Ерика Бауърмайстър
Училище за вкусове и аромати (10)

Иън

— „При Лилиан“ — Гласът на човека, който вдигна телефона в кухнята на ресторанта, беше младежки и мъжествен. Звукът от чинии и гласове се разнасяше за фон. — С какво мога да ви помогна?

— Лилиан там ли е? Кажете й, че е Иън.

Телефонът издрънча на плота от неръждаема стомана и Иън се заслуша в гласовете на готвачите, разговорите им се промъкваха между звуците от кълцащи ножове и вода, стичаща се по чинии и зеленчуци. Гласът на Лилиан долетя по кабела.

— Иън? Какво има?

— Тя се съгласи за вечеря — какво да правя сега?

— Ще готвиш, Иън.

— Знам, но какво?

— Ами… какво изпитваш към нея?

— Тя е красива и умна и…

— Мисълта ми е — гласът на Лилиан беше търпелив, — какво искаш?

— Искам… — Иън замълча, след което гласът му се прочисти. — Искам я за остатъка от живота си.

— Значи така ще готвиш.

Талонът за подарък за готварския курс на Лилиан — плътна, елегантна картичка в шоколадов цвят — пристигна с писмо за рождения ден от майката на Иън предишния юли. След като отвори плика, Иън звънна на сестра си.

— Знаеш ли какво ми подари тя? Уроци по готварство. Достатъчно иронично ли ти се струва? Уроци по готварство от жена, която почти никога не е готвила, а когато все пак готвеше, изгаряше яденето, погълната от картината, над която работеше.

— Иън, обичам те. — Отзад Иън чуваше звука от малчуганите, които заявяваха победа или придобивка, трудно беше да се прецени. — Имаш рожден ден. Защо не си направиш подарък и не преодолееш това? Тя беше художник.

— Но защо готварство от всички възможни неща?

— Не знам — може би трябва да попиташ нея. — Сестрата на Иън замълча и той я чу да отнема повода за разпра от едното хлапе и да праща и двамата виещи съучастнически в другата стая. — Ще отидеш ли? На курса?

— Разбира се — гласът на Иън прозвуча предизвикателно дори за самия него, — някой трябва да се научи да готви в това семейство.

 

 

Когато Иън беше малък, той се промъкваше на тавана, който майка му ползваше като студио за рисуване. След мрака на стръмните тесни стъпала светлината на помещението грееше като слънчеви лъчи през цветни листенца, сияйна и златиста. Майка му стоеше с профил, осветен от прозореца, в едната ръка държеше четка и оглеждаше платното пред нея с преценяващо око. Все още скрит от частично затворената врата, затаил дъх, той чакаше, момента, който знаеше, че ще настъпи — когато изражението й ще се прочисти и ще стане радостно, а четката ще се пресегне първо към боите, а после към триножника.

През тези ранни години Иън свързваше миризмата на боя, плътна и упойваща, с щастието на лицето на майка му. Единствения път, когато го бяха мъмрили като дете — защото той като цяло беше много добро момче, никога не се пречкаше, от онези момчета, които винаги ще получават пълни шестици, за които родителите му хич не ги е грижа — беше когато се беше прокраднал на тавана, докато майка му и баща му разговаряха една вечер, и беше боядисал ръцете си, за да може да носи миризмата със себе си, мислейки си, че това ще му донесе въодушевлението, което виждаше у майка си. Баща му беше леко стреснат от своето момче със сини ръце, а майка му, след като му обясни, че трябва да внимава със специалната боя, му беше сложила собствен триножник в студиото си. Там той години наред работеше редом с нея — увлечен в извивките и формите, в оранжевите, зелените, жълтите и червените нюанси, в начина, по който четката разнасяше боята по плътните бели листа вестникарска хартия — докато не осъзна, че другите хора никога не виждат на платното това, което той е искал да покаже.

— Няма значение, миличък — успокояваше го майка му. — Не това е смисълът на изкуството.

Но за Иън, който се кланяше на олтара на яснотата, както може само момче, препускащо към зрелостта, точно това беше смисълът.

