около четирийсетгодишен, другият — има-няма двайсет. Караха ме да участвувам в ликвидирането на някакъв народен враг. Гадовете трябвало да се изтребят до един. Без съд, без нищо. Революцията искала кръв, за да влезе дълбоко в съзнанието на народа. Революцията искала възмездие за всяко престъпление против народа. За една капка народна сълза трябвало да се плаща с един човешки живот. Чуваш ли? С един човешки живот! За да разбере народът, че революцията идва в името на неговото щастие. Казах им, че на човек не мога да посегна. За нищо на тоя свят не мога да убия човек, па който и да е той. Ти, казват, само ще присъствуваш като охрана, няма да стреляш. И това им отказах. Два часа се мъчиха да ме склонят, но им отказах. Категорично им отказах. Щом е така, така да е, казват. Партиен секретар си, искаш всичко наготово да получиш. Ще си направим изводи за тая работа. Никому дума за нашия разговор, иначе този ще играе. И по-възрастният ми показа пистолета си. Ако Михо е предател, сигурно е подушил, че у нас има нещо, с което можем да го разобличим, и е пратил тези хора да ме проверят. Иначе как ще ме насилват да убивам човек? Първата му работа след излизането от затвора е била да заличи следите си, като унищожи присъдата си и ликвидира съдебните лица, които са водили делото. Затова се завърна вчера, а не на осми, когато затворниците бяха освободени. Дали не е узнал от следователя Марчинков, че имаме препис от присъдата му? В такъв случай трябва да се пазим…

Брат ми си отиде дълбоко разстроен. Докато го изпращах, откъм полето се зададе хазаинът ми Анани. Помолих го да ме откара до Житница и той обърна каруцата в обратна посока. Облякох се набързо, взех папката с преписа и седнах в каруцата. Автобусът минаваше през Житница в пет часа, тъй че щях да пристигна по светло в града и да предам преписа в комитета. Още с пристигането си в Житница един познат селянин ми каза, че Петър Пашов е бил убит тази сутрин.

Заварих Нуша и майка й съкрушени от скръб. Бяха облечени в черни дрехи и забрадени с черни кърпи, от което лицата им изглеждаха прозрачножълти, като изваяни от восък. Нуша първа ме видя на пруста, затича се към мен и отпусна глава на гърдите ми, без да издаде стон или дума. Стоеше в прегръдката ми притихнала и няма, а и аз не знаех какво да й кажа и как да я утеша. Жените, които щъкаха из къщата или прииждаха отвън, любопитно ни гледаха и шушукаха, от стаята, в която лежеше покойният, се чуваше еднообразното и тягостно виене на оплаквачки. Нушината майка дойде откъм кухнята, където се чуваше тракане на съдини, и застана срещу нас, като притискаше с ръка устата си, а другата сложи на рамото ми.

— Кого очаквахме, сине, а кого посрещнахме! — каза тя, като потискаше плача си и сочеше с очи Нуша. — Кажи й да не се съсипва, кажи й да си дава широко сърце. Каквото дошло — дошло, от бога било тъй писано.

Повикаха я долу, в кухнята, а ние с Нуша влязохме в стаята при покойника. Възрастни жени бяха насядали около ковчега и разговаряха шепнешком. Като ни видяха с Нуша, млъкнаха, млъкнаха и оплаквачките и тогава някоя от жените прошепна: „Годеникът, охтичав…“. Ковчегът от груби чамови дъски бе положен върху дълга маса и така отрупан с цветя, че се виждаше само лицето на бай Петър Пашов, избистрено, безизразно и спокойно като вечност. Нуша застана от другата страна на ковчега, тънка и крехка като въплъщение на нежна и безутешна скръб.

След погребението останах у Нушини. И тя, и майка й ме помолиха да не ги оставям сами на първо време. Нощта прекарах у тях, а на сутринта прескочих до града да предам преписа от присъдата в ОК на партията. Поисках бърза среща с първия секретар, като заявих на младежа, който приемаше посетителите, че имам да му съобщя за едно убийство, извършено тази сутрин. Пошепнах го на ухото на младежа, за да го заинтересувам и да ме пусне по-бързо при секретаря. В приемната непрекъснато влизаха и излизаха хора и все него търсеха. Георгиев, така се казваше първият секретар, ме прие след около половин час. Представих му се, излязохме косвено познати. Преди години идвал у дома при брат ми по партийни работи. Убийството на Пашов не му направи особено впечатление или така ми се стори. Помисли и попита не е ли онзи, предателят в провала на ремсовата организация или негов роднина. Потвърдих, че именно той е „предателят“, Георгиев стана и ми подаде ръка:

— Той трябваше да бъде изправен пред народен съд.

Разказах му всичко от край до край. Вчера рано сутринта Петър Пашов бил повикан по телефона да говори с Атанас Миров от съседното село Сеново. Атанас бе състудент на Пашовия син Александър и тази година се бе дипломирал за лекар интернист. Носел писмо от Александър, но не можел да го донесе, защото си навехнал крака, а не искал да го изпраща по други хора, та когато Пашов намери свободно време, да дойде да го получи. Старият Пашов запитал къде са се видели със сина му и онзи отговорил, че се видели в София, но Александър засега не може да си дойде на село поради голяма заетост. Бащата тръгнал веднага за Сеново и насред пътя бил застрелян с два куршума откъм гърба. Намерили го след около час случайни пътници. Георгиев бе така заинтригуван, че помоли секретаря си да не пуска никого, докато не го повика. Разказвах му повече от час, като четях и пасажи от присъдата. Накрая Георгиев каза, че нашата среща трябва да остане в пълна тайна, посъветва ме още да си замина колкото може по-скоро в село, да поздравя брат си и в никакъв случай да не променяме отношенията си с близките на Михо Бараков. Заминах за село още същия ден, но преди това не устоях на изкушението да проверя дали следователят Марчинков е жив и здрав. Старата жена, която бе ме посрещнала преди седмица, веднага ме позна. Беше много загрижена и обезпокоена и каза, че от три дни не се е връщал в къщи. Била негова леля и нищо повече не знаеше за него.

Вечерта отново останах у Нушини. Беше дошло време за сеитба, а нямаше кой да се заеме с тази работа. Пазарих човек да гледа добитъка, намерих и хора да засеят и все пак половината от земята, определена за есенници, остана незасята. С данъците и плащанията им се заех аз и така малко по малко станах нещо като глава на семейството. Двете жени имаха нужда от закрила и срещу някои местни комунисти и лумпени, които смятаха, че класовото равенство, за което до вчера нямаха и понятие, трябва да се осъществи в първия ден след революцията. В тези дни на междуцарствие и беззаконие под пяната се влачеше много тиня, мнозина даваха воля на дивите си страсти и отмъщаваха на личните си врагове от името на партията и народа. Цапаха стените на къщата с лозунги и закани, грабеха от двора и полето, нощем хлопаха по вратите и заклеймяваха Нуша за моралното й разложение и я наричаха буржоазна курва. Имаха предвид нашата „незаконна“ връзка, а тя бе платонична.

