Джей Ръсел
Глутница ангели (19)

19.

Предното стъкло беше счупено, половината странична стена я нямаше, таванът беше направен на решето от куршумите, но нямахме друг избор — трябваше да се върнем някак в жилището на Ума в Ийст Енд. Другите бабаити от Тулий не бяха разчленени с толкова любов, както Паху, но всички до един определено бяха много мъртви. Оставихме труповете на улицата в квартал на име Тотнъм, където, както ме уведоми Лили, „никой няма да ги забележи“, угасихме фаровете и подкарахме по страничните улички. Ако ни спреше някое ченге, тежко ни: щеше да се наложи да обясняваме надълго и нашироко какво правим. Да не говорим пък за глинената грамада отзад.

Шобан най-после дойде на себе си, но едвам успя да седне, та не можеше и дума да става да шофира. Ума нямаше книжка, а аз не се престрашавах да карам с това ляво движение, така че зад волана седна Лили, а индийката започна да я упътва. Раните по главата на Шобан вече не кървяха, тя обаче беше замаяна и явно имаше доста тежко мозъчно сътресение. Очите й непрекъснато се затваряха, затова ние с Ума се редувахме да й говорим, за да я държим будна. Помнех от един телевизионен филм, в който съм се появявал, че е много важно да не оставяш човек със сътресение да заспива. Шобан позна Ума и дори като че ли я разбираше, когато тя започна да й обяснява какво точно се е случило, но на мен все ми викаше „Боно“ и постоянно се заяждаше.

Дори докато говорех с ирландката, ми беше трудно да откъсна очи от голем. Лили му беше показала със знак да се качва в микробуса — той се беше подчинил, бе легнал отзад на пода и бе застинал. Възрастната жена беше пъхнала пръсти в мъничката му уста, бе извадила оттам късче пергамент и го беше сложила в джоба си. Веднага след това голем се беше вкаменил и не бе помръднал и мускулче — ако изобщо имаше мускули. Въпреки това си беше голямо страшилище. Ума също го поглеждаше от време на време.

— Беше невероятно — каза тя.

— Виждала ли си и друг път голем?

— Какво, това някакво морско чудовище ли е? — попита и Шобан и присви очи срещу безжизнената грамада.

— Не — отвърна Ума и потупа телохранителката си по ръката. — Чела съм, разбира се, за такива същества, но и през ум не ми е минавало, че ще извадя късмета да ги срещна. Такова нещо може да бъде отгледано само от ламид вавник. Не съм сигурна, Марти, че разбираш каква сила, каква невероятна мощ въплъщават същества като това. Наистина нечувана!

— Аз пък съм сигурен, че не разбирам — въздъхнах. — Но с нещата, които не разбирам, би могла да напълниш цял океан, цял огромен океан.

Ума кимна, което не ми подейства особено утешително.

— Затова пък Паху разбра — засмях се горчиво аз.

— Да — съгласи се Ума.

За разлика от мен тя не се засмя.

— Ти нямаш никаква вина.

— Така ли? — попита индийката.

— Негодник! — избълва Шобан.

Сигурно имаше предвид Паху, но очите й отново се насълзиха, та не стана ясно. Все пак проявих благосклонност към нея — усъмних се, че репликата е насочена към мен.

— Кориш се, че е трябвало да се досетиш какъв е, нали?

— Чувствам се кръгла глупачка, Марти. Всъщност съм си глупачка. Задачата ми беше да направя всичко възможно мисията ни да се увенчае с успех. Но не надуших що за тип е този Паху и така обрекох всички ни. Това несъмнено погуби и Баба Дюти. А и обредът в Тинтаджъл бе опорочен от черната магия на Паху, усети го дори ти!

— Аз ли?

Ума кимна.

— Няколко пъти отваряш дума и за заека, който беше принесен в жертва. Това не беше според обреда.

— Колкото до зайчето, само се шегувах, Ума. Нали и Баба Дюти уби едно пиле в уфо!

— Да, но аз… го очаквах. Жертвоприношенията в чест на лоа са неразделна част от обредите във водун. Но не присъстват в ритуалите на друидите. Бях разтревожена, но не обърнах достатъчно внимание. Реших, че мога да се доверя на Паху, след нападението в Удхендж.

— То беше инсценирано, нали? — попитах я и се опитах да си припомня какво точно е станало. — Устроили са ни засадата колкото да се хванем на въдицата и да повярваме, че Паху е от добрите. Онези мухльовци, които стреляха по нас, не са искали да го наранят сериозно. И не са подозирали, че си слагат главата в торбата и ще умрат. Не можем да му го отречем на малкия негодник, че не е шега работа да стоиш там и да знаеш, че ще стрелят по теб, но подозирам, че Паху не е казал на приятелчетата си скинари за Шобан.

