Рекс Стаут
На вратата се позвъни (12)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Не бих искал да преживея отново онези двайсет и осем часа.

Като вървите през гора и знаете със сигурност, че в нея има снайперисти и че от всяко дърво може да ви дебне куршум, необходими са ви единствено кураж и остър поглед. Но ако не сте сигурни, че има снайперисти, а само знаете, че би могло да е така, това е вече съвсем друго нещо. Ние не бяхме сигурни дали подслушват къщата, а само, че биха могли. Ако Джарвис или Кърби си прещипеше пръста на вратата на банята и изревеше: „Ох!“ или „Дявол да го вземе!“, това би могло да провали представлението но само би могло и това беше най-лошото. Всеки път, когато се качвах горе, за да проверя дали Сол, Фред или Ори е все още на поста си в коридора и дали тримата не са се отегчили и не са се заприказвали, аз се чувствувах глупаво. Възрастните хора не поглеждат всяка вечер под леглото си, за да проверяват дали няма крадец, въпреки че би могло да има.

Обядът и вечерята бяха мъчителни изживявания. Разговорът на масата не вървеше, поддържахме го само двамата с Улф, главно Улф, докато останалите петима се хранеха и слушаха. Пробвайте някой път. Не можех дори да помоля някого да ми подаде маслото — можех единствено да соча. А като вършехме нещо, например като качвахме сандъците в оранжериите и докато ги подреждахме, не биваше да говоря дори и аз, защото към кого бих се обръщал?

Излязох от къщи само веднъж, късно следобед в сряда, за да се обадя по телефона: на Хюит, за да му съобщя, че пратката е пристигнала в добро състояние, и в гаража, за да обясня на Том Халоран какво трябва да направи.

Имаше и някои по-светли моменти — два пъти в сряда и четири пъти в четвъртък, когато Джарвис наблюдаваше движенията на Улф. Джарвис заставаше в подножието на стълбите и гледаше как Улф слиза надолу; после заставаше горе на площадката, за да го види в гръб; и в коридора — за да го види на равно. В четвъртък при второто качване и слизане на Улф по стълбите разбрах, че Джарвис се майтапи с него, като се наслаждава на изражението му, което забавляваше и мен. Разбира се, Кърби ме наблюдаваше по същия начин, но това не ме затрудняваше — обикновено слизам и се качвам повече от десетина пъти на ден. Онова, което Кърби не можеше да види, беше как шофирам. Вероятно щяха да ги проследят по целия път до къщата на Хюит, а ако стилът му зад волана прекалено се различаваше от моя, то и някой по-интелигентен агент на ФБР би могъл да се усъмни. В четвъртък сутринта го заведох в кабинета, пуснах радиото и разговаряхме по този въпрос в продължение на половин час.

Сега като си припомням, струва ми се, че не бяхме пропуснали нищо. В сряда вечер към единайсет аз се качих в стаята си (тя гледа към Трийсет и пета улица), не обърнах на пердетата повече внимание, отколкото обикновено, облякох си пижамата, седнах на леглото и загасих лампата на нощната масичка. След две-три минути влязоха Фред и Ори и се съблякоха на тъмно, аз станах, а те си легнаха. Сол спеше на дивана в предната стая, а там изобщо не светваме. Рядко палим лампите там.

Ще спомена нещо смешно. В сряда вечерта, докато гасях осветлението в кабинета и се настанявах между чаршафите на кушетката, не си мислех нито за капана, който им бяхме поставили, нито за това дали ще се хванат в него, а за дивана в апартамента на Сара Дейкъс. Какво би станало, ако чистачката реши да повдигне възглавниците и да погледне под матрака? Ако бях останал там още пет минути, може би щях да намеря по-добро скривалище.

