Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ниро Улф (41)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doorbell Rang, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Рекс Стаут. На вратата се позвъни. Гамбит

Американска. Първо издание

 

Рецензент Жечка Георгиева

Литературна група — ХЛ. 04 95366/15531/5637–327–87

Редактор Мария Донева

Художник Гриша Господинов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Йордан Зашев

Коректор Грета Петрова

Дадена за набор май 1987 г. Подписана за печат август 1987 г. Излязла от печат септември 1987 г.

Формат 70×100/32. Печатни коли 24,50. Издателски коли 15,88 УИК 15,67. Цена 2,35 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Георги Димитров“ — София

София, 1987

 

Rex Stout. The Doorbell Rang. Penguin Books, 1984

Rex Stout. Gambit. Fontana Books, 1974

История

  1. — Добавяне

ШЕСТА ГЛАВА

Часовникът ми показваше четири и трийсет и пет, когато влязох в някаква дрогерия близо до Гранд Сентръл, погледнах в телефонния указател на Манхатън, насочих се към телефонната кабина, затворих вратата и набрах един номер.

От архивите на „Газет“ и сведенията, които Лон ми даде устно и неофициално, изписах десетина страници в бележника си. Сега всички са тук, пред мен, но ако ги отпечатам, биха заели също толкова страници, затова ще предам само онова, което ви е необходимо, за да разберете какво е станало. Ето имената на главните участници:

МОРИС ОЛТХАУС, сега покойник, трийсет и шест годишен, висок метър и седемдесет и осем, тегло около осемдесет килограма, с мургаво лице, красив; мъжете го намирали за симпатичен, жените — за нещо повече от симпатичен. Имал двегодишна любовна история, през 1962 и 1963 година, с някаква актриса, тук ще пропусна името й. Печелел добре от писане, но вероятно майка му е допълвала сумата без знанието на баща му. Официално не се знае кога е започнала връзката му с Мариан Хинкли, но доколкото бе известно, от няколко месеца тя била единствената му приятелка. В апартамента му намерили триста осемдесет и четири машинописни страници от незавършен роман. Никой от „Газет“, включително и Лон, няма твърдо предположение кой е убиецът. Никой от вестника не е знаел преди убийството, че Олтхаус събира материал за статия за ФБР, а според Лон това е позор за журналистиката изобщо и за работещите в „Газет“ в частност. Очевидно Олтхаус е стъпвал на пръсти.

ДЕЙВИД ОЛТХАУС, бащата на Морис, около шейсетгодишен, бе съдружник във фирмата „Олтхаус и Грайф“, производители на колекцията рокли и костюми „Пеги Пилгрим“ (вижте рекламите в местния вестник). Дейвид бил огорчен от това, че Морис зарязал „Пеги Пилгрим“, и през последните години не поддържал близки отношения с единствения си син.

АЙВАНА (мисис Дейвид Олтхаус не се е срещала и няма намерение да се среща с журналисти. Тя все още — седем седмици след смъртта на сина си — не се вижда с никого освен с неколцина близки приятели.

МАРИАН ХИНКЛИ, двайсет и четири годишна, работи в информационния отдел на „Тик-Ток“ от около две години. В папката имаше нейни снимки и по тях бе лесно да се разбере какво в нея е привлякло интереса на Олтхаус. И тя отказва да разговаря с журналисти, но някаква кокошка от „Поуст“ най-после измъкнала от Мариан достатъчно за статия на две страници, която страшно разбунила духовете в „Газет“. Една дама от „Газет“ така се разстроила, че развила хипотеза, според която Мариан Хинкли била застреляла Олтхаус със собствения му пистолет, защото я мамел, но постепенно хипотезата отпаднала.

ТИМЪТИ КУЕЙЛ, около четирийсетгодишен, старши редактор в „Тик-Ток“. Включвам го, защото се отнесъл грубо и се сдърпал с журналист от „Дейли Нюз“, който се опитвал да интервюира Мариан Хинкли във фоайето на сградата на „Тик-Ток“. Толкова галантен мъж си заслужава един поглед.

ВИНСЪНТ ЯРМЪК, на около петдесет, бе също старши редактор в „Тик-Ток“. Включвам го, защото замисълът Олтхаус да напише статия за ФБР бил негов.

