Ерика Бауърмайстър
Училище за вкусове и аромати (3)

Клер

Наистина, мислеше си Клер, някои излизания трябва да упражняваш предварително. Тя стоеше със съпруга си и с децата на вратата, тригодишната й дъщеря стискаше крака й като октопод с кости, бебето крещеше вбесено, докато се опитваше да се покатери през рамото на Джеймс, за да стигне до майка си.

— Какво да направя, ако не иска да си вземе шишето? — Джеймс отклони малките ръчички, които се протягаха да ползват носа му като лост.

— Дай му зайчето.

Зайчето, зайчето, вълшебното зайче с уши, чиито върхове прилягаха съвсем точно в бебешка уста, и с козинка мека като венчелистчета.

— Зайче ли? Мислех, че е одеялото му.

— Това беше преди седмица. — Клер се наведе и се захвана да отмества пръстите на дъщеря си. — Сега е зайчето.

— Къде отиваш, мамо? — попита дъщеря й, като затегна хватката. — Навън е тъмно.

— Мама излиза за малко — утеши я Клер.

— Не отивай — възпротиви се дъщеря й и заплака. Бебето, гневно от прекъсването, забесня още по-ожесточено.

— Луси, мама ще се учи да готви — намеси се Джеймс насред шумотевицата. — Ще бъде забавно, нали?

— Не е нужно да готвиш… Фъстъчено масло…

— Но мама ще се научи да готви спагети и хляб, и разни вкуснотии, може би дори риба — добави Джеймс възторжено.

Клер изтръпна. Страхът на Луси от тъмното едва наскоро бе облекчен с придобиването на приветлива групичка тетри, които плуваха в сиянието на аквариума до леглото й.

— Мама ще готви риба?

— Не, не, разбира се, че не — успокои я Клер, намирайки убежище в неведението си, защото, осъзна тя, всъщност нямаше представа какво ще прави. Курсът по готварство дори не беше нейна идея, беше подарък от майка й, и все още не беше сигурна дали да се чувства засегната или заинтригувана.

Луси вдигна поглед, чудейки се дали да вярва на майка си, и Клер се възползва от разсейването й, за да се освободи и да хукне към колата. Запали колата и маха с искрена веселост до края на пряката, където отби разтреперана.

— Не можеш да правиш това — каза си. — Завършила си колеж. Не можеш да оставиш дома си и да отидеш на курс по готварство.

Подуши нещо и погледна към ризата си. Бебето се беше изплюло на яката й. Грабна кърпичка от седалката, наплюнчи я и изтърка петното.

Курсът по готварство се провеждаше в ресторант на име „При Лилиан“. Намираше се на главната улица в града, почти скрит от предна градина, плътно населена с древни черешови дървета, рози и полюшващите се шипове и меки могили на зелени билки. Разположен между правите линии на банката и местното кино, ресторантът беше странно несъвместим — мигновен изблик от наситени цветове и нежни извивки, като любовна връзка насред иначе подреден живот. Минувачите често се протягаха да прокарат ръка по върховете на лавандуловите храсти, които бяха избуяли над оградата от ковано желязо, а мекото, прашно ухание оставаше по пръстите им часове след това.

Онези, които влизаха през портата и следваха лъкатушната павирана пътека през градината, откриваха къща за изкуства и занаяти, чиито предни помещения бяха преустроени в салон. Вътре имаше всичко на всичко десет маси, индивидуалността им беше оформена от съседните архитектурни елементи — една, загнездена под еркерен прозорец, друга увлечена в дружески разговор с вградена библиотечка. Някои имаха изглед към градината, докато други, скрити като тайни в по-тъмните защитени ъгли на помещението, задържаха вниманието на клиентите им.

Тежки дървени столове опасваха верандата, готови за прекомерен приток от клиенти. Столовете бяха винаги пълни не само заради храната, но защото персоналът в ресторанта, изглежда, изпитваше почти перверзна гордост от това никога никого да не пришпорва с яденето. Който пръв е дошъл, пръв е обслужен. И обслужван, и обслужван, шепнеха някои клиенти, докато наблюдаваха дължината на списъка от чакащи, ала те винаги оставаха, отпуснати в дълбоките столове в рустикален стил с чаши червено вино, докато чакането им се превърнеше в своеобразно социално събитие и групичките от двама се комбинираха в групички от по четирима и шестима, които, разбира се, нищичко не пришпорваха.

