Карл Май
Скиптър и чук (9)

9. ПОД ЧЕРВЕНИЯ ФЛАГ

Катомбо се бе изплъзнал благополучно към Розета. Средства имаше достатъчно на разположение за всичко необходимо за него и близките му. Той ги подслони на сигурно място и се отправи преоблечен към пристанището, в което лежаха на котва кораби от всякакви националности.

Между два тежки високобордни европееца почиваше стройна, построена с остър кил фелука^[1]. От нея тъкмо се отблъсна една лодка и докара на сушата двама мъже с вид на знатни турци или араби. Те се упътиха навътре в пристанищната част, докато матросът, който ги бе докарал, остана да седи в плавателния съд. Катомбо се поразмая още минута-две наоколо и пристъпи после към него.

— Салам’алейк!

— В’алейк! — отговори мъжът кисело.

Той носеше къси, широки шалвари, от които надничаха голите му прасци, избелял червен елек и вехт фес без пискюл, ала ножът и двата пищова, затъкнати в парцаливия пояс, бяха с отлична изработка.

— От оня кораб ли си? — попита Катомбо.

— Да.

— Той трябва да е превъзходен ветроход. Откъде идвате?

— Аллах бяриф. (Аллах знае.)

— Колко дълго ще останете тук на котва?

— Аллах бяриф. (Аллах знае.)

— И накъде отивате?

— Не чу ли, че това знае Аллах?

— Човече, ти ми харесваш!

— Ти на мен обаче не.

— Защо?

— Защото не знаеш колко е хубаво да оставиш езика си да почива.

— Зная го. Мълчанието е злато, но говоренето носи злато!

Той бръкна в джоба си и му подаде една жълтица. Морякът я грабна чевръсто и я прибра.

— Аз съм се излъгал. Ти много ми харесваш, защото Аллах ти е дал мъдрост и разум.

— Та откъде идвате?

— От Яфа.

— Накъде отивате?

— Към Тунис.

— Колко дълго ще останете тук?

— До утре.

— Аз също съм за Тунис. Ще поговоря с капитана ти. Той къде е?

— На борда.

— Можеш ли да ме закараш дотам?

— Ела!

— Кои бяха двамата мъже, които докара на сушата?

— Кормчията и майстора-платнар.

Катомбо кимна леко, предположението му бе потвърдено. Един кормчия и един майстор-платнар в такова пищно облекло! За какво изобщо се нуждаеше една фелука от майстор-платнар?

Лодката се отблъсна и пристана до кораба.

— Дай ми знак, когато поискаш да дойда да те взема! — рече гребецът и се върна на сушата. Вероятно трябваше да чака там двамата началници.

Катомбо се изкачи по спуснатата бордова стълбичка като мъж, който малко е пребивавал по море. На въпроса си горе бе упътен към каютата. Преди да влезе, той хвърли веднъж по палубата грижлив, изучаващ поглед.

Капитанът беше един шишкав мюсюлманин, който почиваше на килима си и пушеше наргиле. Пролича му, че не му бе приятно безпокойството и появата на един мъж, непринадлежащ към корабния екипаж.

— Кой си ти? — попита грубо.

— Мъж, който търси помощ — поясни Катомбо.

— За каква цел?

— Да се махна от тази страна.

— Искаш да се разкараш или трябва да се разкараш?

— Трябва.

— Машаллах, ти си откровен! Как се казваш?

— Аллах бяриф. (Аллах знае.)

— Аллах е велик, а твоят език е схванат. Не знаеш ли, че не бива да вземам мъж, дето не може да ми каже кой е?

— Зная, но въпреки това ти ще ме вземеш — мен, моята жена и детето ми.

— На борда не са ми притрябвали ни жени, ни деца.

— Знам, но мога да ти платя каквото поискаш.

Тези приказки, види се, не останаха без благоприятен ефект. Капитанът се замисли за известно време и после рече:

— Били ли сте някога вече по море?

— Често.

— Значи не се страхувате нито от вятъра, нито от дъжда?

— Не.

— Също не и от другите там неща?

— Кои имаш предвид?

— Например пиратите, от които в тези води има много.

— Не се страхуваме от тях.

— А-а, голяма ти е устата! Ами ако вземе, че дойде сега „Тигър“? Чувал ли си за него?

Катомбо се ухили.

— Твърде много. Той нищо няма да ни направи.

При тона, с който бяха изговорени тези думи, капитанът погледна внимателно нагоре към него.

— Защо мислиш така?

