Рекс Стаут
Гамбит (5)

ПЕТА ГЛАВА

В мраморното фоайе на облицования с мрамор блок на Пето Авеню в района на Седемдесета улица вече ме очакваха. Човекът с униформата не ме изчака дори да свърша. Когато казах: „Казвам се Арчи Гудуин, отивам при…“, той ме прекъсна с: „Да, мистър Гудуин“, и ме съпроводи до асансьора. Но докато се изкачвах, беше позвънил, защото, когато излязох на шестнайсетия етаж, клиентката бе там, чакаше ме на вратата. Протегна ръка, но не като предложение за здрависване, а като молба за помощ. Поех я с десницата си, а с лявата я потупах и й рекох:

— Деветнайсет минути. Шофьорите на таксита не обичат сняг.

Свалих шапката и палтото си в антрето, което имаше размерите на кабинета на Улф, и тя ме поведе под един свод и по няколко десетки метра килим към камината. Оглеждах се по пътя. Картини, кресла, пиано в единия ъгъл, украшения по масичките, цветя в саксии, на рафтовете, които заемаха по-голямата част от дъното на стаята, и навсякъде лампи. Камината, в която гореше огън, бе три пъти по-широка от онази, която Улф използуваше за изгаряне на речници.

— Седнете — каза Сали. — Ще доведа майка си, но не знам какво ще й кажете. Вие знаете ли?

— Разбира се, че не. Зависи. Какво толкова е станало?

— Настоява да се откажа… от услугите на Нироу Улф. Кани се да съобщи на Дан Калмъс да уведоми баща ми, а аз знам той какво ще отговори. Сигурна съм. — Докосна ръката ми с върха на пръстите си. — Ще ви наричам Арчи.

— Добре. Отговарям на това име.

— Него не мога да наричам Нироу, не ми се вярва някой да посмее, но вас мога да ви наричам Арчи и така и ще направя. Нали сутринта ви казах, че това е първото добро дело в живота ми?

— Да.

— Е, така е и имам намерение да го осъществя, но трябва да знам, че някой е с мен, че наистина ме подкрепя! — Хвана ме за ръка. — Ще бъдете ли с мен? Подкрепяте ли ме? Отговорете ми, Арчи!

Мислите ми не бяха с нея. Все още бяха при фактите. Но след като въпросът бе поставен така директно, ако бях опитал да се измъкна, нямаше да остана верен на представата си за човешките задължения. Трябваше да отговоря „да“ или „не“.

— Добре — рекох, — щом като е първото добро дело в живота ви, ще бъда с вас докрай. Във всеки случай вие сте клиентка на Нироу Улф, а аз работя за него, така че всичко съвпада. Колкото до това какво ще кажа на майка ви, ще реша, когато я видя. Ако тя има желание да…

Млъкнах, защото вече не ме гледаше. Тя беше с гръб към камината и виждаше цялата стая, а аз — не. Обърнах се. Една жена беше влязла и се приближаваше към нас.

— Тъкмо идвах да те повикам, майко — започна Сали. — Мистър Улф не е могъл да дойде. Това е Арчи Гудуин.

Щеше ми се осветлението да е по-добро. Лампите бяха с абажури, далеч от мен. Като се приближи, пламъците от камината заиграха върху лицето й, но това бе измамно — за секунда изглеждаше по-млада от дъщеря си, а в следващата — същинска старица.

— Ще ме извините, че не ви подавам ръка, мистър Гудуин — каза тя, — но няма да е от сърце. Моля, седнете.

Тя не седна, а потъна в едно кресло отдясно. Седнах на друго, разположено под прав ъгъл спрямо нейното, и се извърнах, за да съм с лице към нея. Сали остана права.

— Дъщеря ви ме попита какво се каня да ви кажа, а аз й отговорих, че не знам. Тя нае Нироу Улф да извърши нещо от нейно име, а аз работя за него. За да ви кажа каквото и да е относно това, трябва да имам съгласието на дъщеря ви. Тя е клиентът.

Очите й бяха кафяви като на Сали, но не толкова големи.

— Вие сте частен детектив — рече тя.

— Точно така.

