Ерика Бауърмайстър
Училище за вкусове и аромати (9)

Хелън

Хелън и Карл вървяха по главната улица в градчето на път към курса по готварство. Беше ясна, прохладна вечер в началото на февруари, краят на удивително син ден, довят от север като празненство. Хората от Северозапада посрещаха такова време с детинска радост, непознати си разменяха усмивки, къщите внезапно ставаха по-чисти и съседите можеха да бъдат намерени в градините си с навити ръкави, независимо от температурата, да удовлетворяват внезапно желание да копаят в богатата, тъмна пръст.

В мекия кръг от уличната лампа пред тях Хелън и Карл видяха мъж да достига портата на ресторанта на Лилиан, а в същото време от отсрещната посока се зададе жена. Мъжът дръпна резето на портата и застана встрани да влезе жената, ръката му я последва, непоискана и без да докосва гърба й, но въпреки това явно неспособна да се върне на мястото си.

Хелън проследи как двамата вървят по пътеката между синьо-сивите лавандулови храсти — и ръката, движението, копнежът зад него, я промушиха с интензивността на парфюм, който отдавна бе престанала да слага, носещ се из стая, която никога не е възнамерявала да прекосява.

 

 

Хелън беше на четирсет и една, когато за пръв път видя мъжа, който стана неин любовник. Случи се в супермаркета, декор едновременно абсурден и логичен за жена, която смяташе себе си за недвусмислено омъжена, която срамежливо странеше от изпълнените с възхита погледи на новогодишни тържества или в притъмнели симфонични зали, или на сватби на скъпи приятели, където емоциите, както всеки знаеше, се возеха на високоскоростни асансьори до по-големи височини, отколкото можеха да се задържат на следващия ден.

Беше дошла в магазина за яйца (Лори имаше тийнейджърска пристрастеност към маски за лице с белтъци), кучешка храна, хартия за новата училищна тетрадка на Марк, пържоли за вечеря (лекарят на Карл беше казал, че нивото му на желязо е ниско) и обичайното — хомогенизирано мляко, колумбийско кафе „Юбан“, пакет зърнена закуска „Чириос“, ориз, картофи, хартиени салфетки. Познаваше тези пътеки толкова добре, колкото собствената си кухня, което беше удобно, защото в главата й се превърташе втори списък — Марк на тренировка по футбол, Лори на уроци по пиано, да разходи кучето, да изглади покривката за маса — поредица от задачи, които влизаха и излизаха от съзнанието й като дихания.

Той беше на пътеката с плодовете и зеленчуците. По-късно тя се чудеше дали щеше да се случи нещо, ако го беше срещнала първо сред картонените кутии на отделението за зърнени закуски, ако го беше зърнала през заледеното стъкло на отворена врата в отделението за замразени храни. Но разположен насред плодородието на късните пъпеши и прозирната маруля, на набъбналите червени чушки и закръглените пъпове на портокалите, той изглеждаше просто красив и всякакво желание от нейна страна беше по-скоро естетическо, отколкото страстно. Наблюдаваше как дългите му пръсти се лутат из зеленчуците, как се протягат към лук, малко моркови, как посягат към букет праз. Очите му, когато вдигна поглед и я видя да го наблюдава, бяха безкрайно кафяви и мили, а косата му се спускаше на зле поддържани вълни, които се нуждаеха от подстригване, но моментално я споходи надежда, че това няма да се случи, изпита почти майчинско чувство — осмисляне, което й позволи да пристъпи по-близо до океана, който със сигурност щеше да намокри обувките й.

Той вдигна зеленчуците в ръката си.

— Майка ми беше французойка — каза й той като своеобразно обяснение. — Все ме питаше „какво правиш, за да се почувстваш щастлив“. Днес за мен това е празът.

Хелън стоеше, без да казва нищо, ръцете й бяха празни. Очите му потърсиха нейните и сетне той се наведе напред, по-сериозен, гласът му беше нежен.

— А вие?

И Хелън, която бе започнала да се чувства така, сякаш животът й е като дневно прелистване на страници, изпълнени с почерка на други хора, внезапно усети, че е попаднала на илюстрация.

* * *

Карл хвана затварящата се порта и я отвори отново за Хелън.

— Това не бяха ли Иън и Антония? — попита я той.

Хелън поклати глава, прогонвайки мислите си.

— Да — отвърна. — Мисля, че са те.