Обядът и вечерята, които вече споменах, бяха в сряда. Закуската и обядът в четвъртък бяха съвсем различни, защото Фриц не беше вкъщи. Бяхме се уговорили с Хюит да изпрати кола за Фриц в осем и тя пристигна точно навреме. Изнесох чантата му, а преди да се качи, той ми стисна ръка, с мрачно изражение. Не беше в настроение да създава кулинарни шедьоври за някаква тайфа от аристолози. Двамата със Сол решихме проблема със закуската, а на обяд ядохме студено филе плюс есетрата, която бе призната за годна за ядене, и изпихме две бутилки шампанско с пет вида сирене.

В четвъртък, в пет без петнайсет следобед, бях заедно със Сол, Фред и Ори в кабинета, когато Теодор Хорстман, експертът по орхидеите, който бе инструктиран да си тръгне по-рано, слезе по стълбите, каза ни „лека нощ“ и си замина. Улф бе в стаята си. В пет и десет аз се качих в моята стая, светнах и започнах да се преобличам. Бих могъл да проверя дали пердетата са плътно пуснати и просто да поседя и да почакам малко, но би било необичайно за мен да търся пролуки в пердетата; искахме всичко да изглежда както обикновено. Улф беше в стаята си. В пет и четирийсет, облечен за вечеря, аз се върнах в кабинета, а в пет и четирийсет и пет чух асансьора и Улф се появи, също преоблечен. Двамата подехме разговор, без да пускаме радиото, за проблемите на пътното движение. Точно в пет и петдесет и пет от коридора се чу тих шум от стъпки — пристигнаха Джарвис и Кърби. Вечерната униформа на Джарвис бе далеч по-елегантна от тази на Улф, която бе видяла по-добри времена, но костюмът на Кърби съвсем не можеше да се мери с моя, който ми бе излязъл триста долара. Двамата застанаха на вратата. Казах на Улф, че ще го чакам в колата, излязох в коридора, помогнах на Кърби да облече моето палто, подадох му шапката си и се отдръпнах в ъгъла, откъдето не можеха да ме видят, докато той отвори вратата, прекрачи прага и затвори след себе си. Щом се появи и Джарвис и спря да погледне през шпионката, лампите в кабинета загаснаха, а аз взех от закачалката палтото и шапката на Улф и Джарвис ги облече. След пет минути, които ми се сториха около половин час, херонът се появи и спря пред къщата. Джарвис щракна ключа и коридорът потъна в тъмнина, но аз се отдръпнах назад, докато излезе навън и затвори вратата. Нямах мнение дали Кърби ме имитира сполучливо, тъй като не ми е известно как изглеждам отстрани, но ако не знаех за подмяната, можех да се закълна, че човекът, който слезе по стъпалата, прекоси тротоара и се качи в колата, беше самият Улф. Херонът потегли плавно, без да подскочи, така, както карам аз, и изведнъж разбрах, че бях затаил дъх един господ знае откога.

Ако всички бяха следвали сценария, сега кабинетът трябваше да бъде празен. Преди да загаснат лампите в коридора, Улф бе отишъл в тъмната кухня. Ори — в тъмната трапезария, а Сол и Фред — в тъмната предна стая. Щом аз не ги бях чул, значи никой не ги беше чул. Пъхнах ръка във вътрешния си джоб, за да докосна пистолета си — „Марли“, калибър 38, приближих се до вратата и прокарах пръсти по ръба, за да се уверя, че е затворена, почаках очите ми да свикнат с тъмнината, доколкото бе възможно, и седнах на стола срещу закачалката.

Изпитвах приятно чувство на облекчение. Напрежението свърши. Можехме да се провалим по стотици начини — поради грешки или лош късмет, но ето че всичко бе готово, бяхме поставили капана и не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Те или бяха решили да влязат с взлом, или не, но това вече беше тяхна грижа. Не знаех какъв брой взломове извършват — това не е известно на никой външен човек, — но миналата година знаех със сигурност за четири в Ню Йорк и бях чул да се говори за още няколко. Зависеше от това дали Раг вярва, че Олтхаус е бил убит от агент на ФБР. Ако вярваше, то шансът да дойдат бе десет към едно. Ако не вярваше, ако по някакъв начин се бе убедил, че хората му не са извършили убийство, то нямаше да дойдат. Дали ще захапе въдицата, сега вече зависеше само от него, а не от нас. Продължавах да изпитвам приятно чувство.