Ето как се случваха нещата в „При Лилиан“ — нищо не ставаше точно както си го замислил. Менюто ще се промени, без да забележиш, което обезкуражаваше онези, които копнееха за близост, но по-късно признаваха, че в крайна сметка са яли ястието, което някак си е точно от което са имали нужда. И макар дискретното осветление на ресторанта да му придаваше ореол на спокойствие и безкрайната му винена листа да изглеждаше предопределена за специални случаи, вечерите, без значение колко внимателно са аранжирани, често се отклоняваха в изненадващи посоки — предложение за брак, рязко обръщащо се в раздяла, от която и двете страни бяха слисани и облекчени, бизнес среща, преминаваща в страстно опипване до кофите за боклук отзад.

Клер беше идвала в ресторанта два пъти — първия път преди близо осем години с мъж, преливащ от успех, който виждаше в лъскавата й руса коса и сърцевидното й лице преживяване, което до този момент не бе изпитвал. За няколко седмици неговите появи на гишето й в банката бяха станали толкова многобройни, че Нанси, която с неохота раздаваше пътнически чекове на съседното гише, отбеляза, че е най-добре той да покани Клер на среща, преди да стане почетен служител. Клер, която вече имаше чувството, че най-страстната й връзка е с телефонния й доставчик, направи първата крачка, като сложи ръка върху сметките, докато ги подаваше под преградата, отделяща я от ухажора й.

Той беше, призна Клер, достатъчно очарователен кавалер за среща, ерудиран и добре информиран, на вечеря поръча вино с лежерността на човек, който кани на маса стар приятел. И въпреки това беше странно. Рибата му беше идеално приготвена — Клер знаеше, защото той й даде парченце, като се наведе през масата, сякаш да достигне до устата й беше последното предизвикателство в голямото търсене на живота му — и при все това мирисът на риба остана с него след това, напомняйки й за гимназиални нощи под кейовете на плажа с момчета, които вече не помнеше или не искаше да помни. Когато се опита да я целуне, докато вървяха по улицата след вечерята, тя забеляза нов модел кола и бързо се извърна да му я посочи.

Второто й посещение в ресторанта на Лилиан беше след две години, с Джеймс. Клер се беше поколебала, припомняйки си разгрома на рибената среща, ала беше толкова увлечена по Джеймс, че нямаше значение. Пръстенът, който той й даде, преди виното и храната да са пристигнали, прилепна на пръста й като ръцете му, галещи кожата й. Вдигнаха тост с вода и изпиха шампанското си по-късно, в леглото.

 

 

Тази вечер ресторантът беше тъмен. Клер се зачуди дали в крайна сметка не е объркала вечерта. Сигурно беше пропуснала курса и можеше да се прибере. Джеймс щеше да се нуждае от помощ с бебето. От опит знаеше, че то ще реве с часове, ще отказва бутилките с изцедено мляко с невярващото изражение на член на златния клуб, комуто е казано, че трябва да лети в стандартна класа. Насред цялата суматоха дъщеря им като нищо можеше да бъде забравена. Клер внезапно си спомни наскоро зародилия се интерес на Луси към прическите.

Зад нея от другата страна на портата Клер чу хора да разговарят на път към киното. Погледна през рамо и ги проследи. Когато отново се обърна напред, видя сияние, идващо от задната част на ресторанта, което осветяваше тясна каменна пътека, минаваща отстрани.

Портата изскърца зад Клер и възрастна двойка пристъпи към нея.

— И вие ли сте натам? — попита жената с усмивка.

— Да — отвърна Клер и внимателно се придвижи по камъните към задната врата.

Кухнята беше взрив от светлина след мрака в градината. Помещението беше опасано с работни плотове от неръждаема стомана, тежки железни купи за паста висяха от кукички в съседство с бакърени тигани, а ножове бяха прилепени към магнити по стените като мечове в оръжейна. Образуваше се опашка пред подобен на пещера метален умивалник, където другите курсисти си миеха ръцете — момиче-жена с очи, очертани с черен молив, млад мъж с очила и пясъчноруса коса.

Когато дойде нейният ред, Клер съвестно си изми ръцете, сапунът образуваше мехурчета и се пенеше между ръцете й. Зачуди се дали да се измие чак до лактите като хирург, но опашката зад нея набъбваше. Клер избърса ръцете си в хартиена салфетка и се запъти към кошчето за отпадъци, където възрастният мъж, когото беше срещнала на входа, я поздрави с кимане.