— Но това е чудовищно. — Тя поклати глава. — Един частен детектив да ми заявява, че моята дъщеря е негова клиентка и може да разговаря с мен само с нейно съгласие. Впрочем всичко е чудовищно. Съпругът ми в затвора, обвинен в убийство. Той си има адвокат, добър адвокат. Дъщеря ми не може да наема частен детектив без негово разрешение. Казах й го, а сега трябва да й го кажете и вие. Това е… не е ли нередно? Трябва да е така.

Огледах я, склонен да проявя снизходителност. Тогава, когато (според Сали) на всички онези мъже им е било приятно да са в една и съща стая с нея и когато Лоен Коен бил запленен от нея от пръв поглед, обстоятелствата са били различни. Трябваше да се вземе под внимание напрежението на изминалите десет дни и въпреки това си признах, че навярно аз също бих изпитал приятно чувство да се намирам в една стая с нея. Подозирах, че притежава дори магнетизма на онези жени, които привличат трима от всеки пет мъже — без да го съзнава, можеше да ви внуши чувството, че не знае абсолютно нищо, но всичко разбира. Това е рядък талант. Навремето познавах една жена, навлязла в шейсетте, която… но мисис Блънт ми бе задала някакъв въпрос. Пред нея все още имаше много път, докато стигне шейсетте.

— Зависи — отвърнах. — Ако дъщеря ви е навършила двайсет и една години и плаща на мистър Улф със собствените си пари, кой би могъл да каже, че е нередно?

— Аз мога. Аз съм й майка.

Кимнах.

— Разбира се, но това не урежда въпроса, само предизвиква спор. Ако под „нередно“ имате предвид незаконно или неетично, отговорът е „не“. Това е съвсем просто, мисис Блънт. Става въпрос единствено за различие в мненията. Според дъщеря ви услугите на Нироу Улф са необходими, а според вас — не. Така ли е?

— Не. Искам да кажа, че не става въпрос само за различие в мненията.

— А за какво?

Тя отвори уста да каже нещо и я затвори. Погледна Сали, а после отново мен.

— Не знам какво ви е казала дъщеря ми — отвърна тя.

Обърнах се към Сали:

— Ако не ми развържете ръцете, няма да стигнем доникъде. Ако не ме освободите от всички условия. Освобождавате ли ме, или не?

— Освобождавам ви — рече тя.

— Аз не съм магьосник, Сали.

— Няма значение, стига да сте били искрен, когато казахте, че сте с мен.

— Искрен бях. Седнете.

— Предпочитам да остана права.

Обърнах се към мисис Блънт:

— Дъщеря ви каза на мистър Улф, че според баща й, както и според вас Дан Калмъс има данни да поеме защитата му, но че тя самата не мисли така; твърди, че Калмъс може да е добър по търговските въпроси, но не е подходящ за този случай и се бои, че ако остане на Дан Калмъс, баща й ще бъде осъден за убийство. Затова все още смея да твърдя, че е въпрос на различие в мненията. Можем да допуснем, че тя греши, но това си остава нейно мнение и тя плаща с парите си. А дори и да греши и Калмъс да се справи успешно, защо е целият този шум? Тя ще изпита удовлетворение от това, че е опитала, баща й ще бъде на свобода, а мистър Улф ще получи хонорар, така че всички ще бъдат доволни. Единственото възражение, което можете да отправите е, че мистър Улф би могъл да обърка работата и да я направи по-трудна вместо по-лесна, но това разбира се, е изключено — както за него, така и за мен. Изключено е за всеки, който познава досегашната му кариера.

Тя бавно поклащаше глава, а докато я гледах, започнах да добивам бегла представа за впечатлението, което бе направила на Лон Коен. Не се дължеше нито на очите й, нито на нещо определено: тя внушаваше, че между мен и нея не са необходими никакви обяснения, и това по някакъв начин ми се предаваше. Разбира се, такова усещане може да предизвика всяка жена, в която сте влюбен или сте в процес на влюбване, но аз далеч не бях на път да се влюбя в нея и въпреки това ясно изпитвах това чувство. Би могла да омагьоса всекиго, без да го съзнава, бе казал Лон. Дяволски опасна жена, независимо дали го съзнаваше, или не.

— Не става въпрос за това, мистър Гудуин — отвърна тя.

Обикновено не е много трудно да отгатнете какво иска да каже някоя жена, но погрешната догадка в този случай беше рискована, затова попитах:

— А за какво, мисис Блънт?

