Рекс Стаут
На вратата се позвъни (7)

СЕДМА ГЛАВА

В девет и десет вечерта на онзи дълъг ден влязох в кухнята. Улф беше до голямата маса с Фриц и се препираше с него относно броя на хвойновите зърна, нужни за маринатата за еленско филе. Тъй като знаех, че това може да продължи безкрайно, аз го прекъснах:

— Извинете. Пристигнаха всички, дори някои, които не сме очаквали. Дейвид Олтхаус, бащата, също е дошъл с тях. Плешивият, който седи вдясно, отзад. Довели са и един адвокат. — Бърнард Фром, вляво, също отзад. Интелигентен на вид и с остър поглед.

Улф се намръщи.

— Не го искам.

— Естествено. Да му предам ли?

— По дяволите. — Обърна се към Фриц: — Много добре, продължавай. Според мен нужни са три зърна, но прави каквото знаеш. Ако сложиш пет, няма дори да го вкусвам — ще позная по миризмата. С четири може и да става за ядене. — Кимна ми, аз тръгнах към кабинета, а той ме последва.

Улф заобиколи мисис Олтхаус, която бе седнала на червеното кожено кресло, и остана прав, докато ги представях. Имаше два реда жълти столове — на предния седяха Винсънт Ярмък, Мариан Хинкли и Тимъти Куейл, а на задния — Дейвид Олтхаус и Бърнард Фром. При това подреждане Куейл оставаше най-близо до мен, което ми се бе видяло препоръчително. Улф седна, огледа всички от ляво на дясно, а после — от дясно на ляво, и започна:

— Трябва да ви предупредя, че е възможно агенти на Федералното бюро за разследване да чуват с помощта на електронно подслушвателно устройство всичко, което се говори в тази стая. Двамата с мистър Гудуин смятаме, че това е слабо вероятно, но напълно възможно. Мисля, че вие…

— Защо смятате, че подслушват? — обади се Фром, адвокатът. Тон, предназначен за съдебната зала, кръстосан разпит.

— Това ще стане ясно, мистър Фром. Мисля, че тази възможност, колкото и да е малка, трябва да ви е известна. Сега ви моля да ми разрешите нещо. Известно време ще говоря аз. Мога да се надявам, че ще ми помогнете да преследвам собствените си интереси единствено ако успея да ви докажа, че вашите вървят успоредно с моите. Вие сте бащата, майката, годеницата и близките на човек, убит преди седем седмици, а убиецът си остава неразкрит. Възнамерявам да го разкрия. Възнамерявам да докажа, че Морис Олтхаус е убит от агент на Федералното бюро за разследване. Намерението ми…

Зададоха му два въпроса, едновременно. Ярмък попита: „Как?“, а Фром: „Защо?“

Улф кимна.

— Намерението ми се основава на две неща. Неотдавна се заех с един случай, поради който ми се наложи да извърша разследвания, свързани с известни дейности на ФБР, а ФБР незабавно ми отвърна, като се помъчи да отнеме разрешителното ми на частен детектив. Възможно е да успеят; но дори и като частно лице пак мога да водя разследване в защита на личните си интереси, а несъмнено ще бъде в мой интерес да оборя претенцията им, че са непогрешими защитници на законността и справедливостта. Това е едното. Другото са отдавнашните ми оплаквания срещу Отдела за разследване на убийства на нюйоркската полиция Те също имат претенции. Многобройни са случаите, в които са спъвали законните ми действия. Заплашвали са ме неведнъж, че ще ме преследват съдебно за укриване на улики или за възпрепятствуване на правосъдието. Ще ми е приятно да им отвърна със същото, да докажа, че полицията знае или подозира, че ФБР е замесено в убийство, и именно тя възпрепятствува правосъдието. Това също би…

— Много приказвате — прекъсна го Фром. — Можете ли да подкрепите думите си?

— По дедукция, да. Полицията и прокурорът знаят, че Морис Олтхаус е събирал материали за статия за ФБР, но в апартамента му не намерили и следа от тях. Мистър Ярмък, струва ми се, вие сте участвували в този проект?