 

 

Когато беше на десет, Иън откри компютрите. Тогава в дома му нямаше компютри, майка му беше по-скоро развеселена, отколкото заинтригувана от идеята, а баща му използваше такава машина в работата си. Но приятел от училище имаше компютър и Иън беше поразен от мига, в който ръцете му докоснаха клавиатурата. Пред себе си имаше партньор с несекваща последователност, чиито правила бяха ненарушими, стига само да ги разбираш. А Иън ги разбираше.

Той тормози родителите си месеци наред, докато на следващата Коледа намери под елхата подарък с правилния размер. Седя до кутията от мига, в който я видя в четири сутринта на Коледа, докато най-сетне дойде време семейството му да отвори подаръците и той можеше да извади наградата си от стиропорната опаковка и да й вдъхне живот. От този момент нататък компютърът или някой от различните му наследници беше кралската особа в неговата стая. С годините и други компютри влязоха в къщата, но те просто бяха служители в живота на семейството — носители на поща, помощници за проучвания. Иън възприемаше компютъра си като най-добрия си приятел, такъв, който винаги безкористно ще отстъпи място на нов модел с по-добра памет, по-бърза мисъл. В къща, изпълнена с неопределеностите на цвета, първите компютри на Иън предлагаха успокоителен свят на черно и бяло.

 

 

Иън беше твърдо решен да не отива на курса по готварство на Лилиан неподготвен, затова прекара целия август в кухнята на апартамента си. Като софтуерен инженер той смяташе, че към готвенето, подобно на всеки друг процес, трябва да се подходи като към поредица от стъпки, които следва да бъдат овладени, основополагащи умения, които могат да бъдат приложени, особено когато човек се сблъска с хаоса на сложни рецепти, с мивки, препълнени с тенджери и тигани, с лавици червени и сребристозелени подправки, скрити в малки, кръгли бурканчета като пехотни мини на паметта.

Започна с ориз — чист, бял, елементарен, израз на математическа простота: 1 част ориз + 2 части вода = 3 части сготвен ориз. Нищо излишно, нищо загубено. Готвенето му изискваше само солидна тенджера и дисциплина, а той имаше и двете.

Беше същинско бедствие. Първо имаше твърде много дисциплина и оризът на дъното на тенджерата загоря, изпращайки тъжна, кафява миризма из апартамента, после пък имаше твърде малко и оризът беше разкашкан, отказваше да набъбне, без значение колко го окуражаваше и разбъркваше да стане пухкав. Прибави сол и масло, което поне придаде на кашата лека прилика с пуканки, що се отнася до вкуса, но продължаваше да не е ориз. Не и такъв, какъвто го искаше.

Беше пределно ясно, че ще му е нужна помощ.

 

 

Апартаментът на Иън беше над китайски ресторант, който той посещаваше по-често, отколкото би искал майка му да знае. Салонът беше малък, стените му бяха боядисани в цвят, за който Иън предполагаше, че някога е бил червен, а менютата бяха избелели до степен, че вече беше почти невъзможно да бъдат разчетени.

За пръв път Иън беше пристъпил в ресторанта преди две години след продължителен, горещ летен ден, прекаран в нанасяне в новия му апартамент. Беше изморен и гладен и след като беше настанен от древна сервитьорка, чието застрашително изражение го накара да погледне тайно часовника си, за да се увери, че не е дошъл, когато вече е затворено, той се беше спрял на безопасен избор и беше поръчал сладко-кисело свинско и ориз. Когато ястието пристигна, пред него стоеше ароматна смес от пилешко, джинджифил и яркозеленото на съвсем леко запържени броколи.

— Не съм поръчал това — каза той на сервитьорката колкото се може по-вежливо, тъй като още не беше сигурен колко разнообразни ще са вариантите му за хранене в новия му квартал.

Тя му вдигна една впечатляваща сива вежда и си отиде.

