Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (21)

20.

На около половин километър извън града патрулната кола на Сам Макферсън се появи в огледалото за обратно виждане на сува, скъсявайки бързо дистанцията. Това едва ли беше едно от смайващите житейски съвпадения, помисли си Люк. Но изчака Макферсън да светне няколко пъти с фаровете, преди да отбие встрани от шосето и да спре.

Продължи да се взира в огледалото, следейки как образът на Макферсън приближава към него. Обектите могат да изглеждат по-малки, отколкото са в действителност, напомни си той, точно както в момента му показваше долната част на огледалото. Ала това не означаваше, че могат да създадат по-малко неприятности.

Когато Макферсън стигна до вратата на шофьора, Люк спусна прозореца.

— Надявам се, че не си ме спрял за превишена скорост — рече той.

Сам подпря ръка отстрани на колата.

— Видях те, че излизаш от гаража. Помислих си, че е добра възможност да си поговорим насаме.

— Без Айрини, искаш да кажеш, така ли?

Сам въздъхна тежко.

— Ти си нов тук, Данер. Струва ми се, че не е зле да те осветля малко относно миналото на Айрини Стенсън.

— И по-точно?

— Тя винаги е била тихо момиче. Не беше точно срамежлива, но винаги е изглеждала сериозна и задълбочена. Интересуваше се повече от книги, отколкото от момчета. Много добре възпитана. Никога не се е забърквала в неприятности.

— За разлика от Памела. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не ме разбирай погрешно. Аз харесвах Памела, изпитвах съжаление към нея. Само че след като навлезе в пубертета, тя стана съвсем неконтролируема. Не знам дали знаеш, но тя е загубила майка си, когато е била само на пет години, а пък баща й винаги беше прекалено зает с поредната си кампания, за да й обръща внимание. Без съмнение Памела имаше много проблеми. Така и не разбрах защо родителите на Айрини й позволиха да се сприятели с дъщеря им през онова лято. И това ако не е лошо влияние.

— Стигна ли до същността, Сам?

— Почти. Това, което искам да ти кажа, е, че Айрини не беше кораво хлапе. Тя беше една сладка тийнейджърка, която прекарваше по-голяма част от свободното си време в библиотеката. Тя беше напълно съсипана, когато през онази нощ баща й полудя и последва онази трагедия. Съмнявам се, че който и да е някога би се съвзел напълно от подобно преживяване. Но за едно мило, невинно и винаги закриляно момиче като Айрини това трябва да е било още по-трудно.

— Опитваш се да ми кажеш, че тя навярно има проблеми.

— Всеки, преминал през подобно изпитание на петнадесетгодишна възраст, би имал проблеми. През онази нощ аз бях първият от полицията, който отиде в къщата им. — Сам извърна глава и се загледа във водата. — Когато влязох в кухнята, тя стоеше там, в средата на стаята, и се втренчи в мен с онези големи, ужасени очи. Бедното дете се бе опитало да окаже първа помощ на родителите си. Нямаше смисъл. Сигурно бяха умрели почти мигновено.

— Къде беше застреляна Елизабет Стенсън?

— В главата и гърдите. — Сам стисна челюсти. — Знаеш ли, приличаше на екзекуция.

— А Хю Стенсън?

— След като я е убил, е допрял дулото до главата си.

— Отстрани?

— Да, така ми се стори.

Люк се замисли.

— Стенсън не е захапал дулото?

Сам извърна глава и го погледна.

— Какво?

— Повечето мъже, които разбират от оръжие, когато решат да се самоубият, пъхат дулото на пистолета в устата си. Така има по-малък шанс да свършат като жив труп.

Сам дръпна ръката си от колата и се изправи.

— Искаш ли да узнаеш проклетата истина? Не мога съвсем ясно да си спомня всички подробности. Не бях на себе си. Тогава бях на двадесет и три години. За пръв път виждах нещо подобно. След като Боб Торнхил пристигна и отведохме Айрини в колата му, аз отидох между дърветата и си изповръщах червата.

