Карл Май
Скиптър и чук (4)

4. РОБИНЯТА НА МЮДЮРА

Слънцето вече се бе издигнало от водите на Червено море. По вълните на Нил кипеше нагоре-надолу трескав живот, а по улиците и сокаците на Асуан цареше голямо движение, което обаче след няколко часа, когато дневното светило се поместеше по-високо и лъчите му станеха мъчителни, щеше по принуда отново да замре.

До брега между другите плавателни съдове лежеше един сандал, който привличаше погледите на всички познавачи. Корпусът имаше по-елегантна и стройна форма, отколкото можеше иначе да се наблюдава при този вид съдове. От платната не можеше нищо да се види, тъй като всичко се намираше в риф, ала своеобразният, необичаен такелаж навяваше предположението, че и ветрилата трябва да притежават особена форма и разположение.

На фордека седяха няколко мъже, които пушеха тютюн и с цялото си душевно спокойствие наблюдаваха живота и шетнята по брега. На задната палуба обаче, съвсем близо до руля, стояха двамина, които бяха погълнати от толкова оживен разговор, че не даряваха с никакво внимание околната среда.

Единият беше израсъл нависоко, още млад мъж във униформата на рейс, другият — мършав и далеч по-дребен, се отличаваше със своята подвижност.

— Значи „Баб ер Рун“, ефенди. Моята снага е къса, ала паметта ми е дълга колкото Нил. Как иначе бих могъл да запомня собственото си име?

— А над портата на къщата е записана първата сура на Корана.

— Първата, това е добре, тъй като няма да броя чак толкоз много, както ако беше деветдесетата или сто и четиринайстата^[1].

— И нали ще си свършиш добре работата, Саваб?

— Машаллах, нявга да съм я вършил калпаво? Само един-едничък път се проявих като будала, дето не погълнах начаса крокодила, като поиска да ме изплюска. Бъди рахат, сихди! Асуан не е прочут с това, че тук живеят особено умни люде.

— Ето ти пари. Възможно е да ти дотрябват.

— Машаллах, сихди, аз знам, че постоянно ми трябват, ама каквото артиса, него честно ще си получиш обратно. Парата е като птицата — знаеш от кое яйце ще се измъти, ала като се изчупи не знаеш накъде ще полети.

— Тогава върви! — засмя се Катомбо.

— Салам…

„Алейк“-кът не можа да се чуе, защото Саваб беше скочил вече на брега. Тук той си придаде вида на човек, който доволно си се разкайва, защото милото време не му е прекалено скъпернически отмерено. Едва след известно време пристъпи той към един безделно стоящ хамалин.

— Салам ’алейк!

— ’алейк! — гласеше късият отговор.

— Има ли мир в дома ти?

— Всякогаш!

— И щастие в тоя занаят?

— Аллах дава на всеки каквото му е нужно. Даде ли той много, значи на човека е потребно много, даде ли малко, значи на човека е потребно малко.

— Хамдулиллах (Слава на Аллах), че намерих каквото дирех!

— Какво диреше?

— По-добре кажи: Кого диреше? Аз дирех някой мъдър мъж, който да ми отговори на един въпрос. И тъй като твоите слова ухаят на ученост като книгите на кадията, то вярвам, че ще можеш да ми дадеш отговора.

— Питай тогава! — повели хамалинът, който се почувства поласкан и заочаква сега някакъв въпрос, за отговарянето на който се искаше необичайно остър ум.

— Къде се намира улица „Баб ер Рун“?

Физиономията на хамалина се смръщи.

— Ако това ти е ученият въпрос, то си върви натам, откъдето си дошъл, иначе ще ти покажа улица „Баб ер Рун“ ей с това на тук! — Той надигна сопата, за която беше закрепил дисагите си, за да може да ги носи на рамото. — Мислиш, че един порядъчен мъж ще се остави да го прави за кепазе някакъв си муккле^[2]? Да се мащаш, че ще се разкараш иначе триж по-бързо, отколкото ти го побира акълът! — Същевременно направи едно толкова изразително движение, че Саваб скоро-скоро подири далечината.

— Машаллах, ама че дървеняк! Значи по този начин не става. Трябва да опитам по някой друг.