Беше девет вечерта и той беше единственият клиент, така че когато летящата врата се затвори зад кривокраката походка на сервитьорката, той се озова сам с чинията пред него. Не беше сигурен дали тя ще се върне и категорично не желаеше да последва жената в кухнята, така че взе клечките и опита една хапка. Пилето беше меко, фино, броколите хрупкави и отчетливо живи, джинджифилът подправяше сместа като предизвикателно люшване на къса пола. Болката в мускулите му от вдигането и пренасянето на кашони, общото безпокойство, което винаги го завладяваше, когато се сблъска с новото и непознатото, го напуснаха като последния влак за деня и той остана спокоен и освежен. Ядеше бавно и замислено, отхвърли всяка мисъл за кутия с храна за вкъщи за обяда си на следващия ден. Когато свърши, старицата се появи.

— Добро? — попита тя. Той кимна благодарно.

Ръката й събра чиниите набързо в купчина.

— Ти върнеш отново — заяви жената.

Така и направи и нито веднъж не получи каквото е поръчал. Чудеше се дали да не признае официално това положение и просто да обяви, че се оставя на благоволението на кухнята, но осъзна, че вече го е сторил — поръчката му беше просто реплика във вече написана пиеса, без която останалото не би било същото. И така всеки път той обявяваше поръчка, която знаеше, че ще бъде пренебрегната, и полагаше доверието си на прага на вратата към кухнята, от която сякаш като признание за изпита, който е преминал, идваха ястия с изтънчена сложност и вибриращи вкусове, които рядко, ако не изобщо, можеха да бъдат намерени в действителното меню.

* * *

Вечерта на разкашкания ориз Иън изостави неуспешния си кулинарен експеримент и слезе по избледнелите червени стълби на кооперацията си в ресторанта долу. Сервитьорката посочи обичайната му маса до прозореца.

— Знаеш ли как да готвиш ориз? — изстреля Иън, докато сядаше.

Жената го зяпна.

— Искам да кажа, разбира се, че знаеш, просто се чудех дали можеш да ми кажеш как.

— Защо? Ядеш тук ориз.

— Искам да се науча как се готви.

Старицата забеляза настойчивостта в гласа му, погледна го по-отблизо и кимна.

— Не готвиш ориз, грижиш се за него — заяви тя. — Сега ще ти донеса вечерята.

Тя се върна в кухнята, без дори да се престори, че го пита за поръчката му.

Обратно в апартамента си Иън хвана голяма метална купа с пласт ориз, лежащ като океанско дъно под няколко сантиметра студена вода. Потопи ръка в течността и завъртя пръсти по посока на часовниковата стрелка. Усети как фините зрънца се плъзгат между пръстите му, проследи как перлените бели облаци скорбяла навлизат във водата като смяна на времето в небето.

Когато водата стана толкова плътна от скорбялата, че едва виждаше ориза, той сложи гевгир в мивката и пресипа съдържанието на купата през него, оризът изтече с водата като плътна овесена каша, докато последното зрънце тупна в гевгира. Върна ориза обратно в купата, напълни я с вода и повтори процеса отново и отново, докато водата остана бистра и той виждаше всяко зрънце ориз на дъното на купата.

Прецеди ориза за последно и сложи тенджерата на котлона. Погледна ориза в гевгира, набъбнал от потапянето, замисли се за момент, след което сипа малко по-малко от две чаши вода в тенджерата и включи котлона.

 

 

След като Иън се усъвършенства в приготвянето на ориз, той се насочи към полентата и към рибата, леко запечена на скарата, която балансираше на миниатюрния балкон към кухнята си. В края на август вече беше наредил навън малки саксии с подправки, миризмата на босилек, риган и див лук посрещаше носа му, когато сутринта отваряше прозореца. Откри пазар на производители близо до автобусната спирка на път към вкъщи от работата си в центъра. Купи си хубав, остър нож от кулинарен магазин и започна да експериментира, режеше зеленчуците на пръчици и на жулиени, режеше месото по линията на влакната и през тях, кълцаше босилек с ножица, после го късаше с пръсти да провери дали вкусът ще се различава.