Тези сведения не изглеждаха много обещаващи като начало. Прецених шансовете си с театралната звезда, но романът й с Олтхаус бе приключил преди повече от година, а освен това опитът ми от предишни случаи ме бе научил, че от петия или шестия ред актрисите изглеждат по-добре. Двамата редактори щяха да ми затворят телефона. Таткото вероятно не знаеше нищо. Мариан Хинкли щеше да се инати. Най-добре бе да заложа на мама и точно това беше телефонът, който намерих в указателя и набрах, щом влязох в кабината.

Първото нещо, разбира се, бе да я накарам да дойде до телефона. На жената, която дигна слушалката, не казах името си; просто й съобщих с официален тон да предаде на мисис Олтхаус, че се обаждам от кабина, че с мен е един агент от ФБР и че трябва да говоря с нея. Това подействува. След малко се обади друг глас.

— Кой е? Агентът от ФБР?

— Мисис Олтхаус?

— Да.

— Казвам се Арчи Гудуин. Не съм от ФБР. Работя за Нироу Улф, частния детектив. Агентът от ФБР не е в кабината, но е наоколо, защото ме следи. Преследва ме. Ще ме проследи до вас, но за мен това е без значение, стига да няма значение и за вас. Трябва да ви видя — сега, ако е възможно. Това ще…

— Не приемам никого.

— Знам. Може би сте чували за Нироу Улф. Чували ли сте?

— Да.

— Един човек, когото той добре познава, му каза, че синът ви Морис е убит от агент на ФБР. Ето защо ме следят. И ето защо трябва да се срещна с вас. Мога да дойда след десет минути. Чухте ли добре името ми? Арчи Гудуин.

Тя помълча, но накрая каза:

— Вие знаете ли кой е убил сина ми?

— Не знам името му. Аз самият не знам нищо. Известно ми е само онова, което съобщиха на мистър Улф. Друго не мога да ви кажа по телефона. Позволете да направя едно предложение — ние смятаме, че и мис Мариан Хинкли би трябвало да научи това. Може би ще й позвъните и ще я помолите да дойде, така че да говоря с вас двете. Ще го направите ли?

— Да. Журналист ли сте? Това някакъв номер ли е?

— Не. Ако бях журналист, едва ли щях да постъпя толкова глупаво, а и вие просто можете да наредите да ме изхвърлят. Името ми е Арчи Гудуин.

— Но аз не… — Дълга пауза. — Добре. Портиерът ще поиска да му покажете документ за самоличност.

Казах й: „Разбира се“, и затворих, преди да е променила решението си.

Когато излязох от къщи, бях решил да пренебрегна преследвачите си, но докато се озъртах на улицата за празно такси, не можах да се сдържа и огледах паркираните автомобили. Щом обаче влязох в таксито и тръгнахме първо по Медисън Авеню, а после по Парк Авеню, гледах само напред. Отзад да става каквото ще.

Къщата бе типична за Парк Авеню в района на Осемдесета улица: с навес пред входа, портиер, който изскочи веднага щом таксито спря, каучукова пътечка, предпазваща килима във фоайето, но всичко беше първокласно, тъй като онзи на вратата не изпълняваше по съвместителство и длъжността на портиера във фоайето на сградата. Когато показах на портиера, който ме очакваше, разрешителното си на частен детектив, той го разгледа внимателно, върна ми го, каза: „Апартамент десет Б“, и аз влязох в асансьора. На десетия етаж ми отвори жена в униформа на камериерка, която пое палтото и шапката ми, окачи ги в гардероба и ме въведе през едно преддверие в помещение, по-голямо дори от хола на Лили Роуън, където могат да танцуват двайсет двойки. За хора с такива големи стаи имам една проверка — не гледам килимите, мебелите или завесите, а картините по стените. Ако позная какви са — добре. А ако единственото, което постигна, е да се мъча да отгатна какво представляват — внимание! — с такива хора трябва да бъда нащрек. В случая стаята издържа проверката. Разглеждах едно платно, изобразяващо три момичета, седнали на тревата под някакво дърво, когато чух стъпки и се обърнах. Тя се приближи. Не ми подаде ръка, но попита с тих, приятен глас: „Мистър Гудуин? Аз съм Айвана Олтхаус“, и седна.

Дори и без проверка на картините тя би издържала изпита си пред мен — заради неподправените очертания на дребната й стройна фигура, неподправеното сиво в косата и неподправеното съмнение в очите й. Докато местех един стол, за да седна с лице към нея, реших да съм откровен, доколкото бе възможно. Тя каза, че мис Хинкли ще дойде скоро, но би предпочела да не я чакаме. Доколкото била разбрала по телефона, споменал съм, че синът й е убит от агент на ФБМ Правилно ли е разбрала?