— Нали не възразявате? — рече той усмихнат и протегна ръка към рамото й. Тя го изгледа въпросително.

— Просто малко салфетка — обясни той, като сръчно изчетка яката на ризата й. — Непрекъснато ми се налага да го правя за жена ми — имаме четирима внуци. — Той пусна хартиената салфетка в кошчето и й подаде ръка. — Казвам се Карл.

 

 

Курсистите си проправяха път към столовете, наредени в две редици, гледащи към голяма дървена работна маса с огледало, провесено над нея. Карл и съпругата му се настаняваха в далечния край на втората редица. Клер се запъти натам, но видя красива жена с маслинова кожа и очи с цвят на разтопен шоколад нерешително да заема мястото до тях. На стола до нея, почти скрит в ъгъла на стаята, седеше мъж, чиято тъга сякаш бе колосана в ризата му.

Клер зае стол на предния ред, в съседство с крехка на вид възрастна жена със сребристи коси и яркосини очи, чиито ръце разсеяно си играеха с лилава химикалка. От мястото си Клер огледа набързо колегите си курсисти, преценявайки личности, отношения. Карл и съпругата му бяха заедно, но доколкото Клер можеше да прецени, столовете иначе бяха заети от хора очевидно отпримчени от — или в някои случаи никога и невпримчвани към — партньори.

Като се огледа, Клер осъзна, че не знае нищо за хората около нея, а и те знаеха също толкова за нея. Странността на тази ситуация я завладя. Беше й трудно да си спомни кога за последен път беше ходила някъде без децата или без съпруга си. Но дори в малкото такива случаи беше с хора, познаващи я като член на семейство — ядро на обществото, роля, до такава степен част от нейната индивидуалност, както цвета на косата или формата на ръцете й. Кога за последен път беше ходила някъде, където никой да не знае коя е?

Зачуди се какво прави семейството й, дали бебето е изпило бутилката, дали Джеймс разтрива гърба на Луси, докато заспива. Щеше ли да се сети да направи кръгообразни движения с ръце? Дали знаеше, че бебето винаги изритва одеялото си, та да се върне да го завие?

Колко странно, помисли си. Тези хора тук я гледаха и си мислеха, че е сама, тя, чиито деца бяха с нея дори на сън.

 

 

— Казвам се Лилиан. Добре дошли в Училище за вкусове и аромати. — Жената стоеше зад дървената маса с лице към курсистите по столовете им. Очите й бяха спокойни, гладката й тъмна коса — хваната хлабаво в основата на врата. Клер предположи, че е на трийсет и пет, само няколко години по-голяма от самата нея. Клер наблюдаваше как, докато говори, ръцете на Лилиан се движат нежно по уредите и тенджерите на масата, като майка, която си играе с къдриците на детето си.

— Първият въпрос, който хората винаги ми задават, е какви са основните съставки. — Лилиан замълча и се усмихна. — Мога съвсем честно да ви призная, че нямам списък и никога не съм имала. Нито пък раздавам рецепти. Мога да кажа единствено, че ще научите каквото ви трябва и можете да се чувствате напълно свободни да записвате каквото ви хрумне по време на часовете.

— Ще се срещаме веднъж месечно, всеки път в понеделник, когато ресторантът е затворен. Добре дошли сте да идвате през останалите вечери и да се учите, като ядете това, което другите готвят, но в първия понеделник от месеца кухнята е ваша.

— Всички ли са готови? — Курсът кимна покорно.

— Добре тогава, мисля да започнем със самото начало.

Лилиан се обърна и отиде до задната врата. Излезе навън, пусна полъх свеж въздух и се завърна с голям стиропорен охладител в ръце. Клер чу съдържанието му да потропва кротко. Погледна кутията, после стаята. Отзад Карл се усмихна и прошепна нещо на жена си, която кимна в отговор.

— Раци — обяви Лилиан.

Възрастната жена със сините очи се приведе към Клер.

— Е, това е започване с гръм и трясък — отбеляза тя сухо.

Лилиан вдигна капака и извади едно създание. Черупката му беше с цвета на засъхнала кръв, с очи като зрънца черен пипер, кацнали на предницата. Антенките му потрепнаха, протягайки се за контакт, и предните му щипци, нелепо несъразмерни както с тялото, така и с положението му, се олюляха, докато търсеше въздух в океан от кислород.

— Ще ги убиваме ли? — обади се момичето с черния молив.

