Карл Май
Скиптър и чук (2)

2. ГОСПОДАРСКО ПРАВО

Когато Катомбо дойде след дълго време на себе си, почувства ръцете си вързани. Къде беше? Без съмнение във властта на графа, неговия съперник. Мястото, където се намираше, не можеше, наистина, да определи. Само едно смяташе че разпознава — вече не беше в хижичката, а лежеше в някакво малко избоподобно помещение. Поиска да се изправи, за да изследва затвора си, ала не му се удаде, тъй като кръвообращението на тялото му бе спряло вследствие здравите върви, а и главата още го болеше от ударите. След няколко напразни опита остана да лежи в пълно безразличие и полека-лека потъна в дълбок, благотворен сън.

При събуждането му бе невъзможно да определи колко дълго е спал. Дълго, много дълго обаче трябва да е било, защото се чувстваше напълно укрепнал. Болката в главата беше изчезнала, само вървите на ръцете му причиняваха едно непоносимо страдание.

Той се надигна. Дълбок мрак цареше в помещението. Мракът на нощта ли беше това, или затворът нямаше прозорец? Не можеше да различи и заопипва стените околовръст. Додето достигаше фигурата му, чувстваше само студени, влажни зидове, чието единствено прекъсване представляваше вратата.

Още бе зает с изследването на килията, когато долови отвън стъпки. Издрънчаха резета, вратата се отвори и към него нахлу ярка светлина. Сега забеляза ясно, че затворът му не притежава прозорец, не се виждаше ни едно-единствено отверстие, през което въздух и дневна светлина да намерят достъп.

И мъжа разпозна той, който пристъпи със затуления фенер и придърпа после грижливо вратата към касата — беше граф фон Хоенег.

— Добра вечер! — прозвуча проточено и подигравателно. И когато затворникът повдигна учудено поглед при това заговаряне, графът продължи: — Да-а, вече е отново вечер. Аз бях на три пъти тука, ама ти не можеше да говориш, защото така къртеше, сякаш ведно с двата леки удара си получил цяла аптека пълна с опиум. А сега какво ще каже гордият хитано за отличното жилище, което съм му предоставил?

— Мерзавец!

Това бе само една дума, ала в нея се съдържаше цял един свят с презрение.

— Хубаво! Аз ще ти туря една сурдинка на устата, та езикът ти да не се разхожда прекалено много. Ти си във властта на граф Фон Хоенег, който е свикнал на съвсем друг тон от твоя.

— Мерзавец! — прозвуча неустрашимо отново. — Снеми ми само за миг вървите и ще ти покажа как един почтен циганин постъпва с негодяй като тебе!

— Не си давай труда да ме докараш до гняв, защото всичките ти усилия са безполезни. Аз идвам само да ти известя присъдата. Красивото момиче Лилга трябва да стане единствено мое, ти обаче ми се пречкаш на пътя и поради това ще ти издействам подслон, където няма да можеш да ми досаждаш. Аз може би един ден щях да те освободя, ала ти опита да ме поругаеш и ето защо никога няма да напуснеш това място.

— Мислиш, че ще те умолявам за милост? Аз изисквам само правосъдие и ще го имам!

— Правосъдие? Ами да де, защото аз съм върховната власт в тази къща, а тя е свикнала да отсъжда по-бързо и справедливо от всяка друга служебна инстанция. Ти се провини в опит за убийство спрямо мен и би трябвало всъщност да умреш, но аз те помилвам в доживотно запиране в тая тъмница. Ама бъди спокоен, то няма да продължи дълго. Аз ще се погрижа за това.

— Ти нямаш право нито да осъждаш, нито да помилваш. Аз изисквам правомерен съдия, пред когото трябва да застанеш и ти, защото ти също си провинен в опит за убийство спрямо мен и на това отгоре в отвличане.

Графът се изхили.

— Твоят единствен съдия стои пред теб, а той ти обещава да издаде една справедлива присъда. Лилга ще вземе решение да се премести при мен и ще стане моя жена, другите ще трябва да се разкарат и сигурно ще са ми благодарни за тая заповед, защото обичат свободата. За да могат напълно и изцяло да й се насладят, ще им запретя изобщо да се весват някога повече по тези места.

— Мерзавец! — извика Катомбо за трети път. Той направи напразно усилие да разкъса вървите си и изпълнен с ярост, блъсна после графа. Онзи залитна назад и се удари силно в зида. Едва не изтърва фенера. Остави го на земята и сграбчи безпомощния циганин.