Намери магазин, в който продаваха подправки на едро, купуваше си точно колкото му трябва, което му даваше повод да се връща и да се лута из магазина, да души кутии с непознати имена. Един път взе пакет от особено интригуваща подправка и я отнесе в китайския ресторант, където я показа на сервитьорката. Тя вдъхна дълбоко, с развеселен поглед отнесе пакета в кухнята и след няколко минути се върна с ястие, от което струеше ароматът му. С течение на времето това се превърна в своеобразна игра. Първоначално стряскащи, рецептите за ястията се превърнаха в нещо, което с нетърпение очакваше да проумее, предизвикателство, което му правеше компания, забавляваше го насред уличните задръствания или докато чакаше служебно обаждане. Започна да се храни по-бавно, всяка хапка беше възможност да разгадае част от пъзел, докато накрая пъзелът не се състоеше от парчета, а просто беше усещане за топъл сос, плъзгащ се по гърлото му, хрупането на китайски воден кестен в краищата на зъбите му.

 

 

Когато готварският курс най-после започна, Иън имаше повече въпроси, отколкото отговори. Захвана се да чете учебници по химия след урока за печене на торта, опита се да направи собствена паста след вечерята за Деня на благодарността. Като наблюдаваше останалите участници в курса, той се чудеше откъде ли идват, какво са донесли със себе си, сякаш те също бяха рецепти, които можеше да разбере. Къде лицето на Клер, в онази първа вечер, бе получило смесицата от вълнение и недоверие, какво караше Изабел да си спомня определени неща или какво бе поставило Том в такъв недосегаем кръг от скръб. А имаше я и Антония, винаги Антония, с нейната маслинова кожа и тъмна коса, гласът й, който внимателно си проправяше път през американските звукове и срички, изглеждащи твърде плоски и тромави за нейната чувствена уста.

Колебливостта на Антония с неговия език му се струваше затрогваща и желанието му да я закриля беше силно до деня, в който се срещнаха на пазара на производителите. Той моментално я разпозна от пет метра и се приближи, като се надяваше, че ще й помогне да премине някаква езикова бариера, а помощта му щеше да е достойна прелюдия към друг разговор. Но когато се приближи, видя, че ръцете й летят, сякаш освободени. Тя се смееше, думите й бяха непонятни за него, но напълно разбираеми за италианския продавач на сергията, лицата им сияеха от радостта да играят във водопада на родния си език.

Иън застана зад Антония, вдъхвайки щастието й, докато продавачът го изгледа пронизващо и бързо каза нещо на Антония, която се обърна към него с лице, още осветено от разговора й.

— Sì, sì. Lo conosco^[1] — отвърна тя. — Здрасти, Иън.

И без да се замисля, душата на Иън пристъпи в излъчваната топлина на изражението й.

* * *

Няколко седмици по-късно Антония му се обади и го помоли да й помогне. Имаше под, обясни тя, който трябваше да си замине. Така че клиентите й да разберат колко е важно да се запазят нещата, които са хубави и истински. Иън не спомена за очевидната ирония да се отървеш от нещо, за да го запазиш, той просто се съгласи и благодари на съдбата, която преди години го беше пратила на строителна работа през последното лято преди колежа.

Изкараха дълга събота, изтръгваха квадрати от балатума, пресушаваха чаша след чаша от еспресото, което Антония беше направила на голямата черна печка и от което Иън далеч нямаше нужда, за да ускори пулса си. В средата на деня направиха почивка и Антония извади обяда, който беше донесла — хляб с твърда коричка, прошуто, прясна моцарела и бутилка червено вино.

— Така правим пикник в Италия — обясни му тя ухилена.

— Няма фъстъчено масло и желе? — зачуди се той.

— Какво е това?

Иън се усмихна.

— И така, защо се премести тук? — попита я той любопитен да узнае отговора.

Тя се замисли над въпроса за момент.

— Ами, Лука — мястото, където съм израснала — беше прекрасно, като топла вана. Толкова красиво и всички бяха тъй мили. През цялото време знаех какво да правя. Ако някой ме поканеше на вечеря, знаех какво да занеса. Знаех работното време на пазара. Можех да ти кажа тутакси кога да хванеш следващия влак за Пиза. Нямаше нищо, което да не е наред. Просто исках, как да го кажа — студен душ, да събудя душата си.