— Неделя, сладка неделя — изтананика ирландката, дочула името си.

— Сигурна съм, че не е споменал за нея. Сега вече си давам сметка, че още от самото начало онези кретени от Тулий са искали да ни изиграят, за да ги заведем при цадик. И те като мен безспорно са чули мълвата, че ламид вавник наистина съществува. Нямаше да намерят сами Лили, а не са могли да се надяват, че ще отровят лей-линиите и ще извършат злите си окултни дела, докато ламид вавник оказва влияние върху тукашните земи. И какво направих аз — поднесох им Лили на тепсия!

— За щастие тя умее да се брани чудесно — рекох аз и за кой ли път погледнах голем. — И сега какво?

Ума поклати глава.

— Вече не мога да ви бъда водачка. Подведох хората, които ми вярваха, обрекох ги на смърт. Никога повече няма да го правя.

— Да опустее дано! — изруга напосоки Шобан, но всъщност го казваше на всички нас.

Нямах какво да добавя.

 

 

Сигурно не е кой знае какво да прекосиш без произшествия нощен Лондон, при положение че живееш в свят, където пред теб се разхожда голем, лоа се вселява в тялото ти и се натъкваш на друиди нацисти, които не пестят средствата, само и само да се докопат до властта, но имах чувството, че е станало същинско чудо, когато слязохме от очукания черен микробус на тъмната уличка пред индийското ресторантче на Ума. Ума побърза да скочи от микробуса и аз видях защо: на уличката изникнаха като с вълшебна пръчица — ще прощавате за израза! — петима-шестима смръщени млади азиатци, които веднага ни наобиколиха. Щом видяха Ума, й кимнаха и отново изчезнаха в мрака.

— Ама че работа! — изругах едва чуто аз.

Шобан успя криво-ляво да се изправи, но този път от немай-къде не отказа, когато й подадох ръка, за да слезе от микробуса. Нозете й се подкосяваха, ала въпреки това ирландката настоя да отиде сама, без чужда помощ, при задната врата на ресторанта — куцукаше и се държеше отстрани за главата, сякаш тя всеки момент щеше да падне. Лили също слезе и дойде при нас с Ума. Още гледахме голем.

— Дали някой тук ще ни създава главоболия? — попита Лили.

Ума се взря в мрака и поклати глава.

— Изключено.

— Така си и знаех. Тогава ще го оставя тук.

— Безопасно ли е?

— Не може да отиде никъде без това — обясни ми възрастната жена и ми показа късчето пергамент, което я бях видял да вади от устата на съществото.

— Какво е това? — прошепнах аз.

— Името Божие, моето момче.

Кимнах, все едно съм наясно.

Последвахме Шобан през тъмната кухня и влязохме в ресторанта, където както, никога нямаше никого. Шобан беше допряла две маси и бе легнала върху тях със затворени очи.

— Ей, ти! — изкрещях аз. — Не бива да заспиваш!

— Кой е казал, че спя, глупчо? — изпелтечи ирландката. — Просто искам да ми починат очите.

— Ще я наглеждам — каза Ума с тон, от който недвусмислено личеше, че се признава за победена.

Върна се в кухнята и донесе няколко мокри кърпи. Седна до Шобан и се зае да промива отстрани разкървавената й глава. Видях как ирландката се смръщва няколко пъти, веднъж дори простена, което идеше да подскаже, че поне не е припаднала.

— Има ли някакъв шанс да пийна нещо? — поинтересувах се аз.

Ума ми посочи хладилника със стъклена врата до входа за кухнята, пълен с бутилки „Кингфишър“.

— Та аз съм в рая! В рая — изтананиках. Шобан простена отново. — Някой друг?

— На мен ми се пие чай — обади се Лили.

Ума кимна — имаше доста окаян вид.

Тръгнах към кухнята, като грабнах пътем една бира и я пресуших до половината, преди да предприема каквото и да било друго. Видях голям, едва ли не промишлен бойлер, но не знаех как да го пусна. Накрая кипнах вода в едно канче на печката и се запретнах да тършувам из шкафчетата, докато не намерих кутийка с пакетчета чай. Налях една чаша и за Шобан — за всеки случай.

— Какво, няма ли мляко? — възкликна Лили, когато сложих чашата пред нея.

В един от хладилниците в кухнята открих опаковка мляко, на връщане към салона грабнах още една бира.

— Нещо друго? — попитах Лили и й връчих млякото.

— Захар?

Захарниците бяха струпани в края на една от полиците. Взех една и я сложих пред възрастната жена.

Тя си капна в чая своя напръстник мляко, сложи си и две пълни лъжици захар. Разбърка ги и отпи шумно.

