Рекс Стаут
Гамбит (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Даниъл Калмъс, адвокат, пристигна малко след дванайсет в сряда. Добре стана, че не отложи посещението си за следобед, тъй като едни изключително вкусни агнешки бъбреци, набодени с клечки, за да ги държат разтворени, залети със зехтин, подправен със сол, пипер, мащерка, горчица на прах и мушкатово орехче, запечени „пет на три“ — пет минути от горната страна и три от долната — и двойно намазани с пикантно масло, щяха да отидат на вятъра. Споменавал съм, че Улф не позволява нищо да му разваля обяда, щом яденето е вкусно, но в онзи ден, ако Калмъс не бе отвърнал на ултиматума на Сали поне по телефона, бъбреците щяха, естествено, да бъдат сдъвкани и преглътнати, но не и оценени по достойнство. Все едно, че сте ги сервирали на Волтер.

Това бе първият и единствен случай, в който Улф ми даде инструкции и после ги отмени, без да се е случило нищо, което да го разколебае. Двамата със Сали закусвахме топли франзели и яйца, приготвени на очи в червено вино и бульон, когато Улф ми звънна по вътрешния телефон от стаята си и нареди да се обадя на Сол Панцър, Фред Дъркин и Ори Кадър — тримата способни мъже, за които бе споменал пред Йъркис — и да ги помоля да дойдат в шест. Това ме накара да дъвча закуската си с още по-голям апетит. Нямах и най-смътна представа какво ще ги накара да извършат, но едва ли щеше само да ги попита на какво мнение са относно предположението на доктор Ейвъри, тъй като им плащаше общо двайсет и пет долара на час. После, само след минути, той позвъни отново и ми каза да не им се обаждам. Нечувано! Ако има нещо, което никога не прави, то е да проявява нерешителност. Няма що, денят започваше добре.

Когато в единайсет слезе в кабинета и видя клиентката, седнала до шкафа с „Таймс“ в ръка, той спря, изгледа я намръщено няколко секунди, отвърна на нейното „добро утро“ с леко кимване, обърна намръщеното си лице към мен, подреди орхидеите във вазата, седна, отмести преспапието — парче вкаменено дърво — от купчинката с утринната поща и взе най-горния плик, писмо от председателката на някакъв женски клуб в Монтклер, в което тя го питаше дали сто членки на клуба биха могли да дойдат да видят орхидеите и кога. Бях обмислил въпроса дали да не го задържа и да отговоря самият аз, като имах предвид изострилото се в момента негово отношение към клубните членове изобщо, но реших, че щом като аз мога да понеса такова нещо, той също би трябвало да може.

Прегледа пощата, върна преспапието на мястото му и ме погледна:

— Някой обаждал ли се е?

Нямаше навика да ми задава подобен въпрос, тъй като знаеше със сигурност, че ако се е обаждал някой, за когото би искал или би трябвало да научи, щях да му съобщя, без да е нужно да ме пита. Така че рекох:

— Да, сър. Лон Коен иска да изпрати репортьор да вземе интервю от мис Блънт.

— Защо му каза, че е тук?

— Не съм му казвал. Много добре знаете, че не съм. Тя излезе на разходка и някой журналист вероятно я е видял и я е проследил. Можем да повикаме Сол, Фред и Ори и да ги накараме да разследват случая.

— Арчи! Не съм в настроение да ме поднасяш.

— И аз не съм.

Той отмести поглед към клиентката си.

— Мис Блънт! Когато дойде мистър Калмъс, вие, разбира се, ще се оттеглите, преди да влезе.

— Предпочитам да остана — отвърна тя. — Искам.

— Не. Мистър Гудуин после ще ви разкаже какво сме говорили. Ще ви помоля да излезете.

Тя поклати глава.

— Имам намерение да остана. — Не влизаше в спор с него, а го поставяше пред свършен факт.

В подобни случаи той избухваше, а ако тя продължеше да упорствува, щеше да ми нареди да я отнеса горе и да я заключа. Вместо това Улф само я изгледа яростно, после погледна мен, отмести преспапието от писмата, взе най-горното и изръмжа:

— Арчи, бележникът ти!

