Рекс Стаут
На вратата се позвъни (11)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Това ме измъчва в продължение на четири денонощия — от събота следобед, когато Улф каза да забравим за убийството, до сряда сутринта, когато предприех нещо на своя глава.

Въпросът имаше две страни. Първо, ако предположението ни за Сара Дейкъс отговаряше на действителността, аз бях изнесъл веществени доказателства от местопрестъплението и ги укривах. Разбира се, полицията също си бе опитала късмета — сигурно бяха видели снимката и я бяха оставили, — а ключовете ми бе дала мисис Олтхаус, но това бе само вратичка за измъкване. Всъщност измъчваше ме другата страна на въпроса. Креймър бе спасил разрешителните ни, поне до този момент, и именно мен — Арчи Гудуин — бе поканил на разговор, беше ми купил пакет мляко и ме бе пуснал да разследвам безпрепятствено едно убийство. Нямам нищо против да разигравам полицията, понякога човек изпитва такова желание, понякога му се налага, но случаят сега бе различен. Аз бях лично задължен на Креймър.

Така че това ме измъчваше, но имах и друга причина за още по-голямо безпокойство: представлението, което Улф поставяше — най-фантастичното в досегашната му кариера. Твърде голяма част от него, почти цялото, бе напълно извън властта ни. Например когато в понеделник вечерта позвъних на Хюит от уличен телефон, за да го попитам дали е успял, той ми отговори, че всичко минало добре, намерил единия актьор от някаква театрална агенция, а другия — от друга, двамата щели да отидат при него във вторник следобед; тогава го попитах проверил ли е дали моят човек може да шофира и дали има книжка и той призна, че е забравил да го пита, но според него всеки можел да кара кола! А фактът, дали този човек може да шофира, бе абсолютно важен и той го знаеше отлично. Обеща да разбере веднага — имал телефонния номер на актьора. С някои други дреболии Хюит се бе справил добре — например обади ни се във вторник на обяд, както се бяхме уговорили, за да съобщи на Улф, че много съжалява и се извинява, но може да му изпрати само дванайсет Phalaenopsis Aphrodite вместо двайсет и нито една Oncidium flexuosum^[1]. Той му обеща да стори всичко по силите си и да ги изпрати до сряда по обяд, така че пратката да пристигне при Улф към два часа. Хюит се справи с ролята си идеално. Той беше на ниво и когато ни се обади за втори път — във вторник вечерта, за да съобщи какво е положението с продуктите и подготовката за вечерята на Десеторката по аристология, но за него това не бе нищо повече от ежедневие, а и отговаряше на истината.

Фред Дъркин и Ори Кадър нямаше да ни създават грижи, защото ги бяхме оставили на Сол и ако се появеше нещо непредвидено, той щеше да ни съобщи. Той сам трябваше да реши как.

В понеделник цял ден, вечерта и дори на другата сутрин двамата с Улф обсъждахме един въпрос. Не спорехме, а само го обсъждахме. Той се състоеше в следното: трябваше ли да позвъня на Раг, специалния агент, занимаващ се със случая, да се уговоря да се срещнем някъде, да му кажа, че Улф е намерил достатъчно доказателства по убийството на Олтхаус, което, смята, ще му създаде големи неприятности, и че самият аз не искам да имам нищо общо с тази работа и му предлагам да му съобщя всичко, с което разполагаме, срещу десет, двайсет или петдесет бона? Бедата беше, че не познавахме Раг. Почти сигурно бе, че ще захапе въдицата, но можеше да стане и обратното — да го накараме да надути нещо нередно. Най-после, във вторник към обяд, се отказахме. Бе прекалено рисковано, а разполагахме с твърде малко време.