— Защото ти си точно тъй въоръжен, както той. И той е само една фелука, която, вярно, била досущ така отлично построена като твоята.

В очите на капитана проблесна своего рода разбирателство.

— Накъде искаш да идеш?

— Към Тунис или Алжир, може би ще ти го кажа по време на пътуването.

— Ще трябва много да платиш.

— Може би и нищо. Аз искам да се махна оттук, та дори и да се наложи да плавам със самия „Тигър“.

— Даваш ли петстотин риял абутера^[2]?

— Да.

— Слънцето на твоята страна май е станало твърде жежко за теб. Аз ще ви дам места. Ще излезем в морето утринта по времето на молитвата. Кога искаш да дойдеш на борда?

— Довечера, когато е тъмно.

— Носиш ли оръжия със себе си?

— Да. Те са по-добри от твоите тук.

— Машаллах! Ние ще се опознаем. Аллах да бъде с теб!

С това Катомбо беше освободен и намери при връщането си вечерта всичко готово за неговото приемане. Айша и Зулейка бяха подслонени в едно помещение, където екипажът нямаше да им додява, а на утринта сушата вече лежеше далеч зад фелуката, която се носеше с пълни платна на запад, доказвайки, че е превъзходен ветроход.

През пътуването новодошлият бе имал време да наблюдава протичането на всички събития на борда. Капитанът досега не се бе поинтересувал ни най-малко за кораба и беше останал в каютата, макар отплаването от пристанището всъщност да изискваше неговото присъствие на палубата. Катомбо реши, че капитанът може би беше притежател на кораба, но не и моряк, така че трябваше да разчита на своите хора. Вярно, кормчията се оказа мъж съвсем на място в професията си, а онзи, когото морякът бе окачествил като платнар, можеше съвсем спокойно да е капитан на фелуката. Той командваше плавателния съд по начин, от който си проличаваше в него опитният и дееспособен мъж. На Катомбо направи впечатление, че той не притежаваше чертите на ориенталец, те по-скоро сочеха северен произход. Същият бе случаят и с помощник-кормчията, който се намираше още в юношеската възраст и така приличаше на майстора-платнар, че навяваше предположение за тясно роднинство между двамата.

Платнарят беше стоял на задната палуба. Сега пристъпи към мачтата, на която се облагаше Катомбо. Много вероятно имаше намерение да му разправи някои небивалици.

— Как ти харесва при нас?

— Много добре, сиреч тук горе.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Долу в трюма би ми било твърде душно и тягостно. На мястото на капитана аз бих пуснал най-сетне хората да излязат на въздух.

Платнарят го погледна изненадано.

— Какви хора? Ти си шпионирал.

— Не, но аз съм морски човек, а един такъв обикновено може да отличи тигър от заек.

— Претендираш да си морски? Моряк?

— Това е второстепенен въпрос.

— А може би и главният. Откъде предположи, че имаме на борда повече човешко месо, отколкото искаме да се види?

— От конструкцията и такелажа на съда.

— И ако имаш право, какво би сторил?

— Нищо. Аз съм приет от вас като пасажер и знам точно какви задължения имаме едни спрямо други.

— Ами добре. Впрочем ние се отдалечихме достатъчно от, сушата и можем да си покажем боята.

Двете къси заповеди, които даде, бяха мигновено изпълнени. Издърпването на едно въже стигаше, за да се обърне огромният полумесец, намиращ се под шпира, от другата му страна се появи рисунката на пират, който размахваше бойна секира с десницата, а с левицата издигаше червения флаг, под него бе изписана с едри щрихи думата „Тигър“. По същото време се отвори един от предните люкове и от него изскочиха на палубата над двайсет добре въоръжени мъже, чиито черти на лицата показваха, че са школувани в един богат на битки живот.

— Чудесни юначаги! — похвали Катомбо. — Още преди да дойда на борда, знаех, че ще плавам с „Тигър“.

— Каква причина си имал? Искаш да станеш един от нас?

— Възможно.

— Или по-скоро сигурно. Ние не допускаме на борда някой, без той да стане наш. Твоята фигура се харесала на капитана и поради това той се е престорил, сякаш ти разрешава пътуването. Съветвам те да се помириш и доброволно да останеш при нас.

— Като какъв?

— Ще го нагодим според уменията ти. Какво място си заемал на последния си кораб?

Катомбо се ухили.

— Бях майстор-платнар.

— Майстор-платнар? На каква сила си служил?

— На султана.

— На кой кораб?

— „Али Хамед“.

