Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (39)

38.

Беше средата на следобеда и слънцето едва преваляше, но на Айрини й се струваше, че прозорците на къщата от кошмарите й в края на „Пайн Лейн“ бяха също толкова тъмни, както в онази нощ преди седемнадесет години.

Тя спря колата си на алеята и остана притихнала за миг, събирайки цялата си смелост и твърдост на духа за това, което й предстоеше да извърши. Да се върне в някогашния си дом, щеше да бъде трудно, може би най-трудното нещо в живота й след погребението на родителите й.

Както и останалите къщи в Дънслей, къщата изглеждаше посмалена и поовехтяла от времето, но във всичко останало й се стори обезпокоително позната. Леля й Хелън бе продала мястото възможно най-бързо след трагедията. Не беше спечелила много, защото никой в Дънслей не искаше да купи къща, където се бяха разиграли толкова зловещи събития. Агентът по недвижими имоти най-после бе открил един нищо неподозиращ купувач от Сан Франциско, който я бе купил с намерението да я използва като лятна вила.

Когато тя бе живяла тук, къщата беше боядисана в топъл златист оттенък с кафяви кантове по ръбовете, припомни си Айрини. През годините я бяха пребоядисали в светлосиво. Кантовете покрай прозорците и предната врата бяха черни.

Вътре също ще бъде различно — напомни си младата жена. — Къщата е сменила няколко собственици. Купили са нови килими и нови мебели. Няма да бъде същото.

Не мисля, че ще мога да го понеса, ако изглежда по същия начин, както през онази нощ.

Дишането й бе затруднено и накъсано. Реши, че бе постъпила много правилно, като не дойде веднага тук след онзи драматичен инцидент на пътя, който сериозно бе разклатил нервите й. Наистина й бе нужно повече време, за да се успокои.

Но не смееше да отлага повече. Трябваше да разбере защо Памела си бе направила труда да наеме къщата и да постави нова брава.

Отвори вратата на колата и слезе, преди да размисли и да реши, че ще дойде друг път. Едно нещо беше сигурно, помисли си младата жена, докато изваждаше ключа от джоба на тренчкота: този път за нищо на света нямаше да мине през кухнята.

Изкачи се по предните стъпала, прекоси верандата и с треперещи пръсти пъхна блестящия нов ключ в ключалката.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата.

В коридора сякаш се изви вихрушка от сенки. Тя се протегна машинално и завъртя ключа на стената. Студен трепет я прониза за миг, щом осъзна, че още помни точно къде се намира ключът.

Затвори бавно вратата, събра всичките си сили и влезе в дневната. Завесите на прозорците бяха плътно пуснати. Стаята тънеше в мрак, но тя различи контурите на мебелите.

Огромна вълна на облекчение я заля, когато разбра, че — както и се очакваше — мебелировката бе различна. Диванът, креслата и дървената масичка за кафе бяха от мебелите, които обичайно наемаха за лятото — евтини и, слава богу, съвсем непознати.

Продължавай да се движиш — нареди си тя, — иначе няма да можеш да издържиш докрай. А и имаше основателна причина да бърза. Никак не би било добре, ако я заловяха в къщата. Наистина, в детството това бе нейният дом, но сега нямаше никакво право да бъде тук. Ако някой забележеше колата й на алеята и се обадеше в полицията, щеше да си има доста неприятности. В момента Сам Макферсън определено не беше сред почитателите й. Що се отнасяше до него, тя продължаваше да бъде основната заподозряна за пожара.

Последното нещо, от което се нуждаеше, беше шефът на полицията да изпрати някого от хората си, за да разследва незаконно проникване в къщата на „Пайн Лейн“.

Айрини прекоси бавно потъналата в сенки дневна и се озова в трапезарията.

Как да успееш в търсенето, след като не знаеш дори какво търсиш? — запита се тя. — Помисли добре. Ако Памела е искала да намериш ключа и да го използваш, тя вероятно се е постарала да се увери, че ще познаеш това, което е искала да откриеш тук.

Дървените столове и масата в трапезарията също бяха нови. И тук завесите бяха плътно спуснати. Това бе добре. Нямаше желание да се любува на гледката. Щеше да й напомни за всички закуски, обеди и вечери, прекарани в тази стая с баща й, седнал начело на масата, майка й отсреща, а тя в средата, откъдето се откриваше идеална гледка към езерото и стария пристан.

Пропъди спомените с бързина и решителност, придобити с дълга практика. Обърна се и се застави да приближи до вратата на голямата, старомодна кухня.

Спря се на прага. Повдигна й се. Дъхът й сякаш бе заключен в дробовете. Не можеше да продължи по-нататък.

Нужно й бе цялото самообладание, за да погледне в стаята, където бе намерила телата. Плъзна бърз поглед по шкафовете, не видя нищо необичайно и побърза да се извърне, преди да повърне.

Ако обектът на търсенето беше в кухнята, щеше да си остане неоткрит. Не можеше да се застави да влезе вътре. Памела нямаше как да не го знае.

Тя прекоси почти на бегом трапезарията и дневната и отново се озова в предния коридор. Знаеше, че накъсаното й, затруднено дишане е породено от паниката, а не от физическото усилие.

Успокои се. Трябва да мислиш логично, иначе никога няма да успееш да намериш онова, което търсиш.

Отправи се по коридора към някогашната си стая. С всяка стъпка ужасът и сигурността се засилваха.

Както и останалите стаи, някогашната й спалня също бе мебелирана наново. Разноцветните плакати бяха свалени, а слънчевожълтите стени, които майка й бе помогнала да боядиса, сега бяха в скучен бежов оттенък.

Върху леглото имаше бяла картонена кутия. Най-отгоре се виждаше книга. Тя мигом позна малкото томче. Беше любовен роман с меки корици, който бе издаден преди седемнадесет години.

Сърцето й се изпълни с тревожно предчувствие. Айрини прекоси стаята, махна книгата и вдигна капака на кутията. Вътре имаше бяла рокля в чист найлонов плик. Отначало помисли, че е сватбена рокля.

Сетне осъзна, че е прекалено малка. Навярно рокля за кръщене. В кутията имаше още нещо — видеокасета.

Затвори капака и взе любовния роман. Върху избледнялата корица се виждаше красива русокоса героиня в прегръдките на безстрашен герой. И двамата бяха облечени в костюми от деветнадесети век. Краищата на страниците бяха пожълтели.

Тя отвори титулната страница и прочете посвещението.

Честит шестнадесети рожден ден, Памела!

Толкова много приличаш на героинята от корицата. Сигурна съм, че един ден ще намериш своя герой.

С обич: Айрини

Претегли малкото томче в ръка. Малцина щяха да забележат, че книгата е малко тежичка за издание с меки корици, помисли си младата жена.