— Ще е хубаво и за двамата, ако се получи.

— Не си вкарвай идеи да помагаш, Карл. — Познатият ритъм на шегите им беше мост, който я отвеждаше обратно към него. — Видя колко добре се получи с дъщеря ни. — Тя докосна ръката му, докато минаваше през портата.

— Но Марк е щастлив и те дари с внуци. — Гласът му се нагъна от дяволитост.

Тръгнаха към ресторанта, градината около тях беше февруарски притихнала, само корени и никакви цветя. Паветата на пътеката се чукаха едно в друго под краката им в студа, дъхът им се движеше пред тях, сякаш бързаше да влезе на топло в ресторанта.

— Обичам зимата — отбеляза Хелън.

Карл хвана ръката й и я притегли по-близо до себе си.

— Хубаво — отвърна той.

Беше възнамерявала да остави брака си, беше готова да каже на Карл, сърцето й бе изпълнено с фойерверки за този нов мъж, чиито дрехи до леглото никога не бе купувала или прала, или кърпила, чиито пръсти се плъзгаха по кожата й като река, проследяваха хладни, витаещи следи по вътрешната извивка на ухото й, по наклона на хълбока, сякаш беше поел на път без маршрут, без дата за връщане.

Беше подхванала разговора с Карл достатъчно директно, беше подготвила думите, които да използва, за да му помогне да приеме края на съюз, продължил по-дълго от детството им. Беше избрала кухненската маса, място на домашна топлина без страстта на спалнята, там бяха планирали ваканции, бяха избирали здравни застраховки, бяха решавали какво да направят с мъртвото морско свинче, което бяха открили една съботна сутрин, преди децата да се събудят. Винаги се бяха разбирали добре на тази маса.

Карл седеше срещу нея. Тя видя лицето му, очите му, които изследваха изражението й за следи от радост или гняв, или объркване, пътен знак за посоката на разговора им.

Той не знае какво ще му кажа, помисли си Хелън. Не знае — и мисълта я прониза странна като камбана, която бие фалшиво. Аз знам нещо за себе си, което той не знае. Не можеше да си спомни последния път, когато това е било вярно. Погледна го как я наблюдава и осъзна — не че това имаше някакъв смисъл, но все пак — че за нея някак си Карл винаги е бил с нея, в ума й, в тялото й, по някакъв несъзнателен, но напълно осезаем начин, през всички целувки и стенания, и изследвания на любовната й връзка, точно както беше с нея, докато работеше в градината на двора или си режеше ноктите на краката, седнала сама на ръба на ваната. След близо двайсет години тя просто го носеше, беше част от нея като кръвта, като костите или сънищата. Но там го нямаше. Този мъж, който седеше срещу нея с пясъчно кестенявата си коса и бистри сини очи, чиито ръце бяха държали нейните по време на ражданията и при всеки полет със самолет, който бяха предприемали, беше отделен от нея. И в този момент Хелън разбра как точно ще изглежда болката от нейното напускане, как ще измие лицето му и ще обагри очите му в сиво, което никога няма да изчезне съвсем.

Бих убила всеки, който му причини това, помисли си тя и осъзна колко вярно е това и че тя самата никога не би могла да го стори. Обичам го, каза си тя, и мисълта беше толкова устойчива, колкото и масата между тях.

Карл седеше и я чакаше да заговори.

— Имаше един мъж — каза му тя. — Вече е приключило.

 

 

Не че беше приключило, на тялото му трябва време да последва, накъдето го води разумът. Тя никога повече не се върна при любовника си, но имаше мигове, когато на светофар съзираше профил толкова подобен на неговия, че тялото й спираше наелектризирано сякаш встъпваше без нейно съгласие в друг живот, сякаш, бидейки едновременно в тези два живота, тя можеше напълно да престане да съществува.