Винсънт Ярмък се приближаваше повече до представата ми за старши редактор, отколкото Тимъти Куейл: имаше тесни рамене, малка уста със стиснати устни, а очите му бяха толкова светли, че трябва да гадаете дали са там, зад очилата с черни рамки.

— Участвувах — отвърна той с глас, който прозвуча като квичене.

— И мистър Олтхаус вече беше събрал материалите?

— Разбира се.

— Предаде ли ви ги, или се намираха у него?

— Мислех, че са у него. Но полицията ме уведоми, че в апартамента му не са намерили нищо.

— Това не ви ли наведе на някакво заключение?

— Е, заключението беше очевидно — че някой ги е взел. Слабо вероятно е Морис да ги е оставил другаде.

— Днес следобед мисис Олтхаус казала на мистър Гудуин, че подозирате ФБР в това. Вярно ли е?

Ярмък обърна глава, за да погледне мисис Олтхаус, а после отново върна поглед към Улф.

— Възможно е в частен разговор да съм създал у нея такова впечатление. Сегашният ни разговор не е много частен, както казахте вие.

Улф изсумтя:

— Казах, че е възможно да ни подслушват, но не е установено със сигурност. Щом вие сте стигнали до такова заключение, несъмнено и полицията ще заключи същото. — Той погледна Фром. — Нали? Не съм ли прав, мистър Фром?

Адвокатът кимна.

— Вероятно. Но това не ви дава основания да правите извод, че полицията възпрепятствува правосъдието.

— Извод — не, но предположение — да. Мога да предположа, че дори да не става въпрос за възпрепятствуване на правосъдието, полицията най-малко не изпълнява задълженията си. Като юрист вие добре познавате упоритостта на полицията и прокурора в случай на неразкрито убийство. Ако те…

— Не практикувам наказателни дела.

— Не може да не го знаете, това е известно и на децата. Ако полицията вече не бе приела, че изчезването на онези материали е дело на ФБР и следователно то е замесено в убийството, тя положително щеше да разследва другите възможности — например мистър Ярмък. Е, мистър Ярмък? Преследва ли ви полицията?

Редакторът облещи очи.

— Да ме преследва ли? За какво?

— Заради вероятността вие да сте убили Морис Олтхаус и да сте взели материалите. Не избухвайте. Много убийства са пораждали още по-неправдоподобни хипотези. Той ви е съобщил за някакво разкритие, което е направил, за доказателства, намерени от него, които — може би без да му е известно — по някакъв начин са представлявали смъртна заплаха за вас, и вие сте премахнали и него, и доказателствата. Разбира се…

— Глупости. Абсолютни глупости.

— Може би за вас. Сигурно е обаче, че в неразборията около едно неразкрито убийство щяха да ви следят отблизо, а не е така. Не ви обвинявам в убийството, сър, поне в момента; просто доказвам, че полицията или гледа да заобиколи, или пренебрегва задълженията си. Освен ако не сте им дали необоримо алиби за вечерта на двайсети ноември. Имате ли алиби?

— Не. Необоримо, не.

— А вие, мистър Куейл?

— Дрън-дрън! — отвърна Куейл. Отново лоши обноски.

Улф го изгледа.

— Тук сте само, защото ви търпим. Искахте да разберете какво се каня да направя. Ще ви обясня. Подтикван единствено от собствените си интереси, аз се надявам да разкрия, че ФБР е намесено в убийство и че полицията не изпълнява служебните си задължения. В тези си усилия трябва да избягвам опасността да бъда възпрепятствуван от обстоятелствата. Вчера получих поверителни сведения, които ясно сочат виновността на ФБР, но не са решаващи. Не смея да пренебрегна възможността привидната пасивност на полицията да е само тактически ход, възможността както полицията, така и ФБР да знаят самоличността на убиеца и да изчакват момента, в който ще разполагат с решаващи доказателства. Преди аз да предприема нещо, трябва напълно да се убедя в това. Можете да ми помогнете, мистър Куейл, но ако вместо това сте решили да се държите предизвикателно, не ви искам тук. Мистър Гудуин вече ви изхвърли веднъж и ако е необходимо, може да го стори пак. Той би ви изхвърлил още по-сполучливо пред публика — също като мен мистър Гудуин обича да има публика. Ако предпочитате да останете, вече ви попитах нещо.

