Джей Ръсел
Глутница ангели (6)

6.

Рано на другата сутрин телефонът иззвъня отново, аз обаче не си направих труда да вдигам. Предположих, че е Мер, но не исках да проверявам дали съм прав.

Вероятно съм знаел от самото начало, че ще отида на демонстрацията. Е, позамислих се над онова, което ми бе казала Джун, но откакто се помня, съм привърженик на принципа: „Око да види, ръка да пипне“. Джун сигурно беше права за византийската политика в своята страна и за събитието, но като теглех чертата, това изобщо не ме интересуваше. Знаех, че искам да ида, за да изразя гнева и мъката си за случилото се, и си рекох, че все някои от останалите ще се включат по същата причина. Чудо голямо, че щели да се навъртат някакви фанатици, набедени политикани и отрепки, важното в случая бе хора като мен да заявят присъствието си.

Поне така го обясних на Джун.

Понеже тя ме чакаше във фоайето. Бях решил да отида на сборния пункт по-рано, отчасти защото не бях съвсем сигурен как се стига дотам, но и за да огледам нещата, ако, не дай си боже, се окажеше, че съм се озовал на сборище, в което не желая да участвам. И този път нямах представа откога Джун седи там, но кой знае защо, изобщо не се изненадах, че я виждам.

Дори ми стана приятно.

— Ей, ти, мисли му! — извиках аз вместо поздрав. — Както висиш тук, току-виж управата на хотела решила, че обслужваш кенефа.

— На проститутка ли ти приличам? — усмихна се Джун.

Беше облечена в черни дънки и в бяла фланела с марката на „Дона Каран, Ню Йорк“ отпред, на краката беше с черни маратонки „Рийбок“. Това определено не бе дневната униформа на момичетата от занаята. А също, като се замислих, и на демонстрантка, включила се в шествие срещу расизма.

— Не — отвърнах аз и седнах до нея. — Но в Лос Анджелис, в „Поло Лаундж“ ще познаеш леките жени по това, че изобщо не приличат на такива.

— Звучи объркващо.

— Да. Добре че шефовете от телевизията са по-лесни за разпознаване.

— Определено! Когато лъжат, си мърдат устните.

— А, не, всичките приличат на проститутки. Пък и си твърде млада, за да си цинична.

— Не съм чак толкова млада.

— Не си и цинична. Но ще станеш, ако продължаваш да дружиш с мен. — Махнах на келнера да ми донесе чаша кафе. Джун отказа. — Много се радвам, Джун, че те виждам и така нататък, но… хм, какво правиш тук? Не си ли на работа? Или си?

— Обадих се да кажа, че съм болна. За пръв път от една година.

— Долна лъжкиня, ето какво си ти!

— Такъв е животът в корпоративната служебна йерархия. Особено ако не разполагаш с чифт тестиси.

— А ако имаш само един? — попитах аз. Джун само сви рамене. — Страхотен начин да си вадиш хляба, няма що! — промърморих.

— Не можем, Марти, всички да сме телевизионни звезди — отвърна тя.

Още се усмихваше, но в израза й се бе появило нещо хапливо.

Бил съм никой толкова дълго, че обикновено мисля именно като човек, който е никой. Отчасти се обяснява с това, че съм решен да не мутирам отново и да не се превръщам в онова гнусно самовлюбено добиче, каквито са повечето хора в Индустрията и какъвто бях и аз, когато на младини бях яхнал славата. Но въпреки всичките изкушения и възможности да се правя на голямата работа и на първа знаменитост, изкушения, на които — защо да си кривя душата — сегиз-тогиз се поддавам, най-често предпочитам да съм си обикновен простосмъртен. Обичам парите, обичам и да се прехласват по мен, че кой не го обича? — но сега вече, общо взето, съм наясно с нещата. Знам например каква е тайната зад сценичната илюзия и не изпитвам никаква тръпка.

Освен това вече съм се нагледал на какви ли не други — къде-къде по-смайващи загадки, и евтините представленийца на Холивуд и на Индустрията като цяло ми се виждат мента за корем, каквито всъщност са си.

Проблемът е, че и досега забравям как другите не знаят тайната и повечето хора си мислят, че изчезващите зайчета на телевизионните забавления са си истинско чудо, по което да се прехласваш.

