Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (17)

16.

— Имам нужда от едно питие. — Люк затръшна вратата на бунгалото с едно рязко, решително движение. Пусна резето и се запъти към тесния кухненски бокс. — Остана ли още от онази бира?

— В хладилника. — Айрини го наблюдаваше уморена. Не можеше да отгатне настроението му. Това бяха първите му думи, след като приключиха разговора със Сам Макферсън на мястото на пожара. Според нея разговорът не бе минал особено добре. Мълчанието на Люк, докато пътуваха със сува, не разсея мрачното й впечатление. — Люк, съжалявам, че се забърка в тази история. Искам да кажа…

— Ако го кажеш още веднъж, не отговарям за действията си. — Той извади една бутилка от хладилника и я отвори. — Знаеш ли, за пръв път в живота си започвам да вярвам, че може би наистина съществува нещо като лоша карма. Нищо друго не може да обясни защо ми се натресе на главата тук, в Сънрайс, Лейк Лодж. — Отпи голяма глътка от бирата, отдалечи бутилката от устата си и я изгледа с присвити очи. — Искам да кажа, какъв е смисълът?

Тя видя, че едва сдържаше гнева си. Несправедливостта на обвиненията я раздразни. Застана в средата на стаята и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не съм те молила да идваш тази нощ в къщата на Уеб.

— Не, дяволски си права, че не си. — Той се облегна на кухненския плот, кръстоса крака и отново отпи от бирата. — Всъщност ти потегли оттук с угасени фарове, опитвайки се да се измъкнеш, без да те усетя.

— Това не беше твой проблем.

— Може би не и в началото, но е дяволски сигурно, че сега е. — Повдигна вежди. — Осъзнаваш ли, че Макферсън в момента обмисля възможността ние двамата с теб да сме виновни за пожара тази нощ?

Тя преглътна с усилие.

— Да. Но нали тъкмо ние се обадихме в полицията.

— Няма да е първият случай, в който подпалвачът се обажда в пожарната, а след това обикаля наоколо, за да наблюдава суматохата.

— Знам го. Но Сам би трябвало да е наясно, че ние нямаме мотив. Нито един от двамата няма да се облагодетелства от застрахователната полица, която навярно ще трябва да бъде изплатена на семейство Уеб.

— Много от подпалвачите не го правят за пари. Те изпитват невероятна тръпка при вида на пламъците, пристрастени са към тях като към наркотиците. Но в случая не става дума за това. Говориш за мотиви? Да започнем с мен.

Тя се намръщи.

— Нямаш никакъв мотив.

— Именно — кимна той като преподавател, окуражаващ бавно мислещ студент. — Но ти, от друга страна, имаш.

Айрини едва не се задави от гняв.

— Какви, за бога, ги говориш?

— Няма да е нужно дълго да умуват, за да погледнат на теб като на потенциална заподозряна. Всички в града знаят, че си обсебена от идеята, че Памела Уеб е била убита. Ти искаш да накараш Макферсън да проведе сериозно разследване, нали?

— Да, но…

— Подпалването на пожар в къщата на жертвата със сигурност е начин да привлечеш вниманието му и да го заставиш да започне някакво разследване.

Думите му я ужасиха.

— Това е абсурдно. Никой няма да се хване.

— Ако го вярваш наистина, значи си заравяш главата в пясъка. — Люк я изгледа със студения, пресметлив поглед на преследвач. — Както и да го усукваш, аз съм твоето алиби за нощта на пожара, както и ти моето. Проблемът е, че нито един от двама ни не се ползва с особено голямо доверие тук, в Дънслей. Аз съм отскоро тук. Никой не ме познава добре. Но твоето положение е още по-тежко заради миналото ти. Макферсън би трябвало наистина да е много калпав полицай, за да не ни заподозре.

Тя разпери широко ръце.

— Но тази вечер там имаше още някой. Ние го видяхме. — Поколеба се. — Или нея.

— Макферсън може да разчита единствено на нашата дума за това.

— Добре, спечели. Знаеш ли какво? Струва ми се, че и аз имам нужда да пийна нещо. — Отправи се към хладилника, отвори го и извади последната бира. — Между другото, много добре осъзнавам, че тази нощ ти ми спаси живота. — Дръпна капачката. — Благодаря ти.

— Ъхъ. — Люк отпи отново от бирата си.

— Истина е, че ме изплаши до смърт и сърцето ми едва не се пръсна, като се появи така изневиделица на онази тераса. Но ако не беше там, може би нямаше да разбера какво е замислил онзи тип, преди да е станало твърде късно.

