Рекс Стаут
На вратата се позвъни (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

В десет и трийсет и пет, събота сутринта, отключих вратата на Арбър Стрийт 63, изкачих се по дървените стълби до третия етаж, послужих си с един друг ключ и влязох в апартамента, който бе принадлежал на Морис Олтхаус.

Следвах свой собствен подход, за да измъкна истината от Сара Дейкъс. Признавам, че бе заобиколен, особено предвид обстоятелството, че не разполагах с време, но като опит за постигане на някакви резултати бе по-сполучлив, отколкото да я убеждавам да отидем във „Фламинго“ и да танцуваме цяла вечер. Обстоятелството, че не разполагахме с време, бе изнесено на всеослушание в една бележка на двайсет и осма страница от сутрешния вестник, която прочетох, докато закусвах в кухнята. Бе озаглавена „ЩЕ СТИСКАТЕ ЛИ ПАЛЦИ?“ и гласеше следното:

„Членовете на Десеторката по аристология — една от най-недостъпните кулинарни групи в Ню Йорк — очевидно не вярват, че всичко в историята се повтаря. Луис Хюит, общественик, любител на орхидеи и аристолог, ще даде вечеря за групата в дома си в Норт Коув, Лонг Айланд, в четвъртък, 14 януари. Менюто ще бъде съставено от добре известния частен детектив Нироу Улф, а храната ще приготви готвачът на мистър Улф Фриц Бренър. Мистър Улф и неговият асистент Арчи Гудуин ще бъдат сред гостите.

Тези приготовления ни напомнят за друг случай, когато мистър Бренър приготви вечеря за Десеторката по аристология, а мистър Улф и мистър Гудуин бяха гости в дома на корабния магнат Бенджамин Скривър. Това се случи на 1 април 1958 г, и един от Десеторката — Винсънт Пайл, директор на борсова фирма от Уол Стрийт, бе отровен с арсеник в първото ястие, поднесено му от Каръл Анис, по-късно осъдена за предумишлено убийство.

Вчера репортьор на «Таймс», припомняйки си за този случай, телефонира на мистър Хюит и го попита дали някой от Десеторката по аристология («аристология» означава наука за храненето) не е проявил известно колебание да присъствува на вечерята идния четвъртък, а мистър Хюит каза «не». На въпроса дали той самият ще стиска палци отговори: «Как да ги стискам? Нали ще държа нож и вилица?»“

Това явно щеше да е прекрасна вечеря.

Точната дата — четвъртък, четиринайсети — бе онази дреболия, заради която се бях разгорещил най-много, когато в четвъртък вечер обсъждахме тази работа с Улф. Заявих, че дата не трябва да се определя, че в бележката във вестника трябва да се спомене нещо като „някоя вечер през този месец“. Улф отвърна, че все пак Хюит би трябвало да посочи определена дата, когато се обажда да кани своите приятели аристолози. Казах, че той би могъл да им обясни защо се налага да не определя точна дата — тя ще зависи от това кога Фриц ще получи въздушна пратка от Франция. Чревоугодниците обожават въздушни пратки от Франция. Но Улф настояваше на своето и сега вече нямаше измъкване, оставаха ни само пет дни.

Затова, въпреки че не харесвах заобиколния подход към Сара Дейкъс, явно бе, че на него можехме да заложим с най-големи шансове за успех. Веднага след закуска бях позвънил на мисис Олтхаус, за да я питам дали би могла да ми отдели десет минути. Тя се съгласи и аз отидох, като, разбира се, не обърнах внимание на преследвачите си. Колкото повече ме виждаха да се занимавам с въпроса от тази му страна, толкова по-добре. Казах й, че са се случили някои неща, за които ще й съобщим, щом бъдат изяснени, и че може би ще е от полза, ако ми разреши да разгледам всичко, което се е намирало в апартамента на сина й, или поне онова, което е останало. Отвърна ми, че нищо не липсва. Наемът бил платен за още почти година и не се били опитвали да го дадат на друг наемател. Те нищо не размествали, а доколкото знаеше, и полицията нищо не е взела — не са й искали разрешение за подобни действия. Обещах й, ако ми разреши да отида и да огледам апартамента, също да не вземам нищо без нейно разрешение, а тя стана и намери ключовете, без да се обажда нито на адвоката си, нито дори на съпруга си. Възможно е да се харесвам повече на жени на средна възраст, отколкото на млади дами, но не правете опит да убедите Улф в това.

