Джей Ръсел
Глутница ангели (1)

1.

— Това момиче е съвсем голо!

— Моля?

Свалих вестника и погледнах шофьора. Отзад по яката му се белееха големи люспи пърхот. И тя се бе лъснала от помадата за коса. Вече не помня кога за последен път съм виждал помада за коса. Мъжът ме изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Ей тук! Във вестника! И то, моля ви се, на трета страница. Гола жена с огромни, знаете с какво. Всъщност каква ти жена, направо си е дете. Тук пише „Сексапилната Сара, на 22 години. Парче и половина от Суонзи^[1]“. Какво означава това? И какво ми влиза в работата, че обичала вафли „Марс“? И какви са тези вафли „Марс“? Нещо като вафлите „Милки Уей“ ли?

— За пръв път ли сте в Англия, господине? — попита шофьорът.

Виждах в огледалото само малките му кафяви очички, от които обаче си личеше, че той е ужасно развеселен.

— Всъщност не — изпелтечих аз и пак насочих вниманието си към снимката. Беше изключено момичето да е на двайсет и две. — Но не съм идвал скоро.

— От известно време плакнем око с рубриката „Момичета от трета страница“ — поясни шофьорът. — Подарък от господин Р. Мърдок. Някои ще кажат, че са се превърнали едва ли не в институция.

— Като кралицата ли?

— По-скоро като херцогинята на Йорк. От кога не сте прекосявали големия гьол?

Трябваше да се позамисля, за да се сетя. Знаех, че съм идвал малко след като са спрели да излъчват телевизионния сериал „Солникови и Пиперкови“, но преди актьорската ми кариера да потъне чак на дъното на тоалетната. Беше по време, когато все още имах някаква актьорска кариера.

— Ако не ме лъже паметта, преди цели двайсет и пет години. Да ви призная, не помня точно. Но съм сигурен, че ми хареса.

— Е, тук времето наистина тече много бавно — вметна шофьорът. — Тук, в Англия, това ни е благословията и проклятието. Има много повече коли, много по-малко надежди. Нали знаете, госпожа Тачър. Но Англия си е Англия. Някои неща не се променят никога.

— Всичко се променя — рекох му.

Явно съм го казал с по-особен тон, защото шофьорът се поизвърна и ме погледна през посипано със снежец рамо. Стори ми се и че е кимнал възмутено, преди отново да се вторачи в пътя.

Всичко се променя.

От мен да го знаете. Изживял съм доста възходи и падения — много повече, отколкото някой вманиачен, изпаднал в депресия оператор на асансьор. От невръстна телевизионна звезда до бивше величие, още ненавършило и двайсет. От висините на холивудската известност до дълбините на анонимния позор. От бляскавите нощи в лъскави новички ягуари до скучните дни в очукани стари японски брички. От напарфюмираните деколтета на мацките от Суонзи до…

Е, сещате се…

Ето че от около година отново бях политнал като с катапулт от дълбините към шеметните висини. Лягам си значи, частен детектив, който се свира в някакво приземно помещенийце и издирва из Източен Лос Анджелис латиноамериканци с изтекли визи, и се събуждам знаменитостта на града, която разказва на прехласнатите Опра, Дейв и Лари Кинг патилата си, все едно съм някой съвременен Свети Георги, избил до крак най-страховитите змейове в страната Киноландия. Сякаш за едно денонощие се преобразих от човек, на когото за неплатени сметки са му спрели водата, в звезда със свой си сериал по телевизията.

Така де: отново на върха, отново по телевизията.

След като (с доста късмет и немалка помощ от страна на някои твърде необичайни приятели) видях сметката на вече покойния — доколко ли е покоен? — Джак Рипън, мултимедиен мегамагнат и демон, кандидат-повелител на Лос Анджелис, и отново го запратих на дъното, откъдето той всъщност беше изпълзял, си стъпих на краката (обути във флорщаймки). (Технически погледнато, се проснах, разбира се, по гръб в болницата, откъдето дълго не ме изписваха, но тук говорим образно. Пък й вече нося не флорщаймки, а обувки марка „Бруно Маглис“. Така де, защо заради някакъв си О. Джей. Симпсън да се отказваме от хубавите патъци!) Още преди да съм обиколил всички телевизионни канали, откъдето се надпреварваха да ме канят за интервюта — да ви призная, смятам да предложа тези обиколки да бъдат включени като дисциплина в Олимпийските игри, не виждам с какво отстъпват на маратона или десетобоя, от тях излизаш дори още по-кален и обръгнал — вече бях сложил подписа си под документите, превърнали ме в главния човек в „Кълбо от огън“, новия криминален сериал. Не бях играл от цели двайсет години — факт, който не смущаваше никого, освен мен, въпреки че щях да се снимам за телевизионния канал „Фокс“, за хората, осигурили ни толкова много бози — и бях готов да се закълна на каса бира и цяло гробище с гробове на майка ми, че никога вече няма да застана пред камера.

