Ерика Бауърмайстър
Училище за вкусове и аромати (5)

Антония

Антония приближи с колата си адреса, който беше записала в тефтера си, и спря изумена. В шахматен квартал от занаятчийски бунгала и тухлени къщи с бръшлян от 50-те години, старата викторианска къща се извисяваше голяма и възхитителна въпреки очевидните години на износване, талковата боя, заплетените храсти рододендрон и отливни тръби, висящи разхлабени във въздуха като ръка, уловена насред махване. Беше невъзможно да гледаш къщата, без да изтриеш годините и постройките около нея, без да си я представиш разположена насред обширен участък земя с изглед към дълги, вълнообразни хребети зеленина, спускащи се към водата и планините отвъд. Дом, построен от безумно влюбен мъж за жена, на която е обещал света.

Около къщата арки водеха към цветни лехи и овощни градини с кукленски размери, към покрити с мъх каменни пейки, към кръгла ливада. Антония знаеше, че градините нямат нищо общо с работата й като дизайнер на кухни. Въпреки това тя не можеше да се удържи да се разходи из тях, една след друга, като приказки в обичана детска книжка, дори това да значеше, че трябва да остави окаляните си обувки на предната врата, когато накрая влезе в къщата.

Звукът от затварянето на вратата зад нея отекна от високите тавани в антрето и нагоре по широкото дървено стълбище, водещо към втория етаж. Клиентите й нямаше да са първите хора, които променят къщата, забеляза тя, като се огледа. Балатум на черни и бели квадрати превръщаше предния вестибюл в шахматна дъска, салонът вдясно от нея беше в стряскащия оттенък на обички. Но в дневната вляво тя видя тънките отрязъци от оригиналния дъбов под и три еркерни прозореца, обрамчващи група от древни черешови дървета, извиващи възлести клони към небето. Тя прекоси тържествената трапезария, оставена на произвола без масата и столовете си, и влезе в кухнята, която беше причината за посещението й.

Беше щедро помещение с още един еркер за малка маса за хранене, която изглеждаше като поставена в самата градина, и с пространство в средата за голяма, белязана от битки дървена работна маса, която претендираше за собственост с вида на отдавнашна окупация. Но, изглежда, поривите на предишните собственици за преправяне се бяха разпрострели и до кухнята. Съдейки по фалшивите дъбови шкафове и оранжевия пластмасов плот, по балатума в цвят на авокадо и тюркоаз, Антония предположи, че е седемдесетарски изблик на творческа енергия. Въпреки това шкафовете можеха да бъдат сменени, а пространството беше много добро. Много добро.

Антония се приближи до масата за готвене и прокара с нежност пръсти по изтърканата й повърхност, после погледна към другия край на кухнята, където огромно тухлено огнище, почерняло от годините и от употреба, беше разположено самостоятелно в триметрова стена — от едната му страна имаше гигантска печка с шест дюзи, а от другата кресло до прозореца, гледащо към издигащите се лехи на изоставена кухненска градина. Антония се приближи до огнището и леко докосна саждите с пръсти, в очакване на миризмата на дим и наденички, на звуците на сокове, които капят и съскат по нагорещеното дърво отдолу.

Входната врата се отвори и тя чу нетърпеливите гласове на клиентите й, които прекосяваха къщата.

— Антония, тук ли си вече? — Сюзън влезе в кухнята с целеустремена стъпка. — Ето те и теб! Нали къщата е приказна?

Антония кимна, изправи се и преди да се пресегне да се ръкува със Сюзън и бъдещия й съпруг, тайно избърса ръце отзад на черните си панталони.

— Искам да кажа, ужасна е — засмя се Сюзън. — Ще трябва да преправим всичко, разбира се. Искам да кажа, тези шкафове и пода, и това огнище, за бога, но ще си заслужава, когато приключим.

Антония кимна. Винаги кимаше на този етап, наистина нямаше какво друго да се направи.

