Рекс Стаут
Гамбит (14)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

В един без десет в петък следобед седях на една от масичките от дясната страна в ресторантчето на Пиоти, ядях спагети със сос от аншоа и отпивах червено вино — но не онова, което биха сервирали на вас. Веднъж Улф бе измъкнал Джон Пиоти от голямо затруднение и не му бе одрал кожата, а оттогава, когато и да се отбиех за порция спагети — най-вкусните в Ню Йорк, — получавах срещу шейсет цента половин литър вино, което Джон държеше за себе си и за трима-четирима любими клиенти — при това доста по-добро от виното, за което ще платите осем долара във „Фламинго“. От благодарност към Улф още през 1958 година Джон ни бе разрешил да използуваме ресторанта му за залагане на капан: прокарахме кабели през мазето — единият им край излизаше от пода в кухнята, а другият стигаше до една от масите в ресторанта. Това беше масата, на която седях.

Сутринта не бях толкова зает, колкото очаквах, главно защото кабелите, прокарани през мазето, все още бяха непокътнати, а когато ги изпробвахме, се оказаха като нови. Изобщо не ни се наложи да викаме техник. За единия им край, в кухнята, Сол донесе магнетофона от кухнята, а в края им в ресторанта поставих най-новия модел миниатюрен микрофон. Това бе основният разход, направен с пари в брой — 112,50 долара, доста суха пара за някакъв микрофон, но той трябваше да е качествен и да се побере във вазата с изкуствени цветя на масата. Вазата, разбира се, трябваше да е същата като останалите по другите маси и страшно се измъчихме, докато пробием дупка в дъното й за кабелите. За да избегнем опасността в случай, че на моя сътрапезник му текнеше да премести вазата, при което да установи, че изтегля и някакви кабели през дупка в масата (а това би сложило край на цялото представление), пробихме два по-малки отвора в дъното на вазата и я закрепихме с винтове към масата. При това положение, ако се опиташе да я премести и тя не помръднеше, можех да кажа: „Боже, боже, Пиоти не дава на клиентите да си вземат нищо за спомен от ресторанта му, нали?“

До единайсет и половина всичко бе готово, много преди времето за обяд, което в този район настъпва рано. Сол отиде да виси в кухнята, тъй като имаше вероятност, макар и слаба, лицето да дойде предварително, за да хвърли един поглед, и не биваше да съзре човека, който ми бе взел мястото. Отидох до „Талбът“, да проверя дали има някакви съобщения за мен. Нямаше. Позвъних на Улф, казах му, че сме готови, и се върнах в „Пиоти“ в дванайсет и трийсет. Джон бе запазил масата, заех я и се залових със спагетите и виното. В един без десет ресторантът вече се бе понапълнил с клиенти, двама от които ми бяха познати. На масата пред моята седеше с лице към мен Фред Дъркин, а през една маса зад мен — Ори Кадър. Аз бях с лице към вратата. Много елегантно.

В един без четири минути влезе доктор Виктор Ейвъри, направи три крачки и спря, видя вдигнатата ми ръка и се приближи. Докато сваляше палтото и шапката си и ги закачаше на куките на стената, аз си напълних устата със спагети, а когато седна, отпих глътка вино. Стори ми се още по-възрастен, отколкото снощи — изглеждаше попрехвърлил средната възраст и не толкова закръглен.

— Спагетите тук са нещо изключително — рекох. — Не е зле да ги опитате.

Той поклати глава.

— Не съм гладен.

— И виното е изключително.

— Никога не пия през деня.

— Обикновено и аз не пия, но днес имам специален случай. — Гледах в чинията си, където навивах с вилицата си спагети, вдигнах я и я насочих срещу него. — Колко донесохте? Ръцете му бяха върху масата, а върховете на пръстите му потреперваха.

— Дойдох от любопитство — каза той. — Що за номер е това?

Не бе и наполовина толкова уверен, колкото по телефона, но това бе обяснимо — беше прекарал тежка нощ.

Наведох се към него.

— Вижте — рекох, — ако ще се мъчите да го увъртате, не си хабете думите. Видях ви да влизате в къщата на Калмъс в сряда, видях ви да излизате. Вчера си зададох…

— В колко часа влязох? В колко часа излязох?

