Ерика Бауърмайстър
Училище за вкусове и аромати (7)

Клои

Клои се запозна с Джейк в заведението бар и грил, където тя се сдоби с първата си работа — да разчиства масите. Разчистването на маси не беше това, което имаше намерение да прави, но когато току-що си завършил гимназия и не знаеш как да си платиш колежа, дори баща ти да смята, че могат да те приемат, това занимание може да изглежда като добър вариант. Освен ако нямаш склонност да изпускаш неща, каквато Клои имаше.

Тя седеше на задната площадка на ресторанта и си изплакваше очите през петнайсетминутната си обедна почивка, когато чу някой да се стоварва на стъпалото до нея и подуши месо, току-що свалено от грила.

— Реших, че може да имаш нужда от това — каза Джейк, като й подаде бургер. Клои го зяпна. Джейк беше висок, с грациозността на черна котка, запазена за готвачите на грилове и атлетите от гимназията, и с къдрици, които се преплитаха мързеливо надолу по врата му до яката. Като готвач от него се очакваше да носи мрежа за коса, но хората не казваха такива неща на Джейк. Той беше човекът, за когото всички сервитьорки се надяваха, че ще вземе поръчките им от въртящото се колело на готвачите не просто защото беше великолепен, а защото можеше да спретне четири бургера, рибен сандвич, салата „Цезар“ и паста с миден сос за седма маса горе, за която си забравила, докато не те сграбчат за лакътя и не попитат къде им е храната, заплашвайки, че ако не се появи до 5 минути, ще си тръгнат, а с Джейк знаеш, че след четири минути и половина ще се появиш с всички онези чинии, наредени по ръката ти като редица за танц конга, усмихната, все едно бог току-що те е благословил лично, и ще прибереш бакшиша на живота си.

Но Джейк обикновено нямаше нищо общо с момичетата, които разчистват масите. Те връщаха мръсните чинии, останките, които казваха на готвачите колко вкусна е била или не е била храната тази вечер. Доколкото можеше да прецени Клои, чистачките бяха просто ръце за готвачите и уши за сервитьорките, които ги пълнеха с дрезгаво прошепнати филипики.

— Коя принцеса на бала беше тази вечер? — попита Джейк ухилен.

— Какво имаш предвид?

— Някой те е разплакал. Залагам си парите на сервитьорка. — Той видя изражението на лицето й. — Не се притеснявай, няма да кажа. Нали знаеш стената в кухнята между готвачите и сервитьорките? Не дължа нищо на другата страна.

Клои отхапа от бургера, беше вкусен и цапащ, и избърса уста с опакото на ръката си.

— Синтия — призна му. — Съборих винена чаша на една от нейните маси.

Пропусна обаче продължителното обсъждане на несръчността й и на вероятно плачевния й любовен живот, както и нещо за „да изчистиш тези черни гадости от очите, като сме си на думата“.

— А, самата кралица. — Усмивката на Джейк ти идваше странично, като кола, засилваща се на кръстовище. — Просто не чисти нейните маси известно време. Тя ще схване идеята.

Клои се замисли да обсъди с Джейк характера, който се изисква за подобно начинание, но той вече се изправяше.

— Време е да се връщам вътре. Ти също, обзалагам се. Като свършиш, остани. Няколко души се размотаваме заедно след работа.

Клои кимна, неспособна да говори.

Четири седмици по-късно тя напусна къщата на родителите си и се пренесе в апартамента на Джейк.

 

 

Животът с Джейк не беше съвсем какъвто си го беше представяла, макар че тя самата всъщност не знаеше и какво си е представяла. През първите седмица-две се чувстваше като кралицата на бала. Когато Джейк работеше вечерна смяна, й носеше храна от средната страница в менюто — пържоли и скариди, ястия соте, които бяха извън списъка на подходящите за чистачки храни, включващ предложения от последната страница в графата „Сандвичи и други леки закуски“. Джейк я будеше и я хранеше с пръсти, като от време на време изпускаше сос върху нея, за да може да го оближе, а това на свой ред водеше до всякакви дейности, след които Клои беше изтощена и по-склонна от всякога да изпуска неща, включително и особено зрелищна демонстрация на изливащи се като водопад прибори в една четвъртък вечер.

Управителят я спря, когато си тръгваше от работа тази вечер.

— Е, Клои — попита я, — как са нещата при теб?

Клои може и да не беше учила в колеж, но разпознаваше риторичен въпрос, когато го чуе.

— Нали разбираш, Джейк ми е приятел — успокои я управителят. — Ще ти дам хубава препоръка.