— Мисля си за нещо минималистично, индустриално. Много неръждаема стомана — обожавам неръждаема стомана — с циментов под и черни шкафове. — Ръцете на Сюзън ръкомахаха и сочеха. — Никакви дръжки — мразя дръжки — и може би няколко редици открити метални лавици над плотовете. Там горе можем да слагаме чинии и новите тенджери и тигани. — Тя се обърна към годеника си, който се усмихна и кимна.

Антония изчака с идеята, че може би ще последва още, но явно това беше краят.

— Така че просто ще те оставим за известно време да направиш твоето вълшебство. С Джеф и бездруго трябва да отидем да говорим за банята. Ще трябва да префасонираме цялата трета спалня, за да получим приличен апартамент! — И след още една усмивка тя изчезна.

— Къщата е хубава — каза Джеф на Антония, преди да тръгне.

— Да — отвърна тя сърдечно. — Хубава е.

Антония остана в кухнята, като се опитваше да наложи в съзнанието си очертанията на идеята на Сюзън над съществуващата кухня, но правите линии непрестанно се блъскаха в еркера, острите ръбове се набръчкваха от възглавничката на креслото до прозореца, от заобления гръб на въображаем стол, затоплен и смекчен от огнището, което някак си при всяко повторение така и не отстъпваше място на образа, който Сюзън бе представила.

През четирите години на Антония в Америка, четирите й години на проектиране на кухни в осемдесетгодишни вили и колониални имения, в съвременни апартаменти и сгради в тюдорски стил с куклени размери, това беше първото огнище, което виждаше в къща, и тя откри, че се върти около него като дете около десерт, за който знае, че не е за него. Антония беше израснала в каменна къща, в която бяха живели поколения семейства, чиито стъпала бяха протъркали вдлъбнатини във варовиковите стълби, а миризмите на готвено се бяха просмукали в стените като марината. Беше й коствало години да свикне с идеята за къщи от дърво и все още крачеше нервно из стаите на бунгалото си под наем, когато ветровете бяха силни и свиреха пронизващо. Като наблюдаваше колко лесно може да бъде свалена стена, за да се отвори кухня към стая или трапезария обаче, тя бе започнала да оценява поканата за творчество, заложена в дървените конструкции — това донякъде компенсираше усещането й, че навярно нищо, над което работи, няма да се задържи задълго.

Но тук имаше огнище. То й напомняше за кухнята на баба й с печка в единия край и камина в другия, пространството по средата достатъчно дълго и широко да побере дървена маса за дванайсет души и кушетки по протеженията на помещението. Частта за готвене на баба й беше скромна — мъничък умивалник, без миялна, къс плот — но оттам излизаха тортелини, пълни с месо и индийско орехче, покрити с масло и салвия, меки възглавнички ньоки, печени пилета, изпращащи ухания на лимон и розмарин, които се промъкваха по задните улици на малкия град, хляб, който даваше на гостуващото внуче повод да тича до кухнята в студените утрини и да се сгушва до огнището с комати топла, прясно опечена закуска в двете ръце. Колко пъти като малка беше седяла до огъня и беше слушала звуците на жените в другия край на кухнята, ритмичното почукване на ножовете им върху дървените дъски за рязане, тракането на лъжиците в дебелите керамични купи и винаги техните гласове, любящи, спорещи, възклицаващи шумно в смях или престорен ужас на някоя от селските новини. В течение на деня жегата от огнището се разпростираше през кухнята до топлината от печката, докато стаята се изпълнеше с ароматите на дима от дърво и на месото, къкрещо от часове. Дори като дете Антония знаеше, че когато двете страни на кухнята се срещнат, значи е време за вечеря.

Застанала в кухнята на Сюзън и Джеф, стомахът й се сви от мъка по дома. Не беше осъзнавала колко силно е усещането, колко много копнее за всичко, което това огнище, тази износена дървена маса означават за нея — живот с език, който се търкаля от устата като милувка, живот с къщи, които подхранват и сърцето, и окото.

— Ще се получи ли? — попита Сюзън, която се върна в кухнята с лице грейнало от планове. — Искам да кажа, знам, че е малка, но ако я направим както трябва, ще има място и за двама ни да готвим и…

Джеф погледна Антония унило.

— Което, предполагам, означава, че ще трябва да се научим?