Гледаше ме в очите и аз посрещнах погледа й.

— Не съвсем — отвърнах. — Споменах, че някой каза това на мистър Улф. Трябва да ви обясня някои неща относно мистър Улф. Той е… ъъъ… ексцентричен и има свое мнение за нюйоркската полиция. Не му харесва отношението й към него и неговата работа и смята, че прекалено много му се бъркат. Той следи вестниците, особено криминалната хроника, и преди няколко седмици му дойде наум, че полицията и прокурорът са поизоставили убийството на сина ви, а щом научи, че синът ви е събирал материал за статия за ФБР, започна да подозира, че изоставянето може да е преднамерено. Ако наистина е така, то това ще му предостави възможност да насини окото на полицията, а нищо не би му доставило по-голямо удоволствие.

Тя ме гледаше право в очите, без дори да мигне.

— И така — продължих аз, — не разполагахме с никакви доказателства, но мистър Улф предприе разследване. Едно от нещата, които научихме — факт, който не е публикуван, — бе, че полицията не е намерила в апартамента на сина ви нищо, свързано с ФБР, никакви бележки, никакви документи. Може би това ви е известно.

Тя кимна.

— Да.

— Предполагах, че ви е известно, затова го споменах. Научихме и други факти, но имам инструкции да не говоря за това. Разбирате защо. Мистър Улф иска да ги запази в тайна, докато събере достатъчно сведения, за да предприеме нещо. Но вчера следобед един човек му съобщи, че синът ви е убит от агент на ФБР, и подкрепи това с известни сведения. Няма да ви кажа нито името му, нито какви са сведенията, но е надежден човек, а сведенията — солидни, въпреки че не са достатъчни като доказателство. Ето защо мистър Улф желае да научи всичко възможно от онези, които са били близки със сина ви — например хората, с които може да е споделил нещо от разкритията си за ФБР. Сред тези хора, разбира се, сте вие, както и мис Хинкли и мистър Ярмък. Инструктиран съм недвусмислено да ви заявя, че мистър Улф не търси клиент или хонорар. Той върши това по свое собствено желание и нито иска, нито се надява някой да му заплати.

Погледът й все още бе върху мен, но мислите й бяха далеч. Тя преценяваше нещо.

— Не виждам причина… — започна тя и млъкна. Почаках малко, после я насърчих:

— Да, мисис Олтхаус?

— Не виждам причина да не ви кажа. Подозирах, че са го направили хората от ФБР, откакто мистър Ярмък спомена, че в апартамента не са намерили никакви материали. Така твърди мистър Ярмък, а същото ми каза и мис Хинкли. Не смятам, че съм отмъстителна жена, мистър Гудуин, но той ми беше… — Гласът й щеше да потрепери и тя спря. След малко продължи: — Беше ми син. Все още се мъча да осъзная, че… че го няма. Познавахте ли го? Срещали ли сте го някога?

— Не.

— Вие сте детектив, нали?

— Да.

— Очаквате да ви помогна да разкриете… да намерите виновника за смъртта на сина ми. Много добре — и аз го искам. Но мисля, че не мога да ви помогна. Синът ми рядко говореше с мен за работа си. Не помня някога да е споменавал за ФБР. Мис Хинкли ме пита вече за това, а също и мистър Ярмък. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо, искрено съжалявам, защото, ако са го убили те, надявам се, че ще си получат заслуженото. В Библията се казва: „Не отмъстявай“, но Аристотел пише, че отмъщението е справедливо. Виждате, мислила съм за това. Вярвам, че…

Тя се обърна към антрето. Беше се затворила врата, чуха се гласове, а после се появи едно момиче. Щом се приближи, аз станах, но мисис Олтхаус остана на мястото си. Снимките в „Газет“ не казваха цялата истина. В действителност Мариан Хинкли бе красавица. Тя беше нещо средно между блондинка и брюнетка, с кестенява коса и сини очи, а движенията й бяха плавни и уверени. Ако носеше шапка, беше я оставила в антрето. Тя целуна мисис Олтхаус по бузата, а после мисис Олтхаус ме представи и тя се обърна да ме погледне. Докато ме оглеждаше със сините си очи, аз заповядах на моите да пренебрегнат всичко, което не беше пряко свързано с работата. Мисис Олтхаус я покани да седне, а аз преместих стол за нея. Щом седна, тя се обърна към мисис Олтхаус:

— Ако съм ви разбрала добре по телефона… Нироу Улф знаел, че са хора на ФБР? Така ли казахте?

