Рекс Стаут
Гамбит (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Винаги пием следобедното си кафе в кабинета главно защото столът зад бюрото му е единственият, в който Улф може да разположи туловището си наистина удобно, и, естествено, наложи се да поканим и госта там. Той заяви, че имал специални изисквания, що се отнася до кафето, и че ще пийне малко от нашето кафе, но когато Фриц сложи чаша и за него на масичката до червеното кожено кресло и се канеше да му налее, Хаусман рече, че чашата била много малка, и нареди на Фриц да му донесе по-голяма. Чудесна компания, няма що. Сигурно ще е приятно да го поканите на вечеря.

Изглеждаше по-млад от седемдесет и две години, а трябва да призная, че нямаше и вид на убиец, но убийците рядко имат зверско изражение. Едно бе сигурно — ако тръгнеше да убива някого, би използувал отрова, защото с пистолет, нож или тояга има опасност да си направи лекета на прекрасно скроения прескъп костюм и елегантните обувки, или копринената вратовръзка, да изцапа нежните си ръчички или дори да изпръска с кръв изрядното си личице и грижливо подрязаните мустаци.

Вдигна голямата чаша и отпи.

— Доста добре — благоволи да каже той. Гласът му бе тънък и придирчив. Отпи още една глътка. — Доста добре. — Огледа се. — Нелоша стая. Съвсем неочаквано за човек от вашия бранш. Онзи глобус там… забелязах го, като влязох. Какъв е диаметърът му? Един метър?

— Седемдесет сантиметра и девет милиметра.

— Не съм виждал по-хубав глобус. Давам ви за него сто долара.

— Платил съм петстотин. Хаусман поклати глава и отпи кафе.

— Не струва толкова. Играете ли шах?

— Вече не. Играл съм.

— Добър ли бяхте? Улф остави чашата си:

— Мистър Хаусман! Едва ли сте дошли в снежната буря, през нощта, само за това. — Той посегна към каната.

— Прав сте. — Хаусман оголи зъби. Не бе усмивка — просто устните му изведнъж се разтвориха, така че да се видят зъбите му, а после пак ги скриха. — Преди обаче да навляза в обсъждане на нещата, трябва да съм сигурен във вас. Известно ми е, че репутацията ви е добра, но това нищо не означава. Доколко може да ви се довери човек?

— Зависи. — Улф остави каната. — Самият аз имам безрезервно доверие в себе си. На всички други препоръчвам да разберат точно за какво сме се споразумели.

Хаусман кимна.

— Това винаги е от значение. Но имам предвид… ъъъ… да речем, че ви наема да свършите нещо, доколко мога да разчитам на вас?

— Стига да приема. Тогава ще можете да разчитате на мен дотам, докъдето се простират способностите ми. Това обаче е нелепо. Не се надявайте да оцените качествата ми, като ми задавате банални и обидни въпроси. Трябва да ви е известно, че човек може да има само една-единствена неразрушима вярност — верността към собствената си представа за човешките задължения. Всички останали само произтичат от нея.

— Ха! — рече Хаусман. — Бих искал да изиграя партия шах с вас.

— Много добре. Нямам нито дъска, нито фигури. Дамската пешка два хода напред.

— Дамската пешка два хода напред.

— Пешката пред дамския офицер два хода напред.

— Пешката пред царя едно поле напред.

— Конят от царския фланг на третото поле пред офицера.

— Искате да кажете, че играете с коня от дамския фланг?

— Не, играя с коня от царския фланг.

— Но конят от дамския фланг е по-добър ход! Така пише във всички книги.

— Точно затова не играх така. Знаех, че ще го очаквате и ще знаете най-добрия отговор.

Хаусман сви устни:

— Тогава не мога да продължа. Не мога без дъска. — Вдигна чашата си, изпразни я и я остави. — Сече ви главата!

— Предпочитам израз като „изкусен сте“, но и на този ще се съглася.

— Имам една работа за вас. — Той оголи зъбите си. — Кой ви е наел да работите но онова… ъъъ… убийство в клуб „Гамбит“? Калмъс ли?