— Ама, разбира се! — възкликна Сюзън. — Имам страхотни готварски книги в списъка с подаръци за сватбата!

Антония се усмихна любезно.

— Ще нахвърлям няколко скици. Да се срещнем тук, да кажем, след седмица?

— Това е фантастично. — Сюзън отваряше шкафовете и се извърна със смях. — Наистина тук е просто ужасно. Толкова се радвам, че разбирате какво търсим.

 

 

— Не знам как да го направя — призна скръбно Антония на шефа си.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Тя не иска място, където да готви. Иска кухня, в която да я виждат хората.

— Имала си вземане-даване с такива клиенти и преди — повече от веднъж, и си се справяла прекрасно.

— Но тази кухня трябва да я видиш. Не мога да я разбия на пух и прах.

— Но това не е твоята кухня, Антония, и те са клиентите. Трябва да виждаш през техните очи. Или — добави закачливо — да изнамериш начин да ги накараш да видят през твоите.

 

 

Когато Антония чу Лилиан да обявява, че тази вечер часът по готварство ще е посветен на приготвянето на вечеря за Деня на благодарността, потрепери. Беше дълъг уикенд, не беше по-близо до изготвянето на проект за кухнята на Сюзън и Джеф, отколкото когато за пръв път влезе в къщата. Надяваше се да работи и да избегне празнуването на Деня на благодарността. За четирите й години в Америка всеки път я канеха на едно или друго тържество по случай празника. Американците, изглежда, обожаваха да споделят културните си традиции сякаш бяха лъскави нови коли или бебета. Всяка година Антония седеше на маса, отрупана с храна, наблюдаваше как купите за сервиране с размера на кошове за пране се предават от единия до другия край, буци картофено пюре, лук със сметана, боровинков сос, пълнени хлебчета, батати, разбити с яйца и сметана, и късове пуйка цопват едно след друго във вече пълна чиния. Явно целта беше да изядеш колкото се може повече, преди да заспиш. Донякъде имаше смисъл да е така за празник, отбелязващ оцеляването по време на глад, и всички явно се наслаждаваха на цялото това разточителство, но тя не можеше да се сдържи да не се чувства неудобно от храната, натъпкана като имигранти в трета класа на параход. Седнала в кухнята на Лилиан, знаеше, че лицето й е издало мислите й и бързо ги потисна.

— Всъщност тази вечер ще изпробваме нещо по-различно — обяви Лилиан, като се усмихна на Антония. — Вярвам в традициите — те ни поддържат заедно, като костна структура, но е лесно да забравиш какво действително представляват. Понякога трябва да ги погледнем от различна гледна точка, за да ги преоткрием.

Лилиан съсредоточи вниманието си върху лицата им.

— И така, каква е същността на Деня на благодарността?

— Това е празник на събирането — сърдечно рече Хелън. — Всички тези различни хора, които са едно семейство, всеки със свой живот.

— А в моето семейство — обади се Клои с нотка горчивина в думите — всеки си е същият, а ако не — ядеш достатъчно и не забелязваш. — Клои огледа останалите курсисти. — Съжалявам, Хелън.

— Ами — предложи Лилиан, — ето ви идея: вместо да мислим за хората, защо да не подходим към храната, която ще приготвяме, като към списък с гости за вечеря — всяко ястие е поканено заради собствената си индивидуалност, всички те се подчертават взаимно така, че да направят яденето по-интересно. И никога не знаете, може би, ако се отнасяте към храната по този начин, хората ще ви последват. — Тя взе да раздава наръч от менюта, изписани на плътна бяла хартия. — Ще изпробвам това в ресторанта тази година. Реших, че ще е забавно да направим суха тренировка с курса.

Антония погледна листа, който получи, и прочете:

Вечеря за Деня на благодарността

Равиоли с тиква

Пълнени пуешки гърди с розмарин, боровинки и панчета

Полента с горгонзола

Зелен фасул с лимон и кедрови ядки

Еспресо с шоколадови бишкоти

— Различно е, съгласна съм — отбеляза Лилиан, — но в крайна сметка ще видите, че почти всички традиционни съставки за Деня на благодарността са налице — дори индианската царевица, — но просто не по начина, по който може би очаквате. Ще видим на какви мисли за празника ще ви наведе това меню.