— Хубав чай, моето момче — похвали ме Лили.

Седнах срещу нея и също надигнах бирата.

— Как е носът? — попитах я.

Лили остави чая, вдигна ръка и пипна лекичко носа си. Понамръщи се.

— Боли ме.

— Вероятно е счупен.

— Сега пък на лекар ли се правиш? Всъщност няма значение. Имаме по-големи тревоги. — Лили погледна Ума и Шобан, която отново беше седнала. — Не искате ли да дойдете при нас, милички? Или вече сме ви омръзнали?

Ума отправи на Лили един от най-киселите погледи, които съм виждал някога, но не каза нищо. Изправи се, като преобърна стола, и тръгна към тоалетната.

— На всички ни е тежко — сподели с мен Лили.

Шобан слезе с доста усилия от масата и тръгна, залитайки, през ресторанта — направо се свлече на един от столовете, когато стигна при нашата маса.

— Радвам се да те видя отново сред живите, скъпа.

— На това живи ли му викаш? — рече ирландката.

— Я питай Паху, да видим той какво ще ти каже.

— Ха! Жалко, че съм изтървала това зрелище. И не съм видяла как му изтръгват ръцете на малкия гадняр.

— Бива ли да говориш така! — укори я Лили.

— И таз добра! Бивало ли да говоря! Нали твоето чудовище го разкъса на парченца!

— Да — съгласи се едва чуто Лили.

— Как го направи? — намесих се и аз. — Откъде, по дяволите, се взе… този голем?

— Голем е това, което е. Направен е от пръст и в името Божие е надарен със сила. Тъй като аз съм му дала форма, голем отвръща, когато го повикам и… трудно ми е да обясня. Той ми е нещо като роднина. Макар че има неща, които, дори и да му заповядам, няма да стори.

— Защо? — изненадах се аз.

— Защото силата му е дадена в името на Бога.

— Нещо не разбирам — знаех си своето аз. — Защо…

— Слушай! — извика Лили, изгубила търпение. — Посветила съм цял живот на това, десетилетия наред съм изучавала свещените книги, за да разбера и да съм достатъчно подготвена да направя голем. Направи го и ти и тогава питай.

Когато Лили се пресегна да вдигне чашата чай, аз видях, че ръцете й треперят. Може би не само заради мен, а и заради това, че Паху й е поднесъл такава изненада. Вече ме беше страх да пророня и дума.

— Аман от теб! — тросна се Шобан и замахна към мен с окървавената кърпа. — Късаш нервите на всички.

Поклатих глава и вдигнах ръце — демек, предавам се. Чувствах се ужасно виновен — и аз не знам защо. Добре че точно в този момент от дамската тоалетна се върна Ума и ние извърнахме погледи към нея. Тя тръгна със смъкнати рамене през ресторанта и някъде по средата на разстоянието между нашата маса и кухнята спря. Погледна нас, сетне и задния вход. Не знам какво си мислеше, но си личеше, че се опитва да вземе решение.

Стоя така към половин минута. После изправи рамене, дойде с вдигната глава на масата и седна. Погледна с очакване Лили.

— Благодаря ти, миличка. Знам, не е лесно.

Ума само наведе глава.

— А колкото до теб, моето момче — извърна се възрастната жена към мен, — извинявай, че ти се разкрещях. И аз не знам какво ме прихвана. Ала нощта наистина беше много тежка.

— Не се притеснявай — успокоих я аз.

Лили ме потупа по ръката.

— Опасявам се, че още не е приключила. Предстои ни да свършим още нещо, което не е от най-приятните.

 

 

Беше си доста страшничко.

Откакто се помня, живея в големи градове, бил съм на улицата — понякога в най-гадния смисъл на думата — по всяко време на деня и нощта. Веднъж бях в Ню Йорк, когато насред март най-неочаквано се изви фъртуна. Помня, излязох от хотела някъде в три след полунощ и за пръв път видях град, който направо е застинал — по притихналите улици нямаше и едно-едничко жълто такси.

Тази нощ в Ийст Енд нямаше сняг, но се беше възцарило дори още по-голямо мъртвило.

— Къде са хората? — прошепнах аз. — Да не си направила нещо? Или може би Тулий?

— Аз не съм вълшебница! — възкликна Лили.

Само я изгледах.

— Добре де! Исках да кажа, че не знам как се правят такива неща.

Докато вървяхме покрай магазините със спуснати кепенци и тъмни витрини по Комършъл стрийт, не срещнахме жива душа — нямаше хора, нямаше автомобили, нямаше дори разгонени котки, тръгнали по любов. Ако не бяха примигващите светофари, щях да си помисля, че самото време е затворило очи и е затаило дъх в очакване да види какво ще се случи.

