Джей Ръсел
Глутница ангели (16)

16.

— За какво си мислиш? — рекох аз на Ума.

— Ох, хич и не питай.

Седеше срещу мен в експреса за Лондон и барабанеше притеснено с пръсти по мръсното стъкло. Двигателят на влака бучеше, но макар че трябваше да сме потеглили преди цели петнайсет минути, по нищо не личеше, че скоро ще тръгваме. Кръстосал ръце, Паху седеше до мен и току местеше очи от перона зад прозореца към тясната пътека между седалките в общия вагон. Забелязах, че лявото му око играе.

Мястото до Ума беше празно. Шобан трябваше да седи там и да ръси обиди по мой адрес. Отсъствието й се усещаше остро.

— Ще се появи в Лондон — опитах се да успокоя другите и си погледнах за кой ли път часовника. — И тя знаеше, че вероятно ще стане така. Минали са само няколко часа, а проблемите й сигурно се нуждаят от повечко внимание.

— Знам — отвърна Ума.

— Когато се разделихме, ми се стори, че е добре. А на вас? — попита Паху.

Дребосъкът ме изгледа мръснишки и аз кимнах. Ума забарабани още по-бързо, в ритъма на тангото, после на салсата.

— В смисъл че тези нейни приятели знаят какво да правят, нали така? Сигурно имат лекар.

— Притеснявам се, че няма да й се израдват особено — сподели Ума. — Напуснала е организацията с… с гръм и трясък.

— Но при тези обстоятелства все ще й помогнат. Самата тя ми е казвала, че станеш ли веднъж член на организацията, никога не можеш да я напуснеш.

Ума като че ли кимна. Седяхме още пет минути, без да промълвим, докато влакът не се разклати и не потегли. След няколко метра пак спря, отново се разклати и тръгна. Направи го още три пъти, докато излезе от гарата. От резките движения гърбът отново ме заболя.

— При всички положения ще си пътуваме до Лондон мирно и кротко — отбелязах аз. — Можем през целия път да си тананикаме парчета на „Ю Ту“.

— И дума да не става, леке такова — излая зад мен глас с ирландски акцент.

Шобан седна с трясък на свободното място — изглеждаше така, сякаш я бяха въртели на шиш. Ухили се и сложи ръка върху дланта на Ума.

— Май е време да поговорим за по-високо заплащане — я на какви опасности се излагам! — рече тя.

 

 

На нас с Ума никак не ни се искаше да оставяме окървавеното тяло на Баба Дюти насред тротоара, но нямахме избор. Шобан се върна, накуцвайки, при нас. Раната върху бедрото й беше грозна гледка, но ирландката беше извадила късмет: вторият куршум само я беше одраскал по хълбока, а третият, улучил я в ръката над китката, не беше засегнал костта. Тази рана дори вече не кървеше. Но Шобан изглеждаше ужасно зле.

— Ставайте — изкрещя ни Шобан.

Не беше нужно да ми казва втори път, но Ума сякаш беше в някакъв друг свят: беше се вторачила в Баба Дюти и бе обхванала с ръце главата му. Цялата бе оцапана с кръвта му.

— По-чевръсто! Стига си се мотала, кучко! — извика отново Шобан.

Ума я погледна смутено, сякаш питаше: „Не виждам какво налага да употребяваш такъв език“. Отново чух сирените, в дъното на улицата се бе събрала малка групичка местни жители, които стояха на безопасно разстояние, но ни гледаха вторачено.

— Хайде да вдигаме гълъбите — подкани и Паху.

Колкото и да е странно, и той като Ума се бе отървал без една-едничка драскотина.

— Идвай! — каза Шобан и дръпна Ума за ръката.

Паху ни поведе към най-близкия ъгъл, по-далеч от тълпата зяпачи. Сигурно сме представлявали страхотна гледка: Шобан куцукаше и множеството й рани кървяха, Ума стъпваше като сомнамбул и бе цялата в кръвта на Баба Дюти (в онзи момент не го знаех, но и върху моето чело се червенеело голямо петно), а за капак с нас вървеше и дребничкият мръсен Паху с дрипите си в стил шейсетте години.

Истинско чудо е, че се измъкнахме на косъм.

Уж Шобан беше надупчена от куршумите, но това не й попречи да разбие първата кола, изпречила се пред погледите ни, и да я подкара. Не беше в състояние да шофира, но настоя тя да е зад волана. На никого от нас не му беше до препирни. И Енцо Ферари не можеше да й изтръгне волана след онова, което се беше случило, докато бе карал Баба Дюти.

