Джей Ръсел
Глутница ангели (17)

17.

В осем часа на другата сутрин Паху задраска по вратата точно като похотлив котарак. Явно не беше спал много, но не го направи на въпрос. Чудо на чудесата: беше облечен в други панталони, които в облачен ден биха могли да минат и за чисти. Той — или някой друг — си беше сресал и брадата, така че в нея вече нямаше трохи. Нашият приятел, изглежда, беше прекарал страхотна нощ.

Шобан изкуцука от стаята си — имаше вид на човек, който… ами който предния ден е бил ранен на три места с огнестрелно оръжие. Едвам стъпваше на ранения крак, когато влезе в кухнята да си налее чаша кафе. Направо хлъцна, щом видя Паху — според мен можеше преспокойно да изброи чуждите тела в брадата му и се бе привързала към едно-две от тях — но не каза нищо. Паху също беше смаян, че Шобан е облечена в розов хавлиен халат, но притежаваше твърде силно чувство за самосъхранение, за да прави коментари.

— Ума спи ли? — попита Шобан.

— Не, излезе — отговорих й аз.

— Какво? — викнаха в един глас ирландката и Паху.

Връчих на Шобан бележката, която бях намерил върху масичката. Паху я прочете през рамото й. Ума бе написала само че трябвало да намери един приятел и щяла да се прибере час по-скоро. Да сме я чакали в апартамента.

— Защо не си ме събудил, загубеняк такъв? — изпищя Шобан.

— Не съм я чул кога е излязла. Спал съм — заоправдавах се аз.

— Дрисльо нещастен! Трябваше да дойдеш веднага щом си намерил бележката.

— Стига си вдигала пара! Намерих я преди петнайсет минути. Какво си се затръшкала! Ума може да се грижи за себе си.

Шобан намачка бележката на топка и я метна в лицето ми.

— Млъквай, тъпанар такъв! — рече ми тя и закуцука към стаята си.

Паху ме гледаше и клатеше глава.

— Ей, любовчията! — казах му аз и му се заканих с пръст. — Защо мен ме е страх от нея, а ти пет пари не даваш?

Точно както Кларк Кент^[1] в телефонна будка, Шобан най-неочаквано се върна — вече облечена. Държеше пистолет и провери пълнителя. После пъхна оръжието в кобура отзад на кръста й и придърпа отгоре блузата си. Движеше се бързо, почти не личеше, че куца.

— Стойте тук. Ако Ума се появи, задръжте я, докато се върна. Чухте ли?

— Къде ще… — подхванах аз, но вратата се затръшна под носа ми и Шобан излезе. — По дяволите! — изругах.

— Има ли нещо за ядене? — поинтересува се Паху.

Изгледах го кръвнишки, но някои хора това не ги лови. Излязох от хола, за да помисля. Нещо, което определено не правя достатъчно в този живот.

 

 

Ние с Паху гледахме да не се засичаме много-много в тесния апартамент. Той се помота в кухнята, после влезе в спалнята да дремне. Аз реших да погледам телевизия, но в хола нямаше, моля ви се, телевизор! Това ме наведе на сериозни съмнения доколко качествен човек е Ума и още по-лошо, остави ме без работа. Мина ми през ума да звънна на Джун Ханоувър, но не знаех какво да й кажа. Трябваше да се обадя и на агентката си — тя вече сигурно се притесняваше до смърт — но все не намирах сили. Рекох си, че е по-добре да изчакам и да видя какво ще стане, ще открие ли Ума своя загадъчен Вълшебник.

Прекарах сутринта в това да разглеждам библиотеката в хола на Ума. Много от книгите бяха на чужди езици — имаше доста на хинди (или може би на урду, лично аз не правя разлика), както и няколко на френски и латински, но преобладаваха томовете на английски, пък било то и на някаква старовремска разновидност. Няколко от лавиците бяха посветени на философски трактати, имаше и лавици с книги само по богословие. Една от библиотеките бе запълнена единствено с томове за мистицизъм, митология и окултизъм. Очаквах да открия едва ли не екземпляр на „Necronomicon“ с подвързия от човешка кожа или поне „Някой се спотайва на прага“ в издание на „Аркам“, но останах разочарован, затова пък намерих доста книги за водун и африканската религия. Зачетох се в една и изобщо не съм чул кога входната врата се е отворила. Добре че не реших до края на живота да си вадя хляба като частен детектив.