— Според мен това е магия — обади се Ума. — Смятам, че има мигове, когато дори най-бездуховните чувстват, че става нещо важно точно както усещат и лей-линиите. Вероятно не си дават сметка какво долавят, а и повечето не са в състояние да го разберат. И въпреки това го усещат. Стоят си вкъщи. Лягат да спят. Седят на тъмно или се мятат в леглата и чакат, и се надяват мигът да отмине.

— Явно са много по-умни от нас — смотолевих аз.

— Така личи — съгласи се Ума.

— Амин — обади се и Шобан.

Беше настояла да дойде, колкото и отпаднала да бе, колкото и да я болеше цялото тяло, въпреки че главата й бе превързана с разкъсаната престилка на един от сервитьорите, която още миришеше на телешко задушено. Ума се бе опитала да я разубеди, но мен ако питате, всички бяхме доволни, че ирландката е с нас. За да не остава по-назад от младите приятели на Ума, изникнали от мрака, Шобан беше въоръжена до зъби.

— Ами голем? — попитах аз.

— С нас е — отвърна Лили, но не пожела да каже нищо повече.

Бях видял, че отново пъха късчето пергамент в устата на съществото. Това начаса му беше вдъхнало живот и скованото му тяло се бе размърдало досущ спечена пръст, освежена от напоителен дъжд. Голем бе слязъл от задната част на микробуса и беше започнал да се движи като сянка. Лили допря за миг пръстите си до челото му и той се бе слял с непрогледния нощен мрак.

Вървеше безшумно.

Свърнахме зад един ъгъл и пред нас като зъбат призрак изникнаха черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс и бялата й камбанария, която отразяваше ярката лунна светлина. Без да продумваме, всички спряхме като заковани и вперихме погледи в нея. Черквата наподобяваше фар в нощта. Колкото повече я гледах, толкова повече ми се струваше, че сияе. Затворих очи, разтърках ги с длани, но когато ги отворих, останах с впечатлението, че храмът грее дори още по-ярко.

— Дали това съм аз? — казах аз.

— Че кой друг да е, дявол го взел!

— Ти си си ти, Марти. Ние също сме си ние. А онези долу са си те.

— Според мен се е почнало: Тулий е тук.

— Виж ти! — рекох аз. — Пълен напред!

 

 

— Не във, а под черквата — беше ни обяснила Ума още в ресторанта.

— В подземието ли?

— Казва се крипта, Марти. Както в Кентърбъри.

— Все тая! — примирих се аз.

— И под криптата — добави Лили. — Под всичко. През средновековието християните са погребвали тук хората, измрели от чума, понеже не са разбирали енергията, излъчваща се от това място, и са се страхували от нея. Откакто свят светува, много преди градът да бъде наречен Лондон, Триновантум или Троя Нова, тук е имало средоточие на енергия. На това място древните римляни изграждат храм и погребват в осветената земя своите сановници. Хилядолетие преди тях друидите играят тук своите хороводи — мешуга, и проливат кръв в прослава на боговете си. Няма да се изненадам, ако първите хора, стъпили на тези острови, са се молели и са погребвали тук децата си. Мястото наистина е много древно.

— И Тулий го знае — отбелязах аз.

— О, да. Катакомбите и проходите под Спитълфийлдс са в сърцето на магията на тези земи. Именно оттук тръгва онова, което Ума нарича лей-мрежа, а аз бих определила като плътта на сефирот на земята. Тук е средоточието на всички мистични енергии в Британия. Тъкмо по тази причина Тулий ще е там и ако му падне случай, ще се опита да отрови кладенеца.

— Мале! — възкликнах аз.

— Залагаш си задника, моето момче.

 

 

Докато минавах покрай черквата, се извърнах да погледам извисилата се бяла камбанария и усетих как ме плисва вълна електричество. Почувствах чак в костите си тръпка, сякаш имаше няколко малки земетресения, и изпитах усещането, че костният ми мозък кипва. Отзад в главата отново ме прониза познатата болка, за миг ми се стори, че ще падна, ала болката мина бързо, отнасяйки със себе си и електрическия ток.

Пред късогледото око на съзнанието ми като светкавица изникнаха черните силуети. Отново потреперих целият.

Лили ни поведе през безлюдната улица, нагоре по пресечката, покрай Спитълфийлдс Маркет. Завихме и тръгнахме по криви пресечки. Лили спря пред една сравнително нова сграда и натисна звънеца. Обърнах се да видя още веднъж черквата и да се ориентирам: не съм много сигурен, но ми се стори, че сме съвсем близо от мястото на последното убийство, извършено от Джак Изкормвача. По време на рекламната кампания на „Кълбо от огън“ не бяхме правили снимки тук, понеже Мер рече и отсече: съвременната архитектура ще съсипе атмосферата. Де да беше и той сега с нас: тръпки ме побиваха само като се огледах наоколо.

