Джей Ръсел
Глутница ангели (14)

14.

Прекарахме остатъка от нощта в лагера на Пътешествениците. Щастливите друиди извадиха отнякъде излишни спални чували и макар Ума да взе единия, на мен ми се сториха пълни с въшки, затова предпочетох да се въздържа и да се свия отзад в мъничкия автомобил. (Шобан вече бе окупирала предната седалка.) Надали съм спал и три часа, когато ме събуди ослепителното утринно слънце, въпреки това гърбът и вратът ми се бяха схванали. Колкото и прелестна да бе тоалетната на палатковия лагер, предпочетох да се облекча в гората с надеждата, че по пътя ще намеря по-добри условия.

И Ума, и Шобан не бяха спали по-хубаво от мен и в шест и половина вече напирахме да тръгваме. Наложи се да чакаме още цял час да се появи Паху — мен ако питате, той и една от местните сладурани се бяха вживели в ролята на двугърба камила.

Натикахме се като сардели в автомобилчето и приехме клисавия хляб, който ни поднесе блондинката (все още) само по бикини — дали не го изискваше религията им? Май не беше зле да се запозная поне малко с друидите. Паху начаса си отчупи голямо парче и го налапа, аз обаче, макар и да умирах от глад, реших да се въздържа. Не знаех какви съставки съдържа питата и не исках да узнавам на свой гръб. Ума и Шобан също решиха да пропуснат. Накрая отново завързахме диджеридуто на Паху върху покрива на автомобилчето и бяхме готови да потегляме.

Но автомобилчето беше на друго мнение.

— По дяволите! — изкрещя Шобан и блъсна с все сила светлинното табло.

Познанията й за автомобилите се простираха най-много до това как да съедини кабелите, за да включи двигателя без ключ. Аз не знаех дори това.

— Стартерът? — предположих.

— Ами сега! — завайка се Ума — изглеждаше така, сякаш й бяха потънали гемиите.

— Тия проклети автомобили, човек само си взима белята с тях — даде своя скромен принос и Паху.

Грабна клисавия хляб и тръгна нанякъде, сигурно да търси своята изгора.

След още един час имахме по-точна диагноза на проблема. Оказа се, че дебеланкото с търбух като на Моби Дик разбирал, моля ви се, от двигатели с вътрешно горене.

— Отишло е уплътнението — отсече той, като клатеше глава и си бършеше в корема оплесканите с грес ръце.

Върху лицето му се бе изписало изражение, от което се страхува всеки, имал някога домашен любимец — дежурното изражение, с което ветеринарният лекар ви съобщава: така и така, моето момче, много съжалявам, но се налага да приспим завинаги Мурджо — за негово добро.

— И сега какво? — поинтересувах се аз.

— Бих могла да задигна нещо — предложи Шобан с блеснал поглед.

Ума поклати глава.

— Нещо хубаво — започна да я изкушава ирландката.

Ума не искаше и да чуе.

— И дума да не става! Прекалено рисковано е. Не мога да допусна да привлечем вниманието.

— Много ме бива — знаеше си своето Шобан.

Ала индийката беше непреклонна.

— Къде все пак ще ходим? — попитах аз.

— В Ливърпул — отвърна Ума. — Трябва да се срещнем с един приятел там.

— Какво? — ахнах. — Пък аз си мислех, че оттук ще ходим в Шотландия.

Ума ме погледна и отвори уста — очаквах да ме наругае, но чух само въздишка.

— Добре де, както кажете. Не можем ли да хванем влака? Сигурно имате и някакво тукашно съответствие на кучето.

— Кучето ли? — не ме разбра Шобан.

— „Грейхаунд“^[1]. Автобусите.

Никаква реакция.

— „Оставете на нас да се погрижим за транспорта…“ — изтананиках аз.

— Влак има — рече Ума още преди Шобан да ме е зашлевила. — Но се опасявам, че той прилича по-скоро на костенурка, отколкото на хрътка.

Накрая спасението дойде от Паху.

— Мили боже! — възкликнах аз.

— Обзалагам се, че върви като танк — замърмори Шобан. — Ако не и по-зле. Всъщност дали изобщо ще тръгне?

— Нямаме друг избор — въздъхна примирено Ума. — Макар че бие на очи повече, отколкото ми се иска.

Беше микробус марка „Фолксваген“. Най-малко на двайсет години, а и не изглеждаше добре за възрастта си. Беше боядисван и пребоядисван — при това доста калпаво — и аз не знам колко пъти. Преброих шест различни бои, включително два оттенъка на моравото, кои от кои по-грозни. Не че имаше някакво значение, въпросният фолксваген беше разяден целият от ръжда. Не бях виждал микробус от сто години, бях готов да се обзаложа, че те отдавна са в германския авторай, но само като го видях, и в съзнанието ми нахлу истинска лавина от спомени някъде от около 1970 година, свързани най-вече с момичета, които си падат по дрогата и не носят бельо.

— Боже, какви мацки! — отдадох се аз на спомените си. — Имаше времена, когато падаше чукане и друсане, за каквото сега не можеш да мечтаеш, дори по телевизията да тече сериал, в който изпълняваш главната роля.

Ума и Шобан ме погледнаха кръвнишки.

— Беше много отдавна — добавих аз и се изчервих като рак.

— Хич не си и въобразявай, че щастливите дни са се върнали — предупреди ме ирландката.

— Бива ли такова нещо, Марти — скастри ме и Ума.

Признавам си, смутих се, но най-вече защото само при вида на микробуса се надървих — дано моите спътнички не са го забелязали!

Ох, спомени!

 

 

Микробусът принадлежеше на един от Пътешествениците, който нямаше нищо против да го замени — поне временно — за автомобилчето. Макар че двигателят на очукания фолксваген беше много по-шумен, ако не друго, можехме да приберем диджеридуто вътре — голям келепир, няма що! И въпреки разпраната тапицерия на седалките и дупките, останали от ръждата по пода, беше много по-удобен за пътуване. Стига да внимаваш къде си слагаш краката и задника.

Паху седна отпред до Шобан, която не даваше на никого и да припари до волана. Поехме по същия път, по който бяхме дошли, докато не излязохме на магистралата, която щеше да ни отведе в Ливърпул. Ума седеше до мен и съвсем не в свой стил гледаше свъсено, докато препускахме през странния Корнуол.

— Добре ли си? — попитах я.

— Добре съм, Марти. Само съм малко притеснена.

— Снощи обредът нормално ли мина?

— То оставаше да не е минал нормално — обади се Паху от предната седалка. А мислех, че е заспал. — Ти какво си въобразяваш, че не знам какво правя ли?

— Да ти призная, нямам представа какво правиш. Точно затова и попитах. Но…

— Какво те смущава, Марти? — рече Ума.

— Ако нещо те мъчи, мой човек, няма какво да увърташ. Изплюй камъчето! — тросна се Паху.

— Ами такова… толкова ли наложително беше да убиваш зайчето?

Паху се извърна с лице към мен. Наистина беше вбесен.

— Какво ти разбира главата!