— Прочетете това — рече тя и протегна ръка със сгънат лист хартия.

Взех го и го разгърнах. Формат на бележник, 5 на 15 сантиметра, добро качество, в горния край бе отпечатано „Кантора Даниъл Калмъс“. На него бе написано с химикалка следното:

Петък

Скъпа моя, изпращам ти това по Дан. Кажи на Сали, че знам за нейните добри намерения, но съм единодушен с Дан относно идеята й да наеме онзи детектив, Нироу Улф. Не виждам с какво това би помогнало, пък и не е необходимо. Както ти е казал Дан, има един факт, известен единствено на него и на мен, който той ще използува в подходящия момент и по подходящ начин — факт, който не съм споделил дори с теб. Не се тревожи, скъпа моя, не се тревожи и предай на Сали да не… Дан знае какво прави. Целува те

ТВОЯТ МАТ

Прочетох го два пъти, сгънах го и й го подадох.

— Все пак твърдя, че става въпрос за различие в мненията. Вие, естествено, сте показали това на дъщеря си?

— Да.

— Имате ли някаква представа какъв е този факт — фактът, за който съпругът ви пише, че е известен само на него и на Калмъс?

— Не.

Обърнах се.

— А вие, Сали?

— Не — отвърна тя.

— И нямате абсолютно никакво предположение?

— Не.

— Сега разбирате ли защо вашата намеса е нередна? — рече мисис Блънт. — Мистър Калмъс говори с мен по телефона и според него онова съобщение във вестника вече е причинило вреда, защото всички ще помислят, че той е наел Нироу Улф. Затова утре във вестника трябва да пише, че съобщението не отговаря на истината и че никой не е наемал Нироу Улф. Няма значение, че дъщеря ми вече е платила — мистър Улф може да задържи парите.

Погледнах Сали, която все още стоеше права. В главата ми се въртяха всички факти, разбира се, с изключение на онзи, който бе известен единствено на Калмъс и на Блънт, и на мен ми се дощя да се хвана за това извинение и да зарежа цялата проклета бъркотия. Ако Калмъс вече разполагаше с някакъв факт, който би свършил работа, всичко бе приключено; ако ли пък не, вероятността някъде да съществува такъв факт, който ние с Улф бихме могли да изровим, изглеждаше по-слаба от всякога. Когато Улф ме изпращаше с някаква задача без конкретни инструкции, по правило трябваше да постъпвам, както повелява разумът, като се ръководя от досегашния си опит. Би трябвало да се прибера и да му кажа, че съм постъпил точно така и съм стигнал до заключението, че трябва да се откажем. Ако в погледа на Сали личеше дори най-малко съмнение или паника, може би щях да се предам. Но тя бе насочила големите си кафяви очи право в майка си, без да примигва, с вдигната брадичка и стиснати устни. Ето защо аз се обърнах към мисис Блънт и рекох:

— Добре, признавам, че не става въпрос само за различие в мненията.

Тя кимна.

— Бях сигурна, че ще го разберете, след като ви покажа бележката от съпруга ми.

Поклатих глава.

— Не е там работата. Дъщеря ви плати на мистър Улф двайсет и две хиляди долара и за да…

— Казах, че може да ги задържи.

— Той задържа единствено парите, които изработва. За да намери сумата, тя е изтеглила всичко от банковата си сметка и е продала бижутата си. Едно момиче не продава бижутата си току-така. — Щракнах с пръсти. — Не ви предадох онова, което тя каза пред мистър Улф, а само заключението, до което стигнах от казаното. Тя три пъти му повтори, че Калмъс е влюбен във вас. Заключението ми бе, че според нея баща й ще бъде осъден за убийство не само защото Калмъс е некомпетентен, но защото, ако осъдят Блънт и го изпратят на електрическия стол или на доживотен затвор, вие ще бъдете свободна. Така че, ако това е, което…

— Спрете — каза тя. Седеше неподвижна и ме гледаше намръщено. — Не съм сигурна дали разбирам правилно. Твърдите, че мистър Калмъс иска съпругът ми да бъде осъден?

— Не. Твърдя само, че вярвам, че дъщеря ви мисли така. Затова е продала бижутата си. И тя сигурно заслужава…

— Спрете! — Тя скочи на крака. Тръгна, приближи се до дъщеря си и стисна ръцете й. — Сали — каза тя, — мила моя Сали! Как можеш да си помислиш, че… как можеш!