Щом реших, че е изминал половин час, аз се приближих до вратата, за да погледна часовника си на светлината от шпионката, и като видях, че е шест и двайсет и две, приятното чувство ме поизостави. Бях сбъркал с осем минути. Известно е, че имам добър усет за време, така че явно бях по-нервен, отколкото си мислех. Вместо да седна, тръгнах по коридора към вратата на кабинета, два пъти се отърках в стената и се почувствувах още по-зле. Това беше непростимо. Разбира се, да се върна обратно до външната врата, като се ориентирам по светлината от шпионката, беше лесно, но дявол да го вземе, трябваше да мога да се движа по права линия в средата на коридора, който познавах толкова добре, дори в пълна тъмнина. Минах три пъти точно по средата, а после отидох до стола и седнах.

Не мога да посоча в колко часа дойдоха, защото бях решил да не поглеждам часовника си до седем, но беше малко преди седем. Изведнъж светлината, която се процеждаше от вратата, стана още по-мъжделива — бяха пристигнали. Двама. Третият вероятно бе на тротоара. Единият се наведе да погледне ключалката, а другият застана на най-горното стъпало с гръб към вратата и лице към улицата.

Разбира се, те знаеха, че бравата е „Рабсън“ и си носеха необходимите инструменти, но независимо от способностите на онзи, който бе пред вратата, той не можеше да отвори брава „Рабсън“ от първия опит, така че имах време. Открехнатата врата на предната стая бе само на четири крачки от стола ми. Приближих се, пъхнах глава, подсвирнах тихичко и чух подсвирване в отговор. Отидох до вратата на трапезарията, без изобщо да се докосна до стената, подсвирнах пак и чух отговора. После застанах точно пред вратата на кабинета. Те нямаше да светнат фенерче с влизането си, щяха да почакат и да се ослушат.

По-късно неведнъж сме спорили със Сол за колко време бяха отворили вратата. Той твърди, че вратата се отворила осем минути след като съм подсвирнал, а според мен бяха десет. Както и да е, щом я отключиха и започна да се отваря, аз влязох в кабинета, долепих гръб до стената отляво на вратата, поставих лявата си ръка на ключа за осветлението, а с дясната извадих моя „Марли“ от джоба си.

Щом като влязоха, те не се ослушваха повече от пет секунди, което беше лоша техника на работа, и тръгнаха направо по коридора. Бях обърнал глава и гледах как слабият лъч на джобното фенерче става все по-ярък, прокрадва се в кабинета и след него влизат и те. Направиха три-четири крачки и спряха. Онзи с фенерчето започна да обхожда с него кабинета и след три секунди лъчът щеше да ме освети, затова се провикнах: „Не се съпротивлявайте!“, вдигнах пистолета, щракнах ключа и беше светлина.

Единият просто се стъписа, но онзи с фенерчето го пусна и посегна към вътрешния джоб на сакото си. Но аз вече бях извадил пистолета си, Ори също бе до мен със своя, а откъм вратата на предната стая се чу гласът на Сол: „Фал!“ Те се обърнаха натам и видяха още два пистолета.

— Работата изглежда зле — казах. — Няма нужда дори да ви обезоръжаваме, не можете да стреляте едновременно в две посоки. Мистър Улф!

Той вече беше в кабинета. Трябва да е излязъл от кухнята, когато извиках: „Не се съпротивлявайте!“ Казах му: „Заобиколете“, но Улф вече беше заобиколил вдясно от червеното кожено кресло, далече извън техния обсег. Той стигна до бюрото си, седна и ги огледа — в профил, тъй като бяха обърнати с лице към мен и Ори.