Ирландката побърза да увеличи разстоянието между нас и мястото, където бяхме извършили какви ли не престъпления. Намерихме в покрайнините на града търговски център с покрит обществен паркинг и спряхме в един тъмен ъгъл. Известно време седяхме в мълчание и чак сега си дадохме сметка какво се е случило. По едно време надуших миризмата. Сетих се, че съм я долавял още откакто сме се качили в колата, но просто не съм намирал сили да се занимавам с нея. Изведнъж осъзнах на какво ми мирише.

Автомобилът вонеше на кръв.

— Не можем да продължим с тази кола — казах аз.

— Я какъв Шерлок Холмс си ни бил! — излая Шобан.

— По-спокойно! — намеси се Ума и се пресегна, за да докосне своята телохранителка и да я поуспокои, но още преди да я е помилвала, се сети за раните. Отпусна длан върху скута си. — По-спокойно! Трябва да помислим.

Ума като че ли си беше възвърнала самообладанието и това ми подейства донемайкъде успокоително.

— Трябва да се измъкнем оттук — даде своя принос и Паху. — Да се омитаме от този проклет Ливърпул.

— А, не — отсече Ума. — Не и с тази кола. В полицията вече знаят, че е открадната. Излагаме се на опасност. А и Шобан трябва да иде на лекар.

— Нищо ми няма — възрази ирландката, ала не особено убедено.

— Недей да се инатиш. Но наистина не можем да отидем в болница.

— Дали да не се върнем във вуду палатите? — предложи Наху.

— Ченгетата ще нахълтат там всеки момент — рече Шобан.

— И не само това — намесих се и аз. — Онези от Тулий сигурно вече знаят, че сме били там. Вероятно са ни проследили, докато сме излизали от квартала — как иначе са щели да ни устроят засадата? Още от Кентърбъри са една крачка пред нас. Макар че умът ми не го побира как го постигат.

— Съгласна съм — каза Ума.

— Ох, до гуша ми дойде от вашите дрънканици — тросна се Шобан, стиснала крака си. — Можем да направим само едно.

Тъй като само Паху не бе оплескан с кръв, пратихме него да напазарува. Той се върна с анцузи и за тримата — не бяха от най-красивите, затова пък при тези обстоятелства щяха да ни свършат чудесна работа. Донесе и дезинфекционен препарат и бинт, с които да превържем Шобан, както и хартиени салфетки и бутилка вода, та ние с Ума да се поизмием и да можем да се появим пред хората. Зарязахме колата и макар Шобан да куцаше лошо, криво-ляво успяхме да спрем кръвта от раните й. Предложих й да се облегне на мен, тя обаче само се изсмя.

— За нищо на света, дори и да ми бяха откъснали проклетия крак!

Обади се от телефонен автомат в търговския център. Набра номера и каза една-единствена дума. Кимна и затвори. После набра втори номер.

Другарите й от ИРА се съгласиха да й помогнат, ние обаче не можехме да отидем с нея. От минута на минута Шобан изглеждаше все по-бледа и изнемощяла и Ума не искаше да я оставя сама, но ирландката рече и отсече:

— Не. Нямате работа при тези хора.

Оставихме я на една автобусна спирка, след като се разбрахме, че по-късно ще се срещнем на гарата в Ливърпул. Уточнихме, че ако не успее да дойде, Шобан ще ни търси в индийското ресторантче на Ума в Лондон. Когато може. Ирландката се качи на автобуса и дори не се обърна да ни погледне. Видях през прозореца как върви по пътеката между седалките, те обаче бяха заети. Шобан се наведе към някакъв тип със зализана назад коса и кожено яке. Прошепна му нещо на ухото и той скочи като ужилен — все едно е седял на плъх. Шобан се настани на освободеното място. Автобусът потегли.

— Не се притеснявайте, ще се оправи — казах аз на другите.

 

 

Почти не говорехме, докато пътувахме към Лондон. Общият вагон не бе най-подходящото място да обсъждаме важни неща, макар че, мен ако питате, всички бяхме потресени от случилото се и не ни беше до приказки. Шобан потвърди, че е добре, макар и да призна, че това вероятно се дължи на наистина конската доза лекарства, с които са я натъпкали. Приятелите й от ИРА намерили лекар, който да прегледа и промие множеството й рани. Оказало се, че дори раната в крака не била сериозна, макар че и при най-малкото движение Шобан се смръщваше — значи дозата не беше чак толкова конска — и единствения път, когато стана да отиде до тоалетната, накуцваше силно.