Макар че от мен да го знаете: не вярвайте и на думица от онова, което ви казват другите, особено актьорите. И се уверете, че майките им наистина са мъртви, когато те почнат да се кълнат върху гроба на майка си.

И така, отново застанах пред камерите: Марти Бърнс в ролята на Марти Бърнс, частен детектив. Гадни улици. Мъж, който не е чак толкова гаден. Върви сам. Жанрът ви е познат. Сигурно сте в състояние да изтананикате и насън музиката към него.

Най-интересното е, че колкото и невероятно да звучи, се справих чудесно.

Е, да, Де Ниро още не се озърта подплашено през рамо и Гуинет Полтроу сега-засега не се притеснява, че ще си изгуби корицата на списание „Пийпъл“, но изгледах крайния продукт и като тегля чертата, мога да кажа, че си ме бива. (Най-категорично не съм съгласен с коментара на критика от „Лос Анджелис Таймс“, който се изрепчи, че съм играел вяло, „като спаружения член на грохнал продавач на пипер“. Явно се е объркал човекът, вместо „сол“ е взел, че е написал „пипер“.)

Но както и да съм играл, „Кълбо от огън“ се превърна в хит. Е, не влезе в челната десетка, хората не хукнала да се развеждат заради него, не си зарязаха и работата, но дума да няма, сериалът се ядва, улиците наистина опустяват, когато го излъчват.

Стана от хитовете, каквито ви предлага „Фокс“ (е, не може да се мери с „Досиетата X“ и „Симпсънови“). И които, слава на Аллаха, винаги имат продължения.

И чиито права каналът задължително продава и в Европа и „защо не отскочиш до Стария континент да участваш в рекламната кампания?“.

Безплатно пътуване до Англия, и то все в първа класа — за какво повече мога да мечтая. Ето такъв хит.

Сещате се какво имам предвид.

— Всичко се променя — повторих аз, като поклатих глава и се отпуснах върху тапицираната с плюш седалка на лимузината.

— Щом така смятате, господине.

Метнах вестника и се зазяпах през прозореца. Ако не броим това, че карахме в противоположното платно на пътя — още нещо, което, общо взето, бях забравил и което, кой знае защо ми късаше нервите, въпреки че само се возех в колата — пейзажът около „Хийтроу“ не се различаваше особено от гледката край всяко голямо градско летище: скучен, плосък и задръстен от автомобили. Отворих минибара, скътан в единия ъгъл на лимузината, и огледах бутилчиците. Никога няма да седна да твърдя, че съм трезвеник, но в самолетите, особено по време на дълъг полет, не слагам и капка твърд алкохол в уста. Повечето хора направо превъртат от това, че в първа класа пиене — колкото щеш, и кой знае защо, забравят, че са се изръсили за билета с доста тлъста сума, която все покрива и цената на тези малки бутилчици. Някои пият колкото да убият скуката или да се приспят. На мен обаче, макар и по принцип да не ми прилошава в самолет, направо ми се повдига при мисълта да пия по време на полет.

Което си е странно, като се има предвид, че и да ми се додрайфа, когато не летя, то не е от пиене.

— Няма бира — отбелязах разочарован.

Дълбоко в себе си таях нежен спомен от британската бира.

— Как да няма, господине! Има — възрази шофьорът. — На рафтчето вдясно. Над чашите.

Плъзнах вратата на малкия шкаф и готово! — намерих цяла редичка високи кутийки.

— Тези марки не ги знам — казах. — И кутийките са топли.

В мен се надигна друг, не чак толкова нежен спомен от бирата тук.

— Така и трябва да е, драги ми господине. Бирата е горчива. Но в хладилника би трябвало да има и една-две светли. Те вероятно ще ви допаднат повече.

Още един оглед на минибарчето и ето ти полустудена кутийка „Стела Артоа“. Шофьорът ме погледна завистливо, когато я отворих с прелестното „пшшшш!“, еднакво галещо слуха в която и да е страна.

— Бива си я — отбелязах аз и без изобщо да посягам към чашите, отпих юнашка глътка направо от кутийката. — Британската бира си е все така хубава, както я помня.

— Тази е белгийска — въздъхна шофьорът. — Правим я по лиценз.

Погледнах отстрани на кутийката.

— Вярно бе! Но само от 1367 година, поне така пише тук. И все пак ми се струва, че това кратко посещение ще ми хареса.

— Не се и съмнявам, драги ми господине.

Какво заблуждение!

Онези приятелчета от сателитния канал, откупил правата на „Кълбо от огън“ за Обединеното кралство, ми бяха запазили апартамент в тежкарския „Савой“. Вечерното движение в центъра на Лондон беше убийствено, но аз помолих шофьора да мине по дългия път, за да поразгледам забележителностите. Тръгнахме да обикаляме скъпите улици в Челси и Кенсингтън, после из Найтбридж, тази Мека за паралиите, тръгнали на пазар. Докато минавахме покрай добрия стар „Хародс“, си спомних нещо, за което, да ви призная, не се бях срещал от години.