— Казах ти вече, нищо не разбирам.

Той кимна и пак погледна напред.

— Но наистина ли трябваше да убиваш зайчето?

Не щеш ли, онзи рипна и прескочи ниската преграда между предната и задната част на микробуса.

— Ей, ти! — изкрещя Шобан и за миг изпусна управлението на фолксвагена.

— Слушай, мой човек! — изсъска право в лицето ми Паху. — Ти ли ще ми даваш акъл? Нямаш никаква представа какво представляват тази страна и нейният дух. Докато аз си знам родословното дърво хиляда години назад. Каквото знам, съм го научил от столетията и хилядолетията.

— Виж го ти него, от столетията и хилядолетията! Много поетично, няма що!

— Ах, тъпанар такъв! Дори и да съм клъцнал гръкляна на някакъв пиклив заек, знай, че е имало причина. И нямам намерение да давам обяснения на копеленца като теб!

— Тогава може би ще обясниш на мен? — намеси се Ума.

— А?

— Знам, разбира се, че в друидските традиции е нещо обичайно животни да се принасят в жертва.

— Точно така — потвърди Паху.

— Но доколкото разбирам, не се налага да се отнема живот. И аз бях стъписана от обреда, който избра снощи. Наистина мястото беше подходящо, но се съмнявам, че ритуалът в този си вид е бил действен, като знаем срещу какви сили сме обединили усилията си.

— Какво ми казваш, че не одобряваш ли?

— Не мога да те съдя. Просто изразявам загрижеността си. Според мен Марти е смутен от обреда и ти обяснявам, че споделям донякъде тревогите му.

— Ами да! — отсякох аз, макар че въпросните думички нямаха същия убийствен ефект, както едно време, в началното училище.

Паху си замълча и на мен ми се стори, че виждам истински гняв в кафявите му, прилични на мъниста очи. Шобан явно също го бе усетила, понеже свали едната си ръка от волана и загледа притеснена Паху. Той обаче си пое дълбоко въздух и от гнева му не остана и следа.

— Извинявайте — каза дребничкият мъж, макар че гледаше само Ума. — Трябваше да ви предупредя. Права си, обредът може да се изпълни и без жертвоприношение, но е много по-трудно. Трябва да набереш какви ли не билки, и то по новолуние. Не обичам да изпълнявам обреди с жертвоприношения — то кой ли обича! — но не разполагахме с време за нищо друго. Времето ни притиска много, нали? Особено при положение, че Тулий е по петите ни.

— Така си е — съгласи, се прегракнало Ума.

Паху се извърна към мен.

— Макар и да не обичам да убивам животинки, тук са се навъдили толкова много зайци, че всички са се видели в чудо. Това е симптом за по-голямо неравновесие в екосистемата и в този случай вредата ще е по-голяма, ако популацията бъде оставена да се размножава необуздано. Понеже трябваше да принеса в жертва нещо, реших, че е най-добре това да е заек.

Кимнах, ала в съзнанието ми отново изникна предната вечер. Видях как Паху стои насред друидския кръг, как държи с блеснали очи издъхващия заек… Беше ми се сторило, че… И аз не знам. Че ликува.

Погледнах Ума, която също кимаше. Паху сви рамене и отново се прехвърли на мястото на покойника. Ума отпусна ръце и се облегна.

Но не изглеждаше особено щастлива.

 

 

Близо час пътувахме по тесните пътища — микробусът никога нямаше да спечели автомобилно състезание, освен ако в него не участваха допотопни трошки — и накрая при град с името Ексетър видяхме знаци, че наближаваме магистралата. Пиеше ми се нещо, затова Шобан зави край едно пътно кафене, да сме закусели. Паху оповести, че не бил гладен и щял да се поразходи, и вътре влязохме само ние тримата с ирландката и Ума.

Кафенето явно беше посещавано главно от камионджии, беше занемарено и тясно, с мънички пластмасови маси и пейки, обслужваше го дребничка жена на средна възраст, която смучеше професионално лимони. Изгледа ни така, сякаш и тя имаше татуировки, макар че не се виждаха. Листът с менюто не бе от най-дългите. Умирах за палачинки с кленов сос, каквито в Обединеното кралство явно не познаваха, но накрая си избрах бекон с яйца.

— Фасул или картофи? — поинтересуваха се Лимоновите устни.

— Фасул ли? — ахнах аз.

— Добре — отвърна тя и си замина.

— Фасул за закуска? — обърнах се към спътничките си.

— Разбира се — каза Шобан.

— Не си длъжен да го ядеш, Марти.

— Сигурно така и ще направя.

Въпреки това го опитах. Оказа се, че е вкусен, макар че яйцата бяха недопържени, а беконът беше тлъст и жилав. Но както знаете, не съм от хората, които се оплакват.

След като се нахраних, ми се припи още кафе, ала вече бях научил, че в Англия не ти доливат безплатно. Понечих да се изкажа за това (вероятно не за пръв път отварях дума по въпроса), но Шобан само завъртя очи и отиде на щанда да поръча по още едно кафе.

— Действа безотказно — подсмихнах се аз под мустак.

Ума вдигна вежда.

— И сега какво, Ума? — попитах я аз.

— В какъв смисъл?

— Нещо не е наред, усещам го. Стъпваш така, сякаш в обувката ти е влязло камъче. А ако човек съди от изражението ти, ще си рече, че не онази лелка там, а ти цял живот си обслужвала камионджиите в тази дупка с мазни прибори. Какво има?

Индийката въздъхна.

— И аз не знам. Аз… Какво имаше предвид, когато каза, че усещаш как нещо не е наред?

— Има предвид, че му липсва обслужването в хотел „Савой“ — отвърна вместо мен Шобан.

Остави върху масата две чаши и се върна да вземе третата, но Лимонените устни я бе последвала с последното кафе.

— Друго имаше предвид, нали, Марти?

— Да — потвърдих аз. — Което не значи, че Шобан не е права. — Ирландката вдигна към мен чашата с кафето. — Но ти говорех за друго.

— За какво?

— И аз не знам. По принцип… не разчитам на интуицията си. Предпочитам да изчакам и да залагам на сигурно. Въпреки че, кой знае защо, хукнах с вас. Като млад бях по-импулсивен и си навлякох доста главоболия.

— „Убийство на плажа“ — отбеляза Шобан.

— Благодаря ти, Полин Кейл^[2]. От собствен опит съм се убедил, че е по-добре да премислиш нещата, стига това да е възможно.

— И какво измисли?

— Че нещо не е наред — отвърнах през смях. — Признавам си, още се чувствам малко притеснен от цялата тази… авантюра. Не съм съвсем наясно какво точно правим. Въпреки това в началото, в Кентърбъри, смятах, че така трябва да бъде.

— А сега? — попита Ума.

— Сега не съм чак толкова сигурен. Дано не ви прозвучи като глезотия на лигаво дете, но обредът от снощи — говоря ви за зайчето, не ми дава мира, заседнал ми е на гръкляна. И аз не знам защо.

Ума погледна Шобан.