Карл знаеше, че не е напълно приключило, но не защото тя му беше казала. Той беше влязъл в сивия свят на болката, ако не този, който се бе заклела да избегне, то поне толкова близък до него, че лесно можеха да се объркат. Ироничността на ситуацията я завладя, просмукваща спомените й за бившия й любовник, докато Карл стана повече част от загубената й връзка, отколкото мъжът, с когото беше спала. Припознаваше се. Виждаше мъжете, които взимаше за любовника си, докато караше дъщеря си да пренощува при приятелка или докато взимаше ризите на Карл от химическо чистене, а уханието на колосано създаваше собствен свят около нея. Ако мислеше за връзката, това беше, докато лежеше до Карл нощем, когато всичко в къщата най-сетне бе утихнало, с миризмата на Карл по чаршафите, с дъха му, играещ по възглавницата до нея. Когато готвеше и използваше продукти, с които я бе запознал бившият й любовник, застанал полуоблечен в малката кухня на апартамента си, тя го правеше за семейството си и с течение на времето ястията придобиха нови значения — любимия десерт на Лори, супата, която караше Марк да яде зеленчуци, яхнията, на която може да се разчита да ги утеши след загуба на футболен мач, на гадже, на предложение за работа.

Така че, когато най-накрая видя мъжа, който някога беше неин любовник — на дипломирането на сина й в гимназията, дъщеря й се смееше и сочеше брат си, който прекосяваше подиума със съвсем леко пружиниране в походката, — тя почувства онзи вид копнеж, който изпитваме по нещо, което никога не сме възнамерявали истински да притежаваме. Гадже на по-голяма сестра. Година в Прованс. Когато съзнанието й се проясни, синът й прекосяваше сцената с ликуващо вдигнати ръце, а ръката на Карл държеше нейната.

Същата вечер след тортата и шегите и символичната чаша вино за Марк, за която всички се съгласиха, че не е законна, но най-вероятно не беше девствено преживяване, след като децата й, които вече не можеха да бъдат наричани деца, си бяха легнали или отишли на купони, Карл й подаде плик, пълен с изрезки на снимки от списания, които тя беше събирала с години.

— Прованс — каза Карл и се усмихна. — Един месец в края на август, когато Марк замине в колеж.

 

 

Лилиан призова курсистите да заемат местата си.

— Февруари е — подхвана тя. — Почти е Свети Валентин. Според мен Свети Валентин е подарък като времето днес. Ето ни в средата на зимата. Кожата ни от месеци спи зимен сън под пластове дрехи, привикнали сме със сивото. Може да започнем да смятаме, че така ще бъде вечно. И тогава настъпва Свети Валентин. Ден, в който да погледнеш очите на любимия си и да потънеш в цвета. Да хапнеш нещо, което играе с вкусовите ти рецептори, и да си спомниш романтиката.

— Но точно там е работата. — Лилиан прокара замислено пръсти по повърхността на дървената работна маса пред нея. — Ако живеете в сетивата си, бавно, с внимание, ако използвате очите си, върховете на пръстите и вкусовите си рецептори, романтиката не е нещо, за романтиката няма да ви е нужна поздравителна картичка.

Лилиан погледна групата, косата на Клер, все още разрошена от напористото сбогуване на бебето й, елегантното работно сако на Антония, деловата риза на Том, намачкана в края на дълъг ден.

— Невинаги е лесно да забавим живота си. Но все пак, в случай че ни трябва малко помощ, имаме естествена възможност три пъти дневно да научим отново урока.

— Храна? — предположи Иън ухилен.

— Каква прекрасна идея — отвърна Лилиан.

 

 

— Като хора на сетивата продуктите ви са от първостепенно значение — отбеляза Лилиан, като вдигна бутилката плътен зелен зехтин. — Красивите, богати съставки ще оцветят атмосферата на храненето и каквото следва след него. — Тя сипа малка порция зехтин в чиния, потопи върха на пръста си в течността и го облиза съзерцателно.

— Опитай го — каза тя и подаде чинията на Клои, която седеше в края на първия ред столове.

— Усеща се като цвете — отбеляза Клои, засмуквайки пръст да поеме последните остатъци от течността, преди да подаде чинията на Антония.

Лилиан вдигна втора бутилка, по-малка и по-тъмна от предишната.

— Истински добрият балсамов оцет се произвежда чрез продължителен, внимателен процес. Течността се прехвърля от една бъчва в друга и всеки път поема ароматите и вкуса на различното дърво — дъб, череша и хвойна — и с всяка стъпка става по-плътен и комплексен. Петдесетгодишният оцет е също толкова високо ценен и с висока цена като превъзходното вино.

— Иън, протегни ръка — нареди Лилиан и сипа няколко капки балсамов оцет, плътен като меласа, върху извивката между палеца и показалеца му.