— В такъв случай трябва да си храбър морски вълк. Как така се махна от него и се сдоби с жена и дете?

— Аз съм християнин и съм женен. Защо се оттеглих от турска служба, ще ти разправя някой друг път. Засега искам само да те уверя, че почтено напуснах „Али Хамед“.

— Надявам се. Ако пожелаеш да останеш при мен, това много ще ме радва. Бих имал едно временно място за теб. Моето момче трябва да излезе малко по света. Ще напусне „Тигър“ и ето как ти би могъл да станеш помощник-кормчия. Ако издържиш удовлетворително проверката ми, ще се издигнеш.

— Кой е синът ти?

— Онзи там до кормчията.

— Има ли „Тигър“ някое сигурно място, което може по всяко време неразпознат да акостира?

— Не.

— Ще остана при теб, но само при условие, че подириш едно такова място.

— Ще е трудно да се намери.

— Аз знам едно — един малък усамотен остров, създаден сякаш да направи невидима една фелука.

— Къде?

— Съвсем наблизо. Не е обозначен на никоя карта, но аз бих могъл точно да ти опиша местоположението му.

— Ела тогава в кабината ми, където държа картите си!

Те слязоха. Кабината беше едно малко помещение, не по-голямо от щурманската каюта на бойна фрегата, ала беше бляскаво подредена и съдържаше всевъзможни необходими за морското дело предмети, чиито отлични качества Катомбо веднага забеляза. Корабният платнар взе морските карти под ръка и накара Катомбо да потърси някоя, на която да отбележи с точка споменатия остров.

Още се занимаваха с това, когато един от моряците влезе.

— Какво има? — попита го платнарят.

— Север на изток платно на хоризонта.

— Идвам.

Като стъпиха на палубата, забелязаха в указаната посока една малка бяла точка. Платнарят посегна към далекогледа си и Катомбо също разпъна своя. След няколко мига физиономията му доби напрегнат израз.

— Какво е? — попита платнарят, който искаше да подложи на проверка способностите на запитания.

— Не е боен кораб — отвърна Катомбо.

— Виждаш много остро. Какво е тогава?

— Тримачтов, чудесен ветроход, както изглежда.

— Това ти още не можеш да различиш.

— О, напротив!

— В такъв случай или ти си по-опитен от мен, или тръбата ти е по-добра от моята. Съветваш ли да запазим курса си?

— Не. Корабът дори като търговски съд ни превъзхожда. Колко топа имаме?

— Долу четири и на палубата тези три.

— При това положение те съветвам да обърнеш на изток към юг, за да се отклоним в запада на сушата отсреща и пред това платно да опишем завой, който ще ни отведе в неговия изток, където ще имаме открито море.

— На акъл не ми идва.

— Защо?

— Защото не е нужно да се страхуваме от някакъв си там търговски съд. Дори да се касаеше за боен кораб, той нямаше да може да предприеме нищо спрямо нас, понеже при всички случаи ще гази по-дълбоко и много ще се пази да ни последва на запад, където лесно може да попадне на опасни плитчини.

— Прави каквото искаш — отвърна Катомбо, свивайки леко рамене.

Той се отправи бавно към помещението, в което бяха настанени Айша и Зулейка. „Тигър“ запази курса си. Чуждото платно се приближаваше все повече и скоро се оказа, че Катомбо бе имал право.

Това бе един дълъг тримачтов кораб със строен корпус и нито с флаг, нито с цвета на някой вимпел оповестяваше своята национална принадлежност.

Платнарят направи угрижена физиономия и нареди внезапно да се обърне директно север на запад. Катомбо долу в трюма нямаше как да не усети по килватера маневрата. Той се качи отново горе, проучи кръгозора и пристъпи после към платнаря.

— Виждаш ли, че не съм се заблудил? Защо искаш да се отклониш от него?

— Той не издига флага си и това естествено ми се струва подозрително. Този кораб има конструкция на фрегата и въпреки това клиперски такелаж, той е най-добрият ветроход, който някога съм виждал. Ако е добре попълнен с екипаж и само четири топа даже да има, не бихме могли да го нападнем.

— Ние не само не можем да го нападнем, ами сме направо изгубени.

— Я гледай, защо?

— Това е „Селим“, на когото никой друг кораб по света не прилича.

— „Селим“, корабът-чудо, който прочутият Нурван паша накарал да построят до подробности по негови собствени чертежи?

— И който се използва като куриерски или транспортен кораб в случаите, когато се изисква най-голяма бързина. Той носи четиринайсет от най-добрите оръдия, които винаги са маскирани, и има на борда си екипаж тъкмо колкото на бойна корвета.

