Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Жендо Иванов Хайдутина

2_zhendo_hajdutina.png

Та питаше откъде го имам този револвер. Ще ти кажа, по-напред да речем още веднъж наздраве. Стоян Кралев ми взе навремето един револвер, ама не знаеше, че имам и друг. Уплаших се тогаз да не го намерят, ако решат да ме обискират, и взех, че го зарових под хамбара. Петнайсет-шестнайсет години оттогава, виж как го изяла ръждата. Намерих го таз есен, като събарях хамбара. Хубаво револверче беше. Даде ми го Иван Пехливанов, когато бях още осемнайсетгодишен. Нали знаеш, че съм от горните села, от Делиормана. Сирак бях, баща ми го убиха през Първата война, имах още един брат и сестра, по-малки от мене.

Бях отишъл един ден в гората да докарам малко дърва. Натоварих каруцата и а̀ да потегля, гледам, двама души идват към мене. Да имат около трийсетгодишни мъже, единият с калпак, другият — гологлав. Спряха до мене, седнаха, запалиха цигари. Отде си, момче? Тъй и тъй. Ами ще идваш ли още веднъж за дърва? Ще идвам, казвам. Тогаз да ни донесеш малко цигари, кибрит и нещо за ядене. Един самун хляб и туй-онуй. Този, дето беше с калпака, бръкна в джоба си и ми даде пари. Взех ги аз и потеглих към село. Бая пари ми се видяха и като излязох от гората, спрях на пътя и ги преброих. Двайсет и няколко лева, не бяха малко пари за онова време. Докато разтоваря дървата, мама ходи на дюкяна, купи десетина кутии цигари, кило маслини и кибрит, а хляба, сиренето и някои неща за ядене даде от нас. Даде ми и остатъка от парите да ги върна на хората.

Занесох им каквото носех, нахраниха се и онзи с калпака ме запита дали зная къде е село Писарово. Казах, че съм чувал за такова село, но не съм ходил там. Поразпитаха ме още това-онова и тогаз ми казаха:

— Момче, ти върна от парите, които ти дадохме, колкото трябваше да върнеш, значи си честно момче. Искаме да ти направим едно добро. Ще отидеш в село Писарово и ще намериш джамията. Постелена е с плочи. Ще броиш третата плоча от вратата надясно покрай стената. Ще я подигнеш с ножчето си и ще намериш една торбичка злато.

Дадоха ми една меджидийка и си отидоха. За златото хич не им хванах вяра. Ако знаят къде има торбичка злато, ще отидат да го вземат, няма да го дадат на мене. Добри хора, рекох си, като няма с какво друго, с една меджидийка и с една добра дума ми се отплатиха. Хубаво, ама след някой и друг ден из село се разчу, че полицията разбила бандата на Карадемирев. Времената подир войната бяха смътни, размирни. В Делиормана и в Добруджа ставаха големи кражби и обири. Много мъже от селата се сдружаваха по двама, по трима и вършеха кражби от името на Карадемирев. Славата му на крадец и разбойник се носеше из целия край.

Като чух за тази работа, взех да си мисля, че ония двамата са били от бандата на Карадемирев, а единият от тях може да е бил и самият Карадемирев. Полицията по петите им, гледат главите да отърват, защо да не направят добро на някой сиромах! Мене срещнали, на мене го направили. Един ден Иван Пехливанов ми каза, че бил намерен убит човек в една колиба в лозята на Гевреклер, през две села от нашето. Този човек бил Паско Наумов от бандата на Карадемирев. Полицията не намерила нищо в него, но подир време се разбра, че бил убит от другаря си Шевкет. Като заспал, Шевкет го убива, взема му златото и забягва в Турция. Той и сега е жив и здрав, държи в Цариград два хотела и голям магазин. Туй го писаха нашите турци, дето се изселиха там.

Което ми каза Иван Пехливанов, излезе вярно и аз разбрах, че при мене са идвали същите хора. Не му го казах, защото ме беше страх от него. По-голям беше от мене, имаше две деца. Другарувах с по-малкия му брат и покрай него ме имаше за свой. Буен човек беше и косъмът му не беше чист. Разправяха, че шетал тук-таме из селата, прекарвал коне през границата. Ако му кажех за джамията, можеше сам да отиде и да вземе златото. И на другиго не смеех да кажа за тази работа, да не ме нарочат за ятак на разбойниците. Добре, но как да отида сам в Писарово и сам да вляза в джамията! Мина зимата, запролети се, а аз все за тази джамия мисля, все тая торбичка със злато пред очите ми. Нямаше как, пак опрях до Иван Пехливанов. Тъй и тъй, рекох му, зная де има злато — и му разказах случката в гората. Те са били, каза той и очите му светнаха. Още на другия ден запрегна каруцата и двамата потеглихме за Писарово. То беше през четири села от нашето и пристигнахме там подир пладне. Спряхме пред кръчмата и влязохме. Иван Пехливанов имаше аскераркадаш в туй село и пита за него. Делчо се казваше. Пратиха човек да го извика и подир малко той дойде. Почерпиха се с Иван Пехливанов, поприказваха и Делчо ни покани у тях на гости.

Към полунощ отидохме в джамията. Преди да влезем, Иван Пехливанов ми даде този револвер, ей тъй, за всеки случай. Подигнахме две плочи — нищо. Под третата бръкнах аз. Ръката ми потъна надолу, напипах нещо и като го видяхме на свещта, то жълтица. Търсихме още — няма. Другите бяха задигнати от някого. Или Шевкет беше минал да ги вземе, преди да забегне за Турция, или някой от ятаците. Жълтицата дадоха на мене. Твой късмет е, казаха, вземи си я. Иван Пехливанов и револвера си не поиска назад. Нека стои в тебе, каза, може да ти дотрябва.

Револверът скоро ми дотрябва. Една вечер Иван Пехливанов ме намери и ми каза, че трябва да свършим една работа. Отидохме в мерата на село Поток и заварихме там Делчо и още един човек. Погледнах го отблизо — Кръстьо Маринов от нашето село. Разбрах, че работата няма да е чиста, но нямаше как, тръгнах с тях. Беше по вършитба време, денем хората вършееха, а вечер пасяха конете си в стърнищата. На разсъмване, когато конярите спят най-дълбоко, Иван Пехливанов задели четири двойки коне и свали букаите им. Качихме се на конете и препуснахме към границата, а тя беше на половин час път. Там ни чакаха четири души, едни говореха български, други — влашки. Взеха конете и изчезнаха оттатък границата, а ние се върнахме в нашенската гора. Седнахме там. Иван Пехливанов извади пари и раздаде на всекиго по една пачка.

Кражбата на конете се разчу още същия ден, по селата плъзнаха полицаи и агенти, разпитват съмнителните и ги задържат в участъка. Скрих парите на сигурно място и си гледах работата на хармана. Иван Пехливанов беше заповядал да не се срещаме тримата, а ако се срещнем случайно някъде, да не се спираме и приказваме. Беше заповядал още никой нищо да не пипа на сама глава, когато трябва, той сам ще нареди как да действуваме. Добре, но Кръстьо разбива една вечер вратата на бакалницата и задига хиляда лева от касата. Свърши я аджамийската, хванаха го и го пратиха в затвора за три години. Иван Пехливанов се изплаши, не го свърта на едно място. Страх го беше Кръстьо да не ни издаде на разпита. Ако признае, че е работил с нас, и ни задържат, ще отричаш всичко, казва, иначе ще изгорим. Поуспокоихме се чак когато издадоха присъдата на Кръстьо и го туриха в затвора. Само че той не дочака да излежи присъдата си и избяга от затвора с още едно момче. Властта ги подгонва и те скитат месец-два нелегално из делиорманските гори. Веднъж се приближили до едно село и видели няколко момичета да копаят в една зеленчукова градина. Момичетата били балканджийки — надничарки. Отвлекли едното момиче, гаврили се с него известно време, после го убили и го оставили край една гора. Подир тази случка положението им става много тежко. Другото момче се запилява нанейде, Кръстьо останал сам и като няма къде, завръща се в село. Обадил се на Марко Дойнов и той го скрива у тях си.

По туй време Иван Пехливанов беше събрал една малка банда. Шетахме из вътрешна Добруджа и правехме обири на по-богати хора. Една вечер Дойнов отива при Иван Пехливанов и го помолил да прехвърлим Кръстя през границата. Дойнов беше учител в село от много години, правеше всякакви услуги на хората и всички го уважаваха. Кръстьо му беше съсед и той много го обичаше. При един поход през границата взехме Кръстя с нас и го главихме овчар при един човек от село Пъндъклии. Човекът обеща да му извади паспорт от румънците. Ние продължихме към Силистра. Когато ходихме последния път нататък, едно от нашите момчета се загуби. Бяхме седнали посред нощ да си починем покрай едно шосе. Като станахме и извървяхме около километър, видяхме, че един човек липсва. Нямаше как да се връщаме, дадохме два изстрела, почакахме и като не се обади никой, тръгнахме си. Момчето било заспало, събудило се, видяло се само и се изплашило. Помислило, че стрелят румънците, и останало край шосето до разсъмване. Сетне хвърлило оръжието си и тръгнало наслуки. На другия ден румънците го хващат, арестуват го и оттогава му загубихме дирите. Подир месец пак решихме да обиколим силистренските села и ако го открием, да се опитаме да го освободим. Прекарахме няколко дни в една пещера около Силистра. Един румънец ни забеляза и за да избегнем провал, напуснахме пещерата и се оттеглихме към границата. По пътя научихме, че нашето момче румънците го наказали да го хапят полицейски кучета на мегдана в село Карапелит. След туй го закарали във вътрешността и повече не се видя, ни чу.

Не мина неделя, откак се бяхме върнали в село, когато една нощ най-неочаквано пристигна и Кръстьо. Човекът, при когото го бяхме оставили, не можал да му извади паспорт и той се върнал. Докато стоеше в Пъндъклии, вестниците бяха писали, че се дават десет хиляди лева на онзи, който го залови или убие. Показах вестника на Иван Пехливанов. Той се засмя и каза, че сме си изпуснали късмета. Какво приказваш, рекох му, нали е наш другар? Бе то тъй е думата, казва. Кръстьо го беше страх да отиде у тях си и дойде у нас. Искаше да го прехвърлим в Сърбия. Мислехме и тъй, и инак, най-сетне Иван Пехливанов му каза, че да му направим канал чак до Сърбия, ще трябват пари и за да ги набавим, трябва да оберем ходжата в село Гевреклер. Ходжата беше богат човек, щяхме да отидем само тримата, та каквото вземем, да не го делим на много хора. Кръстьо се съгласи. Тръгнахме една нощ към границата и още не бяхме излезли от лозята, Иван Пехливанов стреля в гърба на Кръстя. Като стреля, толкоз се изплаши, че хукна да бяга и да вика нещо. Едвам го настигнах и успокоих. Изтеглихме трупа на Кръстя към пътя и се върнахме в село. На сутринта Иван Пехливанов се предаде в общината. Закараха го в града, дадоха му десет хиляди лева и го направиха стражар. От тези пари на мене не даде нито лев. По-късно като стражар той открадна оръжие от склада на полицията и го туриха в затвора.

