Ерика Бауърмайстър
Училище за вкусове и аромати (11)

Епилог

Входната врата на ресторанта стоеше отворена, светлината се разливаше по верандата и в градината. Извън портата светът се суетеше, тичаше към банката, преди да затвори, слизаше от автобуса след работа. Вътре градината беше притихнала и спокойна. Дървените столове бяха празни в прохладния вечерен въздух в началото на април, клонките на черешовите дървета висяха натежали от розови и бели цветове, венчелистчетата им се сипеха като пролетен сняг по жълтите нарциси отдолу.

В салона масата беше наредена за десет души. Учениците пристигаха, вървяха по пътеката, подвикваха си поздрави един на друг и естествено гравитираха по посока на кухненската врата отзад само за да пренасочат стъпките си със смях на удоволствие към предния вход на ресторанта, където ароматът на пресен хляб и цитруси ги приканваше.

— Тази вечер определено сме по-така — отбеляза Карл, като влизаше. Той подаде на Лилиан букет кремави рози, смесени с лавандула и розмарин. — Това е за теб.

— Колко красиво — възхити се Лилиан, гласът й беше огрян от изненада.

— Основните съставки — заяви Хелън и я целуна по бузата.

— Само ще налея вода за тях — нежно каза Лилиан и отиде в кухнята за кана, в която да ги натопи.

Изабел се приближи към двойката, очите й танцуваха, а ръката й беше положена на рамото на Клои.

— Хелън и Карл, искам да ви представя новата си съквартирантка.

— Аз съм като кученцето, което се появило на входната врата — ухили се Клои.

— И получило много повече от това, за което се пазарило — добави Изабел с кикот.

— Това е чудесно — отвърна Хелън, кимайки удовлетворено. — И, Клои, ти просто изглеждаш прекрасно тази вечер. — Клои сведе брадичка, на лицето й разцъфна лека усмивка.

— Струва ми се, че ти не си единствената, която ще се сдобие с нова съквартирантка, Изабел — вметна Карл, като вдигна вежда по посока на Антония и Иън, които разговаряха до еркерния прозорец с преплетени пръсти.

— Е, време беше — заяви Клои, връщайки се във форма. — А къде е Клер?

— Ето ме, ето ме — бавачката закъсня — обясни току-що появилата се Клер през смях. Тя водеше със себе си висок мъж с къдрава руса коса. — Искам да представя на всички ви съпруга си Джеймс. Той е слушал толкова много за вас, че ми се стори съвсем в реда на нещата да дойде, а и Лилиан каза, че може.

— Джеймс — каза Клер, като го поведе към вратата за кухнята, — това е Лилиан.

Докато Лилиан притягаше ръка да се запознае с него, Клои дотича и дръпна Клер.

— Клер, нужна ми е помощта ти за салатата — настоя тя.

Лилиан се обърна към Джеймс:

— Имате прекрасна съпруга.

— Благодаря ви — отвърна Джеймс. Погледът му обходи помещението, пое дървената ламперия, дългата маса, градината през прозорците, трептяща на светлината от здрача. — Тя каза ли ви, че се сгодихме тук?

— Да — отговори Лилиан с усмивка. — Това ме прави щастлива.

— Тя беше щастлива да е тук. — Джеймс погледна към жена си, която се смееше с Клои в кухнята. — Благодаря ви.

— Единственото, което правихме, бе да готвим. — Лилиан се пресегна да изчетка оризовата каша, полепнала на рамото на Джеймс. — Вие свършихте тежката работа.

Том влезе през входната врата и Изабел се обърна да го посрещне.

— Том, моят бял рицар — каза тя, като пристъпи към него с протегната ръка. — Ще ме придружиш ли на вечеря?

— Реших, че в последния си урок трябва да отпразнуваме пролетта — обяви Лилиан, като излезе от кухнята с голяма синя купа в ръце. — Първите зелени неща, които поникват от меката земя. А и бездруго винаги съм смятала, че годината започва през пролетта, а не през януари. Харесва ми идеята да взимам първите аспержи за годината, набрани същия ден, и да ги слагам в топло кремообразно ризото. Това ястие празнува и двата сезона и ви превежда от единия в другия само с няколко хапки.