— Да, мога — отвърна Сали. — Така си мисля. Знаеш, че е влюбен в теб. Знаеш, че би сторил всичко, абсолютно всичко, за да си негова. Сляпа ли си, майко? Сляпа ли си! Действително ли не забелязваш как те гледат мъжете? Как те гледа Дан Калмъс? Щях… миналата седмица щях да…

— Има ли някой вкъщи? — отекна силен глас. Беше влязъл някакъв мъж и сега се приближаваше към нас. Мисис Блънт му каза, като повиши глас:

— Заети сме, Морт… — но без да спре, той отвърна:

— Може би аз ще ви помогна. — Дойде и я целуна по двете бузи.

Сали се бе отдръпнала. Той се обърна да ме погледне, отвори уста да каже нещо, спря и ме погледна пак.

— Вие сте Арчи Гудуин — каза той. — Виждал съм ви. — Протегна ръка. — Казвам се Морт Фароу. И вие може да сте ме виждали, но аз не съм известен детектив, така че хората не ме сочат с пръст. — Обърна се към леля си: — Бях канен на една вечеря, но се измъкнах колкото можеше по-скоро, щом научих за Нироу Улф. Помислих си, че ще ви бъда полезен. Ти ли го нае или Дан? Или чичо Мат? Осведоми ме накратко, а?

Няма що, подходящ момент за появата на дърдорко, висок метър и осемдесет. Ако му бях леля или чичо и живееше под моя покрив, отдавна щях да съм го поставил на мястото му. Но Ана Блънт, без да протестира, рече само:

— Станала е грешка, Морт — с Нироу Улф. Тъкмо обяснявах това на мистър Гудуин. После ще ти разкажа. — Тя ме погледна. — Нали разбрахте, мистър Гудуин, това беше просто… грешка. Недоразумение. Извинявайте, много съжаляваме за станалото, мистър Калмъс ще уведоми вестника. Що се отнася до парите, моля, предайте на Нироу Улф…

Тя спря, погледна зад мен и аз се обърнах. Отнякъде се дочу звън, а през вратата зърнах за миг униформата на прислужницата, която минаваше в антрето. След миг чух мъжки глас, а след още миг се появи и собственикът му, спря, за да огледа набързо положението, после продължи, а мисис Блънт направи три крачки към него. Като пое ръката й, той каза нещо толкова тихо, че не го долових, а тя отвърна:

— Мистър Улф не дойде, но тук е мистър Гудуин и тъкмо му обяснявах.

Не бях сядал, след като станах, за да се ръкувам с Мортън Фароу, и по тази причина бях на крака, когато новодошлият, след като кимна на Сали и Фароу, се обърна към мен, протегна ми ръка и рече:

— Аз съм Дан Калмъс. Един от съдружниците ми трябвало да ви разпита по едно дело преди няколко години — вие сте били свидетел за другата страна — и още ви помни.

Можеше да го позная, а можеше и да не го позная по снимката му, която бях видял в „Газет“. Когато го видях сега от плът и кръв, забелязах, че той нямаше много плът, беше само кожа и кости — плътта му бе съсредоточена главно по ръката му, по брадичката и бузите му. Тъй като нямаше нито бръчки, нито гънки, той изглеждаше по-млад от петдесет и една, колкото му бе дала Сали.

— Боя се, че не си спомням — отвърнах. — Така че трябва да ме е направил на маймуна.

— Не. Точно обратното. — Гледаше ме с присвити очи. — Мисис Блънт казва, че ви е обяснила какво е положението, но не бих ли могъл и аз да добавя нещо? Имате ли някакви въпроси към мен?

— Да. Какъв е този факт, който е известен единствено на вас и на мистър Блънт?

Очите му за миг се разшириха, а после той отново ги присви.

— Знаете ли — отвърна, — въпросът щеше да е подходящ, ако Улф се занимаваше със случая. Но тъй като не е натоварен с подобна поръчка — мисис Блънт ви е обяснила, — не е редно да го задавате. Разбирате, надявам се.

Реших да прехвърля топката към Сали, тъй като всъщност всичко зависеше от нея. Ако настояваше на своето и в присъствието на Калмъс, след скандала, който бях предизвикал, то това би решило нещата веднъж завинаги, поне що се отнасяше до мен.