Подир него аз станах главатар на бандата и както по-рано продължавахме да шетаме оттатък и отсам границата. Бандата ни беше всичко пет души и за да си осигурим ятаци, разправяхме на хората, че работим от името на Карадемирев. Полицията излови някои от хората му, него не можа да хване и той отново почна да върлува. Септемврийското въстание беше потушено, времената станаха още по-мътни, имаше много недоволства. Карадемирев лъжеше народа, че се бори срещу правителството на Цанков, и много комунисти и земеделци му станаха ятаци. Имаше ятаци и в Румънско, тъй че и там действуваше свободно. Покрай него и нас ни укриваха, съобщаваха ни в кое село кой човек е по-богат, колко стражари има.

Веднъж решихме да оберем кмета на Еничешме. Той беше куцовлах. Богат беше и много мръсен човек. Изтезаваше нашите българи, грабеше ги и ги насилваше да станат румънци. Като него ги имаше много из Добруджа, ятаците ни съобщаваха къде какво престъпление е извършено и кой го е извършил. Имаше бити и убити хора, имаше пратени по затворите. Имаше и такъв случай. Конете на един наш българин влизат в нивата на румънец и поотъпкват малко на края. Онзи вдига пушката и на място убива двата коня. Намерихме го на същата нива по жътва. Привечер жена му си отиде в село, той остана да пасе конете си. Вързахме устата му с кърпа и го обесихме на крушата с краката нагоре. Сетне заклахме конете и запалихме житото му. Имотът на колонистите беше събран на едно място. Зимни и летни посеви все на едно. Казваха му кадастра. Житото изгоря до клас, а онзи виси на крушата. Свалили го жив, ама опърлен.

Подир някое време научихме, че бирникът в едно село изнасилил едно наше момиче, защото пеело песента на Стефан Караджа. „Караджа дума Русанки“, има такава песен. Момичето турило край на живота си, удавило се в кладенеца. Не щеш ли, туй момиче излезе лелина дъщеря на един от нашите. Жельо се казваше, беше избягал от румънците преди няколко години. Пламна този човек, не можем да го удържим. Ако не дойдете с мене, казва, самичък ще отида и ще видя сметката на моканина. Дигнахме се една нощ и пристигнахме в селото му. Отидохме у тях, поприказвахме с майка му и баща му, хапнахме и отпочинахме. Казаха ни, че бирника вечер го пазели жандармеристите. Стопаните на къщата бяха избягали в България. Жельо я познаваше като своя, защото като малък играел с децата на тези хора и често спял у тях. Месечина нямаше, но светло беше, на небето — звезда до звезда. На долния кат светеше прозорецът, там спял караулът. Трябваше да пипаме тихо, без изстрел, защото селото беше голямо, имало жандармерийска част от двайсетина човека. Бирникът не бил женен, прислужвала му една стара жена, спяла и тя в къщата. То се знае, въоръжен ще е човекът и залостен отвътре, тъй че ще стреля, като види зор, и ще вика за помощ. Взехме и половин тенекия газ, та ако не успеем да го пипнем, барем къщата му да запалим.

В полунощ наближихме къщата и залегнахме до оградата. Часовой не се вижда, не се виждат и хора през прозореца на долния кат. Стояхме тъй около час. От сянката на чардака се показа часовоят, позавъртя се и влезе в осветената стая. Жельо и още един скочиха и право на мястото, отдето се беше показал. Там имало столче и часовоят си седял на него. Подир няколко минути се върна. Същият ли беше или смяната му, не разбрахме. Щом спря, и падна като покосен, не можа да кръкне. Тогаз ние, тримата, изтичахме в караулното. Вътре имаше двама, единият спеше на леглото по гръб, другият беше буден. Дорде отвори уста, аз турих револвера на гърдите му. Запушихме устата му, вързахме и ръцете му и го турихме да легне по очи. Другият още спеше. Какъв беше този човек, уморен ли беше, пиян ли беше, спи като заклан и не мърда. Събуди се чак когато го обърнахме по очи. Мина много време или тъй ми се стори, а горе в къщата никакъв шум, нито пък Жельо се връща. Пратих единия да види какво става там и той не се върна. Делчо пазеше отвън на двора. Останах самичък в караулното и взех да си мисля, че горе някой е направил клопка на хората ми и да ги лови един по един. Хвана ме страх да не би да дойде караулният началник за смяна. Ако смяната на караула се прави от караулен началник, както е при нас, ще трябва да стреляме. Ония, двамата, лежат по очи, устата им завързани, не зная румънски да ги питам.

Хеле слязоха отгоре и дадоха знак да вървим. Чак когато излязохме от селото, се сетихме, че сме забравили да вземем оръжието на караула, и много се ядосвахме за тази работа. Прекарахме деня в една гора и Жельо разказа как видял сметката на бирника. Най-напред опитал вратата на средната стая, не била заключена отвътре. Светнал с джобното фенерче — на миндера спи жена. Като знаела, че вън пази часовой, сигурно не се е заключвала вечер. Жельо я хванал за гърлото и я питал в коя стая спи бирникът. Женицата облещила очи, едвам диша. Отпусни й гърлото, ще я удушиш, пошепнал му един от нашите. Отпуснал я и женицата му посочила вратата към дрешника. Жельо бил влизал много пъти в този дрешник и знаел, че в него има малка вратичка за голямата стая.

Румънците отмъстиха за бирника. Убиха десетина души от Жельовото село и още толкоз от околните села. За тези убийства писаха из вестниците, нашето правителство протестира пред румънското правителство. Имаше и други чети, които влизаха в Добруджа да наказват за безчинствата над българите. Настана бъркотия, не се знае кой пие, кой плаща. Една нощ, тъкмо да прехвърлим границата, попаднахме на засада. Залегнахме и се приготвихме за стрелба. Решихме, ако са румънци, да пробием със стрелба, та каквото ще да става. Щото имаше и такива случаи. Жандармеристите правят засада и вземат със себе си българи да ни подмамват. Какви сте, викам. Българи, а вие? И ние, казвам, сме българи, да дойде един от вас да го видим. Докато кажа това, един се надигна и дойде при нас. Веднага го познах — Доктора, Димитър Дончев — Доктора. Те бяха комунисти, войвода им беше Дочо Михайлов. Трябва да си чувал за Дочо, за него песни се пееха из Добруджа. Водеше четата на ДРО — Добруджанска революционна организация. Имаше и ВДРО — Вътрешна добруджанска революционна организация. Двете организации бяха едно, сетне се разделиха и се караха. Дочо се бореше против капитала в съюз с румънските комунисти, а другите против румънското робство.

Както и да е, поприказвахме с Доктора и той ни заведе при четата. И Дочо Михайлов беше там. Казах му, че познавам и него, и Доктора. Щабът им беше в Дживел, през едно село от нашето. Там имаше цяла махала от вътрешна Добруджа и всички бяха Дочеви хора. Бях го слушал няколко пъти да говори по събрания из селата. Е, хубаво, че се познаваме, каза Дочо. Пита ме от кои сме, от ВДРО-то или от Карадемиревите хора и що щем в Румънско. Казах му, че сме ходили да очистим един чокоин, който убил едно българче. Дочо много се ядоса. Е, очистихте ли го? Хъката-мъката, признахме. Парите ей тука, пред мене! Нямаше как, сложихме парите отпреде му. Ние сме пет души, те — дванайсет, въоръжени като редовна войска, с карабини, с бомби бухалки. Искаше да ни вземе и оръжието, но Димитър Дочев се възпротиви. Може, казва, да попаднат на влашки патрул, ще ги избият така с голи ръце. Дочо отстъпи. Този път, казва, ще ви се размине, но втори път срещнем ли ви, ще се разправяме другояче. Заради такива като вас, казва, румънците тормозят народа, за един техен убиват десет наши. Който от вас иска да работи за народната свобода, ще го приемем. Който е решил да граби и убива, ще го махнем от пътя си, защото всичките ви кражби и убийства правителството ги пише на наш гръб. Обещахме, че ще помислим какво ще правим по-нататък, и се разделихме.

По-нататък пак я карахме, както си знаем. Гледахме да се държим по-настрана от Дочовата чета, ала не стана нужда да се пазим дълго време. Подир четири месеца Дочо го убиха и четата му се разпадна. Другия войвода, Доктора, го убиха по-късно. И той щеше да падне още тогаз, но аз му спасих живота. Месец-два подир срещата с тях една вечер пак попаднахме в засада. Помислих, че са Дочовите хора, и си рекох: дотук ще е нашата, този път няма да ни простят. А те излязоха хора на ВДРО-то. Казаха ни, че сме добри момчета, защото и ние като тях се борим за освобождаването на Добруджа от румънско робство, само оръжието ни не харесаха. Оставиха ни пет нови карабини, бомби, патрони и на тръгване заръчаха, ако имаме нужда от нещо, да се обадим на еди-кого си и еди-къде си. В началото на август пак ни намериха. Обещаха да не ни закачат занапред, ако се съгласим да участвуваме в ликвидирането на една банда от комунисти. Били агенти на Русия, убивали богатите хора и искали да свалят сегашната власт. Румънското правителство пратило нота до нашето и му поставило условие да изтегли комунистическите чети от Добруджа, иначе нямало да отговаря за последствията.

Разбрах, че става дума за Дочо Михайлов. На срещата ни, пък и по събранията, той говореше обратното — че с лични разправии и шайкаджийство доникъде няма да стигнем. Добруджа ще се освободи само ако работим заедно и организираме населението да се вдигне на бунт. Едните тъй говорят, другите — инак, иди разбери кой ти казва истината. То какво ме интересува тяхната истина, нека си вадят очите, само да не ни набъркват в кавгите си. Да ударя Дочо и Доктора в гръб, тази работа хич не ми хареса. Каквито и да са, българи са. Пък и силни бяха. Като научат отпосле, че сме били заедно с полицията срещу тях, нямаше да ни го простят. Взех да ги одумвам, но и тези от ВДРО-то много-много не се церемонят. Направо ни казаха, че ако не помогнем, ще ни издадат на властта. Намерих се между два огъня, ни напред, ни назад.

В края на краищата приех условието на ВДРО-то. Едно, че човек мисли първо за себе си, и, друго, не вярвах, че ще заловят Дочо и Доктора. Те бяха хора опитни и нямаше да се оставят така лесно да ги хване полицията. Към края на август пратиха хабер да се явим в село Гюллери. Настаниха ни в една къща и ни казаха да чакаме там, докато ни повикат. Както научихме отсетне, тези дни Дочовата чета се завърнала от Добруджа и спряла на почивка в Дживел. Издал ги горският. Помня го, беше човек на ВДРО, но името му забравих. Още същия ден пристигат петдесет души полицаи и ги нападат. Четата се оттегля в гората. Тогава повикаха и нас петимата на помощ. Искаха да ни заведат при полицейския началник, той да ни разстави по кордона, но аз отказах. Полицията преследваше Карадемирев, а ние често се прикривахме под негово име, та покрай тази акция можеха и нас да хванат в клопка. Казах, че познаваме гората по-добре от полицаите, и сами се разставихме.