— Изглежда, аз не съм разбрала добре — отговори мисис Олтхаус. — Бихте ли й обяснили, мистър Гудуин?

Описах положението — трите точки: защо Улф се интересува от убийството, кое е възбудило подозренията му и как те са били подкрепени от онова, което вчера му е казал един човек. Обясних, че Улф не знае дали са били хора на ФБР, а и, разбира се, не би могъл да го докаже, но възнамерява да опита и затова се намирам тук.

Мис Хинкли се намръщи.

— Не разбирам защо… Съобщил ли е в полицията какво му е казал този човек?

— Извинете — казах аз, — предполагам, че не съм обяснил достатъчно добре. Според него полицията знае, че са били хора на ФБР, или подозира това. Например едно от нещата, които иска да ви пита, е: полицията продължава ли да ви досажда? Продължават ли да идват при вас и да ви задават непрекъснато едни и същи въпроси? Мисис Олтхаус?

— Не.

— Мис Хинкли?

— Не. Но ние им казахме всичко, което знаем.

— Това няма значение. Когато разследват убийство, а не попаднат на задоволителна следа, те подозират всички, но в случая като че ли подозрението не пада върху никого. Ето това трябва да узнаем. Мисис Олтхаус току-що ми каза, че според вас и според мистър Ярмък той е бил убит от ФБР. Така ли е?

— Да. Да, така е. Защото в апартамента му не се намериха никакви материали за ФБР.

— Знаете ли какви биха могли да бъдат тези материали? Какво е открил?

— Не. Морис никога не говореше с мен за такива неща.

— А мистър Ярмък?

— Не знам. Според мен — не.

— Какво е вашето отношение, мис Хинкли? Който и да е убил Морис Олтхаус, искате ли той да бъде заловен? Да бъде заловен и да си получи заслуженото?

— Разбира се, че искам. И още как! Обърнах се към мисис Олтхаус.

— И вие искате същото. Добре, но има голяма вероятност убиецът никога да не бъде заловен, освен ако Нироу Улф не се заеме с разследването. Може би знаете, че той не излиза по работа. Ще трябва вие да отидете при него, в неговата къща — вие и мис Хинкли, — а ако е възможно, и мистър Ярмък. Можете ли да дойдете там довечера в девет?

— Ами… — Тя стисна ръце. — Не знам… Каква полза от това? Нямам какво да му кажа.

— Може би имате. Често си мисля, че и аз нямам какво да му кажа, но откривам, че греша. Дори само да се увери, че никой от вас наистина не може да му каже нищо, пак ще е от полза. Ще дойдете ли?

— Струва ми се… — Тя погледна момичето, което се бе надявало да й стане снаха.

— Да — рече мис Хинкли. — Аз ще отида. Идеше ми да я прегърна — в този случай жестът щеше да е пряко свързан с работата.

— Нали ще доведете и мистър Ярмък?

— Не знам. Ще се опитам.

— Добре. — Станах. — Адресът е в телефонния указател. — Обърнах се към мисис Олтхаус: — Трябва да ви предупредя за нещо. Почти сигурно е, че ФБР наблюдава къщата ни и че ще ви видят. Ако за вас това е без значение, за мистър Улф също няма да има никакво значение. Той желае да им даде да разберат, че разследва убийството на сина ви. И така — в девет часа?

Тя каза „да“ и аз си тръгнах. В антрето прислужницата искаше да ми държи палтото — позволих й, за да не я обидя. Долу във фоайето по погледа, който ми хвърли вратарят, докато ми държеше вратата, заключих, че портиерът му е съобщил какъв съм, и за да изиграя ролята си, аз го изгледах подозрително и строго. Навън снежинките сякаш изпълняваха акробатични номера. На връщане в таксито не се обръщах назад. Пресметнах, че ако са по дирите ми, а това беше много вероятно, около един процент от данъка върху всеки десет бона от доходите на Улф и една хилядна от данъка върху всеки десет бона от моите в момента отиват, за да се плаща на правителствени служители да ми правят компания неканени, което ми се видя нередно.

Улф току-що бе слязъл от оранжериите след следобедния си сеанс с орхидеите и се бе настанил удобно на стола си със „Съкровищницата на нашия език“ в ръка. Вместо да вляза както обикновено и да отида при бюрото си, аз спрях на прага, а щом Улф ме погледна, многозначително посочих с пръст надолу, обърнах се и изчезнах по стълбите към мазето. Щракнах ключа на лампата и седнах на билярдната маса. Изминаха две минути. Три. На четвъртата чух стъпки. Той застана на вратата, изгледа ме свирепо и заяви:

— Няма да търпя това! Повдигнах вежда.