— Добре де. И аз имам същото чувство — рече ирландката. — Колкото и да ми е неприятно, трябва да се съглася с нашата телевизионна звезда. Да не би да липсва нещо?

Ума се вторачи в чашата, сякаш си гледаше на кафе, макар че нямаше утайка.

— Споделям чувствата ви. И аз съм притеснена от ритуала, макар че съм съгласна с доводите на Паху. Доколкото мога да кажа, обредът беше успешен и лей-линиите бяха засилени и защитени срещу злоупотреби и поквара. И аз като вас двамата не мога да определя причината за тревогата си, която сама по себе си нарушава още повече равновесието…

— Ами… — подхванах аз, после се озърнах и сниших глас: — Какво стана в Удхендж? Дали онези от Тулий още са по следите ни?

Ума остави Шобан да отговори.

— Възможно е всичко. Но според мен сега не ни следи никой. Най-малкото физически. Ако ни следят, значи са по-добри от мен. А малцина могат да се похвалят с това.

Вярвах й.

— Въпреки всичко оставяме следа, по която можем да бъдем открити — поясни Ума.

Свъсих се, после ми светна.

— Обредите — изрекох аз.

— Да. Онези от Тулий също разполагат с немалки магически ресурси. Ако не друго, няма как да не са забелязали промените, които сме внесли в лей-мрежата. Не е изключено дори да предугадят по-нататъшните ни действия. Сега вече нямаме време за губене, трябва да внимаваме много да не би Тулий да ни изпревари. Ако вече не го е направил.

— Тази работа не ми харесва — признах си аз.

— На мен също. Но не знам какво друго да направя. Човек може да проникне в лей-мрежата на много места, ала само на някои от тях има съсредоточаване на силата. Вече бяхме на две такива места. Не е трудно да познаеш къде ще отидем от тук нататък.

— И какво смяташ да правим?

— Смятам да бързаме.

— Плаща — провикнах се аз към сервитьорката.

— Сметката, Марти. В Англия искаш сметката.

Тези думи ми прозвучаха като прокоба.

 

 

На магистралата вдигнахме малко по-висока скорост, макар че пак нямахме никакъв шанс да поставим с фолксвагена някакъв рекорд. Когато спряхме, си купих вестник, но не за да го чета, а за да запуша дупките по пода. Избрах таблоида, поместил моите снимки от онзи порнофилм. На първа страница в този брой се мъдреше материал за някакви братя от поп състав, за който никога не бях чувал — били сключили договор да се наследят взаимно, ако някой от тях умре. Денят не бе съвсем постен откъм новини, защото вестникът бе намерил място и за голяма снимка на ухилена блондинка, която още малко, и щеше да пръсне по шевовете рокличката, явно взета на заем от невръстната й сестра. Кой казва, че журналистиката не изживява златния си век?

Подремнах на задната седалка, събудих се тъкмо когато прекосявахме Бристол, погледнах пейзажа, точно толкова вълнуващ, както и край почти всяка американска магистрала, и отново заспах. Събудих се чак когато Шобан спря да зареди малко преди да влезем в Бирмингам, който — осведоми ме женската част от моите спътници — не се произнасял както градът в Алабама. Проклет да е Ранди Нюман^[3].

Предложих да хапнем нещо, но единственото заведение наоколо беше закусвалня от верига, в която сервираха само полуфабрикати, и другите не посрещнаха предложението ми с особен ентусиазъм. Явно си имаха причини, ако се съди от емблемата на заведението с човече, което сякаш си е бръкнало с пръст в гърлото. Ума влезе в магазинчето до бензиностанцията и купи няколко сандвича. И двамата с Шобан хвърлихме око на сандвича със салата от пиле и естрагон върху пълнозърнест хляб, после обаче видях, че всички сандвичи са намазани с масло и примирен, реших да се направя на великомъченик и да й го преотстъпя. Затова пък предявих претенции към десерта и пръв се нахвърлих на вафлата с лъвчето. Ирландката ме изгледа кръвнишки, но със следите от естрагон и пиле върху устните нямаше друг избор, освен да се ухили и да се задоволи с шоколадовото блокче „Сникърс“.

Ума бе купила за себе си локум. Дори само като чуех думата, ми настръхваше косата, но нали знаете, на вкус и цвят и така нататък.

Пак седнах отпред до Шобан, а Паху и Ума се качиха отзад и задремаха. Предстоеше ни да изминем последната отсечка от пътя за Ливърпул и пейзажът наоколо не бе така суров и ярък, както в Корнуол, затова пък бе къде-къде по-интересен от скучния, равен като тепсия Кент. Донякъде ми напомняше природата в американския Североизток и се шляпнах — мислено, разбира се, по челото, задето досега не съм се сетил колко умно първите заселници са нарекли тази област Нова Англия.

Ако пътуваш дълго с автомобил, самият ритъм на пътя започва да ти действа като хипноза. Шобан си тананикаше — на мястото на радиото зееше ръждива дупка, от която се подаваха жици — и от това се унасях още повече. Сигурен съм, че не съм задрямвал, усещах как фолксвагенът подскача и се тресе, знам и че не съм затварял очи — просто изпаднах в унес. Пътят отпред се превърна в нещо като тъмен екран, върху който съненият ми мозък прожектираше своя си разпокъсан филм.

Видях как метнатата бутилка с безалкохолна напитка се премята във въздуха и удря по челото скинара в онзи магазин в Лондон. Видях и опожарения магазин и усмихнатото личице на малкото азиатче с тенис фланелката. Отляво ни подмина квадратна камионетка, превърнала се в гроба на Бекет, а облачето бял дим от ауспуха й прерасна във видение на лей-линия, свързваща черната гробница с назъбените, брулени от халите развалини на замъка Тинтаджъл. Във въздуха подскочи лалугер, преобразил се в сивото зайче, което Паху бе разпорил и принесъл в жертва под нощното небе. Мимолетните образи се понесоха и се сляха върху замъгления екран на магистралните сънища, без да ме хвърлят в смут — страховитите мъже в черно не се появиха — докато насред пътя не изникна онзи старец.

— Внимавай! — изкрещях аз с цяло гърло.

Шобан зави рязко към твърдия банкет и удари спирачки. Ума и Паху изхвърчаха от седалките, а ирландката ме обсипа с порой ругатни. За късмет зад нас нямаше никого, инак не ми се мисли какво щеше да стане.

— Какво те прихваща бе, човек? — изръмжа Шобан.

— Ох, хич и не питай! — отвърнах аз. — Извинявай.

— Защо се разкрещя такъв?

— Марти! — намеси се и Ума, която си бе фраснала лакътя о стената на микробуса и сега го разтриваше.

Паху само ме изгледа с присвити очи — не ти трябва Серджо Леоне.

— Извинявайте — повторих аз. — Готов съм да се закълна, че видях в средата на пътя човек. В смисъл, че нямаше никого, но сякаш го видях от кръв и плът.

— Сънувал си, мой човек — отсече Паху. — Дали да не седнеш отзад?

— Какво точно видя, Марти? — поинтересува се Ума.