— Куче, ще ти отнема възможността да хапеш! Ще бъдеш трикратно омотан с върви и…

Спря по средата на словото. Циганинът беше опитал да измъкне уловената от него ръка и при това дупката на ръкава му стана по-голяма. През нея графът съгледа сега онази странна татуировка. Той пусна Катомбо и отстъпи шокиран назад.

— Човече, кой си ти?

Този възглас му се изплъзна неволно. Катомбо не можа да си обясни чудноватия въпрос; погледна го изненадано и не отговори.

— Кой си, попитах! — повтори Хоенег заповеднически. — Ти не се казваш Катомбо и не си циганин!

— Ах! Кой ти го каза?

Графът се съвзе от изненадата си и запита с привидно равнодушие:

— Ваджината майка ли ти е?

— Да.

— Истинската ти?

— По кой начин да не е? Впрочем за такива неща аз никому не съм длъжен да дадем отчет. Оттук нататък повече няма какво да кажа, освен че искам свободата си или някой редовен съдия.

— Добре, тогава ние свършихме.

Хоенег грабна фенера и напусна килията. После залости вратата с двете резета и изкачи няколкото стъпала до мястото, където стълбището се разделяше. Към едната страна се стигаше до портата, през която бе домъкнат Катомбо, а от другата се отиваше до вътрешния приземен етаж на замъка. Пристигнал тук, графът духна фенера, изкачи широките мраморни стъпала и замислен навести работната си стая. Там остави фенера.

След това отиде в библиотеката, която бе ярко осветена, и дълго време прелиства стари, пожълтели книжа. Прочете внимателно два-три пъти няколко документа и после ги заключи така грижливо, като че от тях зависеше нещо изключително важно.

През нощта не можа да намери покой, а се мяташе в постелята насам-натам, докато стана ден. Надигна се бързо и много скоро напусна града.

Пътят му го отведе до бранището в гората, където завари циганите силно угрижени от липсата на Катомбо. Ваджината беше първата, която го съгледа. Тя веднага използва случая да изложи тъжбата си.

— Ох, височайши господарю, опечаление се настани при хитаните и тревога при децата на моя народ. Не сте ли видял сина ми Катомбо?

— Не. Каква е работата с него?

— Изчезна, от вчера напусна бивака и никой не е открил следа от него. Лесът не приютява диви животни, които биха могли да го разкъсат, а пък и той на никого не е доверил, че се кани драговолно да ни напусне. Сигурно го е сполетяло някакво нещастие.

— Какво ще му се е случило? Каравей пристъпи по-близо.

— Какво му се е случило, ние не знаем — рече с мрачни очи, — но аз познавам неговия враг, единствения, който имаше, и на когото неговото изчезване трябва много да е залегнало на сърцето. Горко му, ако има пръст в тая работа!

— Кого имаш предвид, момче? Обади ми го! Аз съм ваш приятел и ще ви предложа всяка помощ и подкрепа.

— Тъкмо на вас не е нужно да го назовавам. Но децата на боанжарите имат зорки очи, ловки ръце и памет, която не забравя нито доброто, нито злото деяние. Или Катомбо ще е тази вечер отново при нас, или ще се подготвим за отмъщение!

— Стори го, драги мой, само огледай внимателно мъжа, срещу когото възнамеряваш да насочиш отмъщението си. Впрочем тези неща не ме засягат. Аз идвам по една друга работа и имам да говоря с важда и ваджината.

Той махна на двамата старци и закрачи от лагера навътре в леса.

Те го последваха и не забелязаха, че след тях Каравей също напусна мястото. Отдалечил се достатъчно, графът спря и се обърна назад към двамата.

— Имам да ви поставя няколко въпроса. От истинността на отговорите ви зависи вашето щастие или нещастие.

— Говорете, господарю! — помоли старата. — Ще ви кажем всичко, което желаете.

— Кои са бащата и майката на тоя Катомбо?

— Аз съм бащата — отговори важда.

— А аз майката — допълни ваджината.

— Действително ли твърдите да сте истинските родители? Та на човека си му личи, че не е циганин.

Двамата старци си хвърлиха един поглед на разбирателство. После ваджината отвърна:

— Той е циганин, господарю, и мой обичен син.

— Къде си го родила?

— Далеч на юг на един остров, дето го наричат Сицилия.

— И кой беше баща му?

— Този тук, моят мъж.

— Лъжеш!

— Бихте ли могъл да ми докажете, че говоря неистина?

— Мога и за тая цел ще ви разкажа накратко една история. Не сте ли чували вече по-рано името Хоенег?