— Глупости! Не си мислете, че не мога да кажа на Нироу Улф, а също и на полицията, и на съдията, и на съдебните заседатели, когато му дойде времето. Ако искате да направите опит да си скалъпите някакво алиби, часовете са ви известни не по-зле, отколкото на мен. Това не е някакво телевизионно състезание, в което вие задавате въпросите. Вчера се запитах: възможно ли е вие да сте убили Пол Джерин? Разбира се, че е възможно: като сте разбърквали горчична вода, в нея сте сложили арсеник. Лошото обаче е, че на Джерин му е прилошало, преди да влезете при него, и това ме възпираше до вчера следобед, когато научих защо му е призляло, преди да ви извикат. И не само това, научих също откъде сте знаели, че ще му прилошее — носели сте си арсеник, защото ви е било известно, че ще имате възможност да се възползувате от него. Така че вие сте убили Джерин, и аз знам защо или поне имам много убедително предположение. Във вторник вечерта Улф ви каза, че човекът, който е убил Джерин, не е хранел лоши чувства към самия него, а е искал да унищожи Матю Блънт, на което вие отвърнахте: „Небивалици!“, но знаехте, че Улф е прав, защото точно вие сте го извършили и точно този е бил мотивът ви. После, като сте разбрали, че Калмъс се е досетил и че ще ви спипа, вие сте отишли в апартамента му и сте го убили, а аз ви видях на влизане и на излизане. Така че колко донесохте?

Той беше осъзнал, че ръцете му треперят и ги бе свалил от масата.

— Всичко това са небивалици — рече той. — До последната дума.

— Добре, в такъв случай станете и си излезте. Или се обадете в прокуратурата и им кажете да дойдат и да ме арестуват за опит за изнудване. Телефонната будка е в дъното на ресторанта. Обещавам да ги изчакам тук.

Той облиза устни.

— Точно така трябваше да направя — каза той, — да се оплача, че се опитвате да ме изнудвате.

— Хайде!

— Но би било… би предизвикало… скандал. Би било много… неприятно. Дори ако сте ме видели да влизам и излизам от къщата, а вие не сте, но дори да сте ме видели, това не доказва, че аз съм убил Калмъс. Било е след десет, когато сте отишли в апартамента му и сте намерили трупа. Някой е влязъл, след като съм си тръгнал — тоест трябва да е било след като съм си тръгнал, ако изобщо съм бил там. Така че лъжата ви, че сте ме видели да влизам и да излизам… не е много убедителна. Но ако вие…

— Стига! — прекъснах го аз. — Готов съм да изслушам нещо разумно, стига да имате капка разум, но не и тези глупости. Нека изясним нещата веднага с „да“ или „не“, а ако отговорът ви бъде „не“, то аз ще стана и ще си изляза. Ще отида при Нироу Улф. Влязохте ли в къщата на Калмъс в сряда късно следобед или рано привечер — наречете го както искате, — или не? Да или не?

Той облиза устни.

— Няма да ви доставя удоволствието да ме принудите…

Бутнах стола си назад и започнах да се надигам. Той протегна ръка.

— Не — каза. — Седнете. Наведох се към него.

— Не?

— Искам да кажа — да.

— Влязохте ли в къщата по онова време в сряда?

— Да. Но аз не съм убил Дан Калмъс.

Седнах и вдигнах чашата си, за да отпия глътка вино.

— Съветвам ви да внимавате какво говорите — казах му аз. — Ако трябва непрекъснато да скачам на крака, за да ви накарам да приказвате като разумен човек, това ще привлече вниманието на околните. Колко пари донесохте?

Той пъхна ръка към вътрешния си джоб, но я извади празна.

— Признавате, че сте изнудвач — заяви той.

— Разбира се. Ние с вас сме като краставите магарета — вие сте убиец, аз съм изнудвач.

— Не съм убиец. Но ако откажа да ви стана жертва и изпълните заплахата си, ще се замеся в скандал, който никога няма да бъде забравен. Ще нося върху себе си подозрение, което никога няма да се изличи напълно. За да избегна това, аз съм готов… да отстъпя. Но протестирам.

Отново пъхна ръка в джоба си и този път извади нещо, едно листче, разгъна го, погледна го, рече: „Прочетете го“, и ми го подаде. Беше написано на ръка, с мастило:

С настоящото потвърждавам и ако е нужно, ще се закълна, че твърдението ми пред д-р Виктор Ейвъри, че съм го видял да влиза в къщата на Даниъл Калмъс в сряда, 14 февруари 1962 г., не беше истина. Никога не съм виждал д-р Виктор Ейвъри да влиза в тази къща по което и да е време. Горното написах собственоръчно и го подписвам по свое собствено желание, а не по принуда.