При мен любовта дойде без юношески увлечения, когато бях на двайсет и шест години и може би неизлечимо болен. Дойде със силата и неотменността на свръхестествено явление и никой по никакъв начин не можеше да я угаси в сърцето ми. Нуша знаеше, че съм обречен, тъй като всички болни от туберкулоза в селото бяха умрели, и все не даваше и дума да става за раздяла. Ако пък е вярвала в моето оздравяване, не е могла да не знае, че общуването й с мен може да й струва живота. Тя до такава степен не осъзнаваше риска, на който се подлага, че аз изпадах в отчаяние от нейната непредпазливост и се чувствувах като закоравял егоист. Любовта ми можеше да се превърне в престъпление, ако не се държех по-настрани от нея. Казвах й го винаги при срещите ни, но тя плачеше и отговаряше, че е готова да спазва и най-строгите хигиенни условия, но да се виждаме поне два пъти в седмицата. За да запазим нашата любов от клюки и хорско омерзение, трябваше да сключим брак, но при моето положение това бе невъзможно. Можехме да обявим само годежа си и така направихме. Годежът не ни задължаваше да живеем под един покрив, гостувах им веднъж или два пъти в седмицата, и то с голяма предпазливост…

Към края на четиридесет и шеста година започна кампанията за основаване на ТКЗС. Бяхме така въодушевени, че не си давахме сметка какви трудности ни очакват занапред. Вярвахме, че щом ние желаем да изградим по-справедлив живот за народа, той задружно и доброволно ще тръгне след нас. Бях чел за трудностите при изграждането на съветските колхози, разказвах прочетеното и на Стоян, но тези трудности и на двама ни се струваха съвсем леко преодолими при нашите условия — у нас се пристъпваше към колективизация около четвърт век по-късно, тъй че нашият селянин трябваше да е узрял за една революционна реформа. Стоян се отдаде изцяло на това дело подобно на възрожденец за освобождението на България. Беше отслабнал от недояждане и недоспиване, но никога преди това не бях го виждал толкова енергичен и уверен в бъдещето.

Между другото и с мен стана чудо. Към края на същата година бях вече оздравял. Странно е, че започнах да се чувствувам все по-добре след годежа ми с Нуша. Не храчех, не вдигах температура, не се потях и малко по малко придобих сили. Отидох в града да се прегледам на рентген и лекарят бе изненадан. Дробовете ми, както се изрази той, се бяха закърпили, случай съвсем рядък при болните от туберкулоза. С какво нетърпение и радост слязох от автобуса и отидох у Нушини. Още от вратата извиках, че съм оздравял напълно, а Нуша се хвърли в прегръдката ми.

Отношенията ни със Стоян се подобриха, но не дотам, че отново да заживеем заедно. Той много се обезпокои, когато му казах, че съм предал преписа от присъдата на първия секретар на ОК на партията, но и убийството на Пашов го стресна. След Пашов бе убит и бившият общински старши стражар, изчезнал бе и следователят Марчинков, а с него и оригиналът на присъдата. Както се узна отпосле, тези две или три убийства (третото — на Марчинков, за чиято съдба още нищо не се знаеше), бяха извършени в едно денонощие, следователно, ако бяхме сигнализирали навреме в комитета, Михо Бараков можеше да бъде поставен под наблюдение. Отначало брат ми се почувствува виновен, задето не беше ме свързал с нелегалния ОК на партията, но отпосле започна да се съмнява дали някой друг не действува за сметка на Михо Бараков, след като е узнал по някакъв начин, че той е заподозрян от новата власт. Марчинков, за когото не се знаеше дали е ликвидиран или задържан, можеше да бъде този някой.

Независимо от тези събития Стоян ми даваше да разбера, че пълното подобрение на нашите отношения зависи в крайна сметка от положението на младия Пашов. Ако той действително е работил за нас в чужбина, защо не се е завърнал още след Девети? Ако пък се окаже обратното, то Баракови с пълно право са потърсили възмездие от баща му. И какво ще правя аз в такъв случай? Ще сключа ли брак със сестра му, както вече съм й обещал, или ще се откажа? А ако не се откажа, ще трябва да отида заврян зет в едно семейство, чийто баща и син са предатели. Не, не можеха да бъдат предатели. С очите си прочетох делото по процеси на дванайсетте и се уверих, че старият Пашов е наклеветен. И Лекси не можеше да бъде предател, но защо не се завръщаше или поне не се обадеше на домашните си. И в него не се съмнявах нито за миг и все пак си спомнях бележките на Михаил Деветаков, които бях намерил между книгите му. Деветаков пишеше, че срещнал Лекси в един цюрихски хотел, но Лекси се направил, че не го познава, и го отминал. Лекси в никакъв случай не би отминал човека, към когото изпитваше толкова голямо уважение, ако някакви извънредни обстоятелства не са му го налагали. Деветаков с основание е предположил, както и ние предполагахме, че Лекси работи в разузнаването, но дали е имал право да се съмнява в политическата му принадлежност? „От човека всичко може да се очаква…“

Отговорите на тези въпроси търсехме заедно с брат ми. Както и да си блъскахме главите обаче, не можехме да разрешим загадката с младия Пашов. Единствената ни надежда бе в предположението, че е „внедрен“ в нечие чуждо разузнаване и чака разконспирирането си, за да се завърне у дома си или да се обади на своите. Съдбата бе ми възвърнала живота, защо да не ми възвърне чрез Лекси и братската любов? Все пак тя не се оказа много щедра към мен — след като оздравях, Нуша се разболя от туберкулоза. И както аз в началото на болестта си отказах да се лекувам в санаториум, така и тя категорично отказа да напусне дома си. Напразно я увещавахме и аз, и майка й, и лекарят — предпочиташе да живее сама в гората в една колиба, но да не се отделя от нас. Нямаше съмнение, че беше се заразила от мен. Не бях положил достатъчно усилия да я запазя и това страшно ме измъчваше. Падна сняг и времето застудя, но аз всеки ден или през ден отивах до селото й да я навестя, както тя ме навестяваше, когато боледувах. Сърцето ми се свиваше от мъка, когато я гледах как става все по-бледа и по-често храчи кръв, но си давах вид, че не се тревожа от болестта й, защото и тя като мен ще я превъзмогне и ще оздравее. Тя го вярваше, вярвах го и аз, но дойде време, когато нямаше вече сили да се движи. Вземах я на ръце, отнасях я до отворения прозорец и я държах в скута си. Беше се превърнала в малко момиченце с бледо личице и нежни ръчички, замрежени с плетеници от вени, които им придаваха трогателно изящество.

— Няма да оздравея — говореше тя с равнодушие, което показваше, че жаждата й за живот бе угаснала. — Доскоро имах някаква надежда, но сега вече на нищо не се надявам. Снощи отново сънувах Лекси. Държи венчален венец, иска да го сложи на главата ми, аз се дърпам, а той се смее. Ако бях здрава, щяхме да се оженим, нали? Как ли щях да изглеждам като невеста? Мама толкоз чеиз ми е приготвила за сватбата. Сега трябва да го подари на братовчедка ми. Така й казвам, а тя плаче.

— Не бързай да си подаряваш чеиза, че без него няма да те взема за жена — казвах й. — Нямам си нищо и ти като дойдеш без чеиз, как ще я караме?

— Не ни било съдено да се съберем с тебе, годенико мой. Ох, да си легна, че нямам сили. Не мога да дишам. Помогни ми да стигна до леглото!

Прихванах я за раменете и тя, бавно и колебливо като прощъпалник, пристъпи до леглото. Легна в постелята, затвори очи и се унесе. Майка й се показа на прозореца и ме повика навън. Поиска да й донеса кофа вода от кладенеца, донесох водата и я помолих да ми постеле в стаята на Лекси, където преспивах досега.

— Иди си у вас, сине! — каза тя. — Ела да похапнеш, че иди да поспиш. Почини си, пък утре пак ще дойдеш. Аз и сестра ми ще прекараме при Нуша.