— Как бихме могли?

— Значи никога преди не сте били в тази страна?

— Нивга.

— Хм-м. Имало един граф фон Хоенег, който бил увлечен от чара на една циганка, както аз сега от красотата на Лилга. Тя напуснала своето племе и поискала да се омъжи за него. Когато той не се съгласил, върнала се обратно при своите. Графът се оженил, неговата съпруга го дарила със син, който един ден, броял едвам единайсет месеца, изчезнал безследно. Никога не се чуло нищо за момчето, ала графът узнал, че въпросния ден наблизо се навъртали хитани. Някакъв мъж видял една циганка да се задава от графската градина с вързоп в ръцете и когато отминала, чул даже приглушения глас на дете, поради което приел, че жената е носела дете. Знаете ли коя е била тази жена? Бившата възлюбена на графа, която искала да му отмъсти с похищението на детето!

— Едно такова твърдение се нуждае от доказателства, височайши господарю.

— Те са налице, и то толкова ясни и категорични, че аз дори мога да назова името и настоящото местопребиваване на извършителката.

— Хората злословят по адрес на хитаните толкова много неща, които все пак са си само лъжа.

— Аз обаче казвам истината. Ти си била тази жена, а отвлеченото дете до вчера се намираше при вас!

Той я погледна заплашително в лицето. Тя, изглежда, ни най-малко не се уплаши и отвърна спокойно:

— Искате да си направите шега с двама бедни, стари хора, господарю?

— Шега? Аз говоря сериозно и работата може да ви струва главите. Графът, за когото ви разправих, бил накарал да татуират на ръката на детето фамилния герб, както било обичай от прастари времена. По този знак хората ще разпознаят отвлечения. Може би в момента той се намира при съдията, който ще разследва нещата. Вие няма да напускате бранището нито за миг и ще бъдете пленници на горските служители до по-нататъшните ми разпореждания.

Той понечи да се отдалечи.

Тогава старата го улови за ръката и го задържа.

— Останете, господарю! Искам да ви кажа, че Катомбо не ни е истински син. Ние го намерихме полумъртъв в гората и го взехме при нас, за да не умре от глад.

— Къде беше това?

— Тук.

— Значи познавахте граф фон Хоенег, моят покоен баща?

— Да — призна тя, като въпреки смирения й тон в очите й проблесна нещо, нямащо нищо общо със смирението.

— Катомбо е неговият син?

— Как мога да знам това, господарю?

— Чуй, старо, искам да ти кажа, че аз тук не провеждам официален разпит, а настоявам под печата на най-голямо мълчание за най-поверителни сведения! На мен не може да ми е безразлично дали имам, или нямам жив брат, който би могъл да ме ограничи в моето наследство и моите права. Виждате, че съм откровен. Само искам да имам яснота. Ако направите едно искрено признание, няма да ви се случи нищо и по-скоро можете да очаквате възнаграждение отколкото наказание.

Двамата се спогледаха и очите им казаха, че са се разбрали.

— Господарю, ще ни пуснете ли свободно да си идем, ако ви кажем истината?

— Да.

— Ще имате ли добрината да се закълнете?

— Заклевам се.

— Къде се намира Катомбо, господарю?

— При мен, значи на сигурност!

— Нали няма да му причините страдание?

— Не.

— Ще дойде ли той отново при нас?

— Да, ако поиска. Но като не иска, не мога да го принудя.

— Тогава ще ви кажа, Катомбо е вашият първороден брат. От вас зависи дали хората ще го узнаят, или не.

Графът бръкна в джоба си, извади една кесия и им я поднесе.

— Ето, вземете! Никой няма да ви прогони от резервата. Останете тук, докато ви е угодно! Не забравяйте обаче че научи ли някой, че сте отвлекли един граф фон Хоенег, това ще означава вашата гибел!

Доволен от резултата на разговора, той се извърна. Двамата старци се върнаха обратно в лагера, където ваджината веднага даде знак на дъщеря си Лилга.

— Знаеш ли къде е Катомбо?

— Не.

— При графа!

— При графа? Как се е озовал при него?

— Не зная, но го заплашва опасност. Мисля, че графът се тъкми да го ликвидира.

— Защо?

— Защото той е твой годеник, и защото… но това е една тайна, която само важда бива да знае. Ти можеш да спасиш Катомбо.

— Как?