И така, в десет и трийсет и пет сутринта влязох в жилището на покойния Морис Олтхаус, затворих вратата и се огледах. Апартаментът съвсем не беше лош, като се изключат картините. Както се бе изразила Сара Дейкъс, мокетът беше дебел. Голям диван с ниска масичка пред него, удобно кресло до лампион, четири стола, масичка с някакъв метален предмет, може би сътворен от железарии, намерени в гаража от някое хлапе, на което му е идело отръки да си служи с инструменти, голямо бюро, върху което нямаше нищо освен телефон и пишеща машина на подставка. По-голямата част от стената бе покрита почти до тавана с лавици, запълнени с книги. Колкото по-малко кажа за картините по другите стени, толкова по-добре. Подходящи бяха за игра на отгатване — поканите гости и всеки отгатва какво представляват, стига да се намери сред тях някой, който да знае правилните отговори.

Оставих шапката и палтото си на дивана и тръгнах на обиколка. Два гардероба в антрето. Баня, малка кухня и спалня с единично легло, шкаф, тоалетка, два стола и гардероб, пълен с дрехи. На тоалетката бяха поставени в рамки снимки на баща му и майка му, което говореше, че не бе скъсал със семейството си, а само с Пеги Пилгрим. Върнах се в хола и започнах да търся. Беше тъмно, кафявите пердета бяха пуснати, затова запалих лампите. Всичко бе покрито с дебел пласт прах, но аз се намирах там законно, с разрешение, така че не си направих труда да слагам ръкавици.

Разбира се, не се надявах да открия някаква очевидна следа, сочеща пряко към някого или нещо, тъй като полицията вече беше преровила всичко, но те не бяха имали нищо определено предвид, а аз имах — Сара Дейкъс. Несъмнено бихте искали да ви дам подробен списък на всичко в апартамента, особено на съдържанието на чекмеджетата и гардеробите, но това би ми отнело прекалено много място. Ще спомена 384-те страници на незавършения роман. Прочетох само страница и половина. За да прочета целия роман и да видя дали в него има момиче, което ми напомня Сара Дейкъс, щеше да отиде цял ден.

Ще спомена и друго — то се намираше в най-долното чекмедже на шкафа в спалнята. Наред с множество най-разнообразни предмети там имаше десетина снимки. Нито една от тях не бе на Сара Дейкъс, обаче видях снимка на Олтхаус, легнал на хълбок на дивана във всекидневната, облечен само в собствената си кожа. Не го бях виждал гол, тъй като на снимките в папката на „Газет“ бе прилично облечен. Изглежда, е бил в доста добра форма, с изпъкнали мускули и плосък корем, но гърбът на снимката бе по-интересен от лицевата страна. Междувременно получих разрешение за препечатване затова мога да го поместя тук:

Красавецо безумен, ти вечно ще целуваш

и вечно ще е твоя любимата ти цел —

тя няма да повехне, ти няма да тъгуваш,

ще бъде тя красива, защото ти си смел.^[1]

Не съм изчел цялата поезия на този свят, но Лили Роуън има една полица със стихосбирки и при извеел обстоятелства ме кара да й чета на глас от тях; бях почти сигурен, че съм срещал този куплет, обаче нещо в думите не беше както трябва. Помъчих се да открия къде, но не успях. Все едно, питах се кой ли го е написал? Не беше Олтхаус — бях виждал почерка му на няколко места. Сара Дейкъс? Ако беше така, държах коз в ръцете си. Държах страшен коз. Поставих снимката на шкафа и прекарах още един час в търсене, но без резултат.