По едно време Паху и Шобан задремаха, а ние с Ума продължихме да гледаме през прозореца скучния пейзаж, профучаващ покрай нас. Стори ми се, че през последните двайсет и четири часа Ума се е състарила видимо: лъскавата и медна кожа беше помръкнала, прелестните и изваяни скули се бяха смъкнали. Тя усети, че съм се вторачил в нея.

— Какво има? — попита ме. — Какво?

Само поклатих глава — уж че съжалявам. Не виждах какво мога да й кажа.

Непрекъснато се намествах, а все ми беше неудобно. При злополуката с колата явно бяха пострадали вратът и горната част на гърба ми, цепеше ме и глава. Преди Шобан да заспи, й поисках хапче кодеин, но и то не помогна — продължих да усещам в слепоочията си тъпа болка, все едно ме удряше наточено махало. Никога не съм страдал от морска болест, сега обаче от клатушкането на влака ми се догади. По едно време дори си мислех, че ще повърна, та хукнах към тоалетната в дъното на вагона, но мразя да драйфам (кой ли обича?) и успях да се сдържа. Въпреки това приклекнах, от което ми поолекна на стомаха, ала докато си миех ръцете на малката мивка, усетих как отдясно в главата ме пронизва остра като леден шиш болка. Тръгна от слепоочието и стигна чак отзад до темето. Беше толкова силна, че се видях принуден да се вкопча отстрани за мивката, за да не се строполя. Тъкмо реших, че ми е поминало, когато болката отново ме прониза — този път в лявото слепоочие. Стигна през челото някъде между веждите. Сега вече наистина се свлякох на колене, ала и тази втора болка ме отпусна бързо. Изправих се, постоях известно време, притеснен, че пак ще ми прилошее; мислех си: инсулт. Но за мое облекчение ми нямаше нищо, главоболието започна да преминава. Наплисках си лицето със студена вода и се върнах при другите.

Пак не се чувствах особено добре, но пътуването мина без произшествия.

 

 

Четиримата седнахме на една от ъгловите маси в индийския ресторант на Ума при Уайтчапъл. Шобан беше с лице към вратата, но се наложи да седне малко настрани и да придърпа един празен стол, на който да вдигне ранения си крак. Изглеждаше по-бледа и от преди, ако това изобщо бе възможно, и в главата ми изникна една мелодийка на „Прокол Харум“. В заведението седеше същата тълпа — доколкото виждах, нямаше свободни маси — същият отегчен келнер тръсна пред мен студена бира „Кингфишър“, и то без да съм го молил. Донесе и чинии със студени закуски и задушено с кисело-сладък сос, на които ние се нахвърлихме като невидели.

— Още ли искаш да се опитаме да стигнем в Дуорфай Стейн? — попита Паху, както дъвчеше задушен кромид лук — грозна гледка, ще знаете!

— Не — отвърна Ума. — За какво да ходим без Баба Дюти?

— Клетата Алурд! — завайках се аз. — Другите, и те! Божичко, зарязахме ги да се оправят сами. Апартаментът сигурно гъмжи от ченгета.

— Алурд знае как да се погрижи за себе си — успокои ме Ума. — Тя е мамбо. Жрица — добави тя, докато не съм започнал да остроумнича. — Усетила е кога Баба Дюти е издъхнал.

Не попитах нищо.

— Защо не накараме нея да изпълни обреда в Дуорфай Стейн? — попита Паху.

— Тя не може. Не притежава уменията и познанията на Баба Дюти. Както всъщност и аз. Сигурна съм, Алурд ще се съгласи да дойде с нас в Дуорфай Стейн, но ще го направи просто от гордост, нещо, което не мога да допусна. И аз не бих се нагърбила с такава задача.

— Аз бих могъл да помогна — предложи Паху.

— Имаш ли опит със северните лей-линии?

— Всъщност не.

— Тогава няма смисъл. Знаеш го.

Дребосъкът се засегна.

— Я стига сте се правили на интересни — намесих се аз.

Ума ме погледна много предпазливо. Сигурно вече съжаляваше, че се е хванала с мен. Накрая повечето жени съжаляват. Иска ми се да направя нещо, за да не става така, но и аз нямам представа какво.