Куейл бе стиснал зъби. Нещастният човек беше в безизходно положение. До него седеше, и то толкова близо, че можеше да протегне ръка и да го докосне, момичето, заради което и пред което се бе нахвърлил върху някакъв нахален вестникар, бе молил Лон Коен за извинение, а сега пък понасяше обидите на високомерен детектив. Очаквах, че ще обърне глава или към нея, за да й покаже как е готов да преглътне дори гордостта си, или към мен, за да ми внуши, че всъщност не представлявам проблем, но той не свали очи от Улф.

— Обещах ви да се владея — отвърна той. — Добре. Нямам необоримо алиби за нощта на двайсети ноември. Това е отговорът на въпроса ви, а сега ще ви попитам нещо. По какъв начин се надявате мис Хинкли да допринесе за увереността ви? Улф кимна.

— Разумен въпрос и зададен по същество. Мис Хинкли, вие очевидно имате желание да ни помогнете, иначе нямаше да сте тук. Предложих една хипотеза, според която убиецът е мистър Ярмък; а ето друга — с главен герой мистър Куейл. Нещо съвсем обикновено. Милиони мъже са убивали ближния си заради жена — за да си отмъстят, за да я облекат в траур или за да я спечелят. Ако мистър Куейл е убил годеника ви, искате ли да бъде разкрит?

Тя вдигна ръце и ги отпусна.

— Но това е нелепо.

— Съвсем не. Обикновено семейството и приятелите на убиеца смятат обвинението за нелепо — това обаче не променя фактите. Не приписвам вината на мистър Куейл, просто разглеждам възможностите. Имате ли някаква причина да предполагате, че годежът ви с мистър Олтхаус е бил неприятен за мистър Куейл?

— Не можете да искате от мен да ви отговоря.

— Аз ще ви отговоря — избърбори Куейл. — Да. Беше ми неприятно.

— Така ли? С какво право? Влязъл е във ваша територия?

— Не става въпрос за „право“. Бях направил предложение на мис Хинкли да се омъжи за мен. Очак… надявах се, че ще приеме.

— Тя съгласи ли се? Адвокатът се намеси:

— Чакайте, Улф. Споменахте за влизане в чужди територии. Сега вие постъпвате така. Тук съм по молба на мистър Олтхаус, който ми е клиент, и не съм упълномощен да говоря от името на мис Хинкли или мистър Куейл, но смятам, че прекалявате. Известна ми е репутацията ви. Знам, че не преследвате лесна печалба, и няма да оспорвам искрените ви намерения, но като адвокат трябва да кажа, че думите ви са твърде сериозни. Или може би — за да се изразя по-точно — твърде несериозни. Мистър Олтхаус, съпругата му и, разбира се, аз като негов адвокат искаме справедливостта да възтържествува. Но щом като сте получили сведения, които ясно сочат, че виновникът е ФБР, защо е необходима тази инквизиция?

— Струва ми се, обясних защо.

— Да, обяснихте ни становището си и защо е нужно да проявяваме предпазливост. Но не и защо трябва да инквизирате хората. Сега остава само да ме попитате дали ме е заловил в някакво углавно престъпление.

— Заловил ли ви е?

— Нямам намерение да изпълнявам роля в този фарс. Повтарям — прекалявате.

— В такъв случай ще се огранича с въпросите си, но няма да изоставя предпазливостта си. Ще ви попитам следното — съвсем обикновен въпрос за всяко разследване на насилствена смърт: щом като Морис не е убит от ФБР, то кой го е убил? Да допуснем, че подозрението върху ФБР бъде снето изцяло, а аз съм прокурорът. Кой е имал причина да желае смъртта на този човек? Кой го е мразил, кой се е страхувал от него, кой е щял да спечели нещо? Можете ли да предложите нечие име?