И така започнаха следващите шест месеца на Клои като чистачка в „Бомбай грил“, „Зелената врата“, „Бабушка“, „При Сарторо“. С всеки преход тя усещаше ентусиазмът на Джейк по нея да отслабва, както и собствената й увереност. С течение на месеците пиршествата в леглото намаляха, той рядко я будеше, когато се завърне, а това невинаги се случваше. Забележките му станаха все по-саркастични, редовно отбелязваше случаите, когато тя се спъваше или буташе чаша с лакът.

— Ще ти е от полза — уверяваше я. — Това е навик, който трябва да разчупиш.

Клои го погледна да види дали играта на думи е умишлена, но очевидно не беше.

* * *

Беше последната й паметна вечер в „При Сарторо“, когато Клои се натъкна на Лилиан. Отстъпи ужасена, наблюдавайки как водата от трите чаши, които носи, се приземява в потоп върху обувките на Лилиан, последвана скоростно от пороя извинения на Клои.

Лилиан се усмихна и бръкна в чантата си. Подаде на Клои визитна картичка в шоколадов цвят с надпис „При Лилиан“ и телефонен номер, изписани с разкошни бели цифри.

— За всеки случай — каза й, след което отръска обувките си и се върна на масата си.

Когато Клои позвъни на номера три дни по-късно, вцепенена от ужас, но в нужда от нова работа, Лилиан вдигна телефона.

— Обажда се Клои, чистачката с чашите вода…

— Да, Клои, спомням си. Какво ще кажеш да дойдеш в понеделник в пет часа?

— Искате да ме наемете? Но аз съм непохватна, сама видяхте.

— Не съм толкова сигурна за непохватността. — Гласът на Лилиан звучеше като вода, спускаща се по камъни. — А и между другото, не съм казала, че ще те наема, нали? Ще се видим в пет часа.

 

 

Когато Клои се появи в понеделник, светлините в салона бяха включени, но беше празно. Тя изкачи предните стълби, заслушана в лекото проскърцване на дървото, с надеждата да усети приветстваща гъвкавост в походката си. Когато стигна до вратата, почука, макар да се усещаше малко глупаво — все пак това беше ресторант, — но имаше нещо толкова лично в мястото, че ръката й просто отказа да завърти дръжката, без да обяви присъствието си.

Лилиан отвори вратата и я вкара вътре.

— Добре дошла — поздрави я. — Какво мислиш за ресторанта ми?

Клои огледа масите, сгушени в ъглите, ленените им покривки — бели, колосани и тежки, свещниците — солидни и сребърни. Дървеният под под краката й беше кафяв, полиран и гладък от стъпките по него, стените над ламперията бяха украсени с рисувани на ръка чинии и гравюри на малки градчета, които изглеждаха европейски, макар че Клои не можеше да е сигурна.

— Красив е — призна Клои, — но може ли да попитам защо би искала да работя за теб? Тук?

— Ами, нека просто кажем, че, съдейки по опита си, хората, които изглеждат разсеяни, може да са някои от най-интересните, на които някога си попадал.

— Никой никога не го е представял по този начин.

— Всичко зависи от това какво се случва, когато обръщаш внимание.

— Как смяташ да ме накараш да го правя? Искам да кажа, приятелят ми вече ми крещи всеки път, когато изпусна нещо.

— И какъв е резултатът?

— Недобър — усмихна се Клои пряко себе си.

— Тогава предполагам, че ще трябва да опитаме нещо друго. Искаш ли?

— Да — Гласът на Клои я изненада със своята настойчивост.

— Добре тогава. Искам да изучиш това помещение — каквото и да означава това за теб. Ще се върна след пет минути. — Лилиан се запъти към вратата за кухнята и изчезна вътре.

Клои зяпна след нея, продължаваше да се чуди къде са останалите служители, кога ще пристигнат хората, защо не долита шум от кухнята.

— Между другото — долетя гласът на Лилиан от кухнята, — в понеделник вечер е затворено, така че спокойно, имаш време. И не се страхувай да пипаш.

Клои погледна масата пред нея и се пресегна да поглади твърдия ръб на ленената покривка, спускаща се от масата. Взе крехката флейта на чашата за просеко преди вечеря, столчето й беше тънка клонка между пръстите й, и внимателно я върна обратно. Приближи се до следващата маса, заслушана в звука от стъпките си, които се плъзгаха по дървения под, после отиде до прозореца да погледне градината, осветена от последните остатъци вечерна светлина така, че розите сякаш сияеха и листата на черешовите дървета бяха заострено очертани. Вдигна един от столовете на масата при прозореца и го дръпна назад, след което седна и се огледа из помещението.

Лилиан влезе и Клои моментално скочи на крака.

— Не — успокои я Лилиан. — Така е правилно. Искаш да знаеш къде ще работиш.