— Чрез графа. Когато този мъж се появи първия път при нас, аз ти казах, че някога обичах неговия баща. Той ме отблъсна и любовта на сина ще бъде моето отмъщение. Тази любов е също инструментът, с който можеш да спасиш Катомбо или да отмъстиш. Някои неща ти още не ги разбираш, но ще дойде времето, когато всичко ще лежи ясно пред очите ти. Придай си вид, все едно го обичаш!

— Ами Катомбо, който ми е годеник?

— Известно време той ще ревнува, но после ще прости. За хитаното висшето благо е отмъщението, а твоята нежност трябва да ми разчисти пътя към разплатата. Графът те обича, но както пеперудата обича цветето — изпръхва от едно на друго, когато е вкусила предишното. Ето защо си пази сърцето, ала карай неговата любов да избуява, като бъдеш любезна с него, отказвай му обаче всичко, което една годеница не бива да позволява другиму. Знам, че той още не си е тръгнал, а по-скоро е останал в бранището, за да те срещне. Иди и опитай да се видиш с него, а после го подпитай за Катомбо, та да разберем какво възнамерява да прави с него.

Лилга се подчини с една лека въздишка. Тя трябваше да бъде инструмент на отмъщението. Чувстваше, че играта се е превърнала в сериозност. Не й беше необходимо да лицемери любов към графа, не, тя действително го обичаше с цялата жар на своето диво сърце. Високопоставеният, горд мъж я беше омагьосал със своето уверено, внушаващо уважение държане, а любовта, която изпитваше към нея, я правеше толкова блажена, както влечението на Катомбо никога не бе съумявало да го стори.

Тя тръгна да го потърси. Както очакваше, откри го на мястото, което вече на няколко пъти им бе служило за срещи.

— Лилга, вече се опасявах, че няма да дойдеш.

— Чакал ли си ме поне веднъж напразно?

— Не. Зная, че ме обичаш, а любовта е акуратна заповедница. Но защо не изпълняваш най-голямото желание, което имам?

— Да дойда в твоя дом? Ваджината не разрешава да отивам в града, където хората са толкова чужди, толкова надменни и толкова зли.

— Аз също ли съм зъл и чужд за теб?

— Не.

— Защо тогава не идваш при мен?

— Ни бива, трябва да се измъкна през нощта и въпреки това пак бих била забелязана от Катомбо.

— Катомбо? Струва ми се, той е изчезнал?

— Той е при теб.

— Кой ти го каза?

— Ваджината. Защо си го запрял?

— Не съм го запрял аз, а съдията.

— Съдията? Какво е престъпил Катомбо?

— Много, твърде много. Неговото вчерашно нападение аз му простих заради теб, ала той после дойде в града, прокрадна се в моето жилище и поиска коварно да ме убие. Беше спипан и сега ще трябва да изкупи със смъртта своята безочлива дързост!

— Това не е възможно. Катомбо още никому не е сторил зло, не е бил той този, който е поискал да те убие.

— Той беше, никой друг. Впрочем не поиска ли вчера да ме убие?

— Ти го беше предизвикал. Прости му и го освободи!

— Това сега вече не е в моя власт.

— И все пак ти можеш. След херцога ти си най-могъщият и властен мъж в цялата страна и каквато е волята ти, това става.

— Трябва ли да спася един човек, когото целуваш?

— Той ми е брат. Но аз повече няма да го целувам. Освободи го!

— Ако аз го бях заловил, то лесно можех да го сторя. Само че той се намира в ръцете на съдията и има толкова много свидетели на опита за убийство, че почти е невъзможно да се потули деянието.

— Ти казваш, че ме обичаш? — заумилква се тя.

— Да.

— А не искаш да ми изпълниш тази молба? Искаш да убиеш моя брат? Върви си, твоята любов не е истинска!

— Тогава и твоята не е. Ти изискваш от мен нещо, което никоя друга не би се осмелила да поиска, а пък отказваш да удовлетвориш малкото ми желание да дойдеш веднъж в замъка.

— Повели ми и ще се подчиня. Само освободи Катомбо!

— Наистина ли? Ще дойдеш ли? Тази вечер?

— Да! Но няма да мога да намеря пътя и жилището ти.

— Ще дам заповед да не заключват резервата. Точно един час преди полунощ на шосето, което води за Фюрстенберг, ще се намира една карета. Необходимо е само да кажеш на кочияша думата „важда“ и той ще те докара при мен. Няма да говори с теб и ти също ще му кажеш единствено тази дума, защото никой не бива да знае къде си пребивавала.

Още дълго седяха те заедно. После той напусна тайно резервата, а Лилга се върна обратно при своите. Ваджината веднага й даде знак да отиде при нея.