Бях обещал на мисис Олтхаус да не вземам нищо без нейно разрешение, но се изкушавах. Можех да взема снимката, без да я изнасям от къщата, да сляза само един етаж по-долу, да почукам на вратата на Сара Дейкъс и ако си беше вкъщи, което в събота бе възможно, да й я покажа и да попитам: „Вие ли сте написали това?“ Беше истинско изкушение — щеше да е толкова бързо и директно. Дори прекалено директно. Трябваше да се придържам към заобиколния начин. Излязох от апартамента и от къщата, намерих телефонна будка, набрах номера на мисис Брунър и й казах, че искам да я посетя, за да я попитам нещо. Отвърна ми, че ще си иде вкъщи до един. В момента бе едва дванайсет и двайсет. Излязох и взех такси.

Тя беше в кабинета си, с някакви документи на бюрото пред нея, и ме чакаше. Попита ме дали мис Дейкъс е дошла, както бе уговорено, и добави, че доста се надявала мис Дейкъс да й позвъни след това, но не се била обадила. Отвърнах: „Да, дойде и ни помогна много.“ Наблегнах на „много“, тъй като бе възможно стаята да се подслушва. После седнах, наведох се към нея и прошепнах:

— Имате ли нещо против да си шепнем?

Тя се намръщи.

— Това е толкова нелепо!

— Да — прошепнах, — но затова пък е безопасно. Няма да стане нужда да говорим дълго. Искам само да ми покажете нещо, написано с почерка на мис Дейкъс. Каквото и да е — бележка, нещо, написано до вас. Знам, че това ще ви се стори още по-нелепо, но не се учудвайте. Не ме карайте да ви обяснявам, защото не мога. Следвам определени инструкции. Или имате доверие на мистър Улф, че ще свърши работата, и то добре, или му нямате доверие.

— Но защо, за бога… — започна тя, но я спрях с ръка.

— Щом не искате да си шепнем — прошепнах аз, — само ми дайте онова, което ви поисках, и си тръгвам.

Когато след пет минути си тръгнах, с две мостри от почерка на Сара Дейкъс в джоба — девет думи, написани на листче от настолен календар и бележка от шест реда до мисис Брунър, — изпитвах чувството, че жените на средна възраст са гръбнакът на страната. Тя не прошепна нито дума. Порови в едно чекмедже, извади бележката, скъса листчето от календара, подаде ми ги, каза малко по-високо, отколкото обикновено: „Уведомете ме, щом има нещо, което трябва да знам“, и пак се зае с някакъв документ. Каква клиентка!

Разгледах мострите в таксито на път към центъра, а когато изкачвах стълбите към втория етаж на Арбър Стрийт 63, бях вече деветдесет процента сигурен. Влязох в спалнята, за да взема снимката, разположих се в удобното кресло под лампиона и ги сравних. Не съм специалист по почерци, но в случая това не бе необходимо. Лицето, което беше написало мострите, бе написало и поезията на гърба на снимката. Вероятно същото лице беше направило и самата снимка, но това нямаше значение. Оформих заключението си. Реших, че паметта на Сара Дейкъс й бе изневерила, когато заяви, че не е стигала до интимност с Морис Олтхаус.

Първият въпрос беше дали да позвъня на мисис Олтхаус, за да ми разреши да взема снимката със себе си, или да я оставя. Реших, че да я оставям, ще е прекалено рисковано; Сара би могла да влезе по някакъв начин, да я намери и да си я прибере. Извадих от бюрото лист хартия за пишеща машина, сгънах го и сложих снимката в него. Не влизаше във вътрешния ми джоб, но все пак внимателно успях да я напъхам. Огледах се още веднъж, по навик, за да се убедя, че всичко е така, както го бях намерил, и си тръгнах с плячката. На излизане, като минавах край вратата на Сара Дейкъс, аз й изпратих една целувка. После ми дойде наум, че заслужва повече от целувка, приближих се и разгледах бравата. Беше същата марка като на вратата на Олтхаус — „Бермат“, нищо особено.