— Тя била изплашена! А как, според теб, се почувствах аз, когато разбрах, че посред нощ си проникнала на своя глава в къщата на Уеб и че вътре, освен теб, има още някой? Искаш да си доказваме кое сърце е щяло да се пръсне по-скоро, така ли, госпожице?

По-добре да се направя, че не съм чула това — реши младата жена.

— Ти така и не ми каза защо си ме проследил — каза тя след малко.

— Това би трябвало да е очевидно. Дал съм подслон в курорта си на жена, която има навика да се забърква в разни среднощни каши. Един добър хотелиер би трябвало да взема някои предпазни мерки, когато си има работа с гости като теб.

— Ти наистина си ядосан, така ли?

— Да, наистина съм ядосан — изръмжа Люк. — Не биваше изобщо да припарваш до онази проклета къща.

— Знаеш ли, човек може да изпита благодарност, докато се вживяваш в ролята на надут офицер, хокащ някого от подчинените си.

Той се замисли за миг.

— Защо, по дяволите, се върна там тази нощ? — попита накрая.

Тя се облегна на ръба на мивката, съзерцавайки етикета на бутилката с бира.

— Чу какво казах на Макферсън. Тормозеше ме мисълта, че Памела не е оставила прощална бележка. Тази нощ, когато двамата с Джейсън си тръгнахте след вечеря, се замислих за това. У мен все още беше ключът от пералното помещение. И така отидох до къщата, за да потърся евентуалното писмо. Онзи тип нахлу в къщата, докато търсех на горния етаж.

— Чух какво каза на Макферсън. — Устните на Люк се извиха в мрачна усмивка. — Освен това знам, че излъга най-безсрамно.

Айрини почувства как лицето й пламна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти не вярваш, че Памела се е самоубила, затова не си отишла в къщата й, за да търсиш прощално писмо. Отишла си там, за да търсиш нещо друго. — Той замълча за миг, сетне сниши глас. — Нещо повече — мисля, че си го намерила.

Когато се колебаеш, гледай да печелиш време, каза си тя.

— Питам само от любопитство: какво те кара да мислиш така?

— Наречи го шесто чувство.

— Тази нощ не съм в настроение да си играя игрички с теб — сковано процеди Айрини.

— През последните два дни ние двамата с теб преживяхме заедно много повече, отколкото една семейна двойка за цяла година. Просто приеми, че съм научил някои неща за теб. Докато те слушах как разказваше версията си на Макферсън, все повече и повече се убеждавах, че ти не си напълно откровена с него.

— Двамата с теб намерихме трупа на дъщерята на виден политик, избягахме от къща, в която избухна пожар, дело на неизвестен извършител, и водихме два доста неприятни разговора с местната полиция и един американски сенатор. Имаш доста странно разбиране за интересното или — както го нарече — качественото прекарване на времето.

— Вероятно. — Той я наблюдаваше с непреклонно изражение. — Ще ми кажеш ли какво си намерила?

Защо да не му каже? За разлика от Сам Макферсън и Райлънд Уеб той поне я възприемаше полунасериозно.

— В онези дни Памела имаше скривалище в спалнята си — тихо поде младата жена. — Едно малко място зад капачето на електрическия ключ. Там криеше неща, които не искаше баща й или икономката да намерят. Не че някой от тях двамата се интересуваше дотолкова от нея, че да се опита да открие тайните й. Както и да е, тя ми показа това скривалище и ме накара да се закълна, че няма да го разкрия пред никого. Тази вечер си спомних за него и реших да отида да му хвърля един поглед.

— Капачето на електрическия ключ? — Люк кимна на себе си. — Да, това обяснява отвертката. Питах се къде си я намерила и какво си смятала да правиш с нея.

— Когато разбрах, че в къщата има и друг човек, реших, че мога да я използвам като оръжие. — Ръката й, която държеше бутилката с бира, се разтрепери. Тя я стисна по-здраво. — В случай че ме открие. Не знаех какво друго да направя.

Люк остави внимателно своята бутилка, измъкна нейната от треперещите й пръсти и я остави на плота до своята.

Силните му ръце обвиха раменете й.

— Това би било много добро оръжие, в случай че имаш нужда от такова — рече той. Тонът му бе нисък и груб, но в същото време някак си странно галещ.

Айрини разбра, че той се опитва да я успокои. Изкушението да се прислони до тази силна опора, излъчваща увереност и разбиране, беше почти непреодолимо.