— Играеш ли Шекспир, Марти?

Аз прихнах.

— Нещо смешно ли казах?

— Аз да играя Шекспир? Сигурно ще се справя с Йорик, но толкоз.

— Защо?

— Защото съм телевизионен актьор. Семейните сериали и частните детективи са едно… мразя да чета Шекспир, камо ли пък да го играя.

— Аз съм… — Ума се вторачи някъде пред себе си. — Аз съм Джоана Лъмли.

— Моля? — не я разбрах аз.

— Паху е…

— Вик Рийвс — притече й се той на помощ и се ухили.

Ума вдигна вежди, но все пак кимна. Вече знаех накъде бие.

— Баба Дюти беше Ралф Ричардсън. Лорънс Оливие. Джон Гилгуд.

— А Дуорфай Стейн е Хамлет — казах аз.

— Правилно си разбрал. Макар че Макбет може би е по-подходящ за край на мисълта.

— Значи не можем да извършим обреда. И сега какво? Мислех, че трябва да стигнем последното средоточие, да предпазим лей-мрежата, преди Тулий да я е използвал за тъмните си дела.

— Според мен вече е късно. Струва ми се, че онези от Тулий предугаждат всяка наша стъпка. Това, че ни откриха и в Ливърпул, ме навежда на мисълта, че ще ни причакват и в Дуорфай Стейн. Този път е затворен.

— И сега какво? — попитах аз. — Те победиха, така ли? Баба Дюти умря за нищо?

— Не. Не са победили. Поне засега. Все пак в Кентърбъри и Тинтаджъл постигнахме нещо, Дуорфай Стейн бележи само временен застой.

— Доколкото разбирам, тази игра не може да завърши наравно — рекох аз.

— Не. Трябва да бъде или спечелена, или изгубена.

— И какво ще правим сега? — попита Паху.

Ума си пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Погледна Шобан, която имаше вид на боксьор, когото са помлели от бой.

— Вероятно ще се наложи да потърсим своя Крал Лир — рече накрая индийката.

Чух как Паху я пита какво точно има предвид. Бях на път да споделя учудването му, когато в главата ме прониза нетърпима болка. Помня, че видях нещо като падащи звезди, помня и че се хванах за слепоочията. Сигурно съм изкрещял.

Малко преди да изгубя съзнание, паднах по лице в соса.

 

 

— На какво мирише? — поинтересувах се аз.

— На сос — отговори ми Ума. — Много вкусен сос, макар че не става за къпане. Позабърсах ти лицето с мокра кърпа, но се опасявам, че не успях да изчистя косата.

Ето как научих, че съм паднал по лице в соса. Втори въпрос:

— Къде сме?

Лежах на меко канапе в малка, задръстена с мебели стая. Върху две от стените, от пода до тавана имаше лавици, огънати под тежестта на книгите и папките. Върху другата стена бяха окачени няколко малки гравюри с пъстри изображения на герои от индуистката митология, а четвъртата беше заета от голям прелестен гоблен на въоръжена до зъби страховита индуска, която държеше в ръцете си ками и ножове, и на онзи приятел със слонската глава. Ръчно шитият шал, с който бях заметнат, също беше украсен с изображение на царицата на ръкопашния бой.

— Можеш ли да седнеш?

Уместен въпрос. Опитах и успях чак на втория опит. Съвсем бях взел-дал.

— Мале! — завайках се.

— Моля?

— Чувствам се така, сякаш ме е бутнал… — Този път се усетих навреме: човек не може два пъти по един и същ начин да дърпа дявола за опашката. — Не се чувствам особено добре. Колко е часът? Колко съм лежал в безсъзнание?

— Три и нещо след полунощ. Беше в безсъзнание близо четири часа.

— Не думай!

— Помниш ли какво стана?

— Помня, че седяхме в ресторанта и обсъждахме какво да правим, когато ме прониза болка. В главата ми сякаш избухна пръчка динамит. Болеше ме още докато пътувахме във влака…

— Не си ни казал.

— Болеше ме, но после ми мина. Шобан, дето е уцелена на три места, си мълчеше, та си рекох, че не си струва да споменавам някакво си главоболие. Реших, че е от сблъсъка в колата. Че ме е пристегнал коланът, но явно работата е по-сериозна.

— Хм — каза Ума. — Сега как се чувстваш?