Вардихме два дни и две нощи, полицаите претърсиха гората — нищо. На третия ден мина човек и каза да вдигнем засадата по мръкнало и да чакаме ново нареждане. Имало сведение, че четата се изтеглила в съседното село Бештепе, та през нощта да я причакаме на границата. Събрахме се петимата да видим какво ще правим по-нататък и зад гърба ни припукаха пушки. На около петстотин метра имаше малка горичка, заобиколена с ниви. Дочо и Доктора, като разбрали, види се, че ще ги открият в голямата гора, влезли в тази горичка. Нямаше да ги открият, ако не беше ги предал Петко Мутафа. От Дживел беше, познавах го и него. Този ден орязвал царевица и по пладне време при него отишъл Доктора да му иска вода. Познавали се отдавна. Доктора пил вода, отнесъл бъкела на другарите си да пият и те и пак се върнал при него. Помолил го да отиде още сега в село и да съобщи на техен човек да се яви вечерта на среща. Мутафа запрегнал каруцата, отива в село, намира човека и му съобщава каквото трябва, сетне отива при старши полицая и му казва, че някакви хора се крият в малката горичка.

Два часа продължи пукотевицата. Ние стояхме на края на голямата гора и не знаехме какво става. По едно време в царевицата се мярна човек. Хванал реда и право срещу нас иде, не ни вижда. Излезе от царевицата и налетя отгоре ни. Доктора. Гологлав, с окървавена риза, с бомба бухалка в едната ръка, с пушка в другата, жълт, та бял. Като ни видя на пет крачки отпреде си, посегна да запали бомбата, но аз му извиках: „Докторе, нашите пушки са на рамо, няма да стреляме. Не ме ли познаваш?“ Гледа ме и мълчи. Не ме позна, а и да ме е познал, ще ми хване ли вяра в такъв момент. Върви си по пътя, казах му, все едно че нас ни няма. Той мълчи, не мърда. С едната ръка държи връвчицата на бомбата, дръпне ли я, отива и той, отиваме и ние. Щом не ни вярваш, казвам, оставяме оръжието на земята и тръгваме с тебе, да те изпроводим, докъдето искаш. Свалихме пушките и бомбите от себе си и ги намушкахме в гъстото. Сега, казва, тръгнете пред мене. Вървяхме около километър, той ни спря и тогаз каза: „Познах те, как няма да те позная! Нали аз дойдох при вас да видя кои сте. Помислихме, че сте румънци жандармеристи и ви затворихме в капан. А сега сте свободни! Имайте благодарност от нашите другари и сбогом!“ Той тръгна напред, ние обратно, да си вземем оръжието. Колко му беше да му теглим куршума, но сърце не ми даде. Спомних си как оная нощ Дочо искаше да ни обезоръжи, а той му каза: „Дочо, накарахме се на момчетата, нека сами решат ще работят ли с нас или ще се приберат по къщите си. Да не ги пускаме с голи ръце, че власите може да ги избият.“ Добро ни направи човекът и ние с добро му се отплатихме. Още същата вечер научихме, че Дочо и още един от четата паднали убити, а другите двама се предали.

Та бях започнал да ти разказвам как обрахме кмета на Еничешме. Знаехме, че нея вечер ще бъде на сватба на братовия си син. Хванахме селския караул и се приближихме до къщата. Прозорците зарешетени, на вратите висят по два катинара. Делчо беше едър и силен човек, удари най-напред едната, сетне другата врата и ги откърти с пантите. Влязохме вътре и почнахме да тършуваме. Двамата влязоха в стаите, другите двама се качиха на тавана, а аз се случих в спалнята. Рових, търсих — нищо. Напипах в една възглавница нещо твърдо, отпорих я с ножа и извадих една дебела пачка с банкноти. Колко бяха, не можахме да видим, но едно двайсет хиляди имаха.

Всичко стана за половин час, събрахме се пак и тръгнахме да излезем от селото. Като подминахме последната къща, някой извика: „Стой, горе ръцете!“ Легнахме на земята, дорде решим какво да правим, ако сме попаднали на засада. Жельо знаеше румънски, запита кой е, никой не отговаря. Отпосле научихме какво е станало и кой е извикал насреща ни. Докато сме тършували из къщата на кмета, един от караула се развързал и изтичал да му съобщи. Не щеш ли, същата вечер Карадемирев бил дошъл на гости на куцовлаха и онзи го завел на сватбата. Карадемирев скокнал от трапезата като бесен и накарал всички мъже, които били на сватбата, моментално да направят кордон около селото. Ако знаехме, че имаме работа с Карадемирев, щяхме да се измъкнем от селото по един от различни страни и тъй да го заблудим, а ние се вдигнахме на юруш, гръмнахме по веднъж и тръгнахме през къра. Онзи, дето извика насреща ни, не се обади повече. Чак когато се отдалечихме на двеста-триста крачки, подире ни припукаха пушки и тогаз разбрахме, че сме били заприщени от много хора. Юрнаха се подир нас и пата-кюта, гониха ни половин час и млъкнаха. Тръгнахме покрай гората по на двайсет крачки един от друг. Щом свърши гората, пак се събрахме наедно и ударихме през нивите. Вървяхме около час и пред нас се напречи друга гора. Навлязохме вътре, ха по таз пътека, ха по оназ, докато се набутахме в някакъв гъсталак. Уж държим посоката по звездите, а сме се въртели на едно място. Когато се измъкнахме на чисто, звездите взеха да гаснат и откъм изгрева стана светло. До границата остана малко път, на баира се бялнаха двата поста, нашият и румънският. Разделихме се на две. Ние с Делчо трябваше да минем от едната страна на постовете, другите трима да заобиколят от другата страна.

Бяхме изморени, та като минахме границата, спряхме до една слънчогледова нива да починем. Делчо влезе в слънчогледа по нужда, а аз си съблякох палтото, постлах го и полегнах. И тогаз чух тежки стъпки, изправих се и гледам — един човек препуска на кон покрай слънчогледа право към мене. Като се приближи, видях, че държи пушка, скочих и се изправих на крака. Забелязах, че има мустаци и черно влашко бомбе на главата. И конят му беше черен. Докато посегна за пушката си, нещо ме припали в гърдите, блъсна ме силно и паднах по гръб. Помня като насън как той се наведе над мене и усетих силна болка в лявата страна. Мъчил се да свали торбичката с парите, която бях прекарал през лявото си рамо. Делчо чул изстрела и докато довтаса, онзи вече препуснал през границата. Видял раната в сърцето ми и изтичал в селото за каруца. По пътя ми се проясни и му казах да кара направо в града при доктор.

След пладне стигнахме във Варна. Делчо питал и му казали, че там имало някой си доктор Стаматов, голям специалист — хирург. Имал си частна болница. Почисти ми раната, превърза ме и каза, че трябва да остана в болницата. Цял месец прекарах там. Докторе, питам го всеки път, като ме преглежда, ще стане ли от мене човек. С пари ще те затрупам, само да ме излекуваш. Той мълчи. Чак на двайсетия ден каза: „Момче, голяма душа си имал. Куршумът минал само на един пръст под сърцето ти, без да засегне друго. Толкоз години съм доктор, казва, такова чудо не бях виждал.“ На месеца ме изписа здрав, сякаш нищо не е било. Разплатих му се с две ръце. Чисто злато му дадох от туй, дето го бях скътал. И всяка година му правех курбан на този ден. Занасях му заклано агне или прасенце. Където и да се намирах по туй време, запрягах конете и при него. Докато умря.

Дълго време се мъчихме да разберем кой ме беше застрелял и кой беше взел парите. Най-сетне научихме, че бил Карадемирев. Той сам го казал, да го знаят всички като нас и да не му се бъркат в работата. Оная вечер, щом разбрал, че ни изтървал от селото, взема коне от куцовлаха и с десетина души право към границата да ни причаква. Поставил хората си около пограничните постове, където очаквал да минем, и то отсам, на наша земя. Човек като мине границата, става непредпазлив като у дома си, както направихме и ние. Карадемирев бил дал дума на куцовлашкия кмет рано или късно да излови всички като нас. Ще ги изтребя, рекъл, до крак, че да си знам другарите и ятаците. И прав е бил. Куцовлахът щял да загуби доверие в него, както и другите му ятаци. Идва ти на гости, яде и пие на трапезата ти, а хората му обират къщата ти. Затуй нея вечер Карадемирев побеснял от яд. А той беше човек, дето не си оставя магарето в калта. Вземе ли някого на мушка, няма отърване. Един от неговите хора се беше полакомил, задигнал от общите пари и изчезнал някъде из България или Румъния. Карадемирев го търсил три години под дърво и камък и го намерил чак в София. Онзи си купил там голяма къща, дюкян в чаршията и го ударил на търговия. Един ден по пладне се почукало на вратата му, той отворил и останал на място. Някой от хората на Карадемирев му теглил куршума и да го няма.

Като оздравях напълно, откупих интизапа от общината. Интизапът е данък, който се плаща на общината при покупко-продажба на едър добитък. Ако купувачът или продавачът избегне да плати данъка или укрие продажбата, аз му налагах глоба в троен размер от интизапа, налагах му и друга глоба от името на общината. По това време заловиха Карадемирев. Кой го беше издал и как го бяха хванали, не зная. Един ден го прекараха през общината за града. Бях отишъл в общината да търся кмета. Влязох в стаята му, него го нямаше, там бяха помощникът му и един старец. Седнах при тях, поприказвахме малко и на улицата изтрополя каруца. Подир малко се отвори врата, влезе един старши стражар и каза, че водят Карадемирев. Не съобщавали предварително по общините, защото се страхували ятаците му по селата да не организират нападение на конвоя. Като чух туй нещо, изтръпнах и намислих да се измъкна навън, но двама стражари докараха Карадемирев. Всички бяха станали на крака. Той влезе, каза „Добър ден, хора“ и седна на стола. Ръцете му бяха вързани, на крака му висеше дебела пранга. Дядо, седни, защо стоиш прав, каза на стареца и се заприказва с него. Сетне се загледа в помощник-кмета, пита го какъв е и се позасмя. Обърна се и към мене, гледаше ме и нищо не казваше. По едно време сякаш се поусмихна, а на мене краката ми се подкосиха. Ако речеше да каже, че ме е познал, че мене е стрелял и от мене е взел парите от кмета на Еничешме, тозчас щяха да ме арестуват и откарат с него. А той каза: „Момче, я ми дай малко вода!“

Взех празното шише от масата и излязох. Зад общината имаше чешма, гледам — под чучура десетина стражари. Почаках да се напият и кроях какво да правя. Да избягам, сам ще се издам, да се върна при него, той може да ме издаде. За нашите работи знаеха и хората, и властите, само че нямаше доказателства. За убийството на човек покрай границата се разчу, но никой не разбра, че съм аз. Не, рекох си, няма да бягам. От гроба излязох, ако река да бягам, всичко ще се разнищи и отиде, та се не видя. Ако ме е познал и ме издаде, ще отричам. На човек като него лесно няма да повярват. Оставих шишето на масата, а той, нали с вързани ръце, дигни го, казва, до устата ми бе, момче. Допрях шишето до устата му, пие и ме гледа. Ту лицето ми, ту гърдите ми. Даде ми знак, дръпнах шишето, по брадата и гърдите му се разля вода. Момче, каза, ръката ти трепери, ще ми строшиш зъбите. Не бой се, сега ръцете ми са вързани. Като каза „сега ръцете ми са вързани“, разбрах, че ме е познал.

След малко го дигнаха, раздрънка прангата и излезе. Другите отидоха на двора, аз останах в стаята и през прозореца гледах как стражарите му помагаха да се качи на каруцата. Подир каруцата потегли охраната и хората останаха на двора да гледат, а аз си мислех, че в живота се случват такива неща, дето човек не може и да ги сънува. Карадемирев за малко не ми взе живота, а стана тъй, че пак се срещнахме и аз го поих с вода като малко дете. Не ме издаде, но като си отидох в къщи, размислих и пак ме хвана страх. В съда щяха да го обвинят за убийството, което беше направил отсам границата, в Българско, защото сам беше се признал в това убийство. Щяха да го питат кой е убитият, къде е трупът му и той щеше да каже, че убит човек няма. Има ранен, но оздравял и сега живее еди-къде си. Можеше и очна ставка да поиска.