Пуснах листчето на масата и му се усмихнах.

— Можете да си го сложите в рамка — посъветвах го аз.

— Нося десет хиляди долара в брой — отвърна той. — Щом го препишете и ми го върнете подписано, ще ви дам парите.

— А останалите деветдесет хиляди?

— Това е нечувано. Невъзможно ми е да платя такава сума, а дори да я имах… това е абсурдно. Освен десетте хиляди ще гарантирам, че ще ви дам още двайсет хиляди в срок от една седмица.

— Дявол да го вземе! Действително имате безочието да се пазарите.

— Не се пазаря. За мен трийсет хиляди долара са цяло състояние.

Изгледах го.

— Знаете ли, възхищавам се на самообладанието ви, наистина ви се възхищавам. Вие сте над моите възможности. — Огледах се, привлякох погледа на мисис Пиоти и й направих знак да се приближи. Попитах я колко е сметката, тя отвърна, че е долар и четирийсет, подадох и два долара и й казах да задържи рестото. Това, разбира се, бе само представление — вече бях дал петдесет долара на Джон и щях да му дам още. Поклатих глава към Ейвъри.

— Направо сте над моите възможности. Ще трябва да отидем и да разкажем всичко пред мистър Улф.

Той ме загледа глупаво.

— Какво?

— Казах — да разкажем всичко пред мистър Улф. Той дава представлението, не аз, аз само работя при него. Онова снощи — уволнението ми — бе само част от декора. Ще се наложи да дойдете и да се пазарите с него. Той едва ли ще се съгласи на някакви си жалки трийсет бона.

Все още не бе разбрал какво съм казал.

— Нироу Улф ли стои зад тази работа?

— Естествено. И зад нея, и пред нея. — Бутнах стола си назад. — Добре, да вървим.

— Няма да дойда.

— За бога! — Наведох се към него. — Доктор Ейвъри, вие несъмнено сте шампион по глупост. Нироу Улф вече ви е опаковал и адресирал направо за ада, а вие си седите тук и си повтаряте: „Няма да дойда.“ В ада ли предпочитате да идете, или ще дойдете с мен?

Вдигнах листчето, пъхнах го в джоба си, станах, взех палтото си от закачалката и го облякох, сложих си шапката и се отправих към вратата. Като минавах покрай съседната маса, Фред Дъркин, натъпкан догоре със спагети и вино, стана и тръгна в обратната посока, към кухнята. Излязох на улицата и един порив на зимния вятър почти отнесе шапката ми; точно когато я задържах с ръка, се появи и Ейвъри, метнал палто на ръка. Помъчи се да го облече, но вятърът го обърна, затова му помогнах и той ми поблагодари. Убиец и изнудвач — и двамата с добри обноски.

Онази част на Второ Авеню се падаше в центъра, затова тръгнахме към Трето за такси. Когато се качихме и потеглихме, доста се надявах, че Ейвъри ще подхване разговор, но той мълчеше. Не пророни нито дума. Не го поглеждах, но с крайчеца на окото си зърнах, че конвулсивно свива и разпуска ръка в джоба си. Възможно бе да притежава самообладание, но не бе лишен и от нерви.

През онези пет дни, докато разследваше случая Блънт, Улф бе направил повече компромиси, отколкото за цяла година. В два без десет — часа, в който двамата с Ейвъри се изкачихме по стъпалата пред старата кафява къща и влязохме — Улф обикновено е преполовил обяда си, ето защо очаквах, че ще трябва да забавлявам госта в кабинета поне половин час, докато го чакаме. Но както научих после от Фриц, когато му занесъл закуската, Улф наредил обядът да е точно в 12,45. За вас това означава само, че поради обстоятелствата Улф е имал благоразумието да измени разписанието си, но за мен то беше много повече: следователно още на закуска Улф си бе направил сметка, че половин час с Ейвъри в ресторанта на Пиоти ще ми е напълно достатъчен и че ще го докарам преди два часа. Приятно е да признават способностите ви, но мисля, че някой ден Улф ще сбърка в сметките си.

Така че едва бях вкарал госта в кабинета и го бях настанил в червеното кожено кресло, когато се появи Улф. Отидох да затворя вратата. Сол, Фред и Ори след малко щяха да минат през коридора към кухнята с магнетофона и лентата. Като се върнах при бюрото си, Ейвъри дрънкаше несвързано:

— Тук съм против волята си и ако си мислите, че двамата с Гудуин…

— Млъкнете! — Прозвуча не като рев, а само като плясък с камшик. Улф се обърна към мен: — Имаше ли някакви трудности?