Гробовната тишина най-сетне беше нарушена от трясъка на вдигани резета. Вратата се отвори и се показа дребничка жена, облечена като за вихрена нощ в клуб „Талибан“: от глава до пети беше забулена в черен чаршаф. Бяха покрити дори очите й: имаше само малък процеп, през който да вижда. Всъщност само предполагам, че отдолу е имало жена, може да е бил Джими Хофа^[1] или някоя танцуваща мечка от руски цирк. Под топовете черен плат не личаха никакви очертания на тяло, а човекът не пророни и дума. Само ни погледна, кимна на Лили и ни махна да влизаме.

Лили тръгна най-отпред по застлания с килим коридор. Чух как резетата и катинарите отново се затварят след нас, но щом се обърнах, дребничката фигурка беше изчезнала. Шобан също погледна назад и само сви рамене, когато вдигнах въпросително вежда. Въпреки това вече държеше в ръка пистолета марка „Берета“. Подминахме няколко отворени врати — бяха на помещения, които, общо взето, бяха празни. В едното мярнах няколко разхвърляни кашона, в друго — сгъваеми столове, подредени в нещо като кръг, но по нищо не личеше тук да живеят хора. Стените бяха голи, нямаше и телевизионни приемници или фотьойли. Дори стари вестници или хартийка от бонбон, метната в ъгъла. Наоколо не се виждаше жива душа.

В дъното на коридора Лили отвори врата, зад която имаше стълба, водеща надолу. Завъртя ключа до вратата и включи мъждивите крушки по тавана. Без да казва и дума, ни поведе надолу. Ума вървеше зад нея, после идвах аз, Шобан подсигуряваше тила.

Веднага щом слязохме, Лили дръпна висящо шнурче — и добре че го направи, защото светлината по стълбището угасна миг-два по-късно — и запали друго мъждиво осветление по тавана, което не можеше да разсее дори мрака по ъглите в подземието. Всъщност така вероятно бе за предпочитане, защото и малкото, което се виждаше, бе доста занемарено. Сивият циментов под бе много мръсен, по ъглите, които, слава богу, не се виждаха, сигурно имаше валма пепеляк. Каквато и да се явяваше, жената в черно определено не бе от най-големите чистници.

В дъното на просторното подземие имаше дървена врата. На пирон до нея бе окачен дълъг тънък ключ. Вратата нямаше ръкохватка, затова пък имаше ключалка.

— Много обезопасено, няма що! — отбелязах аз. — Представяте ли си какво ще обяснявате на застрахователите, ако някой извърши кражба с взлом?

Лили се обърна и ми се усмихва.

— Нали нямаш нищо против честта да отключиш?

— Защо изобщо питаш! — възкликнах аз, после минах пред нея и грабнах ключа.

Само бях докоснал с пръсти метала, и се дръпнах. Изкрещях колкото ми глас държи. Сякаш бях пъхнал длан в тенджера с вряла вода. Погледнах си пръстите: по върховете им бяха избили мехурчета. Във въздуха се носеше миризмата на опърлено месо.

— По дяволите.

— Следващия път не се прави на толкова отворен! — посъветва ме Лили.

Ума ме погледна и поклати глава.

Лили свали ключа от пирона. И не й стана нищо! Не си опари пръстите, кожата й не засъска, не й избиха мехури. Възрастната жена пъхна ключа в ключалката и отвори вратата, после ни махна да минем пред нея. Шобан избърза и тръгна пред Ума, аз закретах подире им. Докато влизах през вратата, внимавах много да не я допирам. Лили влезе последна, като затвори вратата и я заключи. Окачи ключа на друг пирон от отсамната страна на рамката.

— Нещо те притеснява ли? — попита ме тя, забелязала, че съм се вторачил в ключа.

Поклатих глава.

— Ей това е врата, през която не може да проникне никой крадец — казах й аз.

Лили също кимна и се промуши покрай нас, за да мине отпред.

 

 

Проходът беше с дюшеме по пода, стените обаче бяха от гол, грубо одялан камък. Беше осветен от слаби жълти крушки с метална мрежа върху тях, наслагани на еднакво разстояние една от друга. Горе на улиците беше топло, тук обаче бе доста хладно. Усещах леко, но постоянно течение, от което ме побиваха тръпки. Всъщност не само от него.

— Кой плаща тока? — поинтересувах се аз, след като дълго бяхме вървели в мълчание.

— Моля?