— Това е възмутително — започна той. — Арчи, повикай полиция.

Тръгнах. Не направих толкова голям кръг, колкото Улф, но програмата щеше да бъде изпълнена по-добре без сборичквания, затова ги заобиколих. На средата на пътя до бюрото си аз спрях и им казах:

— Вижте, ако се нахвърлите върху мен, докато набирам номера, няма да си тръгнете оттук на крака. Предполагам, че законът ви е известен, крадците обикновено го познават добре. Вече сте вътре. Ако се опитате да играете грубо, ще стреляме, а от полицията ще получим само благодарности.

— Глупости! — обади се високият красавец с квадратната брадичка и широките рамене. Другият бе по-висок, но кльощав, а лицето му бе кожа и кости. Красавецът ми хвърли убийствен поглед. — Ние не сме крадци, знаете това.

— Знам! Но влязохте с взлом. Може да обясните това на полицията. Предупредих ви. Не мърдайте от местата си. Мръднете ли, ще ви спрем. Единия от онези там го сърби пръстът на спусъка.

За да достигна телефона на бюрото си, трябваше да им обърна гръб. Обърнах се и като посягах за слушалката, той рязко се обади:

— Стига с тази комедия, Гудуин. Много добре знаете какви сме. — Той се обърна към Улф: — Ние сме агенти на Федералното бюро за разследване и това ви е известно. Нито сме докоснали нещо, нито сме имали такива намерения. Искахме да ви видим. Позвънихме, но никой не отвори, вратата не беше заключена и влязохме.

— Лъжете — заяви Улф, просто излагайки този факт. — Пет души са готови да се закълнат, че вратата бе заключена и че не сте позвънили. Четирима от тях ви чуха, като я отваряхте с шперц. Когато полицията ви претърси, ще намери инструментите ви. Федералното бюро за разследване ли! Арчи, обади се в полицията и им кажи да изпратят хора, които са в състояние да се справят с двама негодници.

Преди да се обърна, за да набера номера, казах: „Фред!“, повиках го с пръст и той се приближи. Като минаваше покрай тях, той почти ги блъсна. Веднъж някакъв агент от ФБР му бе извил ръката и сега би се възползувал с удоволствие от възможността да си го върне. Облегнат на бюрото на Улф, с лице към тях и пистолет при бедрото, той изглеждаше много по-опасен, отколкото е всъщност. В действителност гой е добър човек, женен е и има четири деца. Като започвах да набирам, бях готов да се обзаложа на сто срещу едно, че няма да стигна до края на номера — така и стана. На четвъртата цифра Красавеца смутолеви: „Чакай, Гудуин!“, аз спрях и се обърнах към него. Тъкмо пъхаше лявата ръка под палтото си. Оставих слушалката и застанах до Фред. Той извади ръката си, а в нея държеше малка черна калъфка.

— Документите ми — съобщи той.

Това беше най-деликатният момент. Разрешено им е да показват картата си, но трябва да я държат в ръка. Улф изръмжа: „Ще проверя.“ Красавеца пристъпи, но Фред светкавично вдигна голямата си лява ръка и го блъсна назад. Аз протегнах ръка към Красавеца, с отворена длан, без да казвам нито дума. Той се поколеба, но не за дълго и я постави в ръката ми. Рекох: „И вие!“ на Кльощавия и протегнах ръка към него. Той вече бе извадил картата си и я сложи върху другата, а аз се обърнах и ги подадох на Улф. Той погледна първо едната, после другата, отвори чекмеджето си, извади голямата си лупа, разгледа ги през нея, без да бърза, върна лупата в чекмеджето, пусна картите след нея, затвори го и ги изгледа.

— Вероятно са фалшиви — заяви той. — Полицейската лаборатория може да го установи.