Иън си представи да си толкова сигурен какво правиш, че да напуснеш всичко, да отидеш някъде другаде само за да бъдеш несигурен. Тя говореше уверено, сякаш топлата вана беше нещо, за което можеш да завъртиш всяко кранче. Може би, помисли си той, за нея беше именно това. Като я слушаше, Иън осъзна, че бе прекарал живота си именно в търсене на онова, от което тя си беше тръгнала. Щеше да й го каже, но се спря. Лицето й менеше израженията си като слънце, движещо се по вода, и той си даде сметка, че вместо да й каже какво смята, предпочита да чуе какво ще каже тя, искаше да наблюдава как ръцете й се движат във въздуха като врабчета.

— Спомням си — продължи тя — как слязох от самолета в Ню Йорк. Всички тези гръмки американски гласове, блъскащи се един в друг. Мислех си, че знам английски, но не можех да разбера — думите прелитаха, понякога някоя ме удряше и аз се опитвах да я хвана. Но те бяха много, много бързи. — Тя поклати глава унило. — Чувствах се толкова глупава.

— Не си глупава — възрази страстно Иън.

— Не — отвърна тя с бистър поглед. — Не съм. Но нали разбираш, в крайна сметка е добре понякога да не знаеш разни неща.

— Защо?

— Това прави всичко… възможност, ако не знаеш отговора. — Антония замълча. — Звуча като смелчага. Не съм, бях изплашена. А и е доста изморително да не знаеш разни неща. Когато пристигнах тук, цели три седмици пиех смес от мляко и сметана. Мислех си „американците са толкова богати, може би и млякото им е такова“. — Тя се засмя.

— Как е сега? — попита Иън.

— По-добре. Купувам си мляко. — Тя се усмихна. — Шегувам се. Но е по-добре. С всяка година, прекарана тук, виждам повече неща, които са ми познати. Знам, че американците дълбаят тикви за Вси светии, че си изпращат коледни картички или че готвят онези големи пуйки… — Носът й се набръчка.

— Знаеш ли кое е най-хубавото? — попита го Антония. Иън поклати глава. — Курсът по готварство. Всички тези хора, които искат да видят нещо по различен начин, както направих аз, но ние сме заедно.

Тя спря засрамена.

— Много говоря.

— Не — увери я Иън. — Прекрасно е. — Той я изгледа продължително. — Знаеш ли, винаги съм се чувствал точно по обратния начин. Не, наистина — засмя се той, като видя физиономията й, — единственото, което някога съм искал, е да бъда сигурен в нещата. Слушам те и ми напомняш за кученце, което видях онзи ден в парка. То просто скочи в езерото след топката си. Изобщо не се зачуди дали топката ще изплува, нито дали езерото има дъно, нито дали ще има достатъчно сили да се върне на брега, нито дали господарят му ще бъде там, когато се завърне… — Иън забави притеснен. — Не че мисля, че си като куче.

— Разбира се, че не — отвърна Антония развеселена.

Те продължиха да изтръгват балатума още известно време, чамовият под се показваше ясно сега, светещите оранжеви и жълти оттенъци на дървото променяха стаята, правеха я по-топла и приветлива, по-жива, част от света навън, както и от този вътре.

— Знаеш ли, Иън — отбеляза Антония, — баща ми все казваше, че на човек му трябва причина да напусне и причина да си отиде. Но понякога си мисля, че причината да си отидеш, е толкова голяма, изпълва те толкова много, че дори не се замисляш защо напускаш, просто го правиш.

— И просто вярваш, че ще се добереш до брега?

— С топката — засмя се Антония.

 

 

След срещата с балатума, както предпочиташе да я нарича в мислите си Иън, на него му беше много трудно да се съсредоточи върху нещо друго, освен Антония. Дори при все това му бе коствало месеци да събере кураж да я покани на вечеря. Всъщност, ако не беше Лилиан и енергично сбутване в ребрата от страна на Клои, той можеше и никога да не събере смелост да я покани.