— Срещна ли го? — попита я напрегнато.

— Досега бях при него.

— Попита ли го за Катомбо?

— Да. Катомбо е запрян.

— Къде?

— Не зная. Той е отишъл в жилището на графа, за да го убие. Заловили са го и сега трябва да умре.

Сбръчканите черти на старицата се свъсиха.

— Не вярвай нито дума от всичките приказки на тоя излъскан мъж! Той иска да погуби Катомбо по една причина, която не ти е известна, но все някога ще научиш.

— Той няма да го погуби, той ще го освободи.

— Така ли каза? Не му се доверявай! Той е лъжец и измамник като своя баща. Опитай да узнаеш в какъв затвор се намира Катомбо! Ние трябва да го спасим.

— Той ще го спаси, той ми обеща.

Чертите на старата станаха още по-мрачни.

— Ако ти го е обещал, то и ти трябва да си му направила насрещно обещание.

Лилга сведе смутено поглед.

— Да — прошушна най-сетне. Знаеше, че много трудно може да убегне на ваджината.

— Какво поиска той от теб?

— Да говоря тази вечер тук в гората с него.

— Лъжеш! Това е твърде малко възнаграждение за свободата на Катомбо. Той може да се срещне с теб в гората и без такава жертва. Искаш да измамиш майка си, която същевременно е твоя ваджина? Мислиш, очите ми са помътнели, а духът ми е станал тъмен? Аз виждам и отгатвам онова, което искаш да скриеш от мен. Ти трябва днес да го посетиш в жилището му! Отговаряй!

— Да.

— И му го обеща?

— Да.

Старата гледа известно време безмълвно и замислено пред себе си. После рече:

— Чуй какво ще ти кажа! Ти трябваше със студено сърце да събудиш любовта в неговите гърди. Огъня ти си събудила, но сърцето ти не е останало студено, а пламти със същата жарава като неговото. Това ти искаше да премълчиш и да измамиш твоята ваджина. За наказание ще погубиш този човек, който за теб стои по-високо от моите заповеди. Днес ще отидеш при него и ако той после не те пусне, ние ще дойдем и ще те изискаме обратно. Но не допускай някой нещо да забележи!

Тя се извърна и сега Лилга разчиташе вече само на себе си. Потънала в дълбоки, безплодни размишления, тя се скита целия ден из леса, докато стана нощ и наближи часът, за който графът й бе отредил да отиде. Тя облече сега най-хубавата си премяна и се измъкна, наблюдавана само от ваджината, навън към шосето, на което след къса разходка действително видя да спира една карета. Кочияшът й помогна при качването, след като бе изрекла паролата, и подкара бързо към града. Палатът на Хоенег се намираше от другата страна на протичащата през Фюрстенберг река Олер и Лилга трябваше да се прехвърли с лодка. Графът я чакаше до едно външно стълбище, което водеше в градината.

— Ти можеш да си вървиш! — повели той на слугата и онзи мълком се отдалечи.

Хоенег пристъпи сега с Лилга до един прозорец странично от стълбището, който беше вече отворен, и се вмъкна през него, тя се поколеба.

— Влизай, без да се притесняваш — прошепна той. — Ще се възползваме от един таен път до жилището ми, за да не те видят.

Тя го последва и видя на светлината на снабдения със затъмняващи бленди фенер, който той измъкна, че се намира в някакво подобно на замък помещение, от което една неотличима от зидарията врата водеше към дълъг, нисък ходник. По едно тясно стълбище достигнаха през библиотеката до работната му стая. Тук той я накара да се настани на софата, седна до нея и взе ръката й.

— Лилга, любимо дете, колко съм ти благодарен, че изпълни желанието ми и дойде при мен!

— Тогава изпълни и ти моето и спаси Катомбо!

— Катомбо! — извика графът нетърпеливо. — Нека сега все пак говорим за любов, а не за тоя жалък обесник.

— Ама ти нали обеща да го освободиш, ако ти сторя хатъра.

— Не ти го обещах същински. Много е трудно да го измъкна от ръката на съдията.

— За теб всичко е възможно.

— Може би!

— Тогава го освободи!

— При едно условие!

— Какво е то?

— Да останеш завинаги при мен, Лилга!

— При теб? Та нали дойдох само за един час!

Той я притегли към себе си и прокара милващо ръка по косите й.

— Наистина ли ме обичаш, красива хитана!

— Да.

— Тогава остани при мен! Защото само при това условие мога да спася Катомбо.