— Откъде ги знаеш тия работи?

— Служил съм на него — отвърна Катомбо след кратко колебание.

— Ти? — попита другият удивено. — Като какъв?

— Като платнар. Нали вече ти го казах.

— Машаллах! Ако това е вярно, ти трябва да си дяволски полезен тип. Какво би сторил, за да му се изплъзнеш?

— На него да се изплъзнеш, е невъзможно. Да беше се вслушал преди малко в съвета ми!

— Ха! Той все пак няма да ни пипне! Аз ще се придържам толкова близо до брега, че изобщо няма да посмее да ни последва.

— Хм-м — ухили се Катомбо. — Това е безполезно начинание. Той няма по-дълбоко газене от нас, защото е шлеповидно построен, и освен това ще ни догони още преди да сме получили брега във видимостта си.

— Ти май добре познаваш тези ширини и „Селим“.

— Действително. Избирай! Имаш само две възможности: или се биеш с него и потъваш, или се предаваш безусловно, без преди туй да си подхванал бой.

— Кулл шеятин! (Всички дяволи!) Страшно изкъсо го сечеш! Ще се бия. Ти какво ще правиш? Може би ще поддържаш неутралитет?

— Ще се бия, ако не се намери преди туй някакъв друг изход.

— И какъв?

— Знам ли. Някоя дреболия, която човек изобщо не е отчел, често може да обърне затрудненото положение в благоприятно.

— Ти си куражлия и предпазлив същевременно, аз много добре бих могъл да те използвам. Като доброволец ли искаш да се биеш, или аз да ти отредя място?

— Предпочитам първото.

— Добре, навъртай се тогава край мен!

На тримачтовия трябваше вече да са забелязали, че фелуката опитва да се изплъзне. Последицата от това беше, че внезапно се разгърна цял облак от платна, под които корабът полетя с несравнима бързина. Той с всяка минута идваше все по-близо до „Тигър“, а слънцето още далеч не бе стигнало морската линия, така че пиратът се видя обходен и се насочи с един завой на изток, за да направи опит да отбягва до настъпването на нощта и после в мрака да се отскубне.

Само че това не му се удаде. „Солим“ също обърна и сега издигна турски флаг. По същото време отвори една от оръдейните амбразури, от които досега нищо не се бе различавало, и даде един халосен изстрел в знак, че „Тигър“ трябва да легне в дрейф.

Последният въпреки всичко не се подчини, напротив, допълнително опъна малките топ-платна, така че мачтите му буквално се огъваха под напора на ветрилата. Той сега се плъзгаше са такава бързина, че освен „Селим“ сигурно на никой друг кораб не би се удало да го настигне. Тримачтовият обаче идваше все по-близо и сега даде боен изстрел. Хората видяха ясно гюллето да танцува по вълните и малко преди щирборда на „Тигър“ да изчезва във водите.

Грохотът на изстрела има за последица, че капитанът излезе от своята каюта. Тлъстото му объркано лице беше мъртвешки бледо, а походката му — като на пиян. В треперещата си десница държеше ятаган, а в лявата ръка — запънат пищов. Дали бе в състояние да схване правилно положението, не можеше да се каже, ала той все пак вдигна ръка за заповед.

— Червеният флаг горе! — изломоти. — Отвори оръдейните люкове!

— Ще се вардим да го сторим! — рече платнарят. — С флага не можем да пратим на дъното оня там отсреща, а на един превъзхождащ съд човек не показва на часа кой е.

— Какво ще правиш сега! — попита Катомбо.

— Ще се държа толкова близо до страната му, че неговите гюллета да не могат нищо да ни сторят. Тогава пък той ще получи нашите от такава близост, че непременно трябва да иде на дъното.

— И заедно с него и ние.

— Как тъй?

— Той също има амбразури малко над ватерлинията.

— Не ги виждам.

— Маскирани са като нашите.

— И въпреки туй не мога да постъпя другояче, защото това е единственият път, който ни обещава някакъв успех.

— Капитанът дали ще се съгласи?

— Ха! Кой ще ти го пита. Той пак е пушил опиум и е напълно неспособен. Виж, свлякъл се е там и няма да стане, докато омаята не отмине.

В този миг отново проехтя топовен изстрел. Той беше толкова добре премерен, че разби фалшборда и разпиля по палубата множество дървени отломки. По същото време маскировките по оръдейните амбразури на „Селим“ бяха свалени и сега се оказа, че Катомбо бе имал право.