Той кривна чевръсто в една уличка, където се натъкна на един шербетчия^[3]. Пристъпи към него и го запита кратко:

— Къде е улица „Баб ер Рун“?

Търговецът остави съда с шербета на земята и сложи фуниевидно ръце зад ушите.

— Какво? Как?

Саваб схвана, че мъжът недочува и пристъпи възможно най-близо до него, за да му вресне въпроса в ухото. В този миг приближиха две мулета, носещи паланкин. В него сигурно седеше някоя знатна женска особа, защото отпред вървяха двама бързоходци и викаха високо своите „Ремалек!“ и „Шималек!“^[4], за да принуждават срещаните да се отбиват от пътя. В дясната си ръка всеки от тях държеше тежък бич от хипопотамска кожа, та да могат да придадат на думите си надлежната емфаза, в случай че не бидеха изпълнени. Тъкмо ревна Саваб: „Къде е улица «Баб…»“ и получи един страхотен удар по гърба. Той се извърна разлютен.

— Шамалек! — прогърмя към него бързоходецът и го угости в стори, също така крепък удар по същото място.

— Шим… а-а, тъй! Аллах керим, ако пердаши шашкънът!

Свърна се бързо настрани, ала събори непредпазливо съда на шербетчията и съдържанието се изля на улицата. Търговецът естествено бе чул много по-малко предупреждението и другият бързоходец го заобработва сръчно, викайки все своето „Ремалек!“. Преди да е съумял затрудненият със слуха мъж си грабне съда, двете мулета достигнаха мястото и продължиха да си крачат упорито, запращайки го настрани.

Като забеляза причинената от него злополука, Саваб си плю незабавно по петите и не преустанови търчането, додето не се намери на сигурност в човешката тарапана. Тук поспря да разтрие задната страна на своето оскърбено тяло.

— Аллах акбар (Аллах е велик), ама тия удари бяха още по-велики. Какво щастие, че офейках! Ако търговецът ме беше сбарал и доложил, то сигурно щях да бъда принуден да платя шербета му. Както изглежда, късметът ми днес е да не намеря улица „Баб ер Рун“.

Той се огледа и забеляза един водоносец, подкарал напред магарето си, от двете страни на което видяха две отворени бъчонки. Почака, додето онзи дойде по-близо, и пристъпи после насреща му.

— Би ли ми казал къде е улица „Баб ер Рун“, я Абд ел Моийе (о. Слуга на водата)?

Херкулесовски сложеният мъж го изгледа спокойно от долу до горе, улови после черпака си, потопи го дълбоко в едната бъчонка, та да се напълни догоре, и му лисна водата в лицето. Сетне продължи пътя си, без да си губи времето в приказки, сякаш нищо не се бе случило. Саваб остана там тежко оскърбен и мина доста време, преди да стигне до мисълта да си развърже пояса и се подсуши. Намираше се на Терзийския базар, точно срещу един дюкян, чийто собственик бе проследил целия ход на събитието и сега го покани да влезе.

— Салам ’алейк! — поздрави Саваб.

— Салам! (Мир на теб!) Защо те поля онзи мъж с вода?

— Муш ’ариф. (Не знам.) Ти можеш ли да ми кажеш?

— Какво приказва с него?

— Попитах го къде е улица „Баб ер Рун“.

— Не си ли от Асуан?

— Не.

— Откъде идваш?

— От Кайро — излъга Саваб.

— Машаллах, значи си пострадал невинен! Та ти се намираш баш на улица „Баб ер Рун“ и мъжът е помислил, че искаш да си правиш майтап с него. Какво търсиш на тази улица?

— Къщата на мюдюра.

— Тя се намира далеч оттук. Можеш да я разпознаеш по свещената Фатиха, която се чете под портата й. За какво искаш да идеш при Хамд ел Арек?

Саваб досега бе имал нещастие, наистина, ала при все това си бе умна глава и сега набързо измисли:

— Искам да го помоля за справедливост.

— За справедливост? — проточи шивачът. — Пророкът казва: „Когато намериш приятел, разкрий му сърцето си, тогава кракът ти няма да се препъне.“ Говори нататък!

— Ти приятел ли си ми?

— Опиташ ли, скоро ще разбереш! Аз съм приятел на всички праведни, но враг на всички неправедни.