Тя сведе объркано поглед. Любовта спореше в душата й с чувството за момински свян и сдържаност.

— И какво ще правя тук?

— Ще бъдеш моя повелителка, моя жена!

Той продължи да говори ли, говори. Гласът му имаше онзи галещ тембър, който бе в състояние да оплете и по-опитно момиче от Лилга. Разказа й за великолепието и разкоша, които я чакаха, и я омая с такива бляскави обрисовки и обещания, че съпротивата й отслабна. Накрая тя каза:

— Вярвам ти и ще остана. Но сега и ти ще освободиш Катомбо?

— Да.

— Сега веднага?

— На часа. Ще дам заповед да го пуснат.

Той се изправи, но момичето го задържа. Дали въпреки всичко съмнението не беше надигнало в нея своя предупредителен глас?

— Аз трябва да присъствам. Трябва да се убедя, че той действително може да си тръгне!

Онзи се ухили.

— Мила, малка невернице! Ще изпълня волята ти, за да се успокоиш и убедиш напълно. Но ще ти е приятно ли всъщност Катомбо да те види?

— Не, ала той трябва да разбере, че оставам при тебе, за да го спася.

Хоенег излезе на коридора и влезе оттам в една стая, където двама мъже, изглежда, чакаха неговата поява. Те носеха униформата на графски лакеи и навярно бяха негови доверени хора.

— Идете да доведете циганина! Аз ще ви заповядам да го освободите, ала въпреки това вие ще го хванете отново и ще го тикнете пак в зимника! Погрижете се цялата работа да мине без свидетели!

След това се върна при Лилга, на която си личеше, че окачва не без боязън появата на своя досегашен възлюбен.

След известно време вратата се отвори и единият от мъжете влезе.

— Ще разпореди ли нещо милостивият господар за затворника?

— Влезте заедно с него!

Катомбо пристъпи вътре. Първият му поглед падна върху момичето.

— Лилга! — Той отскочи назад, сякаш бе видял привидение. — Какво правиш тук?

— Помолих милост за теб.

— В този час? Аз не се нуждая от милост, искам само справедливост.

— Наречи го както искаш, милост или справедливост — намеси се графът. — Аз ще изпълня желанието ти, ти си свободен. Снемете му въжетата и си вървете!

Слугите се подчиниха на заповедта и напуснаха стаята. Катомбо протегна и раздвижи ръце, за да възвърне циркулацията на кръвта, и после се обърна към Лилга.

— Ела!

Графът сложи ръка около кръста на момичето и го притегли съм себе си.

— Ти тръгваш сам, Лилга остава при мен.

— Ах!

Катомбо изрече само тази сричка, ала нейният тон даде ясно свидетелство за чувствата, които нахлуха в него.

— Не можех другояче да те спася — оправда се момичето с видимо смущение.

— На тази цена не искам да бъда освободен — прозвуча презрително. — Ти и бездруго беше изгубена за мен, ала не трябва да замазваш измяната си с великодушие, което е една коварна лъжа. Ти се унижаваш. Аз нямам вече задължение да те спасявам — това би било напусто, но те моля, върни се обратно при ваджината, защото аз отивам отново в моя затвор.

— Това с нищо няма да те ползва, Лилга остава при мен дори и да отхвърлиш свободата — отвърна графът.

Въпреки болката, разкъсваща вътрешността му, Катомбо съумя да възпроизведе една горда усмивка. Той изпъна ръст и пристъпи една крачка по-близо.

— Наистина ли вярваш, че е в намерението ми да остана затворен? Аз исках само да видя и докажа, че моето спасение не е нищо друго освен едно самомнително лицемерие. Аз тръгвам. Лилга съжалявам, но теб презирам. Ти ми ограби най-свидното, което имах. Ще ме видиш отново, когато дойда да ти подиря сметка.

Той излезе през вратата и закрачи към стълбището. Долу стояха двамата лакеи, край които трябваше да мине, ако искаше да стигне до главния вход. Единият пристъпи насреща му.

— Тук е вече заключено. Ела назад!

Той тръгна надолу по един дълъг коридор. Катомбо го последва, вторият слуга пък закрачи след него. Първият отвори в другия край на коридора една врата, зад която се разкри началото на стълбище.

— Оттук надолу!

Циганинът стигна светкавично до познанието какво възнамеряват с него. Извърна се рязко, събори на земята стоящия зад него и се затича обратно по коридора. В съседство с портала се намираше една малка врата, чийто ключ бе в ключалката. Той я разтвори с бързината на мисълта, влезе и тикна резето.