— Извинявай, Джун — казах аз. — Нали не се сърдиш? Не исках да те обиждам. Повярвай, знам, че работиш два пъти повече, отколкото аз в тези тъпи сериали.

Вълчата й усмивка изчезна.

— Вярвам ти — каза ми Джун. — Не се притеснявай.

— Както гледам, смяташ да дойдеш с мен на демонстрацията.

— Ха-ха — изтананика тя. — Хо-хо. Долу расизмът!

Неколцина от костюмираните типове с лица като маски във фоайето на „Савой“ ни изгледаха кръвнишки.

Наистина, хо-хо!

Ако е писано нещо да става, то си става — няма мърдане.

Качихме се на метрото, за да отидем на обявения сборен пункт недалеч от Брик Лейн. Бях на път да спра такси, Джун обаче ми обясни, че заради демонстрацията в Ийст Енд ще има ужасни задръствания.

— И да ти призная, Марти — допълни тя, — отдавна не съм участвала в такива неща, но някак не върви да ходиш с такси на протестна демонстрация. Все едно да гониш Михаля.

Не бях съвсем наясно кой точно Михал ще гоня, но й повярвах.

Взехме метрото по линия „Дистрикт Лейн“ до Олдгейт Ийст, където слязохме заедно с повечето пътници. Преобладаваха младежите, тълпата беше доста пъстра, но не се покриваше с очакванията ми. Имаше ужасно много фланелки с какви ли не призиви: видях един човек, върху чиято тениска пишеше „Животните също са хора“, докато върху фланелката на жената с него се мъдреше надписът „Хората също са животни“, ала сред тях се мяркаха и доста мъже с костюми и вратовръзки. Все пак най-много бяха мръсните хипита. Споделих го с Джун.

— Кръсти — поправи ме тя.

Без особен ентусиазъм.

— Моля?

— Викаме им „кръсти“. Хипита с отношение към Новата епоха.

Още преди да сме излезли на улицата, чухме воя на клаксоните и не след дълго се убедих, че Джун е била права за задръстванията. Полицията беше отцепила доста улици, макар че по едно-две платна автомобилите още се движеха към централното шосе в Уайтчапъл. Протестантите, предимно „кръсти“, прииждаха отвсякъде, промушваха се под полицейските заграждения, заобикаляха ги, някои дори обиждаха ченгетата. Отстрани видях и доста конни полицаи, изобщо присъствието на ченгетата бе твърде осезаемо, което като цяло смятах за правилно.

Шествието щеше да мине под надслова „Не на нацистите“: всички организатори бяха облечени в бели фланелки, върху които с големи червени букви пишеше „НЕ!“. Носеха клетъчни телефони и преносими радиостанции и бавно, но неотклонно успяваха да насочват тълпата към Брик Лейн. Като цяло цареше хаос, но настроението бе весело, особено като се има предвид нещастието, дало искрата за шествието. Щом свърнахме към Брик Лейн, видях, че много от индийските ресторантчета са изнесли по тротоарите сергии за закуски и напитки, отстрани на демонстрацията се вихреше веселба: имаше музиканти, които подрънкваха на китари, и фокусници. По едно време навалицата избухна в мощен смях — полицаите бяха погнали някакъв мим.

Бях смаян най-вече от едно в това пъстро множество: че цветнокожите бият толкова много на очи.

В дълбочина Лос Анджелис е разслоен и социално, и икономически не по-малко от всеки друг град по земята, но на повърхността представлява многонационална общност. Като се замисля, белите там дори са малцинство и дори не ти прави впечатление, че непрекъснато се натъкваш на черни, мургави или жълти лица.

Но сега, докато гледах множеството чернокожи и азиатци сред тълпата (макар че те пак не преобладаваха), си дадох сметка, че в Лондон съм виждал съвсем малко хора, които не са от бялата раса. Е, да, не можем да очакваме фоайето на хотел „Савой“ и студиите на телевизия „Стар“ и Би Би Си да са люлка на многонационалната култура, но внезапното присъствие на толкова много съвсем различни лица ме накара да се изненадам от хомогенността на лондонското население.

Ала онова, което всъщност ме притесняваше, бе как не съм го забелязал до този момент.