Цял месец живях като на тръни, все чаках да ме арестуват и да ме закарат в града. Намислих да се махна от нашето село и да се заселя в друго, по-далечно. Тази работа я бях намислил още в болницата, когато животът ми висеше на косъм. Като обикалях селата да си търся място, минах и оттука. Казаха ми, че имало една празна къща. Наследствена къща била, продавала се. Огледах я и още тогаз дадох капаро. Ей таз къща. Хубаво, но брат ми се заяде. Отивай, казва, където щеш, само че с празни ръце няма да ме оставиш. Право казват, че човек тегли най-много от своите. Когато шетах насам-натам, давах му, не го оставях на сухо. Тогаз беше ерген, оставих го сам да избира — в старата къща ли ще живее, или ще си направи нова, като се ожени. Ожени се и реши да остане в старата къща, но поиска и парите, които му бях обещал за новата. Искал да си купи малко земя. Дадох му ги, а като се наканих да се изселя, взе да си прави устата за още. Ще отмъкнеш, казва, скритото злато, ще си купиш някъде голям имот, а аз ще се трепя с двайсетина декара. Рискувал си живота си, но и аз съм рискувал, и аз съм ти брал толкоз време страха и срама, грижил съм се за семейството ти. Ако бяха те пипнали, кой щеше да гледа жена ти и детето ти? Само една дума да изтърва, казва, ще отидеш при Карадемирев, тъй че ще делим всичко. Нямах кой знае колко скрито. Давал бях на ятаци, на другари, на доктори. Останало ми беше, колкото да запуша комин и да купя малко имот. Дадох от него на брата и се преселихме тук с леля ти Кита. Ти не помниш, де ще помниш. Койчо беше на четири годинки, ти на три. Все заедно си играехте, че и заедно спяхте. Една вечер у нас, другата вечер у вас. Постегнах къщата, купих петдесет декара земя, добитък, това-онова и тъй започнах.

Каквото и да разправяш, хубави времена бяха онези. Сега какво е? Справедливост, ред, свобода — вятър. Пак за едни има свобода, за други няма. За една дума я̀ сопата, я̀ в дранголника. Каквото ти рече еди-кой си, туй ще правиш. Имаш думата, ама ще приказваш, каквото му отърва. Нямаш свои очи, своя уста, свой ум. Като всички си. Не си уж като тях, а си като тях. Жаба, като всички жаби в гьола. В онези времена сам си бях господар, сам си бях цар. Туря главата в торбата и тръгвам. Не зная подир час какво ще стане с мене, но вървя напред. Каквото и да се случи, аз съм си го направил. Важното е, че светът си е мой. За един ден или за една нощ, но си е мой. Може и живота ти да струва, важното е, че отиваш натам, дето не знаеш какво те чака, какво ще видиш там и как ще излезеш от положението. Не било законно еди-какво си. Че то всичко на този свят е законно и нищо не е законно. Зависи от коя страна го гледаш. Ако ти отърва, законно е, ако не ти отърва, не е законно. Животът тъй е направен, че всеки си има свой закон. И всеки ограбва другия. По-силният ограбва по-слабия, по-богатият — по-бедния, по-умният — по-глупавия. И по-красивият ограбва по-грозния, макар и да не го иска. Щото хората не са еднакви. Станат ли еднакви, няма да има живот, няма да има кой да ти опече хляб да ядеш.

Имаше навремето един чифликчия Близнаков, владееше около десет хиляди декара земя. Връщахме се веднъж, да го река пак, от поход. Видяхме в една нива много хора, не работят, стоят прави. Минахме покрай тях и спряхме да починем. Гледаме — в нивата праз. Пролетно време, що ще тук този праз, питаме работниците, а те казват, че чорбаджията им дал по десетина парчета праз и по един комат хляб. Не яли праза, а го набучили в нивата, протестират, значи. Разгеле и чорбаджията пристигна с файтона, видя набучения праз и накара кочияша си да го обере. Утре, казва, ще го изядете, няма да ви храня с мед и масло. Качи се на файтона, а аз го хванах за пеша. Чорбаджи, рекох, гладна мечка хоро не играе. Щом си повикал тези хора да ти работят, ще ги храниш, както и ти се храниш в къщи. Кой си ти, вика, бе, хашлак с хашлак, да ме учиш как да си храня работниците. Хванах го за яката, търкулна се на земята, опрях ножа до гърлото му. Може да съм хашлак, казвам, ама искам да нахраниш хората, инак тъй ще те наредя, че няма да те свърти на едно място. Накарах двама от нашите да се качат на файтона при кочияша и да донесат ядене от чифлика. Ще вземете, казвам, всичко каквото намерите в килера за ядене и след половин час да сте тука. Файтонът потегли, а чифликчията вика: ще те съдя, дето вдигаш нож отгоре ми. В тази държава закон има. Кой си ти да ми командваш? Никакъв не съм, казвам му, а закон има, и не един, а хиляда. Само че сега законът е в ръцете ми. Преди една минута беше в твои ръце, сега е в моите. Който го държи в ръцете си, за него е справедлив. Тъй си приказваме, а работниците му, трийсетина души, слушат и мълчат. Подпрели се на мотиките си, слушат и мълчат, на закона се подчиняват. Файтонът пристигна натоварен с храна: сирене, масло, кисело мляко, луканка и разни други работи. Седнаха работниците, седнахме и ние с тях да похапнем. Чифликчията седи с гръб към всички, пуши и мълчи. Виждаш ли, чорбаджи, казвам му, как моят закон храни хората, а довечера, като го вземеш пак в ръцете си, ще ги остави гладни.

Навремето, когато не исках да вляза в ТКЗС-то, Стоян Кралев ме обвиняваше, че вървя против закона. Нарече ме покрай другото и убиец. Убил съм дъщерята на Солен Калчо, снаха си, демек. Ти беше на сватбата, знаеш какво стана. Не я убих аз, но работата отпосле се извъртя, както не я очаквах. Помниш кога се прави шосето, нали? Тогава и пикьора Кунчо ще помниш. Оня, дето живееше в къщичка на колела на края на селото. Фургон й казваха. Месец преди да свърши шосето, минах покрай фургона. Отворен беше, но пикьора го нямаше вътре. Други път, колкото пъти минех оттам, все го виждах да седи на вратата. Отпуснал крака от прага, опрял се на една страна и свири на устна хармоничка. Няма работа, какво друго ще прави. Я спи, я си свирука. Давал съм му дини и грозде, защото пътят за лозята минава покрай него, давал съм му и млечни царевици да си пече. Разменим по някоя приказка, аз тръгна по пътя, той надуе хармоничката. От шуменските села бил, имал жена и две деца. Зиме се прибирал при тях, а лете прекарвал по пътищата.

Та като не го видях тогава, продължих по пътечката между царевицата. Да съм навлязъл стотина крачки, гледам го — стои насред пътеката, а до него някаква жена. Усети ме, изглежда, отдалече и тръгна срещу мене, а жената изтича напред и се изгуби. Разменихме пак по някоя дума, обещах на връщане да му оставя една диня. Направих се, че не видях жената, но като подминах завоя, ударих направо през царевицата. Спрях на края на лозята, почаках малко и по пътеката мина Радка. Тя всеки ден ходеше до лозята да носи храна на баща си. Какво ме интересува кой с кого и за какво се среща, ама човещина. Заяде ме отвътре да видя случайно ли са се срещнали Радка и пикьорът или нарочно. На другия ден наминах пак нататък, когато Радка тръгна да занесе ядене на баща си. Обиколих отстрани, спрях до пътеката и се притаих. Почаках малко, Радка мина, а подир нея и пикьорът. Настигна я, казаха си нещо и влязоха навътре в царевицата. Така през няколко дена все ги засичах на същото място. Веднъж чух Радка да плаче и да му казва: „Прилъгваш ме, а сетне очите ти няма да видя.“ Оттогава взех Радка на око. От една махала сме, където да мръдне — на нивата, на чешмата, из двора — все я виждам. Пикьорът си замина и тя взе да се окумва. Туй нещо само аз го забелязах, защото само аз от селото знаех тайната й. Пикьорът сигурно беше я излъгал, че е ерген и ще се върне да се сгодят. Може и ерген да е бил, знаеш ли го. Светът пълен с такива фогаджии. Те са най-сладкодумни пред жените, най-лесно ги баламосват. А Радка, и млада, и глупавичка, колко му е да се хване на въдицата. Майка й се трепе сама по къра, бащата не стъпя в къщата да види децата си, да ги държи изкъсо, да ги поучи. А сама жена е като кон в полето, дето иска, натам си препуска. И като я гледах как се мята като риба на сухо, реших да се сватосам с баща й.

Солен Калчо открай време ми беше противен. Нищо лошо не беше ми направил, а пък ми беше много противен. Не знам защо от такива хора като него ми се гади. Не вървят по земята, ами пълзят и луга оставят подире си. Такъв ми се иска да го настъпя и ако не го стрия под петата си, барем да му скъсам опашката. Той е черво, от единия му край влиза храна, от другия излизат лайна. И другите му слагат храната в устата. Баща му беше работен човек и хубава земя му остави, той я закеляви, на хавра я превърна. Петдесет декара, цял имот е това. Имахме три ниви една до друга. Не го видях ни веднъж да стъпи на тези ниви, да ги натори, изоре или засее. Жена му рови като къртица я̀ сама, я̀ с дъщерите си. Аз ора или сея от едната страна на синора, тя — от другата. Имаше години, когато и тя не ходеше да ги работи, нивите обраснаха с паламида и тръни. И тези плевели се прехвърляха в моята земя, вятърът пръскаше семената им. Идеше ми да тегля плуга през синора, да ги разора и прочистя, ала не може. Не е като нещо да го вземеш и отнесеш. Много години вадеха очите ми тези три ниви и много пъти исках да ги купя, а той не ще. Нямам, казва, земя за продаване. Лежи на чардака в лозята, пухка си цигарки и слуша как пеят птичките. Курорт си кара човекът, а аз се трепя да чистя плевелите, дето се пренасят като заразна болест от неговите ниви в моите. Намерих му цаката най-сетне. Щом замина пикьорът, още на другия ден отидох да се сватосам за дъщеря му. Може да не повярваш, но ако беше се опънал на сватбата, ако беше рекъл не, не давам педя земя, нямаше да му искам ония петнайсет декара. И дъщеря му нямаше да върна назад. Сигурен бях, че подир сватбата щях да работя тази празна земя и все едно че щеше да бъде моя. Добре, но като го видях как си глътна езика и онемя, вземай, рекох си, колкото искаш, на такъв и живота му да вземеш, няма да ти е съвестно, защото светът няма полза от него.