Позвъних на мисис Олтхаус, съобщих й, че съм оставил всичко в апартамента в ред и я попитах дали иска да й върна веднага ключовете. Тя каза да й ги дам, когато ми е удобно, нямала бърза работа.

— Между другото — рекох й аз — ако не възразявате, ще взема нещо — снимката на един човек, намерих я в едно чекмедже. Искам да проверя дали някой ще го разпознае. Може ли?

Каза ми, че съм бил тайнствен, но че можело да я взема. Изпитах желание да споделя с нея какво мисля за жените на средна възраст, но реших, че не сме достатъчно близки. Набрах още един номер, съобщих на жената, която се обади — името й бе Мими, — че бих искал да говоря с мис Роуън и след малко чух добре познатия ми глас:

— Обядът е след десет минути. Ела да хапнеш.

— Прекалено млада си за мен. Реших, че жените под петдесет години са… какви са?

— Ами „безинтересни“ е подходяща дума.

— Но е много дълга. Ще си помисля за по-подходяща дума и довечера ще ти я кажа. Сега имам да ти съобщя две неща. Първо, трябва да съм си вкъщи преди полунощ. Спя в кабинета и… ще ти обясня, като се видим.

— Боже мой, да не е дал стаята ти под наем?

— Всъщност даде я, за една нощ. Сега не ми се обяснява. Почакай за секунда. — Прехвърлих слушалката в дясната си ръка, а с лявата измъкнах снимката от джоба си. — Тук имам едно стихотворение. Слушай… — Прочетох й го, с чувство. — Можеш ли да се сетиш откъде е?

— Разбира се. Както и ти.

— Не, аз не мога, но ми се вижда познато.

— Би трябвало. Къде го намери?

— Някой ден ще ти кажа. Кое е това стихотворение?

— Подражание на последните четири реда от втората строфа на „Ода за гръцката ваза“ от Кийтс. Ескамильо, ти си доста добър детектив, танцуваш като ангел и имаш други изключителни качества, но от теб никога няма да излезе интелектуалец. Ела да ми четеш Кийтс на глас.

Казах й, че ми е прекалено безинтересна, затворих, пъхнах снимката обратно в джоба си, излязох от будката и взех петото такси за последните пет часа. Клиентката можеше да си го позволи.

В два без пет закачих шапката и палтото си в коридора, отидох до вратата на трапезарията, казах на Улф, който се намираше на масата, че по всяка вероятност ще вали сняг, и продължих към кухнята. Когато закъснея за обяд или вечеря, не сядам при Улф, единодушни сме, че ако единият бърза с месото или рибата, докато другият в това време си дояжда спокойно десерта или сиренето, атмосферата се помрачава. Фриц ми сервира на масата за закуска и донесе остатъците от печения лефер, а аз го попитах как вървят работите с менюто за пиршеството другия четвъртък.

— Не искам да говоря за това — отвърна той. — Не искам да говора за каквото и да е, Арчи. Преди обяд прекара повече от час в стаята ми, с високо пуснат телевизор. Щом като е толкова опасно, изобщо няма да говоря.

Казах му, че нещата ще се нормализират, преди на пазара да се появи хайвер от херинга, а той вдигна ръце и възкликна на френски: „Милостиви боже!“

Щом свърших и отидох в кабинета, заварих Улф изправен до глобуса да го върти и да му се мръщи. Човекът, който му бе подарил този глобус, най-големият, който някога съм виждал, дори не подозираше колко щеше да му е от полза. Когато някоя ситуация стане толкова деликатна, че би желал да не е тук, а другаде, той може да се приближи до него и да си избира места, където му се ще да бъде. Прекрасно. Като влязох, той ме попита дали му нося нещо, а щом кимнах, седна зад бюрото си, аз включих радиото, преместих един жълт стол почти до лакътя му и му докладвах. Не ми отне много време, тъй като в разказа ми липсваха диалози, имаше само действие. Не споменах телефонния разговор с Лили Роуън, защото той беше изцяло личен.

След като прочете два пъти поетическото произведение, той ми върна снимката и заяви, че дамата има усет за ритъм.