И аз не знам кога или как точно е започнало шествието: по едно време всички тръгнахме доста неорганизирано нагоре по Брик Лейн. Джун бе успяла да грабне от организаторите една от пресниманите на ксерокс листовки с маршрута на демонстрацията, която от Брик Лейн трябваше да свърне на изток, покрай опожарения магазин, а сетне да се отправи към място с името Бетнъл Грийн, където според програмата участниците щяха да изслушат няколко речи и да отдадат последна почит, но не според църковните канони — на жертвите. Бяхме се отдалечили доста от Брик Лейн и бяхме почти в началото на шествието: на някаква си половин пресечка пред нас се мержелееха пъстрите като дъга знамена с изписани върху тях имена на организациите, подкрепили демонстрацията.

В шествието нямаше нищо забележително, освен може би това, че бе напълно незабележително. Ние с Джун вървяхме заедно с всички останали и си бъбрехме колкото да става приказка. От време на време се намираше някой, който да скандира лозунги, но всичко беше съвсем импровизирано. Случваше се и някое дете да се промуши през навалицата с гръмогласни крясъци, които не разбирах, но това ми се струваше точно толкова безобидно, както в парка пред теб да изтича някой, хукнал да гони пластмасовата си летяща чиния. Покрай шествието се бяха наредили ченгета, забелязах, че в страничните улички обикаля и конна полиция, но нямаше дори и някакъв намек за безредици.

Докато не избухна взривът.

Когато завихме по улицата, водеща към опожарената бакалия, множеството притихна точно както публика в театрална зала, след като угасят светлините. Тъкмо съгледахме отпред окадената дупка, останала от магазина, когато гръмна взривът.

Не беше кой знае колко мощен. Но все пак си беше достатъчно силен.

Изведнъж в предния край на шествието лумна огън. Едно от знамената, на които бе написано името на антинацистка организация, пламна, някаква жена, чиято коса също се бе подпалила, се разкрещя. След миг избухна втора експлозия.

После трета.

После всичко се огласи от писъци.

Тук-там по улицата се виждаха огньове и демонстрантите, които и бездруго се движеха без особен ред, хукнаха кой накъдето види. Наред улицата изникнаха конни полицаи — и аз не знам откъде се взеха — ала един от конете се подплаши от някакъв човек, който се бе подпалил, и хвърли ездача си — той падна върху витрината на съседната закусвалня.

Мнозина сочеха покрива на една сграда в близост и аз забелязах, че иззад корниза надзъртат неколцина мъже, облечени в черно. Единият държеше бутилка. Видях, че я пали и я мята по тълпата. Вляво от нас избухна поредният взрив и хората се разбягаха.

Повечето се опитваха да се върнат назад, но иззад ъгъла прииждаха още и още колони демонстранти, които нямаха представа какво се е случило. Блъскаха ни от всички посоки, а онези типове върху покрива хвърляха през няколко секунди нови и нови коктейли „Молотов“, с което увеличаваха още повече паниката. Сграбчих Джун за ръката, но точно в този момент към нас препусна един от конните полицаи и волю-неволю я пуснах.

— Педераст! — изкрещях на задницата на коня.

Не биваше да го правя. Не че ченгето ме чу — къде ти в тази олелия — но така изгубих от поглед Джун.

Струваше ми се невероятно. Допреди миг тя бе стояла на две крачки от мен. Изкрещях колкото ми глас държи името й, ала улицата приличаше на мътна придошла река от уплашени тела, буйна и опасна като разпенен бързей. Хората се въртяха, сякаш танцуваха вихрен танц, блъскаха се един в друг, в стълбовете на уличните лампи, в конете, отскачаха като пумпали. Усещането, че светът се е втечнил, се засили още повече, когато видях как демонстрантите падат и сякаш изчезват, погълнати от невидим хищник, спотаил се някъде под навалицата. Докато търсех Джун, точно до мен падна едно малко момиченце. Успях криво-ляво да го издърпам, докато не са го стъпкали, но и то се отскубна от ръката ми и се понесе заедно с все по-мощната приливна вълна на паниката.