— Всички дяволи, мискинът добре стреля! — изруга платнарят. — Но след две минути ние ще бъдем борд до борд с него и тогава ще му покажем, че и на нас ни е останало някое и друго гюлле.

— Нищо няма да ни помогне. Ако не искаш да бъдем избесени на голямата рея, лягай в дрейф и се предай!

— Да се предам? Откачил ли си?

— Не, по-скоро добре знам какво те съветвам.

— Но не знаеш, че един пират предпочита да го потопят, отколкото да се предаде.

— И това го знам. Но ако позволиш да преговарям с онези отсреща, то нека ме наръгат, ако не ни пуснат необезпокоявано да отплаваме.

— Ти си перкулясал, а сега няма време за повече приказки. Потърси си някое място за сражаване или скриване, изцяло според хатъра ти!

Той се извърна. „Селим“ беше задминал „Тигър“ с няколко корабни дължини и още веднъж даде сигнала за обръщане в дрейф. Вместо да се подчини на повелята, фелуката се насочи остро към него, за да се озове под борда му. Командващият „Селим“ забеляза маневрата и опита да я предотврати. Неговият импозантен съд се залюля под отката от залпа на оръдията от цялата бордова ширина, които избълваха грохот насам и бяха така добре прицелени, че гюллетата изтрещяха в дървенията на фелуката, а картечът помете палубата по цялото й протежение. Снарядите и откъртените от тях мачтови отломъци причиниха ужасяващо опустошение. Този единствен миг се бе оказал достатъчен да избие или рани повечето от намиращите се на дека. На борда на „Селим“ прозвуча многогласен ликуващ крясък.

Един картечен куршум беше улучил и платнаря, той рухна мъртъв в нозете на Катомбо. Този нямаше време да се занимава с него. Скочи към флаговия пилон и издигна белия флаг. В този миг дойдоха горе онези, които се бяха намигали под палубата. Те видяха какво прави Катомбо, видяха убития платнар и лежащия в безсъзнание на дека тежкоранен капитан и се заблъскаха незабавно към флаговия щок.

— Какви ги вършиш, куче? — ревна един дълъг арабин, вдигайки ханджара. — Ти ще изкупиш предателството със смъртта си!

Катомбо погледна невъзмутимо към тях.

— Назад! — прогърмя той. — Инак всички сме изгубени. „Селим“ за пет минути ще ви накара да заплувате, ако не се предадете!

— А ако се предадем, ще бъдем избесени.

— Аз познавам „Селим“, неговия капитан и моряците му. Те няма да ви сторят нищо, мога да ви дам гаранция!

— Тогава ти вярваме. Нека кормчията поеме командването.

— Не, командването ще поема самият аз, ако наистина трябва да ви спася.

— Стори го тогава! Но си отбележи, че ще те пречукаме, ако не съумееш да удържиш обещанието си.

— Добре! Отивайте при брасовете! Сваляйте платната! Лягаме в дрейф.

Заповедите му се разнесоха звучно по палубата и бяха бързо изпълнени. Сега хората погледнаха все пак малко удивено към него, защото начинът, по който нареди да се смъкнат ветрилата за дрейф, беше толкова дързък, както никой преди него на „Тигър“ не се бе осмелил.

Гърмежите бяха разбудили и Айша. Тревогата я подтикна да излезе със Зулейка на палубата. Катомбо съгледа дълбоко забулената си жена и тъй като нямаше опасност от залп, махна й да отиде при него.

— Катомбо, ще ни убият ли, или ще ни пленят? — попита тя силно угрижена.

— Нито едно от двете, обична ми женичке!

— Кой е врагът? Не е ли това турският флаг?

— Да. Я погледни внимателно този кораб! Не го ли познаваш вече?

От чист страх тя още не беше огледала съда, сега обаче хвърли един по-остър поглед насреща.

— Възможно ли е! Твоят „Селим“?

— Да. А там горе стои капудан Масур бей, най-добрият ми ученик. Той ми е верен и предан и е толкова кадърен мъж, че новият капудан-паша му е оставил командването на „Селим“.

— А кой е офицерът, дето сега пристъпва към него?

Катомбо направи движение на силна изненада и сложи длан над очите, за да може по-добре да вижда.

— За Бога, това е той, самият той наистина!

— Кой?

— Капудан-пашата, който ме изтика, и на когото дължа жълтия кордон. Той е на борда на „Селим“. Следователно корабът трябва да има някое много важно плаване пред себе си.