Ума влезе в стаята, следвана по петите от Шобан. Ирландката беше доста ядосана.

— Аз съм — оповести Ума.

Когато влизат, хората винаги казват това, макар че никога не съм разбирал защо. До този момент.

— Добре — отвърнах аз и вдигнах очи от книгата. — Но дали аз съм само аз?

 

 

Исках да поговоря с Ума на четири очи, Шобан обаче показа недвусмислено, че няма намерение отново да изпуска от поглед подопечната си. Паху бе излязъл на поредната си разходка, въпреки че ако не броим кучешките лайна по тротоарите, в Ийст Енд нямаше природа като такава, с която да общува.

Ума отказа да прави каквото и да било, преди да е пийнала чаша чай. Аз не приех бирата — ей на това му се вика трудна любов — и загледах индийката. Тя не признаваше торбичките с чай, държеше сама да си запарва листенцата. Според мен хвърляше за едното нищо твърде много усилия. Ума обаче си свирукаше, докато шеташе, та реших, че това е едно от свещенодействията, за които всички говорят, но които аз никога не съм проумявал. Тя извади от шкафа металната кутия с бисквити и я сложи на масата.

— Какво според теб е станало с Баба Дюти? — попитах я, когато най-сетне седна с чая.

— А ти как мислиш?

— Попитах те пръв — настоях аз.

— Каквото повикало, такова се обадило — рече Ума и сви рамене.

Хрумнаха ми две-три заядливи школски реплики, но после реших да си ги спестя.

— Струва ми се, че може би е ето тук — почуках се отстрани по главата.

— Сигурно му е доста тясно — вметна Шобан.

Ума отхапа от бисквитата и се вторачи в чашата.

— Ума!

— Видях, че четеш — рече ми тя.

— Да.

— И какво научи?

— Не е много. Никога не съм бил от най-схватливите. Но се натъкнах на книгите ти за вуду. За водун де. Прочетох и за… как ли беше? — Извадих от джоба си листчето, върху което си бях записал някои неща. — За ти-бон-анге. Знаеш ли какво означава това?

— Изразът ми е познат.

— И знаеше какво означава „mange ginen“, нали? Знаеш какви ли не дивотии.

— Да.

— Защо тогава не ми каза?

— Не исках да те тревожа излишно. И досега не съм сигурна, че има причина за… за притеснения.

— Защо тогава изобщо го правите на въпрос? — попита Шобан.

— Заради Баба Дюти — обясних й аз. — Той е някъде в мен. Или по-точно душата му, ти-бон-анге. Поне така подозира Ума. Нали?

Индийката кимна.

— Баба Дюти беше хунган с необикновена сила. Той бе не само хунган, но и бокор. Разбираш ли какво означава това?

Поклатих глава.

— По принцип хунган е жрец, познат и като магьосник, който прави бяла магия. Докато бокорът е известен като вещер, който се престрашава да прави и черна водун магия и знае как да насочва душите и на живи, и на умрели. Малцина могат да бъдат едновременно и хунган, и бокор. Но Баба Дюти наистина беше изключителен човек.

— А „mange ginen“? Думите от моя сън? Те са свързани с ритуално жертвоприношение, нали?

— Не толкова жертвоприношение, а по-скоро дар за мъртвите. Зов към душите им да се върнат и отново да се намесят в земните дела.

— Какво означава това? — поинтересувах се аз.

Ума поклати глава.

— Не съм сигурна. Според мен е възможно Баба Дюти отчасти да се е вселил в теб. Вероятно е съвсем случайно, защото преди да издъхне, ти го държеше до себе си, но подозирам, че може и да е преднамерено. Вярвам, че по някакъв начин е свързано с участието ти в нашето начинание.

— До какво обаче се свежда това участие? Какво всъщност правя аз? В смисъл, че… Знам, звучи налудничаво, но… и друг път в мен се е вселявал дух. Не ме гледай така, Шобан!

— Как? — ухили се тя.

— Та исках да ви кажа, че чувството беше съвсем различно. Сега всъщност не усещам нищо, ако не броим смътното чувство, че нещо не е наред. Все едно съм забравил рождения ден на майка си.

— А някога докосван ли си от ти-бон-анге на бокор и на хунган? — попита Ума.

— Не, поне не помня.