Втори уместен въпрос. Понадигнах се и се протегнах, като разкърших бавно врат.

— Главата май вече не ме боли — похвалих се. — Виж, вратът ми е схванат. И ми се пикае ужасно.

Ума ми показа къде е тоалетната. И тя като цялото жилище беше тясна като кутийка, затова пък светеше от чистота — все едно си в болница. По полиците се виждаха малки амулети и дрънкулки, над пръчката за кърпата се мъдреше още една гравюра с оня хубостник със слонските уши. Свърших си работата и се поизмих, като се постарах да махна, доколкото е възможно, соса от косата си, без да се къпя.

Ума ми бе наляла чаша чай и ми бе извадила бисквити.

— Знам, че предпочиташ бира, но при тези обстоятелства…

— Благодаря — рекох й.

Щях да се посъвзема и от чая. Отхапах и от бисквитите, въпреки че не бях гладен. (Шоколадовите бисквити са като връх Еверест: ядеш ги просто защото са ти ги поднесли.)

— А помниш ли нещо от времето, когато си спал? — попита Ума. — Някакви сънища?

Понечих да кажа „не“, че не съм видял нищо друго, освен непрогледен мрак, после обаче ми просветна: пред мен изникна видение точно както сънищата изникват в съзнанието ни, когато сме будни.

— Аз такова… май имаше нещо, свързано с Баба Дюти, но го помня смътно.

— Какво по-конкретно, сещаш ли се?

Ума явно проявяваше изключителен интерес. Затворих очи и се опитах да уловя образа.

— Да, като че ли го виждам. Облечен е, както в храма водун — уфо — в онази странна роба, на главата е със смешната шапка, но… — Споменът отново ми се изплъзна. — Не, не се сещам нищо повече.

— Опитай! — настоя Ума.

Отново стиснах очи и за миг изпитах болката, заради която бях изпаднал в несвяст. Долепих длан до челото си и усетих как Ума идва при мен и ме прегръща през раменете, но не отворих очи. Заедно с ослепителната светлина, съпътствала болката, видях повторно Баба Дюти. Огромното му абаносово лице надвисна над мисловния ми взор — видях как той размърдва устни и ми шепне нещо. После изчезна, на негово място се появиха мъжете в черно, вселили се в сънищата ми, и мракът се върна. Пак се олюлях и ако имаше сос, щях да цопна в него, добре че Ума беше до мен и ме хвана овреме. Дойдох на себе си точно толкова бързо, колкото и бях получил световъртежа, и отворих очи.

— Добре ли си, Марти?

— Mange ginen — отвърнах аз.

— Моля?

— Mange ginen.

— Това пък какво е? Какво означава?

— Нямам никаква представа — казах аз.

 

 

— Къде са другите? — попитах Ума, когато тя се върна в стаята с още чай.

И с бира, Бог да я поживи.

Шобан спи.

— Без майтап? Пък аз си мислех, че никога не те изпуска от поглед.

— Шобан е предана до гроб. Но беше капнала от умора. А и тук опасността е малка.

— Ами Паху? Питам те само защото отвори дума за малки опасности.

Ума се засмя звънко като малко момиченце.

— Предпочете тази нощ да намери подслон другаде. Останах с впечатлението, че има тук приятелка, с която е решил да прекара вечерта.

— Виж ти, да му се не надява човек! Дребният миризливко бил по-голям женкар и от Брат Пит.

— Гарантирам ти, има доста обожателки.

— Ти обаче не си сред тях.

— Не — потвърди Ума и направи физиономия. — Той не е моят тип. Предпочитам мъже, които са…

— По-високи? По-чисти? И изпълняват главната роля в телевизионен сериал? — вдигнах вежди колкото да я подразня.

Е, не само заради това. Ума ме изгледа точно както гледат лелите — стари моми, ако изтърсиш някоя безобидна мръсотийка. Но явно продължи да обмисля отговора на въпроса ми.

— По-мургави — отвърна накрая.

Браво на нея, не седна да ми хвърля прах в очите. Схванах тънкия намек.

— А какво ще кажеш за ей онзи Джон Мерик^[1]? — казах аз и кимнах към гоблена върху стената.

— Моля?

— Човекът слон. Наслагала си го из цялата къща.

— Ганеш. Богът на мъдростта и на писмото, повелител на ганите.

— На гадовете ли?