На следния ден към обед рано-рано дойде един селянин от Житница. Слезе от каруцата, отвори вратника и се отправи към къщата. Бях случайно на пруста и по израза на лицето му разбрах, че се е случило най-страшното. С Нуша не стана чудото, което бе станало с мен преди година. Нейната туберкулоза се оказа скоротечна и покоси живота й за по-малко от година. Изглежда, че майка й бе предугадила края, та затова бе ме изпратила да почина у дома и да набера сили. Следващата нощ прекарах при Нуша. Към девет вечерта, когато външните си отидоха и останахме само тримата — аз, Нушината майка и леля й, — помолих двете жени да си починат в другата стая. Бяха капнали от умора и скръб, особено майката едва се държеше на крака. Те влязоха в другата стая и, изглежда, заспаха, а аз останах сам с Нуша. Тя лежеше на същата маса, на която бе лежал преди две години покойният й баща, а и ковчегът й бе скован също от груби чамови дъски. Седях до нея, гледах я и си мислех, че никога не съм очаквал от себе си да стоя сам до мъртвец и да изпитвам странно спокойствие. Чувствата ми бяха, изглежда, притъпени от напрежение и болка, бях обзет от душевно опустошение, но мисълта ми работеше както обикновено, а може би и по-остро и по-бързо. Мислех си например, че в последните думи на най-скъпия ни човек, отправени към нас, трябва да се крие някаква дълбока, многозначителна мисъл или загадка, която след смъртта му ще трябва да отгадаваме и тълкуваме като завет. Това ни е внушено от литературата и все пак намирах, че последните думи, които Нуша ми каза, бяха така прости и незначителни в сравнение с чувствата, които изпитвахме един към друг: „Помогни ми да стигна до леглото!“ Колкото и да се мъчех, не можех да открия особен смисъл в тези думи. Тогава си спомних за бележките на Деветаков, които бях намерил в книгите му. Той пишеше, че смъртта обезсмисля живота. Когато бях болен, знаех, че съм обречен, и ако имах някаква надежда, тя бе само един процент. Въпреки това не мислех за смъртта, не вярвах, че ще умра. С ума си вярвах, ала със сърцето си не вярвах. Изпадах понякога в дълбоко, мъчително отчаяние, но жаждата ми за живот бе тъй силна, че побеждавах отчаянието. Някаква вътрешна сила ме тласкаше напред към бъдещето и аз забравях, че смъртта е неотменна. Ако сега изпадна в подобно отчайващо положение, сигурно няма да оцелея.

Но в оная нощ, когато бдях до мъртвата Нуша, искрено повярвах, че смъртта обезсмисля живота. Какво от това, че Нуша бе на деветнайсет години, хубава, невинна, изпълнена със светлина и радост, че гледаше света с ангелски очи, със самоотверженост и любов! Какво от това, че може би с любовта си ме върна към живота, а тя самата стана жертва на прекомерната си любов? За какво бяха тези чувства и сърдечни трепети, тези надежди, страдания и радости, щом е трябвало да изчезнат завинаги? Феноменът смърт застана пред мен като мъчителна загадка и аз не можех да го проумея. Не можех да проумея как очите й, които до вчера само с един поглед стопляха душата ми, изпълваха ме с щастие и вяра, сега бяха угаснали завинаги, как гласът й, тъй звучен и проникващ в цялото ми същество, сега е замлъкнал; как устата й, от която бях чул толкова нежности, сега бе застинала и от нея никога нямаше да се отрони дума или усмивка.

Докато гледах лицето й, дълбоко в себе си не можех да допусна, че то е мъртво. Въпреки жестоката очебийност на смъртта, в сърцето ми кълнеше едно зрънце надежда, че Нуша не е мъртва, че е невъзможно да е мъртва. Дали не е изпаднала в кома, мислех си, и как да го проверя? Потърсих огледало в стаята да го сложа пред устата й, но като не намерих, взех свещта от ръцете й, угасих я и я сложих в една чинийка. Исках да проверя пулса й, но тогава ми се стори, че слепоочието й пулсира, а лицето й придобива нежна руменина. Миглите й бавно се притвориха, тя се надигна изпод цветята и седна в ковчега. Огледа се на всички страни и ме погледна с недоумяваща усмивка.

— Защо съм в този ковчег? Да не би да сте помислили, че съм умряла? Господи!… Ами че аз бях много изморена и съм заспала. Не ме гледай така уплашено! Заспала съм, а вие сте ме приготвили за погребение.

— Да, помислихме, че си мъртва, Нуша. Половин денонощие вече не даваш признаци на живот. Но аз не повярвах, че си мъртва, Нуша. Току-що исках да ти проверя пулса и ти се събуди.

— О, колко те обичам! — каза тя. — Никога досега не съм ти казвала колко много те обичам, нали? Повече от всичко на света. Повече от всичко на света… Моля те, вземи ме на ръце. Искам да ме носиш малко из стаята.

Понесох я из стаята, а тя притисна нежното си личице до моето и като че се унесе. Боже, боже, каза тя по едно време, но това не бе нейният глас, а гласът на майка й. Бях заспал с отпусната до ковчега глава, майка й стоеше до мен и говореше:

— Боже, боже, успали сме се със сестра ми, а като влязох тука, гледам, че и ти си задрямал. Сине, сине, каква мъка ни дойде на главата!…

Не бях си давал обет да не забравям Нуша, но стана така, че и досега, вече двайсет и пет години, откак е починала, живея със спомена за нея. В първите години след смъртта й не можех дори да помисля, че някога ще се оженя и ще си имам семейство. По-късно, когато болката ми се поуталожи, тази мисъл минаваше през главата ми, особено в дни на самота, но спомените ми за Нуша биваха тъй свежи, че я виждах до себе си като жива между мен и оная, с която само във въображението си можех да я заместя в сърцето си. Нашите отношения си останаха платонични, не бях посмял дори да я целуна по устата, за да не я заразя с болестта си, а тя бе готова да последва един обречен до последния му дъх. Не, не можех да мамя и себе си, и някоя жена, особено ако тя се случеше добра и почтена…

През есента на следващата година стопанството се разтури. Бедняшкият колектив не ми вдъхваше доверие и аз го споделях с брат ми, което и стана причина отношенията ни отново да се обтегнат. Настоявах да не се бърза с основаването на стопанството, защото бедняците не притежават нито достатъчно земя, нито добър добитък и сечива. Сто души бедняци като се съберат заедно, не стават богати, ако не превъзхождат с нещо частните стопани, например с машини. Стою Бараков предвидливо бе продал вършачката, сеялката, жетварката и трактора си още по Девети и сега кооператорите работеха с допотопни плугове, сееха на ръка и вършееха с дикани. Нямаше още общи обори и всеки искаше да работи със собствения си добитък и да си го гледа у дома. Водех счетоводството на стопанството и виждах, че положението е катастрофално — трудоденят излезе едва на осемнайсет стотинки в тогавашни пари и кооператорите преживяваха от натуралното възнаграждение. Дните, през които се разтури стопанството, Стоян се случи в София на някакви курсове. Когато се завърна оттам, нямаше вече стопанство, всички кооператори бяха си прибрали добитъка и инвентара у дома. Общият имот бе останал само на книга, над която си блъсках главата по цели нощи. Настъпила бе такава бъркотия, от която не можеше да се излезе месеци наред.