— Не е за разправяне. Видях… видях възрастен негър. В нещо като рокля.

— Дрън-дрън! — присмя ми се Шобан.

— И с шапка — добавих аз, след като си спомних някои подробности. — Приличаше на детска кофичка. Как ли й беше името? А, да, фес.

— В тон с роклята ли беше? — попита Шобан. — Или е било костюмче?

— Как изглеждаше? — намеси се пак индийката. Беше много заинтригувана. — Сигурен ли си, че е било рокля?

Стиснах очи и се опитах да възстановя в съзнанието си образа, но той си остана мъгляв.

— Може би беше облечен в роба.

— А лицето?

Поклатих глава.

— Беше чернокож, сигурен съм в това, но не помня други подробности. Слушай, Паху е прав: вероятно съм задремал. И съм сънувал нещо.

— Хмм — бе единственото, което каза Ума.

— Още веднъж извинявай — потретих аз и се извърнах към Шобан.

Без да се усетя, я докоснах по китката. Тя погледна с блеснали ядни очи пръстите ми и за миг се притесних, че ще ги загубя.

— Чекиджия — каза тя и се засмя.

Върна се на пътя.

 

 

Влязохме в Ливърпул малко след три часа, и слава богу! Стрелката върху термометъра в микробуса бързо клонеше към високите числа и вече се надпреварвахме с времето: дали ще стигнем там, закъдето сме тръгнали, преди от двигателя да започне да се издига пара. Позабавихме се заради следобедните задръствания, а също и защото никой от нас не знаеше откъде да минем. Ума отново бе седнала отпред и бе разгърнала голяма пътна карта, докато Шобан псуваше наред другите шофьори.

— Майчице! — завайках се аз, загледан в порутения град. — Мислех си, че Гари в щата Индиана е най-грозният град на земята. — Смъкнах прозореца, подадох глава и си поех дълбоко въздух. — А, не. Гари печели. Ливърпул поне не смърди.

— Чакай да наближим реката — предупреди ме Шобан.

Ливърпул имаше вид на място, което не само е изживяло най-добрите си дни, но и отдавна е престанало да се надява, че пак ще настъпят такива. Градовете също имат живот и точно както при хората, никога не можеш да ги отпишеш. Всеки град си има нещо като животворен кладенец — нещо като сърце, колкото и слабо да бие то. А дето е думата, надяваме се, докато сме живи. Ако продължим метафората, може да кажем, че Ливърпул се нуждаеше от трансплантация.

Колкото повече се отдалечавахме от центъра, толкова по-окаяни станаха кварталите. Обикновената градска немара направо пред очите ми се превърна в пълна разруха. Голяма част от града наподобяваше огромен бедняшки приют. В сравнение с онова, което бе паркирано по улиците, нашият ръждясал микробус направо си беше върхът на сладоледа.

— Сигурни ли сте, че знаете къде отиваме? — попитах аз.

— Опасявам се, че да — отвърна Ума.

По улиците почти нямаше хора, а сред онези, които все пак видях, нямаше нито един бял. Районът ми приличаше на квартала в Ийст Енд, където ме бяха нападнали, там обаче живееха главно азиатци, докато този тук бе негърски. За пръв път, откакто бях в Англия, усетих как ме пронизва ледената тръпка на расовата параноя, преследваща ме в Лос Анджелис.

— Май беше оттук — каза Ума и посочи път, водещ към поредния порутен жилищен квартал.

Казваше се „Тебит Гардънс“^[4], въпреки че зелен беше само старият опърпан мокет, изпаднал от една преобърната боклукчийска кофа. При входа на квартала имаше изпотрошена бариера, виждаха се и останките на будката на пазача. Дори и някога да е имало пазач, костите му сигурно отдавна бяха оглозгани до бяло от ситните зъбки на плъховете. Надежда всяка оставете…

Ума отмести картата и погледна листче хартия, което бе извадила от дамската си чанта. Каза на Шобан накъде да кара, а ирландката се вкопчи във волана и се заозърта притеснено. Проклетите бабуни за намаляване на скоростта, или както твърде остроумно ги е нарекъл някой „заспалите полицаи“ се редуваха през възмутително кратки разстояния. Амортисьорите на фолксвагена, които бездруго бяха взели-дали, се възмутиха ужасно. Ние с натъртения ми задник ги подкрепихме от все сърце.

— Мисля, че е ей там — каза Ума и посочи един от множеството еднакви четириетажни блокчета.

Всеки етаж си имаше дълъг непокрит балкон, по всеки сантиметър на който съхнеше пране. На етаж вероятно имаше трийсетина апартамента, които явно бяха тесни като кутийки. Не си представях кой друг ще проектира такава сграда, освен някой много болен негодник мизантроп. Колкото и евтини да бяха жилищата, кой изобщо си бе въобразил, че в тях може да се живее? Всъщност обаче въображението едва ли е играло голяма роля.

Пред блока няколко хлапетии се замеряха с камъни, на един от балконите видях току-що проходило невръстно дете, което търчеше диво насам-натам. Не виждах край него възрастен и се замолих детето да не се претърколи и да не падне. Най-малкото върху мен. На една табела пишеше „Утринна къща“, макар че някой бе зачеркнал „утринна“ и бе добавил „къща на торите“.

Ума пак погледна листчето.

— Това е.

— Какво? — поинтересувах се аз.

Паркинг в истинския смисъл на думата нямаше, по улицата бяха спрени доста автомобили, така че и там нямаше място за нас, въпреки че бе пълно с пътни знаци, забраняващи паркирането. Шобан просто спря възможно най-близо до входа. Когато слязохме, дечурлигата спряха да се замерват. Останах с впечатлението, че не виждат в квартала много бели, а дори и азиатски лица. Шобан отиде при тях.

— Ето, да пазите микробуса — рече тя и подаде на най-голямото момче банкнота от пет лири стерлинги. — Ако свършите добре работата, ще има още.

Хлапето взе банкнотата, но докато я пъхаше в джоба си, се ухили злобно.

— Ако не я свършите… — подхвана Шобан, ала млъкна и се огледа, после отиде при една закована с дъски витрина откъм страната на Утринната къща.

Очерта с пръст върху дървото въображаемо „X“, след това погледна момчетиите, замахна и проби дупка в дъската, дебела към три-четири сантиметра.

— Разбрахме ли се? — попита ирландката.

Върху лицето на голямото момче не остана и следа от подигравка. Видях как адамовата му ябълка играе — то преглъщаше притеснено.

— Да, госпожице — отвърна детето.

Ума ни поведе към жилищния блок и докато вървяхме натам, изразих пред Шобан възхищението си колко добре умее да излиза на глава с малките хъшлаци.

— Но как го направи онова с дъската, без да те заболи? — попитах аз.

— А ти защо реши, че не ме боли? — отвърна ирландката.