— Попитайте него.

— Аз питам вас.

— Мистър Хаусман! — Улф бе търпелив. — Първо ме разпитахте за мебелировката и навиците ми, после за добросъвестността ми, а сега — за личните ми работи. Не можете ли да формулирате въпрос, който заслужава отговор?

— Няма да ми кажете кой ви е наел.

— Разбира се, че няма.

— Но някой ви е наел, нали?

— Да.

— Значи трябва да е Калмъс. Или Ана — мисис Блънт… — Помълча за един миг, за да го обмисли. — Не, Калмъс. Той няма опит с такива работи, нито пък такива способности. Аз съм най-старият приятел на Матю Блънт. Знам го от дете. Кръстник съм на дъщеря му. Така че съм заинтересован, дълбоко съм заинтересован от… ъъъ… благополучието му. А ако Калмъс се захване с това, за него няма надежда, никаква надежда. Калмъс ви е наел, но трябва да следвате указанията му и да му се подчинявате, а щом командува той, няма никаква надежда. Платил ви е аванс. Колко?

Улф повдигна рамене на три милиметра и отново ги отпусна. Погледна ме, като повдигна вежди, сякаш ме питаше без думи: „Виждаш ли какво ми навлече?“

— Значи не желаете да кажете — рече Хаусман. — Добре, това може да почака. Искам да ви наема да извършите нещо, което ще донесе резултат. Няма да се появят противоречия, защото ще е в интерес и на Матю Блънт. Ще ви заплатя самият аз. После може да си получа обратно парите от Блънт, но това не е ваша грижа. Колко от онова, което стана онази вечер в клуб „Гамбит“, ви е вече известно?

— Може би достатъчно. Ако ми липсват необходими сведения, вероятно вие бихте могли да ми ги дадете.

— Знаете ли за какаото? Че според теорията на полицията Блънт бил отровил онзи човек, като сложил арсеник в какаото?

— Да.

— Значи трябва да докажем, че някой друг е сложил арсеник в какаото. Това би освободило Блънт, нали?

— Да.

— Значи това и трябва да направим. Дойде ми наум миналата седмица, но знаех как би реагирал Калмъс, ако отидех да му го кажа, а не исках да го направя самият аз, защото има известни… ъъъ… затруднения. После видях онази бележка в днешния вестник относно вас. Попитах ви доколко мога да ви имам доверие, защото трябва да си остане между нас двамата. Готов ли сте да направите нещо, с което ще измъкнете Блънт на свобода, без да го съобщавате на Калмъс — нито преди, нито след това?

— Стига да е нещо, което съм се наел да сторя.

— И без да казвате на никого?

— Ако съм поел задължението при това условие, да.

— Условието ще е такова. — Хаусман ме изгледа. — Как се казвате?

— Арчи Гудуин.

— Излезте от стаята.

Оставих чашата си. Рядко изпивам три чаши, но обстоятелствата бяха започнали да ми пълзят по нервите още преди три часа и само този глупак ми липсваше.

— Готов съм на всичко, за да угодя на клиента — рекох, — но вие още не сте клиент. Ако изляза навън, трябва да застана на ключалката, за да подслушвам, а предпочитам да съм седнал.

Той погледна Улф.

— Това, което ще кажа, засяга само вас.

— В такъв случай ме засяга. Което засяга мен, то безусловно засяга мистър Гудуин.

В продължение на десетина секунди смятах, че Хаусман ще се откаже, а същото си мислеше и той. Беше оголил зъби и устата му бе отворена през цялото това време като поглеждаше ту Улф, ту мен. Накрая се спря на Улф и каза:

— Аз действувам импулсивно. Дойдох тук по вътрешен импулс. Споменахте нещо за верността към представата ни за човешките задължения, а аз дължа това на Матю Блънт. Аз съм непоколебим човек, Улф. Ако вие или Гудуин ме изиграете, ще съжалявате за това.

— В такъв случай трябва да положим всички усилия, за да не ви изиграем.

