Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (3)

2.

Удивителните, запомнящи се кехлибарени очи светеха с интелигентност, но дълбините им криеха тайни; блестяща черна коса, подстригана в плавна извивка, следваща линията на брадичката; чувствена, гъвкава, подчертано женствена фигура; секси ботуши с високи токчета и елегантен черен тренчкот. Освен това дамата закусваше.

Какво не беше наред в тази картина?

Със сигурност не беше някой моден гуру, но се доверяваше на инстинктите си, помисли си Люк. Точно сега инстинктите му казваха, че Айрини Стенсън носеше ботушите и тренчкота по същия начин, по който един мъж би носил бронежилетка — като защитно средство.

От кого или от какво се страхуваше тя?

И каква бе тази работа със светлините? Преди няколко минути отново ги бе проверил. Бунгало номер пет можеше да послужи като реклама на фабрика за осветителни тела. Когато по-рано я изпрати обратно до бунгалото, му бе хвърлил само един бегъл поглед, но беше сигурен, че в предната стая бе зърнал свещи в аплиците на стената. А и онова фенерче, което бе извадила от джоба си.

Нима Айрини Стенсън се боеше от тъмнината?

Отказа се от намерението да довърши главата, върху която бе работил през цялата седмица, и изключи компютъра. Тази нощ не можеше да се съсредоточи върху „Проектът“. Умът му бе погълнат от загадката, наречена Айрини Стенсън. Една друга част от анатомията му, изглежда, проявяваше не по-малък интерес към предмета. Беше си тръгнал от бунгалото на Айрини преди три часа, но се чувстваше неспокоен и някак смътно, обезпокоително възбуден.

Имаше нужда да се пораздвижи. В нощи като тази, действително дълги нощи, Люк обикновено излизаше на разходка, за да уталожи възбудените си нерви. После си наливаше една медицинска доза силен френски коняк, който пазеше в дъното на шкафа, за да доизглади останалите груби места. Не му беше постоянна практика, но даваше доста добри резултати. Почти винаги.

Но тази вечер бе различно. Не мислеше, че една дълга разходка по брега на езерото и чаша коняк ще са достатъчни.

Може би всички в семейството му бяха прави: може би имаше известни проблеми с приспособяването към реалния живот и може би нещата се влошаваха, а не се подобряваха, както бе започнал да вярва. По дяволите, може би наистина беше трагичен случай и не ставаше за нищо, както всички те се страхуваха.

Ала едно нещо знаеше със сигурност — не бе изгубил интереса си към загадките. Щом попаднеше на някоя интересна поредица от факти, на пръв поглед несвързани помежду си, не можеше да не опита да подреди пъзела.

Айрини бе натискала бутона за повторно избиране няколко пъти, докато двамата гледаха заедно вечерните новини. Който и да бе този, с когото бе дошла да се види в Дънслей, явно не отговаряше. Нещо му подсказваше, че тя няма дълго да си седи тихо и да чака. Съвсем ясно му бе заявила, че не е възхитена от престоя си тук и с нетърпение чака да се махне веднага щом приключи с личната си работа.

Откъм тясната пътека, която свързваше бунгалата с хижата, се чу приглушен шум на мотор. Светлините на фаровете проблеснаха върху завесите, разкъсвайки за миг мрака на нощта, преди да завият към главното шосе.

Единственият му гост заминаваше. Дали най-после бе успяла да се свърже по телефона? Или се измъкваше от града, без да си плати сметката?

Люк погледна часовника си и автоматично отбеляза времето. Десет и двадесет и пет.

Тук, в Дънслей, нямаше къде да се отиде в този час, при положение че бе обикновена делнична вечер в началото на пролетта. И със сигурност нямаше нищо, което би привлякло интереса на един гост на града, при това очевидно с доста изтънчен вкус. Кафенето „Вентана Вю“ затваряше точно в девет. Заведението на Хари, единственият бар, оставаше отворен до полунощ и обикновено бе пълен с клиенти, но той не мислеше, че старомодният му чар би заинтригувал Айрини.

Отиде до прозореца и се загледа в двата задни мигача, които светнаха, когато малката кола зави наляво към града, а не продължи по шосето.

Значи не офейкваше, без да си плати сметката. В такъв случай отиваше да се срещне с някого. Но една дама, която толкова се страхуваше от тъмното, едва ли би излязла навън в този час на нощта, освен ако не бе абсолютно наложително. Някой или нещо в този град навярно бе дяволски важно за Айрини Стенсън.

Люк живееше в Дънслей от няколко месеца. Това беше един много малък град, място, където не се случваше нищо необичайно. По дяволите, та нали това бе главната причина да се премести да живее тук. На пръв поглед не можеше да се сети за някого от жителите на градчето, който би могъл да изплаши жена като Айрини, но той беше готов да се обзаложи, че тя се страхуваше от нещо.

И защо, по дяволите, го бе грижа?

Замисли се за смесицата от безпокойство и твърда решителност, които се излъчваха от нея през цялата вечер. Умееше да разпознава истинския кураж и упорития характер. Освен това знаеше какво означава да излезеш през нощта на среща с „лошите момчета“. Не го правиш сам, освен ако нямаш друг изход.

Може би Айрини имаше нужда от приятелско рамо.

Той измъкна ключовете от джоба си, грабна якето и изхвръкна навън към колата си.