— Тогава ние въпреки всичко сме изгубени.

— Не. Корабът е легнал в дрейф като нас и аз мога да разпозная всички мъже, които се намират на палубата. Всички те ще държат за мен, ако трябва да избират между мен и него. Внимавай, решителният миг вече наближава.

Двата кораба се полюляваха един срещу друг по вълните. От „Селим“ бе спусната голямата лодка и попълнена с въоръжени до зъби мъже. Тя се отблъсна и след няколко минути пристана до фелуката. Командваше я първият лейтенант.

Той се изкачи пъргаво с хората си на борда. Те спряха с готови за стрелба оръжия, докато той се отправи веднага към кърмата, където Катомбо го чакаше със спусната капуцина.

— Ти ли си водителят на този кораб?

— Сега да.

— Кой кораб?

Той вече беше видял картината и името при шевена, ала въпреки това трябваше да зададе предписания въпрос.

— „Тигър“.

— Откъде?

— Отвред.

— А-ха! От какъв характер плавателен съд?

— Пират! — отвърна спокойно Катомбо.

— Ти притежаваш много кураж, за да ми го признаеш веднага. Защо не легна в дрейф, когато те подканихме да го сториш?

— Щях да легна незабавно, ала аз не бях този, който бе приканен.

— Ами кой?

— Корабният платнар тук и капитанът там. Единият е мъртъв, а другият ще умре още днес, както изглежда.

— А ти какъв си на кораба?

— Бях само пътник с жената и детето си.

— Ха! И въпреки това си получил командването, макар кормчията още да стои там на мястото си? Твоите думи са лъжа, защото на един пасажер никога не бива предавано командването, толкова по-малко в положението, в което се намирате вие.

— Аз говоря истината и ти казвам даже че ще поема командването и над „Селим“.

— Я киллет ел ’акъл! (Каква глупост!) Аллах ти е отнел мозъка или пък искаш да се правиш на шашав, за да не бъдеш убит. Аз обаче ти казвам, че всички вие ще бъдете обесени, както е вярно…

— Както е вярно, че се казваш Моаб Бен Осман, нали?

— Как, ти знаеш името ми? Как е твоето?

— Кажи го ти самият!

При тези думи Катомбо отметна капуцината назад. Лейтенантът го погледна в откритото сега лице и отскочи шокирано назад.

— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) Той взема живота и кара мъртвите отново да възкръсват.

— Значи все още ме помниш?

Лейтенантът се поклони почти доземи и улови ръката на питащия, за да я целуне.

— Господарю мой и благодетелю! Ти значи не си умрял?

— Жив съм, както виждаш. И сега може би вече вярваш, че не съм те излъгал?

— Господарю, вярвам го.

— Какво щеше да правиш с нас?

— Щях да отведа всички ви на борда на „Селим“, а „Тигър“ да попълня временно с мои хора.

— А какво ще правиш сега?

— Каквото ми заповядаш, господарю.

— В такъв случай мога да разчитам на теб?

— На мен и моите мъже, дето стоят там.

— Как са настроени другите на борда на кораба ви?

— Точно като нас.

— Не обичате новия капудан-пеша?

— Не. Аллах не е сложил в сърцето му дара на благостта, той е жесток и ние сме на мнение, че някой ден ще умре от неестествена смърт.

— Сеща ли се капудан Масур бей още за мен?

— Сеща се и те обича както преди. „Солим“ е твое собствено дело. Ти го екипира по свое благоволение все с мъже, които ти дължат щастието си. Те скърбяха, когато получиха хабера за твоята смърт, скърцаха зъби, когато твоят приемник се отнасяше с тях като роби и гяури, а сега ще възликуват, когато чуят, че си още жив и искаш да идеш при тях на борда.

— Но капудан-паша няма да ликува. Той ми отне с шмекерия милостта на повелителя и даже докара нещата толкова далеч, че аз получих копринения шнур.

— Машаллах! Тогава постъпи с него както ти е угодно! Ние ще държим за теб.

— Защо се намира той на борда на „Селим“?

— Не зная.

— Накъде ви води плаването?

— И това не зная, защото той държи всичко в тайна.

— Ще го узнаем. Кой ще поеме командването над твоите хора от лодката?

— Ти, господарю.

— В такъв случай го оставям на теб. Да, ще ти предам и нещо повече, защото знам, че мога да ти се доверя напълно.

— В името всички небеса на Мохамед, можеш.