Слугите го бяха последвали.

— Той ще опита да офейка през прозореца. Отвори бързо портата и да излизаме! — повели единият.

Вътрешните резета изхвърчаха назад, портата се отвори с трясък и двамата мъже хукнаха навън. Малкото помещение, в което Катомбо попадна, беше портиерната на вратаря. Този не се намираше вътре — бяха го отстранили, за да избегнат, по заповед на графа, едно ненужно свидетелство. На масата лежеше дълга градинска ножица. Катомбо я грабна, отвори прозореца, метна се на перваза и скочи вън. Нозете му докоснаха земята в мига, в който преследвачите се измъкнаха от вратата. Те се нахвърлиха веднага върху него, ала предният се сгромоли с висок болезнен крясък на земята — Катомбо го беше намушкал с ножицата и сега полетя с дълги скокове към водата.

— Помощ! Убиец! Дръжте го! — развика се нараненият и се понесе подире му.

С няколко скока циганинът достигна реката и се хвърли във водата. Но виковете за помощ на преследвача не останаха без опасна последица за него. Привлечена от данданията, многобройната прислуга на графа се изсипа от палата и зае отсамния бряг. На оттатъшния се събраха нощните гуляйджии, така че за беглеца бе невъзможно да излезе на сушата нито отсам, нито отсреща. За свое щастие мерна на слабата звездна светлина една малка лодка по средата на реката. В нея седеше самотен мъж и гребеше срещу течението. Ако можеше Катомбо да го надвие, той беше спасен. Отличен плувец, той бързо се устреми към ладията. Мъжът изтегли греблата и се изправи.

— Кой е там?

Катомбо остана смълчан. Обхванал ножицата в дясната ръка, той се изтласка мощно с крака, така че се издигна почти над планшира. Вкопчи се с лявата ръка и замахна с ножицата. Мъжът в лодката видя стоманата да проблясва. С една светкавична хватка улови десницата на циганина, който изтърва оръжието под страшния натиск. Почувства се сграбчен за жилетката и с едно мощно замятане прелетя над борда. При това движение крехкият съд заплаши да се обърне — надигна се и се снижи, а водата плисна от двете страни вътре. Това, изглежда, ни най-малко не обезпокои пасажера. Той държеше Катомбо склещен в железен пестник и рече с един почти добродушен тон:

— Ехей, хубостникът ми, май не на място попадна! Кои сме ние всъщност?

— Спаси ме, аз съм невинен! — избълва хитаното.

— Невинен? А пък хората крещят подир теб и те наричат убиец? Кой си ти?

— Циганин съм и избягах от граф Хоенег, който ме беше затворил в подземието си, за да може да ми вземе годеницата.

— Хоенегерът? Хм-м! Аз в никой случай не съм благоразположен към тоя тип, ама ти ме нападна с оръжие.

— От отчаяние!

— Възможно! — Говорещият огледа внимателно двата бряга и после рече невъзмутимо: — Чуй, момче! Аз познавам графа и казаното от теб действително звучи правдоподобно. Ако ти си невинен, ще се заема с теб, в противен случай обаче ще те предам на полицията. Разкажи ми всичко откровено и не опитвай да ми се изплъзнеш! Докато свършиш, ще се поразходим малко въпреки дерящите се гърла там отсреща.

Той махна ръце от Катомбо и се залови за греблата. Сега циганинът различи, че има пред себе си мъж с изключителни телесни форми, който нямаше причина да се бои от някого. Тласкана от две силни мишци, лодката сега полетя надолу по течението. Далечните крясъци на преследвачите все още се чуваха, ала притежателят на ладията не им обръщаше никакво внимание.

— Та разказвай значи! — повели той за втори път. Неговото лице и маниерите му събуждаха такова доверие, че Катомбо събра кураж. Той направи един подробен доклад на преживяното и когато свърши, градът отдавна вече лежеше зад тях. Другият прибра веслата и остави ладията да се носи с водата.

— Хм-м! Вярвам на всичко, което каза. Все пак това си е една дяволска история, понеже си използвал ножиците. Ако не беше се вдигнала олелията, мисля, графът щеше да предпочете да остави работата да се успокои. Най-доброто е, час по-скоро да си плюеш на петите.

— Значи искаш да ме освободиш?

— Да, така е. Хората не са разпознали нито мен, нито лодката ми в тая тъмнина, а ти ми се струваш порядъчен тип. Може би твоите преследвачи мислят, че си се удавил.