Стоян се бе завърнал от града с автобуса до Житница, а оттам бе вървял пеш. Беше към десет вечерта, когато влезе в партийния клуб. Видял, че свети, и се отбил. Непрекъснато бях го осведомявал за положението в стопанството, за всички неблагополучия, които се трупаха от ден на ден в продължение на година и половина, той сам знаеше всичко, но когато му съобщих, че хората са си разграбили инвентара и добитъка, той изпадна в истерия. Извика само: „Защо го допуснахте?“, лицето му побеля, разтрепера се, краката му се подгънаха, седна на пода и започна да рита като сърдито дете и да вика до прегракване. Видях се в чудо, опитах се да го вдигна на крака, но той легна по гръб, зарита и завика още по-силно: „Всичките ще ги върна обратно, те са подписали декларации за членство, длъжни са да се върнат!“ Така продължи няколко минути, умълча се и стана. Лицето му бе окъпано в сълзи и за да не го гледам, извърна се с гръб към мен и извика: „Да положиш толкова труд и всичко да отиде на вятъра! Защо? Защото не устискахме работата, не проявихме необходимата твърдост. Още утре започваме работа по възстановяването на стопанството!…“

И наистина още на следния ден всичко годно да агитира за връщането в ТКЗС бе вдигнато на крак: възрастни мъже и жени, момци и девойки, деца и учители. Аз, Иван Шибилев (ако си бе в село), Кичка, Мона Койнова и учителите изнасяхме по няколко пъти в седмицата агитки и представления, организирахме вечеринки и седенки. Агитираше и Стою Бараков. Обстоятелствата се бяха стекли така, че трябваше да даде земята си с усмивка на уста. Кой знае каква треска го тресеше, но външно изглеждаше щастлив, че идеите на сина му най-сетне са се осъществили на дело. Беше речовит, на всяко събрание вземаше думата и приканваше хората да влязат в кооперативното стопанство. Каква ирония на съдбата, мислех си, докато слушах дългите му и досадни речи. Най-отявленият враг на новата власт и престъпник проповядваше социализъм и се държеше като благодетел на бъдещото кооперативно стопанство, защото даваше най-много имот. Бившите кооператори ни посрещаха в къщите си притеснени и гузни, мънкаха, оплакваха се от сиромашията си, но за връщане в стопанството не даваха и дума да става. Ядохме му попарата на текезесето, нека сега други го направят, па като видим, че е хубаво, и ние ще влезем — така говореха всички, като да бяха си плюли в устата. Бяха угнетени от кавгите и загубите при разтурването на стопанството и в това състояние не биваше да им досаждаме поне за известно време, още повече че делото ни се провали, и то за тяхна сметка.

Но брат ми бе неумолим и неуморим. През деня ходеше по къщите, а вечер свикваше събрания. Слушах го как говори и всеки път бивах поразен от волята, енергията и ентусиазма му. Само един непоправим идеалист с чисти и силни душевни пориви можеше да отстоява така упорито правотата на делото си, без да пести сили, спокойствие и здраве. Но в същото време започваше да губи търпение и да нервничи. Веднъж или два пъти в седмицата го викаха в ОК на партията за инструкции и след всяко завръщане оттам ставаше по-нетърпелив. В комитета определяли есента като краен срок за повторното основаване на стопанството, искали да изпратят в село свой пълномощник да му помага, което според него означаваше, че се съмняват в организаторските му способности. В комитета непрекъснато му внушаваха, че трябва да се действува с твърда ръка, че само с голи приказки няма да привлече в стопанството селяните, които се колебаят, а още по-малко ония, които се противопоставят. Беше принуден да върви неотлъчно след тях, да ги уговаря и да понася твърдоглавието и невежеството им, а това го изпълваше с разочарование и гняв. Защо тези жалки хорица ни разиграват, питаше се той понякога отчаян. Защо ръмжат срещу нас като кучета, на които посягаме да вземем кокала от устатата? Защо се противят и не разбират, че всичко се върши за тяхно добро, за бъдещето на децата им? Не, нямам повече сили да се разправям с тях. В очите им виждам, че се страхуват от мене и ме мразят. Най-добре е да отида в комитета и да кажа, че не мога да се справя с възложената ми работа. Да назначат друг партиен секретар или да изпратят пълномощник. И аз имам нужда една нощ да спя спокойно…

Така се окайваше понякога в минути на умора, но след малко, смутен от проявеното малодушие, твърдеше, че стопанството ще се основе не с хленчене и огъване пред трудностите, а с твърдост и постоянство. Ако чакаме неосъзнатите да се осъзнаят, а опозиционните елементи сами да предадат имота си в общото стопанство, ще има да чакаме до второто пришествие. С молитва нищо няма да стане, а с мотика. Ние затова сме революционери, за да вървим пред другите и да им сочим пътя със сто години напред! Това определяше и отношението му към селяните — отношение на възрастен към невръстни, чиито уши трябва да се подръпват, когато не слушат или не проумяват бъдещето си. Само че понякога не „подръпваше“ ушите на непослушните, а ги опъваше до скъсване.

По онова време почти всички семейства изпращаха децата си да учат в градовете, но за да бъдат приети в гимназиите или университета, трябваше да представят тъй наречените ОФ бележки за политическа благонадеждност. Тези бележки раздавах аз в качеството си на председател на ОФ организация, но брат ми започна да ги използва като средство за принуда срещу ония родители, които отказваха да влязат в ТКЗС. Много от младежите бяха лишени от образование или завършиха образованието си със закъснение от по няколко години. Пръв пострада младежът Кунчо, който по-късно стана доцент във Физико-математическия факултет. Оказа се, че като ученик в първи гимназиален клас бил бранник за половин година. Бранниците ратуваха за велика България „от Дунав до Бяло море“, ала не за великобългарските им идеали можеше да попадне в техните редици някое селско дете. Преди Девети ремсисти, легионери и бранници се надпреварваха да вербуват „кадри“ от новопостъпилите ученици. Ония от селските младежи, които попадаха в градовете без предварителна политическа ориентация, често се озоваваха в съвсем неподходяща за тях организация. Такъв бе случаят и с Кунчо. Нямаше и да узнаем за неговото бранничество, ако сам не бе разказвал по-късно за политическото си невежество. Брат ми обаче се възползва от неговата откровеност и му върза черно възелче. Кунчовият баща се опъна, прекара цели три години вън от ТКЗС и Кунчо влезе в университета три години по-късно.

Брат ми намираше и много други начини да постави натясно ония, които не желаеха да влязат в стопанството. Едно от най-сигурните средства за упражняване на натиск върху някои по-заможни селяни бе обявяването им за кулаци. Те имаха по стотина декара земя и никога не бяха използвали наемна работна ръка, а при нужда правеха тъй наречената меджия — две или три семейства се сдружаваха за по-бързо привършване на някои полски работи. Кулакът бе обявен за най-отявлен враг на народа и социализма и ние не пропускахме случай да го осмеем и заклеймим в нашите речи, агитпрограми и театрални представления. Той бе агент на империализма, фашист и подпалвач на нова война, върл опозиционер и подстрекател, убиваше комунисти нощем в потайна доба, палеше имота и тровеше добитъка на ТКЗС, пречеше всячески на изграждането на новия живот. За кулака се пишеше непрекъснато по вестниците и се говореше по радиото, изобразяваше се в карикатури и плакати като кръвопиец. С една дума, кулакът се превърна в синоним на злия дух от детските приказки, от който обаче се плашеха възрастните. За него нямаше място в селото, за да се обезвреди, той трябваше да се изсели със семейството си в някои далечни краища или да се затвори в трудов лагер. Брат ми държеше в страх няколко души, между които се оказа и Илия Драгиев.

Илия Драгиев имаше осемдесет декара земя и шест деца, едно от друго по-дребни. Обещал на Стоян да подпише декларация за членство, а като дошъл в партийния клуб, загубил кураж. Стоян го нахокал, задето не си държи на думата, а онзи му казал, че е сърбал веднъж попарата на текезесето и ако влезе отново, децата му ще изпукат от глад. Щом досега ги е изхранвал, ще ги изхрани и занапред — има си два вола, две крави, трийсет овци, че и вода си има в двора.