В девет часа в сряда сутринта, щом чух Улф да се качва с асансьора към оранжериите, занесох втората си чаша кафе в кабинета, за да седна и да обмисля една идея, която ме измъчваше още от понеделник. До два часа, когато щеше да пристигне камионът с орхидеите, нямах никаква работа; вече бяхме направили всичко необходимо, доколкото ми бе известно, но всъщност не знаех много. Когато изпих кафето си, часът бе едва девет и двайсет, а Сара Дейкъс вероятно не пристигаше в офиса на Брунър преди девет и половина или дори десет. Отидох до шкафа, отключих чекмеджето, където съхраняваме богат асортимент от ключове, и си избрах няколко. Не бе трудно, тъй като знаех, че бравата е „Бермат“. От друго чекмедже извадих чифт гумени ръкавици.

В девет и трийсет и пет набрах номера на Брунър и оттам ми отговориха:

— Кабинетът на мисис Брунър, добро утро.

— Добро утро. Мис Дейкъс ли е на телефона.

— Да.

— Обажда се Арчи Гудуин. Възможно е малко по-късно да се наложи да се срещна с мисис Брунър и се обаждам да разбера дали ще е свободна.

Тя попита колко по-късно, тъй като мисис Брунър щяла да бъде там от три и половина до пет и половина, а аз отвърнах, че ако стане нужда да отида при нея, ще се обадя пак.

Значи беше на работното си място. Сега се налагаше да поема риска, свързан с чистачката. Влязох в кухнята, за да съобщя на Фриц, че излизам да се обадя по телефона, взех шапката и палтото си от закачалката и се отправих към Девето Авеню за такси.

Ключът за външната врата на Арбър Стрийт 63 бе все още у мен; беше ми го дала мисис Олтхаус, така че докато не застанах пред вратата на Сара Дейкъс и не извадих другата връзка ключове, бях чист. След като почуках два пъти, натиснах звънеца и го чух да звъни без никакъв отговор отвътре, опитах един ключ. Четвъртият отключи гладко и лесно. Сложих си ръкавиците, завъртях топката, отворих вратата, прекрачих прага, затворих и съгласно законите на щата Ню Йорк вече бях извършил взлом.

Разположението бе същото като на горния етаж, но мебелите — съвсем различни. Вместо мокет имаше килими, диванът бе по-малък и обсипан с възглавници, липсваше бюро, както и пишеща машина, столовете бяха по-малко на брой, книгите — около една четвърт от онези горе, на стените висяха пет малки картини, които „безумният красавец“ трябва да е намирал за старомодни. Пердетата бяха пуснати и затова светнах лампите, оставих палтото и шапката си на дивана, приближих се до гардероба и го отворих.

Съществуваха две обстоятелства: чистачката можеше да пристигне всеки момент, а аз нямах представа какво всъщност търся. Цялата работа се състоеше в това, че тук би могло да има нещо, което да ни е от полза, независимо какво щеше да се случи в четвъртък вечер и по този начин да бъда квит с Креймър за онзи пакет мляко. Трябваше да направя бърз преглед, ето защо отделих само десет минути за хола и двата шкафа в него, а после се прехвърлих в спалнята.

За малко щях да го пропусна. Гардеробът в спалнята бе претъпкан догоре — дрехи на закачалки, обувки, куфари, кашони и кутии за шапки на двата горни рафта. Чантата и двата куфара бяха пълни с летни дрехи, а кутиите за шапки прескочих; бих дал пет долара от собствените си пари, за да знам дали чистачката идва в сряда сутрин. Но след десет минути, докато преглеждах една по една снимките в някакво чекмедже, осъзнах, че е глупаво да прескачам кутиите за шапки и да си губя времето с този куп снимки, от които не можех да науча нищо ново, затова преместих един стол до гардероба, качих се на него и свалих кутиите. Бяха три. Първата съдържаше три така наречени шапки и два чифта бикини. Във втората имаше голяма клепнала шапка. Вдигнах я и видях пистолета на дъното. Погледах го глупаво пет секунди, а след това го извадих и го проверих. Беше „Смит и Уесън“, калибър 38, и в него имаше една празна гилза и пет все още неизползувани патрона.