— Имах един брат във Вади ел Магхриб, намираща се недалеч оттук. Той почина и ми остави в наследство имуществото си. Когато обаче отидох от Кайро във Вади…

— …мюдюрът беше присвоил твоето тирке^[5]? — вметна бързешком терзията в словото му.

— Ти го каза.

— И ти сега искаш да идеш при него и да си го искаш?

— Така е! — кимна Саваб.

Шивачът се огледа предпазливо, сложи после ръка до устата и прошепна:

— Знаеш ли какво ще получиш?

— Какво?

— Бастонадата, ама от наследството си не и колкото зрънце дура^[6]. Не отивай при него, ами се върни час по-скоро в Кайро!

— Истината ли казваш?

— Казвам я, защото познавам този, за когото говориш. В продължение на една година той вземаше дрехите си все от мен и когато отидох да го помоля хрисимо за заплащането, оня се направи, че не ме познава, и нареди да ме разпънат на уреда за изтезания. Заплащането си получих добросъвестно, защото за всяка сребърна пара, която поисках, придобих по един бастонаден удар! Аллах дано го изгори!

— И дъщерята на моя брат също изчезна заедно с другото.

— Машаллах, вярно ли? В такъв случай оня я е примъкнал в харема си. Той събира най-красивите девици на мюдюрието, макар че за това Заида, неговата жена, не бива нищичко да знае. Затваря ги в къщата, която ти описах. Знам го със сигурност, защото моята сестра се води към пазачките на харемлъка.

— Идва ли тя сегиз-тогиз да те навести?

— Наминава всеки ден, когато прави покупките си за кухнята.

— Би ли ми разрешил да поговоря малко с нея?

Терзията поклати бавно и предпазливо глава.

— Това е опасно.

— Тогава нека ти кажа нещо, човече! Дъщерята на моя брат си има махбуб^[7], който дойде с мен в Асуан. Той е много заможен търговец и носи у себе си пълна кесия с жълтици. Сигурно ще му е драго да си погълчи с теб. Бива ли да ида и да го доведа?

Шивачът се загледа замислено надолу.

— Почакай малко, искам да питам късмета!

Той бръкна в джоба на широките си шалвари и извади три зара, които раздрънква известно време в шепите и пусна на пода.

Преброи лежащите отгоре точки и рече:

— Иди и го доведи! Аз мога да ви се доверя!

Саваб напусна дюкяна и се упъти незабавно към кораба, където Катомбо го очакваше с нетърпение. Виждайки го да се задава, този слезе в каютата, за да го посрещне там.

— Е?

— Сихди, аз съм Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Нур и каквото ми заповядаш, съумявам да свърша.

— Намери ли къщата?

— От сефте — потвърди дребосъкът, изпъчвайки гърди.

— И по-нататък?

— На тая улица живее един терзия, който е голям враг на мюдюра, понеже оня наредил да му дадат бастонадата, наместо да му плати стоката. Неговата сестра е пазителка в харема и всеки миг се очаква да го посети. Искаш ли да говориш с нея? Аз казах, че брат ми е умрял във Вади ел Магхреб, и съм дошъл от Кайро, за да си прибера наследството. Само че мюдюрът го е присвоил и заедно с него и дъщерята на моя брат, чийто годеник си ти. Ти си уж търговец и имаш у себе си много жълтици.

— Саваб, твоят разсъдък е голям, колкото е дълго името ти. Почакай малко, ей сега ще бъда готов!

Беше невъзможно да тръгне в костюма на рейс, трябваше да облече други одеяния. След като това стана, двамата напуснаха плавателния съд и закрачиха към улица „Баб ер Рун“, чието местоположение Саваб беше запомнил точно. Шивачът, види се, вече ги чакаше. Неговата сестра вероятно вече беше дошла.

— Този мой приятел ми препоръча дюкяна ти — поде Катомбо след обичайния поздрав. — Имаш ли един кат като за мене?

Очите на терзията проблеснаха доволно, той видя, че има пред себе си мъж, който умее правилно да подхване някоя щекотлива работа.

— При мен ще намериш всичко, каквото пожелаеш. Добър плат ли искаш, или евтин?

— Добрият винаги е най-евтиният.

