Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (1)

Пролог

Преди седемнадесет години…

Къщата в края на улицата бе смълчана и потънала в мрак.

Нещо не е наред, помисли си Айрини. Родителите й винаги оставяха лампите да светят заради нея.

— Не се сърди, Айрини. — Памела спря колата на алеята. Фаровете на спортната кола със сгъваем покрив обляха с ярка светлина гъстата елова гора, тъмнееща зад къщата. — Беше просто шега, чуваш ли? Хей, виж, у вас всички светлини са угасени. Родителите ти са си легнали. Изобщо няма да разберат, че си се прибрала след вечерния си час.

Айрини отвори вратата и се измъкна от колата.

— Ще разберат. Ти съсипа всичко.

— Тогава им кажи, че аз съм виновна — безгрижно заяви Памела. — Изгубих представа за времето.

— Не, вината е моя. Аз допуснах грешката да повярвам, че ти наистина си ми приятелка. Мислех, че мога да ти вярвам. Родителите ми имат две правила. Никакви наркотици и да не ходя с кола от другата страна на езерото.

— По-спокойно. Тази вечер си нарушила само едно правило. — Лицето на Памела се озари от ослепителна усмивка. — Дори нямам наркотици в колата.

— Не биваше да напускаме очертанията на града и ти го знаеш. Ти току-що взе шофьорската си книжка. Татко каза, че още нямаш достатъчно опит зад волана.

— Доведох те у вас жива и здрава и без произшествия, не е ли така?

— Не става дума за това и ти го знаеш. Аз бях обещала на родителите си.

— Ти си такова добро момиче. — Гласът на Памела натежа от отвращение, примесено с раздразнение. — Не ти ли писва винаги да спазваш правилата?

Айрини отстъпи назад.

— За това ли беше всичко тази вечер? Искала си да видиш дали можеш да ме накараш да наруша правилата? Е, успя. Надявам се, че си доволна. Това е последният път, когато двете с теб правим нещо заедно. Но навярно ти точно това си искала, нали? Лека нощ, Памела.

Тя се обърна към тъмната къща и зарови в чантата за ключа си.

— Айрини, почакай… — Айрини не й обърна внимание. С ключа в ръка, тя забърза към входната врата. Родителите й щяха да бъдат бесни. Сигурно щяха да я накажат, ако не до края на дните й, то поне до края на лятото. — Добре, така да бъде! — извика Памела след нея. — Върни се отново към идеалния си, скучен живот на доброто момиче и към идеалното си, малко, скучно семейство. Следващия път, когато си избирам най-добра приятелка, ще си избера някоя, която наистина умее да се забавлява.

Памела бързо се отдалечи с колата надолу по алеята. Когато светлините на фаровете изчезнаха, Айрини остана сама в нощта. Потръпна от студ. Това също не бе нормално. Беше лято. Луната къпеше езерото в сребристата си светлина. Тази вечер двете с Памела бяха спуснали покрива на чисто новата спортна кола. Не би трябвало да й е студено.

Може би така се чувства човек, когато открие, че не може да вярва на някого, когото е смятал за свой приятел.

Със свито сърце наблюдаваше дали няма да се появи светлина в спалнята на родителите й, разположена в предната част на къщата. Сигурно бяха чули колата на Памела. Особено баща й, който спеше много леко.

Но къщата продължаваше да тъне в мрак. Младото момиче почувства известно облекчение. Ако родителите й не се събудеха, може би неприятната сцена щеше да се отложи до сутринта. На закуска щеше да разбере дали ще остане наказана до края на живота си.

Трябваше само безшумно да се изкачи по стълбите на верандата. Баща й бе забравил да запали лампата над входната врата. Това наистина беше много странно. Той винаги оставяше тази лампа, както и другата в задната част на къщата да светят през цялата нощ. Още едно от неговите правила.

Тя се спря с ключа в ръка. Спалнята на родителите й беше точно над входната врата. Със сигурност щяха да я чуят, ако влезе през предния вход. Но ако бяха заспали, навярно нямаше да доловят звука от отварянето на задната врата. Ако влезе оттам, ще се промъкне незабелязано до спалнята си в дъното на коридора, без да събуди родителите си.

Обърна се и забързано заобиколи къщата. Отзад също беше тъмно. Жалко, че нямаше фенерче. На призрачната лунна светлина едва различаваше очертанията на малкият пристан и лодката на баща й.

Момичето се сепна, когато видя, че лампата над задната врата също не свети. В плътните сенки на мрака то се препъна в долното стъпало, политна и едва не падна. В последния миг успя да сграбчи парапета и да се задържи на крака. Каква бе причината, накарала баща й да забрави нещо толкова важно? Това наистина беше много странно. Да не би всички крушки да са изгорели едновременно?

Тя пъхна ключа в ключалката и завъртя внимателно дръжката, опитвайки се да не вдига шум.

Усилията й да отвори вратата не се увенчаха с успех. Явно нещо тежко я блокираше от другата страна. Айрини бутна по-силно.

Лъхна я отвратителна воня, от която й се повдигна. Да не би някакво животно да бе влязло в къщата? Майка й щеше да припадне на сутринта.

Ала част от нея вече знаеше, че нещата не са наред. Разтрепери се цялата. Успя само да провре крак през пролуката и да напипа електрическия ключ на стената.

Светлината блесна и я заслепи за няколко секунди. Тогава видя кръвта върху кухненския под.

Чу някой да крещи. В едно отдалечено ъгълче на съзнанието си осъзна, че тя е тази, която издава неистовите и отчаяни писъци на безмерна болка, ужас и отрицание. Ала звукът глъхнеше, сякаш идваше някъде отдалеч.

Беше се озовала някъде далеч, където действителността не е такава, каквато трябваше да бъде; където нищо не е нормално.

Когато се завърна от пътуването, откри, че собственото й определение за нормално завинаги се е променило.

Имейл

Дата: 7 март

От: П. Уеб

За: А. Стенсън

Предмет: Миналото

 

 

„Здравей, Айрини,

Знам, че този имейл ще бъде огромна изненада за теб. Надявам се, че когато видиш името на изпращача, няма да го изтриеш, без да го отвориш. Но чух, че сега си репортер, а репортерите са любопитно племе, така че с повечко късмет може би ще прочетеш това.

Трудно е да повярва човек, че са изминали седемнадесет години, откакто се видяхме за последен път, нали? Имайки предвид какво се случи, аз си давам сметка, че сигурно ще си много щастлива, ако изминат още седемнадесет години, без да чуеш нищо за мен. Но аз трябва да говоря с теб, при това скоро.

Става дума за миналото. Това, което искам да ти кажа, не е за телефон, нито за електронната поща. Повярвай ми, това е толкова важно за теб, колкото и за мен.

Преди да се срещнем, трябва да се погрижа за няколко неща. Ела на езерото в четвъртък. Дотогава би трябвало да съм уредила всичко. Обади ми се веднага щом пристигнеш в града.

Между другото, не съм забравила колко много обичаше портокалов сироп с ванилов сладолед. Забавно е какви неща помним, нали?“

Твоята бивша най-добра приятелка,

Памела