През следващия час продиктува шестнайсет писма, като само три от тях бяха в отговор на писмата, получени онази сутрин. Бележникът е още в мен и асортимента си го бива. Макар че всички бяха напечатани на машина, девет така си и останаха неподписани и неизпратени. Писмата бяха много учтиви. В едно от тях, адресирано до някакво момче от Уичита, щата Канзас, той се извиняваше, че не е отговорил на писмото, което се бе получило преди две седмици и което съдържаше две страници с въпроси относно работата на детектива, но не стигна чак дотам, че да даде отговори. Беше по средата на писмото до някакъв ловец на орхидеи в Еквадор, когато на вратата се позвъни; излязох в коридора да погледна, обърнах се и му съобщих: „Калмъс!“ Часът бе дванайсет и десет.

Естествено, бях любопитен да видя как ще се държи Сали, така че, когато вкарах посетителя в кабинета, се намирах точно зад него. Тя не помръдна от стола си до шкафа, втренчила поглед в Калмъс, но очевидно без да има намерение да стане или да му каже нещо. Той тръгна към нея, спря насред път, измърмори: „Глупава малка гъска!“, и се обърна кръгом. Погледът му срещна този на Улф, аз ги представих един на друг от разстояние шест метра и посочих червеното кожено кресло. Калмъс започна пръв:

— Значи използувахте заплахите на едно истерично момиче, за да ме накарате да дойда.

Беше трудно да му се отговори, тъй като, според Улф, всяка на вид спокойна и тиха жена просто временно си отпочива от хроничната си истерия, като набира сили за следващото избухване. Така че той пренебрегна думите му.

— След като вече сте дошли — рече той, без да се горещи, — няма да е лошо да седнете. Когато хората се гледат от една височина, те са равни. Това е причината, поради която съдийският стол се поставя по-високо.

Калмъс се приближи до червеното кожено кресло, но не се разположи в него, а седна на самия му край.

— Искам да поясня нещо — заяви той, — ако си мислите, че можете да ме принудите да ви приема като колега по защитата на Матю Блънт, то грешите. Решенията ми за това какво да направя или да не направя зависят от едно-единствено нещо и то е дали е в интереса на клиента ми, или не е. Искам също така да кажа, че не съм изненадан от тактиката, която използувате. Бях против наемането ви отчасти заради това, че ми бе известно как действувате. Не обвинявам мис Блънт, защото на нея толкова й е умът. Тя не знае, че принудата чрез заплаха е по същество изнудване, нито пък че ако извърши онова, с което ме заплашва, то това би било клевета. Не може да отречете, че е написала писмото по ваше наставление.

Улф кимна.

— Продиктувах го на мистър Гудуин, той го напечата, а тя го преписа. — По изражението, с което наблюдаваше адвоката, човек би могъл да си помисли, че той просто се мъчи да реши дали съм преувеличил, когато му разказах, че е само кожа и кости. — Относно изнудването — то ще отнеме само около половин час от времето ви. Що се отнася до намерението й да ви оклевети, тя би могла да се защити, като докаже верността на твърдението си, но признавам, че едва ли би могла да го стори. За нас двамата би било безсмислено да обсъждаме това. Тя не вярва в добросъвестността ви като адвокат на баща й, защото смята, че сте в състояние да го предадете за своя лична изгода, а вие, разбира се, отричате това. Въпросът е спорен и не може да бъде разрешен, затова защо ще си хабим времето и думите? Отново, което бих…

— Това е смешно! Детинщини!

— Може и да е така. Вие сте единственият, комуто е известен верният отговор, тъй като е вътре във вас, в главата и в сърцето ви. Онова, което бих искал да обсъдим, е хипотезата, спомената от мис Блънт в писмото й. Отчасти тя почива върху заключение, произтичащо от установени факти, и отчасти — върху едно предположение. Предположението е, че мистър Блънт е невинен. Заключението е, че…

— Известно ми е всичко относно хипотезата ви.

Улф повдигна вежди.

— Така ли!

— Да. Стига да е същата, която сте разказали на Йъркис снощи. Същата ли е?

— Да.

— Предаде ми я сутринта. Не по телефона, дойде в кантората ми. Хипотезата ви му е направила впечатление, на мен също. Развълнувах се още когато ми хрумна за пръв път, преди седмица, а като казах на Блънт, той също се развълнува. Не сторих онова, което направихте вие — да я обсъждам пред онези, които може да са жизнено заинтересувани, — тя би могла да се отнася поне за един от тях. Казахте ли на Фароу и на Хаусман?