— Ти говориш мъдро като познавач. Седни и вземи лулата! Аз ще ти показвам. — Той заизважда и запоказва най-различни тоалети. Катомбо задържа един и го плати на двойна цена. Терзията поблагодари:

— Да бъде благословена ръката ти, която повече дава, отколкото взема! Вдигнете се, мъже! Пристъпете прага на тази врата и ще намерите там каквото търсите.

Те откликнаха на подканата и влязоха в малка, тясна одая, в която седеше една ниска, тантуреста забулена женска фигура. Катомбо се поклони много дълбоко, макар добре да знаеше, че има пред себе си само една слугиня.

— Салам ’алейк, мир и благополучие на теб! Коранът казва: „Сърцето на жената прилича на розата, то по всяко време пръска щедро мирис и благоухание.“ Позволи да се възхитя на розата, твоята сестра.

Редом с нея се намираше един глинен съсъд, със сложена в него роза. Той взе двете неща, вдъхна аромата на розата, пускайки същевременно шепа жълтици в съда, и седна после. Това встъпление има един неочакван ефект: фереджето беше отметнато и едно пълно, добродушно изглеждащо лице се появи на бял свят, две тлъсти ръце сграбчиха вазата и измъкнаха парите от водата.

— Ти си изучил Корана и си научил словата и делата на учтивостта. Аз ще ти услужа, доколкото ми е по възможностите.

— Ти си надзирателка в харема на мюдюра! Известни ли са ти имената на всички негови жени?

— Аз ги знам.

— А знаеш ли за всяка от кой край е?

— За никоя. Защо трябва да им причинявам болка, като ги питам за родния им край?

— Познаваш ли една на име Зобейде?

— Познавам я, но тя не се числи към неговите жени. Той не смее да се доближи до нея, иначе тя ще го убие.

— Кога я доведоха при вас?

— Преди няма и месец. Откъде дойде, това не знам!

— Тя е моята любима. Бива ли да поговоря с нея?

— Ако ми се вречеш в брадата на Пророка в мълчание.

— Заклевам се.

— Тогава това трябва да стане бързо, защото мюдюрът ще замине още днес за Кайро и ще вземе няколко от жените си, между които може да е и Зобейде.

— С кой кораб ще пътува?

— Не зная. Той просто си обсебва някой дето му харесва, без да пита притежателя дали това няма да му донесе щети.

— Кога ще видя Зобейде?

— Точно по пладне. Тя ще бъде в градината. Ако огледаш къщата, лесно ще намериш задния дувар на градината. Как ще се покачиш, си е твоя работа. Там, където над него стърчи едно лимоново дърво, ще стои Зобейде.

— Мога ли да разчитам на теб?

Тя сложи в тържествено уверение дебелата си ръка върху сърцето.

— Със сигурност!

— Каттар херак. (Благодаря ти.) Ако имам да ти кажа нещо, ще дойда при твоя брат.

— Стори го!

Катомбо и Саваб се сбогуваха. Те закрачиха надолу по улицата, докато стигнаха едно отделно стояща къща, над чиято порта можеше да се прочете свещената Фатиха. По един околен път опитаха да се доберат до задната страна на градината. Удаде им се и сега забелязаха за своя радост, че теренът е подходящ за техните намерения. Околността беше толкова усамотена и закътана, че не можеха да се опасяват от някакъв наблюдател или издайник. Така Катомбо се върна удовлетворен на сандала.

Едва си бе сменил дрехите и Саваб влезе при него.

— Сихди, покрай реката яздят неколцина цуббат^[8]. Хората казват, че избирали плавателен съд за мюдюра.

Катомбо се отправи веднага към палубата и пристигна точно навреме, за да забележи, че един от мъжете слезе от животното си и се запъти към сандала. Стигнал до водата, той изиска с груб глас една дъска, за да може да премине отсам. Беше му сложена и онзи закрачи към борда.

— Къде е рейсът?

Посочиха му Катомбо, който го очакваше любопитно.

— Ти ли си водителят на този кораб?

— На’ам. (Да, аз съм.) — Какво си натоварил?

— Муш хааге. (Нищо.) — Закъде е предназначен сандалът?

— Към Бахр ел Абиад.