— Да, Клои. Това е първият, най-съществен урок. — Изражението на Лилиан беше смирено, спокойно. — Ако се замислите — продължи тя, — всеки път, когато приготвяме храна, ние прекъсваме жизнен цикъл. Изваждаме морков или убиваме рак, или може би просто спираме плесента, която се развива върху парче сирене. Приготвяме храна с тези съставки и така даваме живот на нещо друго. Това е просто уравнение и ако се преструваме, че не съществува, много вероятно е да пропуснем другия важен урок — да отдаваме дължимото уважение на двете страни на уравнението. Така че започваме оттук.

— Някой от вас хващал ли е сам раци? — попита Лилиан. Отзад Карл вдигна ръка.

— Значи знаете — кимна тя към него. — Има правила кои раци можем да задържим. Тук, на северозапад, ракът трябва да е с черупка широка поне 15 сантиметра и запазваме само мъжките. Можете да познаете кой е мъжки — има тъничък триъгълник в коремната област, а при женската е по-широк.

— Защо само мъжките? — поинтересува се мъжът с пясъчнорусата коса.

— Женските са разплодните същества — обясни Лилиан. — Винаги трябва да се грижим за разплодните. — Усмивката й кацна за части от секундата върху Клер. Тя скришом провери яката си.

— И така, когато решавам кои съставки да смеся, обичам да мисля за основния елемент в ястието. Какви вкусове би желал? Искам да помислите за раците. Затворете очи. Какво ви идва наум?

Клер покорно спусна клепачи и усети как миглите галят кожата й. Тя се замисли за фините косъмчета отстрани на тялото на рака, за начина, по който се движат във водата. Замисли се за острите ръбове на щипците, движещи се през вълнистото пясъчно дъно на морето, за вода, толкова проникваща, че беше едновременно въздух и течност.

— Сол — каза тя на глас, изненадвайки сама себе си.

— Добре, сега продължете — подкани ги Лилиан. — Какво можем да направим, за да контрастираме или изкараме вкуса?

— Чесън — добави Карл, — и може би малко червен пипер.

— И масло — обади се Клои, — много масло.

Разнесе се шепот на всеобщо одобрение.

— Добре тогава — рече Лилиан, — да се разделим на групи и да се научите с ръцете си как се прави.

 

 

Групата на Клер застана при един от големите метални умивалници. Четири рака защъкаха, антените им потрепнаха, когато се сблъскаха с твърдата повърхност.

Мъжът с пясъчната коса застана до Клер. Тя вдигна поглед и видя, че я наблюдава усмихнат. Замръзна стресната, разпознала изражение на небрежно мъжко възхищение, внезапно станало видимо, защото отдавна е липсвало. Кога за последен път го е имало, зачуди се Клер.

Беше толкова странно да е тук, помисли си тя. Час по-рано беше с децата си, с миризмата на шампоана им, на кожата им, смесваща се с нейната, докато стане собственото й ухание. Беше седяла в голямото червено кресло в дневната, кърмеше сина си и четеше на дъщеря си, която беше припълзяла до нея и си играеше с копчетата на ръкава й.

Никога през живота й не я бяха докосвали толкова много, никога не бе усещала допира на толкова много кожа до нейната. И въпреки това, откакто беше станала майка, сякаш тялото й беше станало невидимо за всеки друг, освен за децата й. Кога за последен път някой, когото не познава, я бе гледал все едно е… Какво? Възможност.

Спомняше си, когато беше бременна и държеше потрепващата тайна на бебето в себе си. Чувствеността й я обгръщаше, сладостна и тежка като тропически въздух. Ханшът й, разширяващ се да поеме растящото бебе, се полюшваше, когато вървеше, а кожата й усещаше всяка тъкан, всеки допир, докато копнееше за прибирането на Джеймс всяка вечер.

Но с обтягането и разширяването на кожата около корема й тя разви нова идентичност. „Може ли“, питаха я непознати и протягаха ръка към нея сякаш коремът й е кадем, който ще промени съдбата им, живота им. „Питате дали може да ме докоснете“, искаше да им каже тя. Но разбираше, че изобщо нямат предвид нея.

После, когато децата се родиха, имаше чувството, че никой не може да види по-далеч от меката коса, от заоблените бузки на бебетата, които носеше. Тя се превърна в рамка за снимката, която бяха нейните син и дъщеря. Което я устройваше, помисли си Клер. Бебетата бяха прекрасни и тя беше напълно готова да забрави собственото си тяло, което се бе издуло като балон и след това се бе свило и за което и бездруго нямаше никакво време да направи каквото и да било. Когато мъжете й се усмихваха, го правеха с безопасни, благи усмивки, в които нямаше нито надежда, нито интерес.