— Отговорът ви щеше да е подходящ — рекох аз, — стига мистър Улф да бе изоставил случая. Но доколкото ми е известно, той все още не го е направил. Нека попитаме мис Блънт, всичко зависи от нея. — Обърнах се към Сали. — Какво ще кажете? Искате ли да се откажете?

— Не. — Гласът й бе пресипнал и тя повтори: — Не.

— Искате ли мистър Улф да продължи да работи но случая? И аз?

— Да.

— Тогава имам едно предло…

— Хайде стига, Сали. — Калмъс се бе обърнал към нея. — Упорита палавница! Ако татко ти беше тук… все едно, той е тук чрез пълномощника си. — Потупа се по гърдите. — Чрез мен. Това е заповед, която ти предавам, от него и за него. Не можеш да не послушаш татко си.

— Мога. — Тя се бе отдръпнала, когато той пристъпи по-близо до нея. — Не бих го послушала дори да беше тук и да ми го кажеше лично. Той ти има доверие, аз — не.

— Глупости. Ти не си в състояние да преценяваш професионалните ми способности. Ти нямаш дори…

— Не става въпрос само за професионалните ти способности. Нямам ти доверие! Кажете му, Арчи!

— Мис Блънт смята — казах на гърба му, — че ако баща й бъде признат за виновен и осъден, ще може да се доберете до съпругата му, а според нея това може би влияе върху преценките ви. Точно поради това…

Беше се завъртял и приготвил юмрук — десния, и канеше да ме удари в лицето. Ана Блънт направи опит да хване ръката му, но не успя. Племенникът пристъпи и спря. Можех да се наведа, за да избегна удара и да го ударя в бъбреците, но беше толкова муден, че беше по-просто да направя крачка встрани, да го хвана за китката и хубавичко да му я извия. Заболя го, но проклетият глупак се канеше да ме удари с лявата си ръка, натиснах и когато той се смъкна на колене, погледнах Фароу, който бе направил още една крачка.

— На ваше място не бих опитвал — посъветвах го аз. — Очевидно съм в по-добра форма и съм тренирал повече от вас. — Погледнах Калмъс, който правеше опити да стане. — Ако трябва да удряте някого, ударете мис Блънт. Аз само ви предадох какво смята тя. Поради това дойде при Нироу Улф и поради това не иска да се откаже. — Обърнах се към нея. — Имам едно предложение. Тук няма да е много приятно за вас. Ако желаете да спите при някоя приятелка, ще ви придружа с удоволствие, а докато си приготвите пътната чанта, ще чакам долу. Разбира се, ако предпочитате да останете тук и да понесете…

— Не. — Тя тръгна. — Ще си приготвя чантата. — Отправи се към вратата, а аз я последвах. Зад мен мисис Блънт рече нещо, но ние продължихме. В антрето Сали ми каза: — Няма да се забавя. Ще почакате ли?

Отвърнах, че ще я почакам, взех шапката и палтото си, отворих асансьора и натиснах копчето.

Според мен вероятността майка й или Калмъс, или пък и двамата да я разубедят да тръгне бе петдесет на петдесет и долу във фоайето премислих другите възможности. Часовникът ми показваше 10,41. Щях да й дам половин час, а после щях да се върна горе или пък да намеря някой телефон на Медисън Авеню и да й позвъня; или пък щях да се прибера вкъщи, да докладвам на Улф и да го оставя да постъпи, както повелява разумът, като се ръководи от досегашния си опит. Но тя ме избави от грижата да вземам решение. Тъкмо бях погледнал часовника си и бях установил, че е 10,53, когато вратата на асансьора се затвори и след две минути се отвори пак и ето че тя се появи: със светлия визон, тюрбан в същия цвят и с багажа си — не просто пътна чанта, а кафяв кожен средноголям куфар.