— Не. Естествено, размишлявай съм върху това. Не, не мога.

Улф огледа всички.

— А някой от вас?

Двама поклатиха глава. Никой не каза нищо.

— Въпросът може да е обикновен — заяви Улф, но невинаги е безполезен. Моля ви да си помислите. Без да се боите от обвинение в клевета — няма да бъдете цитирани. Морис Олтхаус е живял трийсет и шест години и все е обидил някого през това време. Обидил е баща си. Обидил е мистър Куейл. — Той погледна Ярмък. — Безобидни ли бяха статиите, които пишеше за вашето списание?

— Не — отвърна редакторът. — Но ако са засегнали някого до такава степен, че да го убие, струва ми се, този някой не би чакал досега.

— Един трябваше да почака — обади се Куейл. — Беше в затвора.

Улф внезапно насочи вниманието си към другия редактор:

— За какво?

— За измама. Тъмна сделка с недвижими имоти. Морис написа статия, която озаглавихме „Спекулации с недвижими имоти“. Статията предизвика разследване и един от участниците беше уличен. Вкараха го в затвора за две години. Това се случи преди две години, малко по-малко, но ако са намалили присъдата му за добро поведение, вече трябва да е излязъл. Но той не е убиец, липсва му смелост. Видях го няколко пъти, когато се мъчеше да ни накара да не замесваме името му. Нищо повече от един дребен мошеник.

— Името му?

— Не си го… Да, спомням си. Има ли някакво значение? Одел. А собственото му име Франк, точно така. Франк Одел.

— Не разбирам… — започна мисис Олтхаус, но гласът й излезе дрезгав и тя се изкашля. Гледаше Улф. — Не разбирам нищо. Ако са били от ФБР, защо задавате всички тези въпроси? Защо не питате мистър Ярмък какво е разкрил Морис за ФБР? Аз вече го попитах, а той ми каза, че не знае.

— Не знам — потвърди Ярмък.

Улф кимна.

— Така и предполагах. Иначе щеше да ви преследва не само полицията. А не ви ли е споменавал нещо за своите открития и предположения?

— Не. Никога. Винаги изчакваше, докато напише първата чернова. Така работеше.

Улф изсумтя.

— Госпожо — обърна се той към мисис Олтхаус, — както вече споменах, трябва да съм уверен. Би трябвало да ви задавам хиляди въпроси — цяла нощ, цяла седмица. Федералното бюро за разследване е всемогъщ противник, окопан във власт и привилегии. Няма да е самохвалство, а самата истина, ако заявя, че никой в Америка — нито отделен човек, нито организация — не би се наел със задачата, която съм си поставил аз. Ако синът ви е убит от агент на ФБР, не съществува и най-слаба вероятност някой да потърси сметка от убиеца, освен ако аз не сторя това. Следователно изборът на средства е изцяло мой. Пак ли ви се струва, че прекалявам, мистър Фром?

— Не — отвърна адвокатът. — Относно ФБР ще се съглася с вас, защото съм реалист. Щом научих, че в апартамента не е било намерено нищо, свързано с ФБР, аз си направих съответния извод и казах на мистър Олтхаус, че според мен съществува много слаба вероятност убиецът някога да бъде заловен. ФБР е извън всякакво съмнение. Гудуин е споменал пред мисис Олтхаус за някакъв човек, който вчера ви съобщил, че синът й е убит от агент на ФБР, и подкрепил това със сведения — дойдох тук с намерение да попитам как се казва този човек и какви са сведенията, но вие сте прав. Изборът на средства зависи единствено от вас. Според мен е безнадеждно, но ви пожелавам сполука и бих искал да съм ви от полза.