— Извън обращение си, скъпа — беше й казала по-голямата й сестра, — по-добре свикни с това.

Джеймс беше единственият човек, който още я възприемаше в старата светлина, той искаше любовния живот, който бяха водили преди децата, не разбираше защо в края на деня тя не го желае. Когато се протягаше към нея, след като е накърмила бебето и го е приспала и най-накрая отиваше да се изкъпе от деня, единственото, което тя си мислеше, беше: „И ти ли?“ Не можеше да му каже, изглеждаше твърде ужасно, но той явно и бездруго го усещаше и след известно време спря да се опитва.

Застанала край дъската за рязане, Клер осъзна, че за пръв път от години я наблюдава мъж, когото не познава. Не беше безспорен успех като преживяване, помисли си с горчивина, когато осъзна, че погледът на пясъчнорусия мъж е преминал и се е спрял отвъд нея с изражение на оцъклено обожание върху жената с маслиновата кожа и кафяви очи. И въпреки това беше вълнуващо да е видима, помисли си Клер, да бъде подхвърлена обратно при останалите разплодни създания. Беше смятала, че е преминала всичко това, че нуждите на двете малки телца на децата й запълват всички нужди на нейното.

 

 

— Как се справяте тук? — Лилиан се приближи до Карл при умивалника.

— Готови сме за кипящата вода — обяви мъжът с пясъчнорусата коса.

— Знам, че много хора използват кипяща вода, но аз го правя по-различно — обясни Лилиан. — Малко по-тежко е за вас, но е по-леко за раците, а и месото има по-елегантен вкус, ако се почисти, преди да се готви.

Лилиан се пресегна в умивалника и плавно изтегли едно от ракообразните, предните му щипци махаха като пияница със забавени движения. Тя положи рака с коремчето надолу върху дъската за рязане.

— Ако ще го правите по този начин, най-добре и за вас, и за рака е да сте решителни.

Лилиан сложи два пръста върху гърба на рака за миг, изпълнен с мълчание, стисна дългите си тънки пръсти под задния край на горната черупка и дръпна бързо, подобно на дърводелец, който изтръгва тънка летва от покрив. Бронята се отдели в ръката й и ракът остана да лежи отворен на дъската, оголената му вътрешност беше смесица от сиво и тъмножълто.

— Сега — продължи тя — взимате остър нож. — Тя хвана тежък квадратен сатър. — И правите това. — Сатърът рязко тупна и тялото на рака остана разделено на две симетрични парчета, а краката леко помръдваха. Клер зяпна изумена.

— Всичко е наред — увери ги Лилиан, внимателно подхвана тялото и го отнесе на умивалника, — ракът вече е мъртъв.

— Може би трябва да го кажете на краката му — отбеляза Карл и се усмихна съчувствено при вида на физиономията на Клер.

Лилиан прокара леко вода по цялата вътрешност на рака, а пръстите й се движеха из жълтото и сивото.

— Какво… — обади се Клер, посочвайки сивите висулки, които падаха в мивката.

— Дробове — отвърна Лилиан. — Красиви са посвоему. Усещането е малко като за листенца на магнолия.

— Ако искате сосът да проникне в месото, трябва да разчупите черупките на краката — добави Лилиан. — Ще е по-добре, ако направите това. — Тя върна рака обратно на дъската и отново хвана сатъра. Направи бързо решително срязване на краката, така ракът се разчлени на десет парчета. Хвана сатъра откъм опаката страна и натисна всеки къс с твърдо движение.

— Знам — увери ги тя, — идва в повече. Но това, което правим, има достойнството да е честно — вие не просто отваряте кутия и се преструвате, че рачешкото месо се взима отникъде. А когато сте честни в това, което правите, според мен загрижеността и уважението идват по-лесно.

— Сега ви оставям да опитате вие.

Мъжът с пясъчната коса погледна Клер.

— Казвам се Иън — направи първата крачка той. — Ако предпочитате да чистите, аз мога да свърша тази част, имам предвид, ако това ви изнервя.

Клер погледна покрай Иън и видя, че съпругата на Карл е хванала рак и го слага на дъската за рязане. Двете жени се спогледаха. Жената на Карл кимна, целеустремено посегна надолу, загреба частта под черупката и я изтръгна от тялото. Тя погледна към Клер.