— Кой написа доклада за случилото се?

Сам изведнъж застина.

— Боб Торнхил. Той беше следващият по ранг в полицията. След известно време стана шеф.

— Какво стана с него?

— Умря шест месеца по-късно, почти веднага след съпругата си. Инфаркт. Излетял с колата си от шосето направо в езерото.

— И ти се оказа новият шеф на полицията в Дънслей.

— Аз бях единственият останал в отряда.

— Бих искал да прочета досието по случая Стенсън.

Сам стисна устни.

— Не е възможно.

— Искаш да си губя времето да попълвам молба за разрешение съгласно закона за свобода на достъпа до информацията?

Сам пое дълбоко дъх.

— Не е възможно да получиш копие, защото няма досие.

— И какво е станало с него?

Лицето на Сам се обагри в тъмночервено.

— Проклетото досие, заедно с още няколко, беше случайно унищожено от една секретарка, която работеше временно в полицията.

— Глупости.

— Истина е, по дяволите! Когато Торнхил стана шеф, първото, което направи, бе да наеме допълнителен персонал, който да му помогне да разчисти архивите. Жената просто е оплескала работата, ясно ли е? Случва се.

Люк тихо подсвирна.

— Нищо чудно, че Айрини си е изградила цяла конспиративна теория, за да обясни убийството. Разполага с доста основания, не мислиш ли? Няма досие по случая. Шефът, заел мястото на баща й, много удобно умира шест месеца по-късно…

— Не намесвай Боб Торнхил в тази история. Той беше добър човек, но си отиде от този живот, без да е видял нищо друго, освен лош късмет. Цяла година се грижи за съпругата си, докато тя умираше от рак, а след това за награда получава инфаркт, излита от пътя и се удавя.

— Няма нищо странно, така ли?

— Виж какво, Данер — тихо заговори Сам, — няма да направиш услуга на Айрини, ако я окуражаваш в смахнатите й конспиративни теории. Носят се слухове, че диагнозата й е посттравматично стресово разстройство — същото, от което страдат някои войници след участие в жестока битка.

— И къде си чул това?

— Всички в града го знаят, не е кой знае каква тайна. Виж, казвам ти само, че не й помагаш, като подхранваш фантазиите й. Всъщност можеш да й докараш някоя наистина голяма беля.

— И какво означава това?

Сам се поколеба.

— След като казах на сенатор Уеб за пожара, първото нещо, което той ме попита, беше дали смятам, че Айрини го е извършила.

Това наистина са лоши новини, помисли си Люк.

— И ти му каза, че не е, нали? — рече накрая.

— Казах му, че все още няма заподозрени. Но между нас казано, Уеб смята, че Айрини не е съвсем на себе си, след като е намерила трупа на Памела. Той смята, че тя е подпалила къщата в състояние на временно умопомрачение, тъй като е била обсебена от някаква своя идея фикс.

— Ти разполагаш с показанията ми, които потвърждават версията на Айрини за случилото се.

— Казах на сенатора, че си бил там и какво си видял — кимна Сам. — Работата е там, че, както и много други хора в града, сенатор Уеб също мисли, че спиш с Айрини. И според него ти не си надежден свидетел. Освен това изтъкна, че си нов човек в града. Никой не те познава тук.

— Какво смята да предприеме сенаторът по случая с опожарената си къща?

Лицето на Сам придоби строго изражение.

— В момента човекът е зает с приготовления за погребението на дъщеря си. Той не желае повече неприятности. Просто иска да забрави за цялата тази история.

— Изглежда, че ти доста усилено му помагаш да постигне целта си — отбеляза Люк.

Лицето на Сам стана мораво от гняв.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Данер?

— Казвам, че твоята работа не е да помагаш на сенатор Уеб да забрави за историята.

Люк завъртя ключа на стартера и подкара сува по шосето към курорта.