Индийката вдигна ръце и сви рамене. Никога досега не ме беше бутал и камион. Схванах намека й.

— Може би най-съкровеното в теб се мъчи да се отскубне от този ужасен екстериор — предположи Шобан. — И на повърхността избива твоето женско начало. Или мъжкото.

Направих кисела физиономия.

— Но каквото и да напира отвътре, то при всички положения е по-добро от онова, което видяхме дотук — добави ирландката.

— И какво да правя сега? — обърнах се аз към Ума.

— Мен ако питаш, недей да правиш нищо. Постарай се да помниш сънищата, които ти се присънват. Пък ще видим какво ще стане.

— Страхотно, няма що!

— Не е изключено до довечера да открием отговорите.

— Защо? Какво ще правим? Сутринта къде ходи?

— Ходих да търся нашия… Крал Лир. Човека, който може би все още е в състояние да ни помогне да изпълним своята задача.

— И намери ли го?

— Ще видим — отвърна тя.

После замълча като гроб.

 

 

Вече щяхме да тръгваме без Паху, когато той най-после се върна.

— Определено става нещо — извести той.

— В какъв смисъл? — не го разбра Ума.

— Онези от Тулий пак мътят водата. Срещнах неколцина Калайджии…

— Ох, само не това! — простена Шобан.

— Калайджии ли? — възкликнах аз.

— Отрепки ирландци — обясни ми Шобан.

Стори ми се, че й иде да се изплюе, но се въздържа, за да не съсипва хубавия килим на Ума.

— Наши съмишленици. Пътешественици — вметна Паху. — Та те ми казаха, че от Скунския камък се излъчва нещо странно. И от гара Кингс Крос.

— Не виждам какво толкова й е странното на гара Кингс Крос — засмя се Ума. — Освен ако не търсиш проститутки. — Кой знае защо, при тези думи тя погледна мен. — Тленните останки на Будика^[2] не почиват там.

— Моля? — казах аз.

— Ти си говори каквото искаш — допълни Паху, без да ми обръща внимание. — Но отидох при Хълма на Парламента и убих полевка. В лей-мрежата има мощни вибрации. Със сигурност става нещо.

— Какво, убил си полевка ли? — възкликнах аз.

— Я да отскочим до Спитълфийлдс — предложи Ума и погледна плахо към Шобан.

— Току-що ходих там — обясни Паху. — Нищо, никакви следи от дейност. При тези обстоятелства не можех да направя кой знае какво, но все щях да усетя по въздуха, ако онези кретени от Тулий са предприели нещо.

— Ехо! — опитах аз. — Има ли някого вкъщи? Тук е Марти Бърнс, чувате ли ме?

— Моля ти се, Марти — прекъсна ме Ума. Видях, че се двоуми какво да стори. — Някой слушал ли е днес новините?

Всички се спогледахме.

Ума забърза към една от стаите, а ние я последвахме точно както пиленца — квачка. Тя намери дистанционното устройство, включи телевизора (все пак си беше съвсем нормална; камък ми падна от сърцето!) и го настрои на програмата, където денонощно излъчваха новини по телетекст. В тях бяха включени, кажи-речи, само заглавия, но пак разбрахме, че в Тауър Хамлитс е имало „размирици“. Този път поне не беше замесено името ми.

— Май си прав. Опасявам се, че се е започнало — каза Ума и изключи телевизора.

— Какво правим? — попитах я.

— Не е зле да запретнем ръкави.

 

 

Тръгнахме към другия край на града със стар кафяв форд сиера — едва ли някога е правена по-безлика и скучна кола. Не знаех чия е и откъде се е взела — и проявих благоразумие да не питам. Сигурно вече сте се досетили, че Шобан по инерция се намести зад волана. Движението беше убийствено, чувах как ирландката пъшка всеки път, когато й се налага да натиска спирачките, кракът сигурно я болеше непоносимо. Това обаче не я вразуми да кара по-бавно и тя препускаше из задръстените тесни лондонски улички едва ли не като Михаел Шумахер.

— Та при кого отиваме? — попитах аз.

— Всъщност не му знам името, дали са ми само адрес. Ние с този човек се познаваме косвено, знаем за усилията, които прави всеки от нас, но никога не сме се срещали. Трябваше да преговарям доста дълго, докато уредя и това посещение…

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Можем ли да се доверим на тези хора? — попита и Паху.