— Най-добрият начин да опиташ балсамов оцет е с топлината на собствената си кожа — обясни Антония на Иън, протягайки ръка към бутилката.

След като всички опитаха течността от двете бутилки, Лилиан възложи на курсистите задачи — половината да стържат сирене и да измерват бяло вино, кирш и царевично брашно, а другата част да мият марули и да режат домати и багети.

— Хелън, сложи настърганото сирене и царевичното брашно в найлонов плик и го разтръскай. Нишестето ще обгърне сиренето и то ще се разтопи по-гладко — обясни Лилиан. — А, Карл, ти може да натъркаш вътрешността на онази червена тенджера със скилидка чесън. Някои хора обичат да оставят чесъна в тенджерата, като приключат, или дори да добавят още.

— Какво правим? — поинтересува се Клер.

— Фондю, нали? — намеси се Иън.

— Точно така. Изглеждаше забавен избор за Свети Валентин. Някой знае ли откъде идва думата фондю? — попита ги Лилиан.

— От fondre — отговори Хелън без каквото и да било усилие. — На френски.

— Означава разтопявам — добави Лилиан.

 

 

Хелън винаги бе искала да живее във Франция, макар че нейният френски, изучаван прилежно в основното училище, с годините на колежа, после на брака и на децата се беше превърнал в таванска колекция, р-тата се търкаляха като тромави колела на триколка, глаголните спрежения бяха разбъркани без етикети или организация. Беше си купила аудиозаписи на френски и игривата искра на синтаксиса и сричките й доставяха удоволствие, без значение колко тромави бяха опитите й за подражание. Винаги се беше чудила дали ако й се даде възможност, ако има седмица-две да потъне в друга култура, този език някак си ще се надигне от нея и ще се превърне в начин на мислене. За какво би сънувала, ако сънуваше на френски?

 

 

Прованс, когато двамата с Карл пристигнаха в края на август, миришеше на лавандула — въздухът, чаршафите, виното, дори млякото в кафето й сутрин — съвсем лека нотка, акварелен свят на нежен пурпур. Тя вдишваше дълбоко и бавно, да поеме аромата, да го задържи във всяка своя част за по-късно.

Сутрините се будеха от птичи песни и звън на църковни камбани, после минаваха по проскърцващите малки бели камъчета в двора на пансиона до една от кръглите зелени маси, разположени под липа. Сипваха си гъсто черно кафе от сребърната каничка и пенесто горещо мляко от друга кана в широки бели чаши, които топлеха ръцете им, докато пиеха. Ядяха кроасани, които се топяха върху пръстите им, ръсеха трохи, които изчезваха между камъчетата само за да бъдат намерени от пойните птици, след като двамата си тръгнат.

Наеха малка кола и прекарваха дните си в изучаване на пътища, които се навиваха като лози през градове, разположени върху хълмове, с варовиковите им къщи, потънали в глицинии, с кепенците им светлосини или лилави, или избеляло тревисто зелено, с миризмите на обяд и вечеря, изплъзващи се през прозорците като деца, играещи по тесните улички, които лъкатушеха и се извиваха и бяха напълно объркващи, ако те е грижа къде отиваш, което обаче не важеше за Карл и Хелън.

В малките ресторантчета, сгушени в ъглите на древни, бели градчета, двамата сключиха споразумение, изваждайки речника си. Карл се зарече да опита всяко ястие, за което не могат да намерят превод. За да е в тон със смелостта му, Хелън пазаруваше сутрин в малки магазинчета в градчето им и водеше дръзки разговори с продавача на плодове, докато един ден се завърна триумфално със съвършено узрял пъпеш, който си подаваха в устата за обяд, месото му беше топло и плътно като въздуха.

Следобедите беше горещо, жега, която нахлуваше през отворените прозорци на колата им и ги караше да се задъхват, притискаше рамената и главите им, докато накрая се оттеглеха в затворената прохлада на стаята си за насладата от стичащата се с плясък вода в банята им с бели плочки и сетне в леглото, където оставаха като младежи, докато дойдеше време за вечеря. Само за да го направят следващия ден… и по-следващия.

— Ето защо средиземноморските народи са толкова здрави — отбеляза Карл една вечер, като протегна доволно дългите си ръце над главата си.

— Oui — съгласи се тя и му се усмихна над ястие, за което смятаха, че ще е топла яхния с месо и картофи, но всъщност се бе оказало студено струпване на розови и бели меса. („Дали да си вземат по-голям речник“, запитаха се те. Не, всъщност нямаше да го направят.)