— И така, има доста работа, затова ще се разделим на отбори и можете да сравнявате бележките си по време на вечеря. Всъщност този път ще ви раздам рецепти, макар да ми се струва, че пак ще ви се сторят малко нетипични. — Очите на Лилиан се смееха. — Иън и Хелън, искам да се заемете с равиолите. Антония и Изабел, вие сте на пуйката. Карл и Том, на вас възлагам полентата. А, Клер и Клои, вие отговаряте за бишкотите. Подготвила съм ви рецептите и продуктите на различни работни места, аз самата съм тук, ако имате някакви въпроси.

След тези думи Лилиан отвори фурната и извади парче печена тиква, соковете й цвърчаха на дъното на тавата.

— И само още едно нещо — добави Лилиан, — тази вечер ще ядем бавно, по едно блюдо, когато стане готово. Всеки гост на масата трябва да се почувства оценен.

Антония и Изабел застанаха на тяхното работно място, сребристата коса и бледосините очи на Изабел правеха тъмната коса и маслинената кожа на Антония още по-наситени. Пред тях на плота лежаха купчина блестящи пуешки гърди, тъмнозелени клонки розмарин, сметановобели скилидки чесън, набръчкани сушени боровинки, резени розово-бяла панчета, сол, пипер, зехтин.

— Да знаеш — отбеляза Изабел като представяне, — преди да започнеш да готвиш с мен, трябва да ти кажа, че напоследък загубвам пътя.

Ръцете на Антония спряха движенията си сред продуктите. Тя погледна спокойно Изабел.

— Загубена си? — попита нежно.

— Не — отвърна Изабел. — Просто невинаги съм сигурна къде съм. Спомените те придържат към земята, нали? А напоследък аз — тя докосна сушените боровинки с върха на пръста си — съм малко лека на краката си.

Антония взе клонка розмарин и я поднесе под носа на Изабел.

— Помириши — каза й.

Изабел пое аромата и лицето й се отвори като грамофонче.

— Гърция. — Думата бе съпроводена с въздишка. — Меденият ми месец. Имаше розмаринови храсти по пътеката към малката ни каменна къща. Една сутрин градинарят дойде и ги подкастри и с часове правихме любов в зеления въздух. — Изабел млъкна засрамена и погледна Антония.

— Това е прекрасно — поощри я Антония.

— Но може би ти трябва да държиш ножа, скъпа — подметна Изабел. Взе листа, който Лилиан им беше дала, и се засмя. — Ето, това е идеята на Лилиан за рецепта.

На листа пишеше: „Вземете продуктите на плота, нарежете ги, както трябва. Разрежете пуйката като пеперуда и я подправете отвън и отвътре, както ви харесва. Направете пакет. Пратете го.“

— Ще се справим с това — увери я Антония.

Тя накълца подправките и чесъна, острият нож правеше бързи, фини разрези, изпълвайки въздуха около тях с ухания на гори, пръст и горещо слънце. Изабел разтвори пуешките гърди като пеперуда с разперени криле, а Антония плъзна ножа през месото. Започна от средата, режеше успоредно на дъската, разполовяваше всеки отрязък, а той се разтваряше отново на две тънки ивици като поредица пеперуди. По празното платно на пуйката Изабел посипа сол и пипер, а след това фините парченца чесън и розмарин. Двете жени погледнаха боровинките.

— Знаеш ли… — подзе Антония.

— Трябва им нещо — съгласи се Изабел.

— Шери?

— Лилиан каза, че играем с традицията, нали?

Взеха бутилка от кухненския шкаф и сипаха известно количество в малка чиния, след което добавиха сушените боровинки. Жените наблюдаваха как боровинките нарастват и омекват, докато поемат течността.

— Да ги оставим да покиснат малко — предложи Изабел и потопи пръст в сместа да я опита.

— Вечерни събирания — каза тя — с малки чашки шери за аперитив. Мъжът ми водеше секретарката си.