— Можете да го направите.

Клер се обърна към Иън.

— Не, благодаря — отвърна — ще се пробвам сама.

Тя се приближи до умивалника и взе рак. Беше по-лек, отколкото си бе представяла, частта под черупката беше странно мека и крехка. Клер си пое дъх и остави рака на касапската дъска със задницата към нея. Затворила очи плъзна пръсти под черупката. Краищата бяха възлести, усещаше ги студени върху кожата си. Хвана черупката и дръпна. Нищо не последва. Тя стисна зъби срещу мисълта за това, което прави, и напъна отново. Със звук на изтръгване черупката се отдели в ръката й.

— Дайте ми сатъра — нареди тя на Иън. С рязко шибване сряза рака на две. Отиде при мивката с треперещи ръце.

 

 

Перестите венчелистчета на рачешките дробове се разтвориха между пръстите на Клер и изтекоха със студената вода. Докато стоеше при умивалника, тялото й трепереше — и това беше в разрез с всичко, което смяташе за себе си — и беше дълбоко развълнувано. Беше като да скачаш от висок трамплин над басейн, когато си смятал, че не можеш да го направиш, да удряш студената вода и да я усещаш как се разлетява по горещата ти кожа. Клер, служителката в банка, Клер, майката, никога не би убила рак. Но от друга страна, помисли си, напоследък тя беше доста неща, които не разпознаваше.

Кога точно се бе превърнала в човешка дъска за прегръщане в собственото си легло, зачуди се Клер. Не знаеше. Е, не, това не беше вярно. Знаеше. Първия път, когато хвана дъщеря си и телата им се сгушиха едно в друго. Четирсет и петия път, когато прочете „Лека нощ, луна“; сутринта, когато Джеймс докосна гърдата й и шеговито каза на сина им, когото кърмеше, „не забравяй, тези са си мои“ и тя се зачуди кога тези гърди, чиято твърда и обилна тежест обичаше да държи в собствените си ръце, бяха престанали да са нейни по какъвто и да било начин.

Как можеше да обясни на Джеймс какво изпитва? Той напускаше къщата всяка сутрин и скъсваше физическата връзка с децата си с явната лекота на някой, който си събува обувките? Той продължаваше да е отделно — състояние, което тя възприемаше с гняв или завист, в зависимост от деня — а тя не беше.

Когато нощем бяха в леглото и усещаше как Джеймс се извръща примирено, движение, тежко като подхвърляне на каменна плоча, тя искаше да закрещи, че си спомня, спомня си. Спомняше си как наблюдава устата на Джеймс много преди да знае името му, как си представя пръстите му по гладката горна извивка на ушите й, а езикът й пътува по хълмчетата и долинките на кокалчетата на пръстите му. Спомняше си шока от първата им целувка, макар от няколко дни да знаеха, че предстои, как се приближават бавно един към друг, дори когато изглежда, че няма останало място, и въпреки това беше изненада как внезапно се промени животът й, колко убедена беше, че ще направи всичко, стига това да означава да не се налага да отмести устните си, езика си, тялото си от това на Джеймс, чиито извивки и ритъм бяха в синхрон с нейното. И вече нямаше значение, че са точно пред апартамента й и ключовете са в ръката й, трийсет секунди бяха твърде много, че да спрат.

Спомняше си как дългите му пръсти се плъзват надолу по талията й, когато танцуваха на сватбата на по-малката й сестра. Задният двор, когато пръскачките ръсеха и съседите правеха купон, а тя се прекатури върху него и водата се лееше по косата й. Безкрайните зимни утрини в леглото, когато сивата светлина бавно изсветляваше, а Джеймс галеше нарастващия й корем и я уверяваше, че е най-сексапилната жена, която някога е виждал. Спомняше си, да, спомняше си. Това бяха спомените, които превърташе в главата си напоследък, докато се успокояваше да заспи, много след като дишането му й подсказваше, че е безопасно.

Не беше просто това, че сега е майка, нито че се нуждае от сексапилно бельо, както беше препоръчала по-малката й сестра. Тя осъзна, застанала там край умивалника, че когато превърташе тези сцени в главата си, всъщност се опитваше да намери някого, когото бе загубила, но това не беше Джеймс. Той си беше същият.

 

 

— Вероятно вече са чисти. — Жената на Карл стоеше до нея. — Казвам се Хелън между другото.