Отишъл си Илия, а Стоян наредил на двама младежи да го издебнат, когато го няма в къщи, да заковат кладенеца му и да го заключат с един голям кофар. При голямото безводие в нашия край този кладенец беше истински оазис през лятото, защото цялата горна махала черпеше от него, докато водата на другите три кладенеца насред мегдана намаляваше до пресъхване. Младежите издебнали Илия, когато бил на нивата, и заковали и заключили кладенеца. Вечерта той разбил кофара и отковал дъските, за да си напои добитъка, но през нощта някой пуснал куче в кладенеца и оставил бележка. Селото настръхна. Есента бе сушава и хората черпеха пясък от дъното на кладенците. Настояваха да се накажат двамата младежи, но те отрекоха да са пускали куче в кладенеца. Заковали го по заповед на партийния секретар, но куче не са пускали. Младежите не лъжеха. Някои от противниците на ТКЗС и личните врагове на брат ми бяха се възползвали от случая, за да го злепоставят пред селото, а няколко дни след този случай стреляха по него. Към полунощ, когато се завръщал у дома си, три изстрела профучали покрай главата му. Убиецът бил застанал на такова място зад оградата, където тя не може да се прескочи бързо в случай, че брат ми не бъде улучен и реши да го преследва. Така и станало. Единият куршум закачил само ватата на лявото му рамо, Стоян се окопитил навреме, стрелял и поискал да преследва покушителя, но докато намери място да прескочи оградата, онзи изчезнал в тъмното.

На сутринта направихме оглед на мястото и не открихме никакви следи. Стоян съобщи в милицията и Михо Бараков, като да бе очаквал този случай, начаса пристигна с един следовател и още двама младежи от следствените органи. Михо Бараков нареди да се направи обиск в някои семейства. Отказах да присъствувам на обиска, посъветвах и брат си да направи същото, като заявих, че е излишно и нетактично да всяваме смут сред хората тъкмо сега, когато те бездруго са така неспокойни. Но Михо Бараков каза, че щом сме го повикали като потърпевши, трябва да присъствуваме на всяка цена при обиските. Хората изпаднаха в ужас, когато следователят и помощниците му най-безцеремонно започнаха да тършуват из къщите им, да обръщат всичко наопаки и да бърникат в раклите и на други места, където чужди очи не бива да гледат и чужди ръце да пипат. Жените запищяха като на умряло, разплакаха се и децата, вдигна се олелия из цялото село. Оръжие никъде не се намери и всеки от заподозрените имаше безукорно алиби. Това бе нов удар на Михо Бараков в гърба ни. Бърз и много добре пресметнат удар.

Но работата не свърши дотук. Между заподозрените, и то на първо място, бе, разбира се, Илия Драгиев. Невинността му не се нуждаеше от доказателство. При обиска у дома му човечецът ни посрещна смутен от „високите гости“ и се залови рано-рано да ни черпи с ракия. Децата му, първото на шестнайсет години, последното — кърмаче, полуголи, още немити и осополивени, току-що бяха наскачали изпод чергите и се боричкаха из стаята. Струпаха се в ъгъла плътно едно до друго като подплашени добичета и ни гледаха срамежливо и любопитно. В стаята миришеше на застоял въздух и пикоч, стопанката, все още развлечена, жълта и кокалеста, позатули пазвата си с пелената на бебето, което кърмеше, и също ни загледа изпод вежди любопитно и враждебно. Попитаха Илия дали има някакво оръжие и той каза, че има. Излезе от стаята, бръкна под стряхата на обора и извади оттам ръждясал барабанлия револвер.

— Тати го имаше навремето и оттогаз е тъй ръждясал. Като дете ми го даваше да си играя с него, сетне аз го давах на момчетата да си играят.

Следователят взе револвера, опита се да превърти барабана и му го върна. Помощниците му започнаха да претърсват вмирисаните на пикоч черги, разхвърляха възтреба в другата стая, влязоха в хамбара и кошарата, но нищо не намериха. И тогава като подкокоросан от дявола Илия се обърна към брат ми и му се закани с пръст:

— Ей, секретарю, като си партиен, да не си хванал господа за карантията, бе? Искаш всички да ти играем по гайдата, сякаш селото ти е бащиния. Началникът на милицията е наше момче, ще му кажа. Закова кладенеца ми, с кофар го заключи, а сетне хвърли живо куче вътре, щото не рачих да вляза повторно в текезесето. Децата, добитъка ми и цялата махала без вода остави. Чухме, че снощи с пищов те гърмели. Кво ще го гърмиш такъв, та сетне да го лежиш цял живот. Съд за него, ама такива като него съд не ги лови, затуй си разиграват коня. Щом не го лови съд, барем ей такъв един по мутрата трябва да получи да му се отворят очите, да види, че в туй село и хора живеят.

Всичко това Илия изрече на един дъх с тъничък, пресеклив гласец и стиснати юмруци, зачервен от смущение и възбуда, а от сините му, големи и кръгли очи бликнаха сълзи. Беше от ония, дето струват път на мравката, при това закръглен и мекушав като обезкостен, тъй че вдигнатите му юмруци предизвикваха снизходителни усмивки. Той очевидно бе събрал кураж от присъствието на началника на милицията, който бе „наше момче“, за да се скара някому за пръв път в живота си. Същата нощ, сякаш за да изпълнят заканата на Илия Драгиев, неизвестни лица нападнаха брат ми до дома му, когато отворил вратника да влезе в двора. Препънал се о нещо (опънато въже), паднал по лице и нападателите се хвърлили отгоре му. Вързали ръцете и устата му и започнали да го налагат с юмруци. За щастие съседът излязъл на пруста с ветроупорен фенер да отиде в обора, защото чакал кравата му да се отели, чул някой да стене в тъмното и така спасил брат ми. Враговете му действуваха бързо и съобразително, умееха да оценяват психологическия момент и да заличават следите си. След като бяха хвърлили куче в кладенеца и стреляли по него предната нощ, брат ми най-малко е очаквал, че и следващата нощ ще го нападнат и то когато току-що бе изпратил началника на милицията до бащината му къща. Брат ми не се съмняваше в невинността на Илия Драгиев, но за да се измъкне от компрометиралата го история с кучето в кладенеца, започна да го обвинява, че той сам е хвърлил кучето в кладенеца си, за да злепостави новата власт пред селото. Враговете на ТКЗС, които бяха хвърлили кучето в кладенеца, взеха Илия под своя закрила и той неволно попадна в техните редици. На брат ми не оставаше нищо друго, освен да принуди Илия по някакъв начин да влезе доброволно в стопанството и така да се сложи край на тази неприятна история. Както узнах отпосле, той заплашил Илия, че ще го обяви за кулак, но преди това решил да го постави на друго изпитание.

По това време в селото бе започнала акция за изтребване на кучетата. Като причина за смъртоносната акция се сочеше стопанската оскъдица — имаше купонна система и храните трябваше да се пестят. Знаеше се кой колко кучета има и председателят на съвета Стою Бараков издаде заповед да се остави по едно на двор, а останалите да се избият. Бяха със стотици и понеже съветът не разполагаше с толкова патрони, избиваха ги с нож. Тази работа бе възложена на циганина Мато. Гилотината му беше много просто направена — един стълб, забит в земята и пробит на височина около метър. Мато прекарва повода на кучето през дупката на стълба и го дръпва. Кучето се изправя на задните си крака, открива гърдите си и Мато му забива ножа в сърцето.