Разумът все пак надделя. От това няма да излезе нищо добро, каза си тя. Беше прекарала години, изграждайки си самоконтрол, който да я предпазва. Дяволите да я вземат, ако се срине точно сега, пред този мъж, когото почти не познаваше, независимо от всичките му определения за интересно прекараното време.

— Отвертката едва ли щеше да ми помогне особено сред пламъците на пожара в онази къща — промърмори накрая тя.

Той свали ръце от раменете й и обхвана лицето й с длани.

— Какво намери тази нощ в къщата на Уеб?

Айрини изпусна бавно въздуха от дробовете си и пъхна пръсти в предния джоб на черните си джинси.

— Нищо, което да прилича на ценна следа. Затова и не го споменах пред Сам Макферсън.

Извади ключа и му го подаде в протегнатата си длан.

Люк отдръпна ръцете си от лицето й и го взе.

— Имаш ли някаква идея какво отключва? — попита, оглеждайки го внимателно.

Тя поклати глава.

— Не. Прилича на съвсем обикновен ключ, нали?

— Обикновен в смисъл, че с него може да се отвори врата на къща, на килер. Или барака с инструменти. Или пък врата на гараж. — Той се намръщи за миг. — Макар че всъщност е специален, много изкусно изработен. От него не може да се направи дубликат, поне не в обикновена ключарска работилничка. Някой е похарчил доста пари, за да инсталира някъде уникална брава.

— Няма начин да се разбере кога Памела го е скрила зад капака на електрическия ключ — рече тя. — Може да го е пъхнала там преди години и да е забравила за него. — Млъкна и се замисли. — Само че…

— Само че какво?

— Прилича на нов, не смяташ ли? Все още е лъскав и блестящ. Не е потъмнял от употреба. Освен това вътре в гнездото зад капачето имаше малко прах, но не и върху ключа. Не мислиш ли, че ако е бил там от няколко години, по него щеше да има прах?

— А ти откъде си сигурна, че в гнездото зад капачето е имало прах? Било е тъмно, а ти си имала само фенерче.

Искаше й се да му каже, че е абсолютно сигурна. Но той имаше право. Докато отвинтваше капачето, светлината беше доста оскъдна. Освен това беше превъзбудена от прилива на адреналин и безпокойство.

— Трябва да призная, че си прав. — Тя разтри тила си с дясната си ръка, опитвайки се да освободи част от напрежението, което отказваше да я напусне. — Не мога да се закълна, че върху ключа не е имало прах. А дори и да е имало, сигурно съм го избърсала, когато съм пъхнала ключа в джоба си.

— Кажи ми отново защо не показа ключа на Сам Макферсън — настоя Люк с пресилено равнодушен тон.

Айрини стисна челюсти.

— Защото тази вечер Сам се държа пренебрежително към мен заради миналото и защото половината Дънслей смята, че аз съм жив пример за посттравматично разстройство, въпреки че дори не са сигурни как се произнася. — Млъкна, когато видя смаяното изражение на лицето му. — Какво?

— Посттравматично стресово разстройство? — повтори изумено той.

— Това е научният термин. Преведено на обикновен език, означава, че много хора тук смятат, че заради случилото се с родителите ми аз не съм напълно нормална.

— Ъхъ. Нормална.

— Това е техническият термин.

— Добре. Разбрах. Продължавай.

Тя се обърна и се запъти към дневната.

— Всъщност става въпрос за следното. Макар да знаех, че Сам няма да ме хвърли в затвора поради това, че тази нощ съм влязла незаконно в къщата на Уеб, не бях сигурна как ще реагира, ако открие, че съм взела този ключ от някогашното скривалище на Памела.

— Продължавам да не вярвам на нито една дума от това, което казваш.

Тя се спря и се извърна с лице към него.

— Това е твой проблем, не мой.

— Как ли пък не! Ти определено се превърна в огромен проблем за мен. Защо не каза на Макферсън за ключа?

— Добре. Добре. — Айрини замълча. — Имам чувството, че Сам е готов да се залови за всяко възможно извинение, само и само да не започне разследване за смъртта на Памела. Боях се, че той или няма да обърне внимание на ключа, или ще го унищожи. И в двата случая щях да го изгубя.

За нейна изненада Люк се замисли.

— Дяволите да ме вземат. Ти смяташ, че Макферсън съдейства за потулването на случая, така ли е?