— На ганите. Второстепенни божества, които наказват прегрешилите и хората, не удържали думата си.

— Значи не са покровители на агентите в шоубизнеса.

— Гобленът ми е подарък от…

— От някой по-мургав мъж ли?

Ума се изчерви.

— Да. На него не е изобразено преданието такова, каквото то е достигнало до нас, той е шит специално за мен.

— Я да видим дали ще позная! Онази сладурана с ръцете и хладното оръжие сигурно е Шобан.

— Това е Кали унищожителката, богинята на смъртта. Тя премахва всичко, изпречило й се пред погледа й, понеже нищо не е вечно.

— Значи наистина е Шобан — отбелязах аз.

— „Ганеш“ означава познание, учение, разум. В светлината на митологията той не може да се противопостави на дивата ярост на Кали, но от гледна точка на разума е нейна противоположност. Ала Кали е само едно от проявленията на Джаганмата, майката на света. Кали е нейното тъмно лице. Другото й лице е съпругата на Шива. Деви Ума.

— Без майтап? — попитах аз.

— Без майтап, Марти.

— Излиза, че си кръстена на богиня? — ахнах аз. Ума само понаведе глава. — Аз пък съм кръстен на един герой на Ърнест Боргнайн^[2]. И какво излиза, Ума и Кали са едно и също, така ли?

— Не са. Те са различни проявления на богинята Деви. Светлото и тъмното. Разкъсвани са между търсенето на познание и на мъдростта, олицетворявана от Ганеш, и тяхното унищожение. Поне аз разчитам така гоблена.

— Сложен човек си. Според мен Лос Анджелис няма да ти хареса.

— Никога не съм ходила там.

— Ако случайно идеш, гледай да се вживееш в ролята на Кали. Сандра Бълок се справя чудесно.

— Голям особняк си, Мартин Бърнс. Направо се чудя от какво си направен.

— Ще уредя да ти пратят видеозапис на аутопсията.

— Кога най-после ще стигнем и до нея? — попита до болка познат ирландски тенор.

На вратата стоеше Шобан, облечена в намачкан до безобразие розов хавлиен халат, който сто на сто беше на Ума — беше изключено на Шобан да й се прииска да си купи такова нещо. Приличаше на дъвка: дъвкана, дъвкана и накрая изплюта.

— Няма да се наложи да чакаш дълго, скъпа, така че бързай, лижи си раните, за да се насладиш докрай на кончината ми.

— Предпочитам да лижа други неща — тросна се тя, после седна с пъшкане.

— Че кой не предпочита! — възкликнах аз. Не беше нужен часовник, за да видя, че още е посред нощ. — Защо всъщност си станала?

— Защото сте се разкрещели като дърти цигани — оплака се Шобан.

— Извинявай — рекох й най-чистосърдечно.

Ирландката махна с ръка.

— Всъщност сигурно щях да се събудя и без вас. Не мога да си намеря място.

— Как е кракът?

— Как е главата?

Бях си го изпросил. Шобан нямаше да се оплаква, ако си мълчах и аз. Ума й наля чаша чай.

— Дребният миризливко още ли върти някъде любов? — поинтересува се Шобан. Ума кимна. — Да не повярва човек!

— Ето на, значи съм прав! Паху не е симпатичен на никого.

— Тук не става въпрос дали е симпатичен или несимпатичен — възрази Ума, решила да се прави на дипломатка.

— На мен не ми е симпатичен, и толкоз — отсече Шобан.

Аз й закимах насърчително.

— В правото си да не го харесваш, всъщност и аз смятам, че е труден характер, но без него няма да постигнем целта си.

— Защо? — знаех си своето аз. Ума ме погледна отчаяно, аз обаче вдигнах ръка. — Не се заяждам. Добре де, не само се заяждам. Но от къде на къде е чак толкова незаменим? В Тинтаджъл никой друг ли не можеше да се вживее в ролята на Елмър Фъд?

— Какво в нас ти е направило впечатление, Марти?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, какво според теб е най-характерно за малката ни… дружинка?

— Освен това, че аз изобщо не се вписвам в нея… — Погледнах Шобан. После и Ума. И ми светна. — Събрали сте се тук страхотна коалиция за борба с вятърните мелници — отбелязах аз. Бях си мислил за това и преди, докато се бяхме мотали по онези затънтени кръчми. И бяхме разговаряли с Баба Дюти. — Предполагам, че не е случайно.

— Според някои няма случайни неща.