Асансьорът не работеше, но инак отвътре блокът изглеждаше много по-добре, отколкото отвън. Бях очаквал входът да е мръсен и нашарен с графити, по стените обаче нямаше и петънце, а подът бе толкова чист, че човек преспокойно можеше да се храни направо на него. Хората, които живееха тук, явно не можеха да се справят с околната среда навън, затова пък се грижеха добре за своето си пространство.

Качихме се на последния етаж и от стълбището излязохме на един от дългите балкони. Той бе широк най-много половин метър — как ли тези хора си вкарваха мебелите? — а парапетът нямаше и метър. Погледнах надолу и ми се зави свят. Видях все пак, че тумбата хлапетии почти не са се помръднали, а голямото момче лъска с долния край на фланелката си предния калник на фолксвагена. На повърхностно равнище не мога да кажа много за умението на Шобан да общува с хората, но някъде в дълбините на лудостта си тя явно таеше успешен подход към другите.

Докато вървяхме покрай затворените врати ни лъхваха какви ли не миризми. Не можех да определя на какво точно ухае, но беше на подправки и пикантни манджи. Усетих как ме присвива стомахът. Ума спря пред врата някъде преди средата на редичката. В началото помислих, че на нея е окачено нещо, но когато се приближих, видях, че в дървото е издълбана сложна фигура. Не бе така заплетена както келтските руни, които бях срещал досега, всъщност сякаш я бе правило дете, но макар очевидните големи разлики тя ми напомняше малко руните, защото излъчваше усещане за сила. Ума вдигна ръка, за да почука, ала още преди да е докоснала дървото, вратата се отвори широко.

Пред нас стоеше дребничка младолика негърка в пъстра слънчева рокля — да си рече човек, че някой е прекопирал перата на паун и ги е прехвърлил върху плата. Тя ни огледа един по един, сетне ни озари с най-лъчезарната, най-слънчевата, просто най-щастливата усмивка, която съм виждал през живота си (а познавам предишния режисьор на „Спасители на плажа“). Имаше съвършени бели зъби и месести червени устни в комплект с дебел език. Направи реверанс и ни покани да влезем с широко движение на ръката.

— Той ви чака — рече все така усмихната жената.

Кимнах й, докато минавах покрай нея, и бог ми е свидетел, тя ми намигна. Е, да, намигна и на Паху, така че няма какво толкова да се фукам.

Вътре в апартамента миризмата на готвено и подправки беше много силна. Таванът ми се стори ужасно нисък, но това вероятно се дължеше на ярките ленти, с които бяха окичени ъглите. По гоблените върху стените се виждаха същите фигури както на вратата, и те в крещящи багри. Мебели в тесния смисъл на думата нямаше, по застлания с килим под се виждаха само купчини дебели възглавници и няколко ниски масички с подноси, отрупани с плодове и ядки. Надзърнах в кухничката точно до хола и видях друга млада жена, по-красива и от първата, която шеташе. По едно време тя вдигна очи и се усмихна.

— Добре дошли, чеда мои — гръмна мощен бас.

Обърнах се и съгледах огромен като канара негър, който влезе в стаята и се разположи върху възглавниците. Когато се приземи, подът се разтресе.

— Мили боже! — възкликнах аз.

Бях виждал негъра. Ако може да се каже така.

Това бе мъжът, когото ми се бе сторило, че виждам насред шосето и когото се бях уплашил, че Шобан ще премаже.

 

 

Баба Дюти, както се представи мъжагата, беше по-гостоприемен и от десетина оберкелнери италианци (да не говорим пък за телесната му маса). От мига, в който седнахме, потече истинска река от какви ли не гозби и напитки. Яденето беше много вкусно — да си оближеш пръстите, а не като клисавия хипарски хляб, който ни бяха поднесли онези хаховци, приятелите на Паху. Започнахме с плодове и ядки: манго, маниока, зелени банани и лимони, портокали, бадеми, шамфъстък, фъстъци и какво ли още не, сетне продължихме с ордьоврите и основното ястие: парченца пилешко с червен фасул и ориз, вкуснотия, каквато няма да ви поднесат и от двете страни на Ню Орлиънс. Полях всичко това с обилни количества светла бира „Ред Страйп“, макар че от уважение към Баба Дюти, който настояваше много, гаврътнах и щедра доза дъхав ром. Мразя рома, но този тук ми хареса. Тук ми харесваше всичко. Ако Дядо Коледа е чернокож, Баба Дюти сигурно му е брат.

Говорехме си сърдечно, но колкото да става приказка, предимно как сме пътували, за времето и качествата на храната. Докато двете млади жени раздигаха чиниите и носеха за десерт още купи с плодове, а Баба Дюти се опитваше да омае Шобан — наслука, приятелю! — аз се наведох към Ума и й прошепнах на ухото:

— Значи вие с Големия Баба сте добри приятели?

Индийката поклати глава.

— Виждам го за пръв път — обясни ми тя.

— Не думай! — изненадах се аз и пак огледах помещението. — А как ли посреща първите си приятели?

Двете негърки, които ни бяха пренесли обяда, се скриха в коридора и се появи трета млада жена, още по-невероятна от първите две, която се намести в нозете на Баба Дюти. (Сигурно носеше обувки четирийсет и девети номер, тъй че имаше предостатъчно място, жената можеше спокойно да отглежда в сянката им и гъби.) И тя беше в пъстра като дъгата рокля, която щеше да стои ужасно на деветдесет и девет от всеки сто жени. Но тази тук беше едната, която правеше изключението. Роклята беше къса, с дълбоко деколте, така че разкриваше цели декари безупречна мургава кожа, която проблясваше като лъскав карамел. Над лакътя й имаше сребърна, огъната като змийче лента, върху китката й подрънкваха дървени гривни. В очите й с цвят на кафе блещукаха — досущ светулки — златисти пламъчета, а всяка нейна усмивка докосваше струните на сърцето ми, които правеха зън-зън-зън.

Баба Дюти я прегърна с ръка, дебела като дънер на дърво.

— Това е Алурд — представи я той. Пресегна се и я щипна закачливо по налятата гърда. — Първа в списъка на любимите ми жени.

Алурд го шляпна през ръката и се засмя. После ни огледа един по един с усмивка и понаведе глава.

— Добре сте ни дошли! — рече тя.

Колкото и да се мъчех да се въздържа, погледът ми току се плъзгаше като палаво зверче по прелъстителните бедра на Алурд. Роклята й беше толкова къса, та все ми се струваше, че аха — и ще зърна Аладиновата пещера. Сигурно ще се изумите, но Холивуд гъмжи от дърти чекиджии, които не виждат нищо друго, освен най-близката мацка. Винаги съм презирал мъжете, чийто живот се върти около това да разсъбличат наум жените. (Е, да, в града има и значителен брой мъже, чийто живот се върти около физическото събличане, но те поне имат смелостта да отстояват убежденията си, колкото и строга да е присъдата за тези убеждения.) Дадох си сметка, че съм се влял в техните редици, когато Ума ме прониза с поглед, който поне според нея беше кръвнишки. Обърнах се и се вторачих в тапетите.

— Ти, приятелю, си мъж с вкус, разбираш от хубавото — ревна Баба Дюти.