— Повече от сигурна при тези обстоятелства. Запознат ли си изобщо с кабалата?

Паху поклати глава.

— Чувал съм какви ли не небивалици и съм достатъчно запознат, за да знам, че с тези неща шега не бива. Евреите ме плашат до смърт.

— Я повтори! — подканих аз, сетил се за руните, жигосани върху гърдите му.

— Постъпваш мъдро — каза му Ума. — Изучавала съм кабалата, но за беда така и не усвоих староеврейския, а повечето преводи, дори латинските, не струват. Затова и познанията ми са от втора ръка и на тях почти не може да се разчита.

— Староеврейски ли? — възкликнах аз.

— Ти, Марти, запознат ли си с кабалата?

— Това е една от думите, които витаят в главата ми, без да съм съвсем наясно какво точно значат. Както думата „дуоденум“. Кабалата е нещо като еврейско вуду, нали?

— Сравнението не е лошо. Всъщност между двете има доста интересни допирни точки. Които според мен са твърде специфични, за да са случайни.

— Я да видим дали ще позная: следващата спирка в нашата обиколка, обхващаща различни култури, е храмът „Вет-Шалом“.

— Няма да ходим в синагога, но човекът, когото търсим, безспорно е евреин. Магьосник кабалист, макар че цадик вероятно няма да приеме такова определение.

— Цадик ли?

— Това означава „праведник“ — обясни Ума. Паху ме изгледа така, сякаш съм му изял закуската, и поклати глава. — Понякога така наричат и високопоставените равини — допълни Ума, но не каза нищо повече.

Прекосихме центъра на града и навлязохме в северозападните квартали. Движението беше все така натоварено, въпреки че районът вече определено изглеждаше по-подреден и богат. Подминахме Хампстед, който донякъде ми напомняше Санта Моника, но без океана, и Голдърс Грийн. Ума извади картата и започна да упътва Шобан. Профучахме покрай няколко синагоги, първите, които виждах в Лондон, и покрай какви ли не магазини: месарници, хлебарници, китайски ресторантчета, от които личеше недвусмислено, че сме в заможен еврейски квартал. Заприлича ми на квартал Феърфакс в Лос Анджелис, само дето беше малко по-лъскав. Тукашната стерилност, така присъща на богаташките райони, ми напомни повече от всичко друго, което бях видял досега в Англия, за американските предградия с техните заможни обитатели.

— Май е тук — посочи Ума средно голяма къща, съвсем същата като десетина други наоколо, насред тиха уличка.

Шобан спря пред входа. Всички слязохме от колата.

— Сигурна ли си, че не грешиш? — попита отново Паху.

— Това е адресът, който са ми дали — отвърна Ума.

Шобан оглеждаше свъсена улицата, душейки въздуха като хрътка.

— Всичко наред ли е? — попита я индийката.

Шобан изсумтя неопределено.

— Да не те сърби нещо? — намесих се и аз.

После също се огледах притеснено.

— Не — рече ирландката. — Не ме сърби нищо. Само дето ти ме дразниш неописуемо. Но вече почти съм ти свикнала.

Последвах другите по спретнатата пътека към входната врата. Подминахме лъскав червен ровър, спрян пред гаража, и аз забелязах откъм вътрешната страна на задния прозорец стикер на американски университет. В другия край имаше мъничко израелско знаме, на задната седалка бе сложено и детско столче. Шобан, която стоеше до мен, още се озърташе нервно, когато Ума натисна звънеца.

Отвътре се чу трясък, последван от пискливото „По дяволите!“. Зад вратата пак се раздаде тътен, сякаш там имаше строителна площадка и работеше гредер, и ние четиримата се спогледахме. Ума отново позвъни и отвътре се чу сподавеното:

— Идвам, идвам!

Жената, която ни отвори, бе по-дребничка дори и от Паху. Беше облечена с торбести дънки, бели маратонки „Найки“ и черна блуза със зайчето Бъгс, което надничаше иззад емблемата на „Уорнър Брадърс“. Боядисаната й в черно коса беше на сиви кичури, които наподобяваха захар върху козунак. Сиви косъмчета се виждаха и върху гъстите й вежди. Жената имаше пълни бузки, голяма кафява бенка върху лявата буза с три доста дълги косъма и мустачки, както доста жени след критичната възраст. Според мен беше някъде към седемдесетте, въпреки че не бих й го казал право в лицето. Защото очите й бяха ярки и пронизващи като дъгови лампи. Домакинята ни огледа един по един.