— Светилната. Крушките са електрически, нали? Няма никакви номера и фокуси.

— Не, няма фокуси — потвърди Лили.

— Та кой плаща тока? Все някой го прави, нали? Електрическата компания надали изпраща сметките на „призрачната жена в черно“. Кой плаща?

Лили ме хвана за ръката.

— Не е ли все тая, моето момче? Не мислиш ли, че сега е по-добре да се притесняваш за други неща?

— А, сигурно — изпелтечих аз.

Но пак ми се искаше да узная за тока.

По едно време в прохода се появи лек наклон, той ту се стесняваше, ту се разширяваше. Подминахме някакви тръби, на които пишеше „Бритиш Газ“, и аз разбрах, че сме в градската канализация — ето кой: общината! — покриваше сметките. Но не го споделих с другите.

Проходът свърши при вита метална стълба със стъпала, които бяха толкова тесни, че на тях можеше да застане само един човек. Имаше метална решетка, та никой да не слиза долу, и върху нея бе окачена табела „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА“. Но решетката не беше заключена — Лили я вдигна и без да му мисли много-много, заслиза надолу.

— Този знак защо е сложен, за да не се влиза ли? — поинтересувах се аз.

— Аха.

— Значи не е опасно.

— Не съм казвала такова нещо.

Стъпалата бяха тесни и стръмни, затова слизахме бавно и предпазливо. Подминахме две-три дълги площадки на равнище, по-ниско от нашето, но продължихме да слизаме, докато вече нямаше къде да вървим. Най-долу имаше още една метална решетка, но този път, когато Лили я докосна, тя не се отвори. Възрастната жена я задърпа, ала решетката не се помръдна. Наложи се да изпълним нещо като танц върху тясното стълбище, докато Шобан се промуши между нас и мине отпред. Блъсна няколко пъти вратата, после я бутна и с рамо. Тя се огъна, ала пак не се отвори. Ирландката ни накара да се върнем малко нагоре по стълбата, хвана се здраво за перилата и изрита с все сила ключалката.

Вратата зейна с трясък.

Долу светеха само лампите, окачени в края на витата стълба. Осветяваха кръг с диаметър десетина метра, след това беше тъмно като в рог. Колкото и да напрягах очи, не видях нищо — там можеше да има тухлена стена или цяла притихнала войска. Тъкмо пак ме достраша, когато зърнах очукана стара кутийка от кока-кола, която се въргаляше вече под последните метални стъпала. „Бог да пази Америка“, помислих си аз.

— Миличка! — извика Лили.

Шобан вече бе извадила фенерчетата от сака, който носеше на рамо. Даде едно на възрастната жена, а другото задържа. Лили щракна копчето на фенерчето и го включи — беше много по-силно от крушките по стълбището — пред нас изникна широк проход. Подът беше пръстен, стените — от грубо изсечен камък. Шобан прокара лъча на фенерчето по тавана и стените на прохода. Не се виждаше и чуваше нищо.

— Пък аз си мислех, че тук долу има поне плъхове и други гадинки — отбелязах.

— Не. Плъховете не са чак толкова глупави — отвърна Лили и ни поведе напред.

Много утешително, няма що!

Проходът не бе особено стръмен, но въпреки това ни водеше неумолимо надолу. Стана по-студено, течението, което бях усетил още горе, се засили и промени посоката си, така че сега духаше право в лицата ни. Накрая проходът стана равен и се разшири дотолкова, че лъчите на фенерчетата вече не стигаха стените — имах чувството, че стоим на перон на метрото и влакът се задава с пълна скорост към станцията. Странното на вятъра обаче беше, че не издаваше никакъв звук.

Лили ни поведе към една чупка в тунела, след която проходът ставаше по-стръмен и тесен, пред нас изникнаха и стъпала, изсечени надве-натри в пръстта. В светлината на танцуващите лъчи на фенерчетата видях, че на стените пише нещо. Отпърво помислих, че съм зърнал руни, но те не приличаха на онези, на които вече се бях натъквал. Различих и думи, изсечени върху камъка, някаква странна смесица от латински и староеврейски. Имаше и знаци, които биха могли да са и букви, но от азбука, каквато не бях срещал през живота си. Пресегнах се и докоснах за миг с пръст един от издълбаните в камъка знаци, сетне все така бързо дръпнах ръка.

Стените бяха ледени, точно както ключът от вратата беше горещ.

Проходът отново зави много рязко, така че Лили, която беше само на три-четири крачки пред мен, за миг изчезна от погледа ми. Точно като кутре, което е изприпкало напред и се е отдалечило от господаря си, се обърнах и погледнах през рамо Шобан — да ме успокои, че всичко е наред. Но веднага съжалих, че съм го сторил: върху лицето й се бе изписал същото притеснено изражение, както преди засадата, която Тулий ни устрой в Удхендж.