Трябва да им е струвало много усилия да не помръднат от мястото си. Бих им се възхитил, ако мислите ми не бяха заети с друго. И двамата замръзнаха, но не помръднаха, а после Кльощавия рече: „Ах ти, дебел кучи сине!“

Улф кимна.

— Естествена реакция. Нека допуснем нещо. Нека допуснем, само за да обсъдим положението, че вие действително сте агенти на Федералното бюро за разследване. В такъв случай можете основателно да се оплаквате, но не от мен, а от колегите си, които бяха заблудени и сметнаха, че къщата е празна. Вие няма за какво да се извинявате.

Той прочисти гърлото си.

— Така. Да продължим със същото предположение. Ще задържа картите ви в залог. Вие или Бюрото ви можете да си ги получите единствено по законен път, при което ще стане публично достояние как са стигнали дотук, а аз, разбира се, ще предприема контра-действия, тъй като влязохте в дома ми незаконно, бяхте заловени flagrante delicto^[1] и имам четирима свидетели за това. Съмнявам се дали шефовете ви ще искат да заплатят такава цена. Така че инициативата е в мои ръце. Вие можете да си вървите. Единственото, което исках — все още по горното предположение, — бяха неопровержими доказателства, че служители от Федералното бюро за разследване са извършили углавно престъпление, за което могат да бъдат преследвани от закона, а доказателствата са тук, в чекмеджето ми. Между другото досега не съм споменал, че сте с ръкавици. Всички ние, разбира се, ги забелязахме. Това ще бъде допълнително доказателство, когато работата стигне до съда. Можете да си вървите, господа.

— Дявол да ви вземе! — обади се Красавеца. — Това ще бъде федерален съд. Тези карти принадлежат на федерални служители.

— Нека да е така. Пак имам защита. Дори предположението ни да излезе вярно, пак ми е трудно да повярвам, че федерални служители на закона биха влезли незаконно в дома ми, така че очевидно от моя страна е оправдано да задържа картите, докато бъде установено, че не са фалшиви.

— Как ще го установите!

— Ще видя. Ще изчакам развитието на събитията. Ако са истински, възможно е да ме посети някой от шефовете ви, дори самият мистър Раг.

— Ах ти, дебел кучи сине! — възкликна Кльощавия. Изглежда, в напрегнатата обстановка изразните му средства бяха доста ограничени.

— Всъщност — продължи Улф — аз съм снизходителен. Влязохте в къщата ми по насилствен начин и доколкото ми е известно, само се представяте за служители на закона. Две углавни престъпления. Ако сте въоръжени, би трябвало да отнемем оръжието ви, както и инструментите, които сте донесли, за да отворите вратата ми, а без съмнение и чекмеджетата в кабинета ми. Също и ръкавиците, които носите. Препоръчвам ви да тръгвате, без да се бавите повече тук. Тези четиримата не обичат нито крадците, нито ФБР и ще им е приятно да ви подложат на унижения. Дявол да го вземе, отивайте си!

Стояха и го гледаха. Красавеца се бе вторачил точно между рамото на Фред и моето, а Кльощавия — малко вдясно от Фред. Те размениха погледи, погледнаха отново Улф и си тръгнаха. Като доближиха до вратата, Ори се отдръпна в коридора с насочен към тях пистолет. Той обича да размахва пистолети. Сол мина през предната стая в коридора и светна лампите. Двамата с Фред последвахме агентите. Като стигнаха до външната врата. Сол им отвори, а Ори, Фред и аз застанахме до него, за да погледаме как излизат на улицата. Почти със сигурност бе имало и трети, но той не се виждаше никъде. Свиха наляво, към Десето Авеню, но не излязохме да ги изпратим до колата им. Преди да затворим вратата, прегледахме бравата и установихме, че е здрава. Като поставях резето, Фред отбеляза, че сигурно притежават най-богатата колекция от ключове в света.