— Знам, но понякога пурата си е просто пура, и толкоз. Не се сърди — обърнах се аз към Шобан.

Тя вдигна рамене.

— Марти — подхвана Ума, — силата на Тулий отчасти се дължи на това, че неговите хора са невидими, умеят да се спотайват и да се крият, да живуркат в места, където всички ги виждат, но не ги забелязват. Именно по тези скришни места те трупат сили, разрастват се злотворно, без някой да им пречи. Хора като нас, били те с мургава или черна кожа, с желания и чувства, които не се вписват в общоприетите, със стремежи и вярвания, понякога смятани, меко казано, за чудати, няма къде да се спотайват и крият. Дори и да се скрием, няма да избягаме от Тулий, рано или късно той ще ни застигне — един по един.

— И затова трябва да сте заедно.

— Точно така. Трябва да обединим пред всички силите си срещу такива като хората от Тулий, както стори ти, но сме длъжни да водим същата битка и в тъмните места. Когато сме заедно, гласовете ни се чуват по-добре, а познанията ни, нашата сила са по-големи.

— Но какво е мястото във всичко това на мъж от бялата раса? — попитах аз.

— Сякаш и ние не сме си задавали този въпрос триста четирийсет и седем пъти — каза Шобан.

Погледнах Ума. Тя не ми отговори, но върху лицето й се бе изписал ужасно многозначителен израз. Надигнах бирата, в нея обаче нямаше нищо.

„Лоша поличба“, рекох си.

 

 

Шобан глътна без вода още няколко хапчета за болката и пак си легна. Измих чиниите и чашите, а Ума извади от дрешника още две възглавници. Надникна в кухнята да ми каже „лека нощ“, но аз нямах намерение да я оставям да се изнизва току-така.

— Какво не ми казваш? — попитах я.

Тя въздъхна едва чуто.

— Капнала съм от умора, Марти.

Известно време се гледахме. През последните три денонощия Ума се бе състарила с цели три години.

— Добре де, така да бъде — вдигнах аз ръце и пак се обърнах към мивката.

Ума продължи да стои.

— Мислех, че си капнала от умора.

— Аз пък мисля, че вече съм заспала.

— Ами лягай си тогава.

Мъчех се да махна с мръсната гъба и със студена вода петната по стара чаша. Ума не се и помръдна.

— Какво те интересува, Марти?

Спрях водата, огледах се за кърпа и накрая си избърсах ръцете отпред в ризата. Ума поклати глава и извади кърпа за съдове от едно чекмедже. Вече не ми трябваше, но я взех колкото от любезност. Метнах я върху плота.

— Какво означава „манге гинен“? Знаеш, нали?

— Да, проверих.

— Е?…

— Свързано е с един ритуал във водун. Това е обред, при който се призовават духовете на мъртвите и им се правят дарове. Жертвоприношения.

— Не ми говориш за зайчета, нали?

— И аз не знам.

— И какво общо има това с мен? Защо съм го сънувал?

— Не мога да кажа.

— Виж ти!

— Не съм сигурна, Марти, а сега не ми е до догадки. Вероятно знаеш поговорката, че малкото знания са опасно нещо.

— Да — рекох аз, — и че абсолютната власт покварява абсолютно.

— В какво ме обвиняваш?

Въздъхнах тежко и поклатих глава.

— В нищо. Наистина. Сигурно… и двамата сме много уморени.

Ума кимна. Но продължи да стои.

— Какво смяташ да правиш? Утре ще се случи нещо ужасно, нали? Усещам го.

— Има един човек, когото трябва да намерим. Човек, който е изключително силен.

— Толкова силен, че да спре Тулий ли? Без ние да ходим в Дуорфай Стейн?

— Според мен, да.

— А защо не го потърсихме този човек още от самото начало? — попитах аз.

— Защото… — проточи Ума и ме погледна така, както отчаяните родители гледат четиригодишните си отрочета, решили да узнаят на всяка цена защо кучетата са с четири крака, защо таванът е горе, а подът — долу, и защо хората пътуват в дупка, прокопана под земята. — Дори ако се опитаме да намерим този човек, се излагаме на огромна опасност. А и да го открием, не е сигурно, че ще получим помощ.

— Не звучи особено обещаващо.

— Не обещавам нищо.

— Не ме питай нищо, за да не те лъжа — изсумтях аз.

И двамата отидохме да си легнем и да поспим.