— А? — рекох аз.

Отново гледах с крайчеца на окото краката на Алурд.

— Ерзюли Фреда — поясни домакинът и махна към един от гоблените.

— И честит Ханука^[5]! — казах аз.

Баба Дюти поприсви очи, но усмивката върху едрото му черно лице не помръкна.

— Не, не. Това е веве, или знаме. Символ на Ерзюли Фреда, лоа на чувствената любов.

— Много е красиво — отбелязах аз.

Всъщност ми приличаше на сърце, обрамчено със звезди, каквото ще нарисува на майка си за свети Валентин някой не особено кадърен третокласник с проблеми със съсредоточаването. Но цветовете наистина бяха невероятни.

— Та как го казахте?

— Ерзюли Фреда — намеси се и Алурд.

Направих всичко по силите си да я гледам в очите — и никъде другаде.

— Тя е лоа на страстната любов.

— Лоа — повторих аз.

— Лоа са нещо като духове, Марти — обясни Ума. Говореше ми така, сякаш аз бях третокласник. — В системата от вярвания водун лоа съществуват в селенията на природния свят. Те са връзката между света на хората и отвъдното, нещо като наши водачи.

— И не само това — допълни много сериозно Баба Дюти.

— Лоа направляват постъпките ни, предопределят нашия живот и дух. Да, наистина са връзка, но и между човек и бог.

Алурд непрекъснато кимаше. Паху и Ума — също. Само Шобан гледаше недоумяващо.

— Вуду — рекох аз.

— Водун. Баба Дюти е хунган, Марти. Първожрец на водун.

Дебелият негър понаведе глава и в знак на съгласие затвори очи. Алурд го озари с възторжена усмивка.

Винаги научавам последен.

 

 

Точно след залез-слънце, когато започна да се мръква, последвахме Алурд, която ни изведе от жилищния  блок. Заобиколи го отзад и тръгна през тревясалата детска площадка с ръждива стара пързалка и разнебитена люлка. Децата, на които Шобан бе взела страха, ги нямаше, затова пък видях малко по-големи млади чернокожи, които ирландката нямаше да уплаши толкова лесно: бяха насядали на нисък каменен зид, пиеха нещо от кутийки, смееха се и пушеха трева.

Алурд си бе облякла рокля, която не бе чак толкова предизвикателна — човек трябваше да се понаведе още три-четири сантиметра, за да види срамните й части — но пак представляваше невероятна гледка. Момчетиите замлъкнаха и впериха очи в нея, а аз усетих как Шобан застава нащрек и се готви за схватка. Едно от момчетата подметна нещо, но карибският му акцент беше толкова силен, че не разбрах какво, затова пък не бе трудно да схвана смисъла от циничната усмивчица върху лицето му. Един от другите хлапаци поклати притеснено глава и задърпа приятеля си за ризата, но онзи само го избута, долепи до устните си пръсти, така че да са с формата на буквата „V“, и се облиза мръснишки срещу жената на Баба Дюти.

Алурд дори не спря. Хвърли един поглед към разпасания хъшлак и направи някакво движение с ръка. Хлапакът моментално се хвана за гърлото и изплези език. Забелязах как очите му се разширяват и чух, че той се задъхва. Свлече се до стената, после и на колене и падна на една страна.

Приятелите му се разбягаха кой накъдето види.

Алурд продължи към следващия жилищен блок и спря пред единствената врата, която не бе нашарена с графити. Отвори я без ключ и ни махна да влизаме. Първа тръгна Ума, следвана от Шобан и после от Паху. Аз хвърлих един поглед към момчето, което още се гърчеше на земята и не можеше да си поеме дъх. Извърнах се към Алурд, която сви рамене и отново направи движение с ръка, сякаш хлапакът бе комар, който тя пъди. Момчето се задави, сетне си пое огромна глътка въздух, който щеше да стигне и на цепелин. Вече не се тресеше.

Алурд ми отправи поредната усмивка трепач и ми махна да влизам. Отвърнах на усмивката й, като гледах право пред себе си, преизпълнен от помисли, непорочни като първия чист сняг.

Вървях бързо.

 

 

Никога дотогава не бях виждал такова чудо.

А съм виждал какво ли не. Навремето, когато дебютирах в „Солникови и Пиперкови“, снимахме в един павилион на „Метро Голдуин Майер“. Беше точно преди да съборят всички павилиони в студията и на тяхно място да построят няколко търговски центрове и автоборси. Един ден трябваше да ходя в „училището“ на „Метро Голдуин Майер“, за да усвоявам алгебрата или може би географията, вместо това обаче духнах и тръгнах да се разхождам. Докато търсех дамската тоалетна с прословутата дупка, през която да зяпаш, най-случайно се намерих в един склад за декори.

Всички знаем онзи кадър от края на „Гражданинът Кейн“, изплагиатстван във финала и на „По следите на изгубения кивот“, където виждаме огромна зала — в нея е струпано всичко, останало от тъжния живот на Чарли Кейн.

Сигурно са използвани декорите от този склад на „Метро Голдуин майер“, може би дори са го снимали в павилионите на студията.

Там имаше стотици, може би хиляди лампи. Настолни, лампиони, полилеи, аплици с всевъзможни форми и размери. Имаше и мебели: тронове от средновековни палати, поставки за крака от френски замъци от XVIII век, кухненски маси от телевизионни сериали от петдесетте години, там бе дори дрешникът, заради който са започнали всички неразбории в „Да убиеш присмехулник“. В цяла една пристройка, висока три етажа и дълга колкото игрище за американски футбол, държаха само и единствено картини в рамки. Хиляди картини, създавани уж в продължение на две хилядолетия и събрани от стените на холове, които никога не са съществували.

Беше смайващо. Беше красиво.

И да вземат, моля ви се, да изгорят всичко до основи!

Храмът на Баба Дюти — неговият уфо, както по-късно разбрах, че се нарича — ми приличаше на това място в умален вид.

Помещението се намираше в мазето на жилищния блок. Представляваше нещо като правоъгълник с две метални подпори, които бяха оцветени в ярки вихрени багри и шарки и около които имаше малки кръгли площадки, или сцени, високи към педя и половина и застлани с дантела. По стените бяха окачени знамена и гоблени като тези, които бях видял в хола на Баба Дюти, но подът беше гол и всъщност беше пръстен.

Най-смайваща беше предната част на помещението, която, както научих по-късно, била жертвеникът. Късата стена и половината от двете дълги бяха покрити от пода до тавана с полици, които бяха отрупани с какви ли не дрънкулки и приличаха на битпазар.

По тях имаше кутийки и шишенца във всевъзможни цветове, форми и размери. Четирилитрови делви, изпъстрени с дръзки ослепителни шарки, и кристални бокали с капки тъмна лепкава течност. Бутилки от ром и уиски, някои пълни, други — празни, с натопени в тях ярки цветя, и хартиени, и истински. Виждаха се неотваряни шишенца със сосове за салати — само не ме питайте какво е имало в тях, а една от полиците бе задръстена от край до край само с пластмасови шишенца от шампоан марка „Хед анд Шоулдърс“. Дали пък лоа нямаха проблеми с пърхота?