Бях ходил в Орлово по работа и на връщане минах по най-краткия път през северната част на землището. Пътят ме отведе до мястото, където избиваха кучетата — полянка, обградена от всички страни с магарешки бодил, сред която стърчеше кучешката гилотина. Наредени едно до друго, от двете страни на пътя лежаха около трийсетина или повече мъртви кучета. Бях така потресен от тази гледка, че побързах да се върна назад, когато някой ме извика по име. Погледнах през храстите — насред полянката стърчеше окървавена кучешката гилотина, а до нея — Илия Драгиев. Приближих се и видях, че държи за повода едно едро шарено куче. На края на полянката седеше на пън Мато циганина и пушеше цигара от вестник като човек, свършил много важна работа и сега с удоволствие си почива. Той се усмихваше с големите си пожълтели зъби и поглеждаше ту двата кожа, забити в земята от двете му страни, ту пък Илия и иронично поклащаше глава.

— Не му държи дупето! Не мой да му види сметката. Алтав! Откога е щръкнал тука и не може.

— Кой, аз ли? Ей сега ще видиш. Колко му е да й туря ножа на таз мастия! — развика се Илия, като прекара повода на кучето през дупката и го опъна. Главата на кучето се понесе нагоре и то застана на задните си крака, като плезеше език и се давеше. Циганинът стана от пъна и му подаде ножа, Илия не го пое, погледна земята около стълба, прогизнала от кръв и покрита с рояци синьо-зелени мухи, и отпусна кучето. Трепереше като в треска и зъбите му тракаха, а побелялото му лице бе плувнало в пот. Есенното слънце напичаше, на полянката, затулена от всички страни с магарешки бодли, бе горещо и душно, миришеше на кръв и кучешки изпражнения. Циганинът гледаше Илия ухилен да уши, като поклащаше рошавата си, лъснала от пот глава, после взе нож и пристъпи към кучето.

— Ей, манго! — извика Илия и застана срещу него. — Да не си посегнал с мръсните си ръце! Ще те очистя сетне за едното чудо. Аз самичък ще си убия кучето. От паленце съм го отгледал, самичък ще му взема живота. — Човечецът се въртеше около кучето си като обезумял и ту дърпаше повода му и то се вдигаше на задните си крака, ту пък го отпускаше и се удряше по челото. — Как да кайдисем на живота ти, Шарко! Кажи ми как! Ни сърцето ми дава, ни ръката ми се дига. — Най-после пусна кучето и извика — ще подпиша декларация бе, що да не подпиша. Толкоз народ подписа и не умря, че аз ли ще умра! Илко, ела да ми дадеш декларация! Този път ще подпиша, живота на децата си да отърва…

Докато вървяхме към село, ми разказа, че брат ми се срещал с него няколко пъти насаме и му възложил да избие кучетата вместо Мато циганина. Най-напред своето куче, после — чуждите. Ако не го стори, ще го обяви за кулак, защото е наемал деца да му пасат шилетата, а после ще го изпрати в трудов лагер за обида на партийния секретар, а от лагера излизане няма. Там ще изгние и дечицата си без баща ще остави…

Не заварихме брат ми в клуба. Дадох на Илия декларация, той я подписа и си отиде. Бях под тягостното впечатление на кучешката гилотина и посрещнах брат си с упреци още от вратата. Той видя подписаната декларация, акуратно я прибра в шкафа и едва тогава седна срещу мен. Не бях допускал, че е толкова коравосърдечен, и му го казах. Казах му още, че от известно време все се питам как е възможно двама братя като нас, израсли в сирашка немотия, да не са се познавали досега. Очаквах да се засегне от упреците ми, но той замълча и лицето му придоби особено изражение на тъга и примирение.

— Да, да, май че има такова нещо — каза той, като ме погледна в очите — Ама не… Защо пък да не се познаваме. Ти може и да не ме познаваш, но аз те познавам. Преди години, когато гонехме една голяма цел, ти беше устремен право напред като стрела. Сега си друг. Оглеждаш се настрани, съмняваш се, колебаеш се. Да, туй, което го мечтаехме преди няколко години, не се пасва напълно със сегашното. Мислихме и вярвахме, че щом вземем властта, хората ще се втурнат с песни към новия живот. Не стана точно така. Излезе, че не всички мислят като нас. Започнаха борби, колебания, страдания. Ами че как иначе? Ти сам си ми казвал много пъти, че отнемането на частната собственост е най-голямото събитие в историята на човечеството. Всичко е имало в тази история. И стогодишни войни, и смяна на епохи, и революции, затриване и създаване на държави, и какво ли не, но отнемането на частната собственост се осъществява за пръв път. Преди двайсетина години в Съветския съюз, сега у нас. Това е най-голямата революция, всички други са били някакви реформи, бунтове и нищо повече. Нашата революция обърна живота с главата надолу, за да го обнови напълно. Това са твои думи, мили братко, тебе цитирам. Щом пристъпваме към пълното обновяване на живота, как няма да имаме трудности? Не сме очаквали да са чак толкова големи, но щом са се стоварили на главите ни, трябва да ги преодоляваме. Обвиняваш ме в насилие. Не грешиш ли, като наричаш насилие усилието ми да преодолявам трудностите по пътя към новия живот? Добре, нека усилието ми е насилие. Но защо „насилвам“? За себе си, за своя изгода или за общото, народното? Съжаляваш хората, че страдали. За какво страдат? За жалката си земица, за дръгливия си добитък, за „моето“ си. Нали частната собственост е първопричина за всички страдания на човечеството? Не искам да хвърлям твои камъни в твоята градина, но и на това си ме учил. Чел си ми книги по този въпрос…

Стоян стана и започна да се разхожда из помещението. Стъпваше бавно и отмерено като по ръба на пропаст и от време на време изопваше шията си, като че го стягаше яката на ризата. Този тик показваше, че не ще може да усмири бурята, която се надигаше в него, и тя скоро ще се разрази с най-голяма сила. За да предотвратя тази буря, тръгнах да си отида, но той ме настигна до вратата и ме хвана за рамото.

— Преди да си отидеш, кажи ми как ще постигнем нашата цел — социализма. Сто пъти сме говорили по този въпрос, а аз все още не съм разбрал каква тактика предлагаш. Щом не одобряваш моята, значи имаш своя тактика за действие. Слушам те, слушам те.

Казах му, че за тактика в случая е неуместно, а и погрешно да се говори. Доброто, което искаме да сторим на хората, идва от душата, а не от някаква тактика. Тактиката е стратегическо понятие, умение или съобразителност да се спечели война, богатство, състезание и пр., тъй че от нея не може да се роди доброто. То е нравствена категория и не е плод нито на законите, нито на идеите, които идват в човека отвън, а от същността му, както водата от извора си…

Той стоеше срещу мен напрегнат и съсредоточен до краен предел, като че се страхуваше да не изпусне ни един звук, в очите му гореше вътрешно напрежение. Но ето че по лицето му, застинало като маска, премина тръпка на оживление и това бе знак, че е отгатнал или си е въобразил, че е отгатнал мислите ми, макар че сам аз не разбирах съвсем добре какво точно исках да му кажа. По въпроса за „тактиката“, както той го разбираше, много пъти бяхме разговаряли и аз винаги се обърквах и не съумявах да се изразя ясно и определено. Това бе въпрос за осъществяване на дело на революционните задачи, които ни се поставяха от партията, а по него имахме различни мнения. Той отхвърляше моето мнение и в повечето случаи не ме оставяше да се доизкажа. И сега ме прекъсна. Протегна дясната си ръка към мен като сабя, а в очите му проблеснаха бесовски мълнии.