— Какво искаш да вземеш оттам?

— Майчин лист.

— Откъде идваш?

— От Кайро.

— Покажи ми вътрешността на кораба си!

— Мин инте? (Кой си ти?)

— Казвам се Хамд ел Арек и съм мюдюрът на Асуан. Знаеш ли ме?

— Никога не съм те виждал, наистина, но съм чувал името ти. Ела и гледай!

Той го преведе през каютата и всички помещения. Когато стъпиха отново на палубата, околийският изглеждаше да е много доволен. Той сложи ръка на рамото на Катомбо.

— Добър моряк ли си?

— Прецени сам! Сандалът е строен по мои чертежи.

— Тогава ти се доверявам, защото строежът и устройството са ненадминати. Ти няма да отидеш до Бахр ел Абиад!

— Няма ли? — попита рейсът привидно учуден.

— Не, а обратно до Кайро.

— Какво ще правя в Кайро?

— Ще ме откараш дотам, мен, моите слуги и една от жените ми. Ако пристигнем благополучно, ще ти бъде добре заплатено.

Катомбо се постара да изрази досада по лицето си и това му се удаде така добре, че мюдюрът смръщи гневно чело.

— Надявам се, няма да се оплачеш от честта да ме имаш на борда си! Хипопотамският камшик инак ще ти влее по-добър акъл. Моята прислуга ще се настани под предната палуба, по-високата свита — под шатъра, който ще ти пратя, аз — в каютата, а жената — в кабината до нея. Направиш ли опит да отплаваш със сандала, ще получиш бастонадата, додето пукнеш.

— Ще се подчиня! — заяви Катомбо.

— Надявам се заради теб. Ти имаш да се погрижиш само за помещение и добро пътуване. Всичко останало ще доставя аз самият.

Той напусна кораба, възседна пак коня си и препусна. Катомбо не знаеше дали трябва да се радва, касаеше се да добие сигурност, а това можеше да стане едвам по пладне. Дотогава той всъщност имаше доста работа — необходимо беше да даде разпорежданията си относно промените, които трябваше да бъдат предприети във вътрешността и по палубата на сандала. Малко преди обяд напусна със Саваб съда и се отправи въпреки гнетящия слънчев зной към градината на околийския. Стигнаха необезпокоявано до посоченото им място и обследваха най-напред грижливо околността, за да се уверят, че няма някой подслушвач. После пристъпиха до мястото, където лимоновото дърво се издигаше над зида.

— Трябва да стъпя на раменете ти, Саваб!

— Машаллах, това ще ми е по-приятно отколкото на носа! Все ще мога да те издържа, сихди.

— Долу ще скоча без твоя помощ. Дотогава се скрий под онзи храст, за да наблюдаваш терена. Ако забележиш нещо подозрително, надай крясъка на лешояда.

— С него ще съумея да се справя, сихди, ама ако трябва да подкарам Лубека Аллах Хюмех (Песента на поклонниците), то ще се наложи да изхвърля няколко тона през борда. Но иначе ще стоя тук стабилно и сигурно като някой слон. Ще се качваш ли?

— Да, ела!

Той се метна на раменете на слугата и успя да се залови за ръба на дувара. Една здрава хватка, един ловък подскок и седна отгоре.

— Хамдулиллах, слава и хвала на Аллах, че не аз съм там горе! Нямаше да ми е толкоз лесно да се намеря пак долу даже и да поисках да използвам моето дълго име за въже — прозвуча отдолу.

После Саваб се шмугна зад храста си.

Катомбо се прикри най-напред сред клоните, за да не бъде забелязан. След това погледна надолу към градината.

Една бяла фигура идваше бавно по алеята. Очакваната ли беше, или не? Той беше забравил да каже името си на харемската пазителка и поради това бе лесно разбираемо, че Зобейде можеше да се впусне с недоверие в приключението. Тогава забеляза, че фигурата внимателно проучва през фереджето мястото, на което той се намираше, и се реши с малък риск да добие сигурност.

— Зобейде! — подвикна с приглушен глас.

Повиканата го чу, както пролича по внезапното й трепване.

— Зобейде, праща ме баща ти, за да те освободя. Фигурата извървя малкото крачки, които я деляха още от дървото, и попита трескаво:

— Кой си ти?