Май вече не избухваха взривове — погледнах крадешком към покрива и видях, че там няма никого, но това не успокои изпадналите в истерия хора. По-благоразумните бяха влезли в магазините, за да се скрият, но точно в този миг видях неколцина „кръсти“, които замерваха от един вход конните полицаи с бутилки и кутийки от безалкохолни напитки. Видях и друга групичка хлапаци — от протестантите или може би от квартала, които чупеха витрините на магазините и грабеха, каквото им се изпречи пред погледа, а то не беше много. По-нагоре по улицата бяха изникнали полицаи с каски и палки, които се опитваха да изтласкат тълпата по-далечко от все още непострадалите магазини на съседната пресечка. Разбирах подбудите им, но хората продължаваха да прииждат и така се създаваше смъртоносно задръстване. В началото протестантите в челото се опитаха да отстъпят назад, но на улицата вече нямаше къде игла да падне и хората нямаха друг избор, освен отново да се юрнат към ченгетата. Всичко наоколо заприлича на неудържим въртоп и дори видях как един от полицаите се свлича заедно с коня, премазвайки хората наоколо.

Опитвах се как ли не да намеря Джун, но къде ти! Покатерих се някак на метална кофа за боклук, за да виждам по-добре, ала още преди да съм се закрепил, някой я избута изпод нозете ми. Тупнах с все сила долу, приклекнах и видях как някой ме изритва, без да иска, отстрани по главата. Тъкмо да залитна и да падна, когато някаква ръка се протегна и ме издърпа. Това бе достатъчно, за да се изправя, и така и не видях кой ми се е притекъл на помощ, затова пък съм сигурен, че той ми спаси живота. Ако бях паднал, сто на сто щяха да ме стъпчат.

Трябваше да се махна оттук.

Ченгетата още се биеха с протестантите в дъното на улицата. Понечих да тръгна натам и да се измъкна, но се отказах при вида на палките, стоварващи се върху главите на хората. Другият край на улицата бе задръстен от тълпата, която пищеше, ръмжеше, плюеше. Отвсякъде се чуваше воят на сирени, въздухът бе изпълнен с бензинови изпарения и пушек. За пръв и последен път през живота ми се прииска да съм тенгу, да разперя криле и да политна, но с подобни желания нямаше да стигна доникъде.

Единственото място, където можех да отида, бяха магазините. Мнозина собственици бяха побързали да спуснат стоманените решетки, за да се предпазят от грабителите, но за повечето вече бе твърде късно. Ченгетата се опитаха да отцепят входовете и витрините на магазините и макар че крадците продължаваха да прииждат, пазителите на реда ги сграбчваха и ги налагаха с палките. Цял живот съм живял в Лос Анджелис, бунтовната столица на Запада, и кретените, които грабят наред, никак не са ми симпатични, затова установих със задоволство, че опре ли до бой, моите стари приятели от лосанджелиското управление на полицията изобщо не могат да се мерят с лондонските си колеги. Никак не исках да ме помислят за поредния крадец, но преди броени минути за едното чудо щяха да ме стъпчат на улицата, та нямах друг избор.

Вдигнах рамене, разперих лакти и си проправих път през навалицата до най-близкия магазин. Входът беше барикадиран, някой обаче беше счупил с обгоряло дърво витрината. Въпреки че всичко на нея вече беше разграбено, някакъв длъгнест млад азиатец се опитваше да смъкне от един манекен разкъсано сари. Умът ми не го побираше за какво му е, но размириците са последното място, където да търся логика. Когато скочих във витрината, онзи ми се озъби и аз се приготвих за бой. Но той грабна под мишница целия манекен и го помъкна тичешком нанякъде. Стигна обаче само до най-близкия конен полицай.

Като внимавах да не се порежа на стъклата, щръкнали отстрани на счупената витрина, влязох в магазина, без да привличам погледите на ченгетата. Оттук улицата се виждаше малко по-добре и аз я огледах с надеждата да зърна Джун, нея обаче я нямаше никъде. Единственото, което виждах, бяха паниката и болката.

Извърнах се и установих, че хулиганите са разграбили само витрината. Може би защото в магазина се продаваха единствено сарита — не че това бе спряло онова приятелче с манекена. Стъклата по пода запукаха, докато вървях между щандовете; бях се вторачил в краката си и не видях азиатката, докато не се озовах лице в лице с нея.

Беше на средна възраст и бе облечена (нима се съмнявате?) в сари, между много ядосаните си очи имаше една от онези червени точки и държеше дебела тояга. Тутакси я вдигна над главата си.

— Не! — извиках аз. — Чакайте малко!

Тя ми изкрещя нещо, но не беше на английски. Вдигнах ръце и си придадох безобиден вид.