— Нали ви казах, че не е глупава — отвърнах аз. — Доста елегантна преработка на последните четири реда от втората строфа на „Ода за гръцката ваза“ от Кийтс.

Той присви очи:

— Ти пък откъде знаеш? Ти не четеш Кийтс. Свих рамене.

— Чел съм го в детските си години в Охайо. Както ви е известно, притежавам страшна памет. Няма да ви се хваля с нея, но затова пък ще се похваля с това — потупах снимката. — Сега знаем защо лъже. Защото е замесена. Възможно е да не е замесена твърде надълбоко; възможно е просто да не е искала да си признае, че двамата са били толкова близки, та да й каже за ФБР. А може и да е замесена много надълбоко. Вижте това например: „Вечно ще целуваш“ и „вечно ще е твоя“. Но вместо това той й е съобщил, че ще се ожени за друга, и тя го е застреляла вероятно със собствения му пистолет. Ще бъде трудно да я уличим. Възможно е да успее да докаже, че наистина е била на онази лекция, но не и кога си е тръгнала оттам. Възможно е изобщо да не е ходила. Да е прекарала вечерта на Арбър Стрийт шейсет и три, изяснявайки отношенията си с „безумния красавец“ и да го е застреляла, преди да пристигнат агентите на ФБР. Как ви се струва това?

— Не е лошо като хипотеза.

— В такъв случай трябва да проуча въпроса с лекцията. Сара Дейкъс може да има желязно алиби. Според Креймър агентите на ФБР са си тръгнали към единайсет и, разбира се, преди това са претърсили основно апартамента, независимо дали са го убили, или не: намерили са материалите, които е събрал. Значи те са пристигнали не по-късно от десет и половина или дори нека да е било в единайсет без двайсет. Ако го е застреляла тя, трябва да е излязла, преди агентите да дойдат. Ню Скул се намира на Дванайсета улица. Ако някой я е видял на тази лекция в десет и двайсет или дори в десет и петнайсет, тя е чиста. Ще започна да разпитвам.

— Не.

— Не?

— Не. Ако те проследят или случайно научат, че се занимаваш с това, ще разберат, че гледаме сериозно на възможността да го е убила тя, а това би било катастрофално. Трябва да поддържаме илюзията в нашата убеденост, че Морис Олтхаус е убит от агент на Федералното бюро за разследване и че събираме улики, за да докажем това; в противен случай приготовленията ни за другия четвъртък ще отидат на вятъра. За да прикрием фланга си, трябваше да разберем със сигурност дали мис Дейкъс лъже, а ти вече реши този въпрос — тя лъже. Задоволително. Лъже, за да прикрие факта, че се е компрометирала, и това ни задоволява. За нас няма никакво значение дали участието й се състои само в тайна интимност, която не иска да разгласява, или пък действително е извършила убийство.

— Креймър би научил това с най-голямо удоволствие. Особено след като точно той ни насочи по тази следа. Ще му се обадя и ще му кажа, за да не си блъска повече главата.

— Уф! Когато ние самите престанем да си блъскаме главите, когато свършим работата, за която са ни наели, ще разгледаме и задълженията си към него. Ако е възможно и не изисква прекомерни усилия, ще разкрием убиеца. Ако той не е агент на ФБР, както очаква и се надява Креймър, не трябва да чакаме благодарности, но няма да сме длъжни и да му поднасяме извинения.

— В такъв случай ще забравим за убийството, докато мине четвъртък?

— Да!

— Това е идеално. Агенциите днес и утре са затворени, така че Хюит не може да започне преди понеделник. Довечера съм във „Фламинго“; ако има нещо, да речем, ако Хюит се обади да съобщи, че е променил решението си, че тази работа е свързана с твърде много главоболия и че трябва да си намерим друг вместо него, потърсете ме там. Утре мис Роуън е поканила гости на неделен обяд и танци, а после ще остана, за да й помогна да изхвърли пепелниците. Някакви инструкции за днес следобед?

— Изключи радиото — изръмжа той.