— Не, сър. — Седнах. — Всичко мина добре. Разполагаме с предостатъчно материал. На въпроса дали е влязъл в онази къща в сряда по онова време, той отговори направо „да“. Предложи ми десет хиляди в брой веднага и гаранция за още двайсет бона в срок от една седмица, ако подпиша декларация, че не съм го видял да влиза. Той не…

— Това е лъжа — заяви Ейвъри.

Значи затова не бе подхванал разговор в таксито — усилено бе размишлявал каква линия да възприеме и беше решил да ме нарече лъжец и да принуди Улф да започне отначало. Не беше чак толкова глупав.

Улф се облегна назад и го огледа, но не враждебно, а просто като предмет, представляващ интерес? Разбира се, просто искаше да мине време, докато триото пристигне.

— Би могло да се напише цяла книга — каза той — за видовете поведение на хора, попаднали в безизходно положение. За поведението на хора, изправени пред гибел. В почти всички случаи непреодолимата трудност е, че умствените им процеси са притъпени от емоционалното въздействие на затрудненото положение, в което се намират. Погрешно е да се допуска, че най-добрият ум ще се справи най-сполучливо с някаква трудност; щом емоциите са задушили мозъка, то каква е ползата от него? Ето например да вземем вас и мистър Гудуин в онзи ресторант. Тъй като сте превъзходен професионалист, вероятно притежавате доста добър ум, но реагирахте като глупак. Би трябвало или да отречете категорично и да сте готов да отстоявате това, или след като го карате да подпише документ, чрез който отстранявате заплахата, да изпълните изцяло исканията му; и не би трябвало да си признавате нищо. Вместо това сте се опитали да се пазарите на дребно и сте направили признание от решаващо значение — че сте влизали в къщата на Калмъс в сряда вечерта. Наистина…

— Това е лъжа. — Явно щеше да пее тази песен. Идеята не беше лоша, стига да имаше кураж да я отстоява, но в случая той просто би трябвало да стане и да си излезе.

Отвън се позвъни, станах и открехнах вратата към коридора едва-едва. Фриц излезе от кухнята, тръгна към външната врата, отвори я и аз видях триото да влиза — никой не спря при закачалката, за да остави там палтото си. Като минаваше, Сол ми кимна през пролуката, а Ори направи уговорения знак — махна ми с ръка, свил палец и показалец във формата на „О“. Когато се скриха в кухнята, отворих широко, върнах се при бюрото си и се пресегнах отзад, за да щракна един ключ. От мен не се искаше нищо друго.

Улф продължаваше:

— …и може би това би било най-разумно за вас. След като мистър Гудуин ви се е обадил снощи от хотела, вие сте разбрали, че сте изложен на смъртна опасност, и сте мислели, че той е единствената причина за това. Само той е знаел съдбоносния факт; с изключение на него, едва ли е имало от какво да се страхувате. Защо не го убихте с цената на какъвто и да е риск? Знаехте къде е и разполагахте с цяла една нощ. Дегизирайте се и подкупете някого от служителите на хотела — независимо от сумата, — за да ви вкара в стаята. Наемете съседната стая, стаята отгоре или стаята отдолу и се прехвърлете през прозореца. Човек във вашето положение би трябвало да рискува да се изкатери дори по отвесна мраморна стена само със силата на волята си. Човешката воля е в състояние да преодолее всяка обикновена трудност — но воля, доведена до отчаяние поради надвиснала опасност, би трябвало…

Вътрешният телефон позвъни. Вдигнах го, казах: „Арчи“, и чух гласа на Сол: „Всичко е готово.“

— Добре, ще ти позвъня.

Затворих и кимнах на Улф, а той ми кимна в отговор и стана.

— Отегчавам ви — каза той на Ейвъри. — Няма значение какво е можело да сторите. Важното е какво ще направите сега, а за да го обмислим трезво, трябва да чуете нещо. — Той се обърна към мен: — Хайде, Арчи.

Натиснах копчето, три пъти късо, и се завъртях заедно със стола си, за да съм с лице към Ейвъри. След малко от решетката на стената над бюрото ми, където беше високоговорителят, се чу леко бръмчене, после няколко пропуквания, после други шумове, невисоки, които биха могли да бъдат от някакъв ресторант, където се движеха, хранеха и разговаряха хора, а после — моят глас:

— Спагетите тук са нещо изключително. Не е зле да ги опитате.