И тази нощ тя сънува на френски.

 

 

Курсистите стояха около голямата работна маса, в чиито краища на поставки имаше по една радващо червена тенджера, нагрявана от малки проблясващи сребристи кутии с газ отдолу. Миризмата на затоплено сирене и вино, омекнали от горещината, се надигаше упоително към лицата им и всички се наведоха напред, хипнотизирани от аромата и нежното къкрене под тях. Лилиан взе дълга вилица с два зъба и промуши парче багета от близката купа, след което го потопи в къкрещото фондю и го издърпа, изтегляйки булчински воал от сирене, който сръчно зави около вилицата си с кръгово движение.

Тя сдъвка трофея си замислено и отпи глътка бяло вино.

— Идеално — произнесе се накрая.

Хелън приготви хапка и сложи вилицата в устата си, остротата на грюер и ементал се смеси с леката нотка на сухо бяло вино и се разтопиха заедно в нещо по-нежно, по-фино, срещайки се с уверената ръка на хляба, поддържащ цялата смес. Криещи се, почти скрити, така че й се наложи да отхапе втори път, за да е сигурна, бяха игривата целувка на черешовия кирш и шепотът на индийското орехче.

— Когато живеете със сетивата си, жестовете не трябва да са екстравагантни, за да са романтични. Имах един ученик, който ухажва жена с фондю, направено върху кутия с газ „Стерно“ в парка — отбеляза Лилиан.

— Как мина? — полюбопитства Иън.

— Доста добре — небрежно рече Лилиан. — Получи момичето.

Курсистите се струпаха дружески около двете червени тенджери, хранеха се както сами, така и един друг, като забиваха вилиците си в квадратите хляб и после ги потапяха във фондюто, смееха се, когато хлябът заплашваше да се разчупи и техните усилия да го задържат не бяха толкова грациозни като на Лилиан.

— Sacrebleu!^[1] — възкликна Карл. — Измъква се!

— Нека ти помогна, добри човече — заяви Изабел, която само успя да набута хляба от вилицата на Карл по-надолу в разтопените дълбини.

— Не се ли очаква да целуваме всички, когато някой изпусне хапка? — попита Клер.

— С такава храна на кого му трябва повод? — отвърна Карл и взе жена си в обятията си под възхитените подсвирквания на останалите курсисти.

 

 

Измиха небцата си с бяло вино и газирана вода и ги почистиха със салата от пресни марули, набъбнали червени домати и плътен, богат зехтин, обагрен с балсамов оцет.

— Чувствам се напълно жива — отбеляза Клер. — Мога да пробягам осем километра.

— Може би не е точно това идеята — вметна Карл с усмивка.

— А сега — обяви Лилиан — е време за десерта. — Тя показа дълъг, тънък блок шоколад. — Името за какаовото дърво е theobroma, което означава „храна за боговете“. Аз обаче знам, че шоколадът е за нас, хората, защото точката на топене за хубавия шоколад по случайност е температурата в човешката уста.

Тя разчупи шоколада на хапки и сложи по две във всяка малка бяла чинийка.

— Това е тъмен шоколад, който съдържа най-много шоколад. Няма добавени нито мляко, нито много захар. Първоначално може да ви се стори, че не е достатъчно сладък, но сладостта не е всичко. Оставете шоколада да се разтопи на езика ви и да видим какво ще стане.

Тя се захвана да подава малките бели чинийки на всеки участник в курса.

— Лилиан, Хелън не яде шоколад — рече Карл приглушено, когато тя стигна до него. — Отказа го преди години.

Лилиан изгледа Хелън замислено.

— Хората се променят — отбеляза тя меко.

Хелън срещна погледа на Лилиан и пое чинията, която й подаваше.

Шоколадът влезе в устата на Хелън и вкусът беше там, какъвто го помнеше — сякаш беше някаква по-дълбока, по-богата част от нея, всичко, което беше загадъчно и копнеещо, и страстно, и тъжно, някак си се сливаше, изтласкано от водите на брега на въображението й. И там в съзнанието й, както тя знаеше, че ще стане, в мястото, където беше скрила спомена отделно от останалия й живот, беше нейният любовник. Очите му тъмни, ръцете му гладки като морето, носи й горещ шоколад в леглото в студен следобед. Образ, държан настрани като последния детски сладкиш за Вси светии, херметизиран, дали да го предпази от брака си, или да предпази брака си от него, никога не би могла да каже.