— Аз съм Клер.

— Карл ми каза, че си майка.

— Да… имам тригодишна дъщеря и бебе. — Клер, потънала за миг в мислите за Джеймс, стреснато се сети за децата си.

— Интересно време — внимателно отвърна Хелън.

— Така е — съгласи се Клер, сетне замълча. Нещо в изражението на Хелън, откритост, желание да изслуша, я накара да се почувства по-дръзка. — Понякога обаче се чудя…

— Коя си ти без тях? — притече й се на помощ Хелън с нежна усмивка.

— Да — благодарно се съгласи Клер.

Върнаха се при дъската за рязане, Клер носеше рака в ръцете си. Хелън замълча, после додаде:

— Знаеш ли, искам да те питам нещо, което мой приятел ме попита веднъж, стига да не смяташ, че е твърде лично.

— Какво е?

— Какво правиш, за да се чувстваш щастлива? Само ти.

Клер изгледа Хелън за миг и се замисли, положила рака върху дъската между ръцете си.

— Просто се чудех — продължи Хелън. — Никой никога не ме е питал, когато бях на твоята възраст, а мисля, че е хубаво нещо, над което да се замислиш.

Клер кимна. Взе сатъра и разряза рака на десет парчета.

 

 

Какво правеше тя, за да се почувства щастлива? Въпросът предполагаше действие, съзнателна целенасоченост. Вършеше доста неща през деня и много от тях я правеха щастлива, но не това, можеше да каже Клер, беше проблемът. Или поне не единственият, осъзна тя. Защото, за да вършиш съзнателно нещо, което те прави щастлив, трябва да знаеш кой си. Да се опитва да установи това напоследък беше като риболов на езеро в безлунна нощ — нямаш никаква представа какво ще хванеш.

Сутринта, когато получи родилни болки с Луси, Клер беше обиколила градината им, държейки маркуча над розовите храсти, по една контракция на храст, десет минути, пет. В началото болките бяха бавни и топли, като менструални спазми. Беше приказна неделя и навсякъде около нея хората работеха из дворовете, косачки на трева бръмчаха в приготовление за барбекюта и кани с неделна сангрия. Тя се чувстваше напълно и върховно себе си, жена, която предстои да роди.

С изминаващите часове болките се изостриха. Когато пристигнаха в болницата, времето се промени и сестрите действаха с бърза прецизност, овързваха я с монитори за наблюдение и я включваха към машини. Всичко беше сиво и студено, освен болката, която застърга в нея, по-дълбока и по-дълбока, теглеща я надолу. Продължаваше да мисли, че вълните ще се забавят или разбият за момент, но това не ставаше, прииждаха една след друга, докато вече нямаше къде да отиде, освен вътре, да се гмурне и да се надява на въздух от другата страна, но нямаше въздух, нямаше изход, само отчаяно протягане и вкопчване, докато накрая усети нещо дълбоко в нея — не физическо, нито емоционално, просто в нея — да се раздробява на парчета. И в ръцете на тази разцепена личност, която някога бе била Клер, те сложиха бебе и от нея през парчетата избликна любов, за която дори не знаеше, че е възможна.

Спомняше си, че по-късно, докато държеше новороденото си дете в прохладния мрак на болничната стая, си мислеше, че единственото, което й трябва, е миг спокойствие, че ще успее да намери тези парчета от себе си и да ги сглоби, както са си били. Нямаше да е толкова трудно. Но мигът спокойствие не се случи, загубена между кърменето и прането и новооткритата вяра, че всяка нейна нужда естествено е на второ място след нуждите на дъщеря й. С времето тези парчета намериха нови места — не където са били преди, а където биха могли да бъдат, докато личността, която беше, стана някой, когото смътно разпознаваше. Не харесваше особено тази личност и се удивяваше, че Джеймс или не можеше, или не желаеше да види, че е готов да спи с някой, който всъщност не е тя. Имаше чувството — но не знаеше как изобщо би могла да му го обясни, — че той й изневерява.

 

 

След като раците бяха почистени, Лилиан обясни, че ще ги изпекат на фурна.

— Ще направим сос и той ще проникне в месото през процепите в черупката. Най-добрият начин да ги ядете с ръце.

Курсистите отново заеха местата си с лице към дървената работна маса в средата на стаята. Лилиан извади съставките — пръчки масло, купчинки нарязан на ситно лук, скълцан джинджифил и чесън, бутилка бяло вино, пипер, лимони.