— За ваше добро ще е. Никой никога не ме е изиграл, без после да съжалява за това. Искам от вас да намерите доказателства, че някой друг е сложил арсеник в какаото. Ще ви обясня точно как да го направите. От вас се иска единствено да спазвате инструкциите ми. Планирал съм го до най-дребната подробност.

— Така ли! — Улф се облегна назад. — В такъв случай няма да е трудно. Казвате „някой друг“. Имате ли предвид някого конкретно?

— Да. Казва се Бърнард Наш. Управител е на клуб „Гамбит“. В кухнята е имало арсеник. Нали арсеникът се използува като отрова за мишки?

— Използува се. Може.

— В кухнята е имало арсеник и Наш погрешка е сложил малко от него в какаото. Може би вместо захар. Когато казах, че съм планирал всичко до най-малката подробност, имах предвид главните подробности. Вие трябва да уговорите по-несъществените подробности с Наш, разбира се, без да споменавате моето име. В какъв съд е бил арсеникът, къде са го държали, колко е сложил в какаото — всички подобни въпроси. И, разбира се, къде и как се е отървал после от съда с арсеника. Когато Блънт слязъл в кухнята с каната и чашата и ги излял… това известно ли ви е?

— Да.

— Той казал на управителя и на готвача, че на Джерин му е прилошало, и поискал какао; След като излязъл с новото какао, Наш се сетил, осъзнал какво е сторил и изхвърлил съда с арсеника. Не е ли достоверно?

— Допустимо е.

— Ще трябва, естествено, грижливо да се обмисли кога, къде и как се е отървал от съда. Разбирам, че в случай като този не може да се пропуска нищо, абсолютно нищо. Затова дойдох при вас. При вашия опит ще знаете точно какво ще направи полицията. Ще знаете как да нагласите нещата така, че да се изключи възможността за грешка. Но настоявам за едно. Наш трябва да оттегли онова, което е казал на полицията — несъмнено е дал писмени показания и ще трябва да има основателна причина да ги оттегли. Причината може да бъде следната: след като Калмъс ви е наел, вие сте се срещнали и сте разпитали Наш, и сте го принудили да признае какво е сторил. Настоявам за това. По такъв начин по нищо няма да личи, че имам пръст в тази работа. Разбира се, вие сте съгласен.

Улф потърка носа си с крайчеца на пръста си.

— Възможно е да се съглася, след като разговарям с мистър Наш. Той съгласен ли е?

— Естествено, не. Но ще се съгласи при стимула, който ще му предложите. Да го убедите, няма да представлява трудност; трудното ще бъде да се уредят всички онези малки подробности така, че полицията да остане доволна. Това вече зависи от вас.

— Какъв стимул ще му предложа?

— И това зависи от вас. Ще ви заплатя петдесет хиляди долара, а ще ми дадете разписка, че сте получили цялото си възнаграждение срещу извършените от вас услуги. Смятам, че ако предложите на Наш половината от тази сума — двайсет и пет хиляди, ще е предостатъчно. Има си лични затруднения и много се нуждае от пари. Само преди месец се обърна към мен за помощ. Искаше да му заема петнайсет хиляди долара, но нямаше никога да си ги получа обратно. Жена му е болна и има нужда от няколко операции и от скъпо лечение, заради нея е влязъл в дългове, а има и двама синове в колеж плюс две дъщери. Притежава глупавата гордост на човек, който не може да си позволи да бъде горд. От него ще поискате единствено да признае, че е сбъркал. Грешката не е престъпление. С двайсет и пет хиляди долара би могъл да си вземе добър адвокат, а с добър адвокат вероятно би се отървал. Не съм ли прав?

— Той ще си носи риска, не вие, нито аз — махна с ръка Улф. — Ние поемаме риска да покажем непреднамереност на действията си. Има слаба вероятност да съм ви разбрал погрешно, а както казах, трябва да сме уверени, че сме се споразумели добре. Разполагате ли с някакви улики, че мистър Наш действително е сложил арсеник в какаото?

— Не.

— Или пък някаква причина да предполагате, че го е сторил?

— Причина. — Хаусман оголи зъби. — Причина ли? Никаква.