— Аз съм Катомбо, бащиният ти слуга.

— Катомбо! Ти ли си наистина?

— Аз съм. Но не поглеждай нагоре, а се прави, като че береш цветя! Вкъщи всичко е наред. Баща ти и сестра ти те поздравяват. Аз открих твоето местопребиваване и дойдох да те спася.

— Ма нимкинниш. (Това е невъзможно.) Аз още тази нощ ще бъда качена на кораб — мюдюрът ще ме помъкне към Кайро.

— Аха, той ще те вземе със себе си? Тогава всичко е добре, защото ти ще пътуваш с моя сандал.

— Аллах керим!

— Ще бъдеш настанена в съседство с каютата. От другата страна на койката ти ще разхлабя една дъска, за да можем да си говорим. Пази се с някое движение да не издадеш, че познаваш мен и хората!

— Имаш ли нож у себе си? Хвърли ми го долу!

Катомбо измъкна ножа от пояса си и го пусна.

— Ето, вземи го! Но се надявам, че няма да го употребиш.

Прозвуча тих възглас.

— Пазачката ми дава знак. Ма’асаламе! (Остани със здраве!) — Салам ве амал’алейк! (Мир и надежда да бъдат с тебе!) Тя побърза да се отдалечи, а Катомбо скочи от зида. Саваб се измъкна от храста.

— Ти я видя и говори с нея, нали, сихди?

— Да.

— Тя нищо ли не каза за мен?

Катомбо бе принуден да се засмее на суетното любопитство на слугата.

— На’ам якеса! (О, напротив!)

— Какво каза тя, сихди? Кажи бързо!

— Попита ме защо тази заран си бил толкова мокър.

Саваб погледна смутено към земята.

— Може би ет тимзах, крокодилът, отново те е завлякъл във водата?

— Не, сихди. По улица „Баб ер Рун“ имаше едно страхотно наводнение, за което някой друг път ще ти разправя.

— Добре, мода да почакам. А сега ела! Ние тук по никой начин не сме в безопасност.

Те напуснаха мястото и се върнаха по широка дъга към реката.

В хода на следобеда на сандала пристигнаха всички необходими за пътуването неща и по време на неизбежната за пренагласата на кораба гюрултия не можеше да направи впечатление лекият шум, който Катомбо причиняваше при разхлабването на няколко дъски до койката на Зобейде. Той монтира и едно резе, за да може малкото помещение да се заключва здраво отвътре. По този начин момичето беше защитено от всяка опасност.

Следобедът мина и също така вечерта. Настана нощ и звездите заблестяха от тъмното небе така спокойно, сякаш по земята нямаше нито страдания и болки, нито страх и тревоги. И ето че на откритата площ пред пристана, в който лежаха на котва барки, дахабийета и сандали, изплуваха факли. Четирима носачи носеха един паланкин, придружаван от черен харемски пазител. Те приближиха до мястото, където бе закотвен „Тер ел Дженнет“ и поискаха трап. Желанието беше изпълнено и те донесоха сега паланкина на палубата. Евнухът имаше в ръката си камшик от хипопотамска кожа.

— Къде е рейсът? — попита той със своя неестествено фалцетен глас, намиращ се в най-крещящо противоречие с неговата херкулесова снага.

— Тук съм — отговори Катомбо, като пристъпи по-близо.

— Отвори помещението за тази жена, но бързо, че инак ще ти размърдам краката!

Рейсът изгледа спокойно човека.

— Ще отворя, но не по-бързо, отколкото ми е угодно. Тук на борда важи само моят камшик.

Евнухът оголи насреща му големите си блестящи зъби, ала не му достигна кураж да изпълни заканата си.

Носилката бе занесена до люка за каютата, където Зобейде слезе. Харемският пазител я поведе надолу. Няколко минути по-късно той се върна с бърз ход и се упъти към Катомбо.

— Дай ми чук и клещи!

— За какво?

— Как можеш да туриш мандало на вратата, която дели жената от нейния повелител? Тя е негова собственост и той трябва да може да влиза при нея, когато си поиска. Аз искам да махна резето.

— Искаш? Аллах акбар (Аллах е велик) на небето и земята, а аз съм господарят на моя кораб. Резето ще остане, където си е!