— Чуй тогава какво ще ти кажа. Сега ще греба сам до „Селим“. Намеря ли приятели, то добре, намеря ли обаче врагове, скачам от борда и плувам обратно към „Тигър“. Ти как ще постъпиш в последния случай?

— Оставам при теб и ставам пират.

— А знаеш ли, че при това положение ще жертваш всичко заради мен?

— Нищо няма да жертвам, защото всичко, което имам и което съм, го дължа на теб.

— Холан, разпредели тогава хората си и нареди да спуснат малката лодка.

Заповедта беше изпълнена. Разтревожената Айша не искаше да пусне съпруга си. Той си даде всички усилия да я успокои, съпроводи я до нейното помещение и слезе после в лодката, в която сам загреба към „Селим“.

Офицерите и матросите на борда му се учудиха немалко, да видят вместо очакваните пленници на борда да се качва само един-единствен мъж, мъж, на когото нито даже чертите на лицето можеха да различат, защото то бе почти изцяло забулено от капуцината.

Един боцман го отведе до високия квартердек, където капитанът стоеше до капудан-паша, приемника и врага на Катомбо.

Когато този видя закачуления да идва, рече на капитана:

— Тая работа е толкова странна, че аз самият ще водя преговорите.

Капитанът се поклони в знак на съгласие. Катомбо сега приближи и спря в горд стоеж пред пашата, като поздрави само капитана със спускане на десница. Всички офицери с изключение на дежурния по палуба пристъпиха насам.

— Саллим я келб! (Поздрави, куче!) — прогърмя пашата.

— Аз поздравих! — прозвуча гордият отговор.

— Този, но не мен и другите!

— В такъв случай поздравявам другите, но теб — не!

Капудан-паша го изгледа кажи-речи сащисан от тая нечувана дързост.

— Я го виж, защо?

— Длъжен съм да поздравя само офицерите на кораба, на който стъпвам, иначе никой друг.

— Значи не знаеш кой съм?

— Аз те познавам.

— И въпреки това ми отказваш смирението, което чакалът дължи на лъва?

— Ти не си лъв, а пъзлива хиена, която се гои само с трупове. Но сегиз-тогиз мъртвите се пробуждат, за да удушат грабителите на трупове.

— Куче, какво си позволяваш! Ти си един пират и ще умреш заедно с другите, но твоята смърт ще бъде стократна, по-бавна и по-ужасна от тяхната. Какво носиш и защо идваш сам на борда?

— Нося отмъщение и наказание, а идвам сам, защото не се боя от никого.

— Също и от мен? — попита пашата с ухилване, наподобяващо озъбването на пантера.

— От теб още по-малко отколкото от всеки друг, защото ти си един изкуфял карпуз, който хлапето джурка в ръце.

Тогава пашата изтегли сабята.

— Долу в прахта, инак в следната секунда ще ти взема главата и живота!

— За тая цел се иска някой къде-къде по-различен от теб — прозвуча презрително насреща му.

По същото време Катомбо отметна капуцината назад, така че лицето му ясно можеше да се види, и измъкна сабята си. Капудан-паша отскочи стреснато.

— Нурван паша!

— Да, Нурван паша съм аз! Нурван паша се появи на своя чудесен „Солим“, за да поздрави своите доблестни люде и освободи тях и империята от един предател, който ги третира като кучета и дължи своя ранг единствено на измяна, интриги и лъжи.

Пашата вече се бе окопитил.

— Хванете го и вържете! — повели той. Катомбо се отправи към офицерите.

— Ще го послушате ли, ще плените ли вашия най-добър приятел, вашия баща и благодетел?

Едничкият поглед, който те размениха помежду си, беше достатъчен за пълно разбирателство. Офицерите извадиха оръжията си и пристъпиха до страната на Катомбо.

— Виждаш каква стойност има твоята дума! Ти рече, щял съм да умра от стократна смърт. Аз обаче нямам като теб сърцето на пантера, твоята смърт ще бъде бърза и безболезнена.

Тогава сабята на пашата проблесна за ужасен удар.

— Умри, куче! А после идвате наред и вие другите!

Сабята процепи само въздуха и в същия миг излетя от ръката му през борда. Катомбо беше парирал изкусно удара.

— Почакай още малко, докато приключа разговора си с теб! Ти ми опетни честта и заграби службата, на твоето влияние дължа изпратения ми от султана копринен кордон. Само че аз не го зачетох. На пратеника ти взех главата, а хадифът очаква смъртта, която дълбае вътрешностите му. И каквото сторих на твоя пратеник, ще постигне и теб. Убиец и изменник, пътувай за пъкъла!