През четиридесет и шеста-седма година се заприказва за ТКЗС, Стоян Кралев и хората му тръгнаха от къща на къща да агитират. Отишли и при Солен Калчо и той обещал, щом се основе текезесето, ще подаде молба за членство. Стоян Кралев му намерил слабото място, обещал да го направи пъдар на кооперативните лозя и той — готов, само и само да се перчи с войнишка униформа и както по-рано да се излежава на чардака. Научих за тази работа и реших да приказвам с него. Пет години не бяхме разменили дума, мислех, че ми е сърдит и няма да ме погледне. Срещнах го веднъж на пътя и го спрях. Аз приказвам, той слуша. На изборите беше гласувал за република, казах му, че тази работа няма да му се размине току-така, когато дойдат американците и англичаните. Как, казва, ще дойдат? Както дойдоха руснаците. Щом те можаха да дойдат, защо ония да не дойдат. Русия излезе мършава от войната, а онези още силни. И опозицията силна. На изборите взехме, кажи-речи, половината от гласовете, а като притиснаха народа с доставки, стана още по-силна. Американците и англичаните само да се покажат на границата, народът ще ги посрещне с хляб и сол. Тъй от дума на дума го убедих да дойде при нас в опозицията. Ще си стоиш настрани, казвам му, и ще си мълчиш. Притиснат ли те, ще казваш, че изчакваш да видиш какво ще бъде в текезесето, ако е хубаво, ще влезеш.

През есента текезесето се основа с шейсет семейства. Гледам списъците — и Солен Калчо кооператор. До другата есен стопанството се разпадна. Разграбиха си добитъка и инвентара, изпокараха се за земята, защото трябваше да прекарват отново синори, стана голяма бъркотия. Е, казвам му на Солен Калчо, много скоро се разбягахте! Тръгнахте към колектива като аслани, върнахте се като насрани. Остави се, казва, тъй се напарих, че отсега нататък ще си имам обеца на ухото. На идната година се заправи ново текезесе и той пак готов да се запише. Навалят го атитаторите — дава им дума да отиде при тях. Дръпнем го ние настрана — отказва се от текезесето. Ту при тях, ту при нас, сякаш няма акъл сам да избира при кого трябва да отиде. А тогаз се водеше борба за всеки човек. Щом първия път текезесето се разтури, втория път пак щеше да се разтури, ако не влезеха повече хора. Обещах да върна на Солен Калчо петнайсетте декара, които бях му взел за зестра, ако не влезе и той в текезесето. По закон те си бяха мои, по чест и съвест — негови, защото снахата се помина много скоро след сватбата. От друга страна, щяха да ми намалят и държавните доставки. Пет години бях работил тази земя, както си знаех, стана земя — корен да боднеш, два ще покълнат. Солен Калчо удържа думата си и аз му дадох земята при условие, че ако се отметне, ще си я взема обратно.

В новото текезесе влязоха повече хора, но, кажи-речи, без добитък. Който имаше две крави, закла едната. Който имаше две прасета, закла едното. Така и с овцете и птиците, да не дават добитъка си в общото и да не им искат повече доставки. В града глад, ще те разкъсат за кило месо, мас или брашно. Селото се превърна на кланица, във всеки двор на леш мирише. Властите ходят, душат — един ще хванат, десет ще се отърват. Наредиха снопите да се вършеят на едно място, та да вземат зърното направо от вършачката. Хората взеха да правят черни хармани. Денем жънат, вечер ходят по нивите, крадат снопи и нощем ги вършеят. Някои бяха направили хармани в гората, долу в чаирите, на разни места из къра и там вършееха. Аз черен харман не съм правил. Знаех, че Стоян Кралев ме държи под око, и не смеех един клас да взема от нивата. Заменях месо за брашно, правех от време на време кираджилък до града, оправях се криво-ляво. Обаче пак намериха да се хванат за мене. Една вечер, като ходили из селото да прислушват по къщите, чули да се тупа у Солен Калчови. Влезли в одаята — жена му Груда бие с прът жито на земята. Задигнала от нивата три снопа и ги замъкнала у тях си. Колкото за беля. Притиснали Солен Калчо, заплашили го със затвор и той, нали е човек кашкав, разказал им какво сме говорили с него, с какво условие съм му дал петнайсетте декара. Демек, аз съм го подкокоросвал. Вкараха го в текезесето още на другия ден, туриха ръка и на петнайсетте декара. Хем не удържа на думата си, хем мене тури на топа на устата.

За Стоян Кралев тази работа беше добре дошла, направи голям капитал от нея и тогаз се хванахме гуша за гуша. Още преди Девети не се разбирахме за политиката, а подир Девети не бяхме се спречквали за нищо. Като се срещнем някъде, ще рече кумец, ще правим ли общо стопанство? Казва го така, на шега, защото знае, че не съм съгласен. А сега дойде в къщи. Самичък бях, жената беше излязла някъде. Дай, казва, револвера. Какъв револвер? Онзи, с който стреля на сватбата. Бръкнах в едно сандъче под кревата, дето имаше разни джунджурии, дадох му го. Имах друг револвер, ей този, дето сега го гледаш. Оня беше ръждясал, от години не бях го употребявал и на сватбата бях гърмял с другия. Защо ти е, питам, тази верания, нали виждаш, цевта му се запушила, през нея куршум няма да мине. Бе оръжие е, казва, може да се почисти и да влезе в работа. На човек като тебе, казва, не може да се има вяра. Ти си опозиция, току-виж, вдигнеш оръжие против властта. Ако исках да се боря против властта с оръжие, казвам му, щях да го скрия. Не се боря аз, ами се пазя. Затуй съм с опозицията. Ако ме хванеш да дигам оръжие срещу властта, имаш право да ме съдиш. Ти преди Девети беше опозиция, приказваше за Русия наляво и надясно. Никой нищо не ти стори. Тъй си разбирал живота, тъй си приказвал. Дума дупка не прави. Ако бяха те хванали с оръжие в ръка или когато подпомагаше нелегални, щяха да те пратят където трябва, та и мене щеше да повлечеш…

Имаше и такава работа. През четиридесет и трета пак беше дошъл една вечер в къщи. Научил, че сутринта ще отивам в града, и даде да му закарам един чувал с шаяк. Седни, казва, отгоре му, плат е, нищо няма да му стане. Десет пъти ми повтори улицата и къщата, дето трябва да го оставя, та и досега ги помня. Улица „Чаталджа“, номер 21. Още като ми каза да седна отгоре на чувала, досетих се каква е работата и потеглих. По пътя развързах чувала — вътре дрехи. Десет ката шаячни дрехи — куртки и панталони. Разбрах, че е аджамия и хабер си няма от конспирация, та като наближих града, отбих се от пътя и скрих чувала в една дупка в каменната кариера. Забих една пръчка за знак и продължих по главния път. И добре че го направих. На края на града ме спряха трима полицаи и ме претърсиха. Намерих улицата и къщата, спрях и влязох в двора. Посрещна ме една жена. Искали сте, казвам, месо да купите, та го докарах. Гледа ме, сякаш не й приказвам на български. Седнах на една пейка пред къщата, седна и тя. Казах й, че нося за тях един чувал шаяк, изтича в къщи и доведе един мъж. Разбрахме се къде да ме намери след два часа и той ме намери. На връщане към село го оставих до кариерата, показах му мястото, където бях скрил чувала, и си тръгнах. Още не бях разпрегнал конете, и Стоян Кралев довтаса. Кумец, занесе ли чувала? Не можах, казвам. Спряха ме полицаи на края на града, отвориха го, видяха какво има вътре и го взеха. Искаха да ме арестуват, казах им кой ми го е дал, къде го нося и те ме пуснаха. Заповядаха ми да ти кажа, че съм оставил чувала, където трябва, иначе ще ми духа кон на врата. Вярвам, че няма да ме издадеш, дето ти го съобщих. Пожълтя оня ми ти кръстник, не мога да го позная. На стария комитаджия да се благодариш, рекох му, ако останеше на тебе, две къщи щеше да запалиш. И му разказах кое както си беше. Отпусна се, дойде на себе си. Кумец, казва, жив да си, голям камък смъкна от гърба ми.

Напомних му за този случай, не му стана хубаво, взе да мънка. Вярно, направил си голяма услуга на партията, не може да се отрече, но и лошото, което правиш сега на народната власт, е още по-голямо. Повече нищо не каза, взе револвера и си отиде. Не се сумясах тогаз да му го предам пред свидетели, да видят, че не е никакво оръжие, и голяма грешка направих. Мина лятото, поде се акция за набиране на нови членове на стопанството. Стоян Кралев започна да привиква в партийното бюро частните стопани и да им поставя въпроса: или — или. Едни подписваха декларация за членство, други отлагаха, трети се криеха. Всички частни стопани Стоян Кралев туряше на един кантар — опозиционери, а опозицията беше обявена извън закона. Щом си опозиционер, значи си народен враг, та излизаше, че половината от хората бяха народни врагове. И мене привика, и на мене постави въпроса до една неделя да вляза в стопанството или да се стягам за път. Щом, казва, се делиш от народа и наливаш вода във воденицата на враговете, и ние ще обърнем другия край. В тебе се намери оръжие и това не е случайно. Имаме сведения, че си един от водачите на опозицията, тъй че прави си сметката, ако не се вразумиш. Нищо не му казах, отидох си. С никого не се срещах, мръкне ли, прибирах се в къщи. Страх ме беше да не ми направят провокация. Зная си характера, посегне ли някой отгоре ми, няма да седя със скръстени ръце. А дигна ли ръка на някого от неговите хора, отърване няма. Из село се разчу, че у мене са намерило скрито оръжие, организирал съм опозицията на въоръжена съпротива. Стоян Кралев пусна този слух, за да има сигурен коз срещу мене и срещу всички частни стопани.

Измина неделята и пак прати човек да се явя в селсъвета. Сам беше в канцеларията, посрещна ме от вратата, даде ми стол да седна, а той прав. Разхожда се напред-назад и мълчи. Каскетът му сталински, само ботуши дето няма на краката. Е, кумец, какво реши? Нямам какво да решавам. Тъй, значи, отказваш да дойдеш при нас? Слушай бе, човек, ти не разбра ли, казва, че за доброто на всички се мъчим? Искаме да направим земята обща, да я работим дружно, да няма вече бедни и богати. Не се надявайте на никакви американци или англичани. Фашизмът падна, победителите си разделихме зоните на влияние — туй за вас, туй за нас, и толкоз. Ти ум имаш ли да вярваш, че Америка и Англия ще се хванат отново за оръжие? Ами нали, ако обявят война на Съветския съюз заради България, ще трябва да обявят война и за Югославия и Албания, за Чехословакия и Полша, за Румъния, Унгария и ГДР, за половин Европа. Как става тази работа? Обявете трета световна война, дайте още толкоз милиони жертви за угодите на нашенската опозиция, така ли? И да искат да го направят, няма да могат. Връщане назад няма да има, а щом няма да има, защо да губим време, защо да не изградим кооперативното стопанство по-скоро. Социализъм без текезесе не може да има. Народът го иска.

Бе то народът, казвам, чак толкоз не се е юрнал към текезесето, ако го искаше, нямаше да го карате насила, сам щеше да си го направи. А една работа, дето става насила, няма да прокопса, още отсега се вижда. Нали повечето от хората са в общото стопанство, защо получават по двайсет стотинки на трудоден? Защото не работят като земеделци, а като чиновници. Разни бригадири и отговорници ги ръчкат с остен да вършат туй, което по-рано са вършили, без някой да им стои над главите. И все тъй с остен ще върви работата, защото хората не са мравки или пчелички. Интересът клати феса, тъй е било, тъй ще бъде и занапред.