След кратка пауза се обади друг глас:

— Не съм гладен.

— И виното е изключително.

— Никога не пия през деня.

— Обикновено и аз не пия, но днес имам специален случай. Колко донесохте?

— Дойдох от любопитство. Що за номер е това?

— Вижте, ако ще се мъчите да го увъртате, не си хабете думите. Видях ви да влизате в къщата на Калмъс в сряда, видях ви и да излизате. Вчера си зададох…

— В колко часа влязох? В колко часа излязох? Както бе посочил Улф, би могло да се напише цяла книга за видовете поведение на хора, намиращи се в безизходно положение. Като чу първата реплика — моите думи, Ейвъри ме изгледа намръщено. Щом чу собствения си глас: „Не съм гладен“, завъртя глава да се огледа, първо надясно, после наляво; след това прехапа устни и продължи да ме гледа намръщено, докато аз си разказвах урока, а когато чу „Всичко това са небивалици, до последната дума“, кимна одобрително. Но като го попитах дали е влизал в къщата на Калмъс в сряда и той отвърна „да“, изкрещя:

— Това е лъжа! — Скочи и се хвърли към мен. Аз бях вече на крака, но той не мислеше нито да нанася удари, нито да ме души, нищо не мислеше, това бе просто спонтанна реакция. Отстъпих настрана единствено защото исках да подам нещо на Улф — онова листче, — а той ми пречеше. Улф го взе и започна да чете, а през това време от високоговорителя се чуваше само общият шум в ресторанта, защото, докато аз четях листчето, ние не разговаряхме. Улф го хвърли на бюрото си точно така, както бях направил аз, и рече:

— Бихте могли да си го сложите в рамка. Добър синхрон. А Ейвъри престана да реагира и пристъпи към действия. Хвърли се с всички сили, за да вземе листчето, но аз го изпреварих. Насочвам вниманието ви към Улф. Ако бе задържал листчето, може би трябваше да си направи труда да отблъсне Ейвъри, затова предостави тази работа на мен. Пак си беше направил сметката. Ейвъри сграбчи ръката ми, а аз не я отдръпнах, като си помислих, че нещастният глупак може да се зарадва на физическия контакт между нас. Беше се вкопчил в мен с две ръце, но когато му съобщих или по-скоро когато високоговорителят му съобщи, че Улф вече го е опаковал и адресирал направо за ада, което, признавам, беше малко сладникаво, той ме пусна, изправи се, стиснал зъби, и отправи поглед към Улф. Отидох при бюрото си, пресегнах се отзад и щракнах ключа, а като се обърнах, Сол, Фред и Ори стояха на вратата.

— Реших, че ще е най-добре — обясни Улф на Ейвъри — да не ви оставям никаква възможност за измъкване. — Той посочи към групата. — Снощи видяхте човека отляво, мистър Панцър, тук. Той беше с магнетофона в кухнята. Другите двама — мистър Дъркин и мистър Кадър — се намираха в ресторанта на съседни маси, докато вие беседвахте с мистър Гудуин. Няма място за изплъзване, докторе.

Ейвъри направи няколко нерешителни крачки към групата и спря. Улф каза:

— Отдръпни се от вратата, Сол. Не му пречи, ако желае да си тръгне.

Ейвъри се обърна.

— Пет души! — извика той. — Пет души! — Приближи се към бюрото. — Споменахте магнетофон. Записано ли е на лента?

— Да.

— Ще ви дам сто хиляди долара за нея. В брой. Утре сутрин. За лентата и за листчето, подписано от Гудуин. Не можете нищо да докажете. Знам това, но не… Добре. Утре сутринта.

Улф кимна.

— Виждате ли? Опитахте се да се спазарите със смъртта. Мистър Гудуин би ви отказал, но вие не знаехте това, а ако се бяхте подготвили да изпълните условията му, трудно щяхме да измъкнем официално признание от вас. Сега мога да отхвърля предложението ви, без да се тревожа. Прав сте, не мога да докажа нищо, но мога да изкарам хонорара си и мога да докажа на клиента си, че съм го заслужил — ще накарам мистър Блънт, съпругата му и дъщеря му да чуят тази лента.

— Не! — извика Ейвъри. — Никога!

— Но да. Разбира се. Брадичката на Ейвъри потреперваше.

— Колко искате? Улф поклати глава.