— Не съм дошъл да грабя — поясних аз. — Не ви мисля злото. Но там е същински ад. Просто исках да се махна от улицата.

Жената не свали тоягата — и което е още по-добре, не замахна с нея — само присви очи срещу мен. Понаведе глава първо на едната страна, после и на другата.

Сетне каза:

— Достатъчно топло ли е? — попита ме тя.

— Мили боже! — ахнах аз.

Поредната страстна почитателка на „Солникови и Пиперкови“. Нищо не ви разбира главата, ако си въобразявате, че не живеем в едно голямо световно село.

Накрая жената свали оръжието си. Благодарих й, като кимнах, а тя ми отправи благоговейна усмивка — демек, какво чудо на чудесата, да срещне тук знаменитост! — с каквито малко по малко свикваш (макар че, да ви призная, не очаквах да я видя именно тук, насред размириците). Тъкмо вече си мислех, че ще ми предложи и чай, когато на улицата тресна поредният взрив. Собственичката погледна притеснено към витрината и ми махна да я последвам.

Заведе ме зад щанда, после в склада. Трябваше да лъкатушим между нахвърляните надве-натри кашони, докато стигнем задния вход. Жената махна няколко резета и райбери и отвори плахо вратата. Водеше към тясна мръсна уличка, която, ако щеше вярвайте, беше безлюдна.

Жената ми показа с ръка да изляза, а аз пак кимнах, за да й благодаря.

— А вие как ще се оправите сама? — попитах аз.

Ала тя бе затворила още преди да съм си задал докрай въпроса. Загледах как пак слага райберите и резетата.

Уличката бе толкова тясна, че по нея не можеше да мине кола, но водеше към друга, която вече беше по-широка. Доколкото можех да преценя, щеше да ме отведе по-надалечко от разбунтувалата се тълпа, затова и тръгнах по нея. Не след дълго се озовах на малък непавиран паркинг зад нисък жилищен блок. Все още бях близо до размириците — чувах сирените, свирките и виковете, но на улицата нямаше жива душа. Вдигнах глава и видях по балконите неколцина души, които гледаха към улицата, откъдето бях избягал, на мен обаче не ми обръщаха никакво внимание. Мернах телефонна будка и си помислих дали да не звънна на някого и да помоля за помощ, но нямаше на кого да се обадя. Никой таксиметров шофьор не би и припарил в тази част на града, а тук вече имаше предостатъчно ченгета: много ми помогнаха, няма що! Хрумна ми да звънна на Мер в телевизия „Стар“, но нали съм си горд, само при мисълта ме побиха тръпки. Реших, че най-добрият път за отстъпление е най-близката спирка на метрото, където да избягам под земята.

Планът ми щеше да е добър при нормални обстоятелства — макар че при нормални обстоятелства нямаше да се озова тук.

Но не бе от най-умните по време на метеж, в лондонския Ийст Енд.

Докато вървях по криволичещите улички между жилищните блокове — на една табела пишеше, че това тук е Кризуел Естейт^[1], което ми се видя малко помпозно за такова гето, на Кризуел сигурно и през ум не му е минавало, че името му ще се кипри тук — ме налягаше все по-голяма тревога. Улиците бяха необичайно тихи и безлюдни, а това идваше да подскаже, че мълвата за сблъсъците бързо се е разпространила и който има и капчица ум в главата си, не мърда от къщи.

И което беше по-лошо, малкото лица, които виждах, не изглеждаха никак гостоприемни. Май бях излязъл от азиатския квартал и се бях озовал в съвсем истински коптори за бели. Видях по стените няколко графити със свастики, както и един-два надписа „ТУЛИЙ НАД ВСИЧКО“. В началото се изненадах, че бели и азиатци живеят толкова близо едни от друго — в Лос Анджелис има нещо като необявени демилитаризирани зони, наричани магистрали и служещи за вододел между различните етнически анклави — после обаче се сетих, че вероятно тъкмо с тази физическа близост се обяснява и високата степен на напрежение. При всички положения не ми олекна кой знае колко, задето съм се озовал сред „свои“.

Ускорих малко крачка, но тъй като не знаех накъде вървя, това не ми помогна особено. Кварталът сякаш нямаше край — срещаха се карти, на които бяха написани имената на отделните сгради, никъде обаче не бе посочено как да се измъкнеш оттук. Дума да няма, рано или късно все щях да изляза на някоя главна улица, но когато двамина не особено щастливи наглед младежи започнаха да вървят на петдесетина метра след мен, реших, че е за предпочитане това да стане рано, а не късно.