Щом завих, видях, че след чупката проходът се изкачва нагоре, сетне се спуска надолу, а някъде отпред грее ярка светлина, озарила бабунката по пътя. Ума се наведе над рамото на Лили и по-възрастната жена й прошепна нещо на ухото. Угаси фенерчето и го подаде на Ума. На фона на ослепителната светлина видях как Лили се изкачва, после слиза от малкото възвишение по пътеката. Ума чакаше.

— И сега какво? — попитах аз Шобан, когато и тя дойде при индийката.

— Каза да чакаме.

— Какво?

— Прави каквото ти казват — тросна се ирландката.

След няколко секунди силуетът на Лили отново изникна на хълмчето и тя ни махна да я последваме. Тръгнахме по пътеката, светлината стана още по-ярка, вятърът се усили. Лили стоеше с разперени ръце на входа. Когато застанахме зад нея, светлината вече беше толкова ослепителна, че не можех да гледам пред себе си. Лили се извърна с лице към нас и съм готов да се закълна: от блясъка лицето й бе хванало лек тен. С румените си пълнички бузки приличаше на добродушна червендалеста бабка от Флорида.

— Елате! — прикани тя.

И навлезе в светлината.

След като минахме през входа, светлината погълна и нас, макар и да не можех да кажа откъде струи. Трябваше да присвия очи и да ги затуля с длан, за да видя къде стъпвам, но единственото, което разбрах, бе, че се намираме в огромно подземно помещение. Светлината беше навред, обгръщаше ни като светла мъгла. Когато се движехме, оставяхме подире си тъмни дири, точно както ако прокараш пръст по заскрежено стъкло, се вижда следа. Чуваше се някакъв приглушен постоянен тътен, сякаш една и съща нота бе изпълнявана в различни октави, за да продължи да кънти до безкрайност.

Лили затули очи с лакът.

— Очилата — каза тя през рамо.

Тътенът заглуши гласа й.

Шобан бръкна в сака и извади четири чифта очила. На Лили се паднаха кръгли, като на Джон Ленън, а Ума и Шобан си сложиха много стилни и скъпи очила марка „Уейфеърър“. За мен останаха чифт очила, имитация на марката „Рой Орбисън“, каквито се продават за жълти стотинки по супермаркетите. Понечих да възроптая — така де, Ума изглеждаше страхотно с нейните — но после си рекох, че сега не му е времето.

Дори с очилата бях принуден да присвия очи, но все пак видях повечко от пространството, където се намирахме. Наистина си беше огромно — не виждах тавана, но предполагах, че е висок някъде към четири метра. Помещението беше с диаметър към шейсет метра и доколкото можех да видя, общо взето, беше кръгло. Онова, което не бях забелязал, преди да сложа очилата, бяха големите камъни, наслагани в средата на помещението и на редички на около метър от стените. Бяха с различна височина и форма: някои бяха колкото три човешки боя, други бяха малки като кутия за обувки. Приличаха донякъде на долмените в Стоунхендж, ала бяха по-красиви, сякаш изваяни. Дори и да образуваха някаква фигура, от мястото, където стоях, не се виждаше, въпреки това обаче останах с впечатлението, че са разположени според някакъв строг ред.

Освен това сякаш бяха част от светлината. Човек трябваше да се взре напрегнато в камъка, за да го различи. Така и не разбрах дали камъните поглъщат светлината около тях или обратното, излъчват я.

— Какво е това място? — попитах аз Лили.

Светлината направо погълна думите ми и се настани като осезаемо присъствие в устата ми.

— Има го, откакто свят светува. То е извор на надежда. Това е сърцето на Лондон, сърцето на Британия — извика тя в отговор. Аз обаче чух само шепот. — Това е едно от сърцата на света.

Е, това обясняваше всичко.

— Безопасно ли е? — поинтересувах се аз.

Лили се обърна и въпреки ослепителната светлина свали очилата и присвила очи, ме погледна вторачено.

Повече не беше нужно — разбрах я.

— Мечтала съм си за това място — обади се и Ума. Зяпнала от почуда и възхита, въртеше бавно глава и разглеждаше пространството наоколо. — Но си мислех, че е в рая.

— Може и да е там, миличка — каза Лили. — Но ако не побързаме, току-виж се превърнало в ад.

Ума кимна, ала явно не й се искаше да направи и крачка. Лили пое сака от Шобан и започна да рови в него. Извади сребърна пръчица, дълга някъде към педя, с ръкохватка, украсена с прелестен филигран и завършваща с ръчичка с един-единствен остър пръст, който сочеше право напред.