Но тя каза „да“ сякаш го очакваше, сякаш намираше собствената му колебливост затрогваща, което само го направи по-нервен с приближаването на вечерта.

 

 

Иън взе телефона и набра номера на майка си. Когато тя отговори, в гласа й се долавяше вълнението, за което Иън знаеше, че означава, че е по средата на нова картина.

— Мога да се обадя пак — бързо каза той.

— Не, видях, че си ти. — Гласът на майка му беше щастлив. Иън си представи картина, изпълнена със сини и жълти нюанси.

— Как си? — попита го тя.

— Всичко е наред. Работата е наред. — Той замълча. — Ходя на курса по готварство.

— Как върви?

— Защо ми подари курс по готварство? — Думите изскочиха от устата му нежелани. — Искам да кажа… ти самата никога не си готвила.

— Не, не особено — Иън почти можеше да чуе майка си как се усмихва.

— Тогава защо ми го подари?

— Ами — майка му замълча в търсене на думи, — когато рисувам, това ми носи радост. Исках и ти да изживееш същото.

— Аз не съм художник, мамо.

— Може би не, но си готвач.

— Откъде знаеш?

— Вероятно от изражението ти, когато опитваше каквото съм сготвила аз. — Смехът на майка му прокънтя по телефонния кабел. — Не се тревожи, наистина се опитваше да бъдеш любезен.

— И така — продължи тя, — какво ще сготвиш за нея?

— За кого?

— За жената.

— Откъде знаеш, че има жена?

— Иън, може и да съм човек на образите, но имам уши. — Отново последва онази усмивка. — Освен това сестра ти ми каза. Какво ще сготвиш?

— Още не съм сигурен — поколеба се Иън.

— Но имаш идея… — не отстъпи майка му.

— Да — отвърна той и внезапно вече знаеше. — Мислех си за телешко по бургундски. Нещо богато и носещо наслада. Поднесено с гъсто червено вино. Тя е такава. И може би тирамису за десерт, всички тези пластове тесто, бита сметана, ром и кафе. И еспресо, без захар, за контраст.

Той спря смутен. Осъзна, че звучи като някой, когото познаваше. И си даде сметка, че говори с този човек.

 

 

Апартаментът на Иън беше малък, разграничаването между масата от трапезарията и от кухнята беше по-скоро психологическо, а не физическо, и във всеки случай тя беше достатъчно голяма само за двама. Но Иън беше купил кръгла бяла ленена покривка и беше взел на заем тежки сребърни свещници от възрастната си съседка долу, която настоя единствено Иън да й разкаже всяка подробност на следващия ден — такса, която Иън искрено се надяваше да може да изплати. Цял дълъг половин час спори в цветарския магазин какво да купи, докато накрая вбесената собственичка просто отвори огромното хладилно помещение пълно с рози, маргаритки и карамфили и го набута вътре.

— Избери си сам — каза тя и той ги видя отзад, стояха притихнали над белите пластмасови кофи с червени карамфили и жълти маргаритки. Опушено тъмнопурпурни лалета с краища, обагрени в черно. Струваха почти колкото бутилката „Кот дю Рон“ на дъното на пазарската чанта, но не го беше грижа.

* * *

Телешкото по бургундски къкреше във фурната, ароматите на месо и червено вино, на лук, дафинов лист и мащерка шепнеха като пътници в късен влак. Кухнята беше влажна от горещината на готвенето, Иън отвори прозореца над умивалника и уханието на босилека и ригана на перваза се събуди с ветреца. Той застана пред прозореца, топлата вода и сапунът се плъзгаха между пръстите му, докато миеше тенджерите и тиганите, после ги редеше да се изцеждат на дървената поставка за съдове, усещайки как прохладният въздух се движи по влажната му кожа. Когато кухнята най-сетне бе почистена, той извади миниатюрни бутилки тъмен ром и ликьор „Гран Марние“ и продуктите, които беше намерил в италианския магазин в другия край на града — плътно бяло маскарпоне, бита сметана, блокчета сладко-горчив, млечен и бял шоколад, лъскави черни кафеени зърна и синя кутия бледи бишкоти савоярди. Нареди ги внимателно по плота, като прибави кутия захар и четири яйца, студени от хладилника.