— Много ми харесва тук — заяви Клои, сетне млъкна.

— Значи ще внимаваш.

— Не знам дали мога. Ами, ако чупя разни неща? Няма да мога да го понеса.

— Добре, нека опитаме. Затвори очи и иди до кухненската врата.

Клои можеше да се сети за много причини защо това е едно от най-спорните искания, които някой някога й е отправял. Но, изглежда, Лилиан изобщо не я беше грижа за стотиците, вероятно хиляди долари, които стояха между Клои и вратата към кухнята. Така че след минута, през която Лилиан стоеше и чакаше търпеливо, Клои реши, че в крайна сметка това са кристалът и порцеланът на Лилиан, затвори очи и много, много бавно захлъзга крака по дървения под.

— Можеш да вървиш по-бързо — обади се Лилиан вдясно от нея. — Знаеш къде отиваш.

И Клои осъзна, че е така. Втора маса беше до Лилиан, онази най-близо до входната врата, но до прозореца с изглед към верандата и градината отвъд, която водеше към портата. Четвърта маса беше вляво от нея в средата на салона, тя трябваше да създава усещане, че си на показ, но не го правеше, защото осветлението беше по-приглушено и имаше, да, тя си спомняше, стол, който беше издърпан съвсем леко, така че тя мина малко по-близо до втора, като усети как пръстите й пробягват по облегалката на стола и в пространството, където би трябвало да се отваря входната врата. Оттам нататък всичко опираше до това да вървиш предимно напред, но като леко се извиваш надясно и наляво — можеше да отгатне, осъзна Клои, когато е близо до маса, заради миризмите на свещи и колосано, както и заради малките бели купички сол с подправки, които изпускаха във въздуха съвсем лек дъх на копър. И накрая тя стигна вратата към кухнята.

— Не е чак толкова голямо помещение — отбеляза Лилиан.

— Искам да работя тук — простичко каза Клои. — Няма да изпусна нищо.

 

 

Около два месеца след това Клои видя светлините в кухнята на ресторанта в понеделник вечер, когато се прибираше у дома на връщане от бакалията. Като дойде на работа на следващия следобед, попита Лилиан за дейността в кухнята.

— Това е курсът ми по готварство — обясни Лилиан. — Давам уроци в първия понеделник на месеца.

— Може ли да дойда?

— Клои, ако искаш да работиш в кухнята, мога да те пусна да започнеш като помощник-готвач.

— Не го искам като работа — запъна се Клои. — Това работи приятелят ми. Аз просто искам да мога да готвя от време на време и когато се прибере от работа, да мога да му сготвя.

Лилиан кимна.

— Разбирам. Добре, през септември започва нова група. Можеш да се пробваш.

— Колко струват уроците? — Клои прехвърляше цифри в главата си. Искаше това да е изненада, но нямаше представа дали може да си го позволи, а и не знаеше колко допълнителни смени може да прибави към графика си, без Джейк да забележи.

— Нека просто засега да го наречем работно обучение, става ли?

* * *

Първата вечер на курса Клои бързо осъзна, че е поне с десет години по-млада от всички останали в стаята, което на свой ред с нищо не помогна да се облекчи безпокойството й. Лилиан я видя от другия край на кухнята и й се усмихна, но не направи опит да я представи на останалите ученици. Клои отиде на мивката да си измие ръцете и застана редом с крехка на вид жена със сребриста коса.

— С някого ли си дошла? — попита жената дружелюбно. — С майка ти може би?

— Не — отвърна Клои леко предизвикателно.

Жената я изгледа оценяващо.

— Браво на теб — каза накрая. — Аз съм Изабел.

Клои не беше сигурна, че може да убие рак в онази първа вечер, но последва примера от експеримента с прекосяването на салона и затвори очи. В притъмненото пространство на разума си почувства живота в рака под пръстите си и оплака кончината му, просто и дълбоко, преди да дръпне черупката колкото се може по-бързо. Когато по-късно яде рачешко, тя отново затвори очи и почувства как животът нахлува в нея.

В края на урока Лилиан докосна рамото й, като си тръгваше.

— Научаваш се, Клои. Трябва да се гордееш със себе си.

Макар Клои да харесваше курса и хората в него, не беше събрала кураж да изпробва някой от уроците вкъщи до вечерта с пастата на Том. Беше го наблюдавала, беше видяла нежността, изписана на лицето му, докато работеше, как ръцете му докосваха съставките като тялото на някой, когото обича, и бе решила, че това ще е ястието, което ще приготви за Джейк, и той ще възприеме храната й като любов.