— Трябваше да предположа тази възможност. — Тя изправи рамене. — Убедена съм, че сенатор Уеб не желае никакво разследване. Знам също, че повечето хора в този град са готови с радост да изпълнят всяка молба, отправена от някой член на семейство Уеб.

— Вече достатъчно се наслушах на това. — Люк взе бутилката с бира и я пресуши. Остави празната бутилка върху плота и я изгледа продължително със замислено изражение на лицето. — Наистина ли са ти казали, че имаш посттравматично стресово разстройство?

— Такава беше диагнозата. Поставиха ми я, когато леля ми ме накара да посещавам психиатър след смъртта на родителите ми. През годините неколцина терапевти я потвърдиха.

— Терапията помогна ли ти?

— Малко. — Айрини прочисти гърлото си. — Но единодушното мнение беше, че не бих могла да постигна значително подобрение, ако не се науча да гледам по рационален, зрял начин на фактите. А аз, ъъ, явно отказвах да го направя.

— Защото не си могла да приемеш фактите, които са ти съобщили — рече Люк. Не беше въпрос.

— Отказвам да повярвам, че баща ми е убил майка ми и след това се е самоубил. Това противоречи на всичките ми представи за тях. Според терапевтите никога няма да успея да загърбя случилото се и да продължа напред, ако не се примиря с реалността.

— А ти какво им каза?

— Че единственото нещо, което би ме накарало да загърбя миналото веднъж завинаги и да продължа напред, е истината. — Тя въздъхна. — Предполагам, че напълно приличам на обсебена дисфункционална личност, нали?

— Сигурно, но мога да те разбера. Преди шест месеца моето семейство ми лепна същата диагноза.

Младата жена примигна няколко пъти, опитвайки се да асимилира информацията.

— Наистина ли?

Люк сви рамене.

— Не мога да твърдя със сигурност, че грешат. Трябва да призная, че напоследък се чувствам малко по-различно.

Желязната убедителност на думите му я потресе. Тя никога досега не бе разговаряла с друг човек, на когото бяха поставили същия етикет.

— Имаш ли си ритуали? — неуверено попита тя. — Или някакви основни правила, които ти помагат да не рухнеш, въпреки че другите могат да те помислят за малко странен?

— Като например да оставяш лампите да светят през цялата нощ?

Тя потръпна.

— Да.

— Можеш да се обзаложиш.

— А понякога изпадаш ли в мрачни настроения? — продължи Айрини.

— Случва се.

— Имаш ли кошмари?

— Хей, че кой ги няма?

— Според мен — промълви тя — границата между нормалното и не съвсем нормалното понякога е доста размита.

— С това съм стопроцентово съгласен. — Люк скъси разстоянието, което ги разделяше, и се спря точно пред нея. — Но трябва да ти кажа, че да те целуна сега, ми се струва най-нормалното нещо на света.

Обля я гореща вълна. Непознатият прилив на усещания я изплаши и притесни. Отвори уста, за да му обясни, че това е една от областите, в които не се чувства съвсем нормална.

Ала той не й даде възможност да се задълбочи по темата за ограничената й способност да се възбужда. Устните на Люк се впиха в нейните и внезапно тя се почувства дълбоко, силно, зашеметяващо възбудена.

По изострените й от адреналина и напрежението нервни окончания сякаш протече електрически ток. Тя бе не просто възбудена — тя беше направо ненаситна. Никога досега не бе изпитвала подобен глад — разкъсващ, вълнуващ и неустоим.

Люк задъхано промърмори нещо и обви ръка на тила й, търсейки устните й. Изгарящата длан на другата му ръка се плъзна по извивката на кръста й и я притисна към пламналите му слабини. Тя го усети през памучния плат на джинсите — твърд, пулсиращ, настойчив.

Устните му завладяха нейните, опитвайки се да ги разтворят. Въпреки възбудата тя се възпротиви. Неудържимото и страстно нападение я бе сварило неподготвена. Тази жадна сексуалност заплашваше да помете целия й самоконтрол, да срине всички прегради.

Но той използваше езика си както опитният фехтовач рапирата си — бързи, дразнещи, предизвикателни удари, които я караха да забива ноктите си в гърба му. Вместо да се почувства изнервена и изплашена, тя изпита желание да се включи в двубоя и да отвърне на нападението.

Много плахо, чувствайки се завладяна от непознат авантюристичен дух, тя захапа леко долната му устна. В отговор пръстите му се плъзнаха под пуловера й. Ръцете му, топли и силни, опариха настръхналата й кожа.