— Ума? — попита бабката.

— Да. А вие сте госпожа Стайн, нали?

— Да, Лили Стайн — каза жената и протегна ръка. Ума се ръкува лекичко. — Много се радвам, че сте се отбили. Заповядайте, влезте.

Ума пристъпи в антрето.

— А това сигурно е Шобан — рече Лили Стайн с акцент, който определено беше американски, и пак протегна ръка. Ирландката я пое и се здрависа по-енергично. — Брей, че яко момиче! И какво лице! Приказно! Трябва да ми кажеш как го поддържаш.

— На драго сърце — отвърна Шобан.

Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че по-младата жена поруменя. Голяма симпатяга беше тази Лили!

— А ти вероятно си Паху! — каза домакинята и пое ръката на дребосъка в още по-мъничката си длан. Ала преди да е получила отговор, продължи: — Откъде си взел това име? Паху! За пръв път го чувам. Имам една братовчедка, която кръсти, моля ви се, дъщеря си Ариел. Ариел! Какво беше това, телевизионна станция или прах за пране?

Паху само кимна и влезе след Шобан в антрето.

— Мартин Бърнс — възкликна жената и ме огледа от глава до пети. — За мен е огромна наслада да ми гостува такава приятна знаменитост. Помня те още от времето на „Солникови и Пиперкови“. О, дъщеря ми — сега вече е лекарка, има си частен кабинет — направо беше превъртяла по теб. Непрекъснато мъкнеше снимки и списания, подлуди ни. Ами новият ти сериал! Прекрасен е! Е, може би сте прекалили с преследванията с коли и с мацките с пластмасови гърди, но инак е много занимателен.

— Благодаря — усмихнах се аз смутено. — Приятно ми е. Наричайте ме Марти.

Поех ръката й. Кожата й беше топла и нежна, тя стисна лекичко пръстите ми и точно когато ми махна да вляза, усетих едва доловимо пробождане в слепоочието — предвестник на моите главоболия. Но после ми мина.

Другите стояха в антрето и се озъртаха притеснено точно като роднини, дошли на свиждане на възрастната си леля, която е настанена в старчески дом. Дори Ума се смущаваше.

— Ама защо стоите тук! — възкликна Лили. — Влизайте в хола и се разполагайте.

Всички се подчиниха. Лили ме хвана за ръката и ме поведе след другите по коридора.

— Вие сте американка — казах аз.

— Естествено. Защо да не съм?

Не знаех какво да отговоря. Наистина защо да не е?

Другите бяха застанали насред просторния хол. Обзавеждането беше… новаторско. Подът беше застлан с дебел непоръбен оранжев мокет. В самите мебели нямаше нищо странно — всъщност се оказа, че те са много удобни — само дето нямаше два, които да са от един комплект, цветът на стените също не се връзваше особено с мокета. Имаше две масивни библиотеки със стъклени витринки и рафтове, отрупани с томове с кожени корици, а върху една от стените имаше телевизионен приемник с голям екран. На отсрещната стена имаше френски врати, водещи към вътрешно дворче или градина. Стаята бе задръстена с какви ли не дрънкулки, а също със снимки в рамки — вероятно на членове от семейство Стайн. Сред украшенията изпъкваха няколко фигурки на хора от сива глина. Бяха много груби, но излъчваха екзистенциален страх, който ми подейства силно. Както сигурно се досещате, изобщо не се вписваха в обстановката. Вдигнах една от фигурките, за да я разгледам отблизо.

— Харесва ли ти, Марти? Аз съм я правила — обясни Лили.

Беше много горда.

— Имат… силно въздействие — рекох аз.

Човечето в ръцете ми сякаш крещеше от болка, въпреки че валчестата му глава нямаше лице — изглеждаше доста странно, да не кажа зловещо.

— Сядайте! — заповяда Лили.

Седнахме като по знак, Ума и Шобан се разположиха на едно от канапетата, а ние с Паху на огромните фотьойли. Върху страничната облегалка на моя имаше няколко бутона. Натиснах един и фотьойлът започна да бучи и да се тресе.

— Приятно е, нали? — попита Лили и кимна — да ми покаже кой е правилният отговор. — Имам лек ишиас.

— Страхотен е — отвърнах и започнах да търся бутона, с който да спра клатушкането.