— Първо ще разтопим маслото — обясни тя, — после ще запържим лука, докато стане прозрачен. — Курсистите чуха леко свистене, когато нарязаният лук срещна нагорещената повърхност. — Но внимавайте маслото да не покафенее — предупреди Лилиан, — ще има вкус на прегоряло.

Когато парчетата лук взеха да изчезват в маслото, Лилиан бързо добави скълцания джинджифил, ново ухание — отчасти целувка, отчасти игриво шляпване. Беше ред на чесъна, мека, топла възглавница под джинджифила, последван от сол и пипер.

— Може да добавите и щипка червен пипер, ако искате — предложи Лилиан — както и повече или по-малко чесън или джинджифил или други съставки в зависимост от настроението, в което сте или което искате да създадете. Сега — продължи тя — ще залеем раците и ще ги изпечем във фурната.

— Карл, може ли да ми помогнеш? — Лилиан подаде бутилка бяло вино на Карл, който извади тапата с умение, натрупано с години на тържества и вечери. — Бялото вино върви идеално с раци.

Лилиан наля виното в чаши и направи знак на Клер.

— Може ли да ги раздадеш?

Клер пренесе чашите една по една до участниците в курса — Карл и Хелън, Иън, жената с красивите кафяви очи, тъжния млад мъж, Клои с черния молив, жената със сребристата коса, която й се усмихна, сякаш я познаваше. Накрая Клер зае мястото си.

— А сега — обади се Лилиан, — от вас искам да се отпуснете. Слушайте. Запазете спокойствие. Помиришете промяната във въздуха, докато раците се готвят. Не се тревожете, по-късно ще ви дам възможност да се опознаете, но точно сега искам да се съсредоточите върху сетивата си.

Клер затвори очи. Учениците положиха тефтерите си на пода, заеха удобни пози и стаята притихна. Дишането на Клер стана по-дълбоко, въздухът изпълваше дробовете й, забавяше сърцето й. Усети лопатките й да се плъзват по линиите на гърба й, а брадичката й да се повдига, сякаш да вкара по-лесно уханието в носа й. Ароматът на затоплящите се съставки се понесе из стаята, просмука се в кожата й, миризми както размекнати, така и загадъчни, като мързеливото вълнение от пръст, прокаран по вътрешността на ръката ти. Когато Клер поднесе чашата към устните си, бялото вино изтри останалите усещания в чиста, студена вълна само за да им позволи да се завърнат отново.

— Затоплих малко вино и прясно изцеден лимонов сок — отбеляза Лилиан, — ще ги прибавя съвсем накрая.

Клер почувства горещината от фурната, когато вратичката й се отвори и затвори, чу цвърченето на соса върху раците, усети как вкусовете и ароматите се усилват и се променят, докато Лилиан добавя свежите, бистри елементи на бялото вино и лимона.

— Добре, вече може да отворите очи. Елате да хапнете.

Клер се изправи и се приближи до масата заедно с останалите курсисти. Застанаха един до друг, леко сбутвайки рамена, и се пресегнаха към тавата да вземат предпазливо парчета рачешко и да ги сложат в малките чинийки, които Лилиан беше подготвила.

— Това е невероятно, Карл — Клер чу Хелън да възкликва до нея. — Опитай. — Тя вдигна пръстите си, от които се стичаше сос, и ги поднесе към устата на Карл да му даде парченце. После се обърна към Клер. — Опита ли го?

Клер поклати глава.

— Още е много горещо.

Хелън ловко извади парче месо от черупката. Усмихна се, когато видя удивлението на Клер.

— Азбестови пръсти, скъпа. От годините вадене на рибни крокети от фурната. Има си някои добри страни. А сега забрави за това и яж.

— Хммм — отвърна Клер и поднесе рака към устата си, като отново затвори очи да се изолира. Месото докосна езика й и вкусът премина през нея, цялостен, богат и преплетен, плътен като продължителна, дълбока целувка. Тя отхапа още веднъж и усети как стъпалата й се застопоряват на пода, но останалото от нея потича в река от джинджифил и чесън, от лимон и вино. Продължи да стои дори след като тази хапка и следващата, и следващата изчезнаха, усещаше как реката се извива към пръстите на ръцете й, на краката, към корема, към основата на гръбначния стълб, разтопявайки всички нейни парчета в нещо топло и златисто. Тя вдъхна и в този единствен миг спокойствие почувства, че отново се събира.

Клер бавно отвори очи.