Когато се върнахме един след друг в кабинета, Улф бе застанал насред килима и разглеждаше нещо в ръката си — тънкото като молив фенерче, което Красавеца бе изпуснал. Той го хвърли на бюрото си и изрева:

— Говорете! Всички заедно! Говорете! Всички се разсмяха.

— Предлагам награда — обявих високо аз. — Снимка на Джон Едгар Хувър в рамка за всеки, който докаже, че къщата се подслушва и че са записали последния разговор на лента, за да му я изпратят.

— Господи — каза Фред, — само да се бяха опитали да направят нещо.

— Искам шампанско — рече Сол.

— За мен уиски — съобщи Ори. — И съм гладен. Беше осем без двайсет. Отидохме в кухнята заедно с Улф, като говорехме едновременно. Улф започна да вади разни неща от хладилника — хайвер, пастет от гъши дроб, есетра, един цял пушен фазан. Сол отвори камерата, за да извади лед за шампанското. Двамата с Ори взехме от бутилките от шкафа. Фред попита дали може да позвъни на жена си, казах му, че може и че искам да й предаде поздрави от мен, но се намеси Улф:

— Кажи й, че тази нощ ще останеш тук. Всички оставаме. Сутринта Арчи ще занесе онези карти в банката и ти ще го придружиш. Едва ли ще предприемат нещо, но е възможно да опитат какво ли не. Фред, не казвай нищо на жена си, нито на когото и да било. Не сме свършили, засега само поставихме добро начало. Ако ви се яде нещо топло, след двайсет минути мога да ви приготвя суфле по йоркширски, стига Арчи да свари яйца.

Всички отказаха, което много ми отърваше. Мразя да правя яйца на очи.

След час се наслаждавахме на една приятна вечер. Тримата гости бяха с мен в предната стая, улисани в оспорвана игра на пинокъл^[2], а Улф — на своя единствен по рода си и несравним с нищо стол в кабинета, четеше книга. Книгата се казваше „ФБР, което никой не познава“. Или злорадствуваше, или правеше научно изследване — не знаех кое от двете.

В десет часа трябваше да се извиня и да стана за малко от масата; Улф бе казал, че иска да позвъни на Хюит точно в мига, в който ариетолозите вероятно щяха да са свършили с вечерята си. Отидох в кабинета и се обадих. Улф съобщи на Хюит, че всичко е минало прекрасно, и му поблагодари; Хюит каза, че са намерили заместниците ни за много забавни: Джарвис рецитирал откъси от Шекспир, а Кърби имитирал президента Джонсън, Бари Голдуотър и Алфред Лънт^[3]. Улф го помоли да им предаде много поздрави, аз се върнах към пинокъла, а Улф — към книгата си.

Но малко след единайсет отново ни прекъснаха. Телефонът иззвъня, а Улф не обича да го вдига, затова аз отидох да отговоря.

— Домът на Нироу Улф, на телефона е Арчи Гудуин.

— Обажда се Ричард Раг, Гудуин. — Гласът му бе провлечен, гладък и спокоен. — Искам да говоря с Улф.

Знаехме, че това може да се случи, и имах инструкции.

— Боя се, че не може да говорите с него, Раг. Зает е.

— Искам да го видя.

— Това е добра идея. И той мислеше, че може да поискате среща. Примерно тук, в кабинета му, в единайсет сутринта?

— Искам да го видя тази вечер. Сега.

— Съжалявам, Раг, това е невъзможно. Много е зает. Възможно му е най-рано в единайсет сутринта.

— С какво е зает?

— Чете една книга. „ФБР, което никой не познава“. След половин час ще си бъде в леглото.

— Ще дойда в единайсет.

Чу се звук от затръшване на слушалка, но може би само така ми се бе сторило. Погледнах Улф.

— Обръщах се към него с името Раг, без „мистър“, защото така се казва. Утре, в единайсет сутринта. Както се очакваше.

— И както искахме. Трябва да поговорим. Като си свършиш играта.

Станах. — Няма да трае дълго. Току-що обявих триста и четирийсет.