Приказва той, аз слушам. Сетне аз приказвам, той слуша, и тъй около час. По едно време ме прекъсна и викна. Аз, казва, открай време те зная що за стока си, но все съм допускал, че като много други теглиш към частното си от простотия или от инат. Сега виждам, че и в червата си враг на социализма и мястото ти е при твоя идеен водач Никола Петков. От таз минута, казва, те арестувам и те предавам на милицията заради оръжието, което намерих в къщата ти. Извика милиционера, който чакаше отвън, и двамата ме натикаха в мазето. Ти, казва, си убиец. Уби дъщерята на Калчо Статев и сега се опита да си измиеш ръцете, като му върна неговата земя. Заключиха ме, милиционерът застана вън, до прозорчето, а Стоян Кралев си отиде в канцеларията.

Другото как да е, но туй, дето ме нарече убиец, най-много ме засегна. На младини много пакости съм вършил, кога с право, кога без право, но ръцете си с кръв не съм цапал. Двама души сме наказали със смърт, и то колонисти от вътрешна Добруджа, които са убивали наши хора. И двата пъти други от групата свършиха тази черна работа. И снахата не съм убил. До ден-днешен на никого не съм казвал за тайните й срещи с пикьора. Ти си първият, на когото го казвам. Още на другия ден подир сватбата пуснах дума из село, че се е срещала с Койчо, а на сватбата съм го премълчал, за да обръсна оная шушумига, баща й, с петнайсет декара зестра. Направих го да я предпазя от хорски одумки. На Койчо и на жената пък казах, че такива работи се случват с някои момичета от само себе си. Казах го и на снахата. Като всяко чудо и туй щеше да мине за три дена. То така и стана. Никой мъж от селото не се похвали, че е имал любов с нея, а и с пикьора никой не я беше видял. Всички повярваха на думите ми и даже взеха да ме хвалят, че съм се изхитрил да пипна голямата зестра. И Койчо не си тури лоша мисъл на сърцето и много се привърза към булчето си. И ние се привързахме към нея, имахме я като дъщеря. Не беше се натрапила на семейството ни, за нищо не беше виновна. Ако беше някоя друга, окото й нямаше да мигне, живота си щеше да живее, все едно че нищо не е било. Друг човек излезе тя. Гузна беше и съвестта я гризеше. Затвори се в себе си, не смееше никого да погледне в очите. Ако не я поканиш на софрата, няма да яде, ако не й кажеш да си легне, няма да легне. Сутрин първа става, вечер последна си ляга, по цял ден крак не подвива. И все мълчи. Ако я запиташ нещо, отговаря, ако не я заприказваш — мълчи, с очи разбира какво искаш да й кажеш. Караме я да излиза сред хората, на майка си на гости да отиде, да се поразсее, не ще. Вечер чувам от другата стая да си приказват нещо с Койчо, но какво си приказват, не зная. По новогодишните празници отидохме с Койчо в града, купихме й чепички, кюркче, копринен шал. Сложи ги веднъж и повече не ги погледна. Празниците прекара в къщи, не се показа навън.

През първите дни на февруари взеха Койчо войник. Взеха го предивременно трудовак и го лашкаха по новите земи да прави пътища. Снахата съвсем се умисли, очите й все червени, плаче, когато е сама. Чудим се с жената какво да правим, как да я тешим. Като го нямаше Койчо, още повече се привързахме към нея. Гледаш го, още дете, мъчи се и не можеш да му помогнеш. То не е човек, то ангелче, казва жената и така си беше. Мъчим се да я разсеем, да я развеселим, понякога ще се усмихне, а очите й пълни с мъка, сърцето ти да разкъса. Хиляди пъти се прокълнах, задето се бях полакомил за земята на баща й, ала направеното — направено. През много премеждия бях минал, животът ми на косъм е висял, вярвай бога, тъй тежко никога не ми е било. Пред очите ти едно дете да се топи като свещ и да не можеш да му помогнеш! Искам да я заведа на доктор, не ще, плаче, сякаш на живота й посягаш. Здрава съм, казва, нищо ми няма. Нищо й няма, а една душа останала у нея. Получи се писмо от Койчо. На мене го даде пощаджията, прочетох го. Службата, пише, как да е, ще мине, най му било мъчно за нея. Сто заръки й дава да се храни, да се облича и да се пази от простуда, че на лято, живот и здраве, ще си дойде в отпуск. Гледай, пише, да си здрава, пиленце, че ако стане нещо с тебе, и мене няма да ме бъде, тъй да знаеш. Дадох й писмото, затвори се в другата стая, до тъмно не излезе оттам. Като види, мисля си, че Койчо толкоз я милее, ще вземе кураж, ще се съвземе. Стана време за вечеря, ха̀ да дойде, ха̀ да дойде да се храним, не идва. Пратих жената да я повика и тя се забави, върна се подир половин час. Сварила я да се гърчи в постелята, питала я какво я боли — нищо, прилошало й малко. Кога я отвила — цялата плувнала във вода. Поискала да й подмени ризата, свила се на кълбо, не дава. Съблякла я насила и какво да види — бременна. Като да е в шестия месец, казва жената, толкова набъбнал коремът й.

Туй нещо не го очаквах. Когато се сватосвах за нея, кой знае защо, и през ум не ми мина, че може да е заченала от пикьора. Военни времена бяха, всеки ден чакахме да вземат Койчо войник или мене да мобилизират, та мислех само как да направя сватбата по-скоро. Старите имат една приказка — детето не е на този, който го е родил, а на този, който го е отгледал. Хубава приказка. Признавам, като чух, че снахата е бременна в шестия месец, първото нещо, което помислих, беше да го роди мъртво. Синът ми чуждо дете да отгледа, копеле да ми е внук, само като го помислих, погади ми се. А снахата не се признала за бременна. От дете имала някаква болест в корема, та от време на време се подувал по малко. Дано е тъй, рекох си. Добре, но жените ги разбират тези работи. Трудна е, казва жената, и то в шестия месец, само че не признава, срамува се, и аз така съм се срамувала от свекърва си. Наистина, че като носеше Койчо, и тя криеше от майка ми чак до осмия месец. И майка ми се е срамувала от свекъра и свекърва си, а баща ми бил войник и за малко не ме родила на нивата. Тъй е останало от едно време, младите булки да се срамуват и крият бременността си от старите. Жената взе да се тревожи, че от сватбата са минали четири месеца, а снахата е трудна в шестия. Казах й, че Койчо и булката са се любили, преди да се оженят, видял съм ги еди-къде си и затова съм избързал със сватбата, та да не се окепази момичето. Тя го повярва, повярвах го и аз. Щом детето ще се роди в нашата къща, наше ще е, и толкоз.

И тъй щеше да бъде, но снахата не стана вече от постелята. Идваше само на софрата, хапне два залъка и се прибира в другата стая. Жената не й даваше да пипне нищо из къщи. Веднъж като шетала около постелята й, намерила две шишета под възглавницата. Булка, рекла, какво има в тез шишета? Лекарства, майка ми ги прати. Жената помирисала шишетата, едното имало дъх на индрише, другото на лук. Минало й нещо през ума, взела шишетата. Вечерта ме посрещна разтревожена, хем плаче, хем ми разправя, че булката пиела лекарства за помятане — индрише и варени люспи от червен лук. Да нямаш грешка, казвам, защо ще помята? Ами знам ли? А аз знаех и й казах да не се отделя от нея. Цяла неделя не излезе от стаята й, спеше с нея, хранеше я като дете. Една вечер излязохме за малко от къщи. Кумци имахме, Илия-Добревите, на кръщене ни поканиха, та нямаше как да не отидем. За малко, за малко, че до среднощ. Върнахме се в къщи, гледаме — прозорецът на булката свети, а при нея баба Керка. Знаеш я, и на тебе е бабувала. Щом ни усети, и хукна да си ходи. Хванах я за ръчичката, върнах я в къщи. Защо си дошла по туй време и кой те е повикал? Ами че булката Радка ме повика. Самичка ли дойде у вас да те вика? Самичка. Трудна ли е? Не е трудна, коремът я боли, тези дни ще й паля гърне. Аз тебе тъй ще те опаля, рекох й, че няма да си събереш дъртите кокали. Още веднъж стъпиш ли в къщата ми, жива няма да излезеш. Ако знаех какво е сторила на булката, наистина жива нямаше да я пусна от къщи. Изгоних я и влязох при булката. Защо бе, къзъм, защо си ставала от постелята да ходиш по тъмно на другия край на селото? На тоз хал бива ли да излизаш, нали ще се простудиш? На доктор, думам й, искам да те заведа, не искаш, а таз баба сама си тръгнала да викаш. Тоз стол да продума, и тя ще продума. Като болно добиче. Хем помощ чака от тебе, хем се плаши.

Жената остана да спи при нея, а аз се прибрах в другата стая. Заспал съм на разсъмване и сънувах Койчо гол. Уж там някъде, където служи, а в нашия двор, ей там, до оградата. Другите войници облечени, а той съвсем гол, копае с кирка и се смее. Що, казвам му, не се облечеш, не те ли е срам тъй да стоиш, всички облечени, ти гол? Не ме е срам, казва, защо ще ме е срам. И пак се смее. В туй време долетя отнейде една голяма птица. Коремът й отпорен, червата й се виждат, кръв капе от нея. Гарван ли беше, орел ли беше, не знам. Спусна се над Койчо, подхвана го с нокти изпод мишниците и га-га — понесе го към небето, а той все се смее. Изплаших се да не го изтърве от толкова високо, извиках и се събудих. Голо да сънуваш не е на хубаво. Станах и бързам да питам как е снахата. Като ме видя на пруста, жената излезе от стаята разплакана и каза, че снахата се гърчи от болка, изпада в безсъзнание и бълнува. Ту за Койча приказвала, ту за някакъв си Кунчо. Кой ли ще е този Кунчо? Знам ли, рекох й, болен човек всичко приказва. А Кунчо беше пикьорът. Преди малко дошла на себе си и рекла: „Ще родя и ще умра. Баба Керка снощи ми разкъса корема с вретено. Не искаше да го прави, дадох й единия пендар, съгласи се.“ Подир сватбата бях й подарил четири пендара, тя да вземе да даде единия на онази вещица. Бягай за доктор, казва жената, отде-отде намери доктор и го докарай. Къде ти доктор в ония времена по селата? И акушерки нямаше. Само в Добрич можеше да се намери доктор, но дали ще се съгласи да дойде още сега?

Докато се чудим и маем какво да правим, от стаята се чу писък. Жената изтича вътре, аз тръгнах да запрегна конете. Тъкмо да вляза в обора, жената ми извика от пруста да не тръгвам никъде и да чакам. Снахата вие, сякаш с нож я режат, аз чакам отвън, не смея да надникна при нея и да видя какво става. По едно време излезе жената и каза, че пометнала. Изкопах гробче зад къщи, погребахме детето. Дотогаз снахата все спеше. Жената час по час ходеше да я наглежда, надникнах и аз. Лицето й бяло като мъртво, устата й посиняла и разкъсана, дето се е хапала от болки. Дано, рекохме си, тя да оцелее. От два дни не бяхме слагали залък в устата си, нямаше и хляб. Жената седна до коритото да омеси една питка и заспа с тестени ръце, тъй беше капнала за сън. Оставих я да подремне и наглеждах снахата. Три пъти влизах при нея — все спи. Като влязох четвъртия път, гледам, станала от постелята и лази по пода. Булка, казвам, защо си станала, защо не си лежиш? Очите й ей таквиз, гледа ме, сякаш иска да ми каже нещо, а не казва. Легни си, думам й, гледай да заспиш, като заспиш, ще оздравееш. Наведох се да я вдигна, тя падна по очи и се опъна. Видях, че бере душа, отидох при жената, събудих я и право в обора. Метнах се на коня и препуснах към Владимирово. Имаше там един фелдшер, от време на време обикаляше на кон селата. Препускам и моля бога да го заваря в къщи, все някаква помощ ще даде. Не го намерих. Цялото село обиколих къща по къща, няма го. Конят му там, него го няма.