Опитах се да не губя самообладание, но ми беше трудно да си наложа да не поглеждам непрекъснато през рамо. Особено след като установих, че а съм се обърнал, а съм видял поредния хлапак, присъединил се към тумбата, която ме следваше на все по-малко разстояние. Не знам дали бяха скинари, но със сигурност не продаваха лимонада. Вече бяха петима, когато чух точно отпред тътена на уличното движение. Реших, че ако ме сполети най-лошото, ще изтичам насред шосето и ще вдигна скандал. Казах си, че няма смисъл повече да се правя на голям непукист, и се затичах по пътя, който свърна наляво, покрай една по-висока жилищна сграда. Не след дълго видях край на квартала и шосето с увисналия над него смог.

Лошата новина бе, че между мен и свободен Лондон се възправяше триметрова мрежа с бодлива тел по горния край. Сега вече знаех как са се чувствали клетите жители на Източен Берлин от времето на Стената.

Тайфата хулиганчета — които точно в този момент съвсем не ми приличаха на деца — се движеха на полукръг след мен, така че можех да вървя само в една посока: към оградата. За миг ми хрумна да се засиля и да се опитам да прескоча мрежата, но забелязах по бодливата тел нещо, което определено беше спечена кръв, и на бърза ръка се отказах. Виждахме се от шосето, ала колите профучаваха доста бързо. Пък и тези келеши зад мен май не се притесняваха особено, че ги виждат.

Ако си имаш работа с хлапетии, пък били те и хулиганчета, все можеш да измислиш нещо, с което да ги залъжеш и да се измъкнеш. Не ме бива много-много да се бия, но съм се озовавал в какви ли не ситуации. Докато бях частен детектив в Лос Анджелис, съм попадал на какви ли не места, където човек гледа да не припарва, натъквал съм се на хора, каквито е по-добре да не познаваш. Успееш ли да ги накараш да говорят — пък било то и пълни щуротии — има шанс да си спестиш някоя грозна случка или престой в болницата.

— Ей вие — пробвах се аз, — гледате ли сателитна телевизия?

Така и не видях кое от момчетата ме е изритало.

Затова пък усетих къде ме изритва: отстрани на дясното коляно. Паднах точно както холивудска проститутка си пада по Хю Грант. Устата ми се напълни с пръст и аз се опитах да я изплюя, разбрал, че този пък няма да мина с едните голи приказки. Стоманеният връх на обувката в слепоочието подсигури и неизречения удивителен знак.

Ритниците се посипаха върху мен отвсякъде. Отпърво се помъчих да се изправя, но онези ме бяха наобиколили: нямаше мърдане. Не знам какво ги беше прихванало, дали бяха вкиснати заради размириците, дали бяха недоволни, че непознат се размотава на тяхна територия или просто си бяха банда садисти и негодници. В този момент нямаше особено значение. Свих се на кравай, покрих се, доколкото можех, и се замолих всичко да свършва по-бързо.

Когато блесна светлината, си помислих, че е вътре в главата ми.

Помислих си: инвалидна количка.

Помислих си: неизлечими мозъчни увреждания.

Помислих си: я чакай, как ще мисля, ако имам неизлечими мозъчни увреждания?

Затова и отворих очи.

Нападателите ми се въргаляха на земята около мен, пищяха от болка, криеха очи с длани. Там, където беше оголена, кожата им сякаш бе опърлена или изгорена, на двамина дори им течеше кръв от очните ябълки. Един пък бе паднал ничком и изобщо не помръдваше.

— По дяволите! — простенах аз.

Трябваше да минат няколко секунди, докато видя, че наблизо стои гологлавият мъж.

Онова приятелче, на което вече виках Игленика.

Точно както по филмите, бе протегнал ръце право напред. Ала онова, което стискаше между пръстите си, бе не пистолет, а мъничък сребърен талисман, украсен с изумруди. Приличаше на евтинийките, които очакваш да видиш в три през нощта по канала „Хоум Шопинг“. В този момент ми идеше да си поръчам половин дузина, без дори да чакам намалението в цената.

— Сега може би ще ме изслушате — изсъска гологлавият.

Наричайте ме господин Целият съм в слух.