— Бих могъл да ви представя писмено онова, което имам да ви съобщя.

— Пфу! Ще ти кажа две неща. Първо, рискът е изключително малък. Второ, можем да се възползуваме от него. Като говориш, ще вмъкваш каквито искаш забележки и изречения, на които аз няма да обръщам внимание — ще ми показваш кои са, като повдигаш пръст. Аз ще правя същото. Разбира се, няма да споменаваме името на мистър Креймър — не можем да поемем такъв риск — и ще поддържаме заключението си, че онзи човек е убит от ФБР и че възнамеряваме да докажем това.

— Но всъщност нямаме такова намерение:

— Разбира се, че нямаме. Обърна се и излезе.

И така, бях надхитрен. Човекът държеше на къщата си, на кабинета си, на стола си. Трябваше обаче да призная, като се качвах по стълбите, че колкото и да беше твърдоглав, идеята му не беше лоша. Ако наистина имаха електронно ухо в кабинета, което не ми се вярваше, това щеше да се окаже дори много добра идея. Когато влязох в кабинета, Улф вече седеше зад бюрото, а аз отидох до моето и щом се настаних, той ме подкани:

— Е?

Би трябвало да вдигне пръст. Улф никога не си хаби дъха да произнася думи като „Е“?, когато се връщам от задача; просто оставя книгата си или бирата настрана и е готов да ме изслуша.

Вдигнах пръст.

— Предположението ви, че в „Газет“ може да са налучкали хипотезата за ФБР и да са предприели нещо, не беше толкова сполучливо. — Свалих пръста си. — Лон Коен не спомена нищо, затова и аз не му казах нищо. Те нямат хипотеза. Лон ми разреши ля прегледам папките, поговорихме и сега разполагам с десетина страници с имена и подробности, някои от които е възможно да са ни от полза. — Вдигнах пръст. — Ще ги напечатам на машина по обичайната тарифа — пет долара на страница. — Свалих пръста си. — После позвъних от една кабина на мисис Дейвид Олтхаус, тя се съгласи да ме приеме и аз отидох. Парк Авеню при Осемдесета улица, апартамент на десетия етаж, с всички украшения, които очаквате да видите на такова място. Тя ми цитира Библията и Аристотел. — Вдигнах пръст. — Аз исках да цитирам Платон, но не можах да го вмъкна на подходящо място. — Свалих пръста си. — Помолих я да се обади на Мариан Хинкли, за да присъствува и тя. Мис Хинкли обеща да дойде след малко. Мисис Олтхаус попита дали ме е разбрала правилно: по телефона съм споменал, че синът й е убит от агент на ФБР. Оттук нататък най-добре да ви предам разговора ни дума по дума.

Разказах му всичко от начало до край, като бях сигурен, че не съм изрекъл нищо, което не искахме да бъде научено от ФБР. Облегнат назад със затворени очи, той не би могъл да вижда как вдигам пръст, затова ми бе невъзможно да вмъквам по нещо. Щом свърших, Улф изсумтя, отвори очи и заяви:

— Като че ли не ни стига да знаем, че в купата сено има игла. Дори когато не…

На вратата се позвъни. Отидох в коридора да погледна и на площадката видях един агент на ФБР. Не че го познавах, но му беше изписано на муцуната: подходяща възраст, широки рамене и мъжествена широка челюст, спретнато тъмносиво палто. Открехнах вратата два пръста — колкото позволяваше веригата — и попитах:

— Какво обичате?

Той избърбори през пролуката:

— Казвам се Куейл и искам да говоря с Нироу Улф.

— Повторете, моля ви, името си буква по, буква.

— Тимъти Куейл! К—У—Е—Й—Л!

— Мистър Улф е зает. Ще проверя. Върнах се до вратата на кабинета.

— Едно от имената в бележника ми. Тимъти Куейл. Старши редактор в списание „Тик-Ток“. Тип „герой“. Нокаутирал някакъв репортьор, който досаждал на Мариан Хинкли. Трябва да му е съобщила по телефона за вас малко след като съм си тръгнал.

— Не — изръмжа той.

— До вечеря остава половин час. По средата на някоя глава ли сте?

Той ми хвърли кръвнишки поглед.

— Доведи го.