Беше по време на първото ми посещение в Лондон, когато бях на седемнайсет години, бях на върха на славата благодарение на „Солникови и Пиперкови“ и си разигравах коня — държах се направо отвратително! Вдигнах се в Европа ей така, само защото се притръшка тогавашното ми гадже, блондинка и пишман манекенка с коефициент на интелигентност, който се свеждаше до двуцифрено число, дори и да прибавите бомбастичната й гръдна обиколка. Та въпросното маце ме заряза някъде в района на Карнъби стрийт^[2] (във време, когато това име още означаваше нещо) заради един тип с черно поло — фолкпевец с дрезгав като шкурка глас, и аз се озовах в обятията на една италианка — преподаваше плетене на дантели, непрекъснато се друсаше с каквото й падне и имаше задник като сърце. Мен ако питате, във въпросната случка дейно участие май взе и пейотът^[3], та накрая се намерихме върху една от спалните, изложени в „Хародс“ — чукахме се като ненормални. Насъбраха се сума ти сеирджии, докато дойде охраната — никога дотогава не ми бяха ръкопляскали толкова много за изпълнение на живо. И досега недоумявам как не сме се озовали зад решетките, но май бутнахме на охраната малко от пейота (о, шейсетте години, какво блаженство!) и купихме спалнята. Сигурен съм, че никога не са я доставяли — най-малкото на мен — макар че и до ден-днешен пазя в кутия, която държа в гардероба в антрето, пъстрата дантелена кошничка за саксии, оплетена на ръка от моята шантава италианска изгора. Къде ли е тя сега?

Сантиметър по сантиметър напредвахме през задръстванията към средоточието на властта в Уестминстър. Дори накарах шофьора да спре, за да позяпам на воля сградата на парламента досущ някой окичен с фотоапарати турист от затънтен Блумингтън. Биг Бен и криволичещата Темза по залез-слънце представляваха призрачна гледка, която направо ме покърти. Колкото и величествени да бяха, високата часовникова кула и готическата сграда на парламента ми се сториха абсурдни и измислени като Замъка на Мара Пепеляшка в Дисниленд. Според мен такова е наследството ни от една култура, която вече цял век се крепи на картинки от филмите и телевизията: виждали сме всичко, като се почне от паметника на Вашингтон и се стигне до Тадж Махал, толкова много пъти, и то в най-различни менте контексти, та дори когато са истински, те ни се струват поредният декор или специални зрителни ефекти. Дори си мислим, че студията „Индъстриъл Лайт анд Маджик“ на Джордж Лукас е щяло да се справи по-добре. Ето докъде сме се докарали!

— А защо всъщност се казва Биг Бен^[4]? — попитах аз шофьора.

— Нямам никаква представа — отвърна той. — Защото е голяма.

— Хм — измучах аз.

Наясно съм, че жителите на даден град обикновено знаят най-малко за историята му, но аз поне мога да кажа чие име носи Дисниленд.

Шофьорът ме попита дали искам да продължим обиколката, аз обаче изведнъж се почувствах капнал след затворничеството в самолета и си рекох, че май е за предпочитане да си намеря по-осведомен екскурзовод. Казах на човека да кара към хотела. Поизненадах се, че никой не е дошъл да ме посрещне — бързо свикваш с теб да се държат като със звезда, пък било то и доста помръкнала, както е в моя случай — затова пък ме чакаше страхотен апартамент със задължителната фруктиера полуизгнили плодове и бутилка възтопло шампанско. Дадох на пиколото бакшиш, който, ако се съди от реакцията му, си беше доста щедър, изхлузих си обувките и се проснах на леглото.

Върху нощното шкафче имаше дистанционно устройство за телевизора и аз го включих. Неизвестно защо открих само пет канала, освен хотелските, по които предлагаха порнофилми и информация за обслужването по стаите — по два даваха филмчета за градинарство. По друг канал двама дебеланковци играеха дартс, а пред камерата току се стрелкаше някакъв мазен тип в смокинг и с чара на човек, който приканя пред цирк хората да влязат на представлението. Докато онези двамата мятаха стреличките, той крещеше колкото му глас държи: „Начало на играта“ и обявяваше резултата. Така и не намерих сателитната станция, заради която бях прекосил океана, за да й дам едно рамо в рекламата на многосерийния филм, и отсъдих, че приемникът сигурно е повреден. Аха — да звънна на рецепцията и да им кажа да ми донесат работещ приемник, но се зазяпах по мятането на стрелички, което ми се видя интересно с онзи досадник, дето надничаше иззад едрия като канара мъжага. Въпреки това съм заспал още преди да разбера кой е победил.

Край на играта!