Досущ както бе постъпил с Фесар Ахмед, той улови ръката на пашата, дръпна го в кръг около себе си и размаха острата стомана… една бързолетна светкавица и главата на пашата се търкулна.

Тогава капитанът пристъпи към него.

— Ла иллаха илла ’ллах (Бог е Аллах), а неговият съд е справедлив. Бъди добре дошъл, о, господарю, и постъпи с нас според твоето благоволение!

Катомбо подаде на него и всички ръка.

— Привет, Масур бей! Аз познавам твоята вярност и знам, че мога да разчитам на теб. Привет и на другите! Ще ме признаете ли отново за ваш предводител?

— Признаваме те! — викнаха дружно те.

— Но знаете ли също, че ви очаква смърт, ако султанът се научи за това деяние?

— Господарю, знаем го, но не се страхуваме — отвърна капитанът. — Ти си мъдър и храбър, ние ти предоставяме „Селим“ ведно с нашите съдби и бъдеще.

— Благодаря ви! Никой няма да узнае какво се е случило днес. „Селим“ ще изчезне, и ще се появи на бял свят едва когато Нурван паша стана отново капудан-паша. И тогава аз ще си спомня за вашата вярност и ще ви се отблагодаря. А до онези дни ще ви водя натам, където има битка и победа, за да направя от вас мъже и герои за времената, през които ще бъдат необходими такива. Зашийте мъртвеца в чувал и го спуснете зад борда. Неговата каюта вземам за себе си и преди мен никой не бива да стъпва в нея.

Вестта, че Нурван паша е дошъл на борда и поел командването, предизвика голямо ликуване и сред останалия екипаж и всички ръце се задвижиха с удвоена бързина, когато капитанът заповяда да се издигнат всички флагове и вимпели и корабът да се постави в негова чест в параден вид.

Междувременно Катомбо гребеше към борда на „Тигър“, за да отведе на „Селим“ жената и детето си. Въпреки предварителното му успокоение тя бе брала голям страх по него. Той можеше веднага да отиде при нея, без да се налага първо да дава информация на старши лейтенанта, тъй като този и бездруго бе видял и чул каква радост бе предизвикала появата на бившия капудан-паша на „Селим“. След като разказа на Айша всичко накратко, той предприе едно внимателно проучване на товара на „Тигър“, фелуката приютяваше голямо богатство от пари и стоки и всъщност той сега имаше правото и властта да присвои всичко. Но вместо да го стори, нареди кормчията и сина на загиналия майстор-платнар да дойдат при него. Двамата не знаеха кого имат пред себе си.

— Кому принадлежи сега по ваше мнение корабът? — попита ги.

— Той принадлежи на „Селим“ — отговори кормчията мрачно. — Какво ще стане сега с нас и що за ликуване беше онова там отсреща?

— Преди малко аз ви се заклех, че няма да ви бъде сторено нищо, а аз имам навика да удържам думата си. „Тигър“ принадлежи на капитана и ще съпроводи „Солим“ като плячка. Товарът обаче ще остане ваша собственост. Старши лейтенантът, който е тук на борда, ще ви отведе до най-близкото пристанище. Разпределете си после благата по ваше усмотрение, но побързайте, та да не се налага „Селим“ да чака прекалено дълго фелуката!

Двамата мъже бяха изненадани от тази великодушна постъпка и изразиха благодарността си с възторжени слова.

— Корабните документи в каютата ли са? — попита той после.

— Да — отвърна синът на платнаря. — Ние имаме различни документи за различни случаи и тъй като ти се отнесе великодушно с нас, ще ги имаш всичките. Ела с мен долу!

Той го последва. В малкото помещение, в което Катомбо беше говорил с капитана, младият мъж нави килима на руло.

— Тук е тайното скривалище, съдържащо всичко, което властите не е необходимо да знаят. Татко е мъртъв. Аз самият отдавна се каня да поема по друго плаване и не се нуждая от документите, които са скрити тук. Те са твои!

Той избута част от пода и стената и на бял свят се появи една кухина, която освен няколкото пълни кесии, съдържаше и пет-шест пакета документи.

— Парите са ваши — рече Катомбо. — Аз вземам документите.

Той ги прибра и отиде после на палубата, за да осведоми старши лейтенанта за отношението си спрямо фелуката и нейния екипаж. След това нареди да го откарат заедно с жена му и детето на „Селим“, а „Тигър“ издигна платна и се насочи към най-близкия бряг…