Върнах се по мръкнало и на вратата се сблъсках със Солен Калчо. Гледам го и не вярвам на очите си — носи снахата на ръце. Помислих, че е дошъл да я пренесе у тях си. От сватбата не бяха стъпили у нас, ни той, ни жена му. Само малката му дъщеря Митка прескачаше от време на време, кажат си с булката по някоя дума и си отива. Солен Калчо знаеше, че булката не върви на добре, и не дойде ни веднъж да я погледне. На мене сърдит, а покрай мене и на дъщеря си. Че аз детето ми в пъкъла да го завлекат, с дяволите бой ще се бия, живота си ще прежаля, само и само да го видя на какъв хал е. Та в първия момент си помислих, че е издебнал, докато съм далеч от село, да я занесе у тях си. Стана ми криво, но като знаех, че душата й под езика, не посмях да я издърпам от ръцете му. Щом я иска, рекох си, нека си я вземе. При тях може по-бързо да оздравее, а като се върне от служба Койчо, тя пак ще си дойде, няма да остава вдовица при жив мъж. Чак когато влязох в двора, жената ми каза, че отмъкнал снахата мъртва. Хвана ме бяс и реших да го убия. И щях да го настигна на улицата и да го убия, щях за едното чудо да оцапам с кръв ръцете си, ако жената не беше ме спряла. Малко ли ти са, казва, две смърти за един ден в къщата ти, и трета ли искаш?

Не отидох на погребението на снахата и жената не пуснах да отиде. Не отидохме, защото знаех, че ще убия Солен Калчо я на гробищата, я на връщане оттам. Никой дотогаз не беше ме обиждал толкоз много, никой не беше бъркал така в сърцето ми. По-сетне, като премислих на чиста глава, разбрах, че и на него не му е било лесно, че може и да не е знаел какво прави. Щото и той е човек кашкав, знае само да лежи на гръб и да брои звездите, та да пренесе дъщеря си мъртва от една къща в друга, значи, не е бил с всичкия си. Още същата вечер отидох в кметството и ударих телеграма на Койчо. Дойде си на четвъртия ден, съсипан от мъка и умора, на човек не мяза. Отидохме на гробищата, като видя гроба на булката, падна отгоре му, не можем да го успокоим. Шест дена стоя при нас, не го оставих за минута самичък, страх ме беше да не посегне на живота си, толкоз беше се отчаял. На заминаване чак до Шумен го изпроводих с влака. Приказвам му, че мъртвите са си мъртви, живите — живи, че времето лекува всичко на този свят, един ден пак ще се ожени и пак ще се радва на жена и деца. А той млад, сърцето му чисто, мисли, че животът започва и свършва с една жена. Замина кахърен, до първата му отпуска не сме яли, ни спали като хората, все него мислехме.

Та така му се размина на Солен Калча. Втория път щях да го убия, когато Стоян Кралев ме натика в мазето на селсъвета. Първата вечер никой не слезе при мене, не ми дадоха по хляб, ни вода. Койчо идвал да ме търси, казали му, че са ме откарали в града. Нямаше и на какво да легна. Не знам дали помниш началника на заставата капитан Бърдаров. Той беше голям пияница и държеше много вина и ракии в мазето. Беше и голям рушветчия. Срещу разни нарушения на границата искаше да му носят вино и ракия. И отпуски даваше на войниците срещу вино и ракия, тъй че мазето на заставата беше пълно с бъчви и бурета. През четиридесета година, когато се освободи Южна Добруджа, заставата остана празна, а подир Девети я направиха селсъвет. Първата вечер прекарах седнал на едно буре. На сутринта ми оставиха на прозорчето комат хляб, стомна с вода и една декларация за членство в текезесето. Като реша да я подпиша, да почукам на вратата и ще ме освободят. На мръкване взе да се гърми и да се святка, изви силна буря и след бурята заваля. Цяло лято капка не беше капнала, сега всичко изведнъж се изваля, сякаш небето се продъни. Изпод касалъка на прозорчето проникна вода, потече по стената и оттам се плъзна по пода. Капнал бях за сън, а няма къде да легна. В кьошето имаше една голяма бъчва от пет-шестстотин литра. Гледам, горното й дъно разсъхнато. Извадих дъските и влязох вътре. Свих се на кравай и така съм заспал. По едно време чувам гласове — избягал през прозорчето. Не, обадих се, не съм избягал.

Някой се приближи до бъчвата и в отвора се показа мутрата на Стоян Кралев. Напуши го на смях, едвам се сдържа да не прихне. В бъчва, казва, не беше спал, и в бъчва спа, дано нов акъл да ти е дошъл. Ставай да видим какво си намислил! Бях изтръпнал, изправих се, краката ми треперят, не мога да изляза от бъчвата. Стоя като охлюв в черупката си, Стоян Кралев — срещу мене. Докъде стигнахме, казва! От едно село сме, заедно сме расли, кръстници и кумци сме, а до арести и разправии я докарахме. И пак започна да ми разправя, че той и другарите му за наше добро се мъчат, не искат нищо за себе си, а за народа. Че ако всички заработим задружно, няма да има, както едно време, експлоатация на човек от човека, няма да има богати и бедни, всички ще бъдат равни пред закона и така нататък. Слушам го, чакам да си изпее песента и се готвя за края. Щото той отпървом все кротко започва, като го слушаш, по-добър човек от него няма и не може да има. Само че, ако му играеш по гайдата. Иначе обръща другия край. Така стана и сега. Е, какво намисли?

Една патка мислила, мислила, рекох, и взела, че умряла. Че какво мога да измисля бе, човек? Каквото измисля, все не го харесваш. Откак се знаем, все за утрешния ден приказваш. Преди Девети приказваше колко хубаво ще бъде, като дойдат на власт работниците и селяните, каква демокрация ще има, как всички ще живеят богато и пребогато. Пета година, откак е дошъл Девети, ти пак за бъдещето приказваш. Искахте текезесе, направихте го, какво повече искате? Работете, и толкоз! Ама не върви. Нямало достатъчно машини — ще има, държавата ще ви ги достави. Нямало още опит — и опит ще има. Всяко начало било трудно — така е. Хубавото било напред — това, виж, не зная. Днес гледам аз какво е, утрето ми е тъмно. Нищо не виждам. Защо съм ти сляп? Повечето от хората са с вас, окати са, значи, защо ти са слепи като мене? Ние, вика, ще ти отворим очите. Щом не можеш сам да ги отвориш, ние ще ти ги отворим тъй, че и звезди ще видиш по пладне. Последно — отказваш ли да подпишеш молбата за членство или не? Не, казвам. Добре!

Врътна се, отиде до вратата, отвори я и кой, мислиш, влезе? Солен Калчо. Хвана го Стоян Кралев за ръчичката и го доведе при мене. В земята гледа като срамежлива мома, не смее да дигне очи. Досетих се, че го е домъкнал за свидетел. Кажи сега, бай Калчо, карал ли те е да гласуваш за монархията? Карал ме е. Той ли те накара да влезеш в опозицията? Чакай, рекох, чакай! Няма защо да разпитваш тази шушумига! Сам ще ти кажа всичко. И за монархията го карах да гласува, и в опозицията го накарах да влезе, и земя му дадох да не става член на текезесето. Дадох му я да се отърва с по-малко доставки за държавата. Ще запиташ дали съм го заплашвал. Не. Казвал съм му само, че ония от Запад ще дойдат. И на тебе го казвам — ще дойдат. Ако при нас не дойдат, при децата ни или при внуците ни ще дойдат. Този свят не е от вчера, знае си работата. Което е било, пак ще бъде. Агитирах го, защото имам право да го агитирам, както и ти имаш право да ме агитираш. Мътил съм главата му? Хайде холан! Защо не замътя твойта глава? Ако бях го накарал да се хвърли в кладенеца, щеше ли да се хвърли? Отива при тези, при които му отърва за момента. И сега е дошъл да ме наклепа, защото така му отърва.

Надигнах се на ръце и изскочих от бъчвата. На земята се търкаляха дъските от горното дъно, дето ги бях извадил вечерта. Грабнах една и право в главата му. Хубаво, че Стоян Кралев се спусна навреме и отби ръката ми. Както се бях засилил, щях да му пръсна чутурата и да го оставя на място. Стоян Кралев ме изтика назад, ама аз пак успях да ударя на оня едно текме в слабините, та за малко да го изкиля. Сви се на две, не може дъх да си поеме. Стоян Кралев измъкна патлака си и го опря на гърдите ми. Само да мръднеш, казва, ще те застрелям. Има и други, които ще докажат, че си ги подкокоросвал да се борят против народната власт. Уби дъщеря му, сега искаш и него да убиеш. Защото казва истината за тебе. Ще те дадем под съд. Съдете ме, казвам, ще му платя един ритник. На такъв и за главата му съм готов да платя.

На четвъртия ден привечер при мене влезе един едър мъж с каскет. Не го познавах, питах го откъде е — не било моя работа. Върза ръцете ми, изведе ме от мазето и ме набута в един закрит камион. Седнахме отзад един срещу друг и камионът потегли. Минахме през Владимирово и завихме надясно. Помислих, че ме карат в Добрич, но като подминахме селото на километър-два, камионът пак изви надясно и хвана по черен път. Подир десетина минути спря, онзи с каскета слезе, смъкна и мене. Камионът веднага изви и тръгна по обратния път. Месечината пълна, светло като ден. Гледам, намираме се в Канарата, горе на баира. Долу блести вода. Ако помниш, подир голям дъжд в сухото дере прииждаше много вода и пълнеше гьола, дето отсетне направиха язовир. Стоим с онзи един срещу друг и мълчим. Едната му ръка в джоба, с другата пуши цигара. Стояхме тъй около час и мълчим. На шосето светнаха фарове, чу се бръмчене на мотор и камионът отново пристигна. Угаси фаровете и онзи с каскета ме подкара нататък. Пред камиона имаше бъчва. Вгледах се — същата бъчва, в която бях спал три нощи, до нея оставени дъските на капака. Около камиона не се виждаше никой. Влизай, казва онзи с каскета, и ме подхвана под мишниците. Планина човек, дигна ме и ме насади в бъчвата. Сядай — седнах на дъното. Откъм камиона се чу кашляне, разбрах, че в него има хора, но кои са, в тъмното не можах да видя. Чух стъпки да идват към бъчвата. Сега всичко зависи от тебе, каза някой и познах гласа на Стоян Кралев. Грехове, казва, много си натрупал, но ако ти е увряла главата, народът ще ти прости. Ако не — ще отидеш там, където отидоха всички подлоги на капитала и мръсната реакция. Даваме ти още три минути да помислиш. Или с народа, или си прочети молитвата.