— Ясно, ясно! Както си и знаех — старата тактика на изчакване и хленчене. На либералничене и милосърдие. Макар да знаеш много добре, че всяка революции се прави от по-малка или по-голяма група съмишленици, наречена партия, а в случая — нашата комунистическа партия. Партията води мнозинството напред, а на мнозинството винаги му се струва, че тя действува много по-бързо, отколкото е нужно. Това е то революцията. С каквито и думи да я определяш, това си е тя — да организираш народа и да го водиш напред към нещо ново и по-добро за него през трудности, през страдания, пък ако се наложи, и през кръв. А ти ме упрекваш, че съм честолюбив, болезнено мнителен и злопаметен, че не оставям безнаказан всеки, който дръзва да ме оскърби. Авторитетът на партията трябва да се пази тъй, че прашинка да не падне върху нея. Партията никога не греши, следователно и партийният секретар, който работи по нейни указания, не греши. Аз съм войник на партията и каквото тя ми заповяда, това правя. Сега тя иска от мене на всяка цена (на всяка цена!) да се основе отново ТКЗС и аз съм длъжен да действувам така, че то да се основе, дори ако трябва да заплатя с живота си. Ето защо искам да ти препоръчам…

Не успя да завърши мисълта си, защото от носа му рукна кръв, намокри мустаците му и потече по пода. Накарах го да седне на стола, да вдигне лице нагоре и да запуши носа си с кърпа. Кръвотечението му продължи още дълго, почувствува се слаб, тъй че трябваше да го съпроводя до в къщи. За пръв път от четири години щях да вляза в родния си дом и се вълнувах, а Кичка не ме покани дори да вляза. Тя се разтревожи и поиска да заведе брат ми в града на лекар, но той отказа и отиде да си легне. На сутринта наминах да го видя. Кичка ме посрещна на двора и не ми позволи да говоря с него, за да не го тревожа. Цяла нощ бълнувал и говорел, че Илия Драгиев е плакал като дете, задето не можел да заколи някакво си куче. Какво куче? За какво пак сме се карали, за какво пак съм го заяждал? Малко ли са му ядовете от чуждите, та и своите да го тровят? Гледайки ме враждебно, Кичка ми наговори много неща и аз разбрах, че Стоян е споделял с нея всичките ни спорове, които тя нарече кавги, и че тези кавги тревожат съвестта му и го карат да подлага на съмнение работата си. Ами че разделете се, щом не можете заедно да мелите брашно, каза ми тя накрай. Здрав си вече, ерген си, намери си работа в града, я адвокат, я съдия, задоми се. Както сте почнали с брат си, ще дойде време да се хванете гуша за гуша и да станете за смях на селото.

Кичка не умееше да се прикрива и за мен не бе трудно да се досетя, че Стоян е споделял с нея желанието си да ме отпрати далеч от село, но не смее да ми го каже и тя е решила да му спести това неудобство. Аз също бях мислил да започна работа и града, но поради болестта, а по-късно и поради събитията в село не се решавах да го напусна. Водих счетоводството в стопанството, бях една година учител, бях и юрисконсулт за известно време в новооснованата МТС. Струваше ми се, че ще съм полезен на хората в едно време, когато всички боледуваха, когато се раждаше една нова епоха с болки и терзания. И може би щях да остана още дълго време в село, ако не бе се случила оная парадоксална история с интернирането на Иван Шибилев. Наистина какъв по-голям парадокс от този — брат ми изключи от партийната организация човека, който бе я основал преди Девети. Като следствие от този парадокс последва още един — политическият престъпник и убиец Михо Бараков в качеството си на околийски началник на милицията, възползвайки се от характеристиката, която брат ми бе му направил пред ОК на партията, изпрати Иван Шибилев в трудов лагер. Човека, който погуби дарбите си в служба на партията в едно време, когато вместо голямо изкуство тя имаше нужда от агитки и плакати, човека, който през всичките перипетии на чудноватия си и бурен живот нито за миг не бе престанал да й служи. И още един парадокс — брат ми обявяваше или заплашваше да обяви за кулаци селяни, които нямаха нищо общо с тях, а единственият кулак в селото и политически престъпник Стою Бараков не само че живееше на свобода, но като председател на селсъвета представляваше и упражняваше народната власт. Бяха изминали четири години от разкриването на престъпленията на баща и син Баракови, но в ОК на партията все още не предприемаха нищо за тяхното разобличаване. Няколко пъти бях ходил там да питам докога ще държим в пазвите си тези змии и винаги ми отговаряха с пръст на уста да пазим в най-строга тайна каквото знаем за тях. Други обяснения не даваха, но ясно беше, че съдбата на двамата Баракови зависи от завръщането на Александър Пашов, което само по себе си щеше да бъде най-безспорното доказателство, че в чужбина той е работил за нас и баща му напразно е принесен в жертва. Но Пашов за съжаление все още не бе се завърнал, а и майка му нямаше каква да е вест от него.

Всичко това нямаше да се случи, ако брат ми не разбираше партийната дисциплина като догма и бе проявил известна самостоятелност в решенията си. Много често си спомнях за онзи въпрос, който покойният Михаил Деветаков бе си задавал, размишлявайки за революциите: възможно ли е да се постигне хуманна цел с нехуманни средства? По времето, когато бяхме разговаряли с Деветаков, както и сам той отбелязва, този въпрос не съществуваше за мен и за Лекси Пашов. Тогава за нас предстоящата революция бе най-възжеланото, исторически най-великото и хуманно събитие и никога не бяхме се замисляли за нейното осъществяване. Но когато тя дойде, въпросът с какви средства да я „прилагаме“ у нас стана за мен най-проклетият въпрос. Народът боледуваше, притиснат между две епохи. Малцина бяха ония, които вярваха, че капиталистическите страни ще ни обявят война и ще върнат старото време. Повечето от хората разбираха, че революцията няма да се размине, а не можеха да прежалят имота си. Някои възрастни хора бяха плакали пред мен. Удряха челото си и се питаха: „Накъде? Ни назад — ни напред!“ Двама умряха от инфаркт, а един се обеси. Подписа доброволно декларация за членство в ТКЗС, а като се върнал у дома си, влязъл право в обора и се обесил.

В това усилно време често ме обземаше съмнение и отчаяние, струваше ми се, че някогашните ми идеали са изкористени на дело и тогава именно се опитвах да отговоря на проклетия Деветаков въпрос. Спомнях си как гостувах в чифлика на Деветаков отпървом с Лекси Пашов, а през следващите години сам, и под влияние на спомена за този благороден мъж мислено се съгласявах с него, че една хуманна цел не може да се постигне с нехуманни средства. И още, че човекът, ако не е постоянна величина, то съвсем бавно и съвсем мъничко се променя — на един век един милиметър или дори не и толкоз. Деветаков говореше за тези неща съвсем рядко, може би за да не ме отегчава с философствуването си или, което е по-вероятно, да премахне бариерата на възрастта между двама ни. И наистина, колкото по-голямо бе благоговението ми към личността му, толкова по-свободен се чувствувах пред него. Той изричаше мислите си с мек, особено приятен глас, без да ги натрапва, като че в момента са му хрумнали и като че няма нищо ценно в тях. Все ми се струваше, докато го слушах, че прикрива една мисъл: „Можете да не вземете под внимание това, което току-що казах.“ Всеки път си отивах от чифлика, изпълнен с духовно блаженство и лека, галеща сърцето ми тъга по някакъв друг, непостижим свят.