Напоследък й беше все по-трудно да се разбира с него. При все че имаше редовна работа, реката от коментарите му не секна, просто промени хода си. Косата й (тя си мислеше да се върне към естествения си цвят, според него кестенявото беше скучно), дрехите й (не достатъчно съблазнителни за него, твърде рисковани за външния свят), идеите й (несъществуващи). Понякога Клои имаше чувството, че той сякаш я връзва в стегната малка топка, достатъчно дребна да я запрати далеч от себе си.

Отне й седмица да събере кураж и пари да направи соса за пастата — искаше да купи истинско червено вино, дълбоко и силно, но деликатно по същността си, Лилиан беше казала, че сосът ще последва водещите стъпки на виното. Въпреки това, колкото и да го мисли, все пак й се наложи да помоли Лилиан да й купи вино, тъй като беше твърде млада да направи покупката сама.

— Имам по-добра идея — заяви Лилиан. — Ела с мен.

Двете отидоха да съзерцават лавицата с вина в ресторанта.

— Да знаеш — отбеляза Лилиан с унила усмивка, — може здравата да загазя, че правя това. Но ако просто ти дам това вино, можем да го смятаме за кулинарно окуражаване. — Тя изтегли бутилка от лавицата, избърса етикета и я подаде на Клои. — Моля те, сложи я някъде на дъното на раницата си, става ли? Не искам да загубя лиценза си за алкохол.

 

 

В апартамента си Клои разопакова виното и консервираните домати, месото и кубчетата бульон. Чесънът в супермаркета беше пепелявочерен от мухъл, затова тя реши да пробва на сергията за пресни плодове и зеленчуци. Навън беше студено, а сергията беше на повече от половин километър към другата част на града, но тя се чувстваше изпълнена с енергия при мисълта за ястието, което щеше да приготви. Излезе от апартамента, като уви шал около врата си и го придърпа към носа, вдъхвайки собствената си влажност, а студът гъделичкаше миглите й.

Тя достигна сергията и разтъпка крака, за да се върне кръвта в тях, след което влезе в относителната топлина на отделението, заградено с перде. След зимата навън тук беше същински карнавал на живота — купчини зелени чушки и червени ябълки, неонови портокали, бодливи артишоци и космати малки кивита. Намери чесъна, но не можа да устои на кръгъл червен домат, който изглеждаше сякаш току-що е откъснат.

Собственикът на магазинчето се приближи до нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита предпазливо. Наблизо имаше гимназия и щандът за плодове беше логичното направление за обяд в шепа.

Клои, увлечена в червените дълбини на домата, пропусна предупреждението в гласа му и се обърна с усмивка.

— Откъде взехте толкова красив домат?

Лицето на собственика се отпусна.

— Отгледах го сам, на закрито — отвърна той. — Нося тук само по няколко.

— Днес ще правя специален доматен сос — обясни Клои, в гласа й бяха примесени гордост и притеснение. Тогава видя физиономията му. — О, не, не бих сложила този в соса. — Тя се опита да измисли как да го каже по-ясно. — Той просто ще ми помогне да си спомня.

Собственикът я изгледа оценяващо.

— Твой е — каза й с кимване. — За чесъна може да платиш.

 

 

Когато Клои се прибра в апартамента, подуши миризмата на готвено месо. Джейк стоеше на печката и следеше тигана за пържене.

— Хей, благодаря, че си взела покупките — възкликна той. — Бургерите ще са готови след две минути.

— Щях да правя паста… — понечи да обясни Клои, но спря.

— О, това ще отнеме твърде много време. — Джейк я видя, че гледа отворената бутилка в ръката му. — Хубаво вино, бебче, благодаря — отбеляза той и отпи. — Да не би да се опитваш да ми се подмажеш за Свети Валентин?

Клои поклати глава.

— Ей сега се връщам. Трябва да свърша нещо.

— Добре, ама побързай, бургерите са почти готови.

Клои слезе долу и заобиколи зад сградата. Опря гръб в стената, дишайки тежко.

— Глупаво момиче — промърмори на себе си. — Какво си мислеше, че ще стане?

Вдигна капака на огромната синя кофа за боклук и хвърли малката хартиена торбичка.

 

 

Следващата вечер на работа Клои счупи две винени чаши и сложи нож в умивалника, пълен с вода. Когато миячът рязко дръпна ръката си и отприщи същинска паеля от испански ругатни, Лилиан дръпна Клои настрани.

— Сега не внимаваш.

Момичето я изгледа паникьосано.

— Моля те, не ме уволнявай.

— Не те уволнявам, Клои. Обръщам ти внимание. Просто се постарай. Можеш ли да го направиш заради мен тази вечер?

Клои кимна.

— И не забравяй да дойдеш на курса в понеделник.