Подадоха си купата през масата, като използваха голямата сребърна лъжица да си сервират щедри порции. Следваше я купата със салата — прясна маруля, лилав лук и парченца портокал, фино подправени със зехтин, лимонов и портокалов сок. Тя бе заменена от кошничка с хляб, препълнена с резени ухаещ топъл хляб.

— Ям пролет — унесено отбеляза Клои, като отхапваше от аспержата. — Не мога да повярвам, че никога не съм обичала зеленчуци.

— Нещо ми подсказва, че това няма да ти се размине в къщата на Изабел — додаде Клер.

— Лилиан — провикна се Антония от другия край на масата, — исках да ти кажа, че имаш двама нови ученици за следващия курс. Току-що се ожениха.

— И се обзалагам, че по случайност имат красива нова кухня, в която да готвят — вметна Хелън. Антония кимна, изчервявайки се.

— Наздраве за кухните — заяви Карл.

— И за онова, което излиза от тях — добави Антония и вдигна чаша към Лилиан.

Чиниите от вечерята бяха празни, последните хапки бяха поети с въздишки на задоволство. Столовете бяха дръпнати назад и разговорите около масата лъкатушеха като притоци на голяма зелена река. Лилиан застана в единия край на масата и вдигна чаша, почуквайки я леко с ножа.

— Имам да направя съобщение — обяви тя. Масата притихна. — Ще имам нов чирак в кухнята си. Надявам се, че ще идвате често и ще опитвате храната й. — Лилиан се пресегна в ъгъла на помещението зад нея и извади бяла униформа на готвач, която постави пред Клои. Тя на свой ред вдигна поглед, а гордостта се разля по лицето й, докато курсът я аплодираше.

— О, милата сладурана — прошепна Изабел на Том, — мисля, че ще се разплаче.

— А сега кой е готов за десерт? — попита Антония. — Иън е направил нещо наистина специално.

Последната чиния беше измита, подът на кухнята блестеше. Клер и Джеймс, които бяха предложили да помогнат в почистването, бяха сложили престилките си в коша за пране и вече се отдалечаваха по пътеката, Клер облегната сънливо на рамото на съпруга си. Лилиан стоеше при дървената работна маса. Кухнята миришеше на вода и сапун, въздухът вибрираше от задружност и лека нотка на желание, едва доловима като шафран, прашно сладка като естрагон.

Беше хубав курс, помисли си Лилиан, и пролетта вече беше в дърветата. Новият курс щеше да започне скоро. Лилиан винаги изпитваше известна тъга на този етап, дори я очакваше. Този път обаче изпитваше по-голямо съжаление от обикновено. Откакто се помнеше, обичаше да е учител, човекът, който познава подправките, които ще събудят спомен, ще излекуват сърце. Харесваше й да пази знанието в сърцето си като тайна, да решава кой студент от кой дар се нуждае. Но този курс беше различен. Тези курсисти си даваха един на друг, протягаха се да се достигнат с такова благородство. Тя видя колко свързани са станали техните животи и разбра, че ще си останат такива. Къде в картината се вписваше учителят, чудеше се тя, когато вече нямаше курс? Лилиан нежно докосна върховете на розите и ги сложи в дълбока ниша до прозореца.

Учителят се вписва в кухнята, разбира се. Разтръсквайки глава на себе си, тя тръгна към задната врата.

— Лилиан?

Том стоеше в подножието на стълбите, яката му беше вдигната да се предпази от хладния вечерен въздух. В градина, пълна с череши, тя долови мирис на ябълки.

— Все още е рано — каза Том, гласът му се понесе през пространството към нея. — Искаш ли да се разходим? Имам история, която искам да ти разкажа.

Лилиан се загледа в стаята зад себе си, плотовете й бяха чисти, хладилното помещение — готово за доставките във вторник. Заслуша се за миг в тихото бръмчене на хладилника, в шепота на цветята във вазата. Изключи светлината и излезе от кухнята.