Седнала в кухнята на ресторанта тя чу и почувства как пое въздух, после застина, задържайки любовника си в ума си — съвършено равновесие между удоволствие и скръб, докато хапката, която беше приела, се разтвори в устата й и споменът, освободен, потече в нея и се превърна не в начало или край на нещо, а в част от това коя е и винаги е била.

Тя издиша и отново поднесе шоколада към устата си, вдишвайки меката му, прашно-сладка миризма на таван, в който е провесена сушена лавандула. И този път това, което видя, беше широкото, бяло легло в Прованс, прохладната твърдост на колосаните чаршафи, допиращи телата им, още мокри от душа, докато се претъркулваше върху Карл и очите му се разширяваха от неочакваната й дързост, после потъмняваха от наслада, докато тя се движеше нежно, сетне настойчиво, а ръцете му се плъзгаха по краката й да сграбчат бедрата й. Часове по-късно, когато езикът на Карл си проправяше път през капчиците вода, после по потта на кожата й, сякаш тя беше едновременно напълно нова и напълно позната за него.

И друг спомен, без никакво усилие, както една вълна следва друга — години по-късно Карл в обятията й, тялото му разтърсено от ридания, устните й по косата му, шепнещи в горещите, влажни дълбини, че баща му толкова го е обичал, че тя съжалява, толкова съжалява, че винаги ще бъде до него, докато той хлипаше, сякаш плачът беше нов вид дишане и винаги щеше да бъде, докато накрая той забави, а тя го държеше притихнала до края на деня, когато шумовете на пътя, на къщите, на вечерите около тях се надигаха и спадаха.

И още един — веднъж се прибира вкъщи и намира празно платно и кутия с маслени бои — синьо, лилаво, тревистозелено, бяло, теракота, умбра, кафяво — сложени на малкото бюро, което беше направил за нея да приляга в нишата над стълбите. Погледна през прозореца над бюрото и видя триножник, сложен в градината, свободен и силен през прерасналата плетеница от зелено, розово, бяло и жълто в цветните им лехи. Тя си спомни усещането за боята, която се движи през тубичката към палитрата за първи път, четката, която докосва платното като ръка, допираща коприна, гордостта на Карл, когато му показа първата си картина, собственото й лице, грейнало от радост.

И накрая — звука от два чифта обути в пижама крака, които идват в леглото им рано сутринта на Коледа. Твърде малки и, разбира се, твърде рано. Ниският, дълбок глас на Карл, който приветства малчуганите в топлия кръг на двете им тела, ръцете й, протягащи се да обхванат сладкото ухание на техните внуци, дланта й, докосваща лицето на Карл. И после, мислите й твърде големи за сън, докато лежеше и ги наблюдаваше, а коледната утрин нахлуваше през прозорците.

 

 

— C’est fini?^[2] — Лилиан докосваше нежно рамото й с купчина използвани чинии в ръка.

Хелън вдигна поглед да срещне очите на Лилиан.

— Oui — отвърна тя тихо. — Merci.

И подаде чинийката си на Лилиан.

 

 

Урокът беше свършил — шоколадът отдавна бе изчезнал, още няколко бутилки вино бяха изпразнени. Клер и Изабел бяха на дежурство за миене на чинии, с ръце потопени до лактите в топла вода, миеха тенджерите от фондю и обсъждаха номера да накараш бебе да спи цяла нощ. Том помагаше на Клои за рециклирането. След като избърсаха плотовете, Хелън и Карл се сбогуваха с останалите курсисти и поеха по павираната пътека от ресторанта към портата.

Иън стоеше на вратата на кухнята и ги наблюдаваше. На смесената светлина първоначално изглеждаше, че Карл и Хелън вървят един след друг, но сетне Иън видя, че ръцете им са свързани, краищата на палтата им се отъркват в лавандуловите храсти, опасващи пътеката.

— Прекрасни са заедно, нали? — Антония се приближи до него.

— Да — съгласи се Иън и замълча. — Чудех се. Искам да кажа, бих искал да ти сготвя вечеря. Лилиан все казва, че трябва да се упражняваме и…

— Да, Иън — отвърна Антония. — Мисля, че това ще ми хареса.