Улф все още седеше с вдигнати вежди.

— Това вече ви е дошло наум?

— Разбира се. Налагаше се. Щом като Блънт не е сложил арсеник в онова какао, а той не е, би трябвало да е някой от останалите трима, а този някой би трябвало да си има причина. Не е нужно да ви казвам, че когато бъде извършено престъпление, първият и последният въпрос е cui bono^[1]. А единственият резултат от убийството на Джерин, който можеше евентуално да е от полза за някой от онези тримата, бе арестуването на Блънт по обвинение в убийство. Разбира се, вие ме включвате в списъка, а аз се изключвам. Затова ли казахте на Йъркис? Защото мислите, че това идиотско хрумване на мис Блънт ме уличава, а той е извън подозрение?

— Не. Засега вие изглеждате най-вероятният кандидат, но никой от тях не е извън подозрение. На Йъркис казах, за да предизвикам приказки. Не само за вас и мисис Блънт; дори ако подозрението на мис Блънт е основателно, вероятно сте били прекалено дискретен, за да дадете повод за приказки; приказки за другите трима и за отношенията им с Блънт. Успехът на всяко разследване зависи главно от приказките, както, не се съмнявам, знаете. — Улф махна с ръка. — За вас може би това не е необходимо. Познавате се с всички от години. Може би вече имате смътно подозрение, дори повече от смътно подозрение и като сте го съчетали с факта, известен единствено на вас и на Блънт, може да сте си осигурили спечелването на делото. Ако е така, не съм ви нужен.

Калмъс се хвана с ръце за дръжките на креслото, за да се отмести назад, наклони глава и затвори очи, за да погледне нещо вътре в себе си. Обърнат с лице към прозореца зад бюрото на Улф, той не изглеждаше чак толкова мършав, както срещу отблясъците от камината в гостната на Блънт, но затова пък изглеждаше по-възрастен — от ъгълчетата на устните му и от носа надолу вървяха дълбоки бръчки.

Той отвори очи.

— Не съм си осигурил спечелването на делото — рече той.

— Хм… — отвърна Улф.

— Не е сигурно. Що се отнася до онази хипотеза, тя е съвсем очевидна, щом като Блънт е невинен. Но защо сте толкова сигурен в това? Аз знам защо съм сигурен, но вие защо?

Улф поклати глава.

— Не можете да се надявате на искрен отговор, тъй като не сме колеги. Но дори да нямах друго основание, остава едно: ако Блънт е виновен, вероятността да заслужа хонорара си, който приех от дъщеря му, е слаба, а незаслуженият хонорар е като сурова риба — пълни стомаха, но е трудносмилаем. Следователно бащата на моята клиентка не е убил онзи човек.

— В случая сте прав. Не го е убил той.

— Добре. Приятно ми е да съм на едно мнение с човек, който знае повече. Би било приятно също така да ми кажете откъде го знаете, но не мога да очаквам толкова много. Това вероятно е фактът, известен единствено на вас и на мистър Блънт.

— Отчасти, да. В основната си част. — Калмъс пое дълбоко дъх. — Ще ви попитам нещо. Днес следобед ще се видя с клиента си. Ако му предложа да ви наемем да разследвате нещо и той се съгласи, ще го направите ли? Да разследвате един конкретен въпрос по мои указания?

— Не знам. Съмнявам се. Първо би трябвало да знам какво точно ще се разследва и доколко ще бъда ограничен от указанията ви. Вие по принцип не одобрявате тактиката ми.

— Но тя носи резултати. Ако бъдете удовлетворен по тези две точки, ще приемете ли?

— Стига да не е в противоречие с интересите на мис Блънт и тя да се съгласи и стига писмено да декларирате, че мистър Блънт ще ми бъде клиент, а не вие. Какво ще разследвам?

— Ще почакате, докато се консултирам с Блънт. Ще си бъдете ли вкъщи довечера?

— Но имайте предвид, че ако изобщо поема такова задължение, то ще е само срещу писмена молба от мистър Блънт. Дължа известно уважение към мнението на мис Блънт относно вашата почтеност, независимо дали е правилно или погрешно. Моят клиент е тя. А какво означава внезапното ви салтомортале спрямо мен?