— Ще донеса нещо за хапване — рече домакинята и излезе от хола.

Четиримата продължихме да седим като в небрано лозе. Шобан не откъсваше очи от прозореца, а Ума разглеждаше книгите по лавиците. Паху се мъчеше как ли не да не го погълне огромният фотьойл, на който се бе разположил — приличаше на мушица, хваната в мрежа. Аз пък гледах как краката ми потъват в дебелия мокет.

— Сигурна, ли си, че не си объркала къщата? — попита за кой ли път Паху.

Ума кимна, но явно не бе особено убедена.

След няколко минути Лили се върна с голям сребърен поднос, върху който бяха наредени чаши и чинийки, чайник и кафеник. Остави го на масичката при канапето и каза на Шобан:

— Бъди така любезна, налей на всички.

Шобан кимна. Домакинята пак се скри в кухнята.

Паху поиска кафе, Ума и Шобан си наляха от чая. На мен не ми се пиеше нищо. Лили се върна с втори, по-малък поднос с подредени върху него сладки и пастички. Шобан махна към чайника и кафеника и Лили каза:

— Чай, ако обичаш, миличка, с напръстник мляко и две лъжички захар. Браво на теб!

Настани се на канапето между ирландката и Ума и забеляза, че не държа чаша.

— Кафе, Мартин? Чай?

— Наричайте ме Марти. Не искам нищо, благодаря.

— В кухнята има сок. Портокалов? Ябълков?

— Не.

— Кока-кола?

— Не, благодаря — повторих аз и се ухилих като последен глупак.

— Минерална вода? Обикновена или газирана?

— В момента не ми се пие нищо. Може би по-късно.

Лили направи физиономия и вдигна рамене, демек, де се е чуло и видяло подобно нещо?

— Но ще си вземеш нещо за хапване, Мартин — каза тя.

Това не беше въпрос.

— На всяка цена — отвърнах и грабнах от подноса пастичка и салфетка. Веднага я лапнах. — Да си оближеш пръстите! — възкликнах с пълна уста, от която се разлетяха трохи.

Пастичките наистина бяха много вкусни и ние в хор отрупахме Лили с похвали, след като тя си призна, че ги е правила сама. Докато дъвчехме, говорехме общи приказки, а накрая все пак стигнахме и до онова, което ни беше довело тук.

— Е? — подхвана Лили, след като всички си изядохме сладкишите. — Какво ще правим с тези пикливи нацисти?

 

 

Ума разказа най-подробно на Лили за малкото ни пътешествие, включително и как са убили Баба Дюти. Не спести нищо, не се поколеба и да опише как Шобан е очистила онези от Тулий в Удхендж и в Ливърпул. Не спомена как от Тулий са ранили и нея, но докато говореше, Лили се взря в ирландката и въздъхна:

— Клетото ми храбро момиче!

Според мен нямаше предвид само физическите рани.

Ума разправи на старицата и как мен ме е боляла глава и как съм припаднал, как съм сънувал Баба Дюти. Не бях споменал дори на Ума за мъжете в черно от сънищата си и сега ме беше срам да отварям дума за тях.

Докато Ума продължаваше разказа си, Лили се извърна към мен — имах чувството, че страните ми парят от вторачения й поглед. Опитах се да срещна очите й, ала не успях. Изражението й беше напрегнато, но непроницаемо. Накрая Ума завърши разказа си, после се спусна дълго неловко мълчание.

— И какво предлагаш, миличка? — попита най-сетне Лили. — Какво търсите тук?

— Не знаете ли?

— О, аз знам много неща. Знам например да правя много вкусна крем супа от грах. Ще ти кажа и имената на всички спирки по линията на метрото „Пикадили“. Колкото и да не ви се вярва, мога да сменям и масления филтър на ровъра пред къщата, за да не се охарчвам за монтьори. Сега обаче ви питам какво точно търсите.

Лили беше седнала на крайчеца на фотьойла и уж говореше с усмивка и весели пламъчета в очите, аз обаче долавях под повърхността сериозност, която не разбирах съвсем. Ума също го усети, понеже мисли дълго и напрегнато, преди да отговори. Върху лицето й нямаше и следа от развеселеност.

— Търсим цадик — обясни индийката. — Един от трийсет и шестимата.

Лили кимна, сякаш дочула вълшебна дума, и се облегна на фотьойла.