 

 

Когато Клои пристигна в понеделник вечерта, видя останалите ученици да чакат отвън. След секунди Лилиан дотича по пътеката към тях с няколко кафяви хартиени плика в ръка и разпусната коса, която летеше зад нея.

— Съжалявам, че закъснях — провикна се тя. — Трябваше да събера някои неща.

Тя си проправи път през събралата се група, като пътем поздрави всеки, отключи кухнята и щракна с палец светлините. Курсистите заеха местата си, Клои по случайност се озова до Антония.

— Така — Лилиан сложи пликовете на дървения плот и се обърна към курса, — тази вечер съм запланувала нещо специално. Последните пъти направихме няколко по-сложни вечери. Но един от основните уроци в готварството е колко необикновени могат да са най-простите храни, когато са приготвени с грижа и със съвсем пресни продукти. Така че тази вечер, докато навън е студено и фучи, ние ще преживеем едно простичко блаженство.

На кухненската врата се почука. Учениците я погледнаха с изненада.

— Точно навреме — заяви Лилиан и отиде да отвори. Навън стоеше жена с бронзова, сбръчкана кожа и бяла, бяла коса. Каквото беше натрупала като възраст, явно беше загубила като височина, защото едва достигаше до рамото на Лилиан.

— Ученици — каза Лилиан усмихната, — това е моята приятелка Абуелита. Тя е тук да ни помогне тази вечер.

Абуелита влезе в стаята и огледа редиците ученици.

— Благодаря, че ме приемате — рече тя с глас топъл и дрезгав от годините. — Трябва да сте специален курс, Лилиан преди никога не ме е канила да й помагам да преподава. Или може би става стара и мързелива — добави с намигване.

Антония се наведе към Клои.

— Напомня ми за моята nonna^[1]. Може би ще ни разкрие тайни за Лилиан.

Клои зяпна Антония — винаги беше възприемала младата жена с нейната спонтанна маслинова красота и акцента й, които сякаш примамваха мъжете в леглото, като обект на първично безмълвно благоговение, а италианката продължаваше да я гледа и в очите й проблясваше дяволитост. Клои пряко себе си се засмя.

— Като например защо така и не се е омъжила… — предположи тя.

— Или къде живее — прошепна Изабел, навеждайки се напред съучастнически.

— Стига бъбрене там — скастри ги Лилиан развеселена. — Клои, явно имаш доста енергия тази вечер, защо не дойдеш да ни помогнеш?

Клои понечи да поклати глава, но Антония я бутна по рамото за подкрепа.

— Хайде. Трябва да го направиш.

Клои отиде при плота и застана малко встрани от Лилиан и Абуелита.

— Абуелита е първата ми учителка по готварство, тя ми показа как да правя тортили — обясни Лилиан. — Е, ако трябваше да сме напълно автентични — тя леко се поклони по посока на Абуелита, — щяхме да направим masa^[2] сами. Щяхме да киснем и да готвим сушена царевица във вода и стрит на прах лайм, за да направим nixtamal^[3], който щяхме да смелим на masa harina^[4], но за наш късмет Абуелита има чудесен магазин, от който можете да купите готовото брашно.

— Когато бях момиче — намеси се Абуелита — моя работа беше да меля царевицата. Имахме голям камък с вдлъбнатина по средата, нарича се metate, и аз коленичех пред него и използвах mano — като точилка от камък. Отнема доста време да направиш достатъчно брашно за една тортиля, а и трябва да имаш силни ръце. И колена. Далеч по-лесно е така. — Тя вдигна плика с masa harina и сипа жълт поток от царевично брашно в купата.

— Сега прибави малко вода — каза тя на Клои, като й подаде купата.

— Колко? — попита Клои.

Очите на Абуелита огледаха Клои, торбестата й тениска отпусната върху тънките й рамене, очите й, черни от молива. Тя сви рамене, движение леко и небрежно като вятър в трева.

— Прави каквото трябва.

Клои хвърли отчаян поглед на Антония и Изабел. Те й помахаха за кураж и тя взе купата на мивката, където завъртя кранчето и усети нежните зрънца между пръстите й да стават студени и хлъзгави под напора на водата. Спря кранчето и размеси течността в брашното с ръце. Все още беше твърде сухо. Добави още малко вода, смеси отново, добави още и накрая усети как двата елемента стават един.

— Получи се — каза тя, вдигайки поглед към Абуелита.

— Добре — похвали я Абуелита. — Сега взимаме малко тесто и правим топка. — Ръцете й вдигнаха малко от сместа и я завъртяха между дланите, движенията й бяха плавни и сигурни пред погледите на учениците. — После я потупваме — добави тя, като прехвърли топката между дланите си и я приглади с ръце. Спря за момент, като сви върховете на пръстите си, завъртя тестото в кръгово движение, изтегляйки краищата навън — така създаде равномерна кръгла форма, и отново се върна към потупването, ритмично и бързо.