— Не бе внезапно. — Калмъс се извърна, за да погледне Сали, понечи да каже нещо, но реши да премълчи и се обърна към Улф. — Фактът, който споменахте два пъти, фактът, известен единствено на Блънт и на мен, изискваше разследване — не самият той, а онова, което подсказва. Мислех си, че бих могъл да се справя сам с помощта на няколко души от кантората ми, но онзи ден, в понеделник следобед, разбрах, че за това е нужен специалист, и реших да ви се обадя. После се появи съобщението във вестника, че сте били нает от името на мис Блънт. Помислих си, че се мъчите да ни се натрапите, и реакцията ми бе естествена. Но онази вечер мисис Блънт ми съобщи по телефона, че дъщеря й ви била наела, което означава, че не сте се мъчили да се натрапвате, и когато отидох там, възнамерявах да загладя нещата и да ви наема. Вие сам знаете на какво се натъкнах. На смешното хрумване на мис Блънт. Признавам, че се държах като последен глупак. Не бе виновен нито Гудуин, нито вие — вината бе нейна. — Той махна с ръка, за да покаже, че това няма значение. — Както и да е, това беше глупаво. После, вчера, пристигна онова писмо, явно съставено от вас. Насилих се да го погледна обективно и трябваше да призная, че от ваша гледна точка действувахте съобразно законния интерес на лицето, което ви е наело. А тази сутрин, когато пристигна Йъркис и ми предаде какво сте му казали снощи — хипотезата, която самият аз бях вече приел, — стана ясно, че не правите просто ходове, за да си получите хонорара, а наистина смятате Блънт за невинен. Затова дойдох тук с ясното намерение да ви наема. Може да не ви е прозвучало така по начина по който започнах, но все още бях раздразнен от писмото и вие не можете да ме обвинявате в това. Така че не съм направил никакво внезапно салто спрямо вас. Стана и се приближи към Сали.

— Откъде ти дойде тази глупава идея — рече той, — един бог знае. Ако имаш поне малко разум, ще се прибереш вкъщи, където ти е мястото. В кантората ми тази сутрин позвъниха от два различни вестника да питат какво търсиш в къщата на Нироу Улф. За бога, бъди разумна! — Протегна ръка, после я отдръпна и се обърна с лице към Улф. — Ще се видя с Блънт следобед и ще ви се обадя или довечера, или утре сутринта. Той ще изпита облекчение, ако му кажа, че ще изпратите дъщеря му вкъщи. Мога ли да му го предам?

— Не, сър. Аз не диктувам действията на клиентите си.

— Добре. — Той помисли дали да каже още нещо, отказа се и се отправи към вратата. Последвах го навън, за любезностите в коридора.

Тръгнах обратно към кабинета, но не влязох, защото Сали бе застанала на прага.

— Вярвате ли му? — попита тя. По тона и изражението й личеше, че ако кажех „да“, щеше да ми издере лицето, затова я хванах под ръка и я завъртях, за да я придружа до червеното кожено кресло. Да можехте да видите как се дръпна! Не искаше да седне на мястото, което бе все още топло от Дан Калмъс. Освободи ръката си, застана до бюрото на Улф и го попита: — А вие вярвате ли му?

— Дявол да го вземе — сопна й се Улф, — седнете! Вратът ми не е от каучук!

— Но ако ще…

— Седнете!

Обърна се, видя, че съм преместил стол, седна и заяви:

— Казахте, че трябва да се съглася. Е, не съм съгласна. Не съм съгласна да работите по негови указания.

Улф я изгледа, но без ентусиазъм.

— Той направи отлично предложение — каза Улф. — Да ви изпратя вкъщи. Но ако ви изгоня, вероятно няма да се приберете, не се знае къде може да отидете, а сте ми нужна. Нужна сте ми сега и може да ми потрябвате отново всеки момент. Хем му вярвам, хем не му вярвам. — Той се обърна. — Арчи!

Бях се върнал при бюрото си.

— Пас — отвърнах му аз. — Ако е лъжец, бива си го. Ако казва истината, ще се окаже, че Сали е глупачка, а в понеделник вечерта й обещах да съм на нейна страна докрай, така че съм предубеден. Пасувам.