— Това е и моето желание. — Улф бутна стола си назад и стана. — Възможно е — ако са подслушвали разговора ни — да започнат да преследват някого от вас. Ако това стане, бих искал да ми съобщите. Бих искал да знам всичко, което научите, колкото и да е незначително. Но независимо дали са ни подслушвали, или не, къщата е под наблюдение и сега ФБР знае, че се занимавам с убийството на Морис Олтхаус. Полицията, доколкото ми е известно, не е в течение и ви моля да не им съобщавате; това само ще затрудни нещата. Извинявам се, че не ви предложих нищо освежително; вниманието ми бе погълнато от друго. Мистър Олтхаус, вие не казахте нищо. Желаете ли да говорите?

— Не — отвърна Дейвид Олтхаус и това беше единствената дума, която изрече.

Докато ставаха от столовете и отиваха към коридора, останах прав. Господата можеха да помогнат на дамите да си облекат палтата; не бях нужен. Трябва да съм бил страшно потиснат, защото ми дойде наум, че с удоволствие бих държал палтото на мис Хинкли, едва когато чух външната врата да се отваря, а тогава беше вече твърде късно. Почаках в кабинета, излязох и сложих веригата. Те стояха на тротоара пред къщата.

Не бях чул асансьора, така че Улф сигурно беше в кухнята; запътих се натам. Но Улф го нямаше. Нямаше го и Фриц. Дали наистина се бе качил по стълбите? Защо? Другият възможен път водеше надолу. Минах през отворената врата и влязох в стаята на Фриц.

Фриц би могъл да си избере стая на горния етаж, но предпочиташе мазето. Бърлогата му бе голяма колкото кабинета и предната стая, взети заедно, но с течение на годините доста се бе претрупала — масички с купища списания, бюст на Брият-Саварен^[1] върху подставка, менюта в рамки по стените, двойно легло, пет стола, етажерки с книги (Фриц притежава 289 готварски книги), глава на див глиган, който бе застрелял във Вожките планини във Франция, шкаф с телевизор и стереоуредба, два големи бюфета със старинни готварски съдове, един от който според него бил използуван от главния готвач на Юлий Цезар, и тъй нататък.

Улф се бе настанил на най-големия стол до масичка с бутилка бира и с чаша в ръка. Фриц бе седнал срещу него и щом влязох, стана, но аз си преместих друг стол.

— Много неудобно е — рекох, — че асансьорът не слиза до долу. Сигурно може да поръчаме да го направят.

Улф отпи от бирата, остави чашата си и облиза устни.

— Искам да знам — каза той — за тези електронни чудовища. Възможно ли е да ни подслушват и тук?

— Не знам. Четох за нещо, което уж улавя гласове от половин километър, но не знам каква площ може да покрие, нито как му се отразяват такива препятствия като стени и подове. Възможно е да има и неща, за които не съм чел, които да обхващат цяла къща. Ако все още няма, то скоро ще се появят. Тогава ще се наложи всички да си говорим със знаци.

Той ме изгледа свирепо. Тъй като не бях сторил нищо, за да заслужа това, и аз го изгледах свирепо.

— Съзнаваш — каза той, — че абсолютната тайна на разговорите ни никога не е била по-наложителна.

— Да. Бог ми е свидетел, че го съзнавам.

— Биха ли могли да доловят шепот?

— Не. Шансът е едно на един милиард. Нула.

— Тогава ще шепнем.

— Това ще съсипе стила ви. Достатъчно е Фриц да включи телевизора по-високо, да седнем един до друг и да не крещим.

— Бихме могли да направим същото и в кабинета.

— Да, сър.

— Защо, дявол да го вземе, не го предложи? Кимнах.

— Виждате ли в каква каша сте попаднали. Аз — също. Учудвам се, че изобщо се сетих. Нека опитаме тук. В кабинета ще трябва да се навеждам през бюрото ви.

Той се обърна.