— Все едно наблюдаваш водопад — отбеляза възхитено Карл от задния ред.

— Казват — обади се Лилиан, — че са нужни трийсет и две потупвания, за да направиш тортиля.

Абуелита се изкиска, без да забавя нито за миг движенията си.

— Такава прецизност от жена, която не вярва в рецепти.

— Не че тя пък вярва — не й остана длъжна Лилиан.

— Когато е важно — вметна Абуелита и остави готовата тортиля, взе още тесто от купата и го подаде на Клои. — Сега опитай ти.

Клои колебливо го завъртя между дланите си.

— Като моделин е — отбеляза, — само че по-меко.

Тя започна да прехвърля топката от ръка на ръка, като сплескваше формата. След известно време погледна тестото ужасена — краищата бяха скосени и разделени като нащърбени цветни листенца, плътността неравномерна, на буци. Нави го на топка и отново започна да потупва решително.

— Това не е бейзбол — каза й спокойно Абуелита след малко. — Отпусни се. — Взе ръцете на Клои в собствените си и ги усмири. — Мисли за танц с някой, когото обичаш. Искате да останете близо един до друг. Не трябва да мислите за нищо друго.

Клои започна отново, бавничко. Усети как топката тесто се мести напред-назад, напред-назад. Постепенно почувства формата да се разтваря, да се разгръща като друга ръка, топла от нейната собствена, плъзгаща се по хлъзгавото пространство между дланите й. Тя ускори темпо. Ритъмът беше успокояващ, звукът от ръцете й беше като дъждовни капки, падащи в канавка.

— Мисля, че се получи — отбеляза Абуелита след минута-две.

Клои погледна надолу и видя завършената тортиля в ръката си.

— Удивително е — каза тя на Абуелита. — Може ли всички да опитат?

Абуелита й подаде купата и Клои мина по редовете на курсистите. Всеки направи малка топка и започна да я потупва, смееха се на грешките си, после набраха ритъм, звукът от ръцете им се превърна в приглушена, колективна овация.

— Е, има преси за тортиля — уведоми ги Лилиан. Извади изпод плота метален предмет, два обли кръга, свързани с панта. Отвори и затвори, за да покаже къде се слага тестото и как става плоско под натиска на горния капак. — Но аз смятам, че всеки ден заслужава аплодисменти.

— И може би танц? Знаехте ли, че тази жена може да танцува? — попита Абуелита курса с блеснали очи.

— Което ни отвежда до салцата — рязко вметна Лилиан, като вдигна кафяв плик на плота. — Антония, — тя отряза въпроса, който Клои видя да се оформя на устните на италианката, — може ли да дойдеш да помогнеш на Абуелита да приготви тортилите, докато ние с Клои режем?

— Ето, заповядай — обърна се тя към Клои и й подаде остър нож.

— Искаш да използвам това? — учуди се тихо Клои. — Знаеш ме с ножовете.

Лилиан просто кимна.

При сгорещения тиган Абуелита обясняваше на Антония процеса на готвене.

— Около половин минута от всяка страна. Трябва да се издуят като малки балончета — ако не стане, преди да ги обърнеш, може да ги натиснеш леко с два пръста.

Лилиан извади нещо от плика и го сложи в ръката на Клои.

— Вземи, започни с това — каза й.

Доматът не приличаше на нищо, което Клои бе виждала до този момент, закръглен и издут, повече хоризонтален, отколкото вертикален, с вдлъбнатини, спускащи се от горната част по страните му, напъващи се на места, готови да избухнат. Имаше червено, разбира се, но от художническа палитра на вариации, тъмногранатово до почти оранжево, с ивици в зелено и жълто. Успокояващата му тежест изпълни ръката й, вдлъбнатините се плъзнаха между пръстите й. Тя натисна леко, после спря, като усети кожата да потъва под допира й.

— Това се нарича домат бижу — обясни Лилиан на курса. — Обикновено може да се намери през август и септември, но днес имахме късмет.

Въздухът започваше да се изпълва със сладостната пикантност на печената царевица, с нежните шепоти на тортилите, които отскачаха, после се приземяваха в тигана, и с приглушения разговор между Абуелита и Антония, нещо за баби, поне така звучеше. Клои сложи домата на дъската за рязане. Изненада се, като установи колко много привързаност изпитва към странната му издутост. Тя изпробва острието на ножа и повърхността поддаде бързо и чисто, като разкри плътната вътрешност, а по дървената дъска потекоха сокове заедно с няколко семена. Хванала ножа здраво, тя го прокара в гладък, последователен разрез през дъгата на домата и от едната страна падна стегнат резен.