Върнах се, откачих веригата и той влезе. Докато затварях, гостът ми съобщи, че аз съм Арчи Гудуин, а аз се съгласих, погрижих се за палтото и шапката му и го заведох в кабинета. Той направи три крачки, спря да се огледа, насочи поглед към Улф и попита:

— Казаха ли ви името ми? Улф кимна:

— Мистър Куейл.

Той пристъпи към бюрото.

— Приятел съм на мис Мариан Хинкли. Искам да знам що за игра сте подхванали. Искам обяснение.

— Как не! — отвърна Улф.

— Не ми викайте „как не“! Какво кроите?

— Държите се смешно — каза Улф. — Обичам да разговарям със седнали хора. Ако можете единствено да дрънкате празни приказки, мистър Гудуин ще ви изхвърли. Ако седнете на онзи стол, смените тона си и ми посочите приемлива причина защо трябва да ви давам сметка, може и да ви изслушам.

Куейл отвори уста и я затвори. Обърна глава да ме погледне — аз бях останал нрав — очевидно за да провери дали съм мъж на място. Щеше да ми е не по-малко приятно, ако бе решил, че не съм, защото след вчерашния ден бих приел с удоволствие подобно оправдание, за да извия още една ръка. Но той се отказа, отиде до червеното кожено кресло, седна и изгледа намръщено Улф.

— Известно ми е какво представлявате — рече той. Това не беше обида, но думите му не бяха и кой знае колко любезни. — Знам как действувате. Ако искате да хванете мисис Олтхаус на въдицата си, за да изкарате нещо, това си е нейна работа, но няма да забърквате мис Хинкли в тази история. Нямам намерение да…

— Арчи — прекъсна го Улф, — изхвърли го! Фриц ще ги държи вратата отворена. — Той натисна звънеца.

Приближих се на около една ръка разстояние от червеното кожено кресло и изгледах героя от горе до долу. Фриц се появи, Улф му нареди да ми държи външната врата отворена и той излезе.

Положението на Куейл беше лошо. Тъй като бях застанал пред него, ако започнеше да се надига от креслото, можех да го сграбча както ми е угодно, преди да се е изправил. Но и аз бях в лошо положение. Да вдигнете деветдесеткилограмов мъж от тапицирано кресло, е проблем, а той имаше достатъчно ум, за да остане седнал и да се облегне. Но не беше прибрал краката си достатъчно навътре. Посегнах към раменете му, после рязко се наведох, сграбчих го за глезените, дръпнах и продължих да дърпам, докато не го откарах в коридора по гръб, преди да успее да направи дори опит за съпротива, но точно тогава проклетият глупак се помъчи да се обърне, за да се задържи с ръце за пода. Пред външната врата ударих спирачки, за да може Фриц да го хване за ръцете.

— На стъпалата има сняг — казах му аз. — Ако ви позволя да се изправите и ви подам шапката и палтото, ще си тръгнете кротко, без номера. Знам повече хватки от вас. Ясно ли е?

— Да. Проклет шут!

— Гудуин. Познахте само „у“-то, но от мен да мине. Хайде, Фриц!

Пуснахме го и той с мъка стана. Фриц взе палтото му от закачалката, но Куейл каза:

— Искам да се върна. Ще го попитам нещо.

— Не. Имате лоши обноски. Ще се наложи пак да ви изхвърляме.

— Не, няма. Искам да го питам нещо.

— Любезно, тактично?

— Да. Затворих вратата.

— Давам ви две минути. Не сядайте, не повишавайте глас и не използувайте думи като „шут“. Върви напред, Фриц.

Тръгнахме в индийска нишка през коридора и влязохме, Фриц — отпред, а аз — отзад. Улф, чийто остър слух долавяше какво се говори в коридора, го изгледа студено, а Куейл застана пред бюрото между Фриц и мен.

— Искахте приемлива причина — каза той на Улф. — Както споменах, аз съм приятел на мис Хинкли. Достатъчно добър приятел, за да ми се обади по телефона и да ми съобщи за Гудуин — какво е казал на нея и на мисис Олтхаус. Посъветвах я да не идва довечера при вас, но тя ще дойде. В девет часа ли беше?

— Да.

— В такъв случай аз ще… — Спря. Това не беше начинът. Беше му трудно, но се пребори със себе си. — Искам да присъствувам. Ще ми… Ще ми разрешите ли да дойда?

— Ако се владеете.

— Ще се владея.

— Времето ви изтече — казах му аз и го хванах за ръка, за да го обърна кръгом.