— Съжалявам — Антония докосна китката й.

— Жалко е, че нямаш думата кои спомени да губиш — отбеляза Изабел. — Имаше един скулптор по-късно, но сега невинаги успявам да го намеря в главата си…

— Почакай тук, само за минута.

Антония прекоси кухнята до мястото, където Иън и Хелън работеха над пастата за равиолите.

— Имате ли нещо против да взема на заем малко от това? — попита тя, посочвайки към грамадата тесто, меко и посипано с брашно.

Иън я погледна объркан, но Хелън се усмихна.

— Разбира се, скъпа. Каквото ти трябва.

Антония занесе трофея си обратно при Изабел, където притисна тестото нежно на плота в гладък, плосък овал.

— Ето — каза й, взе пръстите й и ги плъзна по повърхността на пастата, — може би това ще ти помогне да си спомниш.

Очите на Изабел грейнаха блестящо сини.

— Благодаря ти — каза тя и притихна за момент.

Те изцедиха боядисаното в червено шери от боровинките, като междувременно го опитаха. Изабел посипа набъбналите боровинки като дълга рубинена огърлица през розмарина и чесъна, Антония добави тънка струйка млечнозелен зехтин, накрая покри сместа с резени прозрачна розово-бяла панчета. Заедно навиха пуйката с върховете на пръстите си и добавиха от външната страна допълнителен слой подправки и панчета. Когато свършиха, Антония хвана месото, а Изабел го овърза с бял памучен конец.

— Шерито е виновно — отбеляза тя, оглеждайки работата си. Увиха пуйката във фолио и тя наистина заприлича на подарък, който сложиха във фурната.

— Поздравления — похвали ги Лилиан, като подаде на всяка по чаша пенливо просеко. — Сега, щом вече привършихте с ножовете, можете да пийнете по чашка. Пастата е почти готова. Елате да ми помогнете за салона.

Лилиан беше издърпала няколко от по-малките квадратни маси и ги беше обединила в дълга правоъгълна, която се простираше по протежението на салона, а покривката отгоре беше колосано бяло снежно поле. Изабел сгъна салфетките от същата тежка материя в остро нагънати триъгълници и ги постави да отбелязват всяко място. Донесе и сребърни прибори и бели чинии за вечеря. С помощта на тънка свещ Антония запали свещите, поставени по дължината на масата, техният жълт блясък се отразяваше в плътните, неравни стъкла на старите прозорци.

Останалите от групата дойдоха от кухнята, водени от сияещите Иън и Хелън, които носеха голямо димящо плато. Иън държеше чинията за сервиране, докато Хелън внимателно поставяше във всяка бяла чиния пет квадрата равиоли не по-дебели от хартия, с набръчкани краища, повърхностите им — целунати с разтопено масло и посипани с парченца шалоти и лешници като ориз, хвърлен на сватба.

Всеки зае мястото си на масата.

— Честит Ден на благодарността на всички — поздрави ги Лилиан, вдигнала чаша.

Те поседяха за миг и просто гледаха. Уханието от чиниите им се надигаше с последните остатъци пара, маслото довяваше шепота на шалоти и лешници. Антония поднесе хапка към устата си. Бързо схруска лешник и после пастата премина по-леко към зъбите й, тиквата се разтопи по езика й, топла и наситена с нежните, пикантни подмолни нотки на индийско орехче. Чувството беше като да се прибереш у дома и тя се отпусна на стола си с въздишка на щастие. Огледа масата, чудейки се за какво ли мислят другите курсисти, наблюдаваше ги как се хранят бавно и още по-бавно, като се съсредоточават само върху вкусовете в устата си, забравили за масата пред тях. Погледът на Иън улови нейния.

— Харесват ли ти? — попита го. — Равиолите?

— Повече от хубави са — отвърна той запленен. — Не мога да повярвам, че с Хелън направихме това.

— Хайде сега — намеси се Хелън със смях две места по-надолу от нея.

— Знаеш какво искам да кажа — отвърна Иън. Той замълча, сетне отново погледна към Антония. — Така ли се храниш през цялото време?

— Не… — отвърна тя колебливо.