— Добре — похвали я Лилиан и Клои продължи резен след резен, удивена от нейната способност да създаде шест деления през зеленчука пред нея, после да вземе резените и да ги превърне в малки, прилежни квадратчета.

— Време е за почивка. — Абуелита донесе на Клои тортиля от котлона. — Хвани я в шепа — нареди тя, — сега потъркай края на блокчето масло по нея и я поръси с малко сол.

Клои поднесе тортилята към устата си и вдъхна заоблената, топла миризма на царевица и топящо се масло, нежна като майчина ръка, която се движи по гърба на почти заспалото си дете.

— Защо някога би искал да ядеш нещо друго? — попита Клои, когато я изяде.

— Може би салца — отбеляза Лилиан и подаде на Клои кориандъра, от който капеше вода.

 

 

Когато се смеси, салцата беше празненство на червеното, бялото и зеленото, хладна, свежа и жива. На тортиля с малко натрошено бяло queso fresco^[5] беше едновременно удовлетворяваща и вдъхваща енергия, изпълнена с тъкани и приключения, като детство, държано в ръка.

Клои задържа своята тортиля над малка чиния и проследи как капките от доматения сос и маслото се стичат върху белия порцелан. Учениците се бяха смълчали, погълнати от храната в ръцете си. Абуелита и Лилиан стояха при плота, наведени една към друга, и тихичко разговаряха, докато Антония махна последните тортили от тигана и ги сложи на купчина под бяла кухненска кърпа, за да останат топли.

Беше като картина, помисли си Клои. Рецепта без думи. Стоеше неподвижна, усещаше кухнята около нея, чувстваше енергията, която излъчваше помещението, която щеше да задържи до следващия следобед, когато щяха да дойдат готвачите, чистачите и клиентите, и щеше отново да стане нещо повече от натрупване на суетня и продукти, а храната, която готвят, щеше да стане смях и романтика, топла, ярка и златна. Тя се усмихна.

Лилиан се приближи и извади последния домат от чантата и го подаде на Клои.

— Мисля, че го заслужи.

 

 

Часът свърши. Абуелита през смях заяви, че е твърде стара да стои до късно, и се прибра вкъщи. Останалите си бяха тръгнали по един или двама, Клер измоли малко тортили да отнесе у дома за децата, Иън издърпа Том навън с думите, че иска да му зададе въпрос, Хелън и Карл предложиха на Изабел да я закарат.

В кухнята беше тихо, единствените звуци долитаха от купичките, докато Клои ги прибираше, и от движението на кърпата, докато Лилиан почистваше последните плотове. Вратата щракна затворена зад Антония, която отнесе последните дървени сгъваеми столове в навеса отвън.

— Може ли да те попитам нещо? — Клои посрещна Антония на вратата, когато влезе отново.

— Certo^[6].

— Толкова си красива — заекна Клои. — Аз не съм…

— Аххх… — Антония се усмихна и се обърна към Лилиан. — Може ли да ползваме тоалетната ти за момент?

Лилиан кимна утвърдително и Антония сграбчи чиста кухненска кърпа, хвана Клои подръка и я преведе през салона на ресторанта в малката зелена дамска тоалетна. Застанала пред огледалото, Антония взе шнолата, придържаща вълните на черната й коса, и сръчно прибра кестенявите къдрици на Клои от лицето й.

— Добре — каза тя, като закрепи шнолата в косата на Клои. — Сега вода.

— Моля?

— Лицето, ако обичаш.

Тя пусна топлата вода.

Клои напълни шепите си с топла вода и я поднесе към лицето си. Усети как горещината докосва кожата й, долови миризмата, леко металическа, зелена като помещението около нея. В пространството между ръцете и лицето й беше тихо и спокойно, чисто, безопасно.

— Сега сапун.

Клои разтърка сапуна между ръцете си, уханието на розмарин погъделичка носа й, сетне разтърка, изплакна и избърса лицето си в кърпата, която Антония й подаде, но се стресна, като видя плътните черни линии през бялото.

— Ancora^[7] — усмихна се Антония.

— Тя ще ме убие за тази кърпа.

— Използвай още сапун. И не, няма да те убие.

Накрая Антония омекна и Клои погледна в огледалото. Лицето й я гледаше открито, очите й бяха огромни и сини, а косата — леко удържана.

— Основни съставки — забеляза Антония, — само най-добрите.

— Но ти си красива — настоя Клои.

Антония се засмя нежно.

— Повтарях това на майка ми през цялото време. Тя стоеше в кухнята или копаеше в градината, а аз си мислех, че е най-красивата жена, която някога съм виждала. Не бях красива като девойка. А знаеш ли какво ми казваше тя?