Той изсумтя и се обърна към нея:

— Чухте ме. Казах му, че би трябвало да съм съгласен с указанията. Какво искате, мис Блънт? За какво ме ангажирахте — да дискредитирам мистър Калмъс или да сваля обвинението от баща ви?

— Ами… заради баща ми, разбира се.

— Тогава не ми пречете. Ако действително съществува някакъв важен факт, известен единствено на Калмъс и на баща ви, може би скоро ще го науча, преди да съм поел задължение към Калмъс, а после ще реша какво да правя. Той все още не е успял да ме убеди в почтеността си и имам намерение да похарча част от парите ви, за да направя опит да потвърдя или опровергая мнението ви за него. Вдовец ли е?

— Да. Жена му почина преди десет години.

— Има ли деца?

— Четири — кимна тя. — Двама синове и две дъщери. Всички са женени.

— Някой от тях живее ли при него? Или той при тях?

— Не. Има апартамент на Трийсет и осма улица в една преустроена къща, негова собственост. Когато децата му се ожениха и си излязоха, той преустрои къщата на апартаменти, по един на етаж. — Сам ли живее?

— Да. Той не…

— „Да“ е достатъчно. Има ли прислуга? Прислужница?

— Не спи там. Има чистачка само за през деня. Само закусва…

— Моля ви. Имате ли ключ от апартамента му? Тя отвори широко очи.

— Не, разбира се. Защо трябва да имам ключ?

— Не бих могъл да кажа. Просто питам. — Обърна се към мен: — Арчи! Намери Сол, Фреди и Ори. Следобед. В два и половина, ако е възможно.

Завъртях се заедно със стола, взех телефона и започнах да въртя. Да ги хвана по това време, бе съмнително, но Сол бе абонат на секретарска служба, която приемаше съобщения за него, Фред си имаше съпруга, а за Ори имах три различни номера, два от които си бяха лично негова работа; а всеки поотделно и всички заедно биха оставили работата си във всеки момент заради Улф, стига да не беше нещо наистина неотложно.

Занимавах се с телефона, докато стана време за обяд. Наложи се два пъти да ставам от масата, защото позвъниха Фред и Ори, но не бих имал нищо против изобщо да не обядвам, ако това бе необходимо, за да потръгне работата, макар да ми се струваше, че Улф само си придава важност. Ако бе намислил единствено да се направи един тур в апартамента на Калмъс, както сочеха въпросите, които бе задал на Сали, защо му бе нужна цялата рота? Защо не ме изпратеше сам? Имах едно подозрение, което не ми харесваше. Той искаше да се навъртам вкъщи заради Сали. Ако не бях вкъщи да я наглеждам, възможно бе да се опита да поучава Фриц как да готви, да сложи кабърчета в леглото на Улф или да размества мебелите. Ако бе така, ако гостуването й при нас означаваше, че няма да ме изпраща навън, когато имаше някаква работа, бях склонен да се съглася с Йъркис и Калмъс, че в момент като този мястото й бе вкъщи.

На обяд отново ровехме кости, но не Волтеровите; въпросните кости били намерени в някакво дефиле някъде из Африка и доказвали, че главната разлика между мен и непохватните същества, които преди един милион години са ги оставили там, бе, че аз можех да пиша на машина; според мен това бе всичко. Достойнствата на бъбреците бяха напълно оценени и докато дъвчех последния от чинията си, Фриц влезе, след като се бе позвънило и бе отворил, за да съобщи, че е пристигнал мистър Панцър. Ако Сали не присъствуваше, би го нарекъл, разбира се, Сол. Докато свършихме със салатата и кафето, дойдоха и Фред, и Ори.