Не, рекох му, не си намерил черква да се прекръстиш, другарю Кралев. Няма да ме уплашиш от името на народа, защото, ако останеше на народа, с пръст нямаше да ме побутне. Народът хабер си няма от власт, ако имаше власт, нямаше да позволи да го тормозиш от негово име. Ако беше хубаво в текезесето, ти нямаше да тикаш там всичките от селото, щеше да поставиш милиционер на вратата и да пускаш вътре с пропуски само свои хора. Властта държиш само ти и такива като тебе, ни българи, ни турци, дето и през плет не са виждали земя. Тъй че от тебе хич не се плаша. Ти се плашиш от мене. Ако не се плашиш, няма да стоиш с пищов над главата ми. Хем съм с вързани ръце, хем в бъчва седя и пак се плашиш.

Докато приказвам така, оня с каскета взе да слага капака на бъчвата и да го затяга. Стегна го с обръча и катурна бъчвата на една страна. Разбрах каква я бяха намислили. Ще пуснат бъчвата по баира надолу и ако извикам, че искам да подпиша молба за членство в текезесето, ще спрат бъчвата и ще ме извадят от нея. Ако не извикам, ще я оставят да се търкули в блатото. Както знаеш, баирът е леко наклонен, дълъг около триста метра, и по него има камъни. Бутнаха бъчвата и тя — катър, катър — започна да се търкаля надолу. Стегнах се я̀ката, стискам с ръце главата си и — ха сега да видим колко ти е куражът, бай Жендо. Когато бъчвата се търкаля по чистото, търпи се. Въртя се като пумпал вътре и гледам главата да пазя. Когато удари на камък, тъй ме раздрусва, сякаш кокалите ми се разглобяват. Ако камъкът е по-малък, бъчвата го прескача, ако е по-голям, някой я побутва надолу. И този, дето я побутва, трябва да е Стоян Кралев. Чака да извикам, да се предам. Не, казвам си, няма да викаш! Защо ти са тези зъби, стискай ги, докато са здрави. През иглени уши си минавал в този живот, пак ще минеш. Не удържиш ли, предадеш ли се, жив няма да останеш, ще те застрелям като куче. Тъй че избирай — или сега ще умреш, или малко по-късно. На Стоян Кралев няма да му стиска да те удави. Само те плаши, мисли, че гарга има насреща си.

Така си мисля, кураж си давам. А бъчвата, нали разсъхната, дрънчи, ще се разбие на парчета. Най-сетне опря на меко и цамбурна във водата. През пролуките веднага нахлу вода, намокри ме и малко по малко ме покри. Стигна до устата ми, глътнах малко и се задавих. Ей сега, викам си, да не се развикаш, Жендо, че и на кучетата за смях ще станеш. Покажи на Стоян Кралев Кралешвили, че по̀ го е страх от тебе. Ако не го е страх, ще бутне бъчвата в дълбокото и ще те удави. Няма да те удави, ще те мъчи. Страхливите винаги мъчат другите. Плюй му на суратя, та ако те удави, заплют да те удави. Горе главата! Горе главата, но повече няма накъде. Пак глътнах вода, пак се задавих. Бъчвата се претърколи обратно и се качи на сухото. Някой удари с чук, обръчът издрънча и дъските на капака се разпаднаха. Чувам — жвак, жвак — два чифта стъпки се отдалечават. Водата се оттече, почаках малко да поема дъх и се измъкнах навън, мокър като плъх. Горе на баира светна камионът, забуча и изчезна. Поотърсих се, посъвзех се и полечка-полечка към полунощ се завлякох до в къщи.

Подир тази работа ме оставиха на мира. Никой не дойде да ме агитира за текезесето и тъй карах около година. Текезесето се разрасна, отвън останахме само двайсетина души — аз, Киро Джелебов Вървинамайнатаси, Иван Паламарката и други. Текезесето расте, блокира земята и малко по малко ни изтласкаха на края на землището. Дадоха ни по-лоша земя, натовариха ни с данъци и държавни доставки и все пак изкарвахме повече от текезесарите. При тях имаше още голяма бъркотия и трудоденят им се плащаше в стотинки. Някои зарязаха къщи и имоти и отидоха по градищата да вадят суха пара. Фабриките и заводите търсеха работна ръка и приемаха всички на работа. И моят Койчо започна да гледа към града. Аз все го спирах, но като замениха земята ни с по-лоша, и той махна с ръка на всичко. Няма, казва, да излезеш наглава с текезесето, ами продавай каквото можеш и да отиваме в града, тука за нас вече няма хляб. Слушам го и не вярвам на ушите си. Този Койчо, дето толкоз залягаше за земята от сутрин до вечер и за една бразда беше готов да се бие, сега ми приказва тъй, сякаш от небето с кошница беше спуснат в туй село. Не ти ли е мило, казвам му, за къща и двор, за баща и майка, ние за тебе сме се мъчили цял живот. Оставиш ли ни, не си вече наш син, огладнееш ли, един комат няма да ти дам. Кой, аз ли, казва, ще остана гладен? Аз три години трудовак съм служил, два занаята съм хванал, че сега гладен ще остана. Тази работа, казвам му, е семейна, не е само твоя. Каквото реши семейството, това ще направиш. Никой, казва, няма право да ми се бърка в живота, където искам, там ще работя и там ще живея.

По̀ преди думата ми на две не правеше, а сега стои насреща ми и окото му не мига. Аз му кажа една, той на мене — две. Да взема, мисля си, да го напердаша, ама не смея, не е онзи Койчо с жълто на устата. Отракал се в службата, станал як като биче, от камък вода ще изстиска. Да река да посегна, няма да се даде, пък може и да ме натупа. Няма, рекох му, да ти дам пукнат грош. Като искаш да скиташ, намери си пари и скитай. И без твоите пари, казва, ще се оправя, в града имам приятели от казармата, няма да ме оставят. Дърлихме се тъй месец-два, докато един ден избяга от къщи. Взел си дрешките в една бохчичка и казал на майка си, че отива за ден-два в Добрич при някакъв приятел. Мина месец, никакъв не се обади, сърдит. Научихме, че работел на някакъв строеж. Запрегнах конете и отидох в Добрич. Намерих строежа, намерих и приятеля му, него го няма. Не му харесала работата там и заминал за Варна. Много нашенци работеха във Варна, в Кораловаг. Казаха ми, че Койчо постъпил при тях като дърводелец. Отидох и там, намерих го. Поприказвахме, отсърдихме се, за връщане в село и дума не дава да се каже. Подир година прати хабер, че се оженил. Нито на сватба ни покани, нито жена си доведе да я видим каква е, що е. Нямали отпуска, ние с жената да им отидем на гости. Наканихме се да тръгнем, пратиха писмо, че заминават за някакъв язовир. От язовира се преместили в Пловдив, от Пловдив — в Карлово. И досега живеят там. Той по дърводелската част, началник на цех или нещо такова, тя — учителка. Завършила задочно и станала учителка.

Шестнайсет години, откак е излязъл от село, само три пъти си е идвал. И ние с жената ходихме при тях три-четири пъти, тъй че за толкоз време да сме се виждали на три години по веднъж. Вярно, далечко е Карлово, но и нему не му се идва. Да бяха ми казвали, че на човек може толкоз да му отмилее родното място, нямаше да го повярвам. Стои като на тръни, окото му на нищо не се спира, сякаш не се е пръкнал тука, сякаш не е орал и копал тази земя. Разправям му кое как върви тука при нас, той уж слуша, ама виждам, че акълът му другаде. И снахата, и внуците ни идваха два пъти на гости. И тях ги хваща съклет, все за заминаване приказват, но за тях е по̀ друго, на чуждо място са. Две са внучетата, момиче и момче. Момчето се казва Солвейг. На другия си дядо Слави кръстено. Момичето пък Кет, то пък на баба си Кита кръстено. Аз добитъка си с нашенски имена съм кръщавал. Едната ми кобилка Стоянка се казваше, другата — Мица. И кучето ми се казваше Личко. И нивите ми имаха имена — баба Рада, Витановата, Черешката. А внуците ми — Солвейг и Кет. Когато писаха, че ще ни дойдат на гости, една неделя напред сме повтаряли с жената имената им, да ги научим, да не ги объркаме. Покрай тях сега и на жената взеха да казват баба Кет.

Без Койчо останах с една ръка, земя ли да работя, добитък ли да гледам. Доставките се дигат, малко по малко предадох позицията и клекнах. През петдесет и втора влязох в текезесето. Написах молба за членство и я занесох на Драган Пешев. Той беше председател. При него се случи и Стоян Кралев. Оставих молбата и си излязох, излезе и Стоян Кралев. Вървяхме заедно донейде, аз към къщи, той — към тях си. Кумец, казва, тази работа трябваше да стане отдавна, напразно бяха всичките ни разправии. Не, рекох му, не ще да са били напразно. Ти си се борил за своето, аз — за своето. Не отивам в текезесето по своя воля, но зная, че съм се борил за имота си, и ако умра, прав ще умра. Обаче вляза ли веднъж в текезесето, работа ще пада. При мене няма кръшкане, на чужд гръб не съм свикнал да живея.

От този ден се тури край на давията ни със Стоян Кралев. Същата година и неговото царство свърши, свалиха го от поста партиен секретар и го назначиха за председател. На идната година той пък ме направи звеновод. Всички си рекоха: ха сега да видим два остри камъка как ще мелят. Десет години работихме, без да се спречкаме за нищо. Каквото нареди, изпълнявам го точ в точ. Ако аз кажа, че това или онова не става — той съгласен. Ти, казва, разбираш по-добре от земеделие, видиш ли нередност, няма да я премълчаваш. За старите работи — ни дума. И така до днеска. Не че съм ги забравил, такива работи не се забравят, обаче не съм го мразил. По-късно, когато го свалиха, поомекна, но в онези времена беше мъж на място. Вървеше напред, без да се озърта настрани, като истински мъж, а истинския мъж аз не мога да мразя. Ще се карам с него, бой ще се бия, но да го мразя — не.

Преди да вляза в текезесето, си мислех, че най-лошото на този свят е да останеш без свой имот, а сега виждам, че има и по-лошо. С общия имот може да се живее. Ще стиснеш очи и ще си речеш: „На своето си работя“ — и с годините ще свикнеш, както работниците свикват с фабриките. Пък и текезесето полечка-полечка стъпи на крака, не сме останали ни гладни, ни голи. За хляба изкарваме, взехме по нещичко и настрани да туряме. Прасенца и птици храним, по декар лозе ни дадоха, та винце и ракийка си имаме, в градините зеленчук си отглеждаме. За един живот нали е, стига и престига. Прехвърлих вече шейсетте, а като нищо си правя по триста, че и по четиристотин трудодни на годината. И баба ти Кет прави по двеста. Държим се още, здрави сме, не спираме.

Друго е лошото, друго, и за него цяр няма. От година на година все по-малко оставаме. От двеста къщи петдесет комина пушат и под тях по двама старци кукуват. От осемстотин човека останаха стотина и те си отиват един по един. На сватби и кръщенета не ходим, на гробища ходим. Забравихме какво беше туй коледуване, какво беше сурвакане. Няма като едно време да зачуруликат дечица, няма млади да запеят и да извият хоро на мегдана, сякаш не сме раждали деца, не сме отглеждали внуци.

Както и да е, да кажем още веднъж по едно наздраве, пък другото да върви по дяволите. Понякогаш тъй ми се стяга душата, че ми иде нам кво да направя. Ей тъй, да зарежа всичко и да отида някъде, да си сменя кожата. Не се старее лесно, момче, туй от мене да го знаеш…