Постоях с пистолета в ръка. Вероятността това да е пистолетът, за който Олтхаус е имал разрешително, от него да е бил изстрелян смъртоносният куршум и Сара Дейкъс да е натиснала спусъка, бе сто към едно. Всъщност за какви вероятности говорех, това беше сигурно. Въпросът бе какво да правя с него. Ако го вземех, никога нямаше да го приемат като веществено доказателство при гледането на делото, тъй като щях да съм го намерил по незаконен начин. Ако го оставех и отидех до някой телефон, за да позвъня на Креймър и да му кажа да извади заповед за претърсване на апартамента на Сара Дейкъс, полицията наистина щеше да открие пистолета, но ако през следващите трийсет и шест часа ФБР научеше за това, което лесно би могло да стане, галапредставлението в четвъртък вечер се проваляше. А ако го оставех в кутията и не се обадех на Креймър, Сара Дейкъс би могла да реши, че довечера ще е най-подходящото време да го грабне и да го хвърли в реката.

По този начин ми оставаше само една възможност и единственото решение, което се налагаше да взема, бе къде да го сложа. Върнах шапката в кутията, а кутиите — на рафта, преместих стола там, откъдето го бях взел, и се огледах. Нито едно място в спалнята не ми харесваше и отидох в хола. Сега повече от всякога бе много желателно да не бъда прекъсван от чистачки, нито от когото и да било друг. Отидох да разгледам дивана и открих, че е с матрак, а под матрака има шперплатово дъно. Отлично. Ако тя свалеше кутията и установеше липсата на пистолета, едва ли би предположила, че е преместен на друго място в апартамента, и нямаше да започне да го търси. Оставих го на дъното под матрака, огледах се, за да проверя дали всичко е така, както го бях заварил, грабнах шапката и палтото си и изскочих толкова бързо, че едва не се появих на улицата с гумените ръкавици.

В таксито трябваше да разреша друг въпрос: дали да казвам на Улф? Защо да не изчакам, докато четвъртък вечер дойде и отмине? Наистина отговорът беше много прост, но това, разбира се, е едно от нещата, върху които си блъскаме главите — да си търсим сложни причини, за да избегнем простите отговори. Когато таксито спря пред старата кафява къща, вече бях изчерпал всички причини и бях изправен пред факта, че няма да поумнея с възрастта.

Часът бе единайсет и десет, така че Улф трябваше вече да е слязъл от оранжериите, но не беше в кабинета. От кухнята се чуваше шум, радиото бе пуснато високо, затова отидох там. Улф бе застанал до голямата маса и се мръщеше на Фриц, който се бе навел, за да помирише парче пушено есетрово филе. Не ме чуха, като влязох, но щом се изправи, Фриц ме видя, а Улф се обърна и ме попита:

— Къде беше?

Казах му, че трябва да му докладвам. Той нареди на Фриц котлетите да са готови в два и четвърт, нямал намерение да чака повече, и се запъти към кабинета, а аз го последвах. Включих радиото. Докато премествах един от жълтите столове, видях на бележника на бюрото му три отвертки — едната бе взел от моето чекмедже, а другите две — от кухнята; не се сдържах и се подсмихнах. Беше си приготвил инструментите. Докато се настанявах, му казах, че съм предположил, че днес ще обядва по-рано. Отвърна ми, че когато човек кани гости, трябва да седне на масата заедно с тях.

— В такъв случай разполагаме с много време — казах аз, — за да обсъдим един кратък доклад. Тъй като си имате много неща на главата, можех да ви го спестя, но мисля, искате да научите, че установих със сигурност втората възможност, която предпочитахме. Излязох да се поразходя и минах случайно покрай Арбър Стрийт шейсет и три, случайно имах в джоба си ключ, който ставаше за бравата на Сара Дейкъс, така че влязох и огледах апартамента и в една кутия за шапки в гардероба намерих пистолет, „Смит и Уесън“, калибър 38, с един изстрелян патрон. Както ви е известно, Креймър ми спомена, че Олтхаус имал разрешително за някакъв „Смит и Уесън“, калибър 38, който не бил намерен в апартамента му, макар че в едно чекмедже имало кутия патрони. Така че тя…

— Какво направи с пистолета?