— Мене, мене текел упарсин — казах — помнех библейските думи от една серия на „Нощна галерия“.

Лили ме погледна.

— Странно е, че го казваш. Искаш ли да го напиша с пръчицата върху стената? — попита тя и вдигна сребърната показалка.

— И аз не знам защо го казах. Сигурно се чувствам като в клетката на лъвовете.

— Ти обаче знаеш, че думите са били написани върху стената на Балтазар, а не в клетката на лъвовете. Даниил си е имал ангел, който да бди над него.

— Ходил съм на неделно училище преди много години — заоправдавах се аз. Да не говорим пък за „Нощна галерия“. — Имаме си Шобан.

Лили сви рамене. Отиде насред огромното помещение и приклекна. Започна да рисува с пръчката нещо по пръстта. Огледах се отново и видях, че камъните наистина са сложени в определена последователност: в квадрат, в средата на който имаше пети камък. Лили изписваше черти, които да свързват стълбовете в средата. Ума стоеше със скръстени ръце и само наблюдаваше.

Разбрах, че става нещо, най-напред по звука.

Докато Лили рисуваше, тътенът се засили, стана по-кънтящ. Разнасяше се отвред, имах чувството дори, че идва от самите нас. Чувал съм през годините израза „музика на сферите“ и зная, че означава съвършения звук от самото движение на вселената, но дори и такава музика да съществува, тя едва ли е по-прелестна от онова, което чух в огромното помещение под Лондон.

Докато не пропълзя фалшивата нота.

Рекох си, че който — каквото, където — и да е натиснал клавиша, го е направил случайно. В началото тази нота само направи музиката още по-богата и прелестна — всеки велик творец ще ви каже, че такова е въздействието на малкия недостатък сред съвършенството. От първо нотата прозвуча като контрапункт на общото съзвучие. После обаче екна втора фалшива нота. И трета. И най-неочаквано ме побиха тръпки от райската, вдъхваща ведрост музика.

Промени се и светлината — със заврънкулките, които изписваше с пръчицата, Лили не увеличи силата й, затова пък направи така, че тя да дойде сякаш на фокус и да стане кристално ясна, някак бистра. Всяка линия, всяка плоскост станаха по-очертани, изпъкнаха повече. Все едно гледах през чужди очила с тази разлика, че не ми се замая главата. Хванах се как си мисля, че именно така трябва да виждаме света.

Но и яснотата започна да се топи. Светлината пак си беше ярка, ала стана някак пречупена, мътна. В началото си рекох, че само така ми се струва, но когато си махнах с ръка пред лицето, следите мрак пак се появиха и не изчезнаха толкова бързо, както преди. Светлината стана още по-ослепителна и вече едвам виждах Ума и Лили. Извърнах се към Шобан, която бе тръгнала към другите. Последвах я, като внимавах да не стъпя върху чертите, които Лили бе прокарала по пръстта. Имах чувството, че с мен ще е свършено, ако го сторя.

Лили спря да рисува и двете с Ума огледаха от край до край помещението. Пръчицата в ръката на по-възрастната жена сочеше към тавана. Погледнах нагоре и видях дълги нишки тъма, които се гънеха досущ черни змиорки във все по-наситената светлина над нас. Шобан вече държеше оръжието и макар да бе с очилата, различих върху лицето й познатия притеснен израз. Лили каза нещо, което не чух, и се свлече върху пръстта, където отново започна да рисува.

Точно тогава изникнаха децата.

Бяха десетина, всичките високи най-много метър.

Нямам представа как са се промъкнали в помещението, светлината бе толкова ослепителна, че са могли да влязат отвсякъде, дори от прохода, по който бяхме дошли и ние. Не знаех дали в помещението няма стотици други такива входове. Единственото, което знаех, бе, че посред нощ, в това странно помещение под Ийст Енд в Лондон с неговата вълшебна светлина и омайна музика — ако се вярва на Лили (а кой съм аз, че да се съмнявам в думите й?), в сърцето на света — бяхме обкръжени от деца, сякаш се бяхме озовали насред детска площадка.

Деца, които бяха облечени в черни наметки и носеха черни шапки със смъкнати периферии.

Деца, въоръжени с остри малки ками и лъскави пики.

Деца с дълги-предълги червени бради.

Деца, които след като си възвърнах способността да мисля логично и ясно, всъщност не бяха никакви деца, ами дребни като джуджета същества.

— Алфари — прошепна Лили.

Малките приятелчета на Снежанка се ухилиха като по знак. Имаха остри зъбки, които проблеснаха като смъртоносни наточени сечива.

— Убий ги! — изкрещя Лили.

Те ни се нахвърлиха.