— Значи рискът, който поемаме, ще е страхотен. Ако мистър Наш се съгласи с предложението и ми помогне да скалъпим подробностите, естествено, ще запиша всичко в клетвена декларация, подписана от него. Без такава декларация все едно, че нямаме нищо. А ако по-късно я опровергае, не бихме имали защита срещу евентуално обвинение в подстрекателство към лъжесвидетелствуване. Няма адвокат, който би могъл да ни отърве. Бихме…

— Не „да ни отърве“. „Да ви отърве“. Вашият дял от…

— Пфу! — Улф се бе изправил. — Мистър Хаусман! Не твърдя, че не бих подтикнал някого да лъжесвидетелствува при някои обстоятелства. Но ако го сторя за пари и то стане известно, допускате ли, че ще скрия кой ми е платил? Или че мистър Гудуин ще откаже да го потвърди? За да покаже колко цени съвместната ни работа, съдията може милостиво да ни осъди на пет вместо на шест години. Или дори на четири.

— Ще бъдете двама срещу един, но човек с моето положение…

— Ха! Ако ви попитат за какво сте платили петдесет хиляди долара, какво ще отговорите? — Улф поклати глава. — Казахте, че ви е известна репутацията ми, но това не означава нищо. Положително не означава нищо за вас, тъй като — щом доброто ми име ви е било известно — идвате при мен с това глупаво предложение. Защо? Вие не сте глупак. Това ни навежда на догадки. Дали не сте се загрижили не за мистър Блънт, а за себе си? Да не сте вие онзи, който е сложил арсеник в какаото, дали мистър Наш не знае, или подозира за това и дали това не е ваш хитър…

Телефонът иззвъня. Завъртях се със стола и вдигнах слушалката.

— Домът на Нироу Улф, Арчи Гудуин на телефона.

— Мистър Гудуин, обажда се Сали Блънт. Искам да говоря с Нироу Улф.

— Почакайте. — Сложих ръка на слушалката и се обърнах. — Онова момиче, което идва сутринта за бижутата си.

Мръщеше се, защото му прекъснах речта.

— Какво иска?

— Да говори с вас.

Сви устни, обърна се и изгледа кръвнишки телефона, а после го вдигна. Сложих моята слушалка до ухото си.

— Да, госпожо? Нироу Улф е на телефона.

— Обажда се Сали Блънт, мистър Улф.

— Слушам.

— Знам, че никъде не ходите, но се налага. Налага се. Трябва да дойдете и да разговаряте с майка ми. Не ми казахте, че ще пуснете съобщение във вестника.

— Реших чак след като си тръгнахте. Името ви не се споменаваше.

— Знам, но щом го видя, майка ми се досети. Не се досети, знаеше със сигурност. Не ви ли казах, че се бях помъчила да убедя Дан Калмъс, а и нея?

— Не.

— Трябваше да ви го кажа. Е, тя разбра, а аз трябваше да си призная и ще трябва да дойдете и да разговаряте с нея. Веднага. Още сега!

— Не. Доведете я тук утре сутринта.

— Трябва да стане сега. Тя позвъни на Дан Калмъс, той може да пристигне и… трябва да дойдете!

— Не. Дума да не става. Ако предчувствувате, че… Вкъщи ли сте си?

— Да.

— Мистър Гудуин ще дойде. След малко.

— Трябва да сте вие! Как да не можете…

— Не. Мистър Гудуин ще бъде там до половин час.

Той затвори, но тъй като още слушах, линията не бе прекъсната и тя продължаваше да говори. Прекъснах я:

— Стига. Успокойте се. След двайсет минути ще бъда при вас. — Оставих слушалката на място и станах от стола си. Улф бе натиснал звънеца и като се отправях към коридора, Фриц се появи на вратата.

— Ела, Фриц — рече Улф. — Седни на стола на Арчи. Паметта ти не може да се сравнява с неговата, но ще свърши работа.

— Да, сър. — Фриц тръгна и ми смигна, а като се разминавахме, аз му смигнах в отговор.