— Преместих го. Видя ми се, че мястото му не е в една и съща кутия с дамска шапка, затова го пъхнах под матрака на дивана.

Той пое дълбоко въздух, задържа го за една секунда и го изпусна.

— Застреляла го е — изръмжа той.

— Точно така. Както бях започнал да ви казвам, когато ме прекъснахте.

— Ще го намери ли?

— Не. Ако забележи, че липсва, няма дори да направи опит да го потърси. Познавам красивите млади дами. Може да изпадне в паника и да изчезне. Ако това стане, ще си имам проблем. Ако изчезне и кажа на Креймър за пистолета, с мен е свършено. А ако не му кажа, ще прекарам много безсънни нощи.

Той затвори очи. Отвори ги след две секунди.

— Трябваше да ми кажеш, че се каниш да ходиш там.

— Не трябваше. Ставаше въпрос за моя лична работа, свързана с един литър мляко. Дори тя да не изчезне, пак ще имам проблем, ако утрешното представление се провали. Ако и пак ако. Тъкмо се канех да се обадя на Хюит, за да го питам дали вече са опаковали орхидеите. Да му позвъня ли?

— Не. Зает е. Предполагам, че пистолетите могат да бъдат идентифицирани?

— Естествено. Експертите вече могат да ги идентифицират, дори номерът да е изпилен. А Креймър сигурно знае номера на пистолета, за който Олтхаус е притежавал разрешително.

— В такъв случай проблемът отпада. Трябва да видя какво става с есетрата. — Той стана от стола си и тръгна към вратата. Преди да я отвори, спря, обърна се, каза: „Задоволително“, и си излезе. Поклатих глава и продължих да я клатя, докато връщах жълтия стол на мястото му. „Проблемът отпадал“ — хубави приказки. Помислих си, че ако притежавах такова голямо самочувствие, сигурно щях да съм директор на ФБР, и после осъзнах, че това сравнение не бе много подходящо. Поставих ключовете и ръкавиците пак в шкафа, отидох в кухнята да си взема чаша мляко, тъй като обядът щеше да закъснее, и да послушам как Улф и Фриц разискват въпроса за есетрата.

Тъй като разполагах с два-три часа, а може би и повече, след като изпих млякото, аз направих редовната си обиколка — първо се качих на втория етаж, в стаята си, за да проверя дали всичко е приготвено за гостите, които щяха да спят в леглото ми. На Фриц не е разрешено да пипа нищо в стаята ми — тя е моя, включително отговорността за нея. Всичко бе наред, като се изключи това, че двете възглавници, които бях извадил от шкафа сутринта, бяха различни, но нищо не можеше да се направи. После отидох в южната стая, която е над стаята на Улф — на двойното легло в нея щяха да преспят други двама гости. Посещението бе излишно, тъй като Фриц никога не прави грешки, но имах да убивам време.

Така или иначе, времето мина.

Не ги очаквах преди два, и то най-рано, но не трябваше да бъда толкова сигурен, тъй като операцията се ръководеше от Сол. Улф бе в кухнята, а аз — в предната стая, която е свързана с кабинета, и тъкмо проверявах дали одеялата са на дивана, когато на вратата се позвъни. Погледнах часовника си. Два без двайсет, така че едва ли беше камионът. Но беше точно той. Излязох в коридора и видях някакъв едър тип с кожено яке на площадката. Отворих и той гръмогласно ме попита:

— Вие ли сте Нироу Улф? Носим ви орхидеи!

Излязох навън. На улицата бе спрял голям зелен камион с червен надпис „Автомобилна корпорация — Северно крайбрежие“. Друг едър тип отваряше задните капаци. Казах доста високо, че времето е страшно студено за орхидеи и че ще отида да им помогна. Докато си сложа палтото и изляза, те вече бяха издърпали един сандък до ръба и го теглеха. По една случайност знаех точните му размери — деветдесет сантиметра ширина, метър и половина дължина и шейсет сантиметра височина, защото бях опаковал орхидеи в съвсем същите сандъци, предназначени за търговци и изложби. Отстрани на сандъка беше написано:

ЧУПЛИВО ЛЕСНО РАЗВАЛЯЩО СЕ

ТРОПИЧЕСКИ РАСТЕНИЯ

СЪХРАНЯВАЙТЕ НА ТОПЛО

Слязох на тротоара, но те вдигнаха сандъка и хванаха дръжките от двете му страни, като очевидно не се нуждаеха от помощ дори нагоре по стъпалата. Улф вече бе отворил вратата и те влязоха. Съвсем естествено щеше да бъде да остана и да пазя камиона, което и направих. В него имаше още пет сандъка, съвсем еднакви. Един от петте щеше да бъде доста тежък товар дори за тези двама здравеняци, но не знаех кой. Оказа се, че е предпоследният. Докато внимателно го сваляха и хващаха дръжките, единият каза: „Господи, сигурно са в оловни саксии“, а другият отвърна: „Не, в златни.“ Чудех се дали наблизо има агент на ФБР, който да ги чуе. Те го качиха по стъпалата, без да се препънат, макар че тежеше почти сто и петдесет килограма бруто — — поне се надявах, че е толкова. Като внесоха и последния, влязох заедно с тях. Улф подписа разписката, а аз дадох на всеки по два долара, те ми поблагодариха и аз изчаках да слязат на тротоара, преди да затворя вратата.

Сандъците бяха подредени в коридора, радиото в кабинета свиреше силно, а Улф работеше с отвертка върху третия сандък откъм вратата. Попитах го дали е сигурен, че е този, той рече „да“, на сандъка с тебешир било написано „X“, и аз взех друга отвертка. Имаше само осем винта и ги свалихме за две-три минути. Повдигнах капака и какво да видя! Сол Панцър лежеше вътре по хълбок и със свити колене. Започнах да накланям сандъка, но Сол, който е дребен, като се изключат ушите и носът му, се извъртя, застана на колене и после се изправи.

— Добър ден — рече Улф.

— Не е много добър. — Сол се поразкърши. — Може ли да се говори?

— Да, когато радиото е включено. Сол се протегна още веднъж.

— Пътуването си го биваше. Дано са все още живи.

— Искам да съм сигурен — каза Улф, — че не съм объркал имената им. Мистър Хюит ги предаде на Арчи по телефона.

— В този е Ашли Джарвис. Това сте вие. А тук е Дейл Кърби — той ще бъде Арчи. Не е зле да ги измъкнем.

Тогава за пръв и последен път чух някой да представя хора, които са опаковани в сандъци.

— След малко — рече Улф. — Нали сте им дали пълни разяснения?

— Да, сър. Забранено им е да говорят, нито дума, освен ако вие — или пък Арчи — не ги накарате. Те не знаят нито кой подслушва къщата, нито кой я наблюдава, нито защо, но имат думата на Хюит, че няма да бъдат в опасност. Дал е на всекиго по петстотин долара, а вие трябва да им дадете още петстотин. Дал им е декларациите, подписани от вас. Според мен ще си свършат работата. — Той понижи малко глас. — Кърби е по-добър от Джарвис, но ще си свършат работата.

— Известно им е, че трябва да си стоят в стаята и да не се показват на прозорците, нали?

— Да. Освен когато… ъъъ… репетират.

— Имат ли подходящи дрехи за четвъртък вечер?

— В онзи сандък са. — Сол го посочи. — И нашите неща са там, включително пистолетите. Разбира се, трябва да облекат вашите палта и шапки.

Улф направи физиономия.

— Много добре. Първо Фред и Ори.

— Отбелязани са. — Той взе отвертката от Улф, отиде до сандъка, на който с тебешир бе нарисуван кръг, каза ми: „Ори е с триъгълник“, и се залови с един винт. Намерих триъгълника и започнах да развивам. Той измъкна Фред, преди да съм извадил Ори, защото един от моите винтове бе с развалена глава. Те също бяха инструктирани да не говорят без нужда, а когато се изправиха, по израженията на лицата им отсъдих, че това не бе никак лошо. Повдигнах вежди към Сол и се потупах по гърдите, той посочи сандъка в другия край, аз отидох и се захванах с него.