— Твърде много се уважавам, за да го сторя. Съвсем възможно е вие да сте по-ценен за света, за обществото, на което, съм член, отколкото Матю Блънт. Ако поставях интересите на обществото над всичко, може би щях да ви спася, но самолюбието ми не ми го позволява. Като повечето хора прекалено много обичам себе си. Когато седна и гледам как семейство Блънт слуша този запис, ще бъда непоносимо самодоволен. По-добре си вървете, докторе.

— Няма да си тръгна. Колко ще приемете? Колко?

— Дявол да го вземе, вървете си!

— Не! Не! Не! Улф се обърна.

— Фред! Ори! Арчи и Сол вече си свършиха работата за днес. Вие бяхте само наблюдатели. Изхвърлете го!

Приближиха се и като го хванаха за ръцете, Фред дрезгаво му рече: „Хайде, какво толкова!“ Бих искал да мога да запиша, че ги е блъснал настрана и си е излязъл, но разказът ми е документален. Наложи се да го избутат и докато го влачеха към вратата, той пищеше, а веднага щом излязоха в коридора, Сол затвори зад себе си. Улф изръмжа към мен:

— Човек без достойнство не е човек. Намери мистър Креймър.

Помислих си, че би било по-достойно да изчакам Фред и Ори да се върнат, за да съобщят, че Ейвъри е вън от къщата, тъй като Улф нямаше да иска да се види с Креймър, преди да се е върнал от оранжериите в шест часа, така че бе излишно да се бърза, но се подчиних. И изживях много неприятности. Някакъв тип от отдел „Убийства“ изобщо не искаше да ме свърже — дори със сержант Стебинс, — ако не му разкажа всичко, а когато най-после ме прехвърли, на телефона беше лейтенант Роуклиф. Разбира се, това означаваше словесна битка, която спечелих само защото му припомних един случай отпреди няколко години, когато ми бе затворил телефона и бяхме позвънили на прокурора, а Улф му бе съобщил нещо, което Креймър би искал да научи пръв. Така че най-после се добрах до Креймър и кимнах на Улф, а той вдигна слушалката си. Останах да слушам.

— Обажда се Нироу…

— Знам, че сте вие. Зает съм. Какво искате?

— Да дойдете при мен колкото е възможно по-скоро. Човекът, който е убил Пол Джерин и Даниъл Калмъс, току-що напусна къщата ми и аз…

— Напусна къщата ви?

— Да, и аз…

— Защо му позволихте да си тръгне?

Не бихте могли да направите по-голям комплимент на Улф. Не „откъде знаете, че ги е убил“ или „защо и как“, а направо: „Защо му позволихте да си тръгне?“

— Защото будеше отвращение — отвърна Улф. — Изгоних го, бих искал…

— Кой е той?

— Дявол да го вземе, престанете да ме прекъсвате. Бих искал да отнеса случая към вас. Тук имам нещо…

— Искам името му още сега!

— Кога мога да ви очаквам?

— Много добре ви е известно кога можете да ме очаквате. — Той затвори.

Погледнах часовника си. Три без двайсет. Трудно ми беше да го повярвам. В опасност беше едно друго правило и този път най-строгото от всички. От години на-; сам точно в четири Улф отиваше в оранжериите независимо от всичко, всеки ден с изключение на неделя, а днес не би могъл да изостави Креймър насред развръзката. Очевидно бе раздразнен. Като се завъртях със стола, за да попитам Фред и Ори дали е имало счупени кости, телефонът иззвъня, завъртях се обратно и го вдигнах.

— Бюрото на Нироу Улф, Арчи Гуд…

— Обажда се Сали, Арчи.

— Добро утро. Искам да кажа — добър ден. Липсвате ни. Канех се да ви се обадя веднага щом намеря време. Бях доста зает.

— Бяхте ли… стана ли…

— Бях и стана. Всичко мина по плана. Приятно ми е, че се запознах с вас, и искам да ми дадете автограф. Ако това е първото ви добро дело, извършихте го сполучливо. Ако някога пожелаете да работите като съучастника на изнудвач, позвънете ми.

— Но стана ли… той направи ли…

— Направи точно това, което се искаше от него. Ще ви разкажа всичко, от игла до конец, но не сега. Всичко е наред. Само изчакайте търпеливо още двайсет и четири часа, може би по-малко. Разбира се, не споменавайте нищо нито пред майка си, нито пред някой друг.

— Разбира се, че няма. Но не може ли… бих могла да дойда…

— Не сега, заети сме. Ако не можете да не се притеснявате, то в такъв случай притеснявайте се, но потърпете, докато ви позвъня. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. — Тя затвори.