Иън погледна събраната група пред себе си.

— Правим това за нея — каза той на продуктите, — а никога досега не съм го правил, така че малко помощ няма да навреди.

Започна с нещо, което знаеше. От шкафа до мивката взе малка кафеварка, купена през уикенда след балатумната среща с Антония. Както и с приготвянето на ориза, кафеварката се бе включила като източник на притеснение, но с течение на седмиците практика, в които изучаваше номерата и желанията на малката проста машина, приготвянето на чашката еспресо се превърна в ритуална част от утрото му, също толкова необходима като душа и позната и успокояваща като поливането на саксиите на перваза. Така че той напълни с вода долната част с усещане за ненатрапчива привързаност и после се захвана да мели кафеените зърна. Когато звукът в кафемелачката се смени от тракането на зърната до придихателното бръмчене на перките, той спря машината и внимателно загреба с лъжичка смляното кафе и го сипа в средния метален контейнер на кафеварката, като използва върха на палеца си да натъпче меката кафява маса, и усети как кафето поддава под пръста му като ситна, топла кал, консистенцията му беше позната и носеше наслада.

Колко ли трудно трябва да е било за Антония, помисли си Иън, да прескочи отвъд океана и да остави всички звуци и миризми, вкусове и тъкани, които открай време е познавала. Напоследък все повече и повече осъзнаваше как точно тези неща изграждат живота му. Ако беше казал на някого в работата за малкото избухване на удоволствие, което го спохождаше всеки път, като отвореше кафемелачката и освободеше миризмата на смляно кафе в малкия си апартамент, щяха да му се присмеят и въпреки това напоследък той забелязваше такива неща. Как усещането му за равновесие се подсилва от гледката на червените стени на китайския ресторант под него или от разговорите на курсистите около дървената работна маса в кухнята на Лилиан, след като часът официално е приключил, но в действителност никой не иска да си тръгва.

Той сложи кафеварката на котлона и се заслуша отново, когато водата се загря и после завря, надигайки се като малко, сдържано торнадо през смляното кафе, докато напитката изкъркори в горното отделение и кухнята се изпълни с уханието, яхнало парата, чисто и силно като първата лопата кал след пролетен дъжд.

Повече от всеки друг, когото познаваше, Антония носеше тези неща със себе си в милионите сладки и грижливи ритуали, които все така съставляваха живота й без значение в коя страна се намира. Иън го виждаше в начина, по който режеше хляба или пиеше вино, в ексцентричната кула, която направи от изтръгнатите листове балатум само заради забавлението от нея, или може би заради изражението на лицето му, когато се върна в голямата кухня и я видя, приятелски поздрав за добре дошъл, миг на творчество насред сгорещено и мръсно занимание. Антония превръщаше в празненства неща, които той винаги бе пренебрегвал като мигове, през които да се втурнеш на път към нещо по-значимо. Докато беше с нея, той откриваше, че дори всекидневните преживявания бяха по-дълбоки, нюансирани, удовлетвореност и разбиране се плъзгаха между пластовете на живота като любовни бележки, скрити в страниците на учебник.

Еспресото се стече в тъмен, копринен поток в малката бяла купичка. Иън отвори бутилките ром и „Гран Марние“, като чу лекото разпукване на печата и вдъхна аромата на нежно кафявата и бледозлатистата течност, преди да ги прибави към еспресото. Алкохолът беше силен и ухаещ, сякаш се плъзна без никакво усилие от въздуха в кръвоносната система, от бутилката в еспресото, където остана да витае мързелив и отпуснат, две унции тайни, чакащи на дъното на купичка с размера на шепа.

Големите бели яйчни черупки се чукнаха една в друга на ръба на металната шола. Иън бавно плъзна блестящия оранжев жълтък напред-назад между двете чашки на яйцето, като така позволи на прозрачния белтък да падне в шолата отдолу. Жълтъците сложи в малка тенджерка на котлона, след което сипа с лъжица захар.