Тялото й бе готово да се слее с неговото. Обви ръце около Люк и се притисна към него, сякаш животът й зависеше от това. Цялата потръпна от огромната вълна на енергия и топлина, която я заля до пръстите на краката й.

Дишането на Люк се учести и накъса. Когато тя се повдигна на пръсти и пое меката част на ухото му между устните си, тялото му потрепери.

Може би все пак не беше чак толкова неумела… Заключение, до което бе стигнала не само тя самата, но и мъжете от потискащо късия списък на партньорите, споделили леглото й.

Люк вдигна глава, прекъсвайки жарката прегръдка с невероятно усилие на волята.

— По-добре да тръгвам, докато все още мога да ходя — прегракнало рече той. — Ако остана още малко, няма да си тръгна до сутринта.

Тя осъзна, че той искаше да спрат. Какъв срам! Още малко, и тя щеше да го събори на пода.

Айрини се прокашля смутено. Цялото й лице пламтеше.

— Малко се поувлякохме, нали? Вероятно се дължи на адреналина от преживяното тази нощ. Четох някъде, че може да ти изиграе лоша шега. Става дума за първичния инстинкт за оцеляване, който се проявява, след като си бил на ръба на някаква катастрофа. Елементарната нужда да потърсиш опора в първоосновата на живота.

— Така ли? — Той бавно се усмихна. — Ти четеш подобни неща?

Сега вече наистина изгаряше от срам.

— Е, не може да се каже, че между нас съществува това, което всички биха нарекли интимна връзка. За бога, та ние почти не се познаваме.

— Забравяш за качественото прекарване на времето, която споменах по-рано.

Ставаше нещо нередно с центъра й на равновесие. Тялото й продължаваше да се накланя напред, жадувайки да се озове обратно в прегръдките му. За да заглуши това желание, тя се отпусна рязко върху тапицираната облегалка на дивана, кръстоса крак върху крак и направи геройско усилие да придобие хладен и сдържан вид. Та това беше само една целувка, за бога! Стегни се!

Опита се да си придаде леко отегчен вид и наклони глава, надявайки се по този начин да демонстрира спокойствие и самообладание.

— Мисля, че е по-добре да сменим темата, не си ли съгласен?

— Съгласен съм, ако наистина го желаеш.

— Така е най-добре. Сигурна съм, че утре сутринта и двамата ще се чувстваме малко неловко заради случилото се.

Люк погледна часовника си.

— Само за сведение — часът наближава пет сутринта, но аз не се чувствам никак неловко.

— Нуждаеш се от сън. И двамата се нуждаем.

— Съмнявам се, че ще мога да заспя — измърмори той с невероятно безгрижен тон. Запъти се към вратата. — Знаеш ли, сигурно после ще се мразя, задето съм го казал, но бих искал занапред да ми спестиш подобни среднощни изненади. Какво смяташ да правиш сега, след като къщата на Уеб вече се е превърнала в купчина димящи развалини?

Сякаш я поля с ледена вода.

— Не знам — призна тя. — Предполагам, че ще се опитам да разбера кого е наела Памела да се грижи за къщата в нейно отсъствие. Сигурна съм, че тя не я е чистила и подреждала сама. В крайна сметка още от дете е свикнала да има икономки. Съмнявам се, че е знаела как се управлява домакинство. Освен това не е прекарвала много време тук, в Дънслей. Трябва да е имало някой, който е наглеждал имота.

Той кимна, сякаш тя само бе потвърдила заключението, до което вече бе стигнал.

— Доколкото разбрах, нямаш намерение да се отказваш — отбеляза Люк.

— Не мога. Поне не още.

— Знам.

Той наистина разбира — помисли си младата жена. — Изпитва огромни съмнения в разумността на действията й, но я разбира.

— Ще се видим сутринта — рече Люк и отвори вратата. Отвън нахлу студеният нощен въздух. Излезе на терасата, после спря и се обърна. — Между другото, искаш ли да ти кажа нещо относно онази твоя теория за това как ние едва не се отдадохме на един страстен, първобитен секс, защото сме били под въздействието на адреналина и първичните си инстинкти за оцеляване и всички онези психарски дрънканици?

Тя изведнъж се вцепени.

— И какво ще ми кажеш?

— Що се отнася до мен, това са пълни глупости. Искам да правя секс с теб още от мига, в който те видях да стоиш на рецепцията и да удряш по сребърното звънче.

Излезе в нощта и затвори вратата, преди тя да успее да раздвижи мозъка си и да съумее да му отвърне.