— Ако обичаш, Фриц. Няма значение какво. Фриц се доближи до шкафа, завъртя едно копче и след малко някаква жена разправяше на един мъж, че съжалява, задето изобщо го познава. Той попита (не мъжът, а Фриц) дали е достатъчно високо, казах му да го позасили и преместих стола си по-близо до Улф, който се наведе и изръмжа на половин метър от ухото ми:

— Ще се подготвим за всякакви изненади. Знаеш ли дали Десеторката по аристология^[2] все още съществува?

Свих рамене. Човек трябва да е или кръгъл глупак, или гений, за да задава такива несвързани въпроси.

— Не знам — отвърнах. — Минаха седем години. Вероятно още съществува. Мога да позвъня на Луис Хюит.

— Не оттук.

— Ще се обадя отвън. Сега ли?

— Да. Ако ги каже, че групата все още… Не. Каквото и да каже за Десеторката по аристология, попитай дали може да му се обадя утре сутринта, за да се консултирам с него по неотложен частен въпрос. Ако ме покани на обяд, приеми.

— Той живее в Лонг Айланд през цялата година.

— Знам, че живее в Лонг Айланд.

— Вероятно ще се наложи да се отървем от преследвачите си.

— Няма да е нужно. Ако ме видят, че отивам при него, толкова по-добре.

— Тогава защо да не му позвъня оттук?

— Защото искам, дори желая да научат, че му отивам на гости, но не и че съм се самопоканил.

— А ако той не може утре?

— Тогава колкото е възможно по-скоро. Тръгнах. Качих се горе, взех палтото и шапката си, отключих и се запътих към Девето Авеню, като си мислех: ето как две правила отпадат в един и същи ден — утринният ритуал и да не се излиза от къщи по работа — и защо? Десеторката по аристология бе група от десет охолни мъже, които — цитирам — „преследват идеала за съвършенство в храната и напитките“. Преди седем години те се събраха, за да преследват идеала си чрез угощения в дома на един от тях — корабния магнат Бенджамин Скривър, а Луис Хюит, също член на групата, уреди с Улф вечерята да бъде приготвена от Фриц. Естествено, двамата с Улф бяхме поканени и отидохме, но някой сервира арсеник в ордьовъра (хайвер и блини, залети със сметана) на човека, който седеше между нас, и той умря. Хубава вечеря, няма що. Това не се отрази на отношенията между Улф и Луис Хюит, все още признателен за една особена услуга, която Улф му оказа преди време. В имението си в Лонг Айланд той притежаваше оранжерия за орхидеи, дълга трийсет метра, и идваше на вечеря при нас в старата кафява къща около два пъти годишно.

Докато го намеря, мина време, защото трябваше да ме свържат с оранжерията или конюшнята, или може би с тоалетната; но му стана приятно, когато чу гласа ми — така ми каза. Когато му съобщих, че Улф иска да го посети, отговори, че много ще се радва и че, разбира се, ни кани на обяд, като добави, че би искал да зададе на Улф един въпрос във връзка с менюто.

— Страхувам се, че ще се наложи аз да ви отговоря — казах. — Обаждам се от телефона в една дрогерия. Простете ми за нетактичността, но възможно ли е някой при вас да е вдигнал друга слушалка?

— Не, как така! Не би имало причина…

— Добре. Обаждам ви се от външен телефон, защото подслушват нашия, а мистър Улф не иска да се знае, че той е предложил да ви посети. Така че не ни се обаждайте вкъщи. Възможно е утре следобед да ви потърси някой, да твърди, че е репортьор, и да иска да ви зададе няколко въпроса. Споменавам това сега, защото утре може да забравя. Кажете му, че тази среща — утрешното ни посещение при вас — е била уговорена още от миналата седмица. Разбирате, нали?

— Да, разбира се. Но за бога, щом като знаете, че подслушват телефона ви, това не е ли незаконно?

— Разбира се, иначе не би било така забавно. Утре ще ви разкажем за това — поне така предполагам.

Той каза, че ще сдържи любопитството си до утре и ще ни чака към обяд.