— Почакай тогава, келб!

Евнухът замахна с камшика за удар, ала Катомбо го изпревари. Той изтръгна камшика от ръката му, нашари с него няколко пъти лицето му и го пипна после за гърлото. Костваше му само едно малко усилие да запрати негъра на земята.

— Вържете го! — повели на притичалите подчинени. — Напъхайте му един парцал в устата и го тикнете в наказателния хапус!

Те се подчиниха и сега Катомбо тръгна към каютата, оскъдно осветявана от една лампа. Вратата на койката в съседство беше зарезена.

Той похлопа.

— Кой е?

— Катомбо!

Врата се разтвори рязко и Зобейде се хвърли на гърдите му с шумно, спазматично хълцане. Всякакъв закон, всякаква строгост, всяка сдържаност бяха забравени и нещастницата следваше само силата на своето сърце.

— Катомбо, сега в безопасност ли съм?

— Да и никоя ръка няма да посмее дори и най-леко да те докосне!

— Къде е ужасният човек?

— Затворен в корабния карцер.

— Я Аллах! (О, Аллах!) Ти си докарваш нещастие! Той притежава най-голямата власт при мюдюра и ти си изгубен.

— Още не. Докато те нямах тук, трябваше да проявявам смиреност. Но сега ти си на сигурно място, аз съм капитан на моя сандал и горко на този, който дръзне да действа срещу моята общопризната воля! Това резе е здраво, то ще те закриля от Хамд ел Арек. А тези дъски е достатъчно само да избуташ настрана, за да се озовеш в помещението, което съм си приготвил за мен, тъй като мюдюрът иска да се настани в моята каюта. Заповядай и всичко ще се случи по повелята ти!

— Ти нищо не можеш да добиеш срещу него, защото той ще дойде с над двайсет мъже!

— Аз не се страхувам, макар да имам при себе си само десет души.

— Бягай, преди да е дошъл!

— Ди ма йисах’хиш. (Не става.) Теб аз мога да му отнема, ала той вече е качил целия си багаж на борда, и ако аз отплавам без него, ще има правото да ми сложи главата в нозете, на мен и всичките ми хора.

— Пази ме тогава от него и онзи ужасен арапин!

— Бъди рахат, няма да ти се случи нищо лошо!

Той отиде отново горе и забеляза пристанът да се осветява. Мюдюрът идваше със свитата си. Катомбо имаше пълна готовност за отплаване. Сандалът бе привързан само с едно въже, а платната бяха подготвени за вдигане, така че се нуждаеше само от няколко мига, за да отведе плавателния съд по средата на реката.

Трапът беше спуснат и пасажерската компания пристигна на борда. Трябва да бе постъпила някаква неотменна заповед от хадифа, иначе наместникът нямаше да бърза толкова. Катомбо го посрещна на средната палуба, ала вместо да отвърне на поздрава му, надменният служител избълва насреща му само думата:

— Ялла! (Тръгваме!)

Това бе желал рейсът, защото веднага щом плавателният съд се намереше по реката, той беше негов единствен господар според корабното право.

— Хо-их! — прозвуча неговият глас и котвеното въже бе незабавно обрано.

Ветрилата се издигнаха по мачтите. Сандалът обърна кил към движещите се водни маси и скоро се намери в дълбокия фарватер.

През туй време палубата се бе превърнала в арена на безредно щъкане, тъй като всеки искаше да се строи за сметка на другия колкото се може по-удобно. Сетне уж възникна някакъв ред, който обаче скоро изпадна в опасността да бъде отново напълно разстроен. От люка, водещ надолу към каютата, се появи мюдюрът. При светлината на факлите хората видяха по физиономията му израза не необуздан гняв.

— Рейс! — ревна той, оглеждайки се с мятащи искри очи. Катомбо се упъти бавно към него. Един знак бе достатъчен да събере командата зад себе си.

— Ти ли ме викаш?

— Да, аз те викам! Кой ти заповяда да курдисаш резе на вратата на покоите до мен? Него днес го нямаше, когато оглеждах сандала.

— Заповядал? — отговори Катомбо спокойно, макар да натърти много думата. — Никой не ми е заповядал, а аз го сторих по собствена инициатива.