Изражението на лицето й бе мрачно, но тя непоколебимо бе стиснала зъби. Портиерът тръгна да поеме куфара, но аз го изпреварих. Помолих го да спре такси, а докато бе навън, я попитах дали се е обадила на някого. Тя ми отвърна, че не била решила къде да отиде. Продължи да говори нещо, но портиерът извади късмет в снежната вечер. Едно такси спря отвън, поведох я, позволих на прислугата и шофьора да натоварят багажа, подадох четвърт долар на портиера, качих се след клиентката, казах на шофьора, че първо ще спрем при най-близкия телефон, и потеглихме. Сали отвори уста да каже нещо, но аз сложих пръст на устните си и поклатих глава. Шофьорът може би не само знаеше адреса на Матю Блънт, задържан за убийство, но вероятно бе разпознал и дъщеря му по снимката й във вестника, а не виждах смисъл да го уведомяваме за най-новото по случая. Той сви вдясно по Седемдесет и осма улица, пак вдясно по Медисън Авеню и след няколко пресечки спря пред някаква дрогерия.

Наведох се напред да му пъхна един долар.

— Вземи — рекох, — влез и го похарчи. Аспирин, цигари, червило за жена ти — каквото искаш. А ние тук ще си поговорим. Ще дойда да те повикам, да речем, след десет минути, може би по-рано.

— Не мога — отвърна той. — Полицията.

— Глупости! Ако се появи полицай, ще му кажа, че е спешен случай. — Извадих портфейла си и му показах разрешителното си. Той му хвърли един поглед, рече: „О, много ми е приятно“, взе долара, изскочи и тръгна към дрогерията.

Сали обърна лице към мен.

— Доволна съм, че постъпихте така — смутолеви тя. — Много съм доволна.

— Разбира се — казах, — помислих си, че няма да е лошо да останем за малко насаме. Шофьорите на таксита приказват прекалено много. Сега, ако сте решили…

— Нямах предвид това. Доволна съм, че казахте на майка ми. И на него. Аз исках, но не можех. Сега знаят. Вие откъде знаехте?

— По дедукция. Аз съм правоспособен детектив, така че ми е разрешено да правя догадки. Решихте ли къде ще отидете?

— Да. На хотел — малък хотел. Вие познавате хотелите, нали?

— Да, но… нямате ли приятелка?

— Разбира се, че имам. Щях да позвъня на една от тях, но после си помислих — какво ще й кажа? Така, внезапно, в единайсет вечерта… Трябва да посоча някаква причина! А при тия приказки… — Тя поклати глава. — Отивам в хотел.

— Така. — Помислих малко. — Може да стане още по-лошо. Можете да се запишете под чуждо име, но ако някой ви забележи и това стигне до вестниците, тогава ще видите приказки. Заглавия с големи букви. ДЪЩЕРЯТА НА БЛЪНТ БЯГА ОТ КЪЩИ ПОСРЕД НОЩ. Ще пишат вероятно и за това, че съм ви придружавал аз. Портиерът ме видя. Показах на шофьора разрешителното си.

— О! Това би било ужасно. — Гледаше ме в очите. Мълчеше. Ръката ми бе на облегалката между нас и тя я докосна. — Предложението беше ваше.

— Ха така! — рекох. — Вярно е. Добре. Както може би знаете, живея там, където и работя — в къщата на Нироу Улф. На третия етаж, над неговата стая, има една друга, която наричаме „южната стая“. В нея има удобно легло, два прозореца, самостоятелна баня, гореща и студена течаща вода, персийски килим четири и половина на три и резе на вратата. Най-добрият готвач в Ню Йорк, Фриц Бренър, ще ви поднася закуска, която ще можете да изяждате в стаята си или пък в кухнята с мен. Палачинките му с кисело мляко са несравни…

— Не мога — смутолеви тя. — Ако се наложи да остана… Не знам колко.

— Ще ви излезе по-евтино, ако плащате на месец. Ще го приспаднем от онези двайсет и два бона. Все едно, не бихте могли да си платите сметката в хотела, продали сте дори и бижутата си. Разбира се, никога няма да ви простят, че сте живели с трима неженени мъже, при това единият французин, но не може да спите в парка.

— Обръщате го на шега, Арчи. Това не е шега.

— Ами, не е! Момиче с палто за десет хиляди долара, със собствено легло в шестнайсетстаен апартамент на Пето Авеню, с цяло ято от така наречени приятелки и с кредит във всеки нюйоркски хотел, да си търси безопасно място за спане? Разбира се, че е смешно!

Опита се да се усмихне и почти успя.

— Добре — отвърна тя. — Един ден може и на мен да ми стане смешно. Добре.

Излязох и тръгнах към дрогерията, за да повикам шофьора.