Клои поклати глава.

— Казваше: Животът е красив. Някои хора просто ти напомнят за това повече от други.

 

 

Когато Антония и Клои се върнаха в кухнята, видяха, че Лилиан е извадила табла с шоколадови еклери от хладилното помещение.

— Специалитетът на Стейси. Има няколко останали от неделя. Искате ли да се присъдените към мен?

— Настина ли?

Антония и Клои нетърпеливо се настаниха около плота. Клои взе един еклер и го сложи в бялата чиния, която Антония й подаде. Прокара пръст по повърхността и усети плътния, тежък шоколад да се разтопява от пръста й в устата.

— Мммм. Кажи на Стейси, че са прекрасни.

— Най-много ми харесва пълнежът — отбеляза Антония, деликатно разчупи еклера наполовина и потопи пръст в крема в средата. — Майка ми все ме мъмреше, че изяждам първо вътрешността на пастите.

Мобилният телефон на Антония избръмча и тя погледна дисплея.

— Как го казвате? Като говорим за ангела… — Тя видя озадачените им физиономии. — Майка ми — обясни. — Извинете ме за момент.

Антония разтвори телефона си и отиде в салона. Клои чу гласа й, когато вратата се затваряше.

— Pronto? Sì, ciao. Sto bene, e tu?^[8]

Клои проследи летящата врата за момент, след като се затвори. Тя продължаваше да чува гласа на Антония, която бъбреше радостно.

— С майка ми никога не бихме говорили така — призна Клои, гласът й беше като кафе, оставено твърде дълго в кафеварката. Тя погледна към Лилиан. — А ти?

— Правихме го известно време. Тя почина, когато бях на седемнайсет.

Лицето на Клои се изчерви.

— Съжалявам. — И понеже беше млада и неспособна да не попита добави: — Какво направи?

— Готвих — Движението на ръцете на Лилиан обхвана кухнята и салона отвъд. — И бях късметлийка — имах Абуелита в живота си.

Тя сложи ръка на рамото на Клои за момент, после взе таблата и я отнесе в хладилното помещение, а Антония се върна през летящата врата, заливайки се от смях.

— Майка ми обича да ми се обажда по това време — обясни на Клои. — Казва, че е единственото хубаво нещо в това, че живея толкова далеч — може да ми пожелае добро утро и лека нощ по едно и също време. Утро за нея, нощ за мен. И всеки път иска да знае кога ще се прибера да се омъжа за Анджело.

— Чакай — прекъсна я Клои. — Кой е Анджело?

Лилиан, която тъкмо излизаше от помещението, вдигна едната си вежда.

— О, той е готин. Симпатичен човек. Но не иска да се жени за мен, нито аз искам да се омъжвам за него.

Лилиан и Клои се спогледаха.

— Знам кого искаш. — Гласът на Клои беше закачлив. — Но дали някога ще събере смелост да предприеме нещо?

Антония се изчерви.

— Стига, Клои — забележката на Лилиан беше разредена от усмивка, която тя не успя да сдържи. — Всички знаем, че някои хлябове просто се нуждаят от повече време да се надигнат.

Клои се засмя.

— Да, ами може би тогава е време да се сбута тестото.

* * *

Клои се прибра у дома почти в полунощ. Джейк я чакаше в кухнята.

— Мислех, че работиш в понеделник вечер — подкачи го тя.

— Не и до толкова късно. — Той се вгледа по-отблизо в нея. — Изглеждаш по-различно. Къде беше?

— С приятели. — Тя прочете изражението му. — Ходя на курс, ясно?

— Какво, да не би да се подготвяш за колеж? — Сарказмът се сгуши като котка в гласа му.

— Курс по готварство.

Лицето на Джейк се затвори толкова бързо, че Клои чу щракването във въздуха.

— Аз съм готвачът — заяви той.

Клои се облегна на касата на вратата, усещайки линията на дървото по гръбнака си. В ръката си носеше домата, който Лилиан й беше дала, тежестта му беше стабилна и успокояваща.

— Мисля, че и аз мога да съм.

— Има само един главен готвач в кухнята, Клои.

Клои премисли изказването му за момент.

— Знаеш ли — каза накрая, — аз също си го мислех.

Остави домата внимателно на плота, мина покрай Джейк и влезе в спалнята, където започна да прибира дрехите си в кафяви хартиени пликове. Джейк не помръдна. Когато стигна до входната врата, тя се обърна към него и кимна към кухненския плот.

— Това е хубав домат — не е нужно да го смесваш с нищо.

Излезе, затръшна вратата на апартамента след себе си и се облегна на касата.

— О, мамка му — каза тя и се изсмя. — Какво ще правя сега?