Сред стъкларията се мъдреха множество кукли. Парцалени, с коса от царевична свила, с мъниста вместо очи и юфка вместо ухилена уста, и голи ослепени Барбита с безопасни игли, промушени през пластмасовите им гърди. Всичко наоколо беше осеяно с мъниста и изкуствени скъпоценни камъни, които бяха предостатъчни, за да запълнят цял телевизионен канал на „Хоум Шопинг“. Камбанки и звънци — със и без езичета. Езичета, някои без звънци. Видях върху жертвеника и по пода тъпани и барабани с всякакви размери и форми. Имаше и морски звезди, електрически крушки, плюшен алигатор, върху който пишеше „Поздрави от парка «Азбъри», щата Ню Йорк“, тикви, счупен чадър, тенис фланелка с надписа „Гласувайте за Хауард Патока“, брой на списание „Лайф“ с черно-бяла снимка от коронацията на кралицата върху корицата, няколко малки флейти, десетина-двайсет часовника (нито един дигитален), пластмасова кутийка от бонбони „Пез“…

И насред всичко това — кръст. Беше скован надве-натри от дъски, които изглеждаха така, сякаш са останали от корабокрушение, беше боядисан в червено и бе висок към метър и двайсет. Освен това бе накичен с какви ли не дрънкулки и накити. Там, където раменете му се срещаха, се мъдреше очукан човешки череп с чифт изключително стилни скъпи слънчеви очила марка „Рейбан“.

А, да, и с бейзболна шапка.

Избухнах в смях.

Ума ме изгледа, но не можех да се спра. Смехът просто напираше отвътре, и туйто.

— На нас ли се смееш, приятелю, или с нас? — гръмна някъде зад мен глас.

Обърнах се и видях Баба Дюти, пременен с морава жреческа роба.

— С вас. Определено. — Пак се обърнах и махнах към жертвеника, към невероятната сбирщина от какви ли не шантави предмети, с които бе задръстено помещението. — Това е… — поклатих глава, търсейки най-точната дума. — Това тук е страхотно. Направо изумително.

Баба Дюти дойде при мен и ме потупа по гърба. Изсмя се гръмогласно.

— Още не си видял нищо — обеща ми той.

 

 

Очите ми се бяха разширили дотолкова, че преспокойно можехте да си слагате в тях билярдни топки.

Алурд лежеше разкрачена на пода пред мен и се гърчеше като някоя разпасана издънка на Джери Лий Луис или Литъл Ричард. Бе извила гърба си на дъга, беше се подпряла на крака и рамене и бе сложила глава под странен ъгъл, за да се крепи. С едната ръка се търкаше неистово между бедрата (почти разголени), а с другата мачкаше ту едната, ту другата си гърда (напълно голи). Беше разтворила устни и мърдаше език като пепелянка, пъшкаше и стенеше, а върху лицето й се бе изписала невероятна наслада като от оргазъм, какъвто аз никога не съм имал удоволствието да предизвикам. Отново и отново насочвах поглед към зърната на гърдите й, червеникави като хубаво розе, големи като сребърни долари и твърди като сачми.

— Леле-мале! — рекох аз.

Всичко беше започнало, общо взето, спокойно. Баба Дюти ни показа къде да застанем — леко встрани от жертвеника, известен като педжи, така че да виждаме добре нашарения стълб, който нашият домакин наричаше потомитан. Нарисува набързо около нас с бял тебешир шарки, или веве, и ни каза по време на обреда да не ги прекрачваме. После излезе, следван от Алурд.

— Сега какво? — попитах аз Ума.

— Баба Дюти ще отслужи служба, ще призове лоа. Настоя много да участваме и ние.

— Обредът влиза ли в онова, което трябва да направим? За да предпазим лей-мрежата?

— Не съвсем — отвърна индийката. — Това по-скоро е благословия за нашето начинание. Ливърпул не е средоточие на лей-линиите. Точно обратното. Енергията тук е отровена за години напред, а не е изключено и изобщо да не може да бъде възстановена.

— Защо?

— Лоша карма. Близо век Ливърпул е бил средище на търговията с роби. Било е преди двеста години, но силният ужас и досега се долавя. Тъкмо по тази причина и Баба Дюти се е установил именно тук.

Паху изсумтя.

— Тръпки ме побиват от всичко това. Изобщо не съм привърженик на тези африкански небивалици — допълни той.

Шобан не каза нищо, но я видях да разглежда дрънкулките — явно и тя не одобряваше.

— Нали няма да убива зайчета? — поинтересувах се аз.

Да ви призная, обстановката не ми се стори по-причудлива от друидските обреди на Паху. Ако не друго, бе много по-пъстра, пък и в обреда участваха мацки, които бяха къде-къде по-привлекателни. Ума понечи да ме попита нещо, ала беше прекъсната от думкането на тъпани.

Облечена в прозрачен бял памучен комбинезон, Алурд влезе в храма — уфо, следвана от десетина негърки, и те в бяло, но и с огненочервени шалове през раменете. Някои от тях се наведоха и взеха коя барабан, коя звънче, другите развяха пъстри байрачета и знаменца. Алурд носеше бяло знаме с простичък черен веве. Размаха го пред себе си, сякаш вееше на някого, изпаднал в безсъзнание. Тъпаните забиха равномерно, от време на време се чуваше и камбанка. Шествието обиколи по-малкия стълб в дъното на храма, спря и запя на френски или на таитянски, или на нещо средно между тях и английския, сетне се отправи с танцова стъпка към по-голямата подпора край нас. Не ни забелязваха нито Алурд, нито другите богомолки. Обиколиха три пъти стълба, като пееха, биеха барабаните, развяваха флагчетата и знаменцата. Жените с тъпаните ги оставиха върху малката сцена в основата на потомитан и всички, освен Алурд се отдръпнаха и се наредиха в кръг пред жертвеника. Алурд развя байрачето още няколко пъти, като пееше на нещо, което ми се стори странна смесица от френски и латински, сетне положи веве на земята пред малката сцена. И тя отстъпи и се присъедини към кръга.

Последен влезе Баба Дюти, облечен в атлазена морава роба, която проблясваше на свещите. Видях, че е с нещо като фес, и потреперих, спомнил си видението на пътя. Държеше пред себе си дървено кречетало — подходящо за подарък, какъвто ще занесете на бебето на Розмари — и през няколко стъпки го размахваше в различни посоки. И той пееше на същия странен диалект, както Алурд. При по-малкия потомитан спря и бръкна в джоба си. Посипа върху малката сцена нещо, което приличаше на зрънца. Извади и бутилка, от онези, които ви дават в самолетите или които ще намерите по хотелските минибарчета, пръсна няколко капки от съдържанието й и после остави отворената бутилка насред зърното. Пак разклати кречеталото и се приближи към по-големия потомитан.