И после вече навлезе в непозната територия. В рецептата пишеше да затопли и да разбие жълтъците и захарта, докато променят цвета си и образуват панделки, нещо, наречено по средата към забайоне — термин, непознат за Иън. Антония щеше да го знае, сигурен беше, но искаше тирамисуто да е изненада. Хвърли бърз поглед към часовника и с тревога видя, че Антония трябваше да дойде след петнайсет минути. Пусна на слабо газта на котлона под тенджерата и сложи лаптопа си на плота, търсейки в интернет обяснение за забайоне. Преди да мине отвъд нетърпеливите подтици на търсачката, която го питаше дали няма предвид дума с други гласни, жълтъците в тенджерата вече се пресичаха в твърди, бъркани топчета, които никакво бясно биене нямаше да спаси.

Иън започна отначало. Изми тенджерката, затвори лаптопа. Този път взе ръчния миксер и остави перките да се плъзнат леко по повърхността на жълтъците, докато се затопляха, като притегляха захарта в течността, докато се сгъстяваше и образуваше малки вълни по ръба на тенджерата. Наблюдаваше как сместа става по-плътна и затаи дъх в очакване на поредна катастрофа, но докато наблюдаваше, яйцата и захарта чудодейно изсветляха, станаха успокоително жълти, а сместа падаше на дълги змиевидни панделки, след като изключи миксера и внимателно вдигна перките от тенджерата.

Докато жълтъците се охлаждаха, той насочи перките към белтъците, като настрои миксера на висока скорост, която запрати малки мехурчета да се кикотят по стените на шолата, където няколкото станаха много и се превърнаха в бяла пяна, надигаща се и после слягаща се отново в мотиви и гребени, оставяйки сложна плетеница като жилки на листо във вълната от перките.

Беше ред на маскарпоне. По-леко от крем сирене и малко по-сладко, то се плъзна в охладените жълтъци и захарта и превърна яйчната маса в крем с цвят на сладко, прясно избито масло. По-тежките жълтъци с маскарпоне потънаха с въздишка в пяната на белтъците, под ръката му сместа стана още по-лека, докато изглеждаше, че се надига, и лъжицата се движеше през нея без усилие.

Битата сметана беше последна, стана по-твърда вместо по-мека, върховете най-сетне се пресегнаха да срещнат перките дори като ги измъкваше, за да прибави нежния снегопад на настъргания бял шоколад.

Доволен от резултата, Иън сложи купата настрани и взе бишкотите савоярди. Беше ял бишкоти като дете — порести, меки, част от замразен десерт от бит шоколад, овалните бисквити бяха наредени вертикално по външния край като дебютантки на прием. Но савоярди бяха твърди, приятно хрупкави. Иън ги нареди една след друга в редица на дъното на стъклена купа и потопи четка в еспресото с рома и ликьора. Прокара върха на четката плавно върху бисквитите, всеки замах беше малко по-дълъг от предишния, и проследи как течността потъва дълбоко в повърхността им като дъжд в пустинен пясък.

Когато бишкотите попиха течността, Иън нежно, внимателно намаза пласт от крема с белтъци и маскарпоне. Щом ги покри, взе остър нож, прокара го по края на сладко-горчивия шоколад, който се посипа в тъмна, кадифена прах по кремавата повърхност, и прибави млечния шоколад, който се нави като дървени стърготини. После повтори целия процес отново и отново, докато купата почти се напълни, кула от бисквити, крем и шоколад. Като конструктор за възрастни, помисли си Иън, сетне разстла невъзможно мек пласт бял шоколад и бита сметана най-отгоре.

Плъзна пръст по края на тирамисуто и го поднесе към устата си. Консистенцията беше топла, кремообразна и нежна като устни, разтварящи се под неговите, във вкуса нямаше и помен от претенциозност, беше обилен и настойчив, загадъчен и носещ наслада. Иън стоеше в кухнята и чакаше Антония, всяко сетиво в тялото му беше будно и напълно живо. Помисли си, че никак няма да се изненада, дори ако звездите внезапно паднат във велико, славно избухване в кухнята му.