— В такъв случай те моля да ме свалиш на сушата. Аз трябва веднага да тръгна за резервата.

— Какво ти скимна! Лесно можеш да се досетиш, че пратениците вече са на път, за да те заловят там.

— Но аз трябва да отида при ваджината!

— Сега не, моето момче. На мен в никой случай не ми е в намерението да ти помогна така, че да те спипат отново. Ако искаш да пратиш вести на твоите, аз самият ще се запътя към резервата.

— Наистина ли?

— Да, още тази нощ, в случай че го поискаш.

— А аз къде ще остана?

— В моето жилище, там ще си в безопасност.

— Ти кой си?

— Казвам се Алберт Брандауер и съм придворният ковач на херцога. Сега отиваме на сушата.

— И после обратно в града?

— Да. Но нямай грижа, при мен ти си в пълна сигурност.

— А лодката? Тя може да те издаде.

— Тя принадлежи на един рибар. Той утре ще намине да си я прибере.

Те пристанаха и издърпаха ладията на брега. После закрачиха в широка дълга към Фюрстенберг. Отбягвайки грижливо всяка среща и придържайки се постоянно в мрака, те стигнаха благополучно до ковачницата, всичките прозорци на която бяха тъмни.

— Ще минем през задната врата — рече ковачът и прескочи оградата.

Катомбо го последва. Когато стъпиха в работилницата, Брандауер запали свещ. Първото, което се наби на двамата мъже в очите, беше една бяла фигура, приклекнала зад духалото, за да се скрие. Сигурно беше някой чирак, който бродеше тук по запретени пътища, и сега бе изненадан от майстора, когото погрешно смяташе отдавна в къщата. Ковачът го измъкна и се оказа, че обесникът е облечен само с риза и долни гащи.

— Какво правиш тук, Томас?

— Аз… аз сам по себе си не знам, майстор Прандауер.

— Тъй! — Той освети в ъгъла, където хубостникът се бе крил, и наяве излезе една още тлееща пура. — Какво е това?

— Това? Хм, това е може пи даже ампалема!

— Ти си пушил?

— Само съвсем малко малечко, хер майсторе!

— И защо тук?

— Горе в сопата не пива. Там пих могъл от главния калфа с красиви плесници да се сдопия.

— Щеше да си си ги заслужил! — ухили се Брандауер, който, види се, не се сърдеше на чирака. — Но след като веднъж си я запалил, то можеш да си я допушиш. Същевременно обаче ще се погрижиш за този мъж, когото ти предоставям, докато се върна!

— Изцяло на заповедите ви, най-допри ми майстор Прандауер! — подсмихна се чиракът и последва двамата мъже в стаята, където ковачът отвори един дрешник.

— Ето, преоблечи се, и нека после Томас ти даде нещо за ядене и пиене! Но да бъде предпазлив, за да не събуди някой. Сега аз ще се промъкна до резервата.

Той напусна къщата, а Катомбо се преоблече. Същевременно чиракът го обслужи с най-доброто. Когато той се нахрани, Томас отиде в работилницата и скоро се върна с една пура.

— Искаш ли и ти да запалиш една? — попита.

— Да.

— Ето ти я тогава. Опаче я пуши разумно! Това чих не ти е само някаква Купа или Хавана, а най-допрата „Ампалема“. Имам я от моя прат Палтуин, който рапоти в пакалския дюкян отсреща. Две парчета за три пфенинга!

С това беседата приключи, защото чиракът нямаше някакво желание да накърнява висшата наслада от своята „Ампалема“ с безполезно дрънкане, а Катомбо беше твърде зает с мислите си, за да изпитва необходимост от разговор.

Така изминаха почти два часа, докато Брандауер се върне. Той изпрати момчето да си легне и после докладва късо:

— Не ги срещнах.

— Защо? Мястото дори в нощта е лесно да се намери.

— Вероятно. Но те изобщо вече не са там. Аз съвсем неочаквано се натъкнах на военен пост, който ми викна. Рекох, че съм се заблудил, и попитах защо са разставени постове. Той ми каза, че един от циганите намушкал някакъв мъж и избягал. Сега целият ловен парк бил окупиран, за да го заловят веднага щом се върне. Другите цигани обаче били незабавно отведени под военен конвой. Накъде, той не знаеше.

— Утре аз ще проуча.

— Предостави тая работа на мен! Засега ти си тук на сигурно място. Аз ще те отведа в една стая, в която никой няма право да пристъпва, освен чиракът, който ще те обслужва. Той е верен и дискретен. Останалото по-късно ще се уреди…