Една от жените подаде на Баба Дюти две парчета тебешир, розов и бял. Той замахна с кречеталото към нея и тя се върна на мястото си в кръга. Баба Дюти обиколи стълба три пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, сетне остави кречеталото и падна на колене. С парчетата тебешир в двете ръце започна да изписва трескаво върху земята веве. Две от богомолките дойдоха при него и наслагаха по сцената най-различни неща: отворени шишета, резени сладкиш, зърно, една от куклите Барби. Сетне се приближи Алурд, която държеше живо пиле.

— Ох, да му се не види! Тъкмо си мислех, че е безопасно да влизаш в храм — простенах аз.

Ума ме сръга с лакът. С все сила.

Баба Дюти изрисува и последния веве и се изправи. Кимна на Алурд. Хванала пилето под мишница, тя отпи от всяка бутилка, хапна и от сладкиша, лапна и едно зърно. Баба Дюти взе кречеталото и посочи с него младата жена. Тя остави пилето върху сцената. В началото то не помръдна, сетне се насочи право към зърното и започна да кълве. Още преди да съм разбрал какво става, във въздуха бликна струйка кръв и главата на пилето отхвърча.

Оказа се, че когато им отрежат главите, пилетата не тичали много насам-натам.

Всички в кръга запяха, а Алурд докосна с пръсти рукналата кръв, сетне ги доближи до устните си.

— Ух! — изсумтях аз.

Алурд хвана пилето за краката и го метна на рамо. Отиде най-напред при Баба Дюти, който също опита кръвта му. Сетне се приближи с гръб към другите жени и им поднесе и на тях мъртвото пиле. Някои опитаха кръвта, други само топнаха в нея пръсти и изрисуваха кръстове върху челата си. След това Алурд се върна при потомитан и замахна с мъртвото пиле към четирите ъгъла на помещението. Остави го върху сцената и се върна при кръга.

Ума явно надуши, че се каня да изтърся нещо, защото тъкмо да отворя уста, и лакътят й отново намери ребрата ми. Погледнах я, тя долепи пръст до устните си, демек да си мълча. Извърнах се към Шобан и Паху, но и двамата бяха погълнати изцяло от обреда.

Някои от другите жени грабнаха тъпаните и пак забумкаха една през друга. Баба Дюти запя на неразбираемия си език досущ полудял певец суфист — дрънкаше с кречеталото като Бейби Хюй след конска доза дрога. Жените се поклащаха напред-назад със затворени очи и както бяха наредени в кръг, наобиколиха бавно сцената. После Баба Дюти спря, а жените една по една престанаха да се въртят и клатят.

Всички, без Алурд.

Другите я изтласкаха извън кръга и тя се свлече на земята пред потомитан. Затресе се и се загърчи със забелени очи. Мяташе се, падаше по гръб, после по корем точно като риба върху палубата на траулер, издигаше се на близо педя-две над земята. Пристъпих инстинктивно към нея, но Ума ме сграбчи за ръката и ме дръпна назад.

Другите продължаваха да пеят и да бият тъпаните, Баба Дюти клатеше кречеталото, сякаш дирижираше оркестър на луди, а Алурд се просна по корем. Застана бавно на четири крака и вдигна дупе, без да отлепя буза от земята. Завъртя задник предизвикателно и похотливо. Запретна поли над бедрата си, видя се, че от кръста надолу е гола. Впила длани в пръстения под, изви гръб на дъга и повдигна още по-високо дупе. С писък, в който се долавяше и наслада и болка се плъзна напред, сякаш някой я бе обладал. Все така застанала на четири крака, се заклати неистово напред-назад, все едно я чукаха кучешката. В стил германска пастирка де. Пищеше от наслада.

После скочи все така бързо на нозе. Наведе се и загреба от храната върху издигнатата сцена. Залапа слепешката от зърното и сладкиша, но в устата й попадаше само малка част от тях. Надигна рязко и бутилка с бистра течност, от която започна да лее в устата си и главно върху брадичката си. Макар и да стоях на няколко метра от нея, надуших, че това е чист силен ром. Младата жена пак се пресегна надолу и ужасен за миг, аз си помислих, че ще вдигне и мъртвото пиле и ще се опита да налапа и него, ала цялото й тяло се разтресе в друга посока.

Алурд се извърна към нашата групичка. Като продължаваше да се кълчи и да се тресе, тя се задвижи по пода, точно към границата, очертана от веве, които Баба Дюти беше изрисувал върху пръстта. Пак беше забелила очи, но за миг погледна право към мен.

Само дето това като че ли не беше тя.

Очите й пак се завъртяха като щори на прозорец и се забелиха, Алурд отново се свлече по гръб на пода и затърка през тънкия плат на дрехата срамните си части. Разкъса освирепяло онова, което бе останало от роклята над кръста, разкривайки изцяло заоблените мургави хълмчета на съвършените си гърди. Зърната се бяха втвърдили не по-малко от члена ми.

Сетне спря.

Обзе ме перверзното желание да изръкопляскам или да й пъхна петдоларова банкнота, но успях да се възпра. Алурд продължаваше да лежи със затворени очи, едвам си поемаше дъх. Още беше разголена, но вече не ми изглеждаше сексапилна, струваше ми се само… уязвима. Искаше ми се да я покрия и пристъпих напред, но Ума пак ме сграбчи за ръката. Исках да се върна назад, наистина.

Ала не можех.

Нозете ми сякаш се движеха сами. Съзнавах, че вече нямам власт над тях — десният ми крак прекрачи линията, очертана от веве, и стъпи върху пода на храма. Усетих как ме пронизва електричество, когато стъпалото ми опря пръстта. Мина през прасеца и бедрото ми така, че настръхнаха всички косъмчета по крака ми. Почувствах как Ума пуска ръката ми — сигурно и нея я бе ударил токът — и се хванах, че извръщам глава да я погледна. Очите й се бяха разширили от страх и притеснение. Не й обърнах особено внимание, макар и да подозирам, че и моето изражение не е било по-различно. Сигурен съм, че се опитах да поклатя глава, сякаш й казвам: „И аз не знам какво става тук, помогни ми!“. Но май не успях.

Усетих как кракът ми прекрачва границата, очертана от веве, и точно в този миг, малко преди той да докосне пръстения под на самия уфо и още веднъж да ме прониже ток, се пренесох в мислите си на друг обред, в друг храм, когато в мен се бе вселил духът на Шоки, великия японски воин.

После всичко потъна в мрак.

 

 

Когато отново отворих очи, видях, че съм се проснал върху меките възглавници в хола на Баба Дюти. Ума ме държеше с угрижен вид за ръката.

Шобан въздъхна тежко.

— Какво става тук, по дяволите? — изграчих аз.

Пред очите ми изникна огромната глава на Баба Дюти. Той се почеса под брадичката, върху лицето му играеше дяволита усмивка. Беше съблякъл робата и сега беше по фланелка, на която пишеше „Аз обичам Боб Марли“. Посочи с дебел като наденица пръст някаква точка върху челото ми.

— Значи си ти — каза и закима. — Ти си.

Кой, да го вземат мътните, бе очаквал да види, може би Дани Бонадуче?