— Тогава ти заповядвам незабавно да го изскубнеш!

— Заповядваш? — Той отново сложи тежко ударение на думата. — Кому принадлежи това дахабийе?

— Е, на теб!

— Така мисля и аз и по тая причина аз съм единственият, който има право да заповядва тук. Който желае нещо от мен, може само да моли!

— Келб! (Куче!) — изрева Хамд ел Арек и понечи да се нахвърли върху него. Осъзна се обаче и се огледа търсещо. — Азмар!

— Азмар? Имаш предвид чернилката си?

— Да, къде е той?

— В кауша. Заплаши ме с камшика и следователно трябва да си изтърпи наказанието.

— Човече, ти си изкуфял!

— По-малко от теб. Аз си знам правата. Ти обаче искаш да имаш онова, което не ти принадлежи.

— Изведи затворника или ще те застрелям! Той така ще ти посини кожата, че ветровете ще я отнесат на парцали. Насам, мъже! Хванете го!

Катомбо се изтегли няколко крачки назад до своите, в ръцете му проблеснаха цевите на два пищова.

— Какво е това? — прогърмя. — Метеж? Ти призоваваш тези мъже срещу мен? Не знаеш ли, че тук аз имам право над живота и смъртта? Какво се каниш да правиш с тая шепа хора? Другите се намират под палубата и не могат да излязат, защото аз зарезих люка, когато ти надигна глас срещу мен.

Мюдюрът сега се огледа по-внимателно и действително забеляза, че в момента на палубата се намираха само петима от хората му.

— Махни резето! — повели още веднъж той, ала гласът му вече не звучеше така самоуверено като преди.

— Имаш ли право на това искане? Обитателката на койката жена ли ти е?

— На’ам. (Да.)

— Я кизбе! (Лъжа!)

— Човече! — процеди околийският. — Знаеш ли какво рискуваш?

— Аз нищо не рискувам, но ти рискуваш живота си, ако не се отправиш веднага към каютата си.

— Кой ти каза, че тя не ми е жена или робиня!

— Ширван, арменецът!

Името предизвика поразителен ефект върху мюдюра. Той отстъпи и вдигна неволно ръка към главата си.

— Ширван! Познаваш ли го?

— Да.

— Къде го срещна?

— В Сиут. Там е затворен той сега.

— Затворен! При кого?

— При Саид Абдаллах, прочутият Абу ер Реисан.

Едно ядно проклятие се изплъзна от устните на наместника.

— Лъжеш, куче, и аз ще те стъпча, днес или утре!

— Кажеш ли още веднъж на мен, рейсът на този кораб, че лъжа, ще ти изплющя по лицето камшика на собствения ти палач! Аз лично го залових тоя Ширван. Аз лично го разпитах и лично бях в градината ти, за да осведомя Зобейде за нейното спасение, защото знай, този сандал не принадлежи на никой друг, а на Саид Абдаллах, когото ти преследваш. До Сиут аз ще съм ти господар и повелител, сетне можеш да вървиш, накъдето ти хванат очите. Сваляй оръжията!

Думите бяха троснали като гръмотевица Хамд ел Арек, така че той безволево се остави Катомбо да му вземе пищовите, ятагана и ножа. Другите последваха примера му. Без една дума да отвърне, мюдюрът се обърна и отиде в каютата си. По един знак на Катомбо Саваб изтича и тикна резето: наместникът на хадифа беше пленен.

Междувременно сандалът летеше напред с бързината на параход. Катомбо беше господар на кораба и нареди още през тази нощ да се издигне на горната палуба една шатра за Зобейде, и то на такова място, където нямаше да може да бъде наблюдавана дори и ако я напуснеше на няколко крачки. После той слезе долу, избута настрана дъските и я помоли да тръгне с него.

— Горе? — попита тя угрижено.

— Горе!

— Къде е мюдюрът?

— Затворен.

— А хората му?

— Затворени.

— Ремаллах! (Опазил Аллах!) Какво си сторил?

— Само това, за което мога да отговарям.

Той поведе дълбоко забулената девойка нагоре, където щеше да се чувства по-добре на прохладния нощен въздух, отколкото в спарената задуха на малкото помещение…