Но колкото и да бивах запленен от обаянието на Деветаков, дълбоко в себе си изпитвах съпротива срещу някои от философските му схващания. Тази съпротива, несмела и крехка, се подхранваше от възрастта ми и средата, сред която се бях родил и живял. Бях на двайсет и няколко години, поривът ми за живот бе тъй неутолим, че не се поддавах на отчаяние дори когато боледувах и знаех, че съм обречен на смърт. Само веднъж повярвах, че смъртта обезсмисля живота, и то за кратко, когато почина Нуша и се почувствувах безкрайно самотен. Енергията на младостта, изпълнила цялото ми същество, въставаше срещу отчаянието на Деветаков, изнурен от познание и открил безсмислието на битието. Сега вече, когато гоня петдесетте, разбирам безутешните вопли на този отчаян мъдрец, а тогава ми се струваше, че той разказва афоризми от излишък на разум, а самоубийството му отдадох на неизлечима меланхолия.

Досещах се, че Деветаков бе станал жертва на едно трагично безверие, и това укрепваше духа ми, даваше ми сили да анализирам безпристрастно дейността на брат си. Въпреки нашите остри спорове, които ни отчуждаваха години наред, дълбоко в себе си хранех опрощение към него, защото притежаваше повече добродетели, отколкото пороци. Ако в младостта си бяхме преживели щастие, то бе нашата готовност да се жертвуваме за всички страдащи по света, а те бяха бедните и онеправданите класи. Тогава брат ми бе за мен образец на идеалния млад мъж, и не само за мен, а за всички млади хора от нашия край. Състрадателен, честен и трудолюбив, той ненавиждаше всякакъв вид властничество и живееше с илюзията, че всички хора по света са равноправни. Трудностите в работата му бяха големи и само човек като него с неизчерпаема енергия, преданост и вяра в делото на социализма можеше да ги преодолява. Работеше по указания „отгоре“ и грешките и извращенията, които допускаше, не бяха негови или само негови, а на „линията“, на методите на работа по време на колективизацията. Инструкцията на ОК на партията повеляваше да се пипа с „твърда ръка“ и брат ми разбираше тази инструкция като всички отговорни партийни работници. Както се казва, и властта имаше пръст в тази работа. Сложно и трудно е да се проследи и обясни влиянието на властта върху хората, но безспорно е, че никой на този свят не е устоял на нейните съблазни, особено ако тя е еднолична. Онзи, който я упражнява еднолично, се задължава да работи за обществото, а то от своя страна — да му се подчинява. И може би в подчинението на мнозинството на една личност властта проявява своята женска лъстивост и се превръща в суета и същност.

По този неизбежен път вървеше и брат ми. Както узнах по-късно от самия Иван Шибилев, той бе разобличил брат ми за неговите властнически прояви и с присъщата си искреност не бе му спестил ни една истина без всякакво намерение да го подценява, а „така, като на свой“. Иван Шибилев не бе улучил момента, тъй като по това време брат ми бе станал вече силна личност. Стопанството бе позакрепнало и трудоденят от стотинки бе нараснал на лев и половина — два. Времето на безсънни нощи, съмнения и враждебни конфликти бе отминало и брат ми бе придобил увереност и самочувствие. Малко по малко бе иззел в свои ръце работите на селото и без него не можеше да се реши или предприеме какво да е мероприятие както в обществения, така и в личния живот на хората. Партийната пропаганда възвеличаваше личността на Сталин до степен на божество, поставяше го над всички и всичко, провъзгласяваше го за вездесъщ и всемогъщ, хората на изкуството се надпреварваха да го възпяват и увековечават. Да му подражаваме в работата, да каляваме като него желязната си воля в борба с идейните ни врагове бе за нас свят партиен дълг и щастие. А брат ми започна и външно да му подражава. В партийния клуб бе окачен портрет на Сталин с каскет, с куртка, закопчана догоре, и с втикнати между копчетата пръсти на ръката. Брат ми, изглежда, бе открил в лицето си прилика с лицето на Сталин и щом пусна същите мустаци, поразително заприлича на него. Често ходехме в града на кино и в прегледите, и в художествените филми винаги можеше да се види и чуе с какво тежко достолепие се движи из кабинета си силната личност, как говори бавно и отмерено, без жестове и емоции, присъщи на простосмъртните, как изрича великите си мисли с възможно най-малко думи, а понякога само с „да“ и „не“.

Подражателството на брат ми бе, разбира се, глупаво и смешно, но ръководителите на ОК на партията гледаха на приликата му със Сталин като на лична заслуга към социализма и дори като на някаква предопределеност и с времето започнаха да се респектират и от неговата личност. Хвалеха го за организаторските чу способности, отнасяха се към него по-снизходително, отколкото към другите селски партийни секретари, и му обещаваха след време да го издигнат на по-отговорна работа в града. Това не можеше да не му вдъхва самочувствието на силна личност, за което вече стана дума и което стана причина за конфликта му с Иван Шибилев. Този конфликт впрочем показа, че силната личност е великодушна, не злоупотребява с властта, която притежава, понася мнението, вкуса и мислите на другите, а слабата личност не е уверена в собствената си кауза и затова я брани и налага с подозрителност, дребнавост и жестокост.

Брат ми не се подвоуми да наклевети един свой другар пред ОК на партията само защото го беше „обидил“ и така спомогна да го натикат невинен в трудов лагер. Най-напред се намеси в моите интимни отношения с Нуша, опита се да убие още в зародиш чувствата ми към нея и като резултат от тази намеса бе отнет живота на баща й, на бившия старши стражар, на следователя Марчинков и на кой знае още колко хора. Моят случай бе наистина твърде сложен поради неясното политическо положение на Александър Пашов и интригите на Баракови, така че колебанието и предпазливостта на брат ми да действува бързо и решително донейде е оправдано. Но случаят с Иван Шибилев, както и много други преди него, показваше, че бе започнал да се разпорежда със съдбата на другите не по някакви обществени причини, а по лични съображения, и това бе вече не просто превишаване на правата, а самовластие. Като знаех, че много други партийни работници като него се опитват да накърняват най-съкровените чувства на хората, да бъркат в сърцата им с нечисти ръце и да ги манипулират по свой вкус, питах се как ще можем с такива обезличени и обезправени хора да създадем най-демократичното общество, в което човекът да бъде истински господар на труда си, на държавата и на собствената си свобода. Брат ми имаше косвена вина и за смъртта на Мона и аз му го казах. Казах му още, че е заслепен от плебейска жажда за власт и осъществява себе си като властник, а за народа, от чието име винаги говори и действува, отдавна вече не дава пет пари. Разяри се и ми заповяда веднага да напусна селото, за да не му преча с моя гнил интелигентски либерализъм. Ако не го сторя, и с мен може да се случи нещо неприятно…

След няколко дни отидох да се сбогувам с Нушината майка. Всяка седмица наминавах към нея да я видя и да я питам дали няма вест от Лекси. Тя бе осиновила една от сестрините си дъщери и живееше с нейното семейство. Беше смалена от годините, но жилава и умна, а очите й, тъмни и влажни, излъчваха младежки блясък. С тези очи, очите на Лекси, и тя ме питаше отдалече имам ли вест от него и по израза на лицето ми отгатваше, че нямам. При хубаво време я заварвах в двора или в градината, а сега не я видях никъде. Преди да почукам на кухненската врата, тя се отвори и срещу мен застана Лекси. Както бива в такива случаи, двамата се гледахме изненадани секунда-две, после се прегърнахме. По-късно, когато седнахме горе, в неговата стая, където бях прекарал толкова много нощи и преживял толкова много щастие и мъка, той ми разказа за строго секретната си работа, която бе вършил в чужбина през изминалите осем години…

Бележки

[1] Военно обучение.

[2] Бурунсуз — безнос (тур.)