Съзнавам, че професионалните актьори имат много опит да казват само каквото трябва и да си държат устата затворена, ако пиесата изисква това, и все пак Ашли Джарвис и Дейл Кърби заслужаваха похвала. Бяха преживели два тежки часа, а и повече — това важеше особено за Джарвис, който носеше не по-малко килограми от Улф, при това не така добре разпределени. Трябваше да наклоним сандъка, за да може да излезе, и остана на пода цели пет минути, като отказваше предложенията ни за помощ и раздвижваше сам ръцете и краката си, но когато накрая успя да се изправи, той се обърна към Улф и му се поклони — при това много изискано. Кърби не ми се бе поклонил, но и не бе казал нито дума. Докато чакахме Джарвис да стъпи на крака, той остана настрана, като правеше гимнастика в такт с музиката от радиото.

Започвах да се съгласявам със Сол — те щяха да свършат работа. Кърби бе два сантиметра по-нисък от мен, но конструкцията му беше съвсем подходяща. Джарвис бе висок точно колкото Улф. Раменете му не бяха толкова широки, а коремът му беше малко по-голям, но с палто разликата щеше да е незабележима. В лице приликата беше слаба, но в тъмното агентите на ФБР нямаше да ги разглеждат отблизо.

Улф отвърна на поклона на Джарвис с кимване, каза: „Елате, господа“, и влезе в кабинета. Вместо да отиде при бюрото си, той премести един жълт стол в средата на килима, който беше достатъчно дебел, за да не се чува нищо, и се върна за още един. Аз взех други два стола, а Сол, Фред и Ори — по един, и всички седнахме в два кръга: Улф, Джарвис и Кърби от вътрешната страна. Но Улф каза: „Парите, Арчи“, станах и отидох до сейфа за парите — две пачки с двайсет и пет двайсетачки във всяка, които бях приготвил предварително.

Улф погледна Джарвис, прехвърли се на Кърби и после пак на Джарвис.

— Обядът е готов — започна той, — но първо няколко въпроса. Тези пари са ваши. Арчи!

Подадох им ги, на всеки по пачка. Джарвис само ги погледна и ги пъхна в джоба на сакото си. Кърби извади портфейл от вътрешния си джоб, подреди грижливо банкнотите и ги прибра обратно.

— Мистър Хюит ви е обяснил — продължи Улф, — че всеки от вас ще получи по хиляда долара и ето че ги имате. Но след като видях как се измъквате от сандъците, смятам, че, вече сте си изкарали хилядата долара. Многократно. Затова, ако се справите с останалата част задоволително, ще смятам, че сте заслужили още по хиляда, и ще ги получите. В петък или в събота.

Джарвис отвори уста, сети се точно навреме да я затвори. Посочи към Кърби, потупа се по гърдите, и погледна въпросително.

Улф кимна:

— Две хиляди. По хиляда за всеки. Малко по-близо, мистър Кърби. Трябва да говоря тихо. Ще прекарате тук двайсет и осем часа. През това време не трябва да има нито един звук, който — ако бъде чут — да издаде присъствието ви в тази къща. Стаята ви е на втория етаж. Ще се качвате по стълбите, не с асансьора. Ако ви потрябва нещо, в коридора ще има човек. Ако се налага да разговаряте, ще шепнете. В стаята ви има петдесетина книги. Ако никоя от тях не е по вкуса ви, може да си изберете книга от тези лавици. Никакво радио, никаква телевизия — къщата не трябва да се превръща в панаир. Необходимо е внимателно да наблюдавате стойката и походката на мистър Гудуин, и моята, а за това ще имате възможност. Гласовете ни — не, това няма да е нужно. — Улф сви устни. — Смятам, че това е всичко. Ако имате въпроси, питайте сега, тихичко, на ухото ми. Имате ли?

Те поклатиха глави.

— В такъв случай да обядваме. Ще изключим радиото. На масата никога не говорим за работа. Никой няма да приказва — с изключение на нас двамата с мистър Гудуин.

Той стана.