— Ако намерите цадик, ако ви посоча ламид вавник, тогава какво?

Ума си пое дълбоко въздух.

— Все още възнамерявам да приключа обредите, които започнахме да изпълняваме. Смятам, че мога да го направя и тук, в Лондон. В Спитълфийлдс. Чувала съм какво се е случило там преди шейсет години, как един велик цадик е изкоренил в Битката на Кейбъл стрийт тъмните сили, посети от Кроули и Мозли. Според някои това е била повратната точка във войната, която е била на път да избухне. Готова съм да го сторя отново, макар че друга такава война засега съществува само в страховете ни. Рекох си, че е по силите ни да го направим, ала без помощта на Баба Дюти кръгът не е пълен. Ще помоля цадик да ни окаже съдействие, преди да е станало късно.

— Ясно — рече Лили. Личеше, че се двоуми. — Какво знаеш за ламид вавник? — попита тя.

— Не знам точното значение на думата. За трийсет и шестимата ли говорите?

Лили кимна едва забележимо.

— Знам преданието на кабалистите: по всяко време, във всяка епоха живеят трийсет и шестима праведници, на чиито достойнства се крепи светът. Винаги са само трийсет и шестима и именно те ни осигуряват присъствието и добронамереността на Бога. Те са невидими и безименни, ала подобно на лей-линиите под земята, всичко зависи от тяхното добруване. Останах с впечатлението, че цадик, един от трийсет и шестимата, може да бъде открит в Лондон.

В последните думи на Ума имаше едва загатнат въпрос, но Лили не отговори на него.

— Ами ти? — рече старицата и посочи Паху.

— Никога досега не съм чувал за тези неща. Аз боравя единствено със силата на земята. Не се забърквам в такива неща.

Лили се свъси, но извърна поглед към Шобан.

— Ти?

— Аз правя каквото ми каже Ума. Не твърдя, че разбирам, просто приемам. Правя каквото ме помолят, стига да смятам, че е правилно. Досега Ума не ми е давала повод да се съмнявам в това.

Лили кимна.

— А ти, Мартин?

— Какво аз?

— Какво знаеш за ламид вавник?

— Божичко, имам чувството, че съм сбъркал киносалона. Че съм си платил да гледам последния екшън на Джон У^[3], а съм се озовал на прожекция на български естетски филм, и то без превод. Както повтарям непрекъснато на Ума, съм се нагледал на какви ли не чудесии, но въпреки това нямам представа за какво говорите. Ламид вавник би могло да е всичко, например вид пудинг.

Лили се засмя.

— Поне си честен. Признателна съм ти, Мартин. — Тя ме погледна с присвити очи. — Евреин си, нали?

Никога не съм знаел как да отговоря на този въпрос.

— Всъщност не — отвърнах някак гузно. — Поне не изповядвам юдаизма. Е, влизал съм в синагога, ако това изобщо се брои.

— Майка ти ли?

— Нейната майка е била еврейка.

— А празниците спазваш ли?

— Не — казах аз. — Виждал съм ги само по телевизията.

Тя зацъка.

— Обрязан ли си?

Всички се вторачиха в мен, Шобан дори се ухили злобно и аз усетих как се изчервявам.

— Хм, да.

— Браво на теб — рече Лили.

Почувствах се така, сякаш чичо доктор ми е дал захарна пръчка, задето съм слушкал.

— Е, ще ни заведете ли при цадик? — настоя Паху.

Отново се размърда във фотьойла, сякаш му е ужасно неудобно. Вместо да му отговори, Лили пак се извърна към Ума.

— Знаеш ли цената на това да се срещнеш с ламид вавник?

— Не. Но ще платя, каквото се иска от мен. Друго не мога да направя.

— Това е чудесно, миличка, но точно ти няма да платиш цената.

— Не ви разбирам, Лили.

— Знам — усмихна се по-възрастната жена. — Цената ще бъде платена от цадик, от ламид вавник. Ламид вавник върви сам-самичък през света, скрит за всички, както се изрази и ти. Разкрие ли се, плаща с живота си.

— О! — изпищя Ума.

— Не искам да кажа, че ламид вавник няма да плати тази цена, ако наистина се налага. Нали тъкмо заради това съществува!

— Не бих могла да искам от никого подобно нещо — отбеляза Ума.