По телефона им бях съобщил, че ще присъствува Сали Блънт, и когато влязохме в кабинета и й ги представих, бе интересно, както винаги, да наблюдавам колко типично се държаха. Сол Панцър, ръст — 1,68, тегло — 70 кг, с голям нос и щръкнали уши — неподходящи данни за манекен, — привидно само й хвърли бегъл поглед от учтивост, но без да поемате никакъв риск, бихте могли да заложите хиляда срещу едно, че бе картотекирал и най-малката подробност по нея завинаги. Фред Дъркин, ръст — 1,75, тегло — 95 кг, плешив и широкоплещест, я погледна, а после отмести поглед, после я погледна пак. Той не знае, че прави така. Откакто преди години се бе влюбил краткотрайно в едно хубаво момиче с пищни форми, а жена му бе научила, той няма доверие на жени под трийсетте. Ори Кадър, ръст — точно 1,80, тегло — 90 кг, с данни за манекен от глава до пети, я погледна прямо, честно, изпитателно и с нескрит апетит. Той бе роден с онова отношение към всички красиви жени, което рибарят има към пъстървата в реката, и досега не бе открил никаква причина да го промени.

Трите им стола, подредени един до друг пред бюрото на Улф, не оставяха много място; а червеното кожено кресло вече бе изстинало от Калмъс и Сали седна там. Улф изнесе обичайното представление с триото — ръкува се с всички, защото искаше да стисне ръка на Сол, седна, огледа ги от ляво на дясно и обратно и рече:

— Ако съм ви причинил някакво неудобство във връзка с идването ви, трябва да ви благодаря и ви благодаря. Предполагам, знаете с какво се занимавам — с Матю Блънт, обвинен в убийството на Пол Джерин. Току-що се запознах с дъщеря му. Няма да описвам ситуацията, тъй като засега за вас имам една-единствена конкретна задача. Вероятно ви е известно името на адвоката на Блънт: Даниъл Калмъс.

Кимнаха.

— Съществува причина да го подозирам, че в един момент преди вторник вечер, тринайсети януари, той си е набавил отнякъде арсеник; нямам ни най-малка представа откъде, как или кога, но вероятно не е било повече от седмица-две преди тринайсети януари; много възможно е това да е станало един-два дена преди тази дата. Забележете, че казах „причина да го подозирам“ — нищо повече. Обикновено когато ви карам да намерите нещо, вече съм стигнал до заключението, че то съществува; този път не става въпрос за заключение, а само за допускане. Но не бива да жалите усилията си и ако го откриете, хонорарите ви ще бъдат двойни. Сол ще ръководи операцията и ще ви дава указания, но вие ще докладвате тук, на Арчи, както обикновено.

Той спря поглед върху Сол.

— В такава операция вие знаете по-добре от мен как да процедирате. Нищо не ви предлагам. Би било повече от задоволително, ако откриете улики, че действително си е набавил или е притежавал арсеник в някаква форма, но дори само да установите, че е имал достъп до арсеник, това би спомогнало значително. Не правете излишни жертви, за да пазите разследванията си в тайна — ако се научи, няма да последва нищо лошо, защото — разбира се — вече е взел всички възможни предпазни мерки. Но при разследването ще изключите лекаря му и неговия апартамент. Лекарят, Виктор Ейвъри, му е стар и близък приятел; разговарях с него; всеки опит да се доберете до него или до кабинета му трябва да обсъждате предварително с мен. Що се отнася до апартамента на Калмъс, довечера Арчи ще го посети и провери, в компанията на мис Блънт. Мис Блънт е отличен източник на сведения за навиците на Калмъс, за любимите му места, за близките му — нещата около него. Първо научете всичко, което можете, от нея. — Той се обърна към Сали: — В предната стая има удобни столове. Ако обичате.

Пак бе свила ръцете си в юмруци и кокалчетата й бяха побелели.

— Но аз ви казах… просто не мога да повярвам…

— От вас не се изисква такова нещо. Аз нито вярвам, нито отхвърлям възможността — аз разследвам. Затова сте ме наели.

— Казахте, че ще отида в апартамента му с Арчи. Не бих могла да го направя.

— Ще обмислим това после. Като разговаряте с мистър Панцър, мистър Дъркин и мистър Кадър, не е нужно да разкривате нищо, което желаете да задържите в тайна. Мистър Гудуин ще бъде с вас. — Той се обърна. — Арчи, вземи си бележника.

Взех го, станах и тръгнах към вратата на предната стая, триото ме последва, а пред вратата отстъпи, за да даде път на Сали. Детективите обичат да са любезни — те имат толкова малко възможности за това. Докато затварях, хвърлих един поглед и видях, че Улф посяга да вземе „Африкански генезис“. Сега, като се бе заловил здравата за работа, отново можеше да чете.