В кабинета също има телевизор и радио и като се върнах, очаквах да заваря Улф на любимия му стол, вероятно с включено радио, но кабинетът беше празен, затова слязох в мазето — намерих го там, където го бях оставил. Телевизорът все още работеше, а Фриц гледаше и се прозяваше. Улф се бе облегнал със затворени очи и устните му мърдаха — напред и после назад, напред-назад. Значи работеше, но върху какво? Постоях и го погледах Това е зрелище, което никога не ми омръзва — операцията с устните, — но онзи път трябваше да стискам зъби, за да остана със затворена уста, защото не можех да повярвам. Нямаше абсолютно нищо, върху което да размишлява. Изминаха цели две минути. Три. Реших, че само се упражнява, суха тренировка, отидох до един стол, седнах и силно се изкашлях. След малко той отвори очи, примигна срещу мен и се изправи. Преместих стола си по-близо.

— Всичко е уредено — казах му аз. — Очаква ни към обяд, така че трябва да потеглим към десет и половина.

— Ти няма да идваш — изръмжа той. — Телефонирах на Сол. Той ще пристигне в девет.

— О! Разбирам. Искате да съм тук, в случай че Раг ни ги изпрати, за да си признаят.

— Искам да намериш Франк Одел.

— За бога! Това ли измътихте!

— Не. — Той се обърна. — Малко по-високо, Фриц. — Към мен: — Следобед споменах, че ти, Арчи, ми даде ясно да разбера колко е безполезно да се доказва, че убийството е извършено от ФБР. Оттеглям думите си. Няма да склоня глава пред безполезността. Трябва да създадем ситуация, в която нито една от трите възможности да не бъде безполезна. Те са: първо, да докажем, че убийството е извършено от ФБР; второ, да докажем, че не са били те; и трето, да не доказваме нито едно от двете, да оставим убийството на мира. За нас най-добра е втората възможност и затова трябва да намериш Франк Одел, и ако сме принудени да приемем първата или третата, трябва да се справим с обстановката така, че въпреки всичко да бъдем в състояние да изпълним задължението си към нашата клиентка.

— Нямате друго задължение, освен да разследвате и да сторите всичко по силите си.

— Пак бъркаш лицата.

— Добре — „нямаме“ и „да сторим“.

— Така е по-добре. Точно тъй, да сторим всичко по силите си. За човек, който уважава себе си, това е възможно най-голямото задължение, а и двамата го притежаваме в пълна мяра. Сега един основен въпрос: независимо коя възможност ще бъдем принудени от обстоятелствата да приемем, мистър Раг трябва да вярва или поне да подозира, че някой от неговите хора е убил Морис Олтхаус. Не мога да измисля маневра от наша страна, която да спомогне за това — мъчех се, когато ти се върна. Ти можеш ли?

— Не. Раг може да вярва, а може и да не вярва. Вероятността да вярва е десет към едно.

— Поне вероятността е на наша страна. Така. Трябват ми идеи за уговорката, която възнамерявам да направя утре с мистър Хюит. Ще ни отнеме доста време, а съм много жаден. Фриц?

Никакъв отговор. Фриц бе заспал непробудно на стола, вероятно хъркаше, но телевизорът го заглушаваше. Предложих да се преместим в кабинета и да опитаме за разнообразие с музика по радиото, а Улф прие, така че събудихме Фриц, благодарихме му за гостоприемството и му пожелахме лека нощ. На път за кабинета се отбих да взема бира за Улф и мляко за мен, а когато влязох, той бе включил радиото и се бе върнал зад бюрото си. Тъй като разговорът щеше да ни отнеме доста време, аз донесох един жълт стол и го сложих до неговия. Той си наля бира, а аз отпих глътка мляко и му казах:

— Забравих да спомена, че не попитах Хюит за Десеторката по аристология. И без това искахте да се видите с него, така че утре може да го попитате. Та каква е програмата?

Той започна.

Беше доста след полунощ, когато тръгна към асансьора, а аз отидох да донеса чаршафи, одеяла и възглавница за втората нощ, която щях да прекарам в кабинета.