— Сега вече, миличка, решението ще вземе друг. — Ярките очи на Лили помръкнаха, гласът й изведнъж стана мощен и властен. — Онова, което вие наричате лей-линии, за мен е пета сефира: гебура, което в превод означава приблизително „сила“. И именно за гебура се води голямата битка със ситра ахра, привържениците на другия лагер. Тази битка кипи още откакто Името Му е изречено за пръв път и от хаоса се е появила вселената. И ще продължи, докато Името бъде заличено и забравено, с други думи, сражението е вековечно. Ситра ахра — това е мракът, нейните привърженици съществуват с една-едничка цел: да откъснат човечеството от шехина, светлината на чистото битие. Досущ пиявици те смучат от светлината, черпят от нея сила, за да съществуват. Но без мрака няма, разбира се, и светлина. Ситра ахра съществуват вътре в сефирот, божествените структури на хармонията, но са и необходимо ограничение за тях. Ламид вавник бди те да не поглъщат твърде много от светлината и да не оставят света само в мрак.

— Разбирам — каза Ума. Аз не можех да се похваля със същото. — Говорите за бодхисатва, за каруна.

— Да, миличка. За доброто сърце всичко това е едно и също.

— А какво е Тулий? — попитах аз.

— Тулий е друго проявление на ситра ахра — обясни ми възрастната жена. — И те го знаят, но за нищо на света няма да си го признаят. Въобразили са си, че са голямата работа. Маскират се с какви ли не глупости, дори с одинизъм, моля ви се, но всъщност са си най-обикновени теософи. Блаватска, Кроули и тем подобните не са нищо друго, освен несретници, които не правят разлика между тетраграматона и туши. Повечето от тези жалки антисемити дори не подозират, че цялата им система от вярвания е заимствана от кабалата. За беда това, че са невежи, не ги прави по-малко опасни. Привържениците на Тулий може и да са жалки маши, оръдия на ситра ахра, но чукът в ръцете на детето може да разруши и най-красивата скулптура.

— И ще ни помогнете ли? — попита Ума.

— Да, ще ви помогна.

— Кога можем да видим цадик? — намеси се и Паху.

Лили го погледна и се усмихна. Ума се извърна и аз видях в очите й сълзи. Разбрах на мига какво става — според мен и Шобан беше наясно — и знаех защо Ума плаче. Всички погледнахме Паху.

— Какво? — възкликна той, сякаш се бранеше.

— Цадик е пред теб — засмя се Лили. — Ако не беше толкова предубеден към жените, щеше да знаеш, че именно аз съм ламид вавник.

— И таз добра! — ахна Паху и скочи като ужилен от фотьойла.

Изгледа ни един по един, докато се увери, че е истина. Избухна в смях, който малко по малко го погълна, и накрая той едвам се държеше на крака, та се подпря на облегалката на фотьойла.

— Нещо смешно ли казах, драги? — попита Лили.

Паху махна с ръка, сякаш за да я отпъди. Отиде при прозореца и пак махна един-два пъти. След броени секунди стъклото се пръсна на малки парченца, полетяха и трески. През високата врата нахълтаха трима мъже в черно със скиорски шапки и картечници. Шобан скочи на крака и хукна с насочен пистолет, но някъде от друга част на къщата бяха проникнали още двамина в черно, които тутакси й се нахвърлиха. Първият я изръга с все сила с приклада на оръжието в корема, при което ирландката се преви одве, а другият я халоса с пистолета по темето и тя припадна. Колкото до нас, останалите, ние дори не се бяхме помръднали.

Паху отиде при Шобан, която лежеше в безсъзнание, и я изрита по слабините.

— Надута пачавра. От доста време не ме свърта да й тегля куршума. Но първо ще я чукам, та да знае какво е изтървала. — Дребосъкът заобиколи канапето и отиде при фотьойла, на който седеше Лили. Наведе се, хвана я за брадичката и я дръпна нагоре. — Ламид вавник. Великата магьосница кабалистка. — Паху поклати глава, сякаш още не можеше да повярва. — Тъпа пачавра! Ще те заколя като прасе и ще излапам черния ти дроб с чаша мляко.

Лили го заплю в лицето. Паху се изсмя, избърса се, отдръпна се малко и удари старицата възможно най-силно. Чух как носът й пука и се чупи.

— Докарайте товарните автомобили за добичета — разпореди се Паху.