— Така се храниш, нали? — рече бързо той. — Или поне така си се хранила. Мисълта ми е, че това обяснява доста.

— Какво?

— Защо ти си… — Иън се запъна. — Няма значение.

— Той казва, че си красива — прозаично отбеляза Изабел и сложи още една хапка в устата си.

— Ахх… — Антония сведе поглед с лека усмивка на лицето.

Пуйката се появи от фурната, соковете цвърчаха в металната опаковка.

— Хайде — Антония подкани Изабел, — наведи се. — Тя отвори намачканото фолио и Изабел вдъхна, докато парата галеше лицето й.

— Коледа — каза Изабел. — Баба ми винаги приготвяше цялата вечеря с продукти, които тя е отгледала, освен пуйката, нея взимаше от съседката. Обожавах да се разхождам из градината й след вечеря, изглеждаше жива, дори през зимата. Тя все казваше, че розмаринът расте в градината на силна жена. Нейният беше като дървета.

Те оставиха пуйката да се досготви извън фурната и отидоха да погледат останалите. Клои и Клер разговаряха радостно, обвити в сладостното ухание на шоколад. Бяха извадили от фурната нещо, което приличаше на дълъг, тънък блат за лъскава торта, и го режеха на парчета, които завъртаха на тавата за сладки и те като по вълшебство внезапно се преобразяваха в традиционни овални бишкоти.

Наблизо Карл и Том се съветваха над тенджерата с полента, която изстрелваше малки куршуми от гореща течна царевица във въздуха. Антония забеляза, че за миг изражението на Том беше загубило тъгата, която лепнеше по него като подпис.

— Прекалено топла е! — възкликна Карл.

— Хайде да намалим котлона. Струва ми се и че е време да добавим горгонзолата — предложи Том, като взе трохи млечно сирене със сини венички като мрамор.

Антония надникна над рамената им. Полентата беше врящ казан от лято, наситеножълта на фона на черната тенджера. Карл разбъркваше с дървена лъжица с дълга дръжка и с дупка в средата, докато Том пускаше ситни парченца сирене, които оставяха бели следи на комети, докато се разтапяха в подвижната жълта маса. Наблизо Лилиан изцеждаше лимон върху планина от зелен фасул, струящ пара в бяла купа.

— Антония — каза тя, — може ли да се погрижиш за кедровите ядки?

Антония хвана дългата дръжка на тигана върху печката и го разтръска бързо да обърне кедровите ядки, които покафеняваха на сгорещения котлон. Още няколко подмятания и бяха готови. После ги поръси върху зеления фасул като конфети, подхвърлени точно в дванайсет часа на Нова година. Вдигна поглед и видя, че Том я наблюдава и изражението му отново е изпълнено с тъга. Изгледа го въпросително.

— Няма нищо — рече той, поклащайки леко глава. — За миг ми напомни на някого.

— Това лошо ли е? — попита Антония загрижена.

— Не — отвърна Том, а лицето му се проясни. — Хубаво е.

— Готови ли сме? — обади се Лилиан, като отвори вратата към салона. Те влязоха като на парад с купи и плата, вдигнати високо във въздуха.

— Как ви се струват нашите гости за вечеря? — попита Лилиан курса, след като първите възгласи бяха отстъпили място на тихи въздишки на удоволствие. Темпото беше лежерно, всеки на масата хапваше бавно, съзерцателно. Пуйката лежеше на парчета в чиниите им, беше в най-бледото розово със спирали от подправки и панделки панчета, прокарани през тях. Полентата беше ярка цветна прибавка, а свежата нотка на зеления фасул с лимон даваше контраст във вкуса на меката, пищна тъкан на топлото царевично блюдо.

— Това не е ядене — отбеляза Иън. — Трябва да има своя собствена дума.

Бяха се разбрали никой да не си сипва сам вино, така че се редуваха да обикалят около масата, да пълнят чаши, като спират за моментен разговор на приглушен глас с един или друг човек. Дори Клои получи малко вино, макар още да нямаше двайсет и една.

— Не знам, Клои — пошегува се Иън, — може да си навлечем големи неприятности заради теб.

Изабел се надвеси през масата към Клои.

— Когато бях млада, не се тревожехме за такива неща. Но от друга страна — добави тя с намигване, — може би затова сега не си спомням толкова много.

Щяха да забравят за бишкотите, само че Клои толкова се гордееше с тях, че придърпа Лилиан в кухнята да направят еспресо, което донесоха на масата в малки бели чаши с хрупкавия овал на шоколадова бишкота в чинийката.

— Ето това беше прекрасен Ден на благодарността — заяви Карл и се облегна доволно на стола си, след като остави празната си чашка от кафе.

— Знаете ли, все си мисля, че празникът е като кухнята — отбеляза Лилиан. — Важното е какво ще излезе от нея.

Антония се замисли за миг и се усмихна.

— Ама, разбира се — каза тихо на себе си.

 

 

Минаваше доста след единайсет, когато си тръгнаха от ресторанта — виното, храната, разговорите от вечерта ги топлеха даже когато навлязоха в студения тъмен въздух.

— Тя не ни попита какво сме научили за Деня на благодарността — забеляза Иън.

— Искаше ли да го направи? — попита го Хелън.

Клои дружески пъхна ръка под ръката на Иън.

— Обзалагам се, че много си харесвал да решаваш тестове в училище — подразни го тя.

— Просто искам да знам дали трябва да чакам до Деня на благодарността, за да ям така отново. И ако не го направя, дали Денят на благодарността ще си остане специален?

Антония се приближи от другата му страна.

— Не. И да. — Очите й срещнаха неговите за кратко, щастливо. Всички стигнаха до портата и Антония зави и пое наляво към колата си.

— Buonna note, Antonia^[1] — провикна се Изабел в нощта.

— Sogni d’oro^[2] — долетя в отговор гласът на Антония.

 

 

Антония чу Сюзън и Джеф на верандата, преди да влязат в къщата.

— Нямам търпение да видя чертежите — казваше Сюзън, докато отваряше вратата. — Тя… О, боже мой, каква е тази невероятна миризма?

Сюзън и Джеф стигнаха до кухнята и спряха, загубили ума и дума. Балатумът в помещението пред тях беше изтръгнат и отдолу се показваше чамов под, зацапан с лепило, но въпреки това топло червено-златист. Малка маса, застлана с жълта провансалска покривка, бе разположена като тайна при еркерния прозорец, железен чайник, пълен с вода, вреше бодро върху огромната черна печка. В средата на стаята дървената маса за готвене беше покрита със снежна буря от брашно и поредица от червени керамични купички, а в огнището на грил, сложен върху сияйно легло от ароматни пръчки, се готвеха и цвърчаха мариновано пиле и патладжан.

— Идвате точно навреме — посрещна ги Антония. — Наметнете престилки и може да ми помогнете да довърша равиолите.

 

 

Сюзън отопи последните месни сокове от чинията си с парче хляб. Обичайно пригладената й руса коса се беше накъдрила около лицето й във влажния въздух на кухнята. Отстрани на черната й пола имаше следи от брашно, а пък когато седна на масата, бе забравила да свали престилката си.

— Това беше удивително — простена тя. Джеф я погледна и се усмихна, пресягайки се през масата да хване ръката й.

— Ще ни готвиш ли така винаги? — обърна се Сюзън към Антония.

— Мисля, че ще готвите един за друг, в тази кухня.

— Да — съгласи се Джеф.

— Добре — рече сърдечно Сюзън. Тя отпи спокойно, замислено от червеното си вино. — Но можем да сменим шкафовете, нали? Моля те! О, почакай — охо, това ще е страхотно, — мислиш ли, че можем да намерим снимка на оригиналната кухня и да видим как са изглеждали старите?

Джеф вдигна чашата си към Сюзън.

— Това е моето момиче.

* * *

Антония влезе в дървеното си бунгало, съблече си палтото и набра номер на телефона.

— Получи се — каза тя щастливо в слушалката. — Благодаря ти, че ми помогна, как го каза — да изтръгнем? — пода. Не